Острието на Тишал

1.

— Подменени? — Пискливият, тъничък гласец напомняше за тембъра на задъхан пиколо, а нечия ръка с мънички нокти го дръпна за ухото. — Подменени, събуди се!

Делиан се претърколи. Не искаше да отваря очи; не можеше да си спомни точно защо, но бе почти сигурен, че събуждането щеше да му донесе болка — а той се беше затоплил, чувстваше се толкова удобно, леглото беше толкова меко…

— Подменени! — Нещо го бодна силно във врата; нямаше как да е сигурен, но имаше усещането, че е бил ритнат от съвсем мъничък бос крак. — Киър каза, че има нужда от теб.

Може пък така да е по-добре — помисли си той, разтърквайки сънливите си очи. — Ако бях поспал още малко, сигурно щях да започна да сънувам.

Тежките брокатени завеси, които закриваха прозорците в спалнята на Киърандел, бяха поръбени със златистите отблясъци на следобедното слънце. На матрака, точно до рамото му, стоеше изключително красиво дървесно духче с прозрачни крилца, които проблясваха в полумрака. Тя приличаше на двайсетинчова жена с екстравагантно чувствени форми: дълги, елегантни крака, тънка като на оса талия, възмутително пищни, твърди гърди. Беше облечена с тясна рокля, пристегната с колан в кръста, която едва покриваше щръкналото ѝ задниче и разкриваше щедро бюста ѝ.

— Тъп… — произнесе той с надебелял глас. — Колк… е часът?

— Около четири — отвърна Тъп. — Проспа повече от пет часа. Сега трябва да ставаш — Киър ме изпрати да те отведа при нея.

— Да, добре — насили се да отговори той и се надигна.

Имаше смътни спомени от идването си в тази стая; Киърандел го бе довела тук, след като пуснаха актира да си ходи; след края на представлението му за хората, които гледаха през неговите очи, Делиан едва не припадна. Едва успя да се задържи в съзнание, за да изяде супата, с която собственоръчно го нахрани Киърандел. Помнеше как го доведоха тук… помнеше и меките устни да Киърандел да шепнат в ухото му: „Знаеш ли, че си единственият човек, който някога ме е имал безплатно?“

Спомни си устните ѝ върху своите и точно тогава осъзна, че е гол.

Придърпа завивките около хълбоците си.

— Ъъъ, Тъп? Случайно да знаеш къде ми е панталонът?

— На стола. Хайде, побързай.

Имаше усещането, че цялото му тяло почервеня. Имаше някакви смътни спомени, че Тъп е — или беше — любовница на Киърандел. Беше ли правил нещо снощи с Киърандел? Какво се беше случило? Щеше да помни, ако беше правил секс…

Щеше ли?

Той уви чаршафа около кръста си.

— Тъп, моля те. Ако обичаш, би ли…?

Тъп сложи ръце на кръста си.

— Подменени, аз живея в бардак. Мислиш си, че досега не съм виждала чепове? Моля те. Виждала съм и твоя; бях тук, когато Киърандел те съблече.

Делиан затвори очи, въздъхна и отново ги отвори. Добре, това поне означава, че не съм правил секс. Той вдигна очи към Тъп, която го изгледа нетърпеливо.

Вероятно.

— Добре — рече Делиан. — Добре, идвам — тоест ей сега съм готов. — Той стана от леглото и се напъха в панталона, който му бе оставила Киърандел.

— По-добре побързай — заяви Тъп. — Тя е доста разстроена.

— От какво? — попита глухо Делиан, навличайки ризата през главата си. — И за какво ѝ трябвам? Тя има достатъчно охранители.

— Не ми обясни с подробности. Скандал с някакъв задник горе в стаите. Има заложник. Тя каза, че задникът се поти и има треска — твърди, че мацката му се опитала да го отрови.

Делиан застина, облякъл ризата си наполовина; назъбената ледена буца отново се появи в корема му. Ето това е — помисли си той. — Точно затова не исках да се будя. Точно това е.

Смазваща тежест се стовари върху раменете му, но Делиан просто поклати глава и нахлузи сандалите, оставени до стола.

— Води ме — каза той.

2.

Тъп прелетя над стъпалата, кръжейки над главата му, за да поддържа скорост, докато го водеше към Жълтите стаи в източното крило на петия етаж. Делиан се опитваше да не изостава, пъшкайки от болка при всяка крачка с осакатените си крака.

