Пленница

7

Каси проследи движението на кристала. „Сочи към стълбите“, реши тя. В другата посока имаше стена.

— Трябва да излезем навън — каза Адам. — Иначе може да изгубим следата.

Каси кимна. Тя и Адам говореха бързо и напрегнато, но… спокойно. Задържаха в себе си потреса само със силата на волята си. „Помага ни усещането, че вършим нещо“, помисли си Каси, докато изкачваха стълбите. Не можеше да си позволи да изпадне в истерия, трябваше да прочисти съзнанието си и да проследи убиеца на Джефри.

В коридора пред стаята на пазача попаднаха на Дебора и братята Хендерсън.

— Адам, братле, какво става? — попита Крис. Каси забеляза, че беше пил. — Ще слезем долу да заредим малко. Сещаш се…

— Не — отсече Адам. Той погледна Дъг, който не изглеждаше толкова пиян. — Намери Мелани — рече той — и й кажи да се обади в полицията. Джефри Лавджой е бил убит.

— Ти сериозно ли!? — възкликна Дебора. Лицето и излъчваше нещо свирепо. — Супер!

— Престани! — Каси не можа да се въздържи. — Ти не си го видяла. Ужасно е… Не се шегувай с това. Адам протегна ръка, когато Дебора тръгна към нея.

— По-добре ни помогнете, вместо да се карате. Опитваме се да проследим тъмната енергия, която го е убила.

— Тъмната енергия — повтори пренебрежително Дебора.

Каси си пое бързо въздух, но Ник я изпревари.

— И аз мисля, че това са глупости — каза спокойно той, — но ако не е била тъмната енергия, значи човек го е направил… Може би някой, който има зъб на Джефри.

Той впи очи в Дебора, която му отвърна с арогантен поглед. Стоеше там с късата си черна рокля, която всъщност приличаше повече на блуза без ръкави, отколкото на рокля и велурените си ботуши — войнствена, враждебна… и силна. За пръв път Каси забеляза татуировката на полумесец на ключицата и.

— Защо не ни помогнеш, Дебора? — попита тя. — Този кристал улови нещо… или поне така изглеждаше, преди да ви срещнем. Помогни ни да намерим следата. — После добави, вдъхновена от някакъв подсъзнателен инстинкт: — Разбира се, сигурно е опасно…

— И какво? Мислиш, че ме е страх ли? — отвърна Дебора. — Добре, ще дойда. Махайте се оттук — каза тя на братята Хендерсън.

Изненадващо Крис и Дъг се подчиниха. Може би отидоха да потърсят Мелани.

— Добре — рече Каси и отново вдигна кристала. Страхуваше се, че няма да се случи нищо, защото беше загубила концентрация. В началото кристалът просто висеше на края на верижката и съвсем леко се полюшваше. После обаче, когато и четиримата впериха поглед в него, люлеенето се засили. Каси задържа дъх и се опита да успокои ръката си. Не искаше да влияе на кристала с треперенето си.

Сега той категорично се движеше от котелното към предната част на училището.

— Право на изток — каза Адам тихо.

Държейки кристала високо с лявата си ръка, Каси тръгна по коридора, в посоката, към която сочеше махалото. Луната отвън беше почти пълна и беше високо в небето. Тя остана на запад зад гърбовете им.

— Кървава луна — промълви Адам. Каси си спомни думите на Диана, че вещиците броят годините по луната, а не по месеците. Името на този лунен период беше стряскащо подходящо, но тя не погледна отново нагоре. Беше се съсредоточила върху кристала.

Първо минаха през града покрай затворените магазини и празните сгради. В Ню Салем нищо не работеше след полунощ. После магазините се срещаха по-рядко, появиха се къщи и накрая излязоха на тесен път. С всяка крачка той ставаше все по-безлюден и скоро ги обграждаха само звуците на нощта.

Тук нямаше жилищни сгради, но луната беше достатъчно ярка и осветяваше пътя им. Докато вървяха, сенките им се издължиха пред тях. Беше студено и Каси потрепери, но не откъсна поглед от кристала.

