Отвъд безмълвната планета

2.

Стаята, в която го въведоха, представляваше странна смесица от разкош и упадък. Прозорците бяха без завеси и през стъклата се виждаха залостените капаци, по голия под се валяха празни кутии, дървени стружки, вестници и книги, а по тапетите личаха правоъгълни петна от картините и мебелите на предишните обитатели. От друга страна обаче двете самотни кресла бяха очевидно елегантни и твърде скъпи, а сред купищата боклуци по масата се виждаха както недопушени пури, черупки от стриди и празни бутилки от шампанско, така и кутии от кондензирано мляко, евтини прибори, къшеи хляб, чаши с остатъци от чай, празни кутии от сардини и смачкани угарки.

Домакините все още не се появяваха и Рансъм неволно се замисли за Девайн. Изпитваше към него онази особена неприязън, с която си спомняме за човек, на когото сме се възхищавали в един кратък период от детството си, а сетне сме надживели това чувство. Някога Девайн бе усвоил с половин срок по-рано от своите ученици изкуството на хлапашката ирония, пародираща сантименталните и високопарни клишета на възрастните. В течение на няколко седмици всички, включително и Рансъм, се превиваха от смях пред неговите намеци за Доброто старо училище, Правилата на играта, Товара на белия човек и Точния мерник. Но още преди да напусне Уедъншоу, Рансъм вече смяташе Девайн за ужасен досадник, а в Кембридж старателно го избягваше и се чудеше отдалече как може една толкова повърхностна и едва ли не стандартна личност да постига успех подир успех. Сетне дойде загадъчното избиране на Девайн в аристократичното Лестърско дружество, а след това и още по-странната загадка на непрестанно растящото му богатство. Малко по-късно той напусна Кембридж и се пресели в Лондон, където според слуховете бе станал „важна клечка“. От време на време при срещи между някогашните съученици ставаше дума за него и разговорът неизменно завършваше с нещо от рода на: „Да му се не надяваш на тоя Девайн, голям хитрец излезе“, или пък с печалния извод: „Просто нямам представа как може подобен тип да се добере толкова високо“. Ако се съдеше по краткия разговор в задния двор, бившият съученик на Рансъм не се бе променил особено през изминалите години.

Скърцането на отворена врата прекъсна размислите му. Девайн влезе, носейки върху поднос бутилка уиски, чаши и сифон.

— Уестън търси нещо за похапване — обясни той, докато оставяше подноса на пода до креслото на Рансъм, после се зае да отваря бутилката.

Рансъм, който вече се чувстваше твърде жаден, подхвърли, че домакинът е от ония досадни хора, които забравят да протегнат ръка в началото на разговора. Девайн междувременно стържеше с острието на тирбушона станиола от тапата, но за момент прекрати дейността си и запита:

— Как тъй се озова по тукашните затънтени места?

— Тръгнал съм на екскурзия — обясни Рансъм. — Снощи преспах в Стоук Ъндърууд, а тая вечер се надявах да намеря подслон в Надърби. Обаче не ме приеха, та затова се бях упътил към Стърк.

— Божичко! — възкликна Девайн, забравяйки за тирбушона. — За пари ли го правиш, или от чист мазохизъм?

— За удоволствие, разбира се — заяви Рансъм, без да откъсва поглед от все още запушената бутилка.

— А можеш ли да обясниш на непосветения прелестите на подобно занимание? — запита Девайн, като се опомни за момент, колкото да откъсне парченце станиол.

— Трудно е да се каже. Аз по принцип обичам да ходя пеш…

— Господи! Сигурно в армията си се чувствал великолепно. Бегом до хоризонта и обратно, а?

— Не, в никакъв случай. В армията е точно обратното. Там не оставаш сам нито за миг, а и нямаш избор кога да вървиш и кога да спреш. Виж, като турист ти си напълно свободен. Спираш където ти хареса и продължаваш когато сам решиш. През цялото време не се нуждаеш от ничие мнение и зависиш единствено от себе си.

— Докато една вечер завариш в хотела телеграма: „Върни се незабавно“ — каза Девайн, смъквайки най-сетне станиола.

