Призрак от миналото

ГЛАВА 23

Този път сигналът за тревога прозвуча не посред десерта, а посред нощ. Уедж скочи. Посегна да изключи алармата, но ключът, странно защо, не беше на мястото си, а коляното му се удари в нещо кораво. Докато тъпата болка отшумяваше, Уедж съвсем се събуди и си спомни къде се намира. Съгласно заповедите и предчувствията на генерал Бел Иблис всички пилоти от Червената ескадрила спяха в изтребителите си. Ако се съдеше от сигнала за тревога, който продължаваше да звучи, предчувствията на генерала се бяха сбъднали.

Уедж спря алармата, като този път напипа ключа, и пусна интеркома.

— Тук Антилис — доложи той.

— Излитане по тревога — прозвуча гласът на командир Перис. — Получихме сигнал от Ботауи.

— Няма що… — измърмори Уедж и включи предстартовото загряване на двигателите. Кой, ако не ботанците ще прекъснат съня ти! — Добре, Червени, чух те. Да ги пипнем във въздуха.

Хор от потвърждения и воят от предстартовото загряване на двигателите огласиха доковете на Дитаини. Една фигура в униформа на поддържащ, с трудноопределима на слабата светлина раса, по всяка вероятност тринтец, крачеше непохватно насреща им и ръкомахаше френетично, несъмнено за да прекрати този произволен шум. Уедж го подкани с жест да се махне.

— Какво има? — попита той. — Пак ли бунт пред сградата на племената?

— Дръж си шлема да не падне — мрачно отвърна командир Перис. — Според ботанците към тях настъпват лересиански бойни части.

Уедж премига.

— Лересиански?…

— Така казаха — потвърди бойният координатор. — Цяла флота. И не ме питай какъв им е проблемът.

— Избери си някой — обади се трети. — Днес има толкова много причини да се мразят ботанците.

— Да не падаме толкова ниско — посъветва ги Уедж. Изтребителите вече се бяха вдигнали и в строй около Антилис се насочваха към космоса. — Перис, къде е генералът?

— На път към вас — отвърна координаторът. — Ктаунмар и изтребителите й ескортират совалката за всеки случай. Ще летим на няколко минути зад вас. Заповяда вие да сте напред.

— И какво да правим? — попита пети. — Да дразним лересианците, докато дойдете ли?

— Естествено — сухо отвърна Перис. — Освен ако не се разбягат панически, разбира се, щом научат, че Червената ескадрила приближава към тях.

— Точно така — също без да се засмее, поде пети. — Нима ботанците нямат късмет, че се оказахме само през две системи от тях?

Уедж се намръщи. Всъщност имаха подозрително голям късмет.

— Перис, можеш ли да извадиш първоначалната заповед, заради която ни изпратиха тук? — попита той.

— Вече е извадена — каза Перис. — Според Корускант правителството на Дитаини изрично е помолило генерал Бел Иблис да посредничи в спора с нетаиниските им работници.

— Имаш ли представа, дали правителството на Дитаини не дължи услуга или някаква сума на ботанското правителство? — попита девети.

— Добър въпрос — замисли се Перис. — Много добър въпрос…

— То е от обучението ми за охранител — обясни девети. — Учеха ни винаги да проследяваме парите.

— Е, в момента парите нямат значение — каза Уедж. Вече летяха сред чернотата на по-дълбокия космос. Бяха се отдалечили достатъчно, за да скочат в хиперпространството. — Призовани сме да защитим член на Новата република и ще го направим.

— Успех! — поздрави ги Перис. — Идваме веднага щом успеем.

Панелът избипка. Курсът бе въведен.

— Червени — извика Уедж, — скачаме!

Полетът до Ботауи продължи малко повече, отколкото до Сифкрик преди една седмица, когато спасяваха реколтата от помуом. Въпреки това пътуването им се стори доста по-кратко. Мислите на генерал Антилис се въртяха около въпросите за тази лересианска агресия, вероятното ботанско двуличие, общото напрежение в галактиката и какво, по дяволите, правеше ескадрилата му сред всичко това.

Изведнъж пристигнаха.

— В строй! — заповяда командирът, докато изтребителите излизаха от хиперпространството. — Активиране на дългообхватните скенери.

— Едва ли ще успеем да ги използваме — с напрегнат глас каза втори.

— Прав си — съгласи се Уедж. — Май няма да успеем.

Лересианците бяха точно срещу тях. И сякаш за пръв път ботанците, изглежда, не преувеличаваха. Пръснати точно срещу налитащите изтребители, се виждаха шест кръстосвача с причудлив профил, но всеки почти с размерите на щурмовите фрегати на Новата република. Двайсет други по-малки кораба запълваха пространството между тях, а най-малко пет ескадрили изтребители образуваха защитен периметър около цялата формация.

