Призрак от миналото

ГЛАВА 21

— Ето го Пандо — посочи Лея през капака на въздушния плъзгач модел Т-81, докато Хан го спускаше към третото равнище на площадката за кацане на Горската кула. — До входа, зад червената кола.

— Виждам го — отвърна съпругът й и загаси двигателите. — Все си мисля, че не постъпваме умно, Лея.

— Знам — каза жена му и премести поглед от осветената площадка за кацане към сумрачната, засадена с храсти градина зад нея. Не се виждаше никой, а и джедайските й сетива не уловиха нечие присъствие. — И не мога да кажа, че аз съм на друго мнение, но той настоя да дойде.

— Да се надяваме, че Дксоно не е подушил нещо и не е изпратил някой подире му — измърмори Хан и отвори кабината на плъзгача. — Само някой да е казал „тайна среща“, и загазихме.

— Знам — отвърна Лея, излезе от плъзгача и се озърна.

В небето над тях от време на време се мяркаха опознавателните светлини на въздушен плъзгач, а по пътищата, които пресичаха района на Горската кула, течеше обичайният поток превозни средства. Но съгледвачите можеха да се крият и зад тъмните прозорци на едно от петте кафенета на четвъртия етаж в кулата, без да се броят прозорците на всички жилища по многобройните етажи на високата сграда, изпънала снага към небето. Ако зад някой от тези прозорци стоеше наблюдател с макробинокъл… Изглежда, Хан мислеше същото.

— Хайде да влизаме — хвана я той за ръката. — Трипио, размърдай се!

— Да, сър — сприхаво отвърна златистият дроид, тромаво се измъкна от задната част на плъзгача и забърза към тях.

Това бяха първите думи на Трипио, откак бяха напуснали императорския дворец, изведнъж осъзна Лея. Дали го беше заразило настроението на Хан, или прехвърляше наум спомените си за Траун? Ландо излезе от прикритието си, когато тримата се приближиха.

— Здравейте и двамата — кимна той. Обичайната му приветлива усмивка отсъстваше, както установи Лея. — Къде е Карде?

— Вече е тук — отвърна Лея, докато съпругът й подаваше кода на ключалката. — Ногрите са го въвели.

Бившият комарджия хвърли последен поглед навън и последва семейство Соло в сградата.

Горската кула беше на трийсет и осем етажа, първоначално замислена като дом за колония алдеранци, отсъствали по една или друга случайност от дома, когато първата „Звезда на смъртта“ бе унищожила планетата им. Архитектите се бяха постарали възможно най-пълно да въплътят в кулата алдеранския стил, ала корускантските тълпи и почти изцяло застроените земи наоколо се оказаха твърде непривични за повечето бежанци от унищожената планета и те не заживяха в нея. По-нататъшното издигане бе изоставено, макар по някое време все пак да се появиха надежди на Корускант да останат достатъчно алдеранци и да се заселят в кулата, особено заради разкошната гледка към планината Менарай. Смъртоносен удар на тази мечта бе нанесен от кратката, но ужасяваща обсада на планетата град от върховния адмирал Траун. След края на обсадата всички алдеранци до един напуснаха Корускант и заминаха за Нов Алдеран или се пръснаха из галактиката. Както бе обяснил на Лея един от тях, веднъж вече бяха извадили късмет да избегнат унищожението на един свят и нямаха желание да се установяват на друг, представляващ още по-апетитна плячка.

И така, амбициозният експеримент бе потънал в забрава подобно на още доста градчета, пръснати в подножието на планината. Повечето бяха превърнати в жилищни предградия или вилни зони за богати индустриалци и държавни служители. Едва ли мнозина бяха дори чували за прекрасните гори на Алдеран, камо ли да се бяха разхождали из тях. С годините тази горчива ирония почти бе престанала да прави впечатление на Лея. Почти.

Турбоасансьорът, който работеше с типичната за алдеранските конструкции безшумност, ги отнесе до китната градинка във фоайето на тринайсетия етаж. Водопадите, които се спускаха от красиво подредените изкуствени скали, напевно ромоняха в тишината, около палмовите и папратовите листа не се виждаше никой.