Киърандел крачеше напред-назад в коридора и ги чакаше. Беше облечена в дневната си работна одежда — свободен панталон и риза от лъскава черна коприна с наниз блестящи перли на шията, — а сребристата ѝ коса беше опъната назад в толкова стегнат кок, че очите ѝ изглеждаха допълнително издължени. В ъгълчето на устата ѝ се забелязваше капка кръв, където бе дъвкала нервно устната си с острите си като игли зъби. С нея имаше двама охранители, огрета с височина поне девет фута и ширина около пет, облечени в тежки ризници, стигащи до средата на бедрата им, и въоръжени с тежки боздугани с размерите на главата на Делиан.

— Делиан — рече рязко тя и кимна към отворената врата зад гърба ѝ. — Там, вътре.

Когато Тъп запърха във въздуха редом с тях, Киърандел поклати глава.

— Ти оставаш тук. Слез долу в покоите ми и ме чакай там.

— Аууу, Киър…

Киърандел оголи острите си окървавени зъби.

— Отивай. Веднага.

Тъп си тръгна.

Вътре в стаята едно обляно в сълзи човешко момиче на около двайсет години седеше на ръба на леглото. Зад нея върху завивките беше коленичил един каменар, който притискаше окървавена кърпа към бузата на момичето. Когато Делиан влезе, каменарят дръпна кърпата, разкривайки грозна зейнала рана на лицето на момичето. Вместо буза отстрани се виждаха два кървави къса месо, които не се допираха един до друг; тя изглеждаше така, сякаш някой беше забил нож в устата ѝ и беше срязал бузата чак до ухото.

Делиан потръпна; стомахът му все още не бе напълно готов за това.

— Кървенето почти спря — рече нежно каменарят. — Добро момиче, смело момиче. Ще те оправя, нямаш грижи.

Делиан можеше да види, че преди е била красива.

През стената се чуваше глухият звук от някой, който крачи напред-назад с тежки стъпки, сякаш тъпче хлебарки с ботушите си.

— К’во си мислиш ти? — говореше някой в съседната стая. — К’во си мислиш ти? К’во тря’аше да направя?

Каменарят започна да шие бузата на момичето с дебелите си безчувствени пръсти, използвайки дълга извита игла; шевовете щяха да задържат кожата и мускулите на място, докато магията му ускори естествения процес на зарастване. Сигурно нямаше да остане белег — или поне не голям, — но щеше да боли. Тя изскимтя, от очите ѝ потекоха сълзи и Делиан извърна поглед.

— Нейният мъчител е в съседната стая — каза Киърандел. — Доколкото знам, той избухнал изведнъж и Теса извикала охраната. Имал е време да я пореже само веднъж; тя успяла да стигне до вратата точно когато нахлула охраната.

— Тъп каза нещо за заложник.

Тя мрачно поклати глава и кимна към малката шпионка в съседната стена.

— Погледни, ако искаш. Копелето намушка едно от момчетата ми и зашемети друго. Не ми се иска да изпращам други вътре. Не само защото може да убие Енди; страх ме е да пускам хората ми близо до него.

Делиан кимна.

— Не е само той — ако е болен, тя също се е заразила. Не трябва да стоим тук. Нека лечителят остане с нея.

И защо не. Ако проститутката беше заразена, лечителят вече беше мъртъв.

Делиан улови Киърандел за ръката и я издърпа в коридора. Снижи гласа си и се наведе към нея, за да го чува само тя.

— Ти докосна ли момичето? Някой друг да я е докосвал или да е стоял близо до нея или, ъъъ, мъчителят?

— Не мисля.

— Добре. Тъп каза нещо за отрова?

— Да. Не съм сигурна — сещаш се, че тя не може да говори твърде ясно — отвърна Киърандел, кимвайки към раненото момиче. — Знам само онова, което чух през вратата. Той говореше разни неща за отрова в устата ѝ — разни щуротии, че целувката ѝ щяла да го убие и трябвало да отреже устните ѝ, за да си спаси живота, такива глупости. Затова си помислих, че няма да е зле да го видиш. Показа ми… повече, отколкото искам да знам за тази твоя болест, но ти си експертът.

— Не съм експерт — рече мрачно Делиан.

— Друг не познавам.

