Пленница

15

Каси скочи от мотора и се втурна по алеята. Но когато навлезе в червената светлина, забави ход. Нещо затрудняваше движенията й и й беше трудно да диша, сякаш въздухът вътре бе сгъстен.

Каси с усилие се добра до вратата. Тя беше отворена. Вътре лампите в коридора изглеждаха слаби и нелепи на фона на червеното зарево, което изпълваше всичко като светлината от светкавица през деня.

После Каси видя нещо, от което дъхът й секна. Следи от стъпки.

Някой бе оставил кал по дървения под на баба й. Само че не беше кал. Беше черно като катран и пушеше леко като някаква примитивна гадост от ада. Следите вървяха нагоре по стълбите и после се връщаха обратно.

Каси се боеше да влезе по-навътре.

— Какво има? — извика Ник зад гърба й. Думите му се изгубиха в сгъстения въздух и прозвучаха глухо. Каси се обърна към него с усещането, че сънува — толкова забавени бяха движенията й. — Ела — каза Ник и я дръпна. Тя погледна зад гърба му и видя на прага Дебора, Мелани и Лоръл, които също се движеха на забавен каданс.

Каси позволи на Ник да я поведе нагоре, по стълбите. Тук червената светлина беше по-наситена и едва виждаха стъпките. Но Каси ги следваше по-скоро по интуиция — надолу по коридора и до стаята на майка й. Пред вратата тя се спря и посочи с ръка. Беше прекалено ужасена да влезе.

Ръката на Ник стисна бравата и я натисна. Вратата бавно се отвори. Каси се втренчи в празното легло на майка си.

— Не! — изкрещя тя и сякаш заревото подхвана думата и я разтегли безкрайно. Каси забрави страха си и се втурна в стаята. Леглото беше намачкано, в него скоро някой беше спал, но завивките бяха разхвърляни и от майка й нямаше и следа.

Каси отчаяно огледа празната стая. Прозорецът беше затворен. Имаше лошо предчувствие и изпита ужасяващо чувство за загуба. Черните димящи стъпки стигаха до леглото на майка й. Нещо беше дошло и беше стояло тук, надвесено над майка й. После…

— Хайде! Да слезем долу! — извика Ник от прага на стаята. Каси се завъртя към него… и изпищя.

Вратата бавно се затваряше. А в сенките зад нея се виждаше бледа, призрачна фигура.

Вторият писък на Каси секна, когато фигурата пристъпи напред и Каси видя бяло лице и тъмна коса, спускаща се по слаби рамене. Фигурата беше облечена с дълга, бяла нощница. Майка й.

— Мамо — извика Каси и се хвърли напред, обвивайки ръце около кръста на майка си. „О, слава богу, слава богу“, мислеше си тя. Всичко щеше да се оправи. Майка й беше добре, майка й щеше да оправи нещата. — О, мамо! Толкова се уплаших! — рече тя задъхана.

Нещо обаче не беше наред. Майка й не я прегърна. Изпънатата безжизнена фигура в нощницата не реагира по никакъв начин. Майката на Каси просто стоеше там и когато Каси се отдръпна, видя, че я гледа с празен поглед.

— Мамо? Мамо? — извика отново Каси и разтърси слабата бяла фигура. — Мамо, какво има?

Красивите очи на майка и гледаха невиждащо като очите на кукла. Бяха празни. Черните кръгове под тях сякаш ги поглъщаха. Ръцете на майка и останаха отпуснати отстрани.

— Мамо! — изплака Каси.

Ник отново беше отворил вратата.

— Трябва да се махнем от тук — каза той.

„Да“ помисли си Каси. Опита се да убеди себе си, че за всичко е виновно заревото, че може би отвън майка й щеше да се оправи. С Ник хванаха отпуснатите ръце на майка й и я поведоха по коридора. Мелани, Лоръл и Дебора дойдоха от различни посоки.

— Проверихме всички стаи на този етаж — каза Мелани. — Горе няма никого.

— Баба ми… — започна Каси.

— Помогнете ни да изведем госпожа Блейк — прекъсна я Ник.

В подножието черните стъпки завиваха наляво и пресичаха няколко пъти първите следи. Една мисъл изникна в съзнанието на Каси.

— Мелани, Лоръл, ще изведете ли мама навън? Извън светлината? Нали ще се погрижите за нея? — Мелани кимна и Каси добави. — Ще дойда възможно най-бързо.

