Пленница

4

— Каси? Ти ли си?

Ужас пропълзя по опънатите нерви на Каси. После тя се обърна и чу собствения си глас да казва:

— Аз… уплаших се… Не исках да те притеснявам… — Стига глупости. Ела легни при мен — каза Диана сънено, потупа леглото до себе си и затвори отново очи.

Беше се получило. Каси се беше надявала Диана да се е събудила само за миг и се беше оказала права. Зави й се свят, когато отиде до другата страна на леглото и легна с гръб към Диана.

— Никакви кошмари повече — промърмори Диана.

— Добре — прошепна Каси. Вече не можеше да стане и да се обади на Фей, но и не я беше грижа. Беше прекалено изтощена от напрежението и страха. И дълбоко в себе си беше доволна, че не успя да изпълни задачата си тази вечер. Затвори очи и се заслуша в пищенето в ушите си, докато накрая заспа.

Сънуваше, че е на кораб. Палубата под нея се издигаше и спускаше, а вълните се извисяваха черни наоколо. Изгубен, изгубен… Какво беше изгубено? Корабът? Да, но имаше и нещо друго. Изгубен завинаги… не ще го намериш никога…

После сънят се промени. Тя седеше в светла слънчева стая на нисък стол с висока облегалка, толкова неудобна, че не можеше да се отпусне на нея. Дрехите също не й бяха удобни. Носеше боне, тясно като плувна шапка, и нещо, което така я стягаше около кръста, че почти не можеше да диша. На скута и лежеше книга.

Виж ти! Беше Книгата на сенките на Диана! Не, подвързията беше друга. Кожата беше червена, не кафява. Когато я разлисти, видя, че почеркът в началото беше подобен на този в книгата на Диана и че някои от заглавията на заклинанията бяха същите.

„Заклинание за лечение на болно дете“, „Как да накараме кокошките да снасят“, „Защита срещу огън и вода“, „Как да обезсилим злото“.

Как да обезсилим злото!

Очите й пробягаха бързо по думите надолу.

„Разбира се — помисли си Каси. — Разбира се.“

Сънят се разми. Тя усещаше леглото на Диана под себе си, но в същото време чуваше заглъхващ глас, който викаше някого:

— Джасинт? Вътре ли си? Джасинт!

Каси се събуди.

Сините завеси на Диана пламтяха от слънчевата светлина. В стаята се чуваше безгрижно трополене. Каси обаче можеше да мисли единствено за съня си.

Сигурно беше прочела заклинанието в Книгата на сенките на Диана и го беше запомнила несъзнателно, докато прелистваше страниците. Но защо си го спомни по такъв странен начин?

Нямаше значение. Проблемът бе решен и Каси се чувстваше толкова щастлива, че й идеше да прегърне възглавницата. Разбира се! Разбира се!

Преди церемонията с черепа Диана беше казала, че за да бъде пречистен, черепът трябва да бъде заровен във влажна почва. Адам го беше намерил заровен в пясъка на острова. Зад къщата на Диана имаше цял плаж с пясък. Каси чуваше как океанът се разбиваше в него в същия този момент.

Въпросът беше как да намери точното място в пясъка, където бе заровен черепа.

Фей беше в часа по творческо писане. И беше бясна.

— Чаках те цяла нощ — изсъска тя и сграбчи Каси за ръката. — Какво се случи?

— Не можах да го взема. Не беше там.

Златистите очи на Фей се присвиха и червените й дълги нокти се забиха в ръката на Каси.

— Лъжеш.

— Не — отвърна Каси. Тя се огледа отчаяно и после прошепна. — Мисля, че знам къде е, но трябва да ми дадеш малко време.

Фей беше впила поглед в нея, очите й я пронизваха. После тя леко се отпусна и се усмихна.

— Разбира се. Каси. Колкото ти е нужно. До събота.

— Може да не успея…

— Постарай се да успееш — каза провлечено Фей. — Защото иначе ще кажа на Диана — тя пусна ръката й и отиде да седне на чина си. Каси нямаше какво друго да направи.

В началото на часа почетоха с минута мълчание паметта на господин Фогъл. През тази минута Каси гледаше преплетените си пръсти и си мислеше ту за тъмното бушуващо нещо в черепа, ту за присвитите синьо-зелени очи на Дъг Хендерсън.

На обяд на стъклената врата на задната стаичка в столовата беше залепена бележка. „Пред училището“, пишеше на нея. Каси се обърна и едва не се блъсна в Адам.

