Пленница

2

В един момент, докато слизаше по стълбите, Каси престана да се чувства виновна.

Не разбра как точно се случи. Но беше необходимо, ако искаше да оцелее. Правеше каквото може, за да защити Диана, а донякъде и Адам. Той не трябваше да научи за изнудването на Фей. Затова Каси щеше да направи каквото се налага, за да защити и двамата, но, за бога, тя нямаше да се чувства и виновна като капак на всичко.

„А и трябва да се справя с Фей по някакъв начин“ мислеше си тя, докато крачеше след високото момиче край кабинета на бащата на Диана. Трябваше да попречи на Фей да направи нещо прекалено опасно с черепа. Не знаеше как, щеше да помисли по-късно. Някак си обаче щеше да успее.

Ако Фей се беше обърнала да я погледне точно в този момент, може би щеше да се изненада от изражението й. За пръв път в живота си Каси имаше чувството, че погледът й е твърд като сиво-синята стомана на револвер, а не като бледосиния нюанс на дивите цветя.

Сега обаче тя трябваше да изглежда безразлична и сдържана. Групата на алеята вдигна очи към тях, когато двете с Фей излязоха през вратата.

— Защо се забавихте толкова? — попита Лоръл.

— Правехме заговор за убийството ти — подхвърли безгрижно Фей. — Отиваме ли? — и тя махна с ръка към гаража.

По пода имаше следи от начертания с тебешир кръг. Гаражът отново беше празен — имаха късмет, че бащата на Диана беше толкова зает в кантората си.

Лявата ръка на Диана все още беше стисната в юмрук; когато тя се приближи до стената, точно зад мястото, където беше стояла Каси по време на ритуала с черепа. Каси я последва и си пое рязко дъх.

— Обгоряло е. — Предишната вечер не го беше забелязала. Но, разбира се, тогава беше твърде тъмно.

Диана кимна.

— Надявам се, че вече никой няма да спори дали енергията е била черна или не — каза тя и погледна Дебора и Сюзан.

Дървените части и мазилката на стената на гаража бяха обгорени в кръг с диаметър около половин метър. Каси погледна към него и после към следите от тебеширения кръг на пода. Тя беше седяла там, но част от нея беше влязла в черепа. Диана беше казала на всички да се вгледат в него, да се съсредоточат и внезапно Каси се беше озовала вътре. Там по-скоро усети, отколкото видя тъмната сила. Беше се спуснала навън и беше нараснала, решена да избяга от кристала. И Каси беше видяла лице…

Изведнъж изпита благодарност, че чува спокойния глас на Адам.

— Е, знаем в каква посока е тръгнало. Да видим дали кристалът ще го потвърди.

Всички наобиколиха Диана. Тя ги погледна, протегна напред лявата си ръка с дланта нагоре и отвори пръстите си. Пое края на сребърната верижка с дясната си ръка и я вдигна нагоре, така че само оливинът остана допрян върху дланта й.

— Съсредоточете се — каза тя. — Земя и Въздух, помогнете ни да видим онова, което искаме да видим.

Разкрийте ни следите на тъмната енергия. Всички, съсредоточете се върху кристала.

„Земя и въздух, вятър и дърво, кажете ни къде отиде търсеното зло“, помисли си Каси — съзнанието й автоматично беше подредило искането им в рими. Дървото в стената, въздухът навън — това бяха нещата, от които трябваше да търсят помощ. Тя осъзна, че мълви думите и бързо спря, но зелените очи на Диана проблеснаха към нея.

— Продължавай — каза тихо и напрегнато Диана и Каси смутено започна отново. Диана отдръпна ръката, която крепеше кристала.

Той се завъртя на верижката, докато тя се усука стегнато и после се разви в другата посока. Каси гледаше бледозеления размазан образ и припяваше стихчето все по-бързо и по-бързо. Земя и въздух… не, нямаше смисъл. Оливинът се въртеше бясно като полудял пумпал.

Изведнъж кристалът се залюля напред-назад в широка дъга.

Някой от другата страна на кръга изсъска.

Оливинът беше изпънал верижката, вече не се въртеше, а се поклащаше ритмично и силно. Като махало, осъзна Каси. Не го правеше Диана — ръката, с която държеше верижката, не помръдваше. Оливинът обаче се люлееше силно към центъра на тебеширения кръг на пода и после към обгорялото петно на стената.

— Бинго — каза Адам тихо.

— Това е — прошепна Мелани. — Добре, сега трябва да излезеш и да изнесеш кристала навън. Тръгни… внимателно… към вратата и се опитай да намериш линията на махалото от другата страна на стената.

