Пленница

16

Бабата на Каси поклати глава.

— Отидоха да говорят с него! Ако бяха дошли при нас, по-старите жени, можехме да ги предупредим. Аз и бабата на Лоръл, бабата на Адам — Констанс, и пралелята на Мелани… Можехме да им кажем неща, които сигурно щяха да спасят живота им. Но те тръгнаха сами, без да кажат на никого. На Имболк4, на първи февруари, повече от половината отидоха да му отправят предизвикателство. И никой не се върна. По набраздените старчески бузи се стичаха сълзи. — Разбирате ли, най-смелите, най-силните отидоха и умряха. Останалите бяха или прекалено уплашени, или прекалено глупави, за да видят опасността… Съжалявам, Дебора, но това е истината. — Каси си спомни, че и двамата родители на Дебора бяха живи. — Най-добрите от „Кроухейвън Роуд“ отидоха да се бият с Черния Джон онази нощ — продължи баба й.

— Но как? — прошепна Каси. Тя мислеше за редицата надгробни плочи на гробището. — Как са умрели, бабо?

— Не знам. Съмнявам се, че някой жив знае, освен… — баба й замълча, поклати глава и после продължи. — Видяхме огън в небето и се изви буря. От морето дойде ураган. Ние, по-старите жени, взехме бебетата, които бяха останали при нас и младите родители, които не бяха отишли с другите, и успяхме да ги спасим. На другия ден къщата на номер тринайсет беше изгоряла до основи и всички, които бяха отишли да предизвикат Черния Джон, бяха мъртви.

— Така и не открихме повечето тела. Предполагам, че морето ги беше отнесло. На номер тринайсет обаче намерихме обгорял труп. Познахме го по пръстена, който носеше. Той беше с блестящ черен камък. Тогава го наричахме магнетит, забравих как му казват сега. Занесохме тялото му на старото гробище и го затворихме в бункера. Чарлс Мийд, бащата на Диана, избута бетонния къс пред вратата. Решихме, че щом се е върнал веднъж, може някой ден пак да опита и искахме да го спрем, ако бе възможно. Оцелелите скриха Книгите на сенките и направиха каквото можаха, за да откъснат децата от магията. Звучи странно, но повечето забравиха на какво са способни. Може би нямаше как да си спомнят, без да загубят разсъдъка си. Но наистина е необяснимо колко много са забравили.

Накъсаният й глас отслабваше все повече и повече, но тя стисна силно ръката на Каси.

— Чуй ме, дете. Важно е. Някои не забравихме, беше невъзможно да забравим, нямаше начин. Дадох на дъщеря си име на пророк и тя даде на нейната дъщеря име на пророк, защото винаги сме притежавали второто зрение. Майка ти не можа да свикне с виденията, които имаше, и избяга от Ню Салем. Бяга чак до другия бряг. Аз обаче останах и видях как всички мои предчувствия се сбъднаха едно по едно. Бебетата, които се родиха на „Кроухейвън Роуд“ само в рамките на един месец, пораснаха много различни, въпреки всичко, което се опитваха да сторят родителите им. Те бяха привлечени от стихиите и от старите обичаи още от самото си раждане. Всички станаха силни… А някои станаха лоши. Аз ги наблюдавах и в съзнанието си чувах смеха на Черния Джон. Те заровиха тялото му, но не успяха да изгорят духа му. Той беше постоянно тук, чакаше, обикаляше старото гробище и празния парцел на номер тринайсет. Чакаше своето сборище, онова, което сам беше планирал, онова, чието раждане сам беше подготвил. Чакаше те да пораснат достатъчно. Чакаше да го върнат обратно. Знаех, че ще се случи… И знаех, че само едно нещо може да се изправи срещу него. Това си ти Каси. Ти притежаваш силата на нашето семейство и владееш зрението. Помолих майка ти да се прибере, защото знаех, че без теб децата от „Кроухейвън Роуд“ бяха загубени. Щяха да отидат при него, както направиха родителите им, и той щеше да стане техен водач и техен господар. Само ти можеш да му попречиш да го направи.

