Отвъд безмълвната планета

17.

Призори Рансъм отново зае мястото си върху рамото на Огрей. Повече от час вървяха все през същата сияеща пустош. Далече на север в небето блестеше нещо като облак с цвета на охра; беше много голям и шеметно летеше към запад на височина около петнайсет километра над пустинята. Рансъм, който още не бе виждал облак в небето на Малакандра, запита какво е това. Сорнът му обясни, че е пясък от необятните северни пустини, понесен от ветровете на онези страховити места. Често се случвало подобни облаци да достигнат даже до трийсет километра височина, а после отново да паднат (понякога и върху хандрамит) като непрогледна и задушлива прашна буря. Гледайки как облакът напредва заплашително през пустото небе, Рансъм отново си припомни, че се намират върху външната обвивка на Малакандра — не като обитатели на този свят, а като буболечки, пъплещи по повърхността на непозната планета. Най-сетне облакът падна и избухна далече на западния хоризонт, където още дълго се виждаше зарево като от пожарище, додето един завой на долината скри тази местност от погледа му.

Същият завой разкри нова гледка. Изпървом онова, което лежеше отпред, му се стори странен, неземен пейзаж — сиви ридове се издигаха и падаха като морски вълни. Далече отвъд тях на тъмносиния небесен фон стърчаха канари и зъбери от познатата зеленикава скала. След миг Рансъм разбра, че това, което бе сметнал за ридове, всъщност е само набраздената повърхност на синьо-сивкава мъгла — щом слезеха в хандрамита, изобщо нямаше да я виждат като мъгла. И докато пътят им слизаше надолу, тя наистина ставаше все по-незабележима, а пъстрите очертания на низините почваха смътно да прозират през нея. Наклонът на пътя бързо нарастваше; над ръбовете на оврага надвиснаха като нащърбени зъби на великан — великан с ужасно развалени зъби — първите върхове на планинската верига, която трябваше да прекосят. Небето и околната светлина се променяха едва доловимо. Не след дълго достигнаха ръба на склон, който по земните представи би трябвало да се нарече пропаст; пътят им слизаше все надолу и надолу по тази скална стена, докато накрая изчезваше сред буйна пурпурна растителност. Рансъм категорично отказа да предприеме спускането върху рамото на Огрей. Макар че не разбра напълно възраженията му, сорнът го свали на земята и се плъзна надолу, застинал в онази странна, наклонена поза. Рансъм го последва, доволен от възможността да раздвижи изтръпналите си нозе.

Дъхът му секна от красотата на пейзажа, който се разкри пред него. Новият хандрамит беше по-широк от онзи, където бе живял досега и точно под Рансъм се разстилаше почти кръгло езеро — огромен сапфир с диаметър около двайсет километра, обрамчен от пурпурни гори. Насред езерото като ниска, полегата пирамида или като женска гръд се издигаше бледочервен остров, гладък чак до върха, където растеше горичка от дървета, каквито не бе виждал досега. Изящните им колони се извисяваха с благородството, присъщо на земните букови гори, но бяха по-високи от катедрални кули, а към върха се разширяваха не в клони и листа, а в цветове — златисти цветя, ярки като лалета, непоклатими като скали и огромни като летни облаци. Наистина не бяха дървета, а цветя и далече долу в подножието им Рансъм зърна неясните очертания на каменни постройки. Разбра, че това е Мелдилорн, още преди неговият водач да му го каже. Сам не знаеше какво бе очаквал. Отдавна бе отхвърлил донесените от Земята видения за някакъв безкрайно сложен канцеларски комплекс или за инженерски рай с необятно множество от машини. Ала не се бе надявал на нищо толкова девствено и класическо като тази сияйна гора — тъй спокойна, тъй спотаена в своята пъстра долина, тъй зареяна с неповторимо изящество на десетки, стотици метри нагоре под хладните слънчеви лъчи. При всяка крачка от слизането относителната топлина на долината го обгръщаше все по-нежно. Той погледна нагоре — небето избледняваше. Погледна надолу — и насреща му лъхна едва доловимо нежният, тънък аромат на гигантските цветя. Очертанията на далечните чукари се замъгляваха, склоновете им вече не бяха толкова ярки. Пейзажът си възвръщаше дълбочината, светлосенките, мекотата и перспективата. Скалната издатина, от която бяха започнали спускането, сега се издигаше високо горе; изглеждаше немислимо да са минали оттам. Вече дишаше свободно. Вкочанените пръсти на краката му най-сетне се размърдаха блажено в обувките. Рансъм развърза ушанката и в ушите му мигновено нахлу песента на водопад. Ето, вече стъпваше по равна земя, покрита с мека растителност, а горският свод се издигаше над главата му. Бяха победили харандрата и стояха пред прага на Мелдилорн.