— Баркимк? — тихо извика Лея.

— Тук съм, лейди Вейдър — дрезгаво измяука ногрито от другия край на фоайето. Папратовите листа се раздвижиха и охранителят се появи до арката в началото на коридора, който водеше към жилището на семейство Соло. — Всичко е наред.

— Благодаря ти — каза Лея.

— Имай грижата да остане така — добави Хан, докато пресичаха преддверието.

— Ще се старая, Хан от рода Соло — сведе глава Баркимк.

Карде се бе отпуснал в плашкия самомоделиращ се стол в стаята за разговори. В едната си ръка държеше чаша с кехлибарена течност, в другата — електронен бележник.

— О! — възкликна търговецът на информация, когато Хан и Лея влязоха. — Ето ви и вас! — той затвори електронния бележник и стана от стола. — Тъкмо си мислех да помоля Сакисак да направи опит да се свърже с вас.

— Свършихме късно — обясни Лея. — Извини ме, моля!

— Няма нужда да се извиняваш — успокои я Карде. — Децата не са ли с вас?

— Заминаха тази сутрин с Чуй при семейството му на Кашиуук — отвърна тя. — Заради всичко, което става напоследък, реших, че ще е по-добре да не са тук.

— Май няма по-безопасно място от планета с пазачи ногри и с население от уукита — съгласи се контрабандистът. — Здравей, Ландо! Радвам се да те видя!

— Не се съмнявам — каза Калризиан. — Но може да промениш мнението си, като научиш защо сме дошли.

Изражението на Карде остана същото, но Лея усети напрежение.

— Така ли? — спокойно каза той. — Тогава да пропуснем формалностите. Сядайте и казвайте за какво става дума.

— Съжалявам — каза влудяващо приятният механичен глас в интеркома. — Връзката с желаното от вас жилище е закрита. Не мога да ви свържа без код за достъп.

— Кажете на съветник Органа Соло, че е спешно — настоя Шада и вложи в гласа си възможно най-страховитите официални нотки, на които бе способна. Тя погледна от кафенето към въздушния плъзгач на Соло, паркиран на третото равнище на площадката за кацане на Горската кула. — Обаждам се от името на адмирал Дрейсън от разузнаването на Новата република.

Гласът остана съвършено невъзмутим.

— Съжалявам, но не мога да ви свържа без съответния код за достъп.

Шада направи гримаса и изключи интеркома. Това беше последният опит. Вече колко пъти подред се натъкваше на едно и също… бе започнало да й омръзва! Първо любезно се обади в кабинета на съветник Органа Соло в императорския дворец и не я пуснаха в огромната правителствена сграда. След това се опита да се свърже с постоянното жилище на семейство Соло извън двореца, но със същия резултат. Сега също толкова безуспешно завърши опитът да се свърже с тях в убежището им при планината Менарай. При всеки опит очевидно идеализираната й представа за Новата република все повече се сриваше. Надяваше се, че тук ще й предложат нещо по-добро от живота на мистрил, на който току-що бе обърнала гръб. Все по-настойчиво започваше да й се струва, че е сбъркала. Но вече нямаше избор, трябваше да продължи. Дори само заради това, че вече нямаше къде да отиде… Ако не можеше другояче, щеше да влезе по мистрилския начин!

На втория етаж на Горската кула имаше немалък търговски център. Покупката на трите неща, от които се нуждаеше, й отне пет минути. Снабдила се с бродирана бяла панделка, евтин електронен бележник и бутилка също така евтино, но ужасно силно додбрийско уиски, след още една минута Шада се качваше с турбоасансьора.

Знаеше, че не разполага с много време, и затова незабавно се залови за работа. Първо разви капачката на уискито и напръска с алкохол яката на позацапаната си, дълга до глезените рокля. След това наля малко в устата си. Потръпвайки от силното питие, изля остатъка от бутилката в саксиите с цветя в горната част на кабината. Изплю уискито от устата си обратно в бутилката, доволна, че се е отървала от него, и насочи вниманието си към панделката. Не беше лесно да се върже по традиционния сватбен корускантски начин, но възелът, който направи, беше бърз и прост и приличаше доста на истинския, за да заблуди мнозина.