Диана навлажни устни и кимна; после, държейки сребърната верижка пред тялото си, се обърна плавно и направи каквото и беше казала Мелани. Кръгът се разкъса, за да й направят място да мине и отвън се събраха отново около нея. Не беше трудно да намерят точното място — на стената отвън също имаше прегорено петно, макар и малко по-бледо.

Когато Диана върна кристала на мислената линия, махалото се залюля отново. Право към прогореното петно и после надолу към „Кроухейвън Роуд“ и града.

Тръпка премина по гръбнака на Каси.

Всички се спогледаха.

Държейки кристала далеч от себе си, Диана тръгна в посоката, в която той се люлееше. Всички я последваха, но Каси забеляза как групата на Фей изостава. Самата Каси все така се бореше да не поглежда към Адам.

Над главите им дърветата зашумяха. Червен клен, бук, хлъзгав бряст. Каси вече познаваше повечето от тях, но се опитваше да следи с очи бясно люлеещото се махало.

Те вървяха и вървяха, и завиха по „Кроухейвън Роуд“ надолу към морето. Тук тревата и храстите растяха нарядко в песъчливата почва. Бледозеленият камък промени посоката си и Диана се завъртя, за да го последва.

Сега тръгнаха на запад, покрай дълбоките коловози на черен път. Каси не беше идвала насам досега, но другите членове на кръга очевидно го познаваха и се спогледаха несигурно. Приближаваха се към телена ограда, зад която се виждаше неравна линия надгробни камъни.

— О, страхотно — промърмори Лоръл до Каси и някъде отзад Сюзан добави:

— Не мога да повярвам. Първо вървим километри, а сега…

— Какъв е проблемът? Просто ще посетим някои от дедите ни, почиващи под земята — каза Дъг Хендерсън, а синьо-зелените му очи проблеснаха странно.

— Млъкни — намеси се Адам.

Каси не искаше да влиза вътре. Беше видяла много гробища в Нова Англия — в Масачузетс като че ли на всяка улица имаше по едно, а и беше отишла на погребението на Кори в града. Това гробище не изглеждаше по-различно от другите — малко, квадратно парче земя, отрупано със скромни надгробни плочи, почти идеално изгладени от времето. Но този път с усилие на волята се принуди да последва другите през рядката трева между гробовете.

Диана ги поведе право към центъра на гробището. Повечето от камъните бяха малки и не стигаха по-високо от коленете на Каси. Бяха овални отгоре и имаха по още една малка извивка от двете страни.

— Онзи, който е изработил плочите, е имал страховито чувство за хумор — каза тя с въздишка. На много от камъните имаше груби гравюри на черепи — някои бяха с крила, а други с кръстосани кости. На една от плочите беше изобразен цял скелет със слънце и луна в ръцете му.

— Смъртта е победа — прошепна Фей. Каси усети топлината на дъха й върху тила си и се сепна, но не се обърна.

— О, страхотно — каза Лоръл, когато Диана забави крачка.

Светлината гаснеше. Те стояха в центъра на гробището и прохладният бриз донесе над прегорялата трева слаб мирис на сол. Косите на Каси настръхнаха.

„Ти си вещица — напомни си тя. — Би трябвало да обичаш гробищата. Може би това е най-естественото място за теб.“

Тази мисъл не я успокои особено, но сега заедно със страха усети и някакво странно вълнение. Тъмнината се спускаше към ъглите на гробището и сякаш ги приближаваше. Каси се почувства част от нея, част от един цял нов свят на сенки и сила.

Диана спря.

Сребърната верижка приличаше на тънка линия в мрака, а под нея висеше бледа топка. Каси забеляза, че оливинът вече не се люлееше в права линия, а се движеше хаотично и описваше кръгове. На няколко пъти се залюляваше в една посока, после бавно се завърташе в друга.

След малко Каси вдигна очи към лицето на Диана. Тя се беше намръщила. Цареше мъртва тишина и всички гледаха въртящия се камък.

Каси не можеше повече да издържа на напрежението.

— Какво значи това? — прошепна тя на Лоръл, която само поклати глава. Диана обаче вдигна поглед.

— Нещо не е наред. Доведе ни тук… и после спря. Ако обаче това е мястото, изобщо не трябва да се движи. Камъкът трябва да ни го посочи и да потрепери… нали, Мелани?

— Като една добро ловджийско куче — обади се Дъг с налудничава усмивка.

Мелани не му обърна внимание.

— Така е на теория — отвърна тя. — Досега не го бяхме правили. Може би означава… — тя замълча и започна да оглежда гробището. После сви рамене. — Не знам какво означава.

Косата на Каси отново настръхна. Тъмната енергия беше дошла тук… и беше направила какво? Беше изчезнала? Беше се изпарила? Или…

Лоръл дишаше бързо, елфическото и лице беше необичайно напрегнато. Каси инстинктивно се приближи към нея. Тя, Лоръл и Шон бяха в началните класове на гимназията и бяха най-младите членове на кръга. Вещица или не, но и кожата по ръцете на Каси настръхна.

