Отвъд безмълвната планета

8.

Цял месец бездействие, солиден обяд и загадъчният пейзаж на един нов свят не са неща, които помагат на тичането. Половин час по-късно Рансъм едва крачеше през гората, като притискаше с длан болезненото място под ребрата си и напрягаше слух, за да разбере дали не го преследват. Първоначалните револверни изстрели и викове (не от човешки гърла) бяха последвани от пукот на карабина и няколко откъслечни крясъка, след което настана пълна тишина. Докъдето му стигаше погледът не се виждаше нищо, освен стъблата на огромни растения с виолетов оттенък, а високо горе грамадните полупрозрачни листа процеждаха редки слънчеви лъчи към тържественото великолепие на здрача, сред който бродеше самотният беглец. Когато успяваше да посъбере сили, той отново започваше да тича; почвата беше все тъй мека и еластична, обрасла със същата ниска жилава растителност — първото, което ръцете му бяха докоснали на Малакандра. Веднъж или дваж дребни червеникави създания пресякоха пътя му, но освен тях в гората не се забелязваха признаци за живот; нямаше от какво да се бои, освен от факта, че бродеше без никакви запаси и съвършено сам из една гора от непознати растения на милиони километри извън познатия човешки свят.

Рансъм обаче мислеше за сорновете — защото без съмнение ония същества, на които искаха да го предадат похитителите, бяха сорнове. Те нямаха нищо общо с досегашните ужаси на въображението му и тъкмо това го бе изкарало от равновесие. Срещата с тях го тласкаше от фантазиите на Уелс към един по-ранен, едва ли не детински комплекс от страхове. Великани, людоеди, призраци, скелети — това бяха ключовите думи. Таласъми на кокили, каза си той, сюрреалистични страшилища с издължени лица. Същевременно първоначалната сковаваща паника започваше да го напуска. Вече дори не помисляше за самоубийство; напротив, бе твърдо решен да се бори докрай. Мислено се молеше, опипвайки ножа. Изпълваше го странно чувство на самоувереност и обич към самия себе си — по едно време усети, че се кани да изрече: „Дръж се за мен, приятел“.

Теренът стана по-труден и това прекъсна размислите му. От няколко часа насам плавно се изкачваше нагоре покрай някаква стръмнина отдясно — очевидно бе избрал средния път между катеренето и заобикалянето на висок хълм. Сега по пътя му почнаха да се появяват хребети, несъмнено свързани с възвишението отдясно. Сам не знаеше защо трябва да ги пресече, но по една или друга причина той продължи през тях; може би смътните спомени за земната география му подсказваха, че по-долу навярно има открити места между горите и водата, където за сорновете ще е по-лесно да го хванат. Продължавайки през хребети и дерета, той бе изненадан от невероятните стръмнини, които срещаше, но кой знае защо те се оказаха не чак толкова трудни за преодоляване. Забеляза също, че дори и най-дребните могилки имаха неземни очертания — прекалено тесни в основата и прекалено изострени на върха. Спомни си, че вълните на синьото езеро имаха същата необичайна форма. А като хвърли поглед нагоре към пурпурните листа, откри и там да се повтаря същата перпендикулярност, същият неудържим стремеж към небето. Те не провисваха по краищата; въпреки огромните им размери, въздухът бе достатъчен, за да ги поддържа, тъй че горският свод се издигаше нагоре като някаква ажурна плетеница от ветрила. Даже и сорновете — той потръпна при мисълта за тях — бяха безумно издължени.

Научните му познания бяха достатъчни, за да предположи, че се намира върху един по-лек от Земята свят, където са потребни много по-малко усилия и природата е свободна да следва стремежа си към висините в неземни пропорции. Тази мисъл отново го върна към въпроса къде е попаднал. Не си спомняше дали Венера е по-дребна от Земята и дали не би трябвало да е доста по-топла. Може би се намираше на Марс, или дори на Луната. Малко по-късно той отхвърли втората идея, защото в такъв случай след приземяването би трябвало да види Земята сред небосвода; сетне обаче си припомни, че Луната винаги е обърната само с едната си страна към Земята. Кой знае, може би сега бродеше по обратната страна на земния спътник; колкото и да бе странно, при тази мисъл мрачното чувство за самота го обзе с още по-голяма сила.