Той носеше пълен поднос и се наложи да го вдигне, иначе Каси щеше да го обърне върху него.

— Леле! — възкликна той.

Каси се изчерви. После обаче, докато стояха един срещу друг, тя откри, че имат по-сериозен проблем. Усмивката на Адам се беше стопила, руменината по бузите й не избледняваше и явно и двамата не можеха да помръднат. Очите на всички в столовата бяха вперени в тях. „Ето това се казва дежа вю — помисли си Каси. — Всеки път, когато вляза тук, ставам център на внимание.“

Накрая Адам понечи непохватно да я хване за лакътя, после се отказа и учтиво и даде път. Каси не знаеше как успява, но Адам винаги беше много галантен. Не познаваше друг като него. Изглежда му беше вродено.

Момичетата в столовата ги проследиха с очи, а някои хвърлиха коси погледи към Адам. Те обаче бяха различни от погледите, които Каси беше видяла да отправят към него момичетата на плажа в Кейп Код. Там той беше облечен в мърляви рибарски дрехи и приятелките на Порша бяха извърнали очи с отвращение. Погледите сега бяха срамежливи, подканващи или изпълнени с надежда. Адам само отметна един непокорен кичур от челото си и се усмихна.

Членовете на клуба се бяха събрали на стъпалата отвън. Дори Ник беше там. Каси тръгна към тях и тогава нещо голямо скочи и сложи предните си крака на раменете й.

— Радж, долу! Какво правиш? — извика Адам.

Мокър, топъл език ближеше лицето на Каси. Тя се опита да отблъсне кучето като го хвана за козината на гърба му, но накрая просто го прегърна.

— Мисля, че просто ме поздравява — каза тя задъхано.

— Обикновено чака извън района на училището, докато часовете свършат. Не знам защо… — Адам замълча. — Радж, долу — промърмори той с променен глас. — Веднага — добави той и щракна с пръсти.

Езикът изчезна, но немската овчарка тръгна с Каси към стъпалата. Тя потупа кучето по главата.

— Радж по принцип не обича нови хора — изтъкна Шон, когато Каси и Адам седнаха. — Защо теб те харесва толкова?

Каси усети насмешката в очите на Фей и неловко сви рамене, впервайки поглед в обяда си. После й хрумна нещо — обикновено такава остроумна забележка измисляше чак на следващия ден.

— Може да е заради новия ми парфюм: о де бекон — каза тя и Лоръл и Диана се засмяха. Дори Сюзан се подсмихна.

— Добре, да се залавяме за работа — подкани ги Диана. — Събрах ви тук, за да не ни чуе никой. Да имате някоя нова идея?

— Всеки от нас би могъл да го стори — каза тихо Мелани.

— Но само някои от нас имат мотив — отвърна Адам.

— Защо? — попита Лоръл. — Искам да кажа, господин Фогъл беше неприятен, но това не е причина да го убием. Спри да се хилиш, Дъг, освен ако ти не си направил нещо.

— Може би Фогъл е знаел прекалено много — намеси се неочаквано Сюзан. Всички се обърнаха към нея, но тя продължи да отваря кексчето си, без да вдигне глава.

— И? — копита накрая Дебора. — Какво би трябвало да значи това?

— Ами… — Сюзан вдигна ясните си сини очи и огледа насъбралите се. — Фогъл винаги идваше на работа по изгрев-слънце, нали? А и кабинетът му е там горе — тя кимна и Каси проследи погледа й към прозореца на втория етаж на червената тухлена сграда. После Каси сведе очи надолу по хълма към мястото, където беше намерила Кори.

Настъпи тишина и Диана възкликна:

— Боже господи!

— Какво? — попита Крис и се огледа. Дебора се намръщи, а Лоръл примигна. Фей се подсмихна.

— Искаше да каже, че може да е видял убиеца на Кори — обясни Адам. — И който и да е той, после го е убил, за да не проговори. Сигурни ли сме обаче, че Фогъл е бил тук онази сутрин?

Сега Каси гледаше над прозореца на втория етаж, към издигащия се над училището комин. Сутринта, когато намериха тялото на Кори, беше студено, а директорът имаше камина в кабинета си. Опита се да си спомни дали тогава от комина се беше издигал пушек.

— Знаете ли — каза тя тихо, — мисля, че беше тук.

— Значи това може да е причината — възкликна Лоръл. — Значи убиецът не е между нас… Защото, който е убил него, е убил и Кори. А никой не би направил това.

