Пленница

3

Мисля — каза тихо Мелани, — че е време да поговорим за черепа. Адам така и не ни каза как точно го е намерил…

— Да, беше много потаен — добави Фей.

— … но може би сега се налага.

Диана и Адам се спогледаха, после Диана кимна леко. — Добре тогава, кажи им. Гледай да не пропуснеш нещо.

След като се върнаха от гробището, всички се бяха събрали в стаята на Диана. Каси се огледа и видя, че са се разделили на две групи. Сюзан, Дебора и братята Хендерсън седяха в едната част на стаята, близо до Фей, а Лоръл, Мелани, Адам и Шон бяха в другата част на стаята до Диана.

Поне за момента Шон беше на страната на Диана, помисли си Каси, взирайки се в неспокойните му очи. Можеше да промени мнението си по всяко време. Също и Ник — Ник можеше един ден да гласува за Диана, а на другия, без очевидна причина, да подкрепи Фей. Ник винаги беше непредвидим.

„Както и ти“ прошепна един глас в главата й.

Но това беше абсурдно. Нищо, дори и Фей, не можеше да накара Каси да гласува срещу Диана. Не и ако нейният глас имаше някакво значение.

Адам заговори тихо и замислено, сякаш се опитваше да си припомни всичко точно.

— Не беше край Кейп Код, а на север, близо до Бостън. Всички знаят, че в Бостънския залив има седемнайсет острова, безлюдни и обрасли с бурени. Е, аз намерих осемнайсети остров. Не беше като другите — беше равен и покрит с пясък и нямаше следи някога там да са стъпвали хора. Имаше нещо странно в него. Бил съм на това място и друг път, но не си спомнях, преди да съм виждал острова. Сякаш изведнъж очите ми се отвориха, след като… — Той спря. Каси гледаше отражението на лампите в лъскавия чамов паркет на Диана и имаше чувството, че ще се задуши. Тя задържа дъх, докато Адам продължи: — … след като цяло лято работех на рибарските лодки. Когато обаче се опитах да насоча лодката към острова, кормилото се запъна, сякаш да ми попречи или да ме накара да се забия в скалите. Трябваше да се боря с него, за да овладея лодката. И ако не бях повикал Земята и Водата, никога нямаше да успея. После се почувствах в безопасност и сред скалите забелязах останки от други лодки. Който и да беше стигнал дотам, така и не беше успял да се измъкне жив. — Той си пое дълбоко и бавно въздух. — Още щом стъпих на пясъка, изпитах усещането сякаш целият остров е наелектризиран. Разбрах, че това е мястото, още преди да видя кръга от камъни. Между тях имаше празно място и там започнах да копая. След около минута, лопатата удари нещо твърдо.

— И после? — попита Диана.

— И после го извадих. Почувствах се… Не знам. Замаян, когато го видях. Слънцето блестеше по пясъка и някак ме заслепяваше. Тогава увих черепа в блузата си и си тръгнах. Островът не ми попречи да го напусна, сякаш капанът вече беше щракнал и се беше отворил. Това беше… да видим… На двайсет и първи септември. Когато се върнах на сушата, исках да тръгна веднага за Ню Салем, но трябваше да се погрижа за някои неща. Не успях да свърша навреме и разбрах, че ще закъснея за посвещаването на Кори — той спря и хвърли извинителен поглед към Дъг и Крис.

Те не казаха нищо, но Каси усети, че и двамата погледнаха към нея. Посвещаването на Кори се беше превърнало в посвещаване на Каси, защото същата онази сутрин бяха намерили Кори мъртва в подножието на стъпалата на гимназията.

— И какъв беше смисълът от всички тези приказки? — попита Фей с дрезгав, отегчен глас. — Освен ако — и тя се изправи с малко по-заинтригувано изражение — не смяташ, че и другите инструменти може да са на острова.

— Казах ви вече — отвърна Адам. — Там няма нищо друго, Фей. Беше само черепът.

