Отвъд безмълвната планета

21.

През целия следобед Рансъм остана насаме с Оярса, за да отговаря на неговите въпроси. Тъй като не ми е разрешено да опиша този разговор, мога само да кажа, че гласът го приключи с думите:

— Ти ми разкри повече чудеса, отколкото знае цялото небе.

След това обсъдиха бъдещето на Рансъм. Беше му дадено пълното право на избор дали да остане на Малакандра или да предприеме отчаяното пътешествие към Земята. Рансъм дълго се колеба, но накрая реши да рискува заедно с Уестън и Девайн.

— Обичта към своя народ — рече той — може и да не е от най-важните закони, но ти сам каза, Оярса, че все пак е закон. Ако не мога да живея на Тулкандра, по-добре изобщо да не живея.

— Правилно избра — каза Оярса. — И ще ти кажа две неща. Моят народ ще прибере всички странни оръжия, но ти ще получиш едно от тях. А докато вашият кораб докосне въздуха на Тулкандра, елдилите от далечните небеса непрестанно ще бъдат наоколо, понякога и вътре в него. Те не ще позволят на другите двама да те убият.

Досега Рансъм изобщо не бе помислял, че убийството му може да се окаже една от първите мерки на Уестън и Девайн за икономия на кислород. Смаян от собствената си недосетливост, той благодари на Оярса за тези предпазни мерки. После великият елдил го отпрати със следните думи:

— Не си се провинил с нищо, Рансъм от Тулкандра, освен с мъничко боязливост. Затова пътешествието, което предприемаш, ще е твоя болка и може би изцеление — преди то да приключи, ще бъдеш или безумец, или храбрец. Но имам една повеля за теб: ако се доберете до Тулкандра, да държиш под око този Уестън и този Девайн. Те могат да сторят още много злини във вашия свят и извън него. От твоя разказ започвам да разбирам, че има елдили, които слизат във вашия въздух, в самата крепост на Кривия; светът ви не е затворен чак толкова плътно, колкото смятахме из тукашните небесни области. Дръж под око двамата изкривени. Бъди храбър. Бори се срещу тях. Ако изпаднеш в беда, някои от нас ще ти помогнат. Малелдил ще ти ги покаже. Може дори пак да се срещнем, докато си още в това тяло; защото не без мъдрата помощ на Малелдил се срещнахме днес, та да узная толкова много за твоя свят. Струва ми се, че това е начало на много пътешествия между небесата и отделните светове — макар и не такива, на каквито се надяваше Дебелия. Чуй какво ми е разрешено да ти кажа. Сегашната година — но небесните години не приличат на вашите — отдавна е предречена като година на раздвижване и върховни промени, а обсадата на Тулкандра може би отива към края си. Назряват велики събития. Ако Малелдил не ми забрани, не ще стоя настрани от тях. А сега сбогом.

На следващия ден трите човешки същества трябваше да се проврат през гъста тълпа от представители на трите местни народа, за да започнат своето страховито пътешествие. Уестън изглеждаше блед и измъчен след цяла нощ безумно сложни изчисления, които биха съсипали всеки математик, дори и без допълнителното напрежение животът му да зависи от тях. Девайн беше бъбрив, самонадеян и леко истеричен. През нощта всичките му представи за Малакандра бяха претърпели съществена промяна поради откритието, че „туземците“ имат алкохолни напитки, а той на свой ред се бе опитал да ги научи да пушат. Единствено пфифлтригите бяха оценили неговите уроци. Сега се утешаваше от махмурлука и перспективата за почти неминуема смърт, като досаждаше на Уестън. Двамата останаха неприятно изненадани, когато откриха, че оръжията са изнесени от кораба, но всичко друго беше според желанията им. Около един час след пладне Рансъм хвърли прощален поглед към сините води, пурпурните гори и далечните зелени стени на познатия хандрамит, седне последва двамата си спътници през люка. Преди да го затворят, Уестън обяви, че с цел икономия на въздуха занапред трябва да бъдат абсолютно неподвижни. По време на полета не биваше да допускат никакви излишни движения; даже разговорите щяха да бъдат забранени.

— Лично аз ще говоря само в краен случай — каза той.

— Е, поне една добра новина — не се стърпя Девайн.

После завинтиха болтовете.