Когато вратите на турбоасансьора се отвориха на панорамния етаж, тя беше готова за представлението си. С бутилката в една ръка и електронния бележник в другата Шада излезе от кабината и се озърна разфокусирано. По масите и столовете на декоративната градинка нямаше никой, но личната охрана на съветник Органа Соло и без това рядко се явяваше на открито. Шада размаха бутилката и тръгна с несигурна крачка към ръба на покрива. Стигна до петдесетсантиметровата основа на високия колкото човешки бой парапет, а охраната, за която знаеше, че е наоколо, все още не се бе появила.

— Майната ти, Равис — извика тя завалено и изпусна бутилката и електронния бележник на покрива до парапета. — Не щеш ли? Хуу’во! Да не мислиш, че съм умряла за теб!…

Думите й преминаха в сдържано хълцане. След това тя вкопчи пръсти в дупките на парапета, притисна се към него и завъртя глава, за да погледне зад себе си. Цялата бе нащрек. Зад гърба й прозвуча тихо изшумоляване и всичко отново замря.

Значи не им бе достатъчно, за да се покажат. Добре! Шада пусна парапета, без да спира да циври. След това постави електронния бележник на близкия стол, така че да се вижда ясно. С треперещи пръсти свали сватбената панделка от косата си, целуна я театрално и я постави пред електронния бележник. После цяла минута разместваше едното пред другото и обратно. Накрая изправи рамене, въздъхна дълбоко и пристъпи към ръба на покрива. Стисна горния край на парапета, стъпи върху основата му и прехвърли крак през горния край.

По-точно, опита се да го направи. Зад гърба й прозвуча още едно изшумоляване и изведнъж нечия ръка докопа колана на роклята й, дръпна я надолу и я принуди да свали крака си.

— Не го правете! — тихо се обади зад нея дрезгав глас, силно напомнящ котешко мъркане.

— Оставете ме — простена Шада. Тя пусна решетката с лявата си ръка и несполучливо се пресегна към рамото му. — Той пет пари не дава за мен. Не ме ще! Оставете ме…

— Не е това начинът — каза ногрито и отново не грубо, но и достатъчно твърдо я дръпна надолу. — Елате вътре да си поговорим.

— Няма за какво да говорим — изфъфли Шада. Тя се извърна, така че охранителят да усети алкохолния й дъх, и хвърли бърз поглед към покрива. — Моля ви се! Оставете ме! — захленчи тя и пак стисна решетката с лявата си ръка, теглейки се нагоре. — Моля ви се!

— Не — повтори ногрито и пак я дръпна надолу, този път с много повече сила, отколкото Шада очакваше в това дребно създание.

Пръстите й се вкопчиха по-здраво в метала, противопоставяйки се на силата му… После без предупреждение пусна решетката, извърна се и падна върху ногрито. То реагира бързо. Когато тя се извъртя достатъчно, за да го види, вече бе направило стъпка встрани, за да се отстрани от залитането й. Свободната му ръка бе вдигната, готова да я хване за раменете и да спре падането й… И докато Шада падаше в тази силна прегръдка, ръката й се заби здраво в гърлото му. Без звук краката на ногрито се подвиха под тялото му и двамата рухнаха на покрива.

Няколко секунди тя остана върху него, хлипайки пиянски. Очите й се стрелкаха за друг охранител. Засега беше този само този. Това не означаваше, че не се бе обадил, преди да се притече на помощ на окаяната пияна самоубийца. В такъв случай Шада не разполагаше с много време. Ако не се беше обадил, не разполагаше с много повече.

Тя свали роклята, под която се показа бойният й костюм, и държейки под око вратата на асансьора, се зае за работа.

С очи в остатъка от питието Карде завъртя кехлибарената течност в чашата си.

— Сигурен ли си? — попита контрабандистът.

— Да — отвърна убедено Ландо. — Претърсих целия стар имперски архив и намерих всички записи на Траун. Не са много, но човекът, когото видях, прилича на него.