— Просто трябва да знаем повече за черепа — вметна Диана. — За добро или за зло, той вече е при нас. Според мен не е редно да го връщаме на острова…

— Да го връщаме?! — възкликна Фей.

— … където всеки може да го намери. Защитното заклинание е било свалено. Там няма да е в безопасност. Не знам дали изобщо някъде би бил в безопасност.

— Ами добре — промърмори Фей сънливо. — Ако ти създава проблеми, аз с удоволствие ще се погрижа за него.

Диана я стрелна с поглед, сякаш казваше, че Фей е последният човек, когото би помолила да се грижи за черепа. Но кехлибарените, присвити очи на Фей не бяха вперени в лицето на Диана. Те гледаха златното ключе на гърлото й, забеляза Каси ужасено.

На вратата се почука.

Каси подскочи толкова силно, че Лоръл се обърна и я погледна изненадано. Бащата на Диана се беше прибрал с издуто куфарче в ръка.

Господин Мийд огледа пълната с гости стая някак изненадано, сякаш не познаваше хората вътре. Каси изведнъж се зачуди какво знаеше той за кръга.

— Всички ли ще останат за вечеря? — попита той Диана.

— О… Не — отвърна Диана и погледна изящния часовник в бяло и златно на нощното шкафче. — Не бях забелязала, че минава седем, татко. Ще приготвя нещо набързо.

Той кимна, огледа още веднъж подозрително стаята и излезе.

Пружините на леглото заскърцаха и се чу шумолене на дрехи, когато всички започнаха да се изправят.

— Може да поговорим утре в училище — предложи Мелани. — Тази вечер обаче трябва да уча. Цяла седмица се случва нещо, а имам тест по биология.

— Аз също — добави Лоръл.

— А аз имам домашно по алгебра — вметна Сюзан, а Дебора промърмори:

— Искаш да кажеш, че имаш видеокасети на сапунки за цяла седмица напред.

— Добре, утре ще се видим — каза Диана. Тя слезе да ги изпрати. Фей успя да хване Каси за ръката, докато другите си тръгваха и прошепна в ухото й:

— Вземи го тази вечер. Обади ми се и аз ще дойда да го прибера. Ще го върнем до сутринта и тя няма да разбере, че е липсвал.

Каси дръпна възмутено ръката си. На вратата обаче Фей й хвърли многозначителен поглед и блясъкът в кехлибарените й очи я стресна. Каси впери очи в нея за един дълъг миг и после кимна леко.

— Искаш ли да остана? — попита Адам Диана.

— Не — намеси се Каси, преди Диана да успее да отговори и те я погледнаха изненадано. — Аз ще остана да й помогна с вечерята. Нали може, Диана? Казах на баба и мама, че ще закъснея и те сигурно вече са вечеряли.

Диана веднага демонстрира добрите си обноски.

— О… Разбира се, че можеш да останеш — отвърна тя. — Ще се оправим, Адам.

— Добре. — Адам хвърли на Каси изпълнен с копнеж поглед, но тя не трепна. Той последва Крис и Дъг в тъмнината. Пламък на кибритена клечка отбеляза мястото, където стоеше Ник. Каси погледна нощното небе, обсипано със звезди. От луната нямаше и следа. После отстъпи назад и Диана затвори вратата.

По време на вечерята почти не разговаряха заради господин Мийд. Бащата на Диана прелистваше вестника си и от време на време поглеждаше двете момичета над очилата. После се качиха в стаята на Диана. Каси осъзна, че й трябва още време.

— Така и не ми разказа за картините — каза тя и ги посочи. Шест репродукции красяха стаята на Диана. Пет от тях много си приличаха — бяха черно-бели и изглеждаха леко старомодни. Диана и беше казала, че са изображения на древногръцки богини: Афродита — красива, но непостоянна покровителка на любовта; Артемида — жестока девица ловец; властната кралица Хера, спокойната сивоока богиня на мъдростта Атина и Персефона, която обичала всички растения и цветя.

