Отвъд безмълвната планета

… Мисля, че си прав и с две-три поправки (отбелязани с червено) ръкописът става за издаване. Не отричам, че съм разочарован, но от друга страна всеки опит да се разкаже подобна история неминуемо ще разочарова човека, който наистина е бил там. Не намеквам за безмилостния начин, по който си отрязал цялата филологическа част, макар че в сегашния вид предлагаме на читателя чиста карикатура на малакандрианския език. Имам предвид нещо по-сложно — нещо, което сам не съм в състояние да изразя. Как би могъл човек „да предаде“ малакандрианските аромати? Нищо не се завръща по-ясно в сънищата ми… особено ароматът на пурпурните гори в ранно утро, където самото споменаване за „гори“ и „ранно утро“ е подвеждащо, защото те кара да мислиш за пръст, мъх, паяжини и аромати от нашата планета, а аз мисля за нещо съвсем различно. По-„ароматно“… да, но не е топло, пищно или екзотично, както подсказва тази дума. Нещо ароматно, пикантно и все пак съвсем хладно, съвсем разредено, трепкащо дълбоко навътре в носа — нещо, вършещо с чувството ни за обоняние същото, което вършат със слуха острите, високи ноти на цигулката. И заедно с това винаги чувам звука на песен — мощна, глуха, леко виеща мелодия на огромни гърла, по-дълбока от гласа на Шаляпин, „топла и тъмна мелодия“. Спомня ли си за тази песен, винаги ме обзема носталгия по моята долина в Малакандра; ала Бог ми е свидетел, че когато я чувах там, копнеех за Земята.

Разбира се, имаш право; щом ще го публикуваме като измислица, просто трябва да пресоваш онова време от престоя ми в селото, през което „нищо не се случва“. Но ми е мъчно. Тия спокойни седмици на безгрижен живот сред хросите — те са за мене главното, което се случи. Аз ги познавам, Люис; точно това не можеш да вмъкнеш в обикновена измислица. Например, тъй като на поход винаги си нося термометър (с него съм излекувал мнозина от въображаеми болести), знам, че нормалната температура на хроса е 39.4 градуса по Целзий. Знам — макар да не помня откъде го научих — че те живеят около 80 марсиански години, равни на 160 земни; че се женят на около 20 години (40 наши); че изпражненията им, наподобяващи конските, не са противни нито за тях, нито за мене и се използват в земеделието; че не мигат и не се просълзяват; че могат (според твоя израз) „да направят главата“, но не и да се напият в някоя празнична вечер — каквито имат много. Но какво мога да сторя с тези късчета информация? Просто ги извличам чрез анализ от цялостния жив спомен, който не може да се изрази с думи, а никой на този свят не ще е способен да изгради верния образ от подобни парченца. Например, мога ли да обясня дори на теб откъде знам с абсолютна увереност защо малакандрианците не държат домашни любимци и по принцип не се отнасят към своите „низши животни“ както ние към нашите? Естествено, те самите никога не биха могли да ми го кажат. Човек разбира едва когато види и трите вида на едно място. Всеки от тях е за другите едновременно и като човек, и като животно, според нашите разбирания за тези две думи. Те могат да разговарят, да си сътрудничат, имат една и съща етика; в това отношение сорнът и хросът се срещат като човек с човек. Ала всеки от тях открива, че другият е различен, забавен, привлекателен — както нас ни привличат животните. Някакъв наш незадоволен инстинкт, заради който се отнасяме спрямо неразумните същества почти като към разумни, е истински удовлетворен на Малакандра. Там не се нуждаят от домашни любимци.

Между другото, като стана дума за видове, съжалявам, че литературните изисквания наложиха такова опростяване на биологията. Създавам ли впечатлението, че всеки от трите вида е съвършено еднороден? Ако е така, подвел съм те. Да вземем например хросите; моите приятели бяха черни хроси, но има също така сребристи хроси, а в някои западни хандрамити се срещат големите качулати хроси — три метра високи, по-скоро танцьори, отколкото певци и трябва да кажа, че след човека са най-благородните същества, които съм виждал. Само мъжките имат качулки. В Мелдилорн видях и чисто бял хрос, но какъвто съм завеян, не се сетих да питам дали е отделен подвид, или просто изключение като нашите албиноси. При сорновете също така има поне още един вид освен онзи, който съм виждал — сороборн или червен пустинен сорн, който живее из песъчливите северни области. Разправят, че били големи симпатяги.