— Значи затова се карахте с мама — каза Каси учудено. — За мен.

— Спорехме за смелостта. Тя искаше да те защити, а аз знаех, че така щяхме да загубим всички останали. Съдбата ти беше предначертана още преди да се родиш. Най-лошото от всичко беше, че не можехме да ти кажем. Така казваха предсказанията. Трябваше да дойдеш тук, без да подозираш нищо и сама да намериш пътя. Това беше един вид малка саможертва. Така и стана. Ти направи всичко, което можехме да поискаме от теб. Идваше моментът, когато щяхме да ти обясним… Тя обаче ни заблуди. Фей. Между другото как успя?

— Аз… — Каси не знаеше какво да каже. — Аз й помогнах, бабо — пророни накрая тя. — Намерихме кристалния череп, който някога е бил на Черния Джон. Той беше пълен с тъмна енергия. Всеки път, когато го използвахме, някой умираше. А после… — Каси си пое дълбоко и накъсано въздух. — После, тази вечер, Фей ни нареди да занесем черепа на гробището. И когато махна плата… Не знам… От него излезе тъмнина…

Бабата на Каси закима.

— Той беше господар на тъмната енергия, господар на смъртта. Но, Каси, разбираш ли наистина? — с върховно усилие старата жена се опита да се надигне и да погледне Каси в очите. — Когато сте занесли черепа на гробището и сте освободили енергията, това е било достатъчно, за да го върнете. Сега той е тук. Завърна се. Но не като призрак или дух, а като човек. Движещ се, дишащ човек. Следващият път, когато го видиш, ще изглежда различно. Трябва му само време, за да се разкраси. И ще се опита да ви заблуди. — Тя се отпусна уморено.

— Но… О, бабо! Аз му помогнах да се върне! Съжалявам. Толкова съжалявам… — сълзи бликнаха от очите на Каси.

— Не си знаела. Прощавам ти, дете. Стореното — сторено. Трябва обаче да се подготвиш за него… — очите й се затвориха и накъсаното й дишане беше ужасяващо.

— Бабо! — извика Каси в паника.

Старите очи се отвориха бавно.

— Горката Каси. Чака те трудна задача. Ти имаш достатъчно сила, трябва само да я намериш. А сега имаш и това — тя бутна Книгата на сенките в ръцете й. — Вътре е мъдростта на нашето семейство, пророчествата. Прочети я. Изучи я. Книгата ще отговори на някои от въпросите ти, на които нямам време да отговоря аз. Сама ще намериш пътя…

— Бабо! Бабо, моля те…

Очите на баба й бяха все още отворени, но се променяха, замъгляваха се, сякаш вече не виждаше.

— Сега мога да си отида, разказах ти всичко… Има обаче още нещо. Нещо, което трябва да знаеш…

— Каси! — извика някой от вратата и стресна Каси толкова силно, че тя подскочи и вдигна глава. Беше Лоръл. На бялото й елфическо лице беше изписана тревога. — Каси, какво става? Добре ли си? Имаш ли нужда от лекар? — тя се взираше в старата жена на пода.

— Лоръл, не сега! — изхлипа Каси. Тя плачеше, но стискаше още по-силно кокалестите ръце на баба си. — Бабо, моля те, не си отивай. Страх ме е, бабо. Имам нужда от теб!

Устните на баба й се движеха, но от тях излезе съвсем тих шепот:

— … никога не се страхувай Каси. В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него…

— Моля те, бабо, моля те! О, не… — главата на Каси падна върху гърдите на баба й. Кокалестите пръсти вече не стискаха нейните. — Нали трябваше да ми кажеш още нещо? — изплака тя. — Не си отивай…

Неясно дихание дойде от гърдите на баба й. На Каси и се стори, че чу думата Джон и после:

— … нищо не умира завинаги Каси…

Гърдите под челото на Каси се повдигнаха още веднъж и спряха да се движат.