Последната картина обаче беше различна. Беше цветна и стилът беше някак по-абстрактен, по-съвременен. На нея се виждаше млада жена под обсипано със звезди небе, разпуснатата и коса грееше като сребро под светлината на лунния сърп. Жената беше облечена в семпла бяла роба, която разкриваше жартиер на бедрото и. Над лакътя й имаше сребърна гривна, а на главата си носеше тънка диадема с обърнат с върха нагоре полумесец. Така се обличаше и Диана за срещите на кръга.

— Коя е тя? — попита Каси, вперила поглед в красивото момиче на картината.

— Диана — отвърна иронично приятелката й. Каси се обърна към нея и тя й се усмихна. — Богинята Диана — добави тя. — Но не римската Диана. Тя е по-стара от всички гръцки божества и е била по-различна.

Била е Велика богиня, властвала е над всичко. Била е богиня на нощта, луната и звездите. Има предание, че веднъж превърнала всички звезди в мишки, за да впечатли вещиците на земята. Затова я направили кралица на вещиците.

Каси се усмихна.

— За да впечатли Фей, ще трябва повече да се потруди.

— Сигурно. Според някои, легендата разказва за действителна личност, която е учила хората на магия и е била защитничка на бедните жени. Според други е била първата богиня на слънцето, но после е била изместена от мъжките богове на слънцето и затова е станала богиня на нощта. Римляните я бъркали с гръцката богиня Артемида, богинята на лова, но Диана е много повече. Както и да е, тя винаги е била кралица на вещиците.

— Като теб — отбеляза Каси.

Диана се засмя и поклати глава.

— Аз няма винаги да бъда лидер — каза тя. — Зависи какво ще стане на десети ноември. Тогава ще гласуваме за лидер.

— Защо точно на десети ноември?

— Тогава имам рожден ден. Фей по една случайност също. Трябва да си на седемнайсет години, за да бъдеш постоянен водач, а тогава и двете ще станем на толкова.

Каси се изненада. Диана беше само на шестнайсет като нея? Изглеждаше много по-зряла, а и беше в по-горен клас. Още по-странно обаче беше, че Фей бе на същата възраст и че двете братовчедки бяха родени в един и същи ден.

Тя погледна към Диана, която седеше на леглото. Макар момичето на картината да беше прелестно, Диана беше по-красива. Цветът на косата й беше неописуем — като преплетени нишки слънчева и лунна светлина; лицето й беше нежно като цвете, а очите й напомняха за зелени камъни. Диана по-скоро приличаше на същество от някоя приказка или легенда, а не на реален човек. Добротата и чистотата, които струяха от очите й обаче бяха съвсем реални, помисли си Каси. Тя беше горда, че е нейна приятелка.

После златният ключ на шията на Диана проблесна на светлината и Каси си спомни за какво беше останала.

„Не мога“, каза си тя и стомахът я присви. Усети бавното, болезнено туптене на сърцето си. На шията си носеше колието с полумесеца, което Диана й беше дала на посвещаването. Как би могла да открадне от Диана? Как би могла да излъже Диана?

Вече беше мислила за това. Не можеше да се измъкне. Фей щеше да изпълни заплахата си — Каси беше сигурна в това. Единственият начин да спаси Диана беше да я измами.

„За нейно собствено добро — каза си Каси. — Не мисли повече за това. Направи каквото трябва и да приключваме.“

— Каси, изглеждаш умислена.

— Аз… — Каси понечи да отрече и да смени темата, както винаги когато я хващаха да мечтае. Сега обаче й хрумна една идея. — Не ми се прибира вкъщи — каза тя и направи гримаса. — Не ме притеснява пътят дотам, а… самата къща. По цяла нощ нещо скърца и тропа и понякога изобщо не успявам да засия. Особено ако си мисля за… за…

— Това ли е проблемът? — попита Диана, усмихвайки се. — Е, лесно ще го решим. Може да спиш тук. — Каси се изненада колко непринудено Диана й предложи да остане. — А ако се притесняваш за черепа — продължи Диана, — недей. Той ще остане тук и няма повече да наранява никого. Обещавам.