— Дано имаме късмет днес — измърмори дванайсети номер.

— Стига приказки — отсече Уедж, докато изучаваше формацията пред себе си.

Разположена бе доста далеч от ботанския планетарен щит и извън обхвата на всички възможни наземни оръжия. Не можеше да се сети дали ботанците разполагаха с бойни станции в орбита. Ако имаха, в момента нито една от тях не се намираше от тази страна на планетата.

А това в доста голяма степен означаваше, че Червената ескадрила е сама срещу противника. Дванайсет изтребителя и славата им срещу лересианската флота. Антилис преглътна и натисна бутона за свръзка.

— Говори генерал Уедж Антилис, командир на Червената ескадрила, бойна част на Новата република — обяви той. — Лересиански бойни съединения, навлизате без разрешение в космическото пространство на Ботауи. Моля, обявете намеренията си.

— Действията ни не ви засягат, Червена ескадрила — отвърна стряскащо мелодичен глас. — Това е спор между лересианското и ботанското правителство.

Уедж хвърли поглед към скенерите си. Все още нямаше помен от Бел Иблис и „Сокол скитник“.

— Мога ли да попитам за характера на този спор?

— Смърт и разложение — отвърна мелодичният глас. — Смъртта на двамата лересианци в ръцете на ботанците и категоричният отказ на ботанците да ги разложат.

Генерал Антилис се намръщи и превключи на вътрешната честота. Явно тук имаше някакъв терминологичен проблем, някаква лересианска представа без точно съответствие на основния език. Но пак оставаха недоизяснени моменти.

— Има ли някаква представа, за какво говори? — попита той.

— Чакай… проверявам архивите — обади се единайсети. — Имам чувството… аха, ето! Двама лересианци загинали по време на бунта пред сградата на Обединените племена. И двамата са били застреляни — единият, преди тълпата да се втурне.

— Благодаря — отвърна Уедж и отново превключи. — Лересиански командир, разбирам гнева ви от загубата. Какво желаете от ботанците като възмездие?

— Лересианският закон е много точен — отвърна чуждоземецът. — Нокът за нокът, рог за рог, живот за живот. Един виновен или десет невинни от племето му.

Студена тръпка пробяга по гърба на генерала.

— Какво искате да кажете с „десет невинни“? — предпазливо попита той.

— Ботанците отказаха да ни предадат представители на племената, които са убили двама невъоръжени лересианци — равно отвърна гласът. — Сега двата живота ще бъдат заплатени с двайсет.

Каква математическа прецизност — помисли си Уедж. Но как ли възнамеряваха да осъществят намерението си, след като всички ботанци се криеха зад планетарния си щит?

— Охо! — подсвирна четвърти. — Вектор три, шест на четири, едно.

Антилис погледна в указаната посока. Зад планетния хоризонт се подаваше малка космическа станция.

— Нискоорбитална безгравитационна производствена фабрика — мрачно продължи четвърти. — Монкаламарски модел. Ако не се лъжа, нормалният състав е от петнайсет до двайсет и двама души.

Уедж преглътна ругатнята си и превключи на вътрешна честота.

— Курс на пресичане — нареди той. — Искам да застанем между станцията и лересианците.

Той отново превключи честотите, докато увеличаваше тягата в двигателите.

— Разбирам гнева и болката ви от действията на ботанското правителство — каза той на чуждоземния командир. — Но разберете, че не можем да ви оставим да убивате невинни хора. Генерал Гарм Бел Иблис ще пристигне тук всеки момент. Може би ще свърши работа като посредник…

— Никакви посредници! — категорично отсече лересианецът. — Законът си е закон и трябва да се спазва. Нито вие, нито някой друг ще ни спре — нещо изщрака и разговорът свърши.

— Ще видим — измърмори под нос Уедж, докато превключваше отново на вътрешната честота на Червената ескадрила. — Поне ще опитаме. Червени, време е да започваме. Заключи есобразните шлюзове в атакуваща позиция — и той се пресегна към бутона…

— Не! — рязко извика девети. — Не заключвайте шлюзовете!

Ръката на Антилис застина над копчето.

— Защо?

— Не знам — напрегнато отвърна девети. — Нещо не е наред. Не мога точно да определя… но нещо със сигурност не е наред.

— Командире? — въпросително се обади осми.

— Останете в готовност — нареди Уедж и превключи на частната честота на девети. — Коран? Какво има?

— Казах ти, не знам — повтори той. — Прониза ме чувство за опасност, когато нареди да се заключат шлюзовете. Не мога да разбера.