Диана изглеждаше облекчена, а някои членове на кръга закимаха. Едно слабо гласче в главата на Каси се опита да възрази, но тя не му позволи.

Ник обаче беше свил устни.

— И кой, освен някой от нас, може да затрупа човек с лавина от камъни?

— Някой с тояга или лост — озъби му се Дебора. — Винаги е имало камъни на скалата над Дяволския залив. И външен човек лесно би могъл да го направи. Да се върнем на въпроса кой е бил той… Ако изобщо още ще се чудим — лицето й придоби зло изражение. Крис и Дъг изглеждаха по подобен начин.

— Няма да закачаш Сали, докато не разрешим случая — отсече Диана.

— И Джефри — добави Фей дрезгаво с многозначителен поглед. Дебора я погледна, после сведе очи.

— Вече приключихме с това и искам да поговорим за един истински проблем — каза Сюзан и изтръска трохите от пуловера си, което се оказа много интересно и Шон и братята Хендерсън я зяпнаха с жадни погледи. — Балът е след по-малко от две седмици, а още не съм решила кого да поканя. И нямам обувки…

Събранието бе приключило и малко след това се чу звънецът.

— Ти кого ще поканиш на бала? — попита Лоръл Каси същия следобед, докато заедно с Диана и Мелани се прибираха с колата от училище.

— О… — Каси се слиса. — Не съм мислила за това. Аз… Досега не съм канила момче на танци.

— Е, сега е моментът да го направиш — отвърна Мелани. — По принцип външните не ни канят… Малко се страхуват. Но ти можеш да избереш, когото си поискаш. Набележи си някого и му кажи.

— Просто така?

— Да — каза весело Лоръл. — Просто така. Разбира се, ние с Мелани не каним момчета, които вече имат връзка. Но Фей и Сюзан… — тя завъртя очи. — Те предпочитат заети момчета.

— Забелязах — отвърна Каси. Беше ясно Диана с кого щеше да отиде на танците. — Ами Дебора?

— О, Деб обикновено ходи сама — рече Лоръл. — Близка е с братята Хендерсън. Играят карти и така нататък в котелното. А Шон сменя момиче след момиче. Никой не го харесва, но всички са прекалено уплашени да му откажат. Ще видиш. Забавно е.

— Може и да не видя — каза Каси. Идеята да отиде при някое момче и да му нареди да я заведе на бала й се струваше нелепа. Това беше абсурдно, нищо че беше вещица. Май трябваше да им каже още сега, та да свикнат с мисълта. — Вероятно няма да дойда. Не си падам много по танците.

— Трябва! — възкликна Лоръл изумена, а Диана добави:

— Ужасно забавно е, Каси. Искаш ли да отидем вкъщи и да обсъдим кои момчета можеш да поканиш?

— Не, трябва да се прибирам — отговори бързо Каси. Тя наистина трябваше да се прибере, за да потърси черепа. Думите на Фей звънтяха в главата й през целия ден и сега заглушиха гласа на Диана. „Колкото ти е нужно. До събота.“ — Моля те, остави ме пред къщи.

Всички замълчаха объркани и малко обидени и Диана се съгласи.

Цяла седмица Каси издирваше черепа.

Търси го на плажа, където се беше състояло посвещаването й. Там още имаше остатъци от свещи и парчета разтопен восък по пясъка. Огледа брега под къщата на Диана, сред морската трева и плавеите. Всеки следобед и всяка вечер обикаляше склоновете и дюните. Смяташе, че Диана би белязала мястото по някакъв начин, но как? Всяко изсъхнало дърво и всяка вещ можеше да свърши работа.

Дните отминаваха и тя ставаше все по-притеснена. Беше толкова уверена, че ще успее да го намери. Трябваше само да го потърси. Сега обаче й се струваше, че беше огледала всеки сантиметър от плажа километри наред и беше намерила само изхвърлени от морето предмети и няколко стари бирени бутилки.

В събота сутринта излезе през вратата и видя яркочервена кола да обикаля безцелно зад къщата на баба й. В най-горната част на острова, където пътят свършваше, нямаше никакви сгради, но колата беше там. Когато Каси застана на прага, колата направи обратен завой и бавно се насочи към нейната къща. Беше шевролетът на Фей и тя беше в него, отпуснала ръка на прозореца.

Когато стигна до Каси, Фей вдигна ръка и насочи към нея показалеца си, дългият й нокът беше дори по-червен от колата. После се обърна и оформи с устни една-единствена дума:

„Залез“.

Каси разбра какво означава това. До залез-слънце или Каси трябваше да предаде черепа на Фей, или Фей щеше да каже на Диана.

