Отвъд безмълвната планета

11.

Още от първото си събуждане в космическия кораб Рансъм бе почнал да мисли както за изумителното приключение да посети една непозната планета, така и за шансовете си да се върне обратно. Не бе помислил само за престоя на тази планета. Сега всяка сутрин му поднасяше изненадващото откритие, че нито пристига на Малакандра, нито бяга от нея, а просто живее тук — спи, бодърства, храни се, плува и дори (с течение на времето) разговаря. Още по-силно осъзна своето невероятно положение около три седмици след пристигането си, когато за пръв път тръгна на сериозна разходка. Няколко седмици по-късно той имаше любими маршрути и любими храни; започваше да си създава навици. Вече без труд разпознаваше мъжките и женските хроси, а постепенно схващаше и индивидуалните особености. Първият му познат Хиой, когото бе срещнал далече на север, се различаваше твърде ясно от прошарения, достопочтен старец Хнохра, който ден след ден му преподаваше местния език; малките също се различаваха помежду си. Те бяха очарователни. С тях можеше да забрави, че хросите са разумни. Прекалено невръстни, за да го безпокоят с мъчителната загадка на разума в нечовешко тяло, те внасяха разтуха в неговата самота, сякаш си бе довел за компания няколко земни кучета. От своя страна малките хроси изпитваха извънредно жив интерес към този обезкосмен таласъм, попаднал изневиделица в компанията им. Тъкмо сред тях жънеше най-блестящи успехи, а по косвен път — и сред техните родители.

Ранните му впечатления за общината като цяло постепенно се променяха. Първоначалната му преценка бе, че културата им е някъде на нивото на старокаменната епоха. Малкото режещи инструменти, които притежаваха, бяха изработени от камък. Готварските им прибори се изчерпваха с няколко груби глинени съдини, употребявани за варене — друг начин на готвене явно не познаваха. За чаши, чинии и черпаци всички използваха раковини като онази, чрез която за пръв път се бе запознал с гостоприемството на хросите; месото на същата мида беше единствената им храна от животински произход. Колкото до растителната — имаше я в изобилие и в множество разновидности, някои от които се оказваха твърде вкусни. По липса на друго можеше да се яде даже и бледорозовата растителност, покриваща целия хандрамит, тъй че ако бе загинал от глад преди срещата с Хиой, смъртта му щеше да е крайно нелепа сред цялото това изобилие. Хросите обаче не проявяваха апетит спрямо тая трева (хонодаскруд), макар че в краен случай по време на пътешествие можеха и да прибягнат към нея. Жилищата им представляваха заоблено-конични колиби от жилави листа, а селата — наоколо имаше още няколко — се разполагаха винаги край топлите брегове на реките, или високо по течението, досами стените на хандрамита, където водата беше най-гореща. Спяха върху голата земя. Не личеше да имат други изкуства, освен някакво подобие на поезия и музика, което упражняваха почти всяка вечер на групи по четирима. Един от тях рецитираше напевно, монотонно и дълго, докато останалите трима — ту поотделно, ту в канонична последователност — го прекъсваха от време на време със своите песни. Рансъм не беше наясно дали тия намеси са само лирични отклонения, или драматичен диалог, произтичащ от повествованието на водещия. Мелодията също го озадачаваше. Гласовете бяха приятни и гамата им съвпадаше с възможностите на човешкия слух, но тактът беше несъвместим с неговото чувство за ритъм.

Основните занимания на племето и отделното семейство изпървом бяха загадка. Хросите редовно изчезваха по за няколко дни, след което отново се появяваха. Рядко събираха миди, но пък често потегляха с лодките си към някаква незнайна цел. Един ден Рансъм зърна цял керван от хроси да потеглят по суша, като всеки от тях носеше върху главата си солиден товар от растителна храна. Изглежда, на Малакандра съществуваше нещо подобно на търговия.

Още през първата седмица той се запозна с местното земеделие. Около километър и половина надолу по течението горите отстъпваха място на просторни разчистени земи, засадени с ниска, сочна растителност — предимно жълта, оранжева и синя на цвят. Така продължаваше още няколко километра, сетне се появяваха зеленчуци, наподобяващи марули, но високи колкото земните брези. Там, където някое от тия растения се скланяше над топлата вода, човек можеше да полегне уютно върху долните листа като в ароматен, леко потрепващ хамак. Другаде просто не беше достатъчно топло за подобна почивка; средната температура в хандрамита се приближаваше до тази на земно слънчево утро през зимата. Околните села обработваха съвместно земеделските райони и разделението на труда се оказа много по-съвършено, отколкото бе очаквал. Из нивите непрестанно кипеше рязане, сушене, пренасяне и нещо като наторяване, а освен това Рансъм подозираше, че поне част от напоителните канали са изкуствени.

