10

— Гадост — каза Дебора, когато отново погледнаха през прозореца. Доставчикът беше кльощав и имаше тънка коса и акне.

Фей вече беше на входната врата.

— Пица? Не сме поръчвали пица. Не ме е грижа на кого ще се обадиш, не я искаме. — И тя затвори вратата в лицето му.

Момчето се помота няколко минути пред къщата и си тръгна.

Докато единия пикап за доставка на пици тръгваше, пристигна друг. Високо русо момче с картонена кутия в ръце се приближи до вратата, гледайки назад към отдалечаващата се кола на конкурентна фирма.

— Ето това вече е друго — отбеляза Фей.

Когато въведоха русокосия в стаята, Сюзан и мускулестият доставчик вече бяха един върху друг на канапето. Те се поизправиха, но момчето все още изглеждаше замаяно. Фей наля на новия питие.

През следващия един час звънецът прозвуча още четири пъти и поканиха още двама доставчици. Сюзан разделяше вниманието си между мускулестия доставчик и един друг нов с високи скули, който твърдеше, че у него има индианска кръв. Последното момче изглеждаше по-младо от другите, имаше светло кафяви очи и седна притеснено до Каси.

— Това е странно — каза той, оглеждайки стаята и отпивайки от чашата си. — Толкова е странно… Не знам какво правя. Имам доставки… — после се вгледа в нея и добави — Леле, красива си.

„Леле? — помисли си Каси. — Боже господи! Ами сега!

— Благодаря — отвърна тихо и се огледа за помощ.

Никой не и обръщаше внимание. Фей гледаше чувствено русото момче и прокарваше пръста си с дълъг червен нокът по ръката му. Сюзан се беше излегнала на канапето с по един обожател от всяка страна. Дебора седеше на облегалката на един фотьойл с присвити, изразяващи презрение очи.

— Може ли да те прегърна? — попита несигурно момчето с кафявите очи.

„Момчетата не са играчки“, помисли си Каси. Макар нейният да приличаше на плюшено мече. Фей ги беше подмамила, за да си поиграе с тях и това не беше хубаво… Нали? Момчетата не осъзнаваха какво правят. Те нямаха никакъв избор.

— Преместих се тук миналото лято от Южна Каролина — говореше момчето. — Там имах приятелка… Сега съм много самотен…

Каси знаеше какво е усещането. Той беше добро момче, беше на нейната възраст и кафявите му очи, макар и малко безжизнени, бяха привлекателни. Тя не извика, когато той постави ръка около раменете й и я прегърна топло и малко несръчно.

Почувства се замаяна. „Сигурно е от аромата… или от кристалите“, помисли си тя. Музиката сякаш пулсираше в нея. Може би трябваше да се чувства неловко… и тя беше малко смутена… но и беше и много приятно.

Някои от свещите бяха изгаснали и в стаята беше станало по-тъмно.

Ръката около раменете й беше приятно топла. Тя си спомни как предишната нощ й се искаше някой да я утеши, да я прегърне. Да й помогне да не се чувства сама.

— Не знам защо, но наистина те харесвам — каза момчето с кафявите очи. — Никога не съм се чувствал така.

Защо не? Тя вече беше… лоша. А и искаше да се притисне до някого

Момчето с кафявите очи се наведе да я целуне.

Тогава Каси осъзна, че това не беше редно. Да целува Адам също не беше редно, но беше различно. Тя не искаше да целува момчето. Всяка клетка на тялото й се противеше отчаяно. Тя се изплъзна от него, подобно на змиорка, и скочи.

Фей и русото момче също бяха станали и излизаха от стаята. Както и Сюзан и двамата й кавалери.

— Ние отиваме горе — каза Фей с дрезгав глас. — Там има и други стаи. Всъщност има повече от достатъчно стаи.

— Не — каза Каси.

Челото на Фей леко се набръчка, после тя се усмихна, отиде до Каси и прошепна:

— Каси, много ме разочарова — рече тя. — След представлението, което изнесе на танците, наистина си мислех, че си една от нас. А в това дори няма нищо лошо, за разлика от други неща, които си вършила. Можеш да правиш с момчетата каквото поискаш, на тях им харесва.