Съгласен съм, жалко е, че не видях как живеят пфифлтригите. Знам доста и сигурно мога да съчиня епизод с посещение при тях, но не мисля, че трябва да вмъкваме чиста измислица. „Вярно по принцип“ звучи много добре на Земята, но не виждам как бих го обяснил пред Оярса, а имам силното подозрение (виж предишното ми писмо), че с него тепърва ще се срещам. Пък и откъде накъде нашите „читатели“ (ти май знаеш адски много за тях!), след като категорично не искат да чуят за езика, изведнъж ще се залетят да питат за пфифлтригите? Но ако успееш да го вмъкнеш някъде, не би навредило да поясниш, че те са яйценосни, при тях царува матриархат и живеят доста по-кратко от другите два вида. Съвършено е ясно, че дълбоките низини, където обитават, са дъната на някогашните малакандриански океани. Хроси, които са ги посещавали, описват как се слиза надолу по пясъка към дълбоки гори, „а горе остават костени камъни (вкаменелости) от древни плувци из вълните“. Без съмнение това са тъмните петна по марсианския диск, забелязани от земните астрономи. И покрай това се сещам — „картите“ на Марс, с които се консултирах след завръщането, толкова не съвпадат една с друга, че изоставих опитите да открия моя хандрамит. Ако искаш да си опиташ късмета, условията са следните: „канал“ с приблизително направление североизток-югозапад, който пресича друг „канал“ с направление север-юг най-много на трийсет километра от екватора. Но астрономите силно се различават в своите виждания.

А сега за твоя най-смущаващ въпрос: „Дали в описанието си на елдилите Огрей не обърква двете идеи — за по-фино тяло и за по-висше същество?“. Не. Объркването е изцяло твое. Той каза две неща: че по тяло елдилите са различни от планетните същества и че имат по-висш разум. нито той, нито който и да било на Малакандра не допуска грешката да обърка едното с другото или да ги обвърже. Всъщност, склонен съм да предполагам, че има и неразумни същества с тела от елдилски тип (сещаш ли се за Чосър и неговите „въздушни твари“?).

Питам се дали е разумно да не споменаваш проблема с говора на елдилите. Съгласен съм, че вмъкването му би нарушило разказа за съдилището в Мелдилорн, но сигурно много читатели ще се сетят да попитат как тъй говорят елдилите, щом очевидно не дишат. Вярно, ще се наложи да признаем, че не ни е известно, но не трябва ли да кажем на читателя поне това? Подхвърлих на Дж. — единственият тукашен учен, комуто имам доверие — твоята теория, че може да имат инструменти, или дори органи, чрез които въздействат върху околния въздух и непряко създават звуци, обаче той не беше очарован. Смята за по-вероятно да въздействат направо върху ухото на онзи, с когото „говорят“. Звучи доста сложно… разбира се, не бива да забравяме, че всъщност не знаем нито формата, нито размера на елдилите, нито поне най-общите им взаимоотношения с пространството (нашето пространство). Като задълбае малко, човек почва да проумява, че не знаем почти нищо за тях. И аз като теб все се мъча да изясня тяхната връзка със съществата от земните предания — богове, ангели, феи. Но не разполагаме с данни. Когато се опитах да дам на Оярса някаква представа за нашите християнски ангели, той явно ги сметна за различни от себе си в някакво отношение. Но дали искаше да каже, че са отделен вид, или че са специална военна каста (след като нашата бедна стара Земя май ще се превръща във вселенско бойно поле) — това не знам.

Защо трябва да съкратиш описанието ми как металният капак се заклещи точно преди кацането на Малакандра? Без него разказът ти за страданията ни от прекалената светлина по обратния път предизвиква логичния въпрос: „Защо не са дръпнали капаците?“. Не вярвам в твоята теория, че „читателят никога не забелязва подобни неща“. Аз бих забелязал, сигурен съм.

Има две сцени, които бих желал да опиша в книгата; впрочем няма значение, те са изписани в мен самия. Щом затворя очи, пред мен винаги е едната или другата.