— Това не значи, че не може да е номер — възрази Хан и погледна скришом към Лея.

Ако поведението на Карде бе игра, ако и той бе включен във възможната басня на Калризиан за срещата му с Траун, досега тя трябваше да е извлякла доказателство от съзнанието му. Но на лицето й бе все същото невесело изражение както когато Ландо започна да разказва за случилото се с него. Докато я гледаше, тя обърна очи към мъжа си и едва забележимо поклати глава в отговор на неизречения му въпрос. Според Хан бяха достатъчно дискретни, но очевидно се лъжеше.

— Наясно съм, че върху мен пада подозрение — продължи Карде, който продължаваше да изучава чашата си. — И то не само от страна на ишорците и съюзниците им. Минах ли изпитанието?

Хан погледна Лея и видя, че жена му изкриви устни.

— Аз лично не съм имала съмнения.

— Благодаря ти — Карде се поусмихна на Хан и Ландо. — Няма да ви тормозя с въпроса, дали споделяте мнението на съветник Органа Соло.

— Не обичам да смятам нещо за неизменно — отвърна Хан. — Не е като да си се клел във вярност към Новата република…

— Прав си, разбира се. Извинявай — сведе Карде глава, после погледна Ландо. — Добре, да започнем с това, че всички се надяваме на едно и също: че сте станали жертва на особено ловък номер. Първият въпрос е: как е направен?

— Едва ли е толкова трудно — каза Соло. — С намесата на пластичен хирург докарват някого да заприлича на Траун, след това довършват работата, боядисват косата и кожата, слагат му лещи и го гримират.

— Пластичната хирургия обикновено оставя белези — отбеляза Ландо. — Знам къде да гледам, този нямаше белези. А гласът?

— Какво гласът? — попита Хан. — Знаеш, че и гласовете могат да се имитират. Правили сме го с Трипио, нали помниш?

— Ако и гласът е бил същият, може да е било дроидно копие — предположи Карде. — Като онова, което имаше принц Ксизор от Черно слънце.

— Не беше само гласът, Карде — поклати глава Ландо. — Нито само лицето или нещо друго, дето може да се види. Беше… не знам. Имаше излъчване, властност и самоувереност, каквито никой дроид не може да пресъздаде. Беше той. Трябва да е бил той…

— А ако е бил клонинг? — попита контрабандисткият шеф. — Траун лесно е могъл да вземе един или няколко клониращи резервоара от планината Тантис преди унищожаването й.

— И аз това си помислих — каза Лея. — Това би обяснило и откъде са се взели клонингите, които Люк е усетил при Ифигин.

— Клонинг на Траун би бил не по-малко опасен от самия Траун — съгласи се Ландо. — Но защо не обърнем нещата? Не може ли на мостика на „Химера“ при Билбринджи да е стоял клонинг? Ами ако Траун е очаквал всичко това да се случи и е направил нужната подготовка?

Карде отново завъртя питието в чашата си. Течността застрашително се вдигна към ръба й.

— Тогава защо толкова време е гледал как Империята се срива, след като водачеството му много лесно е можело да я изправи на крака? — попита той. — Не. Ако наистина е жив, трябва да е бил тежко ранен и да се е криел някъде, докато оздравее.

— Точно това намекна пред мен и Миатамиа — отвърна Калризиан, — че е бил на лечение.

— Освен ако не е искал да ви внуши това впечатление — подхвърли Лея. — Може би е правил нещо съвсем друго.

— Вместо да защитава Империята? — възкликна Хан. — Не се връзва.

С рязко движение Карде остави чашата на ниската масичка до стола си.

— Добре, тогава — каза той — да допуснем най-лошото: че наистина си видял Траун и той се връща, за да търси реванш. Защо се явява изведнъж сега? И защо само пред теб и Миатамиа вместо пред целия Корускант?

— Вероятно за да създаде положението, в което се намираме сега — каза Лея. — Напрежението в Сената скочи до тавана. Враждебността и подозрението, насочени към Диамала, достигнаха невероятна степен. И всичко това е само допълнение към каамаския въпрос.