— Не — повтори Каси. — Ти ми каза да дойда и аз дойдох. Но не искам да оставам — очите я смъдяха и й беше трудно да запази гласа си спокоен.

Фей изгуби търпение.

— О, добре. Не искаш да се забавляваш, не мога да те насилвам. Върви си.

Облекчение заля Каси. Хвърли един последен поглед към момчето с кафявите очи и забърза към вратата. След съня си от предишната нощ беше много уплашена… Не знаеше какво ще поиска от нея Фей. Този път обаче се беше измъкнала.

Гласът на Фей я застигна на вратата, изчака да завладее напълно вниманието на Каси и каза:

— Може би следващия път.

Каси цялата бе настръхнала, докато се отдалечаваше от къщата на Фей. Искаше само да се прибере на безопасно място.

— Хей, почакай малко — извика Дебора след нея.

Каси неохотно спря и се обърна. Напрегна се, сякаш очаквайки удар.

Дебора вървеше с типичните си леки и уверени стъпки. Тъмните й кичури се виеха около дребното й лице и падаха в очите й. Беше вирнала брадичката си, както обикновено, но лицето й не излъчваше неодобрение.

— И аз си тръгвам. Искаш ли да те закарам? — попита.

На мига през съзнанието на Каси премина споменът от последната покана, която бе приела. Но не искаше да отказва на Дебора. След прощалните думи на Фей се чувстваше някак малка, незначителна и уязвима — като нещо, което лесно би могло да бъде премазано. А и Дебора рядко правеше подобни жестове.

— Да, благодаря — каза Каси след миг колебание. Не попита дали не трябва да си сложат каски. На Дебора нямаше да й хареса въпросът.

Досега Каси не се беше возила на мотор. Когато се опита да се качи на него, й се стори по-голям, отколкото докато го гледаше отстрани. Щом го възседна обаче, се почувства изненадващо стабилно. Не се страхуваше, че ще падне.

— Дръж се за мен — каза Дебора. И после, с невероятно силен шум, те потеглиха.

Беше спиращо дъха усещане — сякаш летяха във въздуха. „Като вещици на метли“ помисли си Каси. Вятърът свистеше около лицето на Каси и разпиляваше косите й. Косата на Дебора също се вееше назад и закриваше очите на Каси.

Когато Дебора ускори, й стана страшно. Каси беше сигурна, че за пръв път се вози толкова бързо. Леденият вятър я пронизваше. Летяха в тъмнината с прекалено висока скорост за селския път. Къщите на „Кроу хейвън Роуд“ останаха далеч назад. Каси не можеше да диша, не можеше да говори. Усещаше само вятъра, пътя и скоростта.

„Ще умра“, помисли си Каси. Но вече й беше все едно. Заслужаваше си да умре за нещо толкова наелектризиращо. Беше сигурна, че Дебора няма да успее да вземе следващия завой.

— Отпусни се! — изкрещя Дебора и гласът й се загуби във вятъра. — Отпусни се и не се напрягай, когато наведа мотора.

„Как да се отпусна, когато летим със скорост от поне 150 километра в час в мрака“, помисли си Каси. После обаче разбра как — трябваше да се отдаде изцяло на усещането. Остави се в ръцете на съдбата и позволи на скоростта и вятъра да я обгърнат. И като по магия, всичко беше наред.

Накрая осъзна, че се връщат обратно по „Кроухейвън Роуд“ покрай дома на Диана и останалите къщи. Подминаха дома на Каси и се понесоха право към ръба на скалата в края на носа.

От двете страни на мотора се вдигаше прах. Каси видя как бездната приближава и зарови глава в рамото на Дебора. Те се наклониха, скоростта намаля и спряха, описвайки полукръг.

— Е — каза Дебора, когато светът отново застана на място, — какво мислиш?

Каси вдигна глава и отпусна пръстите си. Всяка частица от нея беше замръзнала, сякаш беше стояла във фризер. Косата й беше разрошена, а устните и ушите й бяха безчувствени.

— Беше прекрасно — отвърна тя задъхано. — Сякаш летяхме.

Дебора избухна в смях, скочи и тупна Каси по гърба. После й помогна да слезе. Каси не можеше да спре да трепери.

— Виж там — каза Дебора и пристъпи към ръба на скалата.