— Да не би да е… — Уедж се поколеба.

Нямаше желание да назовава джедайските умения на Коран, дори по сигурен канал.

— Мисля, че да — отвърна на неизречения въпрос девети.

Антилис погледна към оперативните части на лересианците. Не бяха помръднали от позициите си и търпеливо чакаха целта им да застане на позиция. Очевидно не очакваха никакви неприятности от Червената ескадрила… Генералът отново превключи на вътрешната честота.

— Промени курса на пресичане! — нареди той и завъртя изтребителя си към номер девети. — Особено ти, девети. Приближавам към теб.

Минута по-късно двата изтребителя летяха в двоен строй. Лазерните оръдия от върховете на десните крила на Уедж докосваха долната част от фюзелажа на Коран Хорн.

— Добре — каза той и се дръпна с два сантиметра. — Аз те наблюдавам откъм щирборда, ти мен откъм бакборда. Кажи ми, виждаш ли нещо, което не бива да е там. Ако не виждаш, се разменяме.

— Няма нужда — отвърна девети. — Виждам го. Малък цилиндър, който пресича вертикално есобразните шлюзове точно пред захранването на лазерното оръдие.

— И ти си го имаш — изръмжа той. Сега, след като знаеше къде да гледа, не му беше трудно да го открие. — Обзалагам се десет към едно, че цялата ескадрила е обзаведена.

— Добре, значи не заключваме есобразните шлюзове — каза втори. — Но можем да стреляме, нали?

— Май не е разумно да опитваме — отвърна Уедж и се намръщи на невинния цилиндър. — Коран, завърти щирборда си с няколко градуса.

Корпусът на девети бавно се отдалечи от него.

— Така си и мислех! — с ужас възкликна Уедж. — Горният край на цилиндъра е с две разклонения. Едното отива в сервоустройството на крилото, другото май е въвряно в захранването на лазерното оръдие. Предполагам, че ако заключим шлюза или открием огън, ще останем без оръдие. А може да стане и по-лошо.

Дванайсети номер цветисто изруга.

— Трябва да са били онези двама лересианци и дитаинецът от поддръжката, дето все се въртяха около машините — каза той. — Какво ще правим? Ще ги плашим ли?

Уедж погледна към лересианските кораби. Разгръщаха се, за да обкръжат производствената станция, която доверчиво летеше към тях.

— Няма смисъл — каза той. — Вече знаят, че сме извън играта.

Славната Червена ескадрила безпомощно гледаше как лересианците обкръжиха станцията, а после бързо, ефикасно и систематично я унищожиха. И си взеха кръвнината от двайсет невинни живота в замяна на виновните. Преди бойните части, предвождани от „Сокол скитник“да пристигнат, всичко бе свършило. А може би едва сега започваше?

— Почна се най-сетне! — унило каза Лея, заключи вратата на апартамента след себе си и се отпусна на дивана до Хан. — Стрелбата най-сетне започна.

— Чух — мрачно каза съпругът й и загрижено обгърна с ръка раменете й. — Какво прави Сенатът?

— Най-вече се опитва да разбере какво може да направи — каза Лея.

— Какво има за разбиране? — попита Хан. — Лересианците са убили двайсет и един ботанци, без да се брои затриването на една орбитална станция. Не може ли Гаврисом просто да нареди лересианското правителство да бъде осъдено?

— Де да беше така лесно — въздъхна Лея. — За съжаление не е. Трима от съветниците вече заявиха, че ще гласуват срещу такова решение с довода, че не сме предявили същите искания за репарации и към ботанското правителство заради унищожението на Каамас?

— Но то не е едно и също — възрази мъжът й. — Всъщност са съвсем противоположни неща. Лересианците са избили невинни хора, а в разправията за Ботауи се иска наказване на невинни.

— Но и не настояхме ботанците да накажат оцелелите от охраната, които стреляха по демонстрантите — напомни му Лея и усети смущението му, което тутакси го обзе.

— Да — каза той. — Заради мен.

— Не е само заради теб, скъпи — докосна нежно коляното му тя. — Позицията на съветниците е, че охраната е действала при самозащита. За съжаление не всички го разбират така.

— Племенно мислене!

— Зная — каза Лея. — И аз не го разбирам. Как можеш да търсиш отговорност за чужди действия, пък дори да е от близък или сродник. Но семейната и племенната отговорност са основна повеля за много култури.

— Сигурно — съгласи се Хан. — И все пак трябва да накажете лересианците. В противен случай всички, които ненавиждат ботанците, ще се развихрят.