Рансъм веднага се отправи към долната част на сферата, където засега беше най-нормалната каюта и легна върху онова, което по-късно щеше да се превърне в таван. С изненада видя през илюминатора, че вече са се издигнали на километри. Хандрамитът едва се различаваше като тънка пурпурна нишка по розово-червеникавата повърхност на харандрата. Точно под кораба се сливаха два хандрамита. Нямаше съмнение, че единият е онзи, в който бе живял толкова време, а в другия се намираше Мелдилорн. От прекия път през оврага, по който го бе пренесъл Огрей, нямаше и следа.

С всяка минута пред очите му изникваха нови хандрамити — дълги прави линии, ту успоредни, ту пресичащи се или подредени в триъгълници. Пейзажът постепенно заприличваше на геометричен чертеж. Пущинакът между пурпурните черти изглеждаше съвършено гладък. Право отдолу вкаменените гори му придаваха розов оттенък; но на север и изток като необятни пространства с жълтеникав и тухлен цвят се появиха огромните пясъчни пустини, за които разказваха сорновете. На запад изникна грамадно синьозеленикаво петно с неправилна форма, очевидно хлътнало дълбоко под нивото на околната харандра. Рансъм предположи, че това трябва да е гористата низина на пфифлтригите… или по-точно една от гористите низини, защото подобни петна вече се различаваха във всички посоки — някои от тях като едва забележими капки в пресечната точка между два хандрамита, други с гигантски размери. Изведнъж той ясно осъзна, че познанията му за Малакандра са нищожни, местни, провинциални. Все едно някой сорн да пропътува седемдесет милиона километра до Земята и накрая да се задоволи с областта между Уъртинг и Брайтън. Мина му през ума, че ако доживееше края на удивителното си пътешествие, щеше да има твърде малко за разказване: повърхностни сведения за езика, нещичко за пейзажа, недоразбрани подробности от областта на физиката — но къде беше статистиката, историята, къде беше изчерпателният обзор на другопланетните особености, какъвто би трябвало да донесе пътешественик като него? Тия хандрамити например. Гледани от височината на космическия кораб, те категорично оборваха първоначалното му впечатление, че са естествени долини. Бяха величави инженерни подвизи, за които не бе узнал нищо; и то извършени, ако можеше да вярва на разказите, още преди появата на човечеството… даже преди появата на живот върху Земята. Или всичко това бе само митология? Знаеше, че когато се завърне на Земята (ако изобщо се завърнеше), ще го възприема като митология, но спомените за срещата с Оярса все още бяха прекалено ясни, за да си позволи сериозни съмнения. Даже му хрумна, че сама по себе си разликата между история и митология може да е напълно безсмислена извън пределите на Земята.

Мисълта го смути и той отново насочи вниманието си към пейзажа, който с всеки изминал миг губеше свойствата на пейзаж и се превръщаше в диаграма. Откъм изток в червеникавата охра на малакандрианския свят започваше да се врязва ново петно, много по-тъмно и по-широко от всички други — странно петно с дълги рога или ръкави от двете страни и вдлъбнатина между тях като хлътналата част на полумесец. То продължаваше да расте. Широките тъмни ръкави сякаш се протягаха да обгърнат цялата планета. Внезапно той зърна сред черната площ ярка светеща точка и осъзна, че това изобщо не е част от повърхността, а черното небе отвъд планетата. Гладката дъга беше ръбът на нейния диск. За пръв път от излитането насам го обзе страх. Бавно, но все пак забележимо, черните ръкави пълзяха все по-напред и по-напред около осветената повърхност, докато накрая се срещнаха. Сега пред него беше целият диск, обкръжен с черна рамка. Вече отдавна се чуваха тихите удари на метеорити; илюминаторът сякаш не беше точно под него, а се изместваше настрани. Макар и неимоверно олекнали, крайниците му бяха вдървени и изпитваше вълчи глад. Погледна часовника си. Беше стоял като омагьосан почти осем часа.

Мъчително се изтътри до осветената страна на кораба и залитна назад, заслепен от величественото сияние. Пипнешком откри тъмните очила в старата си каюта, после се погрижи да утоли глада и жаждата — Уестън бе определил всекиму строги дажби от храна и вода. Отвори вратата на контролната кабина и надникна вътре. Спътниците му седяха с тревожно застинали лица пред нещо като метална маса; тя беше отрупана с изящни, леко вибриращи инструменти, изработени главно от кристал и фини проводници. Никой от двамата не му обърна внимание. От този момент до края на пътуването беше свободен да обикаля из целия кораб.