— Внимавай — каза Лоръл настойчиво.

Каси видя как изведоха майка и през вратата и се застави да извърне поглед.

— Елате — обърна се тя към Ник и Дебора. — Мисля, че баба е в кухнята.

Натам също водеше върволица от стъпки, но Каси се ръководеше по-скоро по някакво вътрешно чувство. Ужасяващо чувство, че баба й е в кухнята и че не е сама.

Дебора тръгна по черните следи с дебнещата походка на ловец. Те завиваха по коридора към старото крило на къщата, построено от първите вещици през 1693 година.

Ник беше зад Каси и на нея й хрумна, че двамата я охраняват, оставяйки я по средата. Но в къщата нямаше безопасно място. Когато навлязоха в старото крило, червената светлина стана дори още по-наситена, а въздухът още повече се сгъсти. Каси усети как дробовете й се борят за въздух.

„О, господи, тук сякаш гори огън“, помисли си Каси. Заревото беше навсякъде и въздухът изгаряше кожата й. Дебора спря и Каси едва не се блъсна в нея. Опита се да надникне над рамото й, но очите й бяха възпалени и замъглени.

Усети как Ник я стисна силно за рамото. Каси се опита да фокусира погледа си и впери присвити очи в плътната червена светлина.

Виждаше баба си! Старата жена лежеше пред огнището до дългата дървена маса, която толкова често беше използвала. Масата беше преобърната и по пода бяха пръснати изсушени билки. Каси тръгна към баба си, но в стаята имаше и още нещо. Нещо, което съзнанието й отказваше да възприеме. Ник я дръпна назад и Каси втренчи поглед в нещото. То се беше навело над старата жена.

Беше обгоряло, черно и отвратително. Сякаш цялата му кожа бе твърда и напукана. Имаше формата на мъж, но Каси не виждаше очи, дрехи, или коса. Когато то погледна към тях Каси изпита ужасяващото усещане, че през черното лице прозираше сребристо искрящият череп.

Нещото ги забеляза. На Каси й се струваше, че тримата с Ник и Дебора са като залепени. Ник все още я държеше, а тя стискаше Дебора. Искаше да избяга, но не можеше, защото на пода лежеше нейната баба. Не можеше да я остави сама с това обгорено нещо.

Но не можеше и да се бори с него. Не знаеше как да се бори. А и Каси вече не усещаше връзка със стихиите — в страховитата пещ, която представляваше помещението, тя сякаш беше напълно откъсната от външния свят.

Какви оръжия имаха? Хематитът в джоба на Каси вече не беше студен. Когато пъхна ръка да го докосне, той я изгори. Лошо. Въздухът, огънят и земята бяха против тях. Трябваше им нещо, което създанието не контролираше.

— Мислете за вода — извика тя на Ник и Дебора. Гласът и заглъхна в сгъстения нажежен въздух. — Мислете за океана… За студена вода… За лед!

Докато изричаше думите, самата тя се опита да си спомни какъв беше океанът. Студен… син… безкраен. Изведнъж се спомни как беше застанала на носа и се беше загледала в него първия ден, когато пристигна в къщата на баба си — водата беше толкова наситено синя, че беше спряла дъха й. Пред нея се простираше необятният океан. Сега вече го виждаше — сиво-син като очите на Адам. Слънчевата светлина се отразяваше във вълните, а очите на Адам светеха, смееха се…

Вятър разтърси прозорците на пантите им. Кранчето на мивката затрепери. То се пропука в основата си и оттам бликна тънка струйка бяла вода. Нещо в съдомиялната машина също се пропука и на пода се изля вода. Вода запръска и от тръбата под мивката.

— Сега! — извика Дебора. — Хайде! Да го пипнем!

Каси осъзна, че няма да успеят още докато Дебора изричаше думите. Не бяха достатъчно силни, не и да се изправят директно срещу това нещо. Но Дебора, винаги нехаеща за опасностите, се хвърли напред и Каси нямаше време да я предупреди или да я спре. Тя я последва, но още преди да стигне до черното нещо, сърцето й изневери и краката и омекнаха.

То щеше да ги убие. Само едно докосване на обгорените, черни ръце и те щяха да са мъртви. Но нещото отстъпи пред тях. Каси не можеше да повярва, че са все още живи и се движат. Създанието се обърна превито назад, затича се, гмурна се в тъмнината и изчезна.