„Трябва да го намеря — помисли си Каси. — Не ме е грижа дори да се наложи да претърся всеки сантиметър пясък от тук до континента. Трябва да го намеря.“

Но и този ден беше като другите. Тя пълзя по колене на плажа, близо до мястото, където беше посвещаването й. Джинсите й се напълниха с пясък, обувките също. Нищо не намери.

Океанът се плискаше и бучеше край нея, а миризмата на сол и разлагащи се водорасли изпълваше ноздрите й. Слънцето започна да се плъзга все по-далеч и по-далеч на запад и полумесецът над океана засвети по-силно. Каси беше изтощена и ужасена и изгуби надежда.

После, докато небето притъмняваше, тя видя пръстен от камъни.

Беше минала покрай него десетина пъти. Камъните бяха подредени като за огън на открито и бяха обгорели. Защо обаче бяха толкова близо до вълните? При прилив, помисли си Каси, водата щеше да ги покрие. Тя коленичи до тях и докосна пясъка в центъра.

Влага.

Започна да копае с разтреперани ръце. Все по-дълбоко и по-дълбоко, докато пръстите й докоснаха нещо твърдо.

Тя продължи да рови около предмета, усещайки извивките му. Накрая изгреба достатъчно пясък и го извади. Беше изненадващо тежък, увит с тънък бял плат. Нямаше нужда да го разгъва, за да види какво има вътре.

Прииска й се да го прегърне.

Беше успяла! Беше намерила черепа и сега трябваше да го занесе на Фей…

Чувството й за триумф угасна. Фей. Можеше ли наистина да даде черепа на Фей?

Докато го търсеше, мисълта, че ще го намери, беше някак нереална. Не беше й хрумвало какво ще направи, след като го откриеше.

Сега обаче го държеше и имаше избор, и… не можеше да реши.

Представи си как присвитите златисти очи го разглеждат, как дългите червени нокти го опипват и й се повдигна. Един образ прелетя през съзнанието й — златисти очи и завити нокти. Хищна птица.

Не можеше да го направи.

Какво обаче щеше да стане с Диана? Главата на Каси клюмна унило. Не знаеше как да постъпи. Не знаеше как да реши загадката. Знаеше само, че не можеше да даде черепа на Фей.

Зад нея някой се изкашля.

— Бях сигурна, че ще успееш — каза Фей с дрезгав глас, когато Каси, все още на колене, се извърна да я погледне. — Имах ти пълно доверие, Каси. И ти го оправда.

— Как разбра? — Каси се изправи на крака. — Как разбра къде съм?

Фей се усмихна.

— Казах ти, че имам приятели, които виждат много неща. Един от тях ми съобщи новината.

— Няма значение — каза Каси и си наложи да се успокои. — Не можеш да го вземеш, Фей.

— Точно тук грешиш. Мога. По-силна съм от теб Каси — отвърна Фей. Тя беше застанала на малката дюна над Каси и изглеждаше висока и зашеметяваща с черните си панталони и плетената си алена блуза. Каси осъзна, че казва истината. — Ще взема черепа.

Може да отидеш при Диана, ако искаш, но вече ще бъде късно.

Каси впери поглед в нея за една дълга минута, дишайки тежко. После каза:

— Не. Ще дойда с теб.

— Какво?

— Ще дойда с теб. — До Фей тя изглеждаше малка. Беше мръсна и раздърпана, с пясък във всяка гънка на дрехите и под ноктите си, но беше непреклонна. — Каза, че искаш само да „погледнеш“ черепа. Затова се съгласих да го намеря. Е, намерих го, но няма да те оставя сама с него. Ще дойда с теб. Искам да гледам.

Извитите като гарванови крила черни вежди на Фей се вдигнаха още по-високо.

— Така ли разпускаш, като воайорстваш?

— Не, това е твое хоби… или по-скоро на приятелите ти — каза Каси.

Фей се подсмихна.

— Май не си съвсем безгръбначна мишка — отвърна тя. — Добре, ела. Но може да ти се прииска да участваш, не само да гледаш.

Фей затвори вратата на спалнята зад гърба на Каси. После отиде до гардероба и извади нещо оттам. Беше завивка — не розова като онази на леглото, а червена и сатенена.

— Това ми е резервната завивка — каза Фей и вдигна вежди. — Пазя я за специални случаи.

Тя я разстла на леглото и започна да пали свещи из цялата стая. От тях се разнесе остра силна миризма. После отвори една обшита с кадифе кутия.

