Пленница

14

Под сребърния диск на луната настъпи тишина.

— Каси? — повтори Мелани.

Сега всички гледаха нея. Каси чувстваше изгарящия поглед на златистите очи на Фей и разбираше защо Шон се беше свил така. Очите й бяха по-горещи от огнения кръг, който Диана беше призовала да ги защити на Хелоуин.

Сякаш по принуда Каси погледна в другата посока. Диана също я гледаше. Очите й бяха като две покрити със зелени листа езера. Каси не можеше да откъсне поглед от тях.

— Каси? — попита Мелани за трети път. В гласа й се промъкна лека нотка на съмнение.

Все още неспособна да откъсне поглед от Диана, Каси прошепна:

— Фей.

— Какво? — извика Лоръл.

— Фей — повтори Каси малко прекалено високо. Тя стискаше парчето хематит в джоба си. Сякаш студенината му се просмука в цялото й тяло. — Казах Фей, нали така? — попита тя Мелани, но все още гледаше Диана.

Ясните зелени очи изразяваха объркване. После изведнъж в тях проблесна разбиране — сякаш някой беше хвърлил камък в спокойните езера. Каси видя, че Диана наистина е осъзнала какво се беше случило и нещо в нея умря завинаги.

Каси вече не помнеше защо беше гласувала за Фей. Не можеше да си спомни как беше започнало всичко и как се беше забъркала в тази каша. Знаеше само, че студенината от ръката и се разпростря по цялото й тяло и че оттук връщане назад нямаше.

Мелани беше зашеметена, тя седеше неподвижно, без да докосва камъните, сякаш беше забравила за тях. Дебора се наведе напред и добави шестия червен камък към купчината на Фей.

Това движение и гледката на шестте червени камъка до петте бели направи всичко реално. Въздухът сякаш се наелектризира.

Мелани каза бавно:

— Фей е новият водач на сборището.

Фей се изправи.

Досега не беше изглеждала толкова висока и толкова красива.

Мълчешком тя протегна ръка към Диана.

Това обаче не беше приятелски жест. Отворената й длан с дълги алени нокти изискваше. Диана също се изправи бавно на крака. Откопча сребърната гривна, която носеше над лакътя си.

През цялото време Адам гледаше като поразен. Сега внезапно скочи на крака.

— Чакайте малко…

— Няма смисъл, Адам — прошепна глухо Мелани. — Гласуването беше честно. Вече нищо не може да се промени.

Фей пое сребърната гривна с тайнствените рунически символи и я сложи на закръглената си гола ръка. Среброто проблесна върху кожата и с цвят на мед.

Пръстите на Диана трепереха, когато започна да сваля жартиера. Лоръл промърмори нещо и гневно избърса сълзите от очите си. После отиде да помогне на Диана, коленичи пред нея и дръпна жартиера от зелен велур и синя коприна. Той падна и Лоръл се изправи, сякаш искаше да го хвърли в лицето на Фей.

Диана обаче го взе и го постави в ръката й.

Фей беше облечена с блестящата черна рокля от танците на Хелоуин с двете дълбоки цепки. Тя постави жартиера на лявото си бедро.

После Диана вдигна ръце към главата си, за да свали диадемата. Тънки кичури като слънчеви и лунни лъчи се заплетоха в нея, докато я махаше.

Фей протегна ръка и едва не я сграбчи.

Вдигна високо диадемата, сякаш за да я покаже на сборището, на четирите елемента и на целия свят. После я постави на главата си. Полумесецът в центъра заблестя на фона на буйната й черна коса.

Всички членове на кръга издишаха едновременно.

Каси не разбра кога беше станала на крака, но изведнъж осъзна, че тича. Напусна очертания кръг и се втурна край океана, а краката й потъваха в мокрия пясък. Не спря да бяга, докато някой зад нея не я хвана и спря.

— Каси! — рече Адам. Очите му се взираха в нейните, сякаш се опитваше да надникне в душата й.

Каси посегна да го удари.

— Каси, знам, че не искаше да го правиш. Тя те е накарала, нали? Каси, кажи ми!

Каси се опита да се отскубне от него. Защо я тормозеше? Изведнъж изпита ярост към Адам и Диана и безкрайното им доверие в нея.

— Знам, че те е накарала — повтори убедено Адам.