След малко излязоха на нещо като просека — широк път водеше право напред между пурпурните стъбла и в края му танцуваше плътната езерна синева. Върху една каменна колона на брега висяха гонг и чук. И трите предмета бяха богато украсени, а гонгът и чукът бяха изработени от някакъв синьозеленикав метал, който Рансъм не успя да разпознае. Огрей удари гонга. Растящата възбуда на Рансъм не му позволяваше да разгледа орнаментите по камъка толкова безпристрастно, колкото би желал. Една част от тях бяха изображения, другите представляваха чисто декоративни елементи. Ясни графични рисунки, отчетливи като земните праисторически образи на елени, се редуваха със слоеве сложни, плътно натрупани шарки, напомнящи старинни норвежки или келтски украшения; ала при по-внимателно взиране самите тези свободни или претрупани полета се оказваха подредени в някаква по-голяма картина. Рансъм се изненада от факта, че изобразителните творби не бяха ограничени само в свободните полета; нерядко някои от големите арабески включваха като второстепенен детайл изящни картинки. Другаде ставаше точно обратното — и в тези промени също имаше някакъв стремеж към ритъм или образ. Постепенно започна да проумява, че макар и стилизирани, картините явно целят да разкажат нещо, но в този момент Огрей го прекъсна. Откъм острова се задаваше лодка.

Когато лодката наближи, Рансъм с радост в сърцето забеляза, че я управлява хрос. Съществото спря край брега пред тях, втренчи се в Рансъм и после въпросително погледна Огрей.

— С право се чудиш на този нау, Хрихна — каза сорнът, — защото никога не си виждал такъв като него. Нарича се Ран-сум и е дошъл през небето от Тулкандра.

— Той е добре дошъл, Огрей — любезно отвърна хросът. — При Оярса ли идва?

— Оярса го е повикал.

— И тебе ли е повикал, Огрей?

— Не, Оярса не ме е викал. Ако отведеш Ран-сум отвъд водата, аз ще се върна в кулата си.

Хросът направи на гостенина знак да влезе в лодката. Рансъм се опита да изрази своята благодарност към сорна и след кратко колебание му подаде ръчния си часовник; не притежаваше нищо друго, което да му се стори подходящ подарък за сорн. Не бе трудно да обясни на Огрей за какво служи този предмет; но след като огледа часовника, гигантът малко неохотно го върна на Рансъм и каза:

— Това е подарък за пфифлтриг. Радва сърцето ми, но пфифлтригите ще го разберат по-добре. В Мелдилорн сигурно ще срещнеш някого от работливия народ — дай това на него. Колкото до употребата му… нима без да го гледа твоят народ не знае каква част от деня е отминала?

— Мисля, че някои животни имат такава способност — каза Рансъм, — но нашите хнау са я изгубили.

След това той се сбогува със сорна и влезе в лодката. Имаше чувството, че се е завърнал у дома — отново седеше в лодка заедно с хрос, усещаше топлия полъх откъм водата и виждаше синьо небе над главата си. Свали ушанката, облегна се удобно и обсипа с въпроси своя придружител. Узна, че хросите не са предпочитаните служители на Оярса, както бе предположил отначало, когато видя кой управлява лодката — и трите разумни вида му служеха с каквото могат, а лодката естествено бе поверена на ония, които разбират от плаване. Узна още, че след като пристигне в Мелдилорн, ще е свободен да ходи където желае и да прави каквото си иска докато го повика Оярса. Това можело да стане след час, а можело и да минат няколко дни. Край брега щял да намери колиби, където да спи и да получава храна, ако се наложи. В замяна той разказа доколкото можеше за собствения си свят и пътешествието насам; освен това предупреди хроса за опасните криви хора, които го бяха довели тук и все още бродеха на воля по Малакандра. Докато говореше му хрумна, че не бе обяснил това на Огрей; утеши се с мисълта, че Уестън и Девайн явно вече имаха някаква връзка със сорновете и едва ли щяха да нападнат толкова едри и сравнително човекоподобни същества. Поне засега. Не хранеше илюзии за крайната цел на Девайн; но в момента не можеше да направи нищо друго, освен да бъде пределно откровен с Оярса. След малко лодката докосна брега.