Каси впери поглед в нея. Вътре имаше много и най-различни камъни — някои бяха полирани, други не. Имаше тъмнозелен, лилав, черен, яркожълт, бледорозов и матово оранжев.

— Извади червените — нареди й Фей.

Така или иначе Каси умираше от желание да ги пипне. Започна да рови из разноцветната колекция.

— Онези гранати стават — каза Фей, когато тя извади няколко тъмночервени камъка. — И червените халцедони, но да не са прекалено оранжеви. Така, да видим: огнен опал за страст, червен яспис за постоянство. И един черен оникс, за да се предадеш на сенчестата си същност. — Тя я погледна със странна усмивка и Каси настръхна.

Все така спокойно Фей подреди камъните в кръг върху покривката. После угаси лампата и останаха само на светлината на свещите.

— Добре — добави Фей, — а сега нашият гост.

Каси си помисли, че това е странен подбор на думи.

Стомахът й изстина, когато Фей отвори раницата. Тя си беше обещала да попречи на Фей да направи нещо ужасно с черепа, но как?

— Какво смяташ да правиш с него? — попита тя, опитвайки се да успокои гласа си.

— Ще гадая на кристал — промърмори Фей, но не й обърна почти никакво внимание. Гледаше надолу, докато развиваше бавно влажния бял плат и откри блестящото теме на кристалния череп. Пред очите на Каси тя вдигна черепа до нивото на очите си и започна да го гали с лакираните си пръсти. Вътре в кристала проблясваха отраженията на пламъците на свещите.

— Хей — каза Фей. — Здравей. — Тя се взираше в празните очни кухини сякаш гледаше любовник. После се наведе напред и леко целуна ухилените кварцови зъби.

Фей постави кристала в центъра на кръга от камъни.

Каси преглътна. Усещането за студ ставаше все по-силно и по-силно и тя се чувстваше все по-зле и по-зле.

— Фей, не трябва ли да направиш и кръг от свещи? Ами ако…

— Не бъди глупава. Нищо няма да се случи. Искам само да разбера какво представлява това приятелче — измърмори Фей.

Каси не й повярва.

— Фей… — Каси започна да се паникьосва. Това беше лоша идея. Беше лоша идея от самото начало. Тя не беше достатъчно силна, за да попречи на Фей да направи каквото и да е. Дори нямаше представа какво прави тя. — Фей, не трябва ли да подготвиш…

— Млъкни — сряза я Фей. Тя се беше надвесила над кристала и го гледаше втренчено, полуизтегната на леглото.

Всичко ставаше прекалено бързо. Това беше опасно. Каси вече беше сигурна. Усещаше как тъмнина изпълни вътрешността на черепа.

— Фей, какво правиш с него?

Тъмнина се надигна, подобно на вълна. Как беше възможно Фей да е толкова силна, че да я призове така бързо? При това съвсем сама, без сборище, което да я подкрепя?

Рубинът с форма на звезда на гърлото на Фей трепна и за пръв път Каси забеляза, че и на пръстите си Фей има подобни камъни. Нима всички тези червени камъни… засилваха енергията, необходима за ритуала? Нима увеличаваха силата на вещицата… или черепа?

— Фей!

— Млъкни! — извика Фей. Тя се наведе още по-ниско над черепа, устните й се разделиха и започна да диша накъсано. Каси почти виждаше как тъмнината в черепа се вие и издига като пушек.

„Не го гледай! Не й давай повече сила“, извика един глас в главата й. Вместо в черепа Каси се втренчи настойчиво във Фей.

— Фей, каквото и да правиш… не е каквото си мислиш! Това е опасно!

— Остави ме на мира!

Тъмнината се извиваше и се издигаше все по-високо и по-високо. Отначало беше прозрачна като лека мъгла, сега обаче беше плътна и някак мазна. Каси не я гледаше, но я усещаше. Вече беше почти на върха на черепа, светеше се и се въртеше.

— Фей, внимавай!

Чернокосото момиче беше точно над черепа, точно на пътя на надигащия се мрак. Каси я сграбчи и я дръпна.

Фей обаче беше силна. Изръмжа нещо нечленоразделно и се опита да се отскубне. Каси хвърли поглед на черепа. Той сякаш и се хилеше зловещо, а пушекът се виеше във вътрешността му.

— Фей! — изкрещя тя и я дръпна силно за раменете.

И двете паднаха назад. В същия миг с ъгълчето на окото си Каси видя как мракът се освободи.