— Добре. Първо, едва ли някой в Анхана е заразен — това сигурно е реакция на някакви опиати. Болестта се развихри от другата страна на Седлото на Хрил…

— Нека не рискуваме — прекъсна го мрачно Киърандел. — Ако ми дадеш положителен отговор, ще изпепеля цялото шибано крило. Ти ме накара да видя смъртта на онзи фей. Ти ми показа какво е усещането. Няма да гледам как хората ми умират по този начин. Ще я убия със собствените си ръце.

Златистите очи на Делиан погледнаха в сребърните на Киърандел; той видя колко я боли от това, че трябва да казва такива неща. Освен това видя, че наистина ще го направи, колкото и да боли.

Но това не е ХРВП — помисли си той. — Не може да е. Сигурно е реакция на някакви опиати. Както вече казах.

Вратата към коридора също имаше шпионка. Делиан пристъпи напред и плъзна настрани капачето ѝ; щеше да хвърли един поглед през нея само за да успокои Киърандел, след това щеше да ѝ каже, че всичко е наред. Лесно. Просто.

През шпионката се виждаше лежащ в огромна локва кръв фей; главата му беше изкривена под странен ъгъл, едната половина от шията му бе разпрана в подигравателно подобие на устни. На лицето му кацна една муха и се разходи по изцъкленото му око.

По пода се виждаха кървави отпечатъци от стъпки; някой бе преминал през локвата кръв и беше отишъл някъде встрани.

На леглото лежеше мускулест каменар; китките и глезените му бяха здраво овързани с усукан чаршаф, а в устата му беше натъпкана смачкана калъфка от възглавница. Каменарят въртеше китките си с леки бавни движения и търкаше глезените си един в друг, разхлабвайки скришом възлите.

— К’во тря’аше да направя? А? Тя щеше да ме убие. К’во си мислиш, че тря’аше да направя? — Гласът се чу по-ясно през шпионката; стената вече не го приглушаваше и той му прозвуча противно познато.

След това клиентът се появи в полезрението му: огромен, широкоплещест огрило, с посивяло лице, от което капеше пот; едното му око трескаво проблясваше. Той беше облечен в простички, но нови дрехи от боядисан в крещящи цветове лен, който беше подгизнал от кръв от дясната му страна. Не носеше оръжие, но острият като бръснач боен нокът на дясната му ръка стърчеше в цялата си дължина и лъщеше от кръв.

Единият от бивните му беше счупен; костта на другия бе почерняла и обгорена.

Делиан се свлече до стената.

По-добре да бях умрял в планината — помисли си той. Болката в гърдите не му позволяваше нито да говори, нито да диша. — О, Рони, защо не беше по-добър фехтовач? Защо не ми разцепи черепа още тогава?

О, господи, господи, бих дал всичко, за да умра…

Огрилото убиец в стаята беше помощник-боцманът от баржата.

— Какво е? — попита Киърандел. — Работата е зле, нали? Личи си по лицето ти.

— Зле е — потвърди Делиан.

Киърандел се обърна към своите пазачи огрета с напрегнато лице.

— Евакуирайте крилото. Искам за пет минути всички да се изнесат оттук. Съберете всички пазачи и прочистете стаите. Ако след тези пет минути тук е останал някой, той ще умре в огъня.

Едното от огретата посочи с огромния си боздуган към вратата, до която стоеше Делиан.

— Ами те? Ами Енди? Гаг ще го измъгнеш оттам?

— Няма да го измъкна — отвърна Киър. — Енди, Теса, Парк — всички остават.

Огретата се спогледаха слисано.

— Но ти газа…

— Не е нужно да разбирате — прекъсна ги Киърандел. — Просто направете каквото ви наредих.

— Всъщност ти не разбираш — промълви Делиан.

Той се оттласна от стената, изненадан, че все още може да се движи. Как бе успял да се изправи с цялата тази тежест върху раменете си? Как бе успял да проговори? Как можеше още да е жив, а сърцето му да гние в гърдите му?

— Ти не разбираш — повтори бавно и мъчително той. — Аз познавам този огрило.

— Така ли? — Киърандел примигна. — Светът е малък. Но това не променя нищо…

— Напротив. Променя всичко. Той е заразен. И за да се проявяват симптомите сега, значи има само един начин да се е заразил.

Делиан разпери ръце в пълно подчинение; с такова страдание не можеше да се бори, а още по-малко да го търпи.