Лицето на Каси пламна и тя едва се въздържа да не погледне към шкафа. Тя самата досега не беше и споменавала черепа — не можеше дори да изрече думата.

— Добре — отвърна тя, опитвайки се да овладее гласа си. — Благодаря. Ще се обадя на мама да й кажа, че ще спя тук.

— Сутринта може да отидем с колата до вас, за да се преоблечеш. Ще оправя стаята за гости.

Когато Диана излезе, в главата на Каси се надигнаха възмутени гласове. „Ти, долна подла твар — крещяха й те. — Ти, отвратителна невестулка, лъжкиня, предателка…“

„Млъкнете!“, извика им Каси с такава сила, че те наистина утихнаха.

После се обади на майка си.

— Стаята за гости е готова — каза Диана. Беше се върнала, когато Каси затваряше телефона. — Ако през нощта се стреснеш, може да дойдеш тук.

— Благодаря — каза Каси, искрено благодарна.

— Нали съм по-голямата ти сестра?

Те поседяха и поговориха още малко, но и двете не бяха спали добре предната нощ и когато стрелките на часовника наближиха десет, и двете се прозяваха.

— Ще се изкъпя сега, за да ти освободя банята за сутринта — каза Диана. — Тук топлата вода свършва бързо.

— Това не може ли да се промени със заклинание?

Диана се засмя и й хвърли една книга.

— Ето, опитай се да намериш.

Беше Книгата на сенките, която Диана беше донесла на посвещаването на Каси — онази, която се пазеше в семейството на Диана откакто първите вещици бяха дошли в Ню Салем. Крехките пожълтели страници миришеха на мухъл и Каси сбърчи нос, но се зарадва, че ще може да я разгледа. В началото на книгата почеркът беше дребен и почти нечетлив, но после ставаше стилизиран, почти калиграфски. „Различни автори, различни поколения“, помисли си Каси Цветните листчета и маркерите на почти всяка страница бяха дело на сегашното поколение.

Книгата беше пълна със заклинания, записки от събрания на сборища, ритуали и предания. Каси се зачете, очите й омагьосано се движеха от едно заглавие на друго. Някои от заклинанията й се струваха странни и архаични, други бяха като извадени от съвременна книга по психология. Някои бяха актуални и днес.

„Заклинание за лечение на болно дете“, прочете тя. „Как да накараме кокошките да снасят“, „Защита срещу огън и вода“, „Как да се отървем от лош навик“, „Как да преодолеем страха и низките страсти“, „Как да намерим съкровище“, „Как да променим късмета си“, „Как да обезсилим злото“.

Очите и се спряха на описание на талисман за сила.

„Това може да ми е от полза“ помисли си Каси. Продължи да прелиства страниците.

„Заклинание срещу заразни болести“, „Как да обезсилим злото“, „Как да изпратим сънища“.

И после, сякаш чувството й за вина привлече погледа й към друго заклинание. „За неверния любим“.

Пулсът на Каси запърха в китките й. „Нима някой би искал да прокълне любим, независимо колко неверен е бил?“

Още гледаше страницата, когато долови движение край вратата. Диана влезе и Каси бързо затвори книгата. Косата на Диана беше увита с кърпа. Каси веднага забеляза как тя свали златната верижка от шията си и я пусна на нощното шкафче до кръгъл камък със спираловидна структура — вихър от сиво и бледосиньо и разпръснати кварцови кристали. Халцедоновата роза, която Диана беше дала на Адам и която Адам беше дал на Каси. „Сега отново е там, където й е мястото“, помисли си Каси и нещо в сърцето й изстина.

— Банята е твоя — каза Диана. — Ето ти нощница… или предпочиташ тениска?

— Може и нощница — отвърна Каси. Докато се миеше и преобличаше, тя постоянно виждаше ключа.

Само ако Диана го оставеше там…

Той още беше на нощното шкафче, когато подаде глава в стаята на Диана. Диана вече беше в леглото.

— Искаш ли да затворя вратата?

— Не — каза Диана и протегна ръка да угаси лампата. — Остави я открехната. Лека нощ.