Вратата рязко се отвори от вятъра. Червената светлина угасна. Отвън Каси виждаше студената сребристосиня лунна светлина.

Тя си пое дълбоко въздух, благодарна, че отново може да диша, без да изпитва болка.

— Успяхме! — смееше се Дебора. Тя тупна Ник по ръката и гърба. — Успяхме! Да! Копелето избяга!

„То си тръгна — помисли си Каси. — То си тръгна, защото така беше решило. Не защото ние го победихме.“

После се обърна рязко към Ник:

— Майка ми! И Лоръл и Мелани… Те са навън…

— Ще проверя. Но мисля, че засега всичко свърши — каза той.

Засега. Ник също знаеше, че нещото не беше победено, че си беше тръгнало.

С треперещи крака Каси отиде и коленичи до баба си на пода.

— Бабо? — повика я тя. Страхуваше се, че старата жена може да е мъртва. Но не, баба й дишаше тежко. Сега Каси се боеше, че ако сбръчканите клепачи се отворят, очите под тях ще гледат невиждащо като очите на кукла. Но баба й отвори очи, видя я и я позна. Очите й бяха потъмнели от болка, но в тях блестеше разум.

— Каси — прошепна баба й. — Малка Каси.

— Бабо, ще се оправиш. Не мърдай. — Каси се опита да си спомни какво се правеше, когато някой пострада. Какво? Трябва да го завиеш? Да вдигнеш краката му на високо? — Дръж се — обърна се тя пак към баба си, а на Дебора каза; — Извикай линейка. Бързо!

— Не — прекъсна я баба й. Опита се да седне и лицето й се изкриви от болка. Кокалестата й ръка сграбчи халата, който носеше върху нощницата си. Над сърцето.

— Бабо, не мърдай — каза Каси. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи…

— Не, Каси — отговори баба й. Дишането й беше все така тежко и накъсано, но гласът й беше изненадващо силен. — Никакви линейки. Няма време. Изслушай ме. Трябва да ти кажа нещо.

— По-късно ще ми кажеш. — Каси вече плачеше, но се опита да звучи спокойно.

— По-късно няма да мога — рече баба й задъхано и се отпусна. Сега дишаше внимателно и бавно. После заговори с ясен глас, стискайки ръката на Каси в своята. Очите й бяха толкова тъмни, толкова изтерзани… и толкова нежни. — Каси, нямам много време, а ти трябва да знаеш. Важно е. Иди до камината и на нивото на полицата отдясно потърси разхлабена тухла. Извади я и ми донеси онова, което намериш в кухината.

Каси се запрепъва към камината. Хлабава тухла… Не виждаше нищо — толкова силно плачеше. Започна да опипва камината с пръсти и ги израни на грапавата мазилка. Нещо под тях помръдна.

Тухлата. Тя заби нокти в ронещата се мазилка около нея и я размърда, за да излезе. После я пусна на пода и бръкна в тъмната кухина.

Пръстите й докоснаха нещо гладко. Тя го придърпа с нокти, хвана го и го извади.

Беше Книга на сенките.

Същата от съня й, онази, с червената кожена подвързия. Каси я занесе на баба си и коленичи отново.

— Не можа да ме принуди да му кажа къде е. Не можа да ме принуди да му кажа нищо — рече баба й с усмивка. — Моята баба ми показа това скривалище — тя прокара пръсти по книгата и после заключи старческата си ръка около китката на Каси. — Твоя е Каси. Баба ми я даде на мен, а аз я давам на теб. Ти имаш зрението и силата, като мен и като майка ти. Но за разлика от нея, не можеш да избягаш. Трябва да останеш и да се изправиш срещу него.

Тя замълча и се закашля. Каси погледна Дебора, която слушаше внимателно, после отново сведе очи към баба си.

— Бабо, моля те! Моля те, позволи ни да извикаме линейка! Не се предавай…

— Аз не се предавам. Предавам всичко на теб. На теб Каси, за да продължиш борбата. Позволи ми да го направя, преди да умра. Иначе всичко ще бъде безсмислено. Всичко — тя се закашля отново. — Не трябваше да става така. Онова момиче… Фей… тя ме заблуди. Не вярвах, че ще действа толкова бързо. Мислех, че имаме още време… но нямаме. Така че слушай.

Тя си пое тежко въздух и пръстите й така силно стиснаха ръката на Каси, че я заболя. Тъмните, старчески очи на баба й се впиха в нейните.