— Само ако си толкова глупав да оставиш списък на маршрута си и да се придържаш към него! Колкото до мен, в най-лошия случай би се появил някой пощенски служител с въпроса: „Има ли тук някой си доктор Елуин Рансъм, за когото предполагат, че е на екскурзия из Средна Англия?“

— Почвам да проумявам — каза Девайн, като изтегли тапата наполовина и спря. — Ако беше в бизнеса, тоя номер нямаше да мине. Късметлия си, дума да няма. Обаче наистина ли можеш да изчезнеш просто така? Нямаш ли жена, хлапета, някой достопочтен стар роднина или нещо подобно?

— Само една омъжена сестра в далечна Индия. В крайна сметка аз съм просто един университетски преподавател. А както сам знаеш, през ваканцията преподавателят е почти нереално създание. В колежа никой не се интересува от него, камо ли пък някой отвън.

Тапата най-сетне изхвръкна от бутилката с бодър пукот.

— Кажи докъде да спра — рече Девайн, докато Рансъм протягаше чашата си. — Слушай, сигурен съм, че не може да е толкова гладко. Наистина ли твърдиш, че никой не знае къде си, кога трябва да се върнеш и къде да те открие?

След като Рансъм кимна утвърдително, Девайн пое сифона и внезапно изруга.

— Май че е празен. Имаш ли нещо против чешмяната вода? Ще трябва да налея от кухнята. Докъде да ти сипя?

— Догоре, ако обичаш — каза Рансъм.

Няколко минути по-късно Девайн най-после се завърна с дългоочакваното питие. Докато оставяше с доволна въздишка полуизпразнената чаша, Рансъм подхвърли, че ваканцията му може и да е странна, но Девайн също си е избрал твърде необичайно място за почивка.

— Така си е — кимна Девайн. — Обаче ако познаваше Уестън, щеше да разбереш, че е по-просто да тръгнеш с него, отколкото да спориш. Дето се казва, непоклатим колега.

— Колега ли? — изненадано повтори Рансъм.

— Донякъде. — Девайн се озърна към вратата, придърпа креслото си по-близо до Рансъм и продължи с поверителен тон: — Обаче иначе е свестен образ. Между нас казано, вложих малко пари в последните му експерименти. Всичко е честно и почтено: за световния прогрес, за човешко добруване и тъй нататък, обаче си има и промишлена насока.

Докато Девайн говореше, с Рансъм се случи нещо странно. Отначало просто му се стори, че думите на Девайн започват да губят смисъл. Той сякаш казваше, че е индустриален и в двете посоки, но все не намирал подходящ експеримент за лондонската среда. После Рансъм осъзна, че думите губят не толкова смисъла, колкото силата си и това беше напълно обяснимо, защото сега Девайн се намираше нейде безкрайно далече — поне на един-два километра, но се виждаше съвършено ясно, като че гледан от обратната страна на телескоп. Седнал в далечината върху миниатюрното си кресло, той съзерцаваше Рансъм с някакво ново и странно изражение на лицето. Това започваше да му внушава безпокойство. Рансъм опита да се надигне, но откри, че е загубил всякаква власт над тялото си. Чувстваше се съвсем удобно, ала ръцете и краката му сякаш бяха привързани към креслото, а главата му като че бе здраво стегната в менгеме — добре тапицирано, но абсолютно неподатливо менгеме. Не изпитваше страх, макар да осъзнаваше, че трябва да го изпитва и скоро ще се срещне с него. После стаята бавно и постепенно изчезна от погледа му.

Рансъм нямаше представа дали онова, което последва, имаше някаква връзка със събитията, описани по-нататък в тази книга, или беше просто причудлив сън. Стори му се, че заедно с Уестън и Девайн стои сред малка градинка, заобиколена с висока стена. В градината грееха ярки слънчеви лъчи, но над стената не се виждаше нищо, освен мрак. Опитваха да се прехвърлят през стената и Уестън помоли да го повдигнат. Рансъм му повтаряше да не минава оттатък, защото там цари непрогледна тъмнина, но Уестън настоя и тримата продължиха усилията си. Рансъм беше последен. Върху стената стърчаха парчета натрошено стъкло, затова той първо метна отгоре палтото си и чак след това прехвърли крак. Другите вече бяха скочили в отвъдния мрак, но преди да ги последва, в стената се отвори врата — която никой от тях не бе забелязал — и в градината нахълтаха някакви фантастични човекоподобни същества, влачещи подир себе си Уестън и Девайн. Оставиха ги в градината, после се оттеглиха в мрака и отново заключиха вратата. Изведнъж Рансъм откри, че не е в състояние да слезе от стената. Остана да седи на върха — не толкова изплашен, колкото смутен, защото усещаше десния си крак откъм външната страна на стената някак безкрайно тъмен, а левия — невероятно светъл.