— Това вече става — каза жена му. През тялото й премина тръпка. — Още десетина други правителства депозираха в Сената писмо за намерения с предупреждение, че ще предявят списък с исканията си към ботанците.

— И какво ще стане иначе?

— Това е косвена заплаха — сви тя рамене.

— Знаеш колко обичам ботанците — изсумтя Хан, — но това вече е абсурд. Предполагам, че Фейлия всеки ден пили ушите на Гаврисом с искания за защита?

— Няма нужда — каза Лея. — Диамала и Мон Каламари вече обявиха, че изпращат кораби, за да защитят Ботауи от бъдеща агресия.

Съпругът й подсвирна.

— Шегуваш се. Какви кораби?

— Големи — отвърна тя. — Звездни кръстосвачи от Мон Каламари и диамалски съдове от класовете „Мъглявина“ и „Издръжливост“. Заявяват, че бранят правата на невинните. Според някои са само поредните жертви на ботанските манипулации.

— И аз съм на това мнение — каза Хан. — Бел Иблис доказа ли, че ботанците стоят зад фалшивата молба за посредничество на Дитаини?

— Няма реални доказателства, но той лично е твърдо убеден, че всичко е било нагласено, за да може той и оперативните части да са близо до Ботауи — отвърна Лея със събрани вежди. — Между това и лересианския саботаж на лазерните оръдия на Червената ескадрила…

— Какво? Да не би да са признали?

— Не само признаха, но и се гордеят с деянието си — каза Лея. — Твърдят, че, задържайки ескадрата, са спасили невинни, които иначе са щели да пострадат от конфликтите им.

— Колко ли се радва на това обяснение Уедж?

— Двамата с Гарм се готвят да ги убият — отвърна Лея. — Гарм недвусмислено каза на Гаврисом, че Новата република няма да бъде пионка в ничия политическа игра.

— Доста резки думи — каза Хан. — Обърни се малко.

Той издърпа ръка изпод врата й и се зае да разтрива раменете й.

— О, блаженство! — извика Лея, чувствайки как напрегнатите й мускули се отпускат под ловките пръсти на съпруга й.

— Май задевките с воин като Бел Иблис не са най-умното, което ботанците могат да направят.

— Хем си го знаят! — съгласи се тя. — От това личи колко са отчаяни.

— Това е безумие, Лея. Никой ли не си дава сметка, че Траун се е върнал?

— Не, разбира се — отвърна съпругата му. — Половината не вярват и една дума от тази история. Смятат, че диамалците са я измислили, за да плашат всички и да спасят ботанците. Другата половина смятат, че е възможно да е истина, но не виждат никаква заплаха за себе си от страна на Империята.

— Какви глупаци! — извика Хан. — Траун е замислил нещо. Залагам „Сокол“, че е намислил.

— Съгласна съм — въздъхна Лея. — При това в момента изобщо не е необходимо да върши нещо. Новата република бързо се разпада на стотици въоръжени лагери. Всички са настръхнали покрай каамаския въпрос.

— Каамасците нищо ли не могат да направят, за да спрат цепенето? — попита Хан. — То не е в техен интерес.

— Разбира се, че не е — съгласи се Лея. — Но Каамас е повече претекст, отколкото истински проблем. Всички се кълнат, че на сърцето им са справедливостта и интересите на Каамас, но мнозина просто уреждат стари сметки.

— Да — кисело се съгласи съпругът й. — Тогава какво ще правим?

— Само едно нещо. Трябва да им отнемем извинението, тоест да научим имената на замесените ботанци и да ги изправим на съд.

— Да — каза Хан след известна пауза. — Карде ще се опита да намери пълния документ.

— Ти говори ли с него днес? Мислех, че е напуснал Корускант.

— Вероятно вече го е напуснал — отвърна мъжът й. — Не съм говорил с него. Само предадох по няколко познати контрабандисти, че искам да се срещна с Мазик.

— Защо?

— Ще проверя дали тази Шада Дукал наистина е работила за него — отговори Хан. — И защо го е напуснала.

— Едва ли си разтревожен за Карде — усмихна се Лея.

— Не, разбира се. Той се оправя чудесно.

— И аз го харесвам — усмихна се тя и докосна мъжа си по крака.

— Аз не съм сигурен, че го харесвам. Понякога е голям досадник.

— Също като теб, скъпи. От време на време си мисля, че Карде е онова, което ти щеше да станеш, ако не се бе присъединил към бунта.

— Може би. Като изключим брадата…

— Слава на Силата за дребните услуги — сухо отвърна Лея. — Освен че си говорил с контрабандисти, как мина денят ти?

— Предимно в размисли. Реших, че не е зле да заминем за известно време.