— Никой нищо не ме е карал — почти изкрещя Каси. После спря да се дърпа, двамата застинаха и впериха поглед един в друг, дишайки тежко. — По-добре се връщай — промълви Каси. — Не трябва да оставаме насаме, забрави ли? Помниш ли клетвата? Не че ти се налага да се сещаш за нея. Напоследък никак не ни е трудно да я спазваме, нали?

— Каси, какво става?

— Нищо не става! Върви, Адам… — преди да успее да се спре, тя протегна ръка и го дръпна към себе си.

После го целуна, страстно и гневно и когато в следващия момент го пусна, беше толкова слисана, колкото и той.

Те се гледаха безмълвно.

— Върви — прошепна Каси, едва долавяйки собствения си глас през бученето в ушите си. Край. Всичко свърши. Беше й толкова студено… Не само отвън, но и отвътре. Беше замръзнала като черен лед. Всичко около нея беше черно.

Тя бутна Адам и тръгна към отблясъците на огъня в далечината.

— Каси!

— Аз се връщам. Да поздравя новия водач.

Край кръга цареше хаос. Лоръл плачеше, Дебора крещеше. Крис и Дъг бяха настръхнали като два котарака и бяха на крачка да се сбият и да започнат да се ругаят един друг. Шон кръжеше около Фей, за да бъде по-далеч от презрението на Мелани. Сюзан говореше на Крис и Дъг да пораснат, а Фей се смееше. Само Ник и Диана стояха напълно неподвижно. Ник беше застанал настрани от другите, пушеше мълчаливо и гледаше с присвити очи.

Диана стоеше на същото място и сякаш беше сляпа и глуха за суматохата около нея.

— Млъкнете всички! — изкрещя Дебора, когато Каси стигна до тях. — Сега Фей е водач.

— Точно така — каза Сюзан. Крис и Дъг вече се блъскаха. Сюзан видя Каси и попита умолително: — Нали, Каси?

Беше странно колко бързо настъпи тишина. Всички отново впериха очи в Каси.

— Точно така — каза Каси с твърд като кремък глас.

Крис и Дъг спряха да се бутат. Лоръл спря да плаче. Никой не помръдна, когато Каси тръгна към Фей. Тя можеше да подкрепи Фей, но можеше и да я намушка в гърба.

Дори и да се страхуваше, Фей не го показа.

— Добре — каза тя. — Вече е ясно. Аз съм водачът. И сега ще издам първата си заповед — тя леко завъртя глава към Каси. — Искам да донесеш черепа. А всички останали отиваме на гробището.

— Какво? — изпищя Лоръл.

— Аз съм водач и смятам да използвам властта си, не само да се перча с нея. В черепа има енергия. Енергия, която ние можем да използваме. Каси, донеси го.

Сега всички говореха, спореха, викаха си един на друг. Когато Диана беше водач, нещата бяха съвсем различни. Адам крещеше на Фей, настояваше да знае дали не е полудяла. Само Ник и Диана не помръдваха — Ник наблюдаваше, а Диана гледаше нещо, което само тя виждаше.

Мелани безуспешно се опитваше да въведе ред. Някъде дълбоко в съзнанието си Каси знаеше, че ако Диана се намесеше, ако излезеше напред и проговореше, сборището щеше да я послуша. Но тя не направи нищо. И крясъците ставаха все по-силни.

— Донеси го Каси — изръмжа Фей през стиснати зъби. — Или сама ще отида да го взема.

Каси усети как около нея се надигна сила. Небето сякаш беше опънато като кожата на барабан, като струна, която всеки момент щеше да се скъса. Океанът бушуваше. Тя почувства силата в пясъка под стъпалата си и го видя в подскачащите пламъци на огъня.

Спомни си какво беше направила с добермана в градината с тиквите. Тогава от нея беше бликнала сила, фокусирана като лазерен лъч. Каси имаше чувството, че и сега се случваше нещо подобно. Усещаше силата, която сякаш чакаше да бъде освободена.

— Черния Джон ще ни позволи да използваме енергията. Той ще ни я даде, ако го помолим както трябва — крещеше Фей. — Знам, говорих с него. Но трябва да отидем и да я поискаме.

„Говорила е с него? Кога? — помисли си Каси. — Когато тя й беше позволила да вземе черепа? Или в някакъв момент по-късно?“

— Но защо на гробището? — викаше Мелани. — Защо там?

— Защото той така иска — озъби й се Фей, изгубила търпение. — Каси, за последен път ти казвам, донеси черепа!