Когато се върна към сенчестата страна, светът, който бяха напуснали, висеше сред звездното небе и изглеждаше не по-едър от земната луна. Цветовете все още се различаваха — жълточервеникав диск със синьозелени петна и бели полярни шапки. Рансъм зърна двете миниатюрни малакандриански луни — движението им се забелязваше с просто око — и помисли, че те са сред хилядите неща, които не бе видял по време на своя престой. После заспа, събуди се и отново зърна диска, увиснал в небето. Сега беше по-малък от Луната. Цветовете бяха изчезнали, в сиянието му оставаше само блед, равномерен червеникав оттенък; пък и самото сияние не изглеждаше кой знае колко по-ярко от безбройните звезди наоколо. Това вече не беше Малакандра, а просто Марс.

Скоро животът му навлезе в старото всекидневие — сън, припичане на слънце и от време на време работа над бележките за бъдещия малакандриански речник. Знаеше, че едва ли има надежда да предаде на човечеството тия нови знания, че приключението им почти неминуемо ще завърши с никому неизвестна гибел сред дълбините на космоса. Но вече не можеше да нарича това пространство с думата „космос“. Все още изживяваше мигове на смразяващ страх; ала те ставаха все по-кратки и все по-бързо потъваха в чувството на преклонение, пред което собствената му участ изглеждаше съвсем незначителна. Не можеше да си представи, че пътуват като островче на живота сред мъртвата бездна. Усещаше точно обратното — че животът чака извън желязната им черупчица, готов да нахлуе всеки момент, и ако това ги убие, то ще е от прекомерна жизненост. Страстно се надяваше ако загинат, да загинат при разпадането на кораба, а не от задушаване. Да излезе навън, да се освободи, да се разтвори в океана на вечното пладне — понякога тази участ му се струваше по-желана от връщането на Земята. И ако при първото пътуване през небесата бе усетил душевен подем, то сега го изпитваше десетократно, защото бе убеден, че бездната е пълна с живот в най-буквалния смисъл на думата.

С течение на времето вярата му в думите на Оярса за елдилите не отслабваше, а растеше. Не видя нито един от тях; ослепителното сияние около кораба правеше невъзможни ония тъй фини промени на светлината, които биха издали присъствието им. Но чуваше, или поне му се струваше, че чува как към звънтенето на метеоритния дъжд се примесват множество деликатни звуци или трептения, а често чувството за нечие безплътно присъствие в кораба ставаше неоспоримо. Тъкмо заради това собствената му участ изглеждаше незначителна. И той, и цялото човечество бяха дребни и мимолетни пред тази неизмерима пълнота. Мозъкът му просто нямаше сили да обхване мисълта за истинските жители на вселената, за триизмерната безконечност на тяхната територия и неизброимите епохи на тяхното минало; ала в тия мигове сърцето му биеше по-уверено от когато и да било.

За щастие той достигна това състояние на духа преди да са започнали истинските премеждия. Откакто бяха напуснали Малакандра, термометърът неотклонно пълзеше нагоре; сега показанията му надхвърляха най-високата си точка от предишния полет. И продължаваха да растат. Светлината също се засилваше. Въпреки тъмните очила Рансъм непрекъснато стискаше клепачи и отваряше очи само за миг, колкото да извърши най-необходимите движения. Подозираше, че ако достигне Земята, зрението му ще бъде увредено завинаги. Но това не бе нищо в сравнение с мъките на горещината. Тримата будуваха по двайсет и четири часа в денонощието, търпейки страданията на жаждата с подпухнали очи, почернели устни и олющени лица. Би било истинска лудост да увеличат оскъдните си водни дажби — лудост беше дори да хабят въздуха в спорове по въпроса.

Рансъм отлично разбираше какво става. Залагайки всичко на карта в борбата си за живот, Уестън бе дръзнал да навлезе далече отвъд земната орбита — там, където никога не бе стигал човек, а може би каквото и да било живо същество. Вероятно това бе неизбежно — не можеха да гонят отдалечаващата се Земя по ръба на нейния обиколен път. Трябваше да се помъчат да я пресрещнат… да пресекат… и това беше безумие! Но тези размисли почти не го вълнуваха; човек не можеше дълго да мисли за друго, освен за жаждата. Мислеше за вода; после за жаждата; после за мислите, породени от жаждата; после пак за вода. А термометърът продължаваше да се покачва. Стените на кораба пареха. Очевидно наближаваше криза. В следващите часове жегата трябваше да ги убие или да отслабне.