— Лека нощ, Диана.

После Каси влезе в съседната стая, седна в леглото, облегна се на две възглавници и впери поглед в тавана. Странно, чувстваше се спокойна, че просто лежи и че засега не може да направи друго, освен да чака. Чуваше прибоя на океана зад къщата на Диана — ту по-силен, ту по-нежен.

Чака дълго, вслушвайки се в тихите шумове. Беше спокойна, докато не реши, че е време да стане — тогава сърцето и заби лудо.

Беше уверена, че Диана трябва да е заспала. „Сега — помисли си тя. — Ако не станеш сега, никога няма да го направиш.“

Задържа дъха си, изправи се в леглото и спусна крака на пода. Дървеният паркет проскърцваше леко от време на време и тя застиваше при всеки звук.

Спря се пред вратата на Диана и напрегна слух. Не чу нищо. Постави ръка на вратата и леко я бутна.

Дробовете й горяха, защото се боеше да не диша прекалено силно. Внимателно постави крак от вътрешната страна на прага и прехвърли тежестта си върху него. Погледна неясната фигура на Диана на леглото. „О, дано очите й не са отворени“, каза си Каси. Тя си представи ужасено как Диана просто лежи и я гледа втренчено. Когато обаче направи още една бавна и внимателна стъпка в стаята и после още една, видя, че очите на Диана са затворени.

„О, господи — помисли си Каси — трябва да дишам.“ Тя отвори уста и издиша и вдиша безшумно. Сърцето й прескачаше и се почувства замаяна.

„Малки крачки“, повтаряше си тя. Продължи навътре в стаята и накрая застана до леглото на Диана.

На нощното шкафче, само на няколко сантиметра от спящото лице на Диана, лежеше ключът.

Каси имаше чувството, че се движи на забавен каданс. Тя протегна ръка и постави длан върху ключа. Стараеше се да не издава никакъв звук, но когато плъзна верижката към себе си, тя изтрака. Каси затвори пръсти около нея и я стисна.

Сега към шкафа. Наложи си да не бърза и постоянно се обръщаше назад към леглото. „Щеше ли Диана да се събуди?“

Стигна до шкафа с малката месингова ключалка.

„Сега пъхни ключа“. Вдървените й пръсти се движеха несръчно. За миг изпита паника, чудейки се какво щеше да стане, ако това не беше ключът за шкафа. Накрая обаче успя да го пъхне и да го завърти.

Ключалката изщрака.

Гореща вълна на облекчение заля Каси. Беше успяла. Сега трябваше да вземе черепа и да се обади на Фей… А ако Фей не вдигнеше? А ако бащата на Диана я хванеше да говори по телефона посред нощ или ако Диана се събудеше и разбереше, че черепът липсва…?

Когато обаче открехна вратичката, светът се разми и пред очите й притъмня.

Светлината от коридора осветяваше шкафа. Беше слаба, но ясно се виждаше, че усилията на Каси са били напразни и че всичките й страхове как ще занесе черепа на Фей са били безсмислени.

Шкафът беше празен.

Каси не знаеше колко време стоя там, неспособна да мисли или да помръдне. Накрая обаче затвори вратичката с треперещи ръце и я заключи.

„Щом не е там, къде е? Къде?“, питаше се панически тя.

„Не мисли за това сега. Върни ключа. Нали не искаш Диана да се събуди, докато стоиш тук и го държиш в ръка?“

Пътят до нощното шкафче изглеждаше безкраен и стомахът я заболя, сякаш някой я беше ритнал с ботуш. Ключът издрънча, когато го постави на шкафчето — верижката беше залепнала за потната й ръка. Дишането на Диана обаче остана тихо и равномерно.

„Сега излез“ заповяда си тя. Трябваше да остане сама и да се опита да помисли. Бързайки да излезе, забрави да внимава къде стъпва. Една дъска изскърца.

„Просто продължи, няма значение“, помисли си тя. После чу нещо, което накара сърцето й да спре. Шумолене от леглото. А след това и гласа на Диана. — Каси?