— Аз съм имунизиран. Не се разболявам. Но той по някакъв начин се е заразил от мен.

Очите на Киърандел бяха огромни и пусти.

Тя бавно и вдървено вдигна безсилната си ръка към лицето си, загледана в нищото. Притисна пръсти към устните си, сякаш си припомняше докосването на устните му — сякаш се опитваше да изчисли безкрайно високата цена на една-единствена целувка.

3.

Делиан лежеше в тъмнината, свит в зародишна поза от болка. Болката го парализираше, правеше го напълно безпомощен, треперещ на студения, твърд под. Намираше се само на една крачка от дивана, на половин стая от леглото, на което можеше да легне, но единствените движения, които бяха способни да извършат крайниците му, бяха неравномерни нервни потрепвания, мъчителни конвулсии — нещо между раздираща кашлица и ридания без сълзи.

Никога не си беше представял, че в света има толкова много болка.

Въргалянето в подножието на скалата в Божиите зъби с два счупени крака беше нищо; краката му сякаш имаха в себе си някакъв прекъсвач, трансформатор, който спираше болката. Но сърцето му…

Разядено от киселина, то бе оставило димяща дупка в гърдите му, засмукваща празнота, която виеше от скръб. Тази болка ставаше все по-силна. Отдавна вече не беше непоносима; искаше му се да вие, но дупката в гърдите му бе погълнала твърде много от силата му. Не можеше дори да хлипа. Можеше само да лежи на студения под и да страда.

Беше донесъл лудост и смърт в този град.

Глупостта му — обикновената безразсъдна небрежност — беше убила Киърандел и Тъп, и прислужника ѝ Заки, и красивата проститутка с разрязаното лице, и каменаря лечител Парк, и огретата пазачи…

и…

и…

и…

Първата мисъл на Киърандел бе да запечата сградата — да спаси града, като изгори до основи „Залагащия пришълец“ със себе си и всички останали, заключени вътре. Тя знаеше какво я очаква; с всяка клетка на тялото си беше преживяла заедно с Делиан смъртта на младия фей в селото край Диамантената мина. Да загине сред писъци в огъня, да усеща вонята на собствената си горяща плът, бе много по-приятно от онова, което бе преживял младият фей.

Но дори това беше безполезно; тя бе изгубила всяка надежда да забави разпространението на инфекцията. Не можеше да спаси нищо.

„Залагащият пришълец“ беше бардак, казино, атракцион за туристи от всички краища на Империята. Инфекцията, която той бе донесъл тук, вече се беше разпръснала из града и щеше да потече из цялата Империя, по артериите на Великия Чамбайген, като отровената кръв в ранен крак.

Как можеше да е толкова сляп?

След минута-две той щеше да се изправи. Щеше да отиде в съседната спалня, където Киърандел седеше в тъмнината заедно с Тъп, Заки и Пишу, отговорника на нейния етаж. Щеше да си вземе чаша и да я напълни с виното, което те пият в момента.

Той си спомни за Сократ, който изпил отровната отвара от бучиниш и започнал да крачи напред-назад из клетката си, за да я разпръсне по-бързо из тялото си; съмняваше се, че би могъл да го направи. Не беше съвсем сигурен, че ще успее да го изтърпи. Киърандел беше по-силна: тя бе влязла с твърда крачка в спалнята си, сякаш бе изоставила всички страхове и съмнения в някакъв друг свят.

От друга страна, на нея ѝ тежеше само собственото ѝ бъдеще. Делиан бе смазан от миналото си.

Той се надяваше, че от другата страна на чашата с вино, очакваща го в съседната стая, щеше да открие единствено тъмнина и край на болката си — но ако не беше така, ако трябваше да изтърпи някакво наказание за престъпленията си, той бе готов да го приеме. Дори най-ужасният ад нямаше да успее да го нарани по-силно от това.

Една малка студена ръка се притисна към бузата му, по шията му се плъзнаха пръсти, които сякаш търсеха пулс. Това обикновено докосване му подейства толкова успокояващо, толкова утешаващо, че той не можа да се отдръпне от него. Хладната ръка като че ли изтегляше болката, както мокра кърпа — треската. Той потрепери, сякаш нещо вътре в него се вкопчи в отиващата си болка, както се свиват краищата на рана около накрайника на стрела, ако бъде издърпвана твърде бавно.