Усети нещо на раменете си. Якето на Адам. Тя го погледна с благодарност, после бързо се съсредоточи отново върху кристала — ако отклонеше вниманието си, движението на кристала се променяше, отслабваше и той започваше да се върти хаотично. Той не се люлееше силно като махалото на Диана, но Каси не беше Диана, а и сборището не беше пълно като преди.

Зад гърба си чу как Адам каза рязко:

— Ник?

После Дебора подсмръкна с насмешка:

— Нямаше да го взема така или иначе. На мен никога не ми е студено.

Сега вървяха по тесен черен път, все така на изток. Изведнъж през главата на Каси мина смразяваща мисъл.

„Боже мой, къщата на Фей. Там освободихме енергията и точно там отиваме. Ще проследим онова нещо до стаята на Фей… и после какво?“

Студът, който премина през нея, беше по-дълбок и по-вледеняващ от нощния вятър. Ако тъмната енергия беше минала през тавана на Фей и беше убила Джефри, Каси щеше да бъде точно толкова виновна, колкото Фей. Тя беше убиец.

„Тогава недей да вървиш по следата — прошепна тънък гласец в главата и. — Ти контролираш кристала, завърти го в друга посока.“

Но тя не можеше да го направи. Не откъсваше очи от кварцовата капка, която сякаш излъчваше бледа светлина в тъмнината, и я остави да се люлее, накъдето си поиска.

„Ако истината излезе наяве, ще се примиря“, каза си тя хладно. Ако беше убиец, заслужаваше да я заловят. Щеше да проследи дирята, където и да я отведеше кристалът.

Той обаче не сочеше към „Кроухейвън Роуд“. Продължаваха да вървят на изток, а не на североизток. И изведнъж тесният, разбит път й се стори познат.

В далечината пред себе си видя телена ограда.

— Гробището — промълви Адам.

— Чакайте — каза Дебора. — Виждате ли… Ето, там!

— Какво? Гробището? — попита Адам.

— Не! Онова нещо… Ето го пак! Горе, на пътя!

— Нищо не виждам — отвърна Ник.

— Погледни. Движи се…

— Това е някаква сянка — каза Адам. — Може да е опосум или нещо такова…

— Не, голямо е — настоя Дебора. — Там! Не го ли виждате?

Накрая Каси не можа да се въздържи и вдигна поглед. Отначало безлюдният път й се стори тъмен и спокоен, но после видя… нещо. „Сянка“, помисли си тя…

Но сянка на какво? Тя не лежеше на пътя както подобава на една сянка. Стоеше изправена и се движеше.

— Нищо не виждам — повтори грубо Ник.

— Значи си сляп — сопна му се Дебора. — Прилича на човек.

Кожата на Каси настръхна под якето на Адам. Наистина приличаше на човек, но сякаш се променяше с всяка минута — веднъж беше висок, после нисък, веднъж дебел, после слаб. На моменти съвсем изчезваше.

— Отива към гробището — каза Дебора.

— Не… вижте! Зави към бараката — извика Адам. — Ник, ела!

Край пътя имаше изоставена барака. И на лунната светлина се виждаше, че е почти напълно разрушена. Неясната форма се спусна и се сля с тъмнината зад съборетината.

Адам и Ник се затичаха. Ник ръмжеше:

— Преследваме нищото!

Дебора се беше спряла с наострени сетива и оглеждаше пътя отстрани. Каси отчаяно впи поглед във верижката. Концентрацията им беше нарушена и кристалът се въртеше хаотично. Тя вдигна очи да каже нещо… и бързо си пое въздух:

— Там е!

Сянката беше изскочила иззад бараката. После се стрелна и мина през телената ограда. Дебора веднага се спусна след нея, подобно на сърна. Каси я последва, без да осъзнава какво прави.

— Адам! — извика тя — Ник, насам!

Дебора стигна до високата до кръста й ограда и я прескочи — тясната рокля изобщо не й попречи. Каси беше там секунда по-късно. Поколеба се, после стъпи на оградата и отметна полите на роклята си, за да се прехвърли от другата страна. Приземи се тежко и навехна глезена си, но нямаше време да се тревожи за това. Дебора беше далеч напред.

— Пипнах го — извика Дебора и спря рязко. — Пипнах го!

Каси виждаше сянката точно пред Дебора. Тя вече не се носеше в права посока, а се спускаше ту насам, ту натам, сякаш се опитваше да избяга. Дебора също се мяташе и блокираше пътя му като защитник на баскетболна среща.

„Трябва да сме луди“, помисли си Каси, когато стигна до нея. Не можеше да остави Дебора сама срещу това нещо… Но какво щяха да правят с него?

— Има ли заклинание, с което можем да го уловим? — задъха се тя.

Дебора я погледна изненадано. „Явно не е разбрала, че съм я последвала“ помисли си Каси.

— Какво?

— Трябва да го уловим някак. Има ли заклинание…

— Долу! — извика Дебора.

Каси се хвърли на земята. Сянката изведнъж беше станала двойно по-голяма, беше заприличала на побесняла котка и се беше хвърлила към тях. Право към тях. Каси усети как прелетя над главата й — беше по-студена от лед и по-черна от нощното небе.

И после изчезна.

Дебора и Каси седнаха и се спогледаха.

Адам и Ник дойдоха тичешком.

— Добре ли сте? — попита Адам.

— Да — отговори разтреперано Каси.

— Вие двете какво правехте? — зачуди се Ник и ги огледа невярващо. Дори и Адам попита:

— Как прескочихте оградата?

Дебора го погледна презрително.

— Момичетата могат да се катерят — отвърна тя. Двете се изправиха и започнаха да изтупват дрехите си, разменяйки си съзаклятнически погледи.

— Няма я — изтъкна Адам и мъдро смени темата за оградите. — Поне знаем как изглежда.

Ник се подсмихна подигравателно:

— Кое как изглежда?

— Още ли твърдиш, че нищо не си видял? — попита нетърпеливо Дебора. — Беше тук. Хвърли се към мен и Каси.

— Видях нещо… но какво ви кара да мислите, че е била така наречената „тъмна енергия“?

— Ние вървяхме по следите й — отвърна Адам.

— Откъде знаем по чии следи вървяхме? — озъби му се Ник. — Имаше нещо на мястото, където беше убит Лавджой, това е. Може да е била „тъмната енергия“… Или някакъв вид градински дух.

— Дух? — учуди се Каси.

— Разбира се. Ако вярваш в духове. Някои обичат да се навъртат на местата, където са били извършени убийства.

Дебора добави разпалено:

— Да, като Ридаещата жена от Бевърли. Тя е облечена в черно и се появява, когато някой скоро ще умре от насилствена смърт.

— Или корабът фантом в Кенибанк. Исидор. Той идва и ти показва ковчега ти, ако ще умреш в морето — каза замислено Адам.

Каси се обърка. Беше решила, че преследват тъмната енергия… но нима можеха да бъдат сигурни?

— Накрая се озовахме в гробището — заключи бавно тя. — Нормално място за един дух. Ако не тъмната енергия е убила Джефри обаче, кой тогава? Кой би искал смъртта му?

Докато задаваше въпроса, сама се досети за отговора. В съзнанието си ясно видя Джефри между двете момичета — едното високо, тъмнокосо и отчайващо красиво; другото дребно и жилаво, с рижа коса и предизвикателно изражение.

— Фей или Сали — прошепна тя. — И двете го ревнуваха тази вечер. Но… но, дори да са били дотолкова бесни, че да им се прииска да го убият, не биха могли да го направят. Джефри беше спортист.

— Вещица може да го направи — изтъкна Дебора. — Фей може да го накара да се самоубие.

— А Сали има приятели във футболния отбор — добави сухо Ник. — Така я избраха за Кралица на красотата. Ако първо са го удушили и после са го вдигнали…

Адам изглеждаше разстроен от този хладнокръвен разговор.

— Не е възможно да вярвате в това.

— Хей, и двете бяха отблъснати от него — изтъкна Ник. — Не твърдя, че някоя от тях го е направила. Просто казвам, че и двете биха могли да го убият.

— Е, няма да разберем истината, ако стоим тук — каза Каси треперейки. Якето на Адам беше паднало, когато беше прескочила оградата. — Може да се опитам да я проследя отново…

И тогава осъзна, че кристалът не е у нея.

— Няма го — рече тя. — Кристалът на Мелани. Сигурно е паднал, когато онова нещо се спусна към нас. Трябва да е някъде тук, на земята. Трябва — повтори тя.

Но го нямаше. Всички се наведоха да го търсят, а Каси прекара пръсти през рядката суха трева. Никой обаче не го намери.

Неочаквано този последен инцидент, незначителен в сравнение с всичко останало, което се беше случило тази вечер, накара Каси да се разплаче.

— Бил е в семейството на Мелани от поколения — каза тя и примигна.

— Мелани ще разбере — успокои я Адам. Той загрижено сложи ръка на рамото й, без да забравя, че не са сами. — Но повече нямаме работа тук — обърна се той към другите. — Да се връщаме в училище. Може да са открили нещо за Джефри.

Докато вървеше — обувките на Пепеляшка й убиваха ужасно, а сребристата рокля на Лоръл беше изцапана с пръст — Каси осъзна, че гледа право в кървавата луна. „Надвиснала е над Ню Салем като ангел на смъртта“, помисли си тя.

Обичайно кръгът се събираше да празнува при пълнолуние. В деня след убийството на Джефри обаче Диана все още беше болна, Фей отказваше да разговаря с когото и да било и на никого сърце не му даваше да организира празненството.

Каси през целия ден се чувстваше нещастна. Предната нощ в училище полицията не беше открила никакви следи от убиеца на Джефри. Не можаха да кажат дали е бил удушен и после провесен, или направо обесен. Не искаха много да говорят и не им харесваше някой да ги разпитва.

Мелани прояви разбиране за колието, но Каси все още изпитваше вина. Беше го използвала, за да се впусне в безсмислено преследване и го беше загубила. Най-потискащо обаче беше чувството й за вина за смъртта на Джефри.

Ако не беше танцувала с него, може би Фей и Сали нямаше да се разгневят толкова. Ако не беше дала черепа на Фей, тъмната енергия нямаше да избяга. Както и да въртеше нещата, все се чувстваше виновна. Цяла нощ не можа да спи и размишлява над това.

— Искаш ли да поговорим? — попита баба й, вдигайки поглед от масата, на която режеше корен от джинджифил. Старомодната кухня, която беше озадачила Каси при пристигането й в Ню Салем, сега й се струваше като рай. Тук винаги имаше какво да се прави — можеше да реже, да суши или да консервира билки от градината на баба си, а в огнището често гореше огън. Беше приятно и уютно.

— О, бабо… — каза Каси и после замълча. Искаше да поговорят, да, но как би могла да й разкаже всичко.

— Знаеш ли, Каси, винаги съм на твое разположение… Майка ти също — продължи баба и. Тя неочаквано хвърли остър поглед към вратата на кухнята и Каси видя, че там стои майка й.

Големите тъмни очи на госпожа Блейк бяха вперени в Каси и тя си помисли, че изглеждат тъжни. Откакто отпътуваха за тази „ваканция“ в Масачузетс, майка й постоянно изглеждаше притеснена, а напоследък бе обзета от някаква уморена печал, която объркваше Каси. Майка й винаги изглеждаше красива и млада, а необичайната безпомощност в изражението й я подмладяваше дори още повече.

— Знаеш ли. Каси, ако наистина не ти харесва тук… — започна майка й и погледът й стана някак предизвикателен.

Бабата на Каси замръзна и ръцете й спряха да режат корена.

— … не е нужно да оставаме — довърши майка й.

Каси беше изумена. След всичко, което преживя през първите няколко седмици в Ню Салем, след всички нощи, през които искаше да умре от тъга по стария им дом… майка й казваше, че могат да заминат сега. Но още по-странен беше погледът на баба й.

— Бягството не е решение — каза старата жена. — Не се ли убеди досега? Не сме ли всички ние…

— Две деца са мъртви — прекъсна я майката на Каси. — И ако Каси иска да си тръгнем, ще си тръгнем.

Каси объркано местеше поглед от едната към другата. За какво говореха?

— Мамо — каза тя внезапно, — защо ме доведе тук?

Майка й и баба й все още се гледаха. „Сблъсък на волите“ помисли си Каси. После майка й отмести поглед.

— Ще се видим на вечеря — промълви тя и излезе от стаята също така неочаквано, както се беше появила.

Бабата на Каси въздъхна дълбоко. Старите й ръце трепереха леко, когато взе друг корен.

— Има неща, които още не можеш да разбереш — обясни тя на Каси малко по-късно. — Имай ни доверие, Каси.

— Това има ли нещо общо с причината, поради която с мама бяхте отчуждени толкова дълго? Има ли?

Мълчание. После баба й повтори тихо:

— Трябва да ни се довериш…

Каси отвори уста и после я затвори. Нямаше смисъл да настоява. Вече се беше убедила, че семейството й много добре пазеше тайните си.

Реши, че ще отиде на гробището. Добре щеше да й дойде една разходка на открито, а ако намереше кристала на Мелани, може би щеше да се почувства по-добре.

Когато стигна там обаче, й се прииска да беше помолила Лоръл да я придружи. Макар и октомврийското слънце да грееше ярко, беше мразовито и мрачното гробище я изпълни с безпокойство.

„Чудя се дали духовете се появяват и през деня“, каза си тя, когато намери мястото, на което с Дебора се бяха хвърлили на земята. Духове обаче не се появиха. Всичко беше неподвижно, освен връхчетата на тревата, които се люлееха от лекия бриз.

Очите на Каси изследваха земята за някакъв отблясък — или от сребърната верижка, или от кварцовия кристал. Огледа мястото сантиметър по сантиметър. Верижката трябваше да е тук, но не беше. Накрая се отказа и седна на пети.

Точно тогава забеляза отново могилата.

Беше забравила да попита баба си за нея. Трябваше да го направи тази вечер. Стана и тръгна към нея, оглеждайки я с любопитство.

На дневната светлина се виждаше, че желязната врата беше ръждясала. Ключалката също, но изглеждаше относително съвременна. Циментовият блок пред вратата беше масивен и за нея беше необяснимо как е бил поставен там.

И защо изобщо някой би искал да го сложи пред вратата?

Каси обърна гръб на могилата. Гробовете в тази част на гробището също бяха по-нови; беше ги виждала и преди. Надписите на надгробните плочи се четяха съвсем ясно. Ив Далъни, 1955–1976, прочете тя. Далъни беше фамилията на Шон — сигурно беше гробът на майка му.

На следващия камък имаше две имена: Дейвид Куинси, 1955–1976 и Мелиса Б. Куинси 1955–1976. Родителите на Лоръл, помисли си Каси. Боже, сигурно беше ужасно да загубиш и двамата си родители. Лоръл обаче не беше единственото дете на „Кроухейвън Роуд“ без родители. Точно до надгробната плоча на семейство Куинси имаше още една: Никълъс Армстронг, 1951–1976; Шарън Армстронг 1953–1976. Майката и бащата на Ник.

Те трябваше да са.

Когато видя третия надгробен камък, косъмчетата на ръцете и настръхнаха.

Линда Уитиър, прочете тя. Родена през 1954 година, починала през 1976 година. Майката на Сюзан.

Починала през 1976 година.

Каси рязко се обърна към надгробната плоча на семейство Армстронг. Беше права — и двамата родители на Ник бяха починали през 1976 година. И семейство Куинси… Тя тръгна по-бързо. Да. Отново 1976 година. И Ив Далъни: починала през 1976 година.

Тръпка премина по гръбнака на Каси и тя почти побягна към надгробните плочи от другата страна на могилата. Мери Мийд. Майката на Диана. Починала през 1976 година. Маршъл Глейзър и София Бърк Глейзър. Родителите на Мелани. Починали през 1976 година. Грант Чембърлейн. Бащата на Фей. Починал през 1976 година. Ейдриан и Елизабет Конант. Родителите на Адам. Починали през 1976 година.

„Хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. Хиляда деветстотин седемдесет и шеста година!“ Стомахът на Каси се сви от ужас и косите на тила й настръхнаха.

Какво се беше случило в Ню Салем през 1976 година, за бога?