Докато хросът привързваше своя плавателен съд, Рансъм стана и се огледа. Отляво, близо до заливчето, в което бяха навлезли, имаше ниски каменни сгради — първите, които виждаше на Малакандра — и край тях горяха огньове. Хросът му каза, че там ще намери храна и подслон. Иначе островът изглеждаше пуст и гладките му склонове се издигаха към гората на върха, където Рансъм отново забеляза каменен строеж. Но това не беше нито храм, нито къща в земния смисъл на думата, а широка алея от монолити — един многократно увеличен Стоунхендж, величав и безлюден, който изчезваше отвъд хълма под бледата сянка на гигантските цветя. Всичко бе пусто; но докато се взираше напред, той сякаш дочу на фона на утринната тишина непрестанен, едва доловим трепет на сребърен звън — строго погледнато, то дори не беше звук, ала човек не можеше да не му обърне внимание.

— Островът е пълен с елдили — прошепна хросът.

Рансъм слезе на брега. Сякаш очаквайки да срещне някакво препятствие, той направи няколко неуверени крачки напред и спря, после продължи със същата походка.

Макар че нозете му не издаваха никакъв звук по необичайно пищната и мека растителност, той неволно изпита желание да стъпва на пръсти. Всичките му движения станаха плавни и спокойни. Поради водния простор около острова въздухът тук беше много по-топъл, почти като през хубав земен ден към края на септември — топъл, но с намек за идващите студове. В душата му растеше чувство на страхопочитание, което потисна желанието да се приближи към гората върху хълма и алеята от изправени камъни.

Около средата на склона той прекрати изкачването и тръгна надясно, спазвайки постоянно разстояние от брега. Каза си, че оглежда острова, ала усещаше, че всъщност островът го оглежда. Това чувство се подсили от едно откритие, което направи след около час и което по-късно силно се затрудняваше да опише. Казано най-абстрактно, по цялата повърхност на острова непрестанно се забелязваха съвсем леки промени на светлина и сянка, без да ги е предизвикало нещо в небето. Ако въздухът не беше спокоен, а растителността прекалено ниска и плътна, Рансъм би казал, че това е игра на вятъра — като неуловимо трептящия оттенък на земните житни ниви. И също като сребърния звън из въздуха, тези стъпки от светлина не се поддаваха на наблюдение. Най-трудно ги виждаше тъкмо там, където се вглеждаше най-внимателно — те се трупаха по границите на зрителното му поле, сякаш подреждаха там някакви сложни съчетания. Да им обърне внимание означаваше да ги направи невидими и често му се струваше, че неуловимата светлинка току-що е напуснала мястото, което докосва с поглед. Не се съмняваше, че вижда — доколкото изобщо можеше да ги види — елдилите. Това породи у него странно усещане. Не зловещото чувство, че е обкръжен от призраци. Дори не и чувството, че го дебнат и наблюдават; по-скоро му се струваше, че го гледат същества, които имат право на това. Усещането не беше страх в истинския смисъл на думата; беше донякъде стеснение, донякъде свенливост, донякъде покорство и дълбок смут.

Постепенно го налегна умора и той реши, че на тази благословена земя земя е достатъчно топло, за да си почине на открито. Меката растителност, топлината и нежният аромат, който обгръщаше целия остров, му напомняха за Земята и нейните летни градини. Той затвори очи за момент; после отново ги отвори и забеляза под себе си сгради, а в езерото зърна наближаваща лодка. Изведнъж разпозна всичко това. Със същата лодка бе дошъл, а долу бяха сградите за гости край заливчето; беше обиколил целия остров. Откритието леко го разочарова. Започваше да огладнява. Не би било зле да слезе долу и да помоли за храна; така поне щеше да си запълни времето.

Но не го направи. Когато стана и се вгледа по-внимателно в дома за гости, той зърна множество същества да се въртят наоколо, а сетне забеляза, че пристаналата лодка е натоварена с пътници. Из езерото се движеха някакви предмети, които отначало не му заприличаха на нищо, но след малко разбра, че това са сорнове, потънали до кръста във вода и очевидно газещи към Мелдилорн. Бяха десетина на брой. По една или друга причина на острова прииждаха посетители. Вече не допускаше да му сторят някакво зло, ако слезе и се смеси с тълпата, но изпитваше неохота да го стори. В мислите му с удивителна яснота изплува споменът как като новак в училището — новите момчета пристигаха един ден по-рано — се мотае из двора и гледа идването на „старите пушки“. В крайна сметка реши да не слиза. Наряза малко от ниската растителност и се нахрани, после легна да поспи.

След пладне, когато захладня, той продължи разходката. Из острова вече бродеха и други хнау. Виждаше най-вече сорнове, но това бе защото с високия си ръст се забелязваха отдалече. Почти никакъв звук не нарушаваше тишината. Нежеланието да се среща с тези събратя по скитане, които явно предпочитаха да стоят на брега, неволно го тласна нагоре, към вътрешността на острова. Най-сетне достигна покрайнините на гората и пред погледа му се разкри алеята с монолитите. По някаква неясна причина бе смятал да не навлиза в нея, но сега се взря с интерес в най-близкия камък, който беше богато покрит със скулптурни изображения и от четирите страни, а сетне любопитството го поведе към следващите.

Картините бяха твърде загадъчни. Редом с изображенията на сорнове, хроси и още някакви същества, вероятно пфифлтриги, непрестанно се появяваше неясна изправена фигура с криле и едва очертан намек за лице. Крилете не можеха да се сбъркат с нищо друго и това го озадачи. Възможно ли бе традициите на малакандрианското изкуство да идват още от онази прастара геологична и биологична епоха, когато по думите на Огрей из харандрата е имало живот и дори птици? Без съмнение камъните отговаряха утвърдително. Рансъм видя изображения на древните червени гори, над които явно летяха птици, а долу бродеха множество други, непознати животни. Друг камък показваше как тези същества лежат мъртви, а от небето някаква фантастична фигура, наподобяваща хнакра — вероятно символ на студа — ги обсипва с копия. Оцелелите създания се тълпяха около неясната крилата фигура, за която Рансъм предположи, че е Оярса, изобразен като крилат пламък. На следващия камък Оярса водеше подир себе си множество същества и очевидно дълбаеше бразда с някакъв остър инструмент. Нова картина показваше как пфифлтригите копаят и разширяват браздата. От двете им страни сорнове трупаха пръстта на остри камари, а хросите като че прокарваха канали. Рансъм се запита дали това е само митологичен разказ за сътворението на хандрамитите, или наистина е възможно те да се окажат изкуствени.

Много изображения не му говореха нищо. Особено го озадачи едно от тях — най-отдолу имаше част от кръг, иззад който се подаваше в три четвърти диск, съставен от концентрични кръгове. Предположи, че това трябва да представлява слънцето, изгряващо над хълм; долната част несъмнено беше изпъстрена със сцени от Малакандра — Оярса в Мелдилорн, сорнове по планинските хребети на харандрата и много други неща, както познати, така и непознати. Рансъм насочи вниманието си към изгряващия диск. Не беше слънцето. Самото слънце личеше ясно в центъра на диска; наоколо му се разширяваха концентричните кръгове. Върху първия и най-тесен от тях беше изобразена дребна топчица, яхната от крилата фигура — нещо като Оярса, само че свиреща с тръба. Върху следващия кръг нова подобна топка носеше друга пламтяща фигура. Този път нямаше дори и намек за лице, но за сметка на това фигурата беше надарена с две издутини и след дълго разглеждане Рансъм реши, че това трябва да са гърди на женско млекопитаещо. Вече не се съмняваше, че вижда изображение на слънчевата система. Първата топка беше Меркурий, втората — Венера. „Какво невероятно съвпадение — помисли Рансъм, — че и тяхната митология като нашата свързва с Венера представата за женственост.“ Вероятно щеше да се занимава по-дълго с тази мисъл, ако напълно обяснимото любопитство не бе привлякло погледа му към следващата топка, която трябваше да представлява Земята. Когато я видя, съзнанието му застина за миг. Топката си беше на място, ала там, където трябваше да бъде пламтящата фигура, имаше само дълбока, безформена вдлъбнатина, сякаш изсечена за да премахне образа. Значи някога… но тук предположенията му колебливо замлъкнаха пред стена от неизвестност. Погледна следващия кръг. Върху него нямаше топка. Вместо това долната част на кръга докосваше върха на сегмента, изпълнен със сцени от тукашния живот, тъй че в тази точка Малакандра се допираше до слънчевата система и тръгваше право напред, срещу зрителя. След като бе проумял смисъла на картината, той се порази от нейната изразителност. Отстъпи назад и дълбоко въздъхна, преди да се замисли над част от срещнатите загадки. И тъй, Малакандра беше Марс. А Земята…

Но в този момент звуците на блъскане и тракане, които се раздаваха от доста време, макар че не им бе обърнал внимание, станаха прекалено силни. Наблизо работеше някакво същество и това едва ли беше елдил. Леко стреснат — защото бе потънал в размисли — Рансъм се обърна. Не видя никого. Доста наивно той подвикна на английски:

— Кой е там?

Тракането веднага заглъхна и иззад съседния монолит се подаде удивителна физиономия.

Беше гола, като лицето на човек или сорн. Освен това беше издължена и остра като муцуна на земеровка, жълтеникава, мършава и толкова ниска в челото, че не би могла да принадлежи на разумно същество, ако зад ушите черепът не се разширяваше назад и нагоре като старинна перука. След миг цялото същество излезе наяве с изненадващо висок скок. Рансъм се досети, че това е пфифлтриг… и благодари на съдбата, че след кацането не го бе сблъскала най-напред с някой представител на този трети народ. Съществото наподобяваше насекомо или влечуго много по-силно от всички срещнати досега. Телосложението му беше като на жаба и отначало Рансъм помисли, че също като жаба се подпира върху „ръцете“ си. После забеляза, че тази част от предните крайници, която докосваше земята, би трябвало да се нарече по-скоро с човешката дума „лакът“. Беше широка, покрита с израстък като възглавничка и явно предназначена да помага при движението; от нея обаче се издигаше под ъгъл около четирийсет и пет градуса истинската ръка — тънка и силна, завършваща с грамадна китка и множество дълги, чувствителни пръсти. Рансъм разбра, че при всякакъв вид физически труд — от миньорския до гравирането на камеи — това същество ще има предимството да работи с пълна сила, като се подпира на лакти. Приликата с насекомо се дължеше на резките, бързи движения и на факта, че също като богомолките пфифлтригът можеше да завърта главата си почти на сто и осемдесет градуса; още повече я засилваше сухият, стържещо-звънтящ звук, който издаваше при всяко движение. Напомняше едновременно скакалец, джудже от старинна илюстрация, жаба и един гърбав лондонски препаратор, стар приятел на Рансъм.

— Аз идвам от друг свят… — започна Рансъм.

— Зная, зная — отвърна съществото с бърз, цвърчащ и доста нетърпелив глас. — Ела тук, зад камъка. Насам, насам. Оярса нареди. Много спешно. Трябва да почвам веднага. Стой така.

Рансъм се озова от другата страна на камъка пред една недовършена фреска. Земята наоколо беше обсипана с каменни късчета, а из въздуха се носеха облаци прах.

— Добре — каза съществото. — Стой така. Не ме гледай. Гледай натам.

Отначало Рансъм не разбра какво се иска от него; после видя пфифлтрига да се озърта ту към него, ту към камъка с характерния поглед на творец, който е един и същ на всички планети — чак сега осъзна положението и едва не се разсмя. Трябваше да позира за портрет! От мястото, където стоеше, различи, че съществото реже камъка като сирене с бързи, почти неуловими движения и макар да не виждаше самата творба, можеше отлично да разгледа пфифлтрига. Сега разбра, че звънтящите металически звуци долитат от множество дребни инструменти, закачени около кръста му. Понякога съществото с ядосано възклицание захвърляше инструмента и подбираше нов; най-често употребяваните обаче държеше в устата си. Рансъм осъзна още, че също като него това създание носи изкуствено облекло от някаква лъскава, люспеста материя, която въпреки дебелия слой прах изглеждаше богато украсена. Около врата имаше нещо като пухкав шал, а очите му бяха защитени с изпъкнали тъмни очила. Крайниците и шията бяха нагиздени с верижки и пръстени от лъскав метал — но не е злато, помисли Рансъм. Докато работеше, пфифлтригът непрестанно си шушукаше нещо, а когато се развълнуваше — обичайното му състояние — сбръчкваше връхчето на носа си като заек. Най-сетне той направи нов поразителен скок, приземи се на три метра от творбата и заяви:

— Да, да. Не е точно както се надявах. Другия път ще се справя по-добре. Засега да стои. Ела и виж.

