Отвъд безмълвната планета

20.

Хросът, който водеше тази процесия, беше крайно добросъвестно същество и веднага започна да обяснява с разтревожен глас:

— Дано да сме сторили добре, Оярса. Обаче не бяхме сигурни. Натопихме главата му в студена вода седем пъти, но на седмия път нещо падна. Помислихме, че е парче от нея, а то се оказа само покритие от кожата на някакво друго същество. После едни от нас рекоха, че със седем потапяния сме изпълнили твоята воля, други рекоха, че не сме. Накрая го натопихме още седем пъти. Дано не сме сбъркали. Когато го вадехме, съществото приказваше много, особено при вторите седем пъти, обаче нищо не разбрахме.

— Много добре сте сторили, Хну — каза Оярса. — Дръпнете се да го видя, защото сега ще разговарям с него.

Стражите се отдръпнаха настрани. Под живителното въздействие на студената вода обичайно бледото лице на Уестън се бе зачервило като презрял домат, а косата му — естествено, неподстригвана след кацането на Малакандра — полепваше по челото на дълги, провиснали кичури. За съжаление сред публиката нямаше познавачи на земната мимика, които да оценят по достойнство изражението му на храбрец, страдащ за велика кауза и готов не само безстрашно да понесе злото, но дори сам да го предизвика. В оправдание на поведението му би било почтено да споменем, че тази сутрин вече бе преживял ужасите на едно предполагаемо мъченичество и позора на четиринайсет принудителни студени душа. Девайн, който го познаваше добре, подвикна на английски:

— Кротувай, Уестън. Тия дяволи могат да цепят атома или нещо подобно. Внимавай какво говориш и недей пак да почваш пак с ония проклети тъпотии.

— Ха! — възкликна Уестън. — И ти ли се лепна за туземците?

— Тишина — изрече гласът на Оярса. — Ти, Дебели, още не си ми разказал нищо за себе си, затова аз ще ти разкажа. В твоя свят сте постигнали голяма мъдрост за телата и чрез нея ти си успял да направиш кораб, който да прекоси небето; но за всичко друго умът ти е като на животно. Когато за пръв път дойде тук, аз те повиках без други намерения, освен да ти окажа почести. Мракът в твоя ум те изпълни със страх. Тъй като мислеше, че ти желая злото, тръгна като животно срещу животно и отвлече този Рансъм. Щеше да го дадеш на злото, от което се боеше. Днес, като го видя тук, пак би ми го дал, за да спасиш живота си, макар още да мислеше, че ще му сторя зло. Това ти е отношението към твоя народ. А какво замисляш на моя, вече знам. Засега уби малцина. Но идваш, за да избиеш всички. За теб няма значение дали едно същество е хнау или не. Отначало си мислех, че това е защото те вълнува само дали съществото има тяло като твоето; но Рансъм е такъв, а ти щеше да го убиеш също тъй безгрижно, както и някого от моите хнау. Не знаех, че Кривия е сторил толкова много зло във вашия свят и все още не го разбирам. Ако беше мой, щях да те лиша от тяло още сега. Не си мисли глупости; чрез моята ръка Малелдил върши и по-големи чудеса, а ако потрябва, мога да те унищожа даже пред прага на собствения ти свят. Но още не съм решил да го сторя. Твой ред е да говориш. Покажи ми дали в мисълта ти има нещо друго, освен страх, смърт и желание.

Уестън извърна глава към Рансъм

— Виждам, че си избрал тъкмо най-критичния миг в историята на човечеството, за да го предадеш — каза той, после се завъртя към гласа. — Аз знае ти убива нас. Аз не страхува. Други идва, прави това наш свят…

Но Девайн вече бе скочил на крака и го прекъсна с отчаян вик:

— Не, не, Оярса. Ти не слуша него. Той много глупав човек, той има сънища. Ние малки хора, иска само хубав слънчев кръв. Ти дава нас много слънчев кръв, ние връща небе, ти вече не вижда нас. Готово, разбира?

— Тишина — изрече Оярса.

Там, откъдето идваше гласът, светлината (ако изобщо можеше да се нарече светлина) трепна едва доловимо и Девайн рухна сгърчен на земята. Когато събра сили да седне, беше задъхан и пребледнял като платно.

— Продължавай — каза Оярса на Уестън.

— Аз не… аз не… — започна Уестън, после яростно изръмжа на английски: — Не мога да изразя на проклетия им език каквото искам да кажа.

— Говори на Рансъм, а той ще го преобърне в нашия език — каза Оярса.