Отвън, ниско в небето беше надвиснала голяма жълта луна.

— Жалееща луна — каза тихо Лоръл. — Така се нарича.

„Подходящо име“ помисли си Каси, макар и очите й да бяха сухи. Вътре в нея напираха още сълзи, но те трябваше да почакат. Трябваше да направи нещо, преди да си почине и да поплаче. След историята, която чу от баба си, тя имаше още много въпроси, много неща искаше да си изясни… Но първо трябваше да направи нещо.

Край улицата бяха паркирани много коли. Всички членове на сборището бяха тук… Не, не всички. Каси видя Сюзан, Шоб, братята Хендерсън, Адам и Диана. Но не забеляза човека, когото търсеше.

— Мелани и Ник заведоха майка ти у лелята на Мелани, Констанс — промълви плахо Лоръл. — Решиха, че е най-добре да остане там тази вечер. Още беше малко отнесена, но съм сигурна, че ще се оправи.

Каси преглътна и кимна. Тя обаче не беше сигурна. Не беше сигурна за нищо. Знаеше само какво трябва да направи сега.

„Никога не се страхувай Каси. В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него.“

„Просто я погледни. Погледни я и я предизвикай.“

И тогава видя фигурата, която търсеше.

Фей стоеше в сенките извън фаровете на колите. Черната й рокля и косата й се сливаха със здрача, но бледото й лице и сребърните украшения силно изпъкваха.

Каси тръгна уверено към нея. В този момент можеше да удари Фей, да я удуши, да я убие. Тя обаче каза само:

— Всичко свърши.

— Какво? — очите на Фей проблеснаха. Те бяха жълти като лунната светлина, а Фей изглеждаше болна и несигурна… И опасна. Като динамит, който всеки миг щеше да избухне.

— Всичко свърши, Фей — повтори Каси. — Изнудването, заплахите… Всичко свърши. Вече не съм твоя пленница.

Ноздрите на Фей се разшириха.

— Предупреждавам те Каси, моментът не е подходящ. Аз все още съм водач на сборището. Гласуването беше честно. Не можеш да промениш нищо…

— Аз и не искам да променям нищо… Засега. Казвам ти обаче, че вече нямаш власт над мен. Всичко свърши.

— Ще свърши, когато кажа аз! — изръмжа Фей. Тогава Каси осъзна колко близо беше Фей до избухването и колко опасно беше настроението й. Това обаче нямаше значение. Може би дори така беше по-добре. Щяха да приключат веднъж и завинаги. — Не се шегувам, Каси — продължи Фей разпалено. — Ако ме предадеш, и аз ще кажа за теб…

Каси си пое дълбоко въздух и промълви:

— Добре.

„В мрака няма нищо страшно, изправиш ли се веднъж срещу него.“

— Хубаво — изсъска Фей през зъби. — Ще го направя.

Тя се обърна и тръгна към мястото, където Диана и Адам стояха прегърнати. Адам всъщност подкрепяше Диана, забеляза Каси, и за миг сърцето й спря да бие. Трябваше обаче да го направи. Въпреки клетвата, въпреки болката на Диана, трябваше да го направи.

Фей се обърна да погледне Каси. Очите й казваха; „Ще съжаляваш“. Във внезапен пристъп на паника Каси се запита дали наистина щеше да съжалява. Дали не грешеше, предизвиквайки Фей в лош момент. Нямаше ли да е по-добре да изчака, да помисли…

Фей обаче погледна Диана със злобно тържество в погледа. Сборището се беше обърнало против Фей тази вечер, но тя беше водач и нищо не можеше да промени това. Сега Фей щеше да започне господството си като отмъстеше на онези, които мразеше най-много.

— Диана — каза тя, — имам една малка изненада за теб.