По много от деретата, които пресичаше, течаха сини, свистящи потоци, устремени към низините отляво. Също като езерото, те бяха топли и нагряваха въздуха над себе си, тъй че докато слизаше и се катереше по склоновете, той изпитваше непрестанна промяна на околната температура. Именно контрастът при излизане от едно такова дере привлече за пръв път вниманието му към нарастващия хлад сред гората; като хвърли поглед наоколо, той се увери, че и светлината отслабва. Не бе предвидил това. Нямаше представа каква може да е нощта на Малакандра. Докато се озърташе из гъстеещия здрач, между пурпурните стъбла полъхна студен вятър и всички растения се залюляха, разкривайки отново причудливия контраст на огромните размери с очевидната им гъвкавост и лекота. Върху Рансъм изведнъж се стовариха глад и умора, удържани досега с обединените сили на страха и смайването от околния свят. Треперейки, той се застави да продължи напред. Вятърът ставаше все по-силен. Гигантските листа се клатушкаха и танцуваха над главата му, разкривайки все по-бледи късчета небе; не след дълго той с тревога забеляза в тия пролуки да проблясват звезди. Гората вече не беше безмълвна. В търсене на врагове погледът му се стрелкаше насам-натам, ала откриваше само колко бързо пада мракът наоколо. Сега благославяше топлината на всеки нов поток.

Именно това му подсказа как би могъл да се предпази от нарастващия студ. Безсмислено бе да продължава напред; всъщност нямаше представа дали бяга от опасността, или напротив — отива право към нея. Опасността беше навсякъде — и в движението, и в спирането на място. Може би брегът на някой поток щеше да се окаже достатъчно топъл, за да прекара там нощта. Рансъм се затътри напред да търси ново дере и измина толкова път, че взе да се пита дали не е напуснал подходящата местност. Вече възнамеряваше да поеме обратно, когато изведнъж се натъкна на стръмно надолнище; подхлъзна се, после отново стана на крака и се озова край нов поток. Тук короните на дърветата — не можеше да ги нарече другояче, освен „дървета“ — не се сливаха съвсем плътно, а и самата вода сякаш леко фосфоресцираше, тъй че ставаше малко по-светло. Склонът се спускаше стръмно отдясно наляво. Воден от неопределеното туристическо желание да намери „по-добро място“, той се изкатери няколко метра по-нагоре. Малката долина стана още по-стръмна и отпред се появи невисок водопад. Рансъм смътно забеляза, че течението по стръмнината сякаш е прекалено бавно, но беше твърде уморен, за да разсъждава върху това. Водата определено беше по-топла, отколкото в езерото — може би защото се намираше по-близо до своя подземен източник на топлина. Ала най-силно го вълнуваше въпросът дали може да пие от нея. Вече го мъчеше силна жажда; течността обаче изобщо не приличаше на вода и му се струваше отровна. Не, нямаше да пие, докато му оставаха сили да се удържа; беше изтощен и се надяваше да заспи въпреки жаждата. Той коленичи и изплакна ръцете си в топлия поток; после се сгуши в една трапчинка край водопада и се прозина.

Звукът на собствената му прозявка — познатият звук, чуван в детски стаи, училищни общежития и кой знае колко спални — разбуди мощното чувство на самосъжаление. Той сви колене и ги прегърна; изпитваше дълбока, почти синовна обич към собственото си тяло. Вдигна ръчния часовник към ухото си и установи, че е спрял. С тихичко, жално мърморене той си представи как в този миг безброй хора лягат да спят на далечната планета Земя — в клубове, презокеански кораби и хотели; съпружески двойки и малки дечица под грижовния взор на бавачките; разгорещени, вмирисани на тютюн мъже, скупчени рамо до рамо в укрепления и окопи. Не можеше да устои на изкушението да си говори сам.

— Ще те оправим, Рансъм… ти само се дръж за мен, мой човек.

Хрумна му, че в потока може да се спотайва някое от ония чудовища със зинала паст.

— Напълно си прав, Рансъм — измънка той. — Тук не е безопасно за нощувка. Само ще отпочинем, докато ти стане по-добре, после ще продължим. Обаче не сега. След малко.