Отвъд безмълвната планета

6.

Събуди се освежен и дори леко засрамен от снощния ужас. Не ще и дума, положението му беше твърде сериозно — всъщност шансовете да се завърне жив на Земята изглеждаха почти нулеви. Но човек може да се изправи пред лицето на смъртта и чрез силата на разума да овладее страха от нея. Истинската трудност се криеше в подсъзнателния, биологично вроден страх от чудовища — тъкмо с това трябваше да се захване и той успя донякъде да го преодолее, лежейки на припек след закуската. Имаше чувството, че когато човек се рее из небесата като него, не би трябвало да изпитва някаква си долнопробна боязън пред тварите от която и да било планета. Помисли си дори, че ножът може да се впие не само в неговата плът. Рансъм крайно рядко изпадаше във войнствено настроение. Както мнозина свои връстници той бе склонен не толкова да надценява, колкото да подценява собствената си храброст; между фантазиите от детството и реалните му преживявания по време на войната зееше същинска бездна и може би вследствие на това той съдеше прекалено категорично за липсата на какъвто и да било героизъм в душата си. Донякъде се боеше дали сегашната му твърда решителност няма да се окаже само мимолетна илюзия; но така или иначе, трябваше да стори каквото може.

Час подир час се влачеха в техния безконечен ден, сменяха се периоди на сън и бодърстване, докато най-сетне Рансъм усети една постепенна промяна. Температурата бавно спадаше. Отново започнаха да се обличат. По-късно добавиха вълнено бельо. Още по-късно в центъра на кораба бе включен електрически нагревател. Освен това ставаше ясно — макар че явлението бе извънредно трудно за долавяне — че светлината вече не е чак толкова могъща, колкото в началото на пътуването. Чрез своята способност за сравнение разумът установяваше този факт, но бе трудно човек да го усети като намаляване на светлината и почти невъзможно да го нарече „помръкване“, защото макар сиянието да губеше сила, неземната му същност си оставаше точно такава, както и в първия миг, когато го бе съзрял. Нямаше нищо общо със земния гаснещ залез, сподирян от влажен полъх и призрачни багри из въздуха. Рансъм усещаше, че дори силата на сиянието да намалее наполовина, останалата част няма да се различава от цялото — просто щеше да е по-слаба, но непроменена. Ново разполовяване — и остатъкът пак щеше да бъде същият. Докато изобщо съществуваше, тази светлина щеше да остане вярна на същността си — чак до онова невъобразимо разстояние, където изчезне и сетната частица от нея. Рансъм се опита да обясни това на Девайн.

— Досущ като сапуна — ухили се Девайн. — Както и да го търкаш, все си остава сапун чак до последното мехурче.

Не след дълго равномерният ритъм на живота в космическия кораб взе да се нарушава. Уестън обясни, че скоро ще започнат да усещат гравитационното поле на Малакандра.

— Това означава — добави той, — че „долу“ вече няма да е към центъра на кораба. „Долу“ ще бъде посоката към Малакандра, която от наша гледна точка ще се намира под контролната кабина. В резултат от това подът на повечето каюти ще се превърне в стена или таван, а някоя от стените ще се окаже под. Няма да е много приятно.

Колкото до Рансъм, предстоящата промяна означаваше дълги часове тежък труд рамо до рамо ту с Девайн, ту с Уестън, в зависимост от това кой се намираше на смяна в контролната кабина. Водни резервоари, кислородни бутилки, оръжия, боеприпаси и провизии трябваше да се прехвърлят към стените, които щяха да се превърнат в под; при това всичко трябваше да се постави така, че да бъде изправено, когато влязат в сила новите посоки за „горе“ и „долу“. Още преди да привършат с работата, започнаха да ги спохождат странни, тревожни усещания. Отначало Рансъм смяташе, че крайниците му натежават просто от изнурителния труд; ала почивките не помагаха и Уестън му обясни, че след като са попаднали в гравитационното поле на планетата, телата им натежават непрестанно, удвоявайки теглото си на всеки двайсет и четири часа. Фактически преживяваха онова, което изпитват бременните жени, но засилено многократно, почти до непоносимост.