Каси погледна. Далече долу тъмната вода се разбиваше и пенеше над скалите. Беше много високо.

Но беше и много красиво. Над широката сива ивица вода висеше почти наполовина пълната луна. Тя хвърляше дълго, трептящо отражение във водата — чисто сребро в тъмнината.

— Прилича на път — каза тихо Каси през тракащите си зъби, — по който можеш да минеш.

Тя бързо погледна Дебора — не беше сигурна как рокерката ще приеме думите й. Дебора обаче кимна и изсумтя. Присвитите и очи бяха вперени в сребърната пътека.

— Би било върховно. Да подкараш мотора право към ръба. Едно време вещиците сигурно са мечтали за това — отвърна тя.

Макар да трепереше, Каси почувства топлина. Явно Дебора чувстваше същото, което и тя. Сега Каси знаеше защо Дебора караше мотор.

— По-добре да вървим — каза Дебора рязко.

Каси тръгна към мотора, но се спъна и падна на едното си коляно. Погледна назад и видя, че се е спънала в парче тухла или камък.

— Забравих да ти кажа, че преди тук имаше къща — обясни Дебора. — Беше разрушена преди много време, но още стоят части от основата.

— Да, виждам — рече Каси.

Тя потри коляното си и се надигна, за да се изправи, когато забеляза нещо до тухлата. Беше по-тъмно от пръстта, върху която лежеше и въпреки това блестеше слабо на лунната светлина.

Вдигна го и откри, че предметът беше гладък и изненадващо тежък. Наистина блестеше и отразяваше светлината на луната като черно огледало.

— Казва се хематит — промълви Дебора. Беше се върнала, за да види какво бе намерила Каси. — Мелани казва, че е мощен камък за желязна сила — тя внезапно коленичи до нея и отметна косата от очите си. — Каси! Това е твоят кристал!

Трепет, който сякаш идваше от кристала, премина през Каси. Гладкият къс хематит беше като леден куб, но Мелани беше права и всичко, което й беше казала, че ще се случи, щом намери личния си кристал, сега беше истина. Пасваше на ръката й, сякаш мястото му беше там. Допадаше й тежестта му. Той беше неин.

Тя въодушевено вдигна глава и се усмихна на Дебора, която отвърна на усмивката й под мразовитата лунна светлина.

Когато остави Каси на номер дванайсет, каза:

— Чух, че си ходила при Ник вчера.

— О — отвърна Каси. Срещата й с Ник в гаража сякаш се беше случила преди цяла вечност, а не вчера. — Хм, не отидох да го видя — заекна тя, — просто минавах оттам…

Дебора сви рамене.

— Няма значение. Трябва да знаеш, че понякога изпада в лошо настроение. Но ти не се отказвай. Има дни, в които се държи нормално.

Каси залитна, съвсем удивена.

— Ъъъ… ами… аз не… Благодаря, но всъщност…

Тя не можа да намери думи, а Дебора вече беше изгубила търпение.

— Както и да е. До скоро. И гледай да не загубиш камъка! — тъмната й коса се развя зад нея, когато потегли.

Когато се качи в стаята си, краката на Каси бяха омекнали от напрежение. Чувстваше се много уморена, но дълго лежа в леглото, държейки хематита в ръка, въртеше го на всички страни и гледаше как светлината се плъзга по повърхността му. „За желязна сила“, мислеше си тя.

Не беше като халцедоновата роза — тя не й беше вдъхнала усещане за топлина и спокойствие, но й бе напомнила за Адам и синьо-сивите му очи. Сега розата беше у Диана и Адам беше неин.

Каси също вече си имаше камък и той й носеше странно успокоение, което сякаш се простираше до сърцето й. „За желязна сила“, каза си тя отново. Това й харесваше.



— Така смята Каси. Според нея всички смъртни случаи, дори смъртта на Кори, са свързани с черепа и с наказанията, които пуританите са налагали на вещиците — обясняваше Диана. Тя огледа кръга от лица. — Сега ние трябва да се погрижим за този проблем.

Каси гледаше Фей. Искаше да види израза на присвитите й златисти очи, докато Диана обясняваше как тъмната енергия, избягала по време на церемонията, беше убила Джефри. Разбира се, когато Диана стигна до тази част, Фей стрелна с поглед Каси, но в него нямаше нито съжаление, нито вина. Изражението й беше заговорническо. „Знаем само ти и аз“ казваше то. — Аз нищо няма да кажа, ако и ти си мълчиш.

„Не съм толкова глупава“, отвърна й ядно Каси наум и Фей се усмихна.

Беше неделя вечерта и отново се бяха събрали на плажа. Диана не беше успяла да намери в своята Книга на сенките какво трябва да се прави с лоши предмети като черепа и искаше помощ от останалите.

Беше първото събиране на кръга от три седмици — от деня, в който беше намерено тялото на господин Фогъл. Каси огледа лицата над дебелите якета и пуловери. Дори жителите на Нова Англия трябваше да се обличат топло в това време. Каси се зачуди какво ли си мислеше всеки един от тях.

Мелани беше сериозна и замислена както винаги; тя сякаш нито приемаше, нито отхвърляше теорията на Каси, но пък нямаше нищо против да я проучи. Лорън изглеждаше отвратена. Сюзан разглеждаше шева на ръкавиците си. Дебора се мръщеше, тя не искаше да се откаже от идеята си, че външни хора са убили Кори, Ник… е, кой можеше да каже какво мисли Ник? Шон гризеше ноктите си.

Братята Хендерсън бяха развълнувани. За един ужасен миг Каси си помисли, че ще се обърнат срещу Адам и ще обвинят него за смъртта на Кори. Тогава обаче Дъг се обади:

— Защо още стоим тук и говорим? Дайте ми черепа и аз ще се погрижа за него — каза той и оголи зъби.

— Да… Дайте го на Дъг — съгласи се Шон.

— Той не може да бъде унищожен, Дъг — обясни Мелани търпеливо.

— Така ли? — попита Крис. — С малко експлозив…

— Няма да стане. Кристалните черепи не могат да бъдат унищожени — повтори Мелани. — Така е записано във всички стари предания. Дори няма да го одраскаш.

— А няма безопасно място, където да го скрием — вмъкна Диана. — По-добре да ви кажа. Зарових го на едно място и вчера направих заклинание, за да разбера дали някой го е пипал. Важно е черепът да остане заровен.

Каси усети как стомахът й се обърна. Диана огледа насъбралите се и спря поглед на Дебора, Фей и братята Хендерсън. „Никога няма да й хрумне да погледне към мен“ помисли си Каси и от това й стана още по-лошо.

— Не може ли да го върнем на острова? — попита изненадващо Сюзан и показа, че все пак слуша.

Отговори й Адам. Досега той седеше мълчаливо, а красивото му, обикновено ведро лице, беше нетипично мрачно.

Не, защото островът не може повече да го пази — обясни той. — Не и след като го изрових.

— Същото е като онези прокълнати египетски гробници — каза Лоръл. — Влезеш ли веднъж, не можеш да поправиш стореното.

Устната на Адам потрепна.

— Да. А ние не сме достатъчно силни да направим ново заклинание за защита. Този череп е лош — обърна се той към всички. — Толкова лош, че и да го държим заровен в пясъка, това само ще отложи активирането му. Няма начин да го пречистим… — той погледна Лоръл. — И не можем да го унищожим — премести погледа си към Дъг и Крис. — Няма как да го скрием на безопасно място — извърна се към Сюзан.

— Тогава какво ще правим? — попита Дебора.

— Какво ще правим? — повтори Шон като ехо.

— Ами просто да забравим за него — предложи Фей с ленива усмивка. Адам я стрелна мрачно с очи. Диана се намеси.

— На Адам му хрумна пак да потърсим с махало тъмната енергия и да видим дали няма нови следи — рече тя и се обърна към Каси. — Ти какво мислиш?

Каси заби нокти в дланите си. Ако проследяха тъмната енергия, тя щеше да ги отведе право в къщата на Фей — там, откъдето беше избягала последния път… Фей я гледаше с остър поглед, очаквайки тя да наложи вето над тази идея. На Каси обаче й хрумна нещо.

— Според мен трябва да го направим — отвърна тя равно.

Погледът на Фей стана заплашителен, гневен. Но не можеше да каже нищо.