— Ами ако все още е някъде тук… и чака? — попита тя.

— Съмнявам се — каза Мелани. Гласът и беше равен и спокоен както винаги. — Не може просто да се рее, без да влезе някъде, иначе ще се изпари. Или е дошъл тук и е направил нещо, или… — и тя отново замълча и само сви рамене.

— Но какво може да търси тук? Не виждам нищо нередно и чувствам… — все още мръщейки се, Диана хвана въртящия се оливин с лявата си ръка и го задържа. — Мястото е някак смущаващо… странно… но не долавям тъмната енергия да е направила нещо лошо. Каси?

Каси се опита да разгадае собствените си усещания. Смут, както каза Диана. Усети още и страх, и гняв, и всякакви отрицателни емоции… но може би това бяха нейните чувства? Не беше в състояние да отсъди безпристрастно.

— Не зная — трябваше да отговори тя. — Тук не ми харесва.

— Сигурно, но не това е проблемът. Проблемът е, че няма обгорени петна, които тъмната енергия би оставила, и не откриваме следи от нещо унищожено или наранено — отвърна Диана.

Гласът на Дебора изразяваше нетърпение:

— Защо питате нея? — каза тя и рязко завъртя глава към Каси. — Тя не е напълно една от нас…

— Каси е част от кръга, също като теб — сряза я Адам. Каси забеляза вдигнатите вежди на Фей и развеселения поглед, който хвърли на Адам и й се прииска да се намеси. Диана обаче я изпревари и пламенно изрази съгласието си с Адам, а Дебора настръхна и ги прониза с очи. Изглежда щеше да пламне спор.

— Тихо! — сопна се Лоръл. — Слушайте! — Още щом гласовете заглъхнаха. Каси чу тихо хрущене на чакъл по черния път. Звукът беше толкова слаб, че можеше да бъде доловен само при пълна тишина в есенния здрач.

„Всички са нащрек“, осъзна Каси. Сега шумът звучеше гръмовно сякаш горяха фишеци и стържеше по опънатите й нерви. Край пътя забеляза неясна фигура. Адам пристъпи напред и застана пред нея и Диана. „Трябва да говоря с него за това“, помисли си несвързано Каси.

Стъпките спряха за миг и после неясната фигура тръгна към тях. Адам и братята Хендерсън изглеждаха готови да се нахвърлят върху нея. Кавгата вече беше забравена и Дебора също стоеше в готовност. Шон се свиваше зад Фей. Сърцето на Каси се разтуптя.

После забеляза червена, подобна на горящ въглен точка до фигурата и чу познат глас:

— Няма да е трудно да се справите с мен. Четирима срещу един? Ще бъде горе-долу честна борба.

Крис Хендерсън нададе вик и се втурна напред.

— Ник!

Дъг се усмихна, но сякаш все още искаше да се нахвърли върху приближаващата се фигура. Адам се отпусна и отстъпи назад.

— Сигурен ли си, Адам? Може да се разберем още сега — каза Ник, приближавайки се. Краят на цигарата му припламна, когато дръпна от нея. Адам присви очи и Каси забеляза същата дръзка усмивка, която беше видяла на лицето му на Кейп Код — тогава четири момчета с пистолет го преследваха. Какво ставаше с него? Какво ставаше с всички тази вечер, зачуди се тя. Всички се държаха като луди.

Диана постави длан върху ръката на Адам.

— Не се карайте — каза тихо тя.

Ник я погледна, после сви рамене.

— Май сме леко изнервени — рече той и огледа групичката.

Шон се показа иззад гърба на Фей.

— Малко ми е напрегнато.

— Да, нормално. На теб кога не ти е напрегнато? — вмъкна презрително Фей.

Ник не се усмихна, но Ник никога не се усмихваше. Както винаги лицето му беше красиво, но студено.

— Е, може би имате причина да сте нервни… или поне някои от вас — добави той.

— Какво трябва да значи това? Дойдохме тук да търсим тъмната енергия, която избяга снощи — обясни Адам.

Ник замръзна, сякаш го осени нова идея, после цигарата му проблесна отново.

— Може би не търсите, където трябва — каза равнодушно той.

Гласът на Диана беше тих:

— Ник, моля те, обясни ни какво искаш да кажеш.

Ник огледа всички.

— Искам да кажа — започна той бавно, — че докато вие се лутате тук, изпратиха екип до Дяволския залив да разрине камъните от стария Фогъл.

Фогъл? Името не говореше нищо на Каси. После обаче тя внезапно го видя в съзнанието си — месингова табела в кабинет с дървена ламперия.

— Нашият директор? — каза тя задъхано.