— И да не забравяме, че Гаврисом може да не иска да реши новия проблем, за да нажежи още обстановката — добави Ландо. — Чувам, че има оплаквания от сенатори, че влачи въпроса с репарациите за Каамас.

Хан прехапа устни. Ботанската финансова криза…

— Прави каквото е по силите му — каза той на бившия комарджия.

— Може би — мрачно отвърна Ландо. — Но ми се струва, че има още много начини Траун да нажежи атмосферата в правителството, ако това е целта му.

— А каква друга може да е? — попита Карде. — Не е толкова глупав, че да нападне цялата Нова република, когато не може да мобилизира средствата на повече от осем сектора.

— Може да е изнамерил някакво супероръжие, което императорът е бил скрил някъде — зловещо предположи Ландо. — Трета „Звезда на смъртта“, този път завършена, някоя слънчева мелница или нещо още по-страшно.

— Това е изсмукано от пръстите — поклати глава Карде.

— Ако имаше нещо такова, досега да сме чули за него.

— И още нещо искам да отбележа — обади се Лея. — Сблъсък с цялата Нова република може да стане само ако изправим всичките й членове срещу него. Въпросът с Камаас много ни разединява, а заради слабостта на Империята мнозина не я възприемат като заплаха, така че обединението не е много вероятно.

— А и никога не е било — мрачно отбеляза Хан. — Срещу Империята винаги се е сражавала само малка част от галактиката.

— Но пък и малка част от Империята се сражаваше срещу нас — каза Ландо, вперил очи в Карде. — Май не си давахме тогава сметка, какъв огромен дял от имперските сили оставаше насочен към разплитане на дребни междупланетни ежби и отмъщения, които заплашваха да разкъсат цялото. Сега ние сме в същото положение. И по моему в момента просто нямаме средства, за да се противопоставим на намеренията на Траун.

— Зависи, разбира се, от тези намерения — уточни Карде. Изведнъж Хан забеляза, че контрабандистът внимателно наблюдава Ландо. Съответно и Калризиан го наблюдаваше. — Какъв предлагаш да бъде следващият ти ход?

— Нашият следващ ход — отвърна бившият генерал, наблягайки на местоимението — е да махнем този проклет проблем с Каамас от пътя си, за да се съсредоточим върху Траун. А това означава да научим имената на виновните ботанци.

— Това не е лесно — отвърна Карде с подчертано спокоен тон. — Доколкото знам, Империята има само два пълни архива. Единият е в базата Убикторат на Яга Минор, другият е в сегашната столица Бастион.

— А ти знаеш ли къде е Бастион? — попита Лея.

— Май не — отвърна търговецът на информация, погледна я и отново насочи вниманието си към Ландо. — Истинското име на столицата е тайна, която Империята ревностно пази.

— Не Империята имах предвид — поясни Калризиан. — Мислех си дали някой от нас не може да сложи ръка на архива, който ни е нужен.

Хан неразбиращо премига към Ландо. Изведнъж неговото настояване да дойде на разговора с Карде придоби ново измерение.

— Искаш да кажеш, че Карде…?

— Не разполагам с архива, Калризиан — прекъсна го търговецът на информация. — Ако разполагах, отдавна да съм ви го предложил.

— Знам — с многозначително изражение каза някогашният генерал. — Имах предвид съвсем друг източник.

— Който вероятно също не разполага с данните — студено каза Карде.

Лицето на Ландо не трепна.

— Но който би могъл да ги има.

Няколко секунди двамата мъже се гледаха втренчено. Хан се обърна към Лея и видя собственото си объркване, отразено върху лицето й.

— Имаме да научаваме нещо, така ли? — предпазливо попита той.

— Не — сухо отвърна Ландо. — Или може би трябва да уточня: още не.

— Лея, имам поверителен разговор с Калризиан — отривисто се изправи Карде. — Къде можем да останем двамата насаме?

— Идете в спалнята на момчетата — махна тя към коридора. — Крайната врата вляво.

— Благодаря — Карде на свой ред посочи на Ландо коридора.