Тя отслабна. Настана миг, в който лежаха изтощени и разтреперани, а наоколо сякаш царуваше студ, макар че всъщност жегата в кораба все още надхвърляше и най-страшните земни горещини. Засега Уестън бе успял; беше ги подложил на най-високата температура, която теоретично може да издържи човек и тримата оцеляха. Но вече не бяха същите. От този момент нататък Уестън спеше крайно рядко, дори и в свободното си време; след около час неспокойна дрямка той неизменно се връщаше към своите карти и безкрайните, почти безнадеждни изчисления. Отстрани личеше как се бори с отчаянието — как отново и отново приковава изплашения си мозък към цифрите. Вече не поглеждаше другите двама. Даже сякаш бе занемарил контролната кабина. Девайн бродеше като сомнамбул. Рансъм прекарваше все по-голяма част от времето си в тъмната половина и с часове лежеше там, без да мисли за нищо. Макар да бяха отминали първата голяма опасност, вече никой не се надяваше пътешествието да завърши с успех. От петдесет дни мълчаха в своята стоманена черупка, а въздухът ставаше все по-задушен.

Уестън дотолкова не бе на себе си, че дори позволи на Рансъм да вземе участие в навигацията. Предимно със знаци, но и с няколко тихо прошепнати думи му обясни всичко необходимо за този етап от полета. Очевидно се носеха към родната планета — но с твърде слаба надежда да я достигнат навреме — под напора на някакъв космически „попътен вятър“. Няколко прости правила позволиха на Рансъм да задържа винаги в центъра на илюминатора звездата, която му посочи Уестън, но докато дежуреше, винаги беше готов с лявата си ръка да позвъни в каютата на физика.

Тази звезда не беше Земята. Дните — чисто теоретичните „дни“, имащи тъй отчаяно практическо значение за тримата пътници — бяха достигнали петдесет и осем, когато Уестън промени курса и в центъра се появи ново светило. На шейсетия ден пролича, че е планета. На шейсет и шестия беше като планета, гледана през бинокъл. На седемдесетия Рансъм си каза, че никога не е виждал подобно нещо — ослепителен диск, прекалено едър за планета и прекалено дребен, за да е Луната. Откакто взимаше участие в навигацията, небесното настроение го бе напуснало. В гърдите му се събуждаше дива, животинска жажда за живот, примесена с носталгичен копнеж по чистия въздух, гледките и ароматите на Земята — копнеж за трева, месо, бира, чай и човешки гласове. В началото най-трудно му беше да се бори с дрямката по време на дежурство; сега, макар въздухът да бе застоял, трескавата възбуда го държеше непрестанно нащрек. Често в края на смяната откриваше, че дясната му ръка е подута и изтръпнала; часове наред без да усеща я бе притискал в контролното табло, сякаш този нищожен напор можеше да тласне кораба още по-бързо.

Оставаха им двайсет дни. Деветнайсет… осемнайсет… белият земен диск вече беше голям колкото монета и му се стори, че различава Австралия и югоизточния край на Азия. Час подир час бавното въртене преместваше очертанията на континенти през диска, ала самият диск отказваше да расте. „Давай! Давай!“ — мърмореше Рансъм на кораба. Десет дни — дискът беше колкото Луната и сияеше толкова ярко, че не можеха да го гледат. Въздухът в тясното им кълбо беше непоносимо задушен, ала Рансъм и Девайн рискуваха да си прошепнат по някоя дума, докато се сменяха на дежурство.

— Ще успеем — казваха те. — Сега вече ще успеем.

Докато сменяше Девайн на осемдесет и седмия ден, Рансъм си помисли, че със Земята нещо не е наред. Още преди края на дежурството подозрението му се превърна в увереност. Тя вече не беше истински кръг, а леко се издуваше от едната страна; имаше почти крушовидна форма. Когато пристигна на смяна, Уестън хвърли поглед към илюминатора, яростно позвъни на Девайн, блъсна Рансъм настрани и зае навигаторското кресло. Лицето му бе пребледняло като платно. Зае се да прави нещо с приборите, но когато Девайн влезе в кабината, той вдигна глава и отчаяно сви рамене. После захлупи лице в шепите си върху таблото.