В същото време усещането им за посока — и без това доста объркано през целия полет — се разстрои напълно. Досега от всяка каюта съседната изглеждаше наклонена, но се оказваше равна; сега зрителната представа си оставаше същата, но подът наистина започваше да се накланя, макар и едва доловимо. Пристъпвайки през прага, човек неволно ускоряваше крачка. Захвърлена върху пода на салона възглавница се оказваше няколко часа по-късно изместена с два-три сантиметра към стената. Всички страдаха от повръщане, главоболие и сърцебиене. Положението се влошаваше с всеки изминал час. Скоро вече нямаха сили да вървят и едва се тътреха от каюта към каюта. Бяха изпаднали в болезненото състояние изобщо да не усещат посоките. Някои части от кораба се бяха преобърнали, така че само муха би могла да върви по предишния под; ала за Рансъм нито една каюта не беше в нормално положение. Непрестанно ги измъчваха усещанията за падане от непоносима височина — нещо, с което изобщо не се бяха сблъсквали в досегашния полет. Разбира се, готвенето отдавна бе изоставено. Хапваха по някой залък, доколкото им стигаха силите, а пиенето се оказваше почти непосилна задача — човек никога не можеше да е сигурен дали устата му се намира под отвора на бутилката, или нейде отстрани. Уестън ставаше все по-мрачен и мълчалив. Девайн, неизменно с шише алкохол в ръката, сипеше неописуеми богохулства и мръсни ругатни, обвинявайки Уестън, задето ги е домъкнал дотук. Измъченият Рансъм облизваше пресъхналите си устни, разтриваше болезнените си крайници и се молеше всичко да свърши.

Най-сетне дойде момент, в който вече нямаше съмнение, че едната страна на сферата е отдолу. Завинтените легла и маси висяха съвършено безполезни по стените или таваните. Бившите врати се превръщаха в люкове на пода или тавана и отварянето им изискваше неимоверни усилия. Човешките тела сякаш се наливаха с олово. Когато тежкият труд по прехвърлянето на багажа завърши, Девайн измъкна от денковете нови облекла — облеклата за Малакандра — и клекна върху стената в дъното на салона (сега превърната в под), за да огледа термометъра. Рансъм забеляза, че тепърва ще трябва да носят дебело вълнено бельо, овчи кожухчета, кожени ръкавици и ушанки. Девайн не отговори на въпросите му. Беше зает изцяло с наблюдение на термометъра, крещейки към Уестън в контролната кабина:

— По-бавно, по-бавно. По-бавно, проклет глупако. След една-две минути навлизаш във въздуха. — Той помълча за момент, после излая гневно: — Така! Остави сега на мен.

Уестън не отговаряше. Девайн нямаше навика да си хаби думите напразно и Рансъм стигна до извода, че в момента страхът и възбудата са го изкарали от релси.

Изведнъж сякаш някой изгаси светлините на вселената. Като че невидим демон изтри небосвода с мръсен парцал и великолепието, сред което бяха живели толкова дълго, помръкна до бледа, унила и жалка сивота. От сегашните си места нямаха възможност да дръпнат щорите или да изместят масивните метални капаци. Вълшебната им колесница, зареяна из небесните простори, внезапно се бе превърнала в мрачна стоманена кутия, осветена от един тесен процеп и падаща неотклонно надолу. Падаха от небето към някакъв непознат свят. Нито едно от преживените досега приключения не бе засегнало толкова дълбоко съзнанието на Рансъм. Сега се питаше как е могъл да смята планетите, та дори и Земята, за островчета на живот и реалност сред пустото мъртвило. Ала вече го изпълваше една нова увереност, която остана завинаги част от него и той разбра, че планетите — „земите“, както ги наричаше в мисълта си — са просто дупки или празнини сред животворните небеса — пренебрегнати, отхвърлени отпадъци от тежка материя и застоял въздух, създадени не чрез прибавяне, а напротив, чрез отнемане на най-важното от обкръжаващото ги сияйно пространство. И все пак, помисли той, нейде извън слънчевата система сиянието свършва. Това ли е истинската пустота, истинската смърт? Освен ако… той се помъчи да напипа полуоформената идея… освен ако видимата светлина се окаже на свой ред дупка или празнина, тоест жалка частица от нещо още по-велико. Нещо, което може да засенчи неизменните, ярки небеса също тъй категорично, както те засенчват мрачните, тежки земи…

Нещата не винаги се случват според нашите очаквания. Мигът на кацане върху един непознат свят завари Рансъм дълбоко потънал във философски размишления.