Шада заби допълнителен клин на обезопасителното въже на два метра пред себе си, в случай че другарят на ногрито просто прережеше въжето, без да си прави труда да я изтегля дори за формален разпит. Сега, висейки на стотина метра над земята, извади бинокъла си и надникна през затъмнения прозорец до себе си.

Беше детска стая за две момчета. Едното легло се намираше до стената срещу нея. Нямаше никой. Нито едно от трите деца на семейство Соло не бе слязло от въздушния плъзгач, така че бе нормално стаята да е празна.

Лея прибра бинокъла в джоба на костюма си и извади един от трите молекулярни скалпела на M6W-9. После изтегли почти невидимия резец. Подобно на лазерния меч скалпелът можеше да разреже почти всичко. Противно на лазерния меч обаче скалпелът бе невероятно тънък. Едно замахване към нападателя неизменно водеше до счупване на острието в тялото му и до неговата смърт, разбира се, а след това и най-усърдното издирване на причините обикновено не водеше доникъде.

За щастие не се налагаше да реже цял прозорец. Създателите на Горската кула бяха планирали прозорците както на Алдеран — да се разтварят широко. Шада просто трябваше да пъхне скалпела между двете крила, да пререже езичето и да скочи в стаята. Но най-напред, разбира се, трябваше да издири и да изключи всички аларми, инсталирани от ногрите.

Задачата се оказа по-лесна, отколкото очакваше. Прозорецът имаше само една аларма срещу въздушни плъзгачи. Очевидно на ногрите не им бе хрумнало, че някой ще вземе да се спуска от покрива. Най-малкото защото там имаше охрана.

След две минути Шада се намираше в тъмната стая. Затвори прозореца и се ослуша. Чу обичайните механични шумове на всеки съвременен дом, като и приглушена гълчава от гласове, идваща някъде от апартамента. Беше невъзможно да долови думите през затворените врати, но установи, че гласовете са най-малко четири.

Тя застана до вратата и се намръщи, обзета от внезапна нерешителност. Нали видя Соло, Органа Соло и дроида им да пристигат с въздушния плъзгач? Забеляза Калризиан да ги чака при вратата на сградата. Чий беше четвъртият глас? На случайно отбил се приятел? Едва ли. Делови партньор на Калризиан? Не беше изключено. Но пък бившият комарджия се спотайваше сам в сенките преди пристигането на семейство Соло.

Сигурно заради предпазните мерки отвън всички много се стараеха срещата да остане в тайна. Шада предполагаше, че едва ли щяха да посрещнат с голяма радост появата на съвършено непознато лице. Изведнъж тя настръхна. Разговорът прекъсна, тя долови нов звук. Стъпки. Идваха към нея!

На четири големи крачки Шада прекоси стаята и коленичи до по-далечното легло. Беше направено като космически кораб, с чекмеджета, които запълваха пространството под матрака. Но, така или иначе, тя не възнамеряваше да се завира отдолу.

Явно в чекмеджетата беше струпано какво ли не. Дори с тренираните мускули на мистрил едва успя да отмести с двайсетина сантиметра леглото от стената. Повече не бе нужно. А и стъпките бяха стигнали до вратата. Както бе на колене до леглото, Шада се хвърли напред, претьрколи се върху матрака и безшумно се отпусна на една страна в тесния процеп.

Тъкмо навреме. В мига, когато рамото и хълбокът й допряха хладния под, вратата се отвори и влязоха двама души. Стана светло, вратата се плъзна обратно на мястото си.

— Имаме уговорка, Калризиан! — каза неизвестен мъжки глас.

Неизвестен, но странно познат. Шада затьрси в паметта си…

— Не съм я нарушил — отвърна Ландо с едва доловими нотки на оправдание в гласа.

— Наистина ли? — студено попита другият. — Ти недвусмислено им намекна, че има тайна. Какво им трябва още, за да грабнат лопатите и да започнат да копаят?

Шада изведнъж си спомни. Беше контрабандисткият водач Талон Карде!