— Ако стане още по-тъмно, кракът ми ще се откъсне — каза той. После наведе глава към мрака и запита: — Кой е тука?

Странните същества навярно още бяха там, защото отвърнаха като хор от бухали:

— Уха… уха… уха…

Постепенно Рансъм започна да осъзнава, че кракът му не е мрачен, а студен и изтръпнал, защото другият отдавна лежи преметнат върху него; осъзна също, че седи в кресло сред осветена стая. Някъде наблизо разговаряха, вероятно от доста време насам. Малко по малко главата му се избистряше. Разбра, че е бил упоен, хипнотизиран, или и двете едновременно, но сега отново си възвръщаше контрола над тялото, макар все още да се чувстваше твърде слаб. Без ни най-малък опит да помръдне, той се вслуша внимателно в гласовете.

— Вече почна да ми омръзва, Уестън — говореше Девайн, — особено като се има предвид, че залагам собствените си пари. Казвам ти, той ще свърши същата работа като момчето, а в някои отношения и по-добра. Само че скоро ще се свести и трябва незабавно да го качим на борда. Всъщност трябваше да свършим тая работа още преди час.

— Момчето беше идеален обект — мрачно отвърна Уестън. — Некадърно да свърши за човечеството каквото и да било, освен да плоди малки идиотчета. В едно наистина цивилизовано общество незабавно биха го предали на някоя държавна лаборатория за експерименти.

— Може и да си прав. Обаче в днешна Англия съдбата на подобно момче със сигурност ще заинтересува Скотланд Ярд. А погледни сега този приятел. Още дълги месеци никой няма да се сети за него, пък и да се сетят, няма да имат представа откъде точно е изчезнал. Той дойде сам. Не е оставил адрес. Няма роднини. И в крайна сметка сам си напъха носа където не трябваше.

— Добре де, но право да си кажа, не ми харесва цялата работа. Все пак той е човешко същество. А момчето беше… просто екземпляр. Е, в края на краищата става дума само за една-единствена личност, при това навярно съвсем безполезна за обществото. Нали и ние рискуваме живота си. Щом е в името на велика цел…

— За Бога, не започвай отново с тия приказки. Нямаме време.

— Според мен — заяви Уестън, — той би се съгласил, ако можехме да му обясним.

— Дръж му краката, аз ще го хвана за раменете — каза Девайн.

— Ако наистина смяташ, че е на път да се опомни, по-добре ще е да му сложиш още една доза — предложи Уестън. — Не можем да започнем преди изгрев слънце. И никак няма да е приятно, ако трябва да се борим вътре с него още два-три часа. Най-добре ще е да се свести едва след като потеглим.

— Вярно. Дръж го под око, докато изтичам горе за нова доза.

Девайн излезе от стаята. През леко открехнатите си клепачи Рансъм видя, че Уестън стои до креслото. Нямаше представа как ще реагира тялото му и дали изобщо ще се подчини на един внезапен опит за движение, но отлично разбираше, че трябва да рискува. Още щом Девайн затвори вратата, той се хвърли с всичка сила в краката на Уестън. Ученият се просна по очи върху креслото, а Рансъм с мъчително усилие го отметна настрани, изправи се и хукна към коридора. Чувстваше се толкова слаб, че на прага се спъна и падна, но ужасът го пришпорваше; само след една-две секунди той вече беше пред външната врата и отчаяно се мъчеше да издърпа резетата. Но мракът и треперещите му ръце правеха задачата непосилна. Още преди да бе изтеглил първото резе, по плочките зад гърба му отекна тропот на подковани обуща. Сграбчиха го за краката и раменете. Облян в пот той риташе, въртеше се, крещеше като луд със смътната надежда за спасение отвън и продължаваше да се бори с ярост, на каквато никога не би повярвал, че е способен. В един прекрасен миг вратата се отвори, свежият нощен въздух облъхна лицето му и Рансъм зърна безметежните звездни лъчи и дори собствената си раница в края на верандата. После върху главата му се стовари тежък удар. Последното, което успя да долови чезнещото му съзнание, бе как нечии силни ръце го помъкнаха обратно към мрачния коридор и вратата се захлопна с трясък.