В едната виждам малакандрианското небе на разсъмване; то е бледосиньо, толкова бледо, че сега, когато отново привикнах със земния небосвод, бих го нарекъл почти бяло. Върху неговия фон короните на гигантските треви — „дърветата“, както ги наричаш — изглеждат черни, но в далечината, отвъд километри ослепително синя вода, отсрещните гори са акварелно пурпурни. Около мен сенките по бледата ниска растителност са като сенки върху сняг. Пред мен крачат фигури — грамадни, но стройни, черни и изящни; огромните обли глави върху източени, гъвкави тела им придават прилика с черни лалета. Те слизат с песен към езерния бряг. Мелодията изпълва с трепет цялата гора, макар да е толкова тиха, че едва я чувам — напомня приглушена мелодия на орган. Някои се качват на лодките, но повечето остават. Всичко става бавно; това не е обикновено потегляне, а церемония. Или по-точно погребение на хроси. Тези тримата с прошарени муцуни, на които другите помагат да заемат местата си, отиват в Мелдилорн, за да умрат. Защото в този свят, ако не се броят неколцината погубени от хнакра, никой не умира преди срока. Всички живеят докрай колкото е отредено на техния род и смъртта при тях е също тъй предсказуема, както раждането при нас. Цялото село знаеше, че тези трима ще умрат тази година, този месец; не беше трудно дори да се познае, че ще умрат тази седмица. А сега те отиват да получат последно напътствие от Оярса, да умрат и да бъдат „лишени от тяло“. Мъртвите тела ще съществуват само броени минути — на Малакандра няма ковчези, гробари, гробища и катафалки. Долината е строго тържествена, ала не виждам признаци на скръб. Те не се съмняват в безсмъртието и приятелите от едно поколение не се разделят. Напускаш света както си дошъл в него — с „другите от твоята година“. Нито страх има преди смъртта, нито тлен подир нея.

Другата сцена е нощна. Виждам как двамата с Хиой се къпем в топлото езеро. Той се смее на моето тромаво плуване; привикнал с един по-тежък свят, аз просто не мога да се потопя във водата, за да греба както трябва. И тогава виждам нощното небе. В по-голямата си част то е като нашето, макар че дълбините са по-черни и звездите по-ярки; но на запад става нещо, което не бих могъл да ти обрисувам напълно с никакво земно сравнение. Представи си Млечния път увеличен — Млечния път, гледан в най-ясна нощ през най-големия телескоп. А после си го представи не да пресича зенита, а да изгрява като съзвездие иззад планинските върхове — ослепителна огърлица от светлинки, ярки като планети, бавно се вдига нагоре, додето изпълва една пета от небосвода и сега между нея и хоризонта има ивица чернота. Светлините са толкова бляскави, че заслепяват, но това е само началото. Предстои още нещо. По харандрата плъзва сияние като от лунен изгрев.

— Ахихра! — провиква се Хиой и от околния мрак му отвръщат лаещи гласове.

Ето че истинският повелител на нощта изгрява и бавно поема нагоре през тази странна западна галактика, затъмнявайки светлините й със своя блясък. Аз извръщам очи, защото малкият диск е далеч по-ярък от Луната в най-пищното й великолепие. Целият хандрамит се къпе в безцветна светлина; мога да преброя горските стъбла по отсрещния бряг на езерото; виждам, че ноктите ми са нащърбени и мръсни. И сега се досещам какво съм видял — Юпитер изгрява иззад астероидите, със седемдесет милиона километра по-близо, отколкото са го виждали някога земни очи. Но малакандрианците биха казали „вътре в астероидите“, защото имат странния навик понякога да преобръщат слънчевата система наопаки. Те наричат астероидите „танцьори пред прага на Великите светове“. Великите светове са планетите, разположени според нас „отвъд“ или „извън“ астероидите. Глундандра (Юпитер) е най-голям сред тях и в малакандрианската философия има някакво значение, което не мога да проумея. Той е „центърът“, „великият Мелдилорн“, „тронът“ и „празникът“. разбира се, те добре знаят, че там не може да има живот, поне от планетен тип; и в никакъв случай не биха си позволили езическата идея да свържат Малелдил с определен дом. Но някой или нещо от изключителна важност се свързва с Юпитер; както обикновено — „Сероните трябва да знаят“. Но те никога не ми казват. Може би най-добрият коментар е от онзи автор, за когото ти споменах: „Защото както мъдро е казал великият Африканус, че никога не е бил по-малко сам, отколкото в самотата, така и в нашата философия нито една част от този вселенски ред не е по-малко самотна от онази, която невежите смятат за най-самотна, тъй като оттеглянето на хора и зверове не означава друго, освен по-чести срещи с по-съвършени създания.“

Повече за това — когато пристигнеш. Мъча се да изчета всяка древна книга на тази тема, за която дочуя. След като „Уестън“ затвори вратата, пътят към планетите минава през миналото. Ако ще има нови космически пътешествия, те трябва да бъдат и пътешествия във времето!…