— Ти произлизаш от стар род на вещици Каси. Знаеш това. Не знаеш обаче, че нашето семейство винаги е притежавало най-ясното зрение и най-голямата сила. Ние сме най-силната линия и можем да виждаме в бъдещето… Но другите невинаги ни вярват. Дори и онези, които са от нашия вид.

Баба й вдигна глава и погледна Дебора.

— Вие, младите, си мислите, че сами измисляте всичко, нали? — лицето й се сбръчка още повече от беззвучен смях. — Не уважавате много старите хора. Дори и родителите си. Мислите си, че не правим нищо, нали?

„Не е на себе си — помисли си Каси. — Не знае какво приказва.“ Но баба й продължи.

— Идеята ви да извадите старите книги и да съживите старите традиции… Мислите, че вие първи сте се сетили, нали?

Каси поклати безпомощно глава, но Дебора сви вежди и попита:

— А не е ли така?

— Не. О, мили мои, не. По мое време, когато бях малка, ние си играехме със силата. Понякога се събирахме. Онези, които имахме зрението, записвахме нещата, които виждахме. Онези, които имаха лечебни сили, ни говореха за билки и треви. Поколението на родителите ви обаче направи истинско сборище.

— Нашите родители? — попита Дебора невярващо. — Моите толкова се страхуват от магията, че буквално повръщат, ако отворя дума за това. Моите родители никога не биха…

— Сега е така — отвърна спокойно бабата на Каси, а Каси направи на Дебора знак да мълчи. — Сега е така. Забравили са. Направиха така, че да забравят. Трябваше, за да оцелеят. Когато бяха млади обаче, всичко беше различно. Бяха малко по-възрастни от вас, децата на „Кроухейвън Роуд“. Майка ти беше на деветнайсет, Дебора, а майката на Каси беше на седемнайсет. Тогава Мъжът в черно дойде в Ню Салем.

— Бабо… — прошепна Каси. Ледени иглички плъзнаха по гръбнака й. До преди малко в стаята беше ужасно горещо, а сега Каси трепереше. — О, бабо, моля те…

— Не искаш да знаеш. Добре, разбирам. Но трябва да ме изслушате. И двете. Трябва да разберете срещу какво сте изправени.

Бабата на Каси се закашля отново и леко се намести. Очите й сякаш гледаха в миналото.

— Беше през есента на 1974 година. Най-студеният ноември, който сме имали от десетилетия. Никога няма да забравя как стоеше на прага и изтръскваше снега от ботушите си. Щял да се нанася на номер тринайсет, каза той, и му трябвал кибрит да запали дървата, които донесъл със себе си. Онази стара къща нямаше друго отопление. Стоеше празна, откакто я беше напуснал първия път.

— Какво? — попита Каси.

— От 1696 година. Откакто я беше напуснал и беше тръгнал да плава. Той обаче се бе удавил, когато корабът му потънал — баба й кимна, без да поглежда към Каси. — О, да, беше Черния Джон. Тогава обаче не знаехме това. А можехме да избегнем толкова страдания, ако знаехме… Но няма смисъл да мислим за това сега. — Тя потупа Каси по ръката. — Дадохме му кибрит и момичетата и младежите от улицата му помогнаха да стегне къщата си. Беше с няколко години по-възрастен от тях и те му се възхищаваха. Завиждаха му за пътешествията… Той разказваше прекрасни истории. И беше красив… Красотата скриваше черното му сърце. Заблуди всички ни. Всички бяхме омагьосани от него, дори аз.

Не знам кога започна да говори на младите за старите традиции. Скоро, предполагам. Той действаше бързо. А те бяха готови да слушат. Казваха, че ние, родителите им, сме стари и скучни, ако се случеше да изразим несъгласие. А и честно казано, малцина от нас се опитваха да ги спрат. Харесвахме старите традиции и не подозирахме какво цели.

Тръпки преминаваха през тялото на Каси, но тя не помръдваше. Можеше само да слуша гласа на баба си — единственият звук, освен шуртенето на вода в тихата кухня.

— Той разпредели младежите по двойки. Да, точно това се случи, макар ние възрастните да не подозирахме. Сватоса ги, даде това момиче на онова момче и това момче на онова момиче и някак ги убеди, че всичко е в реда на нещата. Дори развали вече уговорени годежи… Майка ти, Дебора, щеше да се омъжи за бащата на Ник, но той замени единия брат с другия. И те му позволиха да го направи. Беше ги омагьосал. Биха му позволили всичко.

— Ожениха се по старите обичаи. Десет сватби през март. Всички празнувахме, бяхме като идиоти. Младите бяха толкова щастливи, никога не се караха. Мислехме си, че сме извадили голям късмет. Бяха като едно голямо семейство. Като братя и сестри. Е, бяха прекалено много за едно сборище, но тогава не мислехме за това.

— Харесваше ни, че уважаваха традициите. Празнуваха Белтейн през май, а в средата на лятото събраха жълт кантарион и имел. Спомням си как се смееха и викаха през септември, носейки сноп ечемик като символ на богатата реколта. Не подозираха какво беше намислил Джон.

Разбрахме, че скоро ще се родят и бебетата и това беше още един повод за веселие. През октомври някои от по-старите жени започнаха да се тревожат. Всички момичета бяха много бледи, сякаш бременността ги изцеждаше. Горката Кармен Хендерсън беше кожа и кости, но коремът й беше огромен. Сякаш носеше две малки слончета. Почти не празнувахме Хелоуин, момичетата не се чувстваха добре.

И на трети ноември всичко започна. Чичо ти Никълъс, Дебора, ти не го познаваш, ме извика, когато жена му започна да ражда. Помогнах на Шарън да роди Ник, братовчед ти. Той беше боец от първата си минута. Няма да забравя как пищеше. Но имаше и нещо друго — нещо, което не бях забелязвала друг път в очите на бебе и аз се прибрах вкъщи, мислейки си за това. У него имаше сила, каквато не бях виждала.

След два дни се случи отново. Елизабет Конант роди момче с коса като виното на Бакхус и очи с цвета на океана. Момчето ме погледна и аз усетих силата му.

— Адам — прошепна Каси.

— Точно така. Три дни по-късно и Софи Бърк започна да ражда. Тя беше запазила името си и след като се омъжи. Бебето й Мелани беше като другите. Изглеждаше сякаш бе поне на две седмици, а току-що се беше родила, и ме виждаше така ясно, както аз виждах нея.

— Най-странно беше раждането на Диана и Фей. Майките им бяха сестри и двете родиха в един и същи момент, в две различни къщи. Едното бебе беше светло като слънчев лъч, другото беше тъмно като безлунна нощ, но помежду им имаше някаква връзка. Личеше си дори и тогава.

Каси си помисли за Диана и през нея премина спазъм. Но тя отхвърли тази мисъл и се заслуша отново. Гласът на баба й все повече отслабваше.

— Горките бебета… Те не бяха виновни. Вие не сте виновни — повтори жената и изведнъж насочи вниманието си към Дебора и Каси. — Никой не може да ви обвини. До трети декември се родиха единайсет бебета и всички бяха странни. Майките им не искаха да го признаят, но до януари вече никой не можеше да го отрече. Бебетата призоваха стихиите и наистина можеха да те уплашат, ако не получеха каквото поискат.

— Аз знаех — прошепна Каси. — Знаех, че е прекалено странно всички да са родени в един месец… Знаех.

— И родителите им мислеха така, но никой не подозираше истината. Мисля, че бащата на Адам пръв направи връзката. Единайсет бебета, каза той… Още един човек и става сборище. И кой беше този човек? Мъжът, който се погрижи бебетата да се родят. Мъжът, който щеше да ги поведе. Черния Джон се беше върнал, за да създаде най-силния кръг, съществувал някога в тази страна. Не от онова поколение, а от следващото. Така каза бащата на Адам. Сборище от бебета.

Отначало никой не му повярва. Някои родители се уплашиха, други бяха просто глупави. Трети не вярваха, че Черния Джон се е върнал от мъртвите след всички онези години. Тази загадка и до днес не е разбунена.

Постепенно обаче започнаха да се замислят. Бащата на Ник беше загубил годеницата си и бе видял как тя се омъжи за по-малкия му брат. Той повярва. И Мери Мийд, майката на Диана. Тя беше толкова умна, колкото и хубава. Дори бандата на Фей, Грант Чембърлейн… Той беше студен човек, но знаеше, че невръстната му дъщеря може да запали завесите, без да ги докосва и знаеше, че това е грешно. Те разговаряха с останалите и една студена нощ, на първи февруари, отидоха при Черния Джон.