Елементите се бяха подредили зад Каси… Тя впи поглед във врата на Фей. После обаче си спомни нещо. Погледа на Диана, когато бе гласувала срещу нея… Вече нямаше смисъл да спира Фей. Всичко беше свършило.

Каси се обърна и тръгна към мястото, където беше заровен черепът.

— Откъде знае тя…? — започна Мелани, но смехът на Фей я прекъсна. Значи и тази тайна беше разкрита, вече всички бяха наясно, че Каси е взимала черепа. Диана на никого не беше казала къде точно го бе заровила, дори на Адам. Каси побягна, за да не чува нищо повече.

Започна да копае в центъра на кръга от почернели камъни, докато пръстите й напипаха плата, с който беше увит черепа. После изрови пясъка около него и го извади. Отново се изненада колко тежеше. Залитна, когато го вдигна, и тръгна обратно към Фей.

Дебора изтича да я посрещне.

— Насам — каза тя и дръпна Каси, преди да стигне до останалите. — Бързо! — Те изкачиха хълма и Каси видя мотора на Дебора.

— Фей е планирала всичко — рече Каси. Тя погледна Дебора и повиши глас. — Фей е планирала всичко!

— Да. И какво от това? — попита объркано Дебора. Добрият лейтенант винаги следваше заповедите на висшестоящите. Какво я беше грижа Каси, дори Фей да бе планирала всичко? — Допускаше, че може би няма да убеди цялото сборище да я последва, затова искаше да е сигурна, че ние ще отидем — обясни Дебора.

— Не знам дали изобщо ще успее да склони някого — каза Каси, гледайки към другите долу. Всички изглеждаха като обзети от някаква лудост. Каквото и да им говореше Фей, те се държаха като обезумели. После Сюзан тръгна първа, последвана от Дъг, който наполовина влачеше Крис. А Фей буташе Шон.

— Вече сме седем. Фей каза, че това е достатъчно — обясни Дебора и се обърна. — Хайде.

Мотоциклетът се носеше като предишния път — с великолепна скорост, а луната светеше дори още по-ярко. Този път обаче Каси не се страхуваше, макар да се държеше за Дебора само с една ръка. С другата притискаше черепа към скута си. Стигнаха до гробището и минута по-късно чуха шум от коли. Крис, Дъг и Сюзан бяха в сузукито, а зад тях идваше корветът на Фей. Тя слезе от шофьорското място, а Шон се измъкна със залитане от седалката до нея.

— След мен — каза Фей. Дългата й коса се развя зад гърба й, когато тръгна към североизточния край на гробището. При всяка стъпка изваяните й голи крака проблясваха. На бедрото й се виждаше жартиерът и кинжалът с черната дръжка, който беше затъкнала в него. Тя стигна до възвишението и спря.

Стиснала черепа в ръцете си. Каси също спря, осъзнавайки с ужас къде се намира. Тук бяха наредени гробовете на бащата на Фей, майката на Шон и всички други мъртви родители от „Кроухейвън Роуд“. Шон вече хленчеше и само Дебора го задържаше да не побегне.

Фей се обърна с лице към тях. Дори и в най-лошите моменти, високото, изумително красиво момиче излъчваше авторитет. Пред нея сякаш всички останали изглеждаха нищожни. Сега това впечатление се засилваше от регалиите на кралицата на вещиците — диадемата, гривната и жартиера. Обграждаше я аура от сила и очарование.

— Време е — каза Фей — да си върнем енергията, която някога е принадлежала на сборището и която Черния Джон е съхранил в черепа. Той иска да вземем тази сила и да я използваме срещу враговете си. И ние можем да я получим… Още сега.

Тя измъкна кинжала от жартиера и бързо нарисува неправилен кръг в изсъхналата трева.

— Влезте в кръга — нареди тя и всички заеха местата си.

„Тя ги кара да действат толкова бързо, че нямат време да се замислят какво правят“, помисли си Каси. Никой не задаваше въпроси на Фей, всички бяха завладени от енергичната й настойчивост. Дори Шон беше спрял да хленчи и я зяпаше захласнат.