— Според мен, Карде, в момента други неща са им на главата — унило възрази Калризиан. — И за да бъда откровен, ще призная, че не мога да разбера цялата тайнственост около този случай. Вярно, Джори Кардас някога ти беше конкурент…

— По-тихо — изръмжа контрабандистът. — Не искам те да чуват това име. А и Кардас не ми беше конкурент, а нещо съвсем друго.

— Така да е — съгласи се бившият картоиграч. — Все едно. Въпросът е, че вече не можем да си позволяваме разни глупави игрички…

— Глупави игрички! — възмути се Карде. — Калризиан, ти нямаш представа, за какво говориш?

— Много добре знам какво говоря — отвърна Ландо. — Говоря за гения, който беше на косъм от разрушаването на Новата република преди десет години. Каквито и да са плановете на Траун, той разчита на проблема с Каамас, за да ни държи разединени.

Шада почти престана да диша. Плановете на Траун?… Но Траун бе умрял. Нали така?

— Благодаря за историческия преглед — каза Карде. — Ако си забравил, ще ти напомня, че бях там. Хайде да не се държим така, сякаш цялата Нова република е на ръба на пропастта!

— Сигурен ли си, че не сме на ръба на пропастта? — отговори с въпрос Калризиан. — Наистина ли смяташ, че Траун ще се появи след толкова време, ако не е готов за нападение?

— Стига нападението да влиза в намеренията му… — възрази Карде. — Възможно е да предприеме толкова други неща освен открита атака.

— Извънредно успокояващо! — иронично възкликна бившият комарджия. — Това е още една причина да реши възможно най-бързо проблема с Каамас. Ако има и най-малката вероятност Кардас да е в състояние да помогне, някой трябва да отиде при него.

— И ти предлагаш това да бъда аз?

— Ти го познаваш — изтъкна Калризиан.

— Това не е непременно предимство — възрази Ландо. — Даже май е точно обратното.

Някой въздъхна тежко.

— Виж, Карде, не знам какво е станало между вас с Кардас. Знам само, че сме изправени пред върховния адмирал Траун. И не само ние. Ти също си изправен пред него. Не забравяй, че той изрично се зарече да те гони докрай.

— Страхотна закана! — насмешливо възкликна Карде.

— Не си спомням Траун някога да е плашил с празни закани — отвърна Калризиан. — Всичко, което казваше, беше подплатено с действия. И тъй като повдигна темата, от какво се страхуваш толкова?

Шада чу стъпки, които се насочиха към прозореца.

— Не познаваш Кардас, Ландо — тихо отговори контрабандистът. — Ако го познаваше, щеше да си наясно. В някои отношения е по-безжалостен и от Джаба.

— И ти ни помоли с Мара да го търсим!

— Никъде не съм ви молил да ходите! — каза Карде. — Ако си спомняш, веднага се опитах да откупя повикването от теб.

— Също така се опита да ми пробуташ някаква нескопосана история, че ставало дума за глупаво любопитство отпреди Войните на клонингите — сухо му напомни Калризиан. — Прекрасно знаеше, че няма да се хвана. Както и да е, това е друга история. Проследихме го и се върнахме невредими.

— Проследихте го до вероятно убежище — поправи го търговецът на информация. — И сега искате от мен да се напъхам в крепостта му и да се изправя лице в лице с него.

— Ако Траун не бъде спрян, ще почука пръв на вратата на почивния дом на Кардас — каза Калризиан. — Ако Кардас има някакъв мозък, ще ти благодари за предупреждението.

— Кардас не е благодарил на никого за нищо през живота си — отсече Карде. — И в никакъв случай не се е оттеглил на почивка. Крои нещо. Такава му е природата. И не желае да бъде намерен. Особено от мен.

— Добре — каза Ландо, издишвайки със свистене. — Щом желаеш да се скриеш в миша дупка и да чакаш Траун да те извади от нея, твоя работа. Дай ми маршрута на Мара до системата Ексокрон и аз сам ще отида да го намеря.

— Не ставай смешен! — отвърна контрабандистът. — Сам в твоята „Дама на късмета“ няма да изкараш и два дни в Дивия Катол.

— Кой каза, че ще ходя сам? — сопна се Калризиан. — Възнамерявам да поискам от генерал Бел Иблис да ми даде „Сокол скитник“.