Но истинската революция в неговата представа за хросите дойде когато изучи езика достатъчно добре, за да се опита да задоволи поне отчасти любопитството им спрямо него. В отговор на множеството въпроси най-напред обясни, че идва от небето. Хнохра тутакси запита от коя планета (хандра). Рансъм нарочно бе предал истината в детински вариант, за да я пригоди към предполагаемото невежество на слушателите и сега с лека досада трябваше да изслуша поучителното разяснение на Хнохра, че не би могъл да живее на небето, защото там няма въздух; вероятно е дошъл през небето, но непременно трябва да идва от някоя хандра. Когато не успя да им покаже Земята сред звездното небе, те явно се изненадаха и почнаха упорито да му сочат една ярка планета ниско над западния хоризонт — малко по-южно от мястото, където бе залязло слънцето. Изненада го, че бяха избрали истинска планета, а не произволна звезда и държаха на избора си; възможно ли бе да познават астрономията? За жалост все още не владееше езика дотолкова, че да изясни обхвата на знанията им. Смени темата, като ги запита за името на ярката южна планета и узна, че това е Тулкандра — безмълвен свят или безмълвна планета.

— Защо я наричате Тулк? — запита той. — Защо безмълвна?

Никой не можа да отговори.

— Сероните знаят — каза Хнохра. — Те се занимават с такива неща.

После го запитаха как е дошъл и той направи твърде безуспешен опит да обясни какво представлява космическият кораб, но срещна отново същата реакция:

— Сероните сигурно знаят.

Сам ли е дошъл? Не, с още двама от своя народ — лоши хора („криви“ беше най-близкият синоним в езика на хросите), които се опитали да го убият, но той избягал от тях. За хросите бе извънредно трудно да възприемат подобна история, но в крайна сметка всички единодушно решиха, че трябва да отиде при Оярса. Оярса ще го защити. Рансъм запита кой е Оярса. След множество недоразумения най-сетне успя да изкопчи информацията, че Оярса: а) живее в Мелдилорн; б) знае всичко и управлява всички; в) винаги е съществувал; и г) не е нито от хросите, нито от сероните. Хрумна му да запита дали Оярса е сътворил света. Хросите буквално се разлаяха в своето категорично отрицание. Нима на Тулкандра не знаят, че Малелдил Млади е сътворил света и го управлява до ден днешен? Та това е известно и на най-малките деца.

— Къде живее Малелдил? — запита Рансъм.

— При Стария.

Отговорът не проясняваше нищо. Кой беше Стария? Рансъм реши да опита отново.

— Къде е Стария?

— Той не е такъв — обясни Хнохра, — че да живее на определено място.

Последваха още много обяснения, от които Рансъм не разбра почти нищо. Ала все пак схвана достатъчно, за да изпита нова досада. Още откакто бе открил, че хросите са разумни, го мъчеше въпросът дали не е негов дълг да ги просвети в религиозно отношение; а ето че още при първия колеблив опит самият той се оказваше в ролята на дивак, комуто преподават най-основните положения на една цивилизована религия — нещо като хросиански вариант на краткия катехизис. Изясни се, че Малелдил е единен дух без тяло и без страсти.

— Той не е хнау — добави хросът.

— Що е хнау? — запита Рансъм.

— Ти си хнау. Аз съм хнау. Сероните са хнау. Пфифлтригите са хнау.

— Пфифлтриги ли? — повтори Рансъм.

— До тях има повече от десет дни път на запад — поясни Хнохра. — Там харандрата не слиза към хандрамит, а към широко място, открито място, което се простира на всички страни. Пет дни път от север на юг, десет дни път от изток на запад. Горите им не са като нашите, а сини и зелени на цвят. Много е дълбоко, слиза чак до корените на света. Там са най-хубавите неща, които могат да се изровят от земята. Пфифлтригите живеят по ония места. Те много обичат да копаят. Каквото изкопаят, размекват го с огън и правят разни неща. Те са дребен народ, по-дребни от теб, с дълги муцуни, бледи, чевръсти. Отпред имат дълги крайници. Никой хнау не може да се мери с тях в правенето на неща, както никой не може да се мери с нас в песните. Но нека хшовек да се убеди сам.

Хнохра се обърна, каза нещо на един от по-младите хроси и след малко, прехвърляна от ръка на ръка, пред Рансъм се появи малка паничка. Той я огледа в светлината на огъня. Паничката явно беше златна и Рансъм най-сетне разбра какво е предизвикало интереса на Девайн към Малакандра.

— Има ли тук много от това нещо? — запита той.

Да, отговориха хросите, намирало се в повечето реки, но най-хубаво и най-много било при пфифлтригите, които умеели да боравят с него. Наричаха го арбол хру — слънчева кръв. Рансъм отново се вгледа в паничката. Цялата беше покрита с изящни гравюри. Видя изображения на хроси и на по-дребни същества с жабешки тела; после забеляза и сорнове. Въпросително ги посочи с пръст.