Рансъм и Девайн се спогледаха. Измъкнаха Уестън от креслото — той ридаеше като дете — и Девайн зае неговото място. Най-сетне Рансъм разбра загадката на изпъкналата Земя. Онова, което изглеждаше като издутина върху нейния диск, почваше все по-ясно да се очертава като втори, почти също тъй едър диск. Той покриваше повече от половината Земя. Беше Луната — между тях и Земята, следователно с триста и осемдесет хиляди километра по-близо. Рансъм не знаеше какво означава това за кораба. Девайн очевидно знаеше и никога не бе изглеждал тъй достоен за възхищение. Лицето му бе пребледняло като на Уестън, ала очите му бяха бистри и неестествено ярки; приведе се над таблото като животно готово за скок и започна да си подсвирква през зъби.

Няколко часа по-късно Рансъм разбра какво става. Сега лунният диск беше по-голям от Земята, а постепенно забеляза, че и двата диска се смаляват. Корабът вече не летеше нито към Земята, нито към Луната; намираше се по-далече от тях, отколкото преди половин час и тъкмо това целеше трескавата дейност на Девайн. Работата не беше само там, че Луната преграждаше пътя им към Земята; изглежда, по някаква причина — вероятно свързана с гравитацията — беше опасно да минават прекалено близо до Луната и сега Девайн отклоняваше кораба към космоса. Пред самото пристанище бяха принудени да се върнат в открито море. Рансъм погледна хронометъра. Беше утрото на осемдесет и осмия ден. Оставаха им само два дни, за да достигнат Земята, а те се отдалечаваха от нея.

— Предполагам, че това е краят — прошепна той.

— Така изглежда — прошепна Девайн, без да надига глава.

Уестън най-сетне се окопити и застана до Девайн. Рансъм нямаше какво да прави. Сега беше уверен, че скоро ще умрат. След като го разбра, страданията на напрежението секнаха изведнъж. Смъртта — независимо дали щеше да дойде сега или след трийсет години на Земята — надигна глава и властно настоя за внимание. Човек винаги желае да извърши някои последни приготовления. Рансъм напусна контролната кабина и се върна в една от слънчевите каюти при покоя на нетрепващата светлина, топлината, безмълвието и острите сенки. В момента най-малко би могъл да мисли за сън. Но навярно застоялият въздух го замая. Той заспа.

Събуди се сред почти пълен мрак от някакъв силен, монотонен шум, който отначало не успя да разпознае. Напомняше му за нещо — нещо, чувано сякаш в предишен живот. Равномерният барабанящ звук се раздаваше някъде над него. Внезапно сърцето му трепна до болка.

— О, Господи — изхълца той. — О, Господи! Това е дъжд.

Намираше се на Земята. Въздухът наоколо беше тежък и застоял, но от мъчителното чувство на задух нямаше и следа. Рансъм осъзна, че все още е в космическия кораб. Изплашени от „разпадането“, другите двама бяха напуснали кораба още в момента на кацането, изоставяйки — типично за тях — своя спътник на произвола на съдбата. Не беше лесно да открие пътя навън сред мрака и под смазващия товар на земната гравитация. Ала все пак успя. Намери люка и запълзя по външната повърхност на кълбото, гълтайки въздуха с пълни гърди; подхлъзна се в калта, благослови нейния мирис и накрая изправи на крака непривичната тежест на своето тяло. Стоеше сред непрогледна нощ и пороен дъжд. Попиваше влагата с всяка пора на тялото си; с целия копнеж на сърцето си прегръщаше дъха на поле — част от родната му планета, където растеше трева, където пасяха крави, където скоро щеше да стигне до ограда и порта.

Крачеше от около половин час, когато ярък проблясък изотзад и кратък порив на вятъра му съобщиха, че корабът вече не съществува. Прие това почти безразлично. Беше зърнал отпред неясни светлини, човешки светлини. Озова се на пътека, после на път, после на селска улица. Отпред сияеше отворена врата. Отвътре долитаха гласове, говореха на английски. Усети познати миризми. Влезе и без да обръща внимание на всеобщата изненада, пристъпи към бара.

— Една бира, моля — каза Рансъм.