Уестън прие предложението без колебание. Вярваше, че е настанал смъртният му час и твърдо бе решил да изрази онова — почти единственото извън собствената му наука — което имаше да каже. Той се изкашля, изпъчи се, без сам да усети и започна:

— За вас може да изглеждам като най-долен крадец, но аз нося върху плещите си съдбините на човешката раса. Вашият племенен живот с неговите каменни оръжия, жалки колиби, първобитни лодки и елементарна обществена структура не може да се мери с нашата цивилизация — с нашата наука, медицина и право, с нашите армии, нашата архитектура, нашата търговия и нашата транспортна система, която стремително премахва властта на времето и пространството. Нашето право да ви изместим е правото на висшето над низшето. Животът…

— Момент — намеси се Рансъм на английски. — Повече няма да запомня наведнъж.

После той се обърна към Оярса и започна да превежда, доколкото можеше. Задачата бе трудна, а резултатът — който сам той сметна за доста незадоволителен — изглеждаше приблизително така:

— Между нас, Оярса, се срещат хнау, които взимат от другите хнау храна… и още разни неща, когато никой не вижда. Той казва, че не е просто като тях. Казва, че иска да направи тъй, та нещата да станат съвсем различни за ония от нашия народ, които още не са родени. Казва, че при вас много хнау от един вид живеят заедно и че хросите имат копия, каквито сме употребявали много отдавна, че колибите ви са малки и кръгли, а лодките малки и леки като нашите стари лодки и имате само един да ви управлява. Той казва, че при нас е различно. Казва, че знаем много. В нашия свят се случва тялото на някое живо същество да отслабне или да усеща болки и той казва, че понякога знаем как да спрем това. Казва, че имаме много криви хора и ги убиваме или ги затваряме в колиби и че имаме хора, които решават какво да се прави, когато двама криви хнау се карат за колиби, за женски или за други неща. Казва, че имаме много начини хнау от една област да убиват хнау от друга и някои от нас се учат как да го правят. Казва, че имаме много големи и здрави колиби от камъни и други неща — като пфифлтригите. Казва още, че разменяме много неща помежду си и можем да носим тежки товари много бързо и надалече. Заради всичко това той казва, че няма да е постъпка на крив хнау, ако нашият народ убие вашия.

Щом Рансъм замлъкна, Уестън незабавно продължи:

— Животът е по-велик от която и да било морална система; неговите права са абсолютни. Не чрез жалки племенни табута и книжни максими е водил непреклонния си поход от амебата към човека и от човека към цивилизацията.

— Той казва — започна Рансъм, — че живите същества са по-силни от въпроса дали една постъпка е крива или добра… не, не може да е това… той казва, че е по-добре да си крив, но жив, отколкото мъртъв… не… казва… казва… не мога да обясня на вашия език какво казва, Оярса. Но по-нататък казва, че единственото добро е да има много живи същества. Казва, че преди първите хора е имало много други същества и ония, които идват по-късно, са по-добри от предишните; но според него животните не се раждат от онова, което родителите разказват на своите малки за кривите и добрите постъпки. И казва, че тия животни не са имали милост.

— Той… — започна Уестън.

— Извинявай — прекъсна го Рансъм, — обаче забравих кой е този „той“.

— Животът, разбира се — отсече Уестън. — Той безмилостно е повалял препятствията, ликвидирал е всеки провал и днес в своята най-висша форма — цивилизования човек — и чрез мен като негов представител, неудържимо напира към онзи междупланетен скок, с който може би ще стане завинаги недосегаем за смъртта.

— Той казва — подхвана Рансъм, — че тези животни са се научили да вършат множество трудни неща; някой обаче не са могли и са мъртви, а другите животни не са ги съжалили. И казва, че сега най-доброто животно е онзи човек, който прави големи колиби, носи тежки товари и върши всичко друго, за което вече ти казах; той е един от тях и казва, че ако другите знаеха какво върши, щяха да бъдат доволни. Казва, че ако може да ви убие и да доведе нашите хора на Малакандра, те ще могат да живеят и след като нещо се случи с нашия свят. А после, ако нещо се случи с Малакандра, ще идат да убият всички хнау в някой друг свят. После в друг — и тъй никога няма да умрат.

— Заради това негово право — каза Уестън, — или ако щете заради мощта на самия Живот, аз съм готов без колебание да забия човешкото знаме в почвата на Малакандра; за да напредваме стъпка по стъпка, измествайки където се наложи низшите форми на живот, да завоюваме планета подир планета, система подир система, докато нашето потомство — макар и надарено със странни телесни форми и невъобразима душевност — изпълни всяко обитаемо кътче във вселената.

— Той казва — преведе Рансъм, — че заради всичко това няма да е крива постъпка — или поне ще е възможна постъпка — ако избие всички ви и доведе нашия народ. Казва, че няма да изпитва жалост. Пак казва, че може би те ще успеят да се прехвърлят от свят на свят и да избиват всички по пътя си. Мисля, че сега говори за светове около други слънца. Той иска съществата, родени от нас, да бъдат на колкото се може повече места. Казва, че не знае какви същества ще бъдат.

— Аз може да падна — заяви Уестън. — Но докато съм жив и държа този ключ, не ще се съглася да затворя вратите на бъдещето пред своята раса. Онова, което се крие в бъдещето, отвъд нашия днешен кръгозор, надхвърля човешкото въображение; стига ми да знам, че това Отвъд съществува.

— Той казва — преведе Рансъм, — че не ще престане да се опитва, докато не го убиете. И казва, че макар да не знае какво ще стане с родените от нас същества, много иска то да стане.

Уестън, който бе приключил своята реч, инстинктивно се огледа за стол. На Земята имаше навика да сяда под грохота на овациите. Тъй като стол липсваше — а не би си позволил да седне долу като Девайн — той скръсти ръце и хвърли горделив поглед наоколо.

— Добре, че те чух — каза Оярса. — Защото макар умът ти да е слаб, волята ти не е толкова крива, колкото мислех. Не за себе си искаш да сториш всичко това.

— Не — гордо отвърна Уестън на малакандриански. — Аз умира. Човек живее.

— И все пак знаеш, че за да заселят други светове, тези същества ще трябва да се променят и изобщо няма да приличат на теб.

— Да, да. Съвсем нови. Още никой не знае. Странни! Големи!

— Значи не телесната форма е това, което обичаш?

— Не. Аз не интересува каква тяхна форма.

— Това навежда на мисълта, че обичаш техния ум. Но не е така, иначе ти щеше да обичаш всеки хнау, където и да го срещнеш.

— Аз не интересува хнау. Интересува човек.

— Но ако не те интересува нито човешкият ум, който е като ума на всеки друг хнау — нали всички са сътворени от Малелдил — нито тялото, което ще се промени… ако не е нито едното, нито другото, то какво разбираш под думата „човек“?

Това трябваше да му бъде преведено. Когато разбра, Уестън отговори:

— Аз интересува човек… интересува наша раса… потомство на човек.

За думите раса и потомство му се наложи да потърси помощта на Рансъм.

— Странно! — каза Оярса. — Ти не обичаш никого от своята раса — нали щеше да ме оставиш да убия Рансъм. Не обичаш нито ума на расата си, нито тялото й. Всяко същество ще ти хареса, стига само да е потомък на твоя сегашен род. Струва ми се, че твоята обич не е към зрялото същество, а единствено към семето… защото нищо друго не ти остава.

— Кажи му — отвърна Уестън, когато успя да разбере това, — че не претендирам да съм наясно с метафизиката. Не съм дошъл да разнищвам логически проблеми. Ако не е способен да разбере — както явно и ти не разбираш — нещо тъй основно като дълга за вярност към човечеството, значи не ще мога да му го обясня.

Но Рансъм не се справи с превода на последните думи и Оярса продължи:

— Сега виждам как те е изкривил владетелят на безмълвния свят. Има закони, известни на всички хнау — жалост, честност, срам и така нататък — и между тях е обичта към своя род. Той те е научил да нарушаваш всички закони, освен този единствен, който не е от най-важните; а и него е изкривил, докато се превърне в безумие и така изкривен го е сложил да властва в ума ти като мъничък сляп Оярса. И сега можеш само да му се подчиняваш, макар че ако те запитаме защо това е закон, не ще можеш да обясниш, както не можеш да обясниш и другите, по-важни закони, които нарушаваш заради него. Знаеш ли защо го е сторил?

— Аз мисли няма такъв личност… аз мъдър, нов човек… не вярва такива стари приказки.

— Ще ти кажа. Оставил ти е този единствен закон, тъй като изкривеният хнау може да стори повече зло, отколкото прекършеният. Тебе само е изкривил; но Тънкия е прекършил, понеже не му е оставил нищо, освен алчност. Сега той е като говорещо животно и в моя свят не би сторил повече зло от обикновено животно. Ако беше мой, щях да му отнема тялото, защото истинският хнау в него вече е мъртъв. Но ако ти беше мой, бих се опитал да те излекувам. Кажи ми, Дебели, защо дойде тук?

— Аз казал вече. Прави човек живее всичко време.

— Но нима мъдреците ви са толкова невежи, та да не знаят, че Малакандра е по-стара от вашия свят и се намира много по-близо до смъртта? Моите народи живеят само в хандрамитите; някога водата и топлината бяха повече, а ще стават все по-малко. Скоро, много скоро ще дойде краят на моя свят и народите ми ще се върнат при Малелдил.

— Аз знае всичко това. Сега само пръв опит. Скоро наш народ отива на друг свят.