— Серони — каза Хнохра, потвърждавайки подозренията му. — Те живеят горе, досами харандрата. В големи пещери.

Съществата с жабешки тела и глави на тапир се оказаха пфифлтриги. Рансъм се замисли над всичко това. Очевидно на Малакандра три различни вида бяха достигнали разумния стадий на развитие, без някой от тях да изтреби другите два. Живо го интересуваше кои са истинските господари.

— Кой хнау управлява? — запита той.

— Оярса управлява — гласеше отговорът.

— Той хнау ли е?

Това ги озадачи. Според тях въпросът беше по-подходящ за сероните. Оярса, казаха те, може и да е хнау, но много особен хнау. Никога не е бил млад и никога няма да умре.

— Сероните повече ли знаят от хросите? — запита Рансъм.

Вместо отговор избухна спор. В крайна сметка излезе, че сероните или сорновете са абсолютно безпомощни в лодка и за нищо на света не биха се заели с риболов, че не могат нито да плуват, нито да съчиняват стихове и даже когато хросите им предлагат готова поезия, те успяват да проумеят само най-простите неща; но иначе много ги бива да изясняват разни работи за звездите, да тълкуват най-сложните повели на Оярса и да разказват какво е ставало някога на Малакандра — толкова отдавна, че вече никой друг не си го спомня.

„Аха, интелигенция — помисли си Рансъм. — Те трябва да са истинската власт, макар че го прикриват.“

Помъчи се да запита какво би станало, ако сорновете използват своята мъдрост, за да принудят хросите да вършат разни работи — само дотам успя да стигне с оскъдния си словесен запас. В този вид въпросът съвсем не звучеше толкова тревожно, колкото би изглеждал, ако имаше начин да преведе израза „използване на научните ресурси за експлоатация на слаборазвитите съседни народи“. Но усилията му се оказаха излишни. Споменаването за поетичната некадърност на сорновете бе прехвърлило целия разговор в литературно русло. Последва разгорещена и явно специализирана дискусия, от която Рансъм не разбра нито дума.

Естествено, в разговорите му с хросите не ставаше дума само за Малакандра. Трябваше да им се отплаща със сведения за Земята. Тук обаче срещаше затруднения — както поради факта, че за свой срам непрестанно откриваше колко зле познава собствената си планета, така и поради твърдото решение да спести част от истината. Не искаше да разказва за човешките войни и прекомерната индустриализация. Много добре си спомняше как бе загинал на Луната ученият Кейвър от известния роман на Хърбърт Уелс1; а и просто се срамуваше. Чувстваше се едва ли не физически разголен, щом започнеха да го разпитват прекалено подробно за хората — хшовеките, както ги наричаха. Освен това бе решил да не разкрива, че са го довели тук, за да бъде предаден на сорновете, тъй като ден след ден се убеждаваше все по-дълбоко, че именно те са господстващата раса. Но и малкото, което успяваше да разкаже, разпали въображението на хросите — те незабавно взеха да съчиняват поеми за странната хандра, където дърветата са твърди като камък, а тревата зелена като скала, където водите са хладни и солени, а хшовеките живеят горе, сред харандрата.

Но още повече ги заинтересува разказът му за водното животно с грамадна паст, от което бе избягал в техния свят и даже в техния хандрамит. Всички единодушно решиха, че това трябва да е хнакра. Новината ги развълнува извънредно. Не бяха виждали хнакра от години насам. Младежите незабавно измъкнаха своите оръжия — примитивни харпуни с костени върхове — а дечурлигата вкупом хукнаха към плитчините да се бият с въображаеми хнакри. Някои разтревожени майки настояваха да не допускат малките до водата, но общо взето новината за появата на хнакра предизвика небивал възторг. Хиой веднага се запъти да прави нещо с лодката си и Рансъм го придружи. Искаше да помогне, пък и напоследък донякъде бе взел да привиква с простичките хросиански инструменти. Двамата тръгнаха през гората към заливчето, което беше само на един хвърлей камък от селото.

Там, където пътеката ставаше тясна и трябваше да крачат един след друг, насреща им се появи местна девойка, още почти дете. Докато се разминаваха, тя изрече нещо, но не към тях — гледаше няколко метра по-настрани.

— С кого говориш, Хрики? — запита Рансъм.

— С елдила.

— Къде е той?

— Не го ли виждаш?

— Нищо не виждам.

— Ето го! Там! — внезапно извика тя. — А! Отиде си. Не го ли видя?

— Никого не видях.

— Хиой — възкликна малката, — хшовекът не вижда елдилите!

Но Хиой бе отминал напред и не я чу, а и явно не бе забелязал нищо. Рансъм реши, че Хрики „си измисля“, също като земните деца. След малко догони приятеля си.