— Шшт, всичко е наред — разнесе се успокояващ женски глас. — Всичко е наред, аз съм тук. — Дъхът ѝ ухаеше на зелени листа, обърнати към слънцето, на зряло жито в полето, току-що измито от дъжда.

— Не — отвърна Делиан. Тя бе отнела достатъчно от болката му и той установи, че вече може да се движи, може да говори. Отдръпна се бързо от ръката ѝ. — Не, нищо не е наред. Ти ме докосна. Сега ще умреш.

— Не съм толкова лесна за убиване — отвърна му нежният ѝ глас. — Отвори очи, Крис Хансен. Аз ти нося блага вест.

— Какво? — рече Делиан. — Как ме нарече?

Когато отвори очи и видя лицето ѝ, дъхът му секна.

Тя сияеше в тъмната стая със своя собствена светлина, като самотен слънчев лъч, приел нейната форма: малка, слаба човешка жена с обикновено облекло, тъмна коса, обрамчваща овално лице с доста обикновена красота, което не се отличаваше с нищо особено, с изключение на бликащата от него спокойна сила; блещукащ ореол от толкова пречистен и концентриран живот, че още щом я зърна, всички негови предишни представи за красотата се стопиха като ледена висулка в пещ. Докато я гледаше, Делиан не можеше дори да си представи лицето на друга жена.

Гърдите му се изпълниха с благоговение.

— Коя… — Дъхът му секна. — Коя си ти?

— Наричат ме Палас Рил.

— Кралицата на актирите? — изрече неволно той; Палас Рил бе името на владетелката на демоните в елкотанския пантеон, булка на злия Принц на Хаоса — но никоя от гравюрите или стенните рисунки на елкотанците не показваше подобна жена.

— Щом така ти харесва — отвърна тя.

Наелектризиран, Делиан се изправи на крака; после отстъпи назад и премина в ментално зрение.

— Не искам нищо от човешките богове — рече предпазливо той.

Тя се изправи бавно и тъжно и на лицето ѝ потрепна лека усмивка. Обвивката ѝ изпълни стаята и продължи да се разширява; той не виждаше границите ѝ и тя грееше като лятно слънце.

— Аз съм и човек, и бог — но не съм човешки бог. Знай, че съм твой приятел, Крис Хансен…

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— … и аз съм отговорът на твоя зов за помощ.

Делиан се спря зашеметен и се олюля, безпомощен пред наплива от болка и нужда, които отново изпълниха гърдите му — забравени за миг, те се завърнаха с нова сила.

— Как…? Кой…?

— Наричат ме с много имена. Първият народ ме зове Ейяларан.

Обвивката ѝ го обгръщаше, обвиваше, загръщаше го в пашкул от спокойствие; за части от секундата той се отпусна…

И се прехвърли в нея.

Тя се вля с тътен в него; за миг той бе изпълнен до пръсване, изпълнен отвъд болката, но в това имаше още нещо, много повече, сякаш някакъв жесток великан бе излял цял един океан в гърлото му. От писъка на орела, който се рее над Седлото на Хрил, до тихото цвърчене на тритон, който се излюпва в калта на Теранската делта, от поскърцващите на вятъра стари клони в горите на Ларикал до бълбукането на ручейчетата, които мият обраслите с мъх камъни под Брега на простолюдието — тя нахлу в него със сила, която би могла да взриви черепа му и да разпръсне из стаята димящите парчета от мозъка му…

— Достатъчно — рече жената и потокът секна изведнъж, сякаш някаква врата се затръшна пред него в ума му. — Внимавай кого докосваш, Крис; за такива като теб има доста опасности.

Делиан отстъпи назад, ахна и притисна длани към лицето си; безумното въртене на окръжаващите го стени постепенно замря. Той се поклони дълбоко и почтително се отпусна на колене.

— Простете ми, господарке моя — изрече той официално на елфически, преклонил глава пред нея. — Не Ви познах.

— Смирението ти издава човешкия ти произход — отвърна мрачно тя на същия език. — Първородните не коленичат пред Мен; правилно е да ме посрещнеш с целувка, защото аз съм твоята майка и твоята сестра, и твоето дете.

Делиан се изправи и я прегърна; изненада се, че е по-висок от нея и че тя изглежда толкова крехка в ръцете му.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Не губи надежда — отвърна тя. — След няколко дни една нова болест ще нападне този град и цялата страна. Който я преболедува, повече не трябва да се страхува от ХРВП.

