Отвъд безмълвната планета

4.

Краката на Рансъм се подкосиха и той навярно рухна върху леглото, но осъзна това чак след няколко минути. Междувременно бе изгубил представа за каквото и да било, освен за собствения си страх. Не знаеше дори от какво точно се бои — страхът сам по себе си бе овладял цялото му съзнание и продължаваше да расте като безформен и безграничен облак. Не загуби съзнание, макар че охотно би предпочел да припадне. Всяка промяна — смърт, сън или благополучно пробуждане, след което всичко да се окаже обикновен кошмар — би била истинско щастие. Но промяна нямаше. Вместо това в съзнанието му се пробуди дълбоко вкорененият самоконтрол на доброто възпитание — онази добродетел, която е наполовина двуличие, или пък обратното, онова двуличие, което е наполовина добродетел — и той отговори на Уестън, без да се срамува от треперещия си глас:

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се.

— Тогава къде сме?

— На около сто и четирийсет хиляди километра от Земята.

— Искаш да кажеш, че сме… в космоса.

Рансъм едва успя да избъбри последната дума като изплашено дете, което говори за призраци или като отчаян пациент, признаващ най-сетне, че страда от рак.

Уестън кимна.

— Защо? — запита Рансъм. — Защо ви трябваше да ме отвличате. И как го направихте?

За момент Уестън сякаш бе склонен да отговори на въпроса, но сетне вероятно размисли, защото седна на леглото до Рансъм и заяви:

— Предполагам, че ще си спестим излишни разправии, ако изясня нещата още отсега, за да не ни тормозиш с непрестанни въпроси през предстоящия месец. Що се отнася до това как сме го направили — сигурно имаш предвид механизмите на космическия кораб — питането е просто излишно. Нищо няма да разбереш, ако не си един от неколцината истински физици на нашия век… а ако имаше дори най-малката вероятност да разбереш, естествено, нямаше да ти кажа и дума. Ако пък ти доставя удоволствие да повтаряш думи, които не проумяваш — всъщност тъкмо това правят невежите, когато молят за обяснение — то нека да речем, че използваме някои от най-слабо изследваните свойства на слънчевото излъчване. Колкото до въпроса защо сме тук — просто защото пътуваме към Малакандра…

— Искаш да кажеш звезда, наречена Малакандра?

— Дори и невежа като теб едва ли би предположил, че напускаме слънчевата система. Малакандра е много по-близо; ще я достигнем след около двайсет и осем дни.

— Няма планета с такова название — възрази Рансъм.

— Наричам я с истинското й име, а не с онова, което са измислили нашите астрономи.

— Това е нелепо — каза Рансъм. — Та как, за Бога, би могъл да узнаеш истинското й име?

— От тамошните жители.

Този път Рансъм се нуждаеше от известно време, за да преосмисли чутото.

— Искаш да кажеш, че вече си бил на тази планета, звезда или каквото и да е там?

— Да.

— Слушай, ти сигурно се шегуваш — каза Рансъм. — По дяволите, това не е някаква си следобедна разходка. Защо никой не е чул? Защо не е гръмнало по всички вестници?

— Защото не сме идиоти — сопна се Уестън.

След кратко мълчание Рансъм отново запита:

— Как се нарича планетата според нашата терминология?

— Да се разберем веднъж завинаги — отсече Уестън. — Нямам намерение да ти кажа. Ако след пристигането успееш сам да го разбереш, много ти здраве. Обаче не смятам, че можеш да ни стреснеш с научните си познания. А междувременно просто не е необходимо да знаеш.

— И твърдиш, че планетата е обитаема? — запита Рансъм.

Уестън го изгледа някак странно, после кимна. Безпокойството на Рансъм от този поглед бързо прерасна в гняв — чувство, което досега бе почти затрупано от другите противоречиви вълнения.

— И какво общо имам аз с всичко това? — избухна той. — Вие двамата ме нападнахте, упоихте и очевидно ме отвличате като пленник в тази адска машина. Какво съм ви сторил? Как ще се оправдаете?

— Бих могъл да отвърна с въпроса защо ти трябваше да се промъкваш като крадец в моя двор. Ако си беше вървял кротко по пътя, нямаше да бъдеш тук. Не споря, наложи се да нарушим гражданските ти права. Единственото ми оправдание е, че личните интереси трябва да отстъпят пред общочовешките. Доколкото знам, в момента вършим нещо, което не е било постигано никога в цялата човешка история, а може би и в историята на вселената. Открихме как да се изтръгнем от онова късче материя, върху което е зароден нашият биологичен вид; човечеството протяга шепи към безкрая, а сетне навярно и към вечността. Едва ли си толкова тесногръд да смяташ, че животът на един-единствен човек, та дори и животът на милиони може дори за секунда да се сравнява с подобно събитие.

— Съжалявам, обаче не съм съгласен — възрази Рансъм. — Винаги съм оспорвал подобни възгледи, даже когато става дума за вивисекция. Но ти не отговори на въпроса. За какво съм ви потрябвал? Каква полза ще имате от мен на тази… Малакандра?

— Виж, това не знам — каза Уестън. — Идеята не беше наша. Просто изпълняваме заповед.

— Чия?

Отново настана мълчание.

— Хайде, стига — каза накрая Уестън. — Всъщност няма никакъв смисъл да продължаваме тоя разпит. През цялото време задаваш въпроси, на които не мога да отговоря — било защото не знам отговорите, било защото няма да ги разбереш. Пътешествието ще бъде много по-приятно, ако се примириш с положението и престанеш да тормозиш себе си и нас. А това съвсем нямаше да е трудно, ако възгледите ти не бяха тъй непоносимо ограничени и себични. Мислех си, че всеки би приел с въодушевление ролята, която ти предлагаме; вярвах, че даже и червеят, ако можеше да го осъзнае, би се издигнал до висотата на саможертвата. Разбира се, под саможертва имам предвид кратката загуба на време и свобода, както и поемането на някои дребни рискове. Тъй че не ме разбирай погрешно.

— Е — каза Рансъм, — ти държиш картите, значи ще трябва да се примиря. Според мен твоите възгледи са си чиста лудост. Вероятно всички тия приказки за безкрайност и вечност означават, че в момента се смяташ упълномощен да вършиш каквото и да било — без никакви ограничения — само защото допускаш, че подир безброй векове някакви невъобразими същества, далечни потомци на днешния човек, ще могат да лазят из най-далечните кътчета на вселената.

— Да, каквото и да било, без никакви ограничения — свирепо отвърна физикът. — И цялата световна наука — защото аз не признавам за наука литературата, историята и тем подобни боклуци — ще бъде безрезервно на моя страна. Радвам се, че повдигна този въпрос и те съветвам да запомниш отговора. А сега, ако ме последваш в съседното помещение, ще мога да ти предложа закуска. Внимавай като се изправяш, тук теглото ти е нищожно в сравнение с онова, на което си свикнал.

Рансъм стана от леглото и неговият тъмничар отвори вратата. В стаята мигновено нахлу поток от ослепителна златна светлина, която напълно засенчи бледото сияние на земния диск.

— След малко ще ти дам тъмни очила — каза Уестън, прекрачвайки в съседното помещение, откъдето се лееше светлината.

Рансъм имаше чувството, че Уестън се изкачва към вратата като към било на хълм и отвъд нея потъва надолу. Когато го последва — бавно и предпазливо — изпита странното усещане, че върви към ръба на пропаст: помещението оттатък прага изглеждаше извъртяно на една страна, тъй че отсрещната стена беше почти успоредна на пода под краката му. Когато обаче се осмели да пристъпи напред, той откри, че подът е равен и гладък, а след като попадна в новото помещение, стените изведнъж се изправиха и заобленият таван се озова над главата му. Поглеждайки назад, видя как спалнята се прекатурва на свой ред — таванът се бе превърнал в стена, а една от стените заемаше мястото на таван.