— По-глупаво нещо не можеш да измислиш — каза Карде с нотка на раздразнение в гласа. — Ако закараш линеен боен кораб в системата Ексокрон, Кардас или ще се покрие напълно, или ще те изличи от небето на мига. Не го познаваш!

— Не го познавам — примирено се съгласи бившият генерал.

Настъпи дълга пауза, изпълнена с напрежение.

— Не биваше да се отказваш от комара, Калризиан — накрая каза Карде. — Печелиш! Ще отида.

— Благодаря — отвърна Ландо. — Няма да съжаляваш.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш — посъветва го търговецът на информация. Обичайната закачлива нотка отново звучеше в гласа му. — Май трябва да съобщим и на другите.

Вратата се отвори и осветлението угасна. В мига, когато стаята отново потъваше в мрак, Шада се изправи от укритието си. Претърколи се през леглото и скочи на крака. Измъкна се от стаята миг преди вратата да се затвори автоматично.

Калризиан вървеше напред, следван от Карде. Двамата се движеха по коридор, който правеше завой и свършваше в алдеранска стая за разговори. И двамата не подозираха, че зад тях има някой. Шада крачеше съвършено безшумно след Карде.

— Добре, предавам се — каза Хан. Лицето му изразяваше объркване. — За какво става дума?

Лея поклати глава.

— Не знам — призна тя, докато прехвърляше в главата си последните реплики, разменени между Ландо и Карде, и надничаше към коридора, по който двамата се бяха упътили към детската стая. — Крият някаква тайна от нас.

— Да, сетих се — отвърна съпругът й. — Каква е тайната?

Лея го удостои с един от погледите си на търпение от богатия си репертоар, създаден през годините на дипломатическа работа и усъвършенстван от възпитаването на три палави деца.

— Нали знаеш, че не мога просто да вляза и да изчопля нещо от съзнанията им — припомни му тя. — И с врагове не е етично да се постъпва така, камо ли с приятели.

— Вие джедаите понякога сте голяма скука — каза Хан.

Правеше опит гласът му да звучи закачливо, но Лея позна по очите му, че е разтревожен.

— Не сме циркови артисти — отбеляза тя.

— Не можеш ли просто да се присегнеш и да разбереш за какво говорят?

— Моля те, не настоявай! — каза тя с известна горчивина.

На свой ред той извади от своя репертоар един невинен поглед.

— За какво да не настоявам?

— Да постъпвам неетично точно когато се опитвам да се самоубедя, че на никого няма да навредя — каза Лея. — Объркваш ме.

— Понеже не съм и наполовина толкова съвестен колкото теб ли? — лукаво попита мъжът й.

— Бога ми, Хан, ти и без джедайски умения четеш мислите ми по-успешно, отколкото аз — твоите.

— Професионални умения — махна Хан. — Едно от първите неща, които научаваш като нехранимайко.

— Явно така е било — съгласи се Лея и отново погледна към коридора. — Дали ще е много неетично да изпратим Трипио да води записки…

— Лейди Вейдър — обади се дрезгав глас.

Лея подскочи. Както винаги не бе усетила, нито чула идването на ногрито.

— Какво има, Гарак?

— Може би нещо неприятно — измяука той. — Охраната на покрива не отговаря на повикването.

С ъгъла на окото Лея видя как Хан леко се извъртя на стола си, за да откопчае кобура на бластера.

— Изпратихте ли някого да провери?

— В момента отиват — отвърна ногрито. — Докато не установим противното, трябва да приемем, че се прави опит за проникване. Къде са другите?

— Там — махна Лея към коридора и в същия момент усети леката промяна в налягането на въздуха от отварянето на врата. — Ето ги — добави тя, когато чу приближаващите стъпки.

— Засега бих ви помолил да останете тук — каза Гарак.

В следващия миг Ландо изникна зад ъгъла, следван от Карде…

— Ако има нарушител, трябва да го открием.

…На свой ред следван от висока стройна жена в сив боен костюм.

— Не си правете труда — тихо каза тя. — Тук съм.