— Не разбирам.

— Така ще победя чумата. С нова чума, която създава имунитет срещу другата.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога. Затова не трябва да губиш надежда.

— Надежда? — повтори той. — Имунитет… о, сърцето ми! Киърандел! Киърандел, спри!

Той влетя в съседната спалня.

Онова, което се разкри пред очите му, приличаше на край на веселяшко празненство: телата бяха проснати върху широкото легло или седяха отпуснати в удобните кресла, сякаш спяха…

Заки се беше свлякъл върху един широк стол и брадичката му бе опряна в гърдите. Пишу лежеше на леглото, скръстил спокойно ръце на гърдите си. Тъп се беше свила на една възглавница върху тоалетната масичка.

Киърандел се беше свлякла на пода като счупена кукла. Лежеше на килима до крака на леглото и Делиан се отпусна на колене до нея. Дългите ѝ, почти безплътни крака бяха извити под тялото ѝ; ако се събудеше, щяха доста да я болят.

Той докосна разпиляната ѝ сребърна коса.

— Само ако беше почакала малко — прошепна той.

Мекото сияние на горски залез озари стаята. Богинята стоеше зад гърба му.

— Тя се страхуваше — каза Делиан, галейки разсеяно косата на Киърандел. Гласът му ехтеше кухо, като в ограбена гробница. — Всички се страхуваха. Тя знаеше какво я чака. Не можеше да се изправи пред подобна смърт — не можеше да гледа тях…

— Смяташ ли, че ако можеше, щеше да предпочете да живее?

— Дали аз…? Щеше ли…? — Делиан се обърна и в очите му проблесна надежда. — Питаш ли ме?

— Онези, които са живи, не трябва да умират от тази отрова — рече богинята. — Можеш ли да понесеш бремето от връщането им?

— Аз… да! Да, всичко… всичко…

— Това не е приказка, Крис — каза богинята със строг глас. — Няма да приема думата ти, когато сам не знаеш какво говориш. Онези, които преживеят отравянето, ще останат заразени. Не мога да ги изцеля направо.

— Ти… не можеш ли? Защо не?

— ХРВП не е точно живо същество. Лечителските ми сили са огромни, но не се различават от останалите: аз мога само да стимулирам естествените процеси. ХРВП не е естествена болест; тя е генномодифицирано биооръжие… — тя изненадващо използва английски думи — и естествените съпротивителни сили на организма не могат да се защитят от него. Ако стимулирам процесите в тялото, само ще им донеса бърза смърт.

— Но аз…

Богинята го прекъсна, вдигайки ръката си.

— Ваксината, която си получил като дете, е друг генномодифициран вирус. — Тя продължаваше да вкарва английски думи в западния диалект. — И в края на краищата аз точно така ще спра инфекцията: ще създам противовирус, който ще блокира рецепторите, с които се свързва ХРВП. Ако приятелите ти бъдат изложени достатъчно бързо на въздействието му, това може да спаси живота и разсъдъка им.

— Може?

Богинята кимна.

— Ще имат шанс, но само това. Може да се окаже, че си ги призовал от милосърдната смърт, за да ги предадеш на мъчителната.

— Колко… колко дълго? Колко ще чакам, преди…

— Мисля, че ще приготвя противовируса за четири дни.

— Значи имат някакъв шанс. Ще поема този риск — рече Делиан и се изправи на крака. — Добре, а каква е уловката?

Богинята леко поклати глава.

— Това е уловката, Крис. — Тя посочи телата. — Двама от тях все още имат достатъчно сила, за да бъдат спасени; ако подсиля сърцата им и ускоря работата на черните им дробове, за да преработят отровата, тя ще се измие от телата им, преди да ги убие.

— Двама? — промълви Делиан. — Само двама?

Тя кимна.

— Този мъж — Пишу на леглото — е имал слабо сърце. Вече е мъртъв. А метаболизмът на онова дървесно духче…

Тъп… О, Киърандел, как ще го преживееш?

— … е твърде бърз. Умряла е в мига, в който е изпила отровата. И така, Крис Хансен, твоята приятелка може да не ти благодари заради това, че си я върнал към живота. Можеш ли да ѝ помогнеш да живее с вината за онова, което е сторила?

Делиан погледна към Киърандел.

Ако греша, останала е достатъчно отрова. Щом разбере какво става, тя може сама да направи своