Отвъд безмълвната планета

5.

За Рансъм времето, прекарано на кораба, би трябвало да е период на ужас и тревоги. Астрономически разстояния го деляха от целия човешки род, с изключение на двама души, към които по ред причини се полагаше да изпитва отвращение и ненавист. Летеше към неизвестна цел, а похитителите му упорито отказваха да разкрият причината за това. Девайн и Уестън редовно се сменяха на дежурства в една от каютите, до която Рансъм нямаше достъп — вероятно защото там се намираше управлението на двигателите. През свободното си време Уестън рядко обелваше дума. Девайн беше по-словоохотлив и често подхващаше шеговити разговори с пленника, докато най-сетне Уестън почваше да блъска по стената на контролната кабина и ги предупреждаваше да не хабят въздуха. Но отвъд определена граница Девайн ставаше ням като риба. Не пропускаше обаче случай да се присмее над претруфения научен идеализъм на Уестън. Колкото до себе си — твърдеше, че не дава пукната пара за бъдещето на човешкия род или срещата между два свята.

— На Малакандра има далеч по-важни неща — добавяше той, намигайки многозначително. Но когато Рансъм се опитваше да го разпита на тази тема, Девайн се прикриваше зад иронията и само подхвърляше подигравателни забележки за товара на белия човек и благата на цивилизацията.

— Значи все пак планетата наистина е обитаема — настоя веднъж Рансъм.

— А, тръгне ли се по тая линия, вечно изскача проблемът с туземците — неопределено отвърна Девайн.

Но най-често разговорите му се насочваха към онова, което се канеше да прави след завръщането си на Земята: в плановете му фигурираха предимно презокеански пътешествия с яхти, луксозни метреси и грамадна вила на Ривиерата.

— Да не мислиш, че поемам всички тия рискове за развлечение? — подчертаваше той при всеки удобен случай.

Преките въпроси за ролята на Рансъм в цялата история обикновено се натъкваха на упорито мълчание. Само веднъж Девайн, който според Рансъм в дадения случай съвсем не беше трезвен, призна, че в общи линии му „пробутват горещия картоф“.

— Обаче не се съмнявам — добави той, — че ще доживееш до следващата сбирка с приятелите от доброто старо училище.

Всичко това можеше да подхрани напълно основателни тревоги. Странното бе, че Рансъм не се тревожеше особено. Той непрестанно се намираше в такова великолепно настроение, при което човек просто не е способен да се отдаде на мрачни мисли за бъдещето. От едната страна на кораба царуваше вечна нощ, от другата — вечен ден; всяко от тия две състояние бе великолепно по своему и Рансъм с наслада обикаляше от илюминатор на илюминатор. През нощите, които можеше да сътвори с едно прекрачване на прага, той лежеше с часове, унесен в съзерцание на звездното небе. Земният диск не се виждаше и звездите царуваха сред своите вечни владения, огромни и гъсти като маргаритки по занемарена ливада — без облаци, изгреви или лунни лъчи, които да засенчват сиянието им. Имаше неописуемо великолепни планети и невъобразими съзвездия: небесни сапфири, рубини, изумруди и прашинки от разтопено злато; нейде отляво висеше дребна, далечна комета; а между и зад всичко това, безмерно по-могъща и осезаема, отколкото при поглед от Земята, властваше необятна, загадъчна чернота. Светлините потрепваха, сякаш се разгаряха от собствения му поглед. Лежейки гол върху постелята нощ подир нощ като някаква нова Даная, той откри, че му е все по-трудно да отхвърля древните астрологически теории — ако не телесно, то поне с цялата сила на въображението си усещаше как „нежният допир“ на звездите се лее и даже пронизва беззащитното му тяло. Наоколо царуваше абсолютна тишина, нарушавана само от неравномерните звънтящи звуци. Вече знаеше, че това са метеорити — зареяни дребни частици междупланетно вещество, блъскащи непрестанно по техния кух стоманен барабан. Досещаше се, че всеки момент могат да срещнат нещо по едро, което да превърне в метеорити целия кораб заедно с обитателите му. Сега усещаше, че Уестън с право го е нарекъл „тесногръд“ при първоначалния му панически изблик. Приключението беше твърде възвишено и обстоятелствата прекалено величави, за да бъде уместно друго чувство, освен върховна наслада. Но дните — тоест часовете, прекарани в слънчевото полукълбо на техния микрокосмос — бяха по-прекрасни от всичко останало. Той често се вдигаше от леглото само след няколко часа сън, притеглян неудържимо към зоните на светлина; с неугасващо изумление съзерцаваше онова вечно пладне, което винаги го очакваше, независимо от условностите на човешкото време. Там, обгърнат изцяло в потока от чист ефирен цвят и безмилостна, но гальовна светлина, Рансъм се изпъваше в пълен ръст с полупритворени очи и докато странната им колесница ги носеше с едва доловим трепет през бездните на покоя далеч над пределите на нощта, той оставяше всемирните сили ден подир ден да прочистват тялото и съзнанието му, като ги изпълват с нова жизненост. В един от своите кратки и неохотни отговори Уестън призна, че тия усещания имат научна основа — според него тук хората възприемаха редица лъчи, които не успяват да проникнат през земната атмосфера.

Но Рансъм с течение на времето постепенно откри и друга, по-духовна причина за непрестанно растящата бодрост и възторженост в душата си. Плещите му отхвърляха бремето на един кошмар, отдавна зароден в разума на съвременния човек от онази нова митология, която неотклонно следва научния прогрес. Беше чел доста за „Космоса“; в дъното на съзнанието му от години се спотайваше унилата представа за черна, ледена пустота, за някакво върховно мъртвило, разделящо световете един от друг. До неотдавна изобщо не бе подозирал колко силно го засяга тази представа — ала сега самото название „Космос“ му се струваше едва ли не светотатствена клевета спрямо лъчезарния върховен океан, сред който плаваха. Не можеше да нарече това пространство „мъртво“; всеки миг усещаше как оттам го облъхва жизнена сила. Та как би могло да е другояче, след като от този океан се бяха зародили световете с целия живот върху тях? Доскоро го бе смятал за безплодна пустош; сега разбираше, че това е утробата, която поражда светове и чието пламтящо, неизмеримо потомство се взира всяка нощ към Земята с безброй погледи… а тук тия погледи нарастваха хилядократно! Не, името „Космос“ бе съвършено неточно. Древните мислители бяха проявили мъдростта да говорят просто за небеса — небеса, изпълнени с величие.

И още неведнъж му се случваше да нашепва с любов тия стихове на Милтън.

Разбира се, Рансъм не прекарваше цялото си време в лениво изтягане на припек. Той изследваше кораба (доколкото му бе позволено), преминавайки от кабина в кабина с ония бавни движения, които Уестън най-настоятелно им препоръчваше, за да не изчерпят с излишни усилия корабния запас от въздух. Специфичната форма на космическия кораб налагаше вътре да има много повече помещения, отколкото можеха да използват; Рансъм обаче бе склонен да предполага, че собствениците — или поне Девайн — възнамеряват на връщане да запълнят тия кабини с някакъв товар. Освен това той неусетно се бе превърнал в корабен стюард и готвач — отчасти защото смяташе за нормално да поеме единствените задължения, до които го допускаха (никога не му разрешаваха да влиза в контролната кабина), а отчасти за да изпревари намеренията на Уестън, който несъмнено би го превърнал в слуга независимо от волята му. Предпочиташе по-скоро да работи доброволно, отколкото да изпадне в съвсем неприкрито робство; пък и собствената му кухня беше много по-сносна от кулинарните напъни на останалите двама.

Именно тези задължения го направиха отначало неволен, а сетне и дълбоко разтревожен свидетел на един разговор, проведен (по негова преценка) около две седмици след началото на пътешествието. След като изми съдовете от вечерята, той полежа на припек, побъбри с Девайн — предпочиташе неговата компания, макар да го смяташе за далеч по-противен от Уестън — и в обичайния час отиде да си легне. Чувстваше се малко неспокоен и след около час му хрумна, че е забравил да свърши в кухнята една-две дреболии, които биха облекчили работата му на другия ден. В кухнята се влизаше откъм общия салон и входът й се намираше до вратата на контролната кабина. Рансъм стана и се отправи натам. Както винаги беше гол и естествено без обувки.

Илюминаторът в кухнята беше откъм тъмната страна на кораба, но Рансъм не включи осветлението. Стигаше му да остави отворена вратата, през която нахлуваше сноп ярки слънчеви лъчи. Както лесно би разбрал всеки, който е „въртял“ домакинство, подготовката му за следващия ден се оказа доста по-небрежна, отколкото бе предполагал. Вече имаше опит, затова се захвана на работа умело и безшумно. Тъкмо бе свършил и бършеше ръце с кърпата зад кухненската врата, когато чу контролната кабина да се отваря и зърна на входа й човешки силует — трябва да беше Девайн. Девайн обаче не мина в салона, а остана на прага и продължи да говори — изглежда, към кабината. По този начин Рансъм можеше да чува отчетливо неговите думи, но не и отговорите на Уестън.

— Според мен ще е адски тъпо — заяви Девайн. — Би имало някакъв смисъл, ако можеше да ми гарантираш, че ще срещнем ония грозотии веднага след кацането. Ами ако се наложи да вървим пеш? От твоя план не печелим нищо, само дето ще трябва да мъкнем упоен човек заедно с раницата, вместо да го водим нормално и да му прехвърлим част от работата.

Уестън явно му отговори нещо.

— Там е работата, че не може да разбере — възрази Девайн. — Освен ако някой от двама ни бъде толкова глупав да му каже. А дори и да заподозре нещо, мислиш ли, че подобен тип ще има куража да избяга на чужда планета? Без храна. Без оръжие. Помни ми думата, само веднъж да зърне сорн, после ще припка подир теб като кученце.