— Чудесна идея, само дето Гаврисом ще изпадне в истерия, ако се измъкна точно сега.

— Дори само заради това си струва да заминеш. Май не съм виждал въздухари да изпадат в истерия.

— Предложението ти ме трогва, Хан, но знаеш, че е невъзможно.

— Много бързо се предаде — нежно я укори той. — Бас държа, че можеш да уредиш нещо.

Лея се дръпна от ръцете му, които я масажираха, и се обърна към него смръщена. Хан много бързо променяше настроението си…

— И ако приема този бас — подозрително попита тя, — какво друго прави днес?

Той я изгледа невинно.

— Аз ли? О, нищо особено. Приемаш ли баса?

— Изплюй камъчето, Хан — опита се тя да вложи заплаха в гласа си. — За къде си запазил билети?

Както винаги заплахата не даде никакъв резултат.

— А, нищо… — каза той, едва сдържайки усмивката си. — Викам си, защо да не направим една екскурзийка до сектор Канхен. По-точно до Голям Пакрик.

Лея напрегна паметта си. Беше чувала за сектор Канхен и смътно си припомни, че столицата му е Голям Пакрик. Но само това.

— Има ли специален повод да отидем там? — попита тя.

— Не — увери я Хан. — Като изключим годишната конференция на сектора, на която трябва да присъства висш представител на Новата република. Нали знаеш, дипломатически въпрос.

Тя въздъхна.

— И каква криза имат да разрешават, че се нуждаят от посредничеството ми?

— Това му е хубавото, че няма криза — ухили се той широко. — Всичко си е мирно и тихо. Ще присъстваме на няколко отегчителни срещи, след това ще отпратим към тишината и спокойствието.

— Смяташ, че някъде има тишина, в която можем да се потопим?

— Да — каза Хан. — Голям Пакрик има планета двойник, Малък Пакрик, където има само ферми, няколко курорта и хиляди километри девствена природа.

Предложението му започваше да изглежда все по-примамливо.

— Ферми, казваш?

— Отглеждат главно плодове и толгрейн — кимна мъжът й. — И планини, и гори, и тишина, колкото щеш. И не е нужно да се разгласява, че отиваме.

— Трябва да питам Гаврисом — вметна тя. — Но никога няма да се съгласи.

Усмивката на Хан стана самодоволна физиономия.

— Той вече се съгласи. Тази сутрин му се обадих. Идеята много му допадна.

— Идеята му е допаднала?! — премига изненадано Лея.

— Е, май не изпадна във възторг — поправи се Хан. — Но ни пуска, а това е важното, нали?

— Да — съгласи се Лея и го изгледа. — Ще изплюеш ли и другото камъче?

Той сви рамене.

— Не се съгласи веднага — неохотно призна съпругът й, — но останах с впечатление, че няма нищо против двамата да заминем за известно време.

— Дори когато Траун се е върнал?

— Особено когато Траун се е върнал.

Лея въздъхна и обви с ръце врата му. Трябваше да се досети, че зад това стои нещо подобно. След спора за стрелбата по демонстрацията на Ботауи, която още се свързваше с името на Хан, и нейната подкрепа на недоказаното твърдение на Ландо, че е видял Траун, двамата бяха станали политически неудобни. Нищо чудно, че Гаврисом бе приел възможността да ги измести от центъра на общественото внимание за известно време.

— Извинявай, Хан — каза тя. — Винаги задавам един въпрос повече, нали?

— Няма нищо, скъпа — отвърна той и я притисна силно към себе си. — Не трябва да им позволяваме да помрачават хубавите неща. Идеята за ваканция е наша, каквото и да си мислят.

— Не можеш да ме уволниш. Напуснах — цитира тя старата шега.

— Нещо такова — каза той. — Говорих с Чуй. Няма проблем децата да останат на Кашиуук още малко. Така ще имаме малко време само за нас.

Лея се усмихна, сгушила глава във врата му.

— Знаеш ли, почти същото си мислех, когато Гаврисом ни изпрати на Ботауи — каза тя. — Видя как се развиха нещата.

— Е, този път няма ботанци, няма да има размирици, никой няма да стреля по нас. Гарантирам.

— Ще те държа отговорен за това — предупреди го съпругата му, дръпна се от обятията му и го целуна. — Кога тръгваме?

— Щом си стегнеш багажа — отвърна той и стисна раменете й. — Моят е готов от часове.

— Слушам — каза Лея с престорена сериозност и тръгна към спалнята им.

Малко време на спокойствие и тишина, далеч от всички разправии и проблеми… И толгрейновите ферми на Малък Пакрик. Нямаше търпение да ги види.