А тя изглеждаше поразително, когато вдигна камата и призова бързо елементите да им осигурят защита. „Твърде припряно“, помисли си Каси. Защитата им беше много слаба в сравнение с ритуала на Хелоуин, а дори и тогава не беше достатъчна. Но Каси не можа да каже нищо, сякаш всички бяха на въртележка, която никой не знаеше как да спре. А и Каси се чувстваше толкова изтощена и премръзнала…

— Постави черепа в центъра Каси — обърна се към нея Фей. Тя беше останала без дъх и гърдите й се надигаха и спускаха бързо. Изглеждаше по-възбудена, отколкото когато беше с Джефри или с Ник. Или с разносвача на пици, когото завлече на горния етаж.

Каси коленичи и постави увития с плат череп в центъра на неравния кръг.

— А сега — започна Фей със странен ликуващ тон, вперила поглед в прашния вързоп в краката им — настояваме да получим отново силата, която ни принадлежи. Призовавам всички елементи за свидетели…

— Фей, спри! — извика Адам, появявайки се измежду надгробните плочи.

Останалите членове на сборището бяха зад него, включително и Диана, която все още се движеше като в сън. Отзад ги следваше Ник, мълчалив и бдителен както винаги.

Фей сграбчи обвития с плат череп и го прегърна с две ръце.

— Ти получи своя шанс — каза тя. — Сега е мой ред.

— Фей, спри за малко и помисли — обърна се към нея Адам. — Черния Джон не е твой приятел. Дори да е говорил с теб, каквото и да ти е казал, е лъжа…

— Ти говориш лъжи! — отвърна му Фей.

— Крис, Дъг, черепът уби Кори. Ако пуснете отново тъмната енергия…

— Не го слушайте — изкрещя Фей. Изправена така, тя приличаше на варварска кралица — дългите й крака бяха леко разкрачени, а среброто проблясваше на фона на черната й рокля и още по-черната й коса. Каси осъзна, че докато Адам говореше с Фей, Лоръл и Мелани бяха застанали от двете й страни.

Фей също го забеляза.

— Няма да ви позволя да ме спрете! Това е началото на един нов кръг.

— Моля те, Фей… — изплака Диана отчаяно, сякаш събуждайки се най-накрая от сън.

— Със силата на земята, въздуха, огъня и водата! — изкрещя Фей, дръпна плата от черепа и го вдигна с две ръце над главата си.

Сребро. Пълната луна осветяваше кристала и той сякаш пламна. Над лицето на Фей като че ли увисна друго лице — сивкаво, неестествено лице на скелет. А после… от него започна да се излива тъмнина. Нещо по-черно от мрака между звездите изтичаше от очните кухини на черепа, от носната му кухина, измежду зъбите му. „Змии“, помисли си Каси, вперила хипнотизиран поглед в случващото се. Змии, червеи и старовремски дракони — от онези, чиито тежки люспи са се влачили по земята и които са бълвали отрова с всеки дъх. Сякаш всичко лошо, всичко черно, всичко отблъскващо, пълзящо и зло излизаше от черепа, макар и да не беше реално. Виждаше само мрак, само черна светлина.

Чу се звук като жужене на пчели, но по-силен, по-смъртоносен. После той се засили. Фей стоеше под страховит водопад от тъмнина и Каси имаше чувството, че две ледени висулки се забиват в ушите й. Някъде се чу кучешки лай…

„Някой трябва да спре това — осъзна Каси. — Не… аз трябва да спра това. Сега.“

И тя започна да се изправя, когато черепът избухна.

Стана тихо и тъмно.

На Каси и се прииска да си остане така.

Някой до нея изстена.

Тя се надигна бавно и седна, огледа се и се опита да разбере какво се беше случило. Гробището приличаше на бойно поле. Навсякъде бяха разпръснати тела. Адам лежеше проснат с протегната към нарисувания кръг ръка. Радж беше до него. Диана и блестящата и коса лежаха в листата и пръстта. Ник се изправяше на ръце и колене и разтърсваше глава.

Фей лежеше в езеро от черна коприна. Черната и коса покриваше лицето й. Ръцете й с дълги червени нокти все още бяха свити… но празни. Нямаше и следа от черепа.

Някой изстена отново. Каси се огледа и видя Дебора да сяда и да разтърква лице с ръка.

— Мъртви ли са? — попита дрезгаво тя, оглеждайки се наоколо.

— Не знам — прошепна Каси. И нея я болеше гърлото. Имаше толкова тела, а единственото нещо, което се движеше, беше развятата от вятъра коса на Диана. И Ник, който се препъваше към нарисувания кръг.

Но после обаче всички се размърдаха и започнаха да се изправят. Шон стенеше. Сюзан също. Дебора изпълзя до Фей и отметна косата от лицето й.

— Диша.

Каси кимна — не знаеше какво да каже. Адам се беше навел над Диана и Каси бързо отмести поглед. Мелани и Лоръл вече бяха прави. Крис и Дъг също. Двамата приличаха на пияни хулигани. Май всички бяха живи.

Сетне Каси видя как Лоръл рязко си пое въздух и посочи нещо.

— О, боже! Могилата! Вижте могилата!

Могилата, в която бабата на Каси й беше казала, че съхраняват муниции, беше отворена. Ръждясалият катинар беше изчезнал и желязната врата лежеше върху бетонния блок. Това обаче не беше всичко. Горната част на височината, където беше поникнала рядка трева, се беше разпукала като презрял плод. Приличаше на пашкул на излязло на свобода насекомо.

А надгробните плочи на редиците гробове край оградата бяха наклонени на различни страни. Най-близките до могилата, надгробните плочи на родителите от „Кроухейвън Роуд“, бяха разцепени и строшени. „Разбити“ — помисли си Каси. — Думата, която ненадейно се появи в съзнанието й, най-точно описваше всичко.

От недрата на могилата се носеше смрад.

— Ще ида да погледна — промърмори Дебора. Досега Каси не беше изпитвала към никого такова възхищение, както към Дебора, която тръгна залитайки към върха на могилата. Тя имаше повече кураж от всеки, когото познаваше. Каси замаяно се изправи и се заклатушка след нея. Двете заедно се свлякоха на колене до вонящата пукнатина.

На лунната светлина се виждаше, че гробницата е празна. По разровената почва долу обаче се виждаха следи от слуз.

После някаква светлина и движение в небето на североизток привлякоха погледа на Каси. Приличаше на северно сияние, но проблясваше на пресекулки и беше изцяло червено.

— Над „Кроухейвън Роуд“ е — каза Ник.

— О, господи! Какво става? — изплака Лоръл.

— Прилича на пожар — промълви Дебора с все още пресипнал глас.

— Каквото и да е, трябва да отидем — продължи Ник.

Адам прегръщаше Диана и се опитваше да я събуди. Сюзан и Шон лежаха свити на кълбо, а Крис и Дъг изглеждаха все така замаяни. Мелани и Лоръл обаче бяха на крака, макар да се олюляваха.

— Ник е прав — рече Мелани. — Адам ще се погрижи за нещата тук. Нещо става.

Каси погледна към Фей — техния повален водач. После се обърна и тръгна след Мелани, без да каже нищо.

Нямаше значение, че петимата, които се заклатушкаха към пътя, до скоро бяха противници. Не разполагаха с време да мислят за такива незначителни неща. Каси се качи на мотора зад Дебора, а Мелани и Лоръл влязоха в колата на Ник. Другите щяха да дойдат по-късно, ако можеха… Или ако искаха.

Вятърът засвистя в ушите на Каси и й напомни за шума на морето. Усещането за сила, което беше изпитала по-рано, връзката и със стихиите беше прекъсната. Не можеше да мисли. Чувстваше се замаяна, сякаш имаше силна настинка. Знаеше само, че трябва да стигне до „Кроухейвън Роуд“.

— Не е пожар — извика Дебора, когато наближиха. — Няма пушек.

Край тях прелитаха тъмните къщи — на Диана, на Дебора. Запустялата грегорианска сграда на номер три. Домът на Мелани, на Лоръл, на Фей. Празната викторианска къща. Къщата на братята Хендерсън, на Адам, на Сюзан, на Шон…

— В твоята къща е Каси — извика Дебора.

Да. Каси вече знаеше това. Нещо вътре в нея го усети още преди да тръгнат.

Един клон изникна пред тях като черен скелет на фона на червената светлина, която обгръщаше къщата на номер дванайсет. Не беше огън. Беше някакво магическо зарево, кървавочервена аура на злото.

Каси си спомни каква ненавист беше изпитала, когато беше видяла къщата за пръв път. Не я беше харесала, защото беше огромна и грозна. Защото имаше сиви олющени дъски, увиснали корнизи и мръсни прозорци. Сега обаче я обичаше. Беше нейна. Това беше домът на семейството й. Но най-важно бе, че майка й и баба й бяха вътре.