Диана кимна.

— Добре. Да опитаме още сега. Гробището е далеч, затова предлагам да започнем оттук. Ще излезем на „Кроухейвън Роуд“ и ще видим какво ще стане.

Когато тръгнаха от плажа, Каси усети как гърдите й потреперваха с всеки удар на сърцето й. Пъхна ръка в джоба си и пръстите й обвиха студеното, гладко парче хематит. Желязна сила — точно от това имаше нужда в момента.

— Луда ли си? — изсъска Фей, докато изкачваха стръмния склон към пътя. Тя стисна силно Каси за ръката и я спря. — Знаеш ли къде ще ни отведе следата?

Каси се дръпна.

— Довери ми се — каза тя тихо.

Какво?

Каси се извърна към нея.

— Казах, довери ми се! Аз знам какво правя, а ти не — и с тези думи се обърна и продължи да се изкачва. „Желязна сила“, помисли си замаяно, удивена от самата себе си.

Въпреки това й беше трудно да си поеме дъх, когато Диана застана по средата на „Кроухейвън Роуд“, близо до номер две — къщата на Дебора, и протегна оливина.

Каси впери поглед в камъка, усещайки концентрацията на всички около нея. После зачака кристалът да се завърти в кръг.

И той наистина се завъртя… поне в началото. Верижката се усука първо в едната посока, после в другата, подобно на детска въртележка. После обаче, за ужас на Каси, започна да се люлее напред-назад като махало, сочейки нагоре и надолу по „Кроухейвън Роуд“. Надолу — към пътя, по който бяха дошли първия път и който накрая ги беше отвел на гробището; и нагоре — към вътрешността на острова.

Към дома на Фей.

Каси тръгна след другите. Имаше чувството, че стъпва върху памук. Фей отново я хвана за ръката.

— Казах ти — прошепна разпалено тя с половин уста. — Сега какво Каси? Ако следата ни заведе до моята къща, няма да падна сама в капана.

Каси стисна зъби и отвърна:

— Мислех, че няма да уловим следата от пътя. Енергията излезе през тавана на стаята ти на втория етаж и тръгна право нагоре. Реших, че няма да успеем да я проследим.

— Очевидно си сгрешила — изсъска Фей.

Минаха покрай изоставената къща на номер три.

Минаха покрай къщата на Мелани. Къщата на Лоръл вече беше пред тях и те я подминаха. Къщата на Фей беше следващата.

Каси си помисли, че ще припадне. Почти не забелязваше, че стиска ръката на Фей толкова силно, колкото тя стискаше нейната. Очакваше оливинът всеки момент да смени посоката си и да ги отведе до вратата на Фей.

Диана обаче продължи да крачи напред.

Каси изпита силно облекчение… и смут. Къде отиваха? Минаха покрай номер седем — още една празна къща. После покрай дома на братята Хендерсън, покрай дома на Адам, покрай дома на Сюзан. Подминаха дома на Шон… „О, боже господи — помисли си Каси, — нима отиваме в моята къща?“

Те обаче подминаха и номер дванайсет. Диана следваше движението на махалото и то ги отведе на носа.

И там кристалът отново започна да се върти в кръг.

— Какво става? — попита Лоръл учудено. — Какво правим тук?

Адам и Диана се гледаха един друг. После и двамата впериха погледи в Каси, която бавно се задаваше от задната част на групата. Тя сви рамене.

— Тук някога е имало къща. Била е номер тринайсет — обясни Диана. — Нали така, Адам? Къщата е била унищожена.

— Чух, че е изгоряла — отвърна Адам. — Много преди да се родим.

— Не, не е било толкова отдавна — намеси се Мелани. — Било е преди шестнайсет-седемнайсет години… Така съм чувала. Преди това е била празна от векове. Буквално.

— Колко по-точно? — попита Каси, малко прекалено високо. Поради някаква причина пръстите й стискаха силно парчето хематит в джоба й.

Членовете на сборището обърнаха блесналите си от лунната светлина очи към нея.

— Преди около три века — отвърна Мелани. — Това е била къщата на Черния Джон. Никой не е живял в нея след смъртта му през 1696 година.

Хематитът в дланта на Каси пламна с леден огън.

Загрузка...