— Скоро ще свикнеш — успокои го Уестън, който бе забелязал погледа му. — Корабът има сферична форма и след като напуснахме гравитационното поле на Земята, за нас „надолу“ означава посоката към центъра на собствения ни малък метален свят. Разбира се, ние предвиждахме това и изградихме кораба по съответния начин. В центъра има кухо кълбо — вътре държим запасите си — и неговата повърхност е подът, по който вървим. Кабините са разположени около него, а стените им поддържат голямото външно кълбо, което от наша гледна точка е таван. Тъй като центърът винаги се намира „отдолу“, мястото под краката ти неизменно изглежда равно, а стената, до която стоиш — отвесна. Но от друга страна кълбото, наричано „под“, е толкова малко, че винаги можеш да виждаш отвъд неговия ръб — отвъд онова, което бихме нарекли хоризонт, ако бяхме бълхи — и затова забелязваш пода и стените на съседната кабина под странен ъгъл. Разбира се, на Земята е съвсем същото, само че ние сме прекалено дребни, за да го усетим.

След това обяснение Уестън деловито и без особени деликатности се погрижи за своя гостенин, или по-скоро пленник. По негов съвет Рансъм смъкна всички дрехи и надяна вместо тях метален пояс с огромни тежести, за да намали доколкото бе възможно досадната безтегловност на тялото си. Сложи си тъмни очила и след малко двамата с Уестън седяха един срещу друг край малка масичка със сервирана закуска. Измъчван от глад и жажда, той лакомо се нахвърли върху скромното меню, съставено от консервирана шунка, бисквити, масло и кафе.

Но всички тези негови действия бяха съвършено автоматични. Събличането и храненето минаха почти неусетно покрай съзнанието му, тъй че единственото, което можа по-късно да си припомни за своята първа закуска в космоса, бе вездесъщото, жестоко присъствие на жега и светлина. Тия две природни сили господстваха в каютата до такава степен, че на Земята биха били просто непоносими, ала тук всяка от тях притежаваше нови свойства. Светлината бе далеч по-бледа, отколкото би изглеждал в познатия свят един блясък с подобна мощ; не беше чисто бяла, а притежаваше едва доловим златист оттенък и като лъч на прожектор хвърляше рязко очертани сенки. При пълното отсъствие на влага жегата стискаше и размачкваше кожата като длан на огромен масажист — вместо отпускане и сънливост, тя предизвикваше жива, напрегната бодрост. Главоболието изчезна безследно; през целия си земен живот Рансъм рядко се бе чувствал тъй свеж, храбър и великодушен. Малко по малко събра кураж да вдигне очи към тавана. Стоманени щори закриваха почти целия илюминатор, оставяйки свободна само съвсем малка част от стъклото, а и този отвор бе допълнително покрит с някакъв дебел, тъмен материал, ала въпреки всичко долитащата оттам светлина беше непоносимо ярка.

— Винаги съм смятал, че космосът е мрачен и студен — неволно промърмори той.

— Ами слънцето? — презрително подхвърли Уестън.

Рансъм продължи да се храни. След малко произнесе:

— Щом рано сутрин е толкова…

Сепна се и не довърши, защото забеляза подигравателната физиономия на Уестън. Изведнъж го обзе почти религиозно страхопочитание: тук не съществуваха понятия като утро, ден и нощ — нямаше нищо друго, освен едно безконечно пладне, изпълващо милиони кубически километри и безбройни векове, далеч преди появата на човечеството. Той отново се озърна към Уестън, но физикът рязко вдигна ръка.

— Недей да говориш. Вече обсъдихме каквото трябваше. Корабът не разполага със запаси от кислород за излишни усилия — включително и за празни приказки.

След малко той стана, без да покани Рансъм да го последва и излезе през една от многото врати, отвъд които пленникът все още не бе надничал.