— Но не знаеш ли, че всеки свят умира?

— Хора бяга от свят преди той умре — все напред и напред, разбира?

— А когато всички светове бъдат мъртви?

Уестън мълчеше. След малко Оярса проговори отново:

— Не се ли питаш защо моят народ, чийто свят е стар, не е дошъл отдавна да заеме вашия?

— Хо-хо! — възкликна Уестън. — Вие не знае как.

— Грешиш — каза Оярса. — Преди хиляди хилядолетия, когато на вашия свят още нямаше нищо живо, студената смърт падна над моята харандра. Тогава ме обзе дълбок смут, не толкова заради смъртта на моите хнау — Малелдил не ги създава дълголетни — колкото заради онова, което вложи в мислите им владетелят на твоя свят, защото тогава той още не беше окован. Искаше да ги направи такива, каквито сте сега — достатъчно мъдри, за да видят как наближава смъртта на целия им народ, но не толкова мъдри, че да я приемат. Скоро щяха да вземат криви решения. Те бяха способни да създават небесни кораби. Чрез мен Малелдил ги възпря. Едни излекувах, други лиших от тела…

— И виж какво става! — прекъсна го Уестън. — Сега вие много малко… затворени в хандрамити… скоро всички умира.

— Да — каза Оярса, — но едно нещо захвърлихме в харандрата: страха. А заедно с него убийството и бунта. Даже най-слабият сред моите хнау не се бои от смъртта. Само Кривия, повелителят на вашия свят, прахосва и осквернява живота ви с бягство от онова, което накрая все пак ви настига. Ако бяхте верни на Малелдил, щяхте да имате покой.

Уестън цял се тресеше от сблъсъка между страстното желание да говори и ограниченото познаване на езика.

— Брътвежи! Малодушни брътвежи! — изкрещя той на английски; после се изпъна в цял ръст и добави на малакандриански: — Ти казва твой Малелдил оставя всички умира. Друг, Крив, той бори, скача, живее — няма дрън-дрън. Аз не интересува Малелдил. Харесва Крив — аз на негов страна.

— Нима не разбираш, че той не може и не желае… — започна Оярса, после прекъсна, сякаш бе размислил. — Но сега трябва да узная от Рансъм за вашия свят, а това ще трае чак до вечерта. Няма да убия никого, дори и Тънкия, защото не сте от моя свят. Утре ще си заминете със своя кораб.

Изведнъж Девайн пребледня и бързо заговори на английски:

— За Бога, Уестън, накарай го да разбере. Ние сме тук от месеци… сега Земята не е в противостояние. Кажи му, че не може да стане. По-добре да ни убие веднага.

— Колко ще трае пътуването ви до Тулкандра? — запита Оярса.

Използвайки Рансъм за преводач, Уестън обясни, че при сегашното положение на двете планети пътуването е почти невъзможно. Разстоянието бе нараснало с милиони километри. Ъгълът на маршрута им спрямо слънчевите лъчи щеше да бъде съвсем различен от онзи, на който се бе надявал. Дори ако по някаква нищожна случайност улучеха Земята, беше почти сигурно, че запасите им от кислород ще се изчерпят далеч преди да са пристигнали.

— Кажи му да ни убие още сега — добави той.

— Знам всичко това — каза Оярса. — И ако останете на моя свят, трябва да ви убия — не ще търпя подобни същества на Малакандра. Знам, че шансът да достигнете своя свят е малък; но и малкият шанс е повече от нищо. Направете своя избор до утре по пладне. А сега ми кажи едно. Ако все пак пътуването успее, колко време ще ви отнеме най-много?

След дълги пресмятания Уестън отговори с треперещ глас, че ако не успеят за деветдесет дни, изобщо няма да стигнат, а и дотогава вече ще бъдат мъртви от задушаване.

— Деветдесет дни ще имате — каза Оярса. — Моите сорнове и пфифлтриги ще ви дадат въздух (ние също владеем това умение) и храна за деветдесет дни. Но ще направят още нещо с вашия кораб. Не желая той повече да се завръща в небето, след като докосне Тулкандра. Ти, Дебели, не беше тук, когато се погрижих за убитите от вас хроси; Тънкия ще ти разкаже. Малелдил ме е научил да върша това и отвъд времето и разстоянието. Преди небесният ви кораб да се издигне, моите сорнове ще направят така, че на деветдесетия ден да загуби тялото си, да се превърне в онова, което наричате нищо. Ако този ден го завари в небето, смъртта ви и бездруго ще е решена; но не се бавете в кораба, щом докосне Тулкандра. А сега, деца мои, отведете тези двамата и вървете където желаете. Трябва да поговоря с Рансъм.