— Точно. Казват, че бил затрупан от свлачище.

— Свлачище? — попита невярващо Лоръл. — Тук?

— Как иначе ще наречеш двата тона гранит върху него? Да не говорим за по-дребните неща.

Настъпи тишина, всички бяха в шок.

— Той… — Каси не успя да довърши.

— Не изглеждаше особено добре, когато махнаха онази канара — рече Ник и после не толкова саркастично добави: — Мъртъв е от снощи.

— О, господи — прошепна Лоръл. Всички отново замълчаха от изненада. Каси знаеше, че виждат едно и също — кристален череп, ограден със защитен пръстен от свещи… и как една от свещите угасва.

— Фей е виновна… — изхленчи Шон, но Фей го прекъсна без дори да го погледне.

— Той е виновен.

— Чакайте, чакайте — каза Диана. — Не сме сигурни, че тъмната енергия има нещо общо с това. Как би могла да има, след като е дошла тук и е изчезнала?

— Това не е кой знае какво успокоение — отвърна Мелани тихо. — Ако не го е направила тъмната енергия, кой тогава?

Всички се размърдаха неспокойно сякаш всеки се обърна да погледне останалите. Каси отново почувства празнина в стомаха си. Директорът е… беше… външен човек, който беше ненавиждал вещиците. А това означаваше, че всички в клуба имаха мотив — най-вече онези, които обвиняваха външните за смъртта на Кори Хендерсън. Каси погледна Дебора, после Крис и Дъг.

Почти всички направиха същото. Дъг се завъртя и се усмихна диво и предизвикателно.

— Може и ние да сме го направили — рече той с блеснали очи.

— Така ли? — попита объркано Крис.

Дебора просто гледаше хладно и пренебрежително.

Отново настъпи тишина, после Сюзан каза раздразнено:

— Вижте, съжалявам за Фогъл, но трябва ли да висим още дълго тук? Заболяха ме краката.

Адам сякаш се стресна.

— Тя е права, да се махаме от тук. Няма какво повече да правим — той прегърна Диана и махна на останалите да минат напред. Каси се поколеба. Имаше нещо, което искаше да сподели с Диана.

Диана обаче вече беше тръгнала и Каси нямаше тази възможност. Братята Хендерсън вървяха начело и сега минаха по друг път, не по онзи, по който бяха дошли. Отправиха се към североизточния край на гробището. Малко преди да излязат на пътя Каси забеляза, че теренът беше станал неравен — имаше странна, покрита с трева могила точно до телената ограда. Тя едва не се спъна в нея. Още по-странно беше онова, което забеляза, когато прескочи оградата и погледна назад.

В предната част на могилата се издигаше някакъв каменен квадрат и желязна врата в него. Вратата имаше здрави панти и катинар, но не можеше да бъде отворена. Беше затисната с голям циментов блок с неправилна форма. Тревата около него сочеше, че е бил поставен отдавна.

Ръцете на Каси се вледениха, сърцето и заби лудо и й се зави свят. Опита се да проясни ума си, отбелязвайки с част от съзнанието си, че минават покрай по-нови надгробни плочи. Те бяха от мрамор и надписите им не бяха избледнели от времето. Чудеше се какво става с нея — дали това беше реакция на събитията от последното денонощие? Затова ли трепереше така?

— Каси, добре ли си? — Диана и Адам се бяха обърнали. Каси беше благодарна на падащата тъмнина, докато крачеше към тях и се стараеше да прочисти съзнанието си. — Да. Просто… се почувствах странно. Диана, почакай. — Каси си спомни какво искаше да й каже. — Сещаш ли се, когато преди малко ме попита какво чувствам? Ами, имам някакво особено усещане за господин Фогъл. Мисля, че тъмната енергия все пак има нещо общо. Но… — тя спря. — Не знам. Струва ми се, че става нещо странно.

— Това е ясно — отвърна Адам и протегна ръка, за да я подкани да продължи напред. Каси се отдръпна и го погледна предупредително, докато Диана гледаше в далечината. Той изненадано сведе очи към собствената си ръка.

„Наистина става нещо странно, нещо много по-странно, отколкото всички те си дават сметка“, помисли си Каси.

— Какво е онова нещо с желязната врата? — попита тя.

— Там е, откакто се помня — отговори Диана разсеяно. — Май беше някакво хранилище.

Каси погледна назад, но могилата вече беше изчезнала в тъмнината. Тя обви ръце около себе си и пъхна длани под мишниците си, за да ги стопли. Сърцето й все така биеше глухо.

„Ще питам баба Хауърд“, реши тя. Беше сигурна, че каквото и да бе това, не беше хранилище.

После забеляза, че докато върви замислено, Диана си играе с нещо около врата си. Беше изящна златна верижка, а на нея подрънкваше ключ.