Отвъд безмълвната планета

3.

Когато се опомни, Рансъм лежеше в постеля сред някакво тъмно помещение. Мъчеше го жестоко главоболие и обща слабост, тъй че отначало не изпита никакво желание да стане и да проучи къде се намира. Докосвайки с длан челото си, той откри, че се поти обилно, а това насочи вниманието му към факта, че стаята (ако наистина беше стая) е необичайно топла. Като се пресегна да отметне завивките, Рансъм докосна стената отдясно на леглото — тя беше не просто топла, а направо гореща. Размаха лявата си ръка из пустотата от другата страна и усети, че там въздухът е по-хладен — очевидно топлината идваше от стените. Опипа лицето си и откри подутина над лявото око. Това му напомни за схватката с Уестън и Девайн, от което пък незабавно стигна до извода, че трябва да са го заключили в някоя барака зад пещта. В същото време той погледна нагоре и откри източника на мътната светлина, в която (едва сега го осъзна) през цялото време бе различавал движението на ръцете си. Точно над главата му имаше нещо като капандура — квадрат от нощното небе, изпълнен със звезди. Стори му се, че никога не е виждал толкова мразовита нощ. Ярко пулсиращи като от някаква непоносима болка или наслада, струпани на безброй безформени гроздове, вълшебно ясни, пламнали сред абсолютната чернота, звездите приковаха цялото му внимание, разтърсиха го, омаяха го и го притеглиха да се надигне и да седне върху леглото. Същевременно гледката засили пулсиращото главоболие и това му напомни, че е бил упоен. Тъкмо бе започнал да предполага, че упойката може да има някакъв остатъчен ефект върху зениците, което би обяснило неестествената яркост на звездното небе, когато погледът му отново бе привлечен нагоре от сребрист проблясък в ъгъла на капандурата, напомнящ блед слънчев изгрев. Една-две минути по-късно в зрителното му поле изплува глобусът на пълната луна. Рансъм седеше като вкаменен и се взираше в нея. Никога не бе виждал подобна луна — толкова бяла, едра и ослепително ярка. „Като футболна топка, лепната за стъклото — каза си мислено той и след миг добави: — Не, всъщност е много по-голяма.“ Вече беше напълно уверен, че с очите му става нещо: луната в никакъв случай не би могла да има размерите на светилото, което виждаше.

Сега сиянието на огромната луна — ако наистина беше луна — огряваше помещението като в най-ясен слънчев ден. Стаята се оказа твърде странна. Подът беше толкова тесен, че леглото и една малка масичка го заемаха почти изяло; таванът изглеждаше двойно по-широк и стените бяха скосени навън, от което Рансъм изпитваше чувството, че лежи върху дъното на дълбока и тясна ръчна количка. Това затвърди убеждението му, че страда от временно, а може би и трайно увреждане на зрението. Във всички други отношения обаче той се възстановяваше доста бързо и дори изпитваше някаква странна лекота в гърдите, придружена с чувство на бодрост и възбуда. Горещината беше все тъй непоносима, затова Рансъм свали сакото и жилетката си, преди да се изправи и да проучи помещението. Изправянето обаче се превърна в истинска катастрофа, която го накара да се замисли с дълбока тревога за остатъчните ефекти от упойката. Макар че не усети да е положил някакво изключително мускулно усилие, той изведнъж излетя над леглото с изумителна мощ, блъсна с глава капандурата и след миг се просна на пода. Сега лежеше край отсрещната стена, която според предишните му наблюдения трябваше също да е скосена навън като страната на ръчна количка. Но не беше така. Опипа я, сетне се вгледа най-внимателно; нямаше никакво съмнение, че стената се издига под прав ъгъл спрямо пода. Рансъм отново се изправи — този път бавно и предпазливо. Чувстваше се изумително лек — толкова лек, че едва успяваше да удържи нозете си върху пода. За пръв път през ума му прелетя подозрението, че може би вече е мъртъв и се намира в отвъдния живот. Неволно потрепера, но стотици дълбоко вкоренени убеждения не му позволяваха да приеме сериозно подобна възможност. След като я отхвърли, той се зае да проучи своя затвор. Резултатът не оставяше място за съмнения: всички стени изглеждаха скосени навън, тъй че таванът да е значително по-широк от пода, но когато заставаше до която и да било от тях, тя се оказваше строго отвесна — нещо, което той провери не само с поглед, но и чрез допир, като се наведе и опипа с пръсти ъглите между стените и пода. Проучването му разкри още две любопитни подробности. Стените и подът на помещението бяха направени от метал и през цялото време вибрираха едва доловимо с някакъв странен, беззвучен трепет, в който имаше нещо особено — не толкова механично, колкото напомнящо тръпка на живо същество. Но макар че вибрирането беше безшумно, в стаята не царуваше тишина — на неравни интервали откъм тавана долитаха поредици от мелодични удари и почуквания. Сякаш отвън някой бомбардираше с дребни, звънтящи снаряди металното помещение, в което се намираше. Рансъм вече се чувстваше дълбоко изплашен — изпитваше не онази прозаична боязън, с която се сблъсква човек по време на война, а главозамайващ, сковаващ страх, почти неотделим от усещането за бодрост и възбуда; беше застинал в равновесие на някакъв невидим емоционален водораздел и усещаше, че всеки момент може да се сгромоляса към умопомрачаващ ужас или към възторжен екстаз. Сега знаеше, че не се намира в подводница, а едва доловимият трепет на метала бе прекалено слаб за сухоземно превозно средство. В такъв случай кораб, предположи той, или някакъв вид самолет… но и двата варианта не можеха да обяснят странните му усещания. Озадачен, Рансъм отново седна на леглото и се вгледа в злокобно подпухналата луна.

Самолет, някакъв летателен апарат… добре, но защо луната изглеждаше толкова едра? Много по-едра, отколкото бе предположил в началото. При никакви обстоятелства луната не би могла да има подобни размери; и той изведнъж осъзна, че е разбирал това още от самото начало, но ужасът не му е позволявал да си го признае. Същевременно през главата му прелетя мисъл, от която дъхът му спря: тази нощ в небето изобщо не можеше да има пълна луна. Отлично си спомняше, че бе напуснал Надърби в безлунна вечер. Дори ако случайно не бе забелязал тъничкия полумесец, луната не би могла да нарасне чак толкова само за няколко часа. Нещо повече — изобщо не би могла да се превърне в този чудовищен диск, далеч по-голям от футболната топка, с която я бе сравнил отначало. Та тя запълваше едва ли не половината небе. И къде бе изчезнал „лунния човек“ — познатите очертания на заоблено лице, в което се бяха взирали безброй човешки поколения? Не това изобщо не беше Луната; и при тази мисъл той усети как косата му настръхва.

В този момент звукът на отворена врата го накара да се обърне. Ослепително ярък овал проблесна зад него и веднага изгасна, когато вратата се затвори, след като през нея премина масивният силует на гол мъж, в когото Рансъм разпозна Уестън. От устата на пленника не излетя нито упрек, нито молба за обяснение; дори не му мина мисълта за нещо подобно под надвисналото чудовищно светило. Самото присъствие на още едно човешко същество, предлагащо ако не друго, то поне капчица близост и топлина, разкъса напрежението на нервите му, които досега се бяха борили с бездънното отчаяние. Когато отвори уста, Рансъм откри, че в гласа му звучат ридания.

— Уестън! Уестън! — изстена той. — Какво е това? Луната не може да е толкова голяма. Не е тя, нали?

— Не — отвърна Уестън. — Това е Земята.