Рансъм отново чу приглушения глас на Уестън.

— Откъде да знам? — отвърна Девайн. — Може да е някакъв вожд, макар че повече ми прилича на дивашки брътвежи.

Откъм контролната кабина долетя съвсем кратък израз, вероятно нов въпрос. Девайн отговори веднага:

— Това би обяснило защо го искат.

Уестън запита още нещо.

— Човешко жертвоприношение, предполагам. Макар че от тяхна гледна точка няма да е човешко, нали ме разбираш.

Този път Уестън бе по-словоохотлив и в отговор се раздаде типичният тъничък и ехиден смях на Девайн.

— Ясно, ясно. Разбирам, че вършиш всичко това в името на най-висши цели. И най-сърдечно ги приветствам, докато съвпадат с моите цели.

Уестън продължи да говори, но този път Девайн го прекъсна:

— Ама на теб май вече не ти стиска, а? — Той помълча, сякаш се вслушваше в отговора, после добави: — Е, щом толкова ти допадат ония страшилища, остани да се чифтосваш с тях… стига да имат полове, в което все още не сме сигурни. Като дойде времето да разчистим място, ще оставим едно-две да ти служат както пожелаеш — за домашни любимци, за вивисекции, за компания в леглото, или пък всичко наведнъж… Да, знам. Звучи отвратително. Само се шегувах. Лека нощ.

След миг Девайн затвори вратата на контролната кабина, прекоси салона и влезе в каютата си. Рансъм го чу как залости отвътре — съученикът му имаше този загадъчен навик. Малко по малко напрежението от подслушването започна да се разсейва. Откри, че досега не е смеел да диша и отново си пое дъх с пълни гърди. После предпазливо прекрачи в салона.

Макар да знаеше, че най-разумното ще е незабавно да се завърне в леглото, той неволно спря сред познатото великолепие на светлината и се взря в нея с ново, мъчително вълнение. Вече бяха на път да се спуснат от тия небеса, от тия щастливи сфери… към какво? Сорнове, човешки жертвоприношения, отвратителни безполови чудовища. Какво представляваха тия сорнове? Собствената му роля в цялото начинание вече беше сравнително ясна. Някой или нещо бе наредило да го доведат. Разбира се, не лично него. Загадъчният „някой“ искаше жертва — независимо каква — от Земята. Рансъм бе избран единствено по волята на Девайн; за пръв път осъзна — със закъсняла изненада, както става винаги в подобни случаи — че през всички тия години не само той е мразил Девайн, а и онзи му е отвръщал със същото чувство. Но какво представляваха сорновете? Нима когато ги видеше, наистина щеше да припка подир Уестън като кученце? Умът му, както умовете на мнозина от неговото поколение, разполагаше с богат запас от страшилища. Беше чел Хърбърт Уелс и други подобни автори. Из мисловната му вселена бродеха ужаси, с които трудно биха се мерили демоните от античната и средновековна митология. Насекомоподобни, пъплещи, ракообразни твари, потръпващи антени, пращене на ципести криле, слузести възли от сгърчени пипала — всякаква чудовищна комбинация на свръхчовешки разум и неутолима жестокост му се струваше напълно уместна сред един чужд свят. Сорновете щяха да бъдат… щяха да бъдат… не, просто не смееше да мисли как изглеждат сорновете. А скоро щеше да им бъде предаден. Кой знае защо, това му се струваше много по-страшно, отколкото да бъде заловен. Предаден, продаден, отдаден. Във въображението си виждаше безброй вероятни и невероятни чудовища — изпъкнали сферични очи, ухилени зъбати муцуни, рога, жила, криви челюсти на грамадни членестоноги. По обтегнатите му нерви свиреха своите ужасяващи симфонии всички вродени страхове от насекоми, от змии, от гъмжащи и мляскащи твари. Но реалността несъмнено щеше да се окаже далеч по-страшна — щеше да бъде другопланетна Чудовищност, нещо, което човек никога не си е въобразявал и просто не би могъл да си въобрази. В този момент Рансъм взе твърдо решение. Можеше да приеме смъртта, но не и сорновете. Щом пристигнеха на Малакандра, трябваше да избяга при първия удобен случай. Гладната смърт и дори потеря от настървени сорнове му се струваха за предпочитане пред перспективата да им бъде предаден. Ако бягството се окажеше невъзможно, щеше да прибегне към самоубийство. Рансъм беше религиозен. Надяваше се Бог да му прости този избор. Помисли си, че да постъпи другояче би било също тъй невъзможно, както да промени по своя воля телесната си форма. Без колебание той отново се промъкна в кухнята и избра най-острия нож с твърдото решение занапред никога да не се разделя с него.

Ужасът го бе изтощил до такава степен, че щом се добра до леглото си, мигновено потъна в тежък, непробуден сън.