Рансъм послушно пристъпи напред. Видя изображение на планетите, но вече не подредени като карта на слънчевата система, а идващи в колона право към зрителя и всички освен една увенчани със своя пламтящ ездач. Малакандра беше отдолу и за негово най-голямо учудване върху нея имаше съвсем прилично изображение на космическия кораб. Отстрани стояха три фигури, явно и трите по негово подобие. Рансъм с погнуса отстъпи назад. Колкото и странна да бе темата от малакандрианска гледна точка, каквато и отстъпка да допуснеше спрямо стила, все пак това същество би могло да представи човешките тела малко по-добре от тия недодялани чучела — почти толкова високи, колкото и широки, обрасли по темето и брадата с нещо като плесен.

— Сигурно такъв изглеждам в очите на твоя народ — уклончиво каза той. — В моя свят не биха ме изобразили така.

— Прав си — отвърна пфифлтригът. — Не исках да е прекалено истинско. Ако е прекалено истинско, те няма да повярват — ония, които ще се родят след време.

След това той подхвана някаква дълга, неразбираема реч; докато го слушаше, Рансъм изведнъж проумя, че тия противни фигури всъщност са опит за идеализиране на човешкото. Разговорът започна да става скучен. За да смени темата, Рансъм зададе един въпрос, който го мъчеше от известно време.

— Не мога да разбера как така и вие, и сорновете, и хросите говорите един и същ език. Формата на устата, гърлото и зъбите ви трябва да е много различна.

— Така е — потвърди съществото. — Някога сме имали различни езици и все още ги пазим. Но всички са изучили езика на хросите.

— Защо? — запита Рансъм, все още неспособен да се отърси от земните исторически представи. — Да не би някога хросите да са управлявали всички останали?

— Не те разбирам. Хросите са нашите майстори на словото и песента. Те имат повече и по-добри думи. Никой не учи езика на моя народ, защото каквото имаме да кажем, казваме го с камък, слънчева кръв и звездно мляко, та всеки да види. Никой не учи езика на сорновете, защото тяхното знание си остава същото, с каквито и думи да го изкажеш. А с песните на хросите не е така. Езикът им звучи навсякъде из Малакандра. Разговарям на него с теб, защото си чужденец. С някой сорн също ще разговарям на него. Но у дома всички пазим древните си езици. То личи и по имената. Сорновете имат важни, мощни имена като Огрей, Аркал, Белмо, Фалмей. Хросите имат пухкави имена като Хнох, Хнихи, Хиой или Хлитнахи.

— Значи най-добрата поезия идва от най-грубия език?

— Вероятно — каза пфифлтригът. — Както най-добрите изображения се получават от най-твърдия камък. А моят народ носи имена като Калакапери, Паракатару и Тафалакеруф. Аз се наричам Канакаберака.

Рансъм му каза своето име.

— По нашия край — продължи Канакаберака — не е като тук. Не се свираме в някакъв си тесен хандрамит. Там има истински гори, зелени сенки, дълбоки мини. Топло е. Светлината не заслепява така и не е толкова тихо. Мога да те отведа на такова място в гората, където ще видиш стотици огньове и ще чуеш стотици чукове. Жалко, че не си идвал при нас. Ние не живеем в дупки като сорновете или в снопи от листа като хросите. Бих ти показал къщи със стотици колони — едната от слънчева кръв, другата от звездно мляко и тъй нататък… а по стените е изрисуван целият свят.

— А как се управлявате? — запита Рансъм. — Тези, които копаят в мините… обичат ли труда си като другите, които рисуват по стените?

— Всички работим в мините; такъв труд трябва да се споделя. Но всеки сам копае каквото му трябва за работа. Че как иначе?

— При нас не е така.

— Тогава сигурно сте много криви работници. Как може един творец да разбере обработката на слънчева кръв, ако сам не слезе в дома на слънчевата кръв и не опознае различните видове, ако не живее дни наред далече от слънчевите лъчи, докато металът се слее с кръвта и сърцето му и се превърне в негова храна, мисъл, напитка?

— При нас слънчевата кръв е много дълбоко, трудно се добива и онези, които я копаят, трябва цял живот да изучават това майсторство.

— А харесва ли им?

— Не ми се вярва… не знам. Трябва да го вършат, защото ако престанат, не получават храна.

Канакаберака сбръчка нос.

— Значи във вашия свят храната не достига?

— Не знам — каза Рансъм. — Често съм искал да науча отговора на този въпрос, но никой не може да ми каже. Нима никой не ви заставя да работите, Канакаберака?

— Нашите женски — отвърна пфифлтригът с тъничко писукане, очевидно близко до земния смях.

— При вас женските повече ли се ценят, отколкото при другите хнау?

— Много повече. Сорновете най-малко се интересуват от своите женски, а ние — най-много.