Пленница

11

Прекалено е шантаво — каза Лоръл и потръпна. — Но какво ни говори това? — подкани ги Дебора.

— Просто още една следа към Черния Джон — отвърна Адам. — Нищо друго.

— Пак попаднахме в задънена улица като на гробището — каза Фей. Тя изглеждаше доволна.

Каси имаше чувството, че грешат, но не можеше да обясни защо и продължи да мълчи. Нещо друго я тревожеше. Тревожеше я ужасно. Парчето хематит беше натежало, сякаш държеше неутронна звезда в джоба си… То беше от руините на къщата на Черния Джон. Може би дори е било негово. Което означаваше, че трябва да каже на Диана за него.

Компанията се беше разделила на малки групички. Макар да не бяха осъществили намеренията си и не бяха намерили решение на всички въпроси, срещата беше приключила. Каси си пое дълбоко въздух и отиде при Диана.

— Нямах възможност да поговоря с теб по-рано — започна тя. — Но исках да ти разкажа какво се случи вчера.

— Каси, не е нужно. Знам, че Фей не казва истината. Каси примигна объркано.

— Какво ти е казала Фей?

— Да не говорим за това. Сигурна съм, че не е вярно.

— Но какво ти е казала?

Диана изглеждаше смутено.

— Тя каза… че снощи си отишла у тях за… Ами, за някаква игра.

— Доставчикът на пици — каза Каси. Когато Диана ококори очи, тя повтори: — Доставчикът на пици.

— Знам как се казва — отвърна Диана. Тя впери поглед в Каси. — Но съм сигурна, че ти никога не би…

— Сигурна си? Как може да си сигурна? — извика Каси. Това беше прекалено. Каси не можеше да понесе Диана сляпо да вярва в невинността й. Нима Диана не знаеше, че Каси беше лоша и зла?

— Каси, сигурна съм. Познавам те. Знам, че ти не би направила такова нещо.

Каси се разпали дори още повече. Нещо вътре в нея се пречупи на две.

— Е, бях там. И го направих. И… — тя почти стигна до истинската причина за страданията й — не знаеш на какво съм способна. Правила съм неща…

— Каси, успокой се…

Каси отстъпи назад като ужилена.

— Аз съм спокойна. Не ми казвай да се успокоя!

— Каси, какво има?

— Нищо! Искам само да ме оставиш на мира!

В очите на Диана проблеснаха зелени искри. Каси знаеше, че е уморена и разтревожена. И може би също беше на ръба да избухне.

— Добре — отвърна Диана рязко. — Тогава ще те оставя на мира.

— Хубаво — рече Каси. Гърлото й се стегна, а очите й започнаха да парят. Не искаше да се кара с Диана… но гневът и болката вътре в нея трябваше да намерят някакъв отдушник. Досега нямаше представа колко е ужасно да те мислят за добър човек, когато не си.

Пръстите й пуснаха парчето хематит в джоба й, когато се обърна и тръгна. Отправи се към ръба на скалата и пенестите вълни.

Фей застана до нея, донасяйки аромат на сладък мускусен парфюм.

— Покажи ми го.

— А?

— Искам да видя онова, което е в джоба ти и което стискаш, сякаш се страхуваш да не избяга някъде.

Каси се поколеба, после бавно извади гладкия тежък камък.

Фей го разгледа все още обърната към океана.

— Хематит. Рядък кристал — тя го вдигна на лунната светлина и се разсмя. — Мелани разказвала ли ти е за необичайните свойства на хематита? Не? Ами, макар да изглежда черен, ако го нарежеш на парчета, те ще са прозрачни и червени. А прахът, който пада от него, прави течността, която охлажда ъглошлайфа, червена като кръв.

Тя върна камъка на Каси, която го хвана и заби поглед в него. Нямаше значение откъде беше дошъл. Сега беше неин. Беше разбрала това в мига, в който го видя. Как да се откаже от него?

— Намерих го тук, до основите на къщата — рече тя глухо.

Фей вдигна вежди. После се съвзе.

— Хм. Ами… разбира се, всеки може да го е изпуснал през изминалите триста години.

Странно усещане на въодушевление и облекчение премина през Каси.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Всеки може да е бил — тя върна кристала в джоба си. Златистите очи на Фей просветнаха към нея и Каси се усети, че кима с глава. Все пак не беше нужно да се отказва от кристала.

Адам викаше всички да се съберат.

— Само още едно нещо, преди да си тръгнем — казваше той. Изглежда не беше забелязал малката драма между Каси и Диана преди няколко минути. — Имам една идея — обясни той, когато се събраха около него. — Вижте, осъзнах, че свързваме тъмната енергия само със смърт и с мъртъвци. Гробището, духът, който видяхме с Каси, Дебора и Ник на пътя, дори това място. Това са руини на къща, построена от мъртвец, И… ами, след две седмици е Сауин.

Сред насъбралите се чу мърморене. Адам погледна Каси и обясни:

— Това е Хелоуин. Денят на Вси светни, краят на октомври, както искаш го наречи. Важното е, че тогава мъртвите бродят по земята. Знам, че може да е опасно, но според мен на Хелоуин или трябва да отидем на гробището, или да дойдем тук.

Настъпи тишина. Диана изглеждаше притеснена, Мелани — изпълнена със съмнение, Шон — открито уплашен. Дъг и Крис се усмихваха диво, както обикновено, а Дебора кимаше разпалено. Фей замислено бе наклонила глава настрани. Ник стоеше със скръстени на гърдите ръце и каменно лице. Лоръл и Сюзан обаче бяха онези, които проговориха.

— Ами танците? — попита Лоръл, а Сюзан добави:

— В събота вечер са танците за Хелоуин и вече си купих обувки.

— Винаги празнуваме Хелоуин — обясни Мелани на Каси. — Това е голям вещерски празник. Тази година обаче Хелоуин се пада в събота и училищният бал ще е същата вечер. Все пак — добави тя колебливо — не виждам защо да не направим и двете. Можем да си тръгнем от танците към единайсет и половина и пак ще ни остане достатъчно време за церемонията тук.

— И аз мисля, че трябва да я направим тук — намеси се Диана. — Не на гробището. Там може да е прекалено опасно и да предизвикаме нещо, с което няма да е по силите ни да се справим.

Каси си спомни сенчестата форма, която с Адам бяха видели на гробището. Тя попита малко прекалено рязко:

— И какво ще правим с онова, което призовем?

— Ще говорим с него — побърза да каже Адам. — Някога на Хелоуин хората са викали духовете на мъртвите и са им задавали въпроси. Духовете са били длъжни да им отговарят.

— Тогава границата между световете е най-тънка — обясни Лоръл. — Мъртвите се връщат и посещават живите си роднини — тя огледа насъбралите се. — Според мен трябва да сме на гробището.

Чуха се одобрителни възгласи — някои колебливи, други ентусиазирани. Всички обаче кимаха.

— Добре — каза Адам. — В нощта на Хелоуин.

На Каси и се стори необичайно, че той приема ролята на водач, но после погледна към Диана. Тя изглеждаше така сякаш се опитваше да овладее някакъв вътрешен смут. За миг Каси изпита съчувствие към нея, но после собственото й нещастие и несигурност надделяха. Тя бързо си тръгна от срещата, без да разговаря с Диана.

През седмиците преди Хелоуин стана наистина студено, макар листата все още да бяха бронзови и тъмночервени. Стаята на Каси миришеше на камфор, защото баба й беше извадила от шкафа стари юргани и ги беше натрупала на леглото й. Последните билки вече бяха събрани и къщата беше украсена с есенни цветя — богородички и лилави хризантеми. Всеки ден след училище Каси гледаше как баба й затваря тонове ябълково пюре в буркани в кухнята, докато накрая цялата къща замириса на горещо ябълково сладко, канела и подправки.

Мистериозно във всички задни градини се появиха тикви — само Каси и братята Хендерсън обаче знаеха откъде се бяха взели.

Отношенията й с Диана не се оправиха.

Онази част от Каси, която се чувстваше виновна, знаеше каква бе причината. Тя не искаше да се кара с Диана… но й беше много по-лесно да не се тревожи за нея постоянно. Ако не разговаряше с Диана, ако не я посещаваше всеки ден, не се налагаше да мисли колко наранена ще се почувства тя, ако разбере истината.

Позорните тайни, които Каси криеше в себе си, не я измъчваха така, когато не бяха заедно.

Затова, когато Диана се опита да оправи нещата между тях, Каси се държа учтиво, но малко хладно, И… дистанцирано. А когато Диана я попита защо още и се сърди, Каси отвърна, че това не е вярно и най-добре Диана да забрави случилото се. Диана повече не повдигна въпроса.

Каси имаше чувството, че тънка, твърда обвивка я обгръща отвсякъде.

Мислеше си и за онова, което Дебора й беше казала за Ник. „Понякога изпада в лошо настроение. Но ти не се отказвай.“ Разбира се, беше невъзможно да отиде отново при него и да го покани на танците. Или поне беше невъзможно за старата Каси. Но сега сякаш имаше една нова Каси — по-силна, по-твърда… или поне така изглеждаше отстрани. А тя трябваше да направи нещо, защото всяка нощ мислеше за Адам и страдаше, страхуваше се от онова, което можеше да се случи, ако останеше на танците без кавалер.

В деня преди Хелоуин отново отиде до гаража на Ник.

Колата изглеждаше по съвсем същия начин. Целият двигател беше изваден и лежеше на някаква странна маса без плот, направена от тръби. Ник беше под масата.

Този път Каси знаеше, че няма смисъл да го пита какво прави. Видя, че той забеляза краката й и погледът му се плъзна нагоре. После излезе изпод масата и се изправи.

Тъмната му коса се беше сплъстила от пот и той избърса челото си с опакото на оцапаната си с масло ръка. Не каза нищо, само стоеше и я гледаше.

Каси не си даде време за колебание. Насочи вниманието си върху мазното петно върху тениската му и каза бързо:

— Ще ходиш ли на танците за Хелоуин утре?

Настъпи дълга тишина. Каси гледаше втренчено петното, а Ник беше вперил поглед в лицето й. Въздухът беше пропит с миризмата на гума и нагорещен метал, на масло и съвсем лек нюанс на бензин. Каси изпита чувството, че виси в празното пространство.

После Ник каза:

— Не.

Всичко се разпадна с трясък. Каси го усети и поради някаква причина вече бе способна да погледне Ник в очите.

— О — каза тя равно, но наум си каза: „О, колко съм тъпа, тъпа“. Новата Каси беше точно толкова глупава, колкото и старата. Изобщо не трябваше да идва.

— Не разбирам защо питаш — продължи Ник и после добави: — Това има нещо общо с Конант, нали?

Каси се напрегна.

— С Адам? Какво искаш да кажеш? Каня те на танците, какво общо може да има това с Адам? — попита тя и усети как лицето и се наля с кръв.

Ник закима.

— Така си и помислих. Явно си много отчаяна. А не искаш той да разбере, така че му търсиш заместник, нали? Или искаш да го накараш да ревнува?

Лицето на Каси вече бе пламнало, но огънят на яростта и унижението, които изпитваше, беше много по-силен. Но тя нямаше да се разплаче пред Ник. Нямаше.

— Извинявай, че те притесних — каза напрегнато и изпълнена с болка се обърна да си върви.

— Чакай малко — спря я Ник. Каси продължи да върви и излезе навън под златното октомврийско слънце. Очите и бяха вперени във вехнещите листа на черния клен от другата страна на улицата.

— Чакай — дочу гласа на Ник зад себе си. Беше я последвал. — В колко часа искаш да те взема? — попита той.

Каси се обърна и впи поглед в него.

Господи, беше красив, но толкова студен… дори сега изглеждаше някак отчужден и безразличен. На слънчевата светлина тъмната му коса проблясваше в синьо, а лицето му беше като съвършено издялана ледена скулптура.

— Вече не искам да ходя с теб — каза Каси студено и отново тръгна.

Той застана пред нея и й препречи пътя, но без да я докосва.

— Съжалявам. Не трябваше да казвам, че искам да накараш Конант да ревнува. Беше просто… — той спря и сви рамене. — Не го мислех. Не знам какво става и не е моя работа, така или иначе. Искам обаче да отида на танците с теб.

„Халюцинирам — помисли си Каси. — Няма друго обяснение. Май чух Ник да се извинява… И после каза, че иска да отиде на танците с мен. Сигурна имам температура.“

— Та, в колко часа да те взема? — попита отново Ник.

Каси едва си пое въздух и гласът и прозвуча тихо.

— Хм, около осем. Всички ще се обличаме в къщата на Сюзан.

— Добре. Ще се видим там.

Вечерта на Хелоуин момичетата от „Кроухейвън Роуд“ се приготвяха в дома на Сюзан. Тази вечер беше по-различна от приготовленията за бала. Първо сега Каси знаеше какво прави. Сюзан я беше научила да се гримира сама, а Каси й беше помогнала с костюма.

Всички си бяха взели вана с пресни листа от салвия по нареждане на Лоръл — направиха го, за да увеличат психическите си сили. Каси се беше изкъпала с мляко от рози (розова вода и масло от сладки бадеми) за омекотяване на кожата и приятен аромат. Бабата на Каси й беше помогнала да планира и изработи костюма си, който се състоеше главно от ленти тънък газ.

Когато приключи с приготовленията Каси се изправи пред огледалото на Сюзан и видя момиче с неуловима и ефирна красота, слабо като пламък на свещ и сякаш обвито в мъгла. Косата й падаше като опушен топаз около нежното й лице и докато Каси гледаше отражението си, розови сенки разцъфтяха по бледата й кожа.

Тя изглеждаше нежна и чувствена, но това не беше проблем, защото щеше да е с Ник. Каси сложи парфюм зад ушите си (но не от омайните благовония на Сюзан, а само розово масло) и отметна уханната си коса назад. Е, определено имаше тъга в сините й очи, но по този въпрос не можеше да направи нищо. Нямаше как да промени това. Не носеше никакво украшение от кристали, само беше скрила хематита за желязна сила в малка торбичка под костюма си.

— Ти какво си? — попита Дебора, гледайки над рамото й отражението в огледалото.

— Муза от древногръцката митология. Баба ми показа една книга, в която пишеше за тях. Не са били богини, а нещо като божествени наставници. Вдъхновявали са хората на изкуството — обясни Каси. Тя се огледа несигурно. — Да кажем, че съм Калиопа. Тя е била муза на поезията. Имало е и муза на историята и така нататък.

— Вещиците са вярвали, че някога е имало само една муза — намеси се Мелани, — която после се е разделила на девет. Била е покровителка и на деветте изкуства. Ти си по-скоро тази муза.

Каси се завъртя да огледа костюма си. Дебора се беше облякла като рокер и цялата беше в сребърни гривни, капси и черна кожа. Мелани беше София — библейският символ на мъдростта, върху лицето й имаше тънък воал, а в косата й бяха вплетени сребърни звезди.

Сюзан беше приела предложението на Каси и се беше облякла като Афродита — богинята на любовта. Каси беше взела идеята от картините на Диана и книгата с древногръцките митове на баба си.

— Има поверие, че Афродита се е родила в морето. Затова са всички тези мидички — каза Сюзан, чиято коса падаше свободно по раменете й, а роклята и беше с цвят на морска пяна. Маската, която държеше в ръка, беше украсена с разноцветни пайети, перли и мидички.

Лоръл беше фея.

— Аз съм духът на природата — рече тя и се завъртя да покаже дългите си извити крила на водно конче. На главата си носеше венец от листа и копринени цветя.

— Всички изглеждате прекрасно — дочуха те нечий тих глас и Каси се обърна и задържа дъха си. Диана изобщо не се беше маскирала, просто беше облякла роклята, която носеше на церемониите на кръга. Но тя сякаш беше обвита от собственото си сияние и беше по-красива, отколкото би могло да се опише с думи.

Лоръл прошепна в ухото на Каси.

— Не си мисли, че не се отнася сериозно към Хелоуин или нещо такова. Това е най-магическият празник и така тя го почита.

— О — измънка Каси. Очите й се плъзнаха към Фей, Фей, предположи тя, беше вещица. От онези, които хвърляха мъжете в ужас. Беше облечена с черна рокля без ръкави — нещо като пародия на бялата дреха на Диана. От двете страни имаше цепки, които достигаха до горната част на бедрата й. Материята подчертаваше всички извивки на тялото й и проблясваше като коприна, когато вървеше.

„Тази вечер на танците ще има много разбити сърца“ помисли си Каси.

На входната врата се позвъни и всички момичета слязоха да посрещнат момчетата, шумолейки с роклите си. Всички членове на клуба щяха да отидат заедно на танците и да си тръгнат заедно в единайсет и половина.

Кавалер на Каси беше Ник, но в първия миг тя не можа да откъсне очи от Адам. Той беше удивителен. Над короната от дъбови листа на главата му се издигаха разклонени еленови рога, а маската му беше украсена с желъди и шума.

— Той е Хърн, рогатият бог — обясни Мелани. — Нещо като Пан, богът на природата. Освен това Хърн е и бог на животните… Затова е взел Радж със себе си.

Радж наистина беше там. Той се опитваше да провре носа си и да поздрави Каси по обичайния си буен и сърдечен начин. Адам (или Хърн) — Каси беше потресена колко естествено изглежда с рогата и дъбовите листа — дърпаше кучето назад.

Останалите момичета се смееха на костюмите на момчетата.

— Шон — каза Лоръл, — ти си достатъчно кльощав. Не беше нужно да си показваш и кокалите. — Шон беше с костюм на скелет.

По лицата на Крис и Дъг бяха изрисувани странни символи — черни и червени триъгълници, жълти светкавици. Дългите им коси бяха по-рошави от обикновено.

— Ние сме Закс — заявиха те и всички попитаха:

— Кой?

Крис отговори:

— Закс, магьосникът. Той вади цигари от въздуха.

— Това е герой от фантастичен филм, който са гледали някога — обясни накрая Сюзан.

Чу се бавният ленив глас на Фей:

— А ти какво трябва да си, Ник? Мъжът в черно?

Каси за пръв път погледна към Ник. Той не беше с маскараден костюм, а с черни джинси и черен пуловер. Беше много красив, изглеждаше страхотно.

— Аз съм нейният кавалер — отвърна спокойно той и без да поглежда Фей, протегна ръка към Каси.

„Фей едва ли има нещо против“ каза си Каси, докато вървяха към колите. „Фей вече не го иска, сигурно и е все едно с кого е.“ Но стомахът й се сви, когато Ник я отведе до един автомобил „Арметронг Сидли“, Дебора и Лоръл се настаниха отзад.

По верандите наоколо имаше тиквени фенери със зловещи усмивки и пламтящи очи. Нощта беше ясна и озарена от лунна светлина.

— Нощта на духовете — каза Лоръл от задната седалка. — Тази вечер духовете се събират край прозорците и вратите и надничат в домовете. Винаги слагаме бяла свещ на прозорците, за да не се загубят.

— Или поднос с храна, за да не се опитват да влизат вътре — добави Дебора глухо.

Каси се засмя, но смехът й прозвуча малко фалшиво. Не и харесваше идеята духове да надничат през прозорците й. Не й се искаше да са истина думите на Лоръл от преди две седмици — че мъртвите навестяват живите си роднини. От починалите си роднини тя познаваше само баща си, а той може би изобщо не беше починал. Не, като цяло предпочиташе да няма вземане-даване с мъртъвци.

Тази вечер обаче кръгът точно това смяташе да направи.

Салонът на гимназията беше украсен с бухали, прилепи и вещици, които летяха на фона на огромни жълти луни. Подпорните греди бяха увити с черна и оранжева хартия, а ленти от същата хартия висяха от баскетболните кошове. По стените имаше танцуващи скелети, съскащи котки с извити гърбове и ококорени духове.

Беше много забавно и някак безобидно. Обикновените ученици, които бяха дошли на маскения бал и пиеха червен пунш, нямаха и представа за тъмната сила, която дебнеше отвън. Дори онези, които мразеха клуба, не подозираха цялата истина.

Диана и Адам пристигнаха заедно и направиха най-впечатляващото появяване, което гимназия Ню Салем беше виждала някога. С изчистената си бяла рокля с дълбоко деколте, нежните й като на бебе ръце и падащата като ореол по гърба й блестяща коса Диана приличаше на лунен лъч, някак случайно попаднал в салона.

А Адам… Адам имаше силно излъчване и винаги вдъхваше инстинктивно уважение у всеки, достатъчно умен да го забележи. Тази вечер като Хърн той беше по-пленителен от всякога. Приличаше на истински горски бог — опасен и немирен, вдъхващ страхопочитание, но не и злонамерен. Изглеждаше преди всичко див. У него нямаше нищо питомно — принадлежеше на откритите пространства, беше роден да бяга под звездите. Радж стоеше до него. Кучето приличаше по-скоро на вълк, но никой от учителите не каза и дума срещу присъствието му.

— Знаеш какво предстои тази вечер — изгука един глас и нечий дъх затопли тила на Каси.

— Какво, Фей? — отвърна тя, без изобщо да се обръща.

— Ами водачите на сборището, които представляват богинята Диана и рогатия бог, трябва да сключат съюз. Трябва да… — Фей деликатно направи пауза. — Да кажем, че трябва да се съединят. Това ще е сливането между мъжа и жената.

— Искаш да кажеш, че те…?

— Може да се направи и символично — каза меко Фей. — Но някак все си мисля, че Адам и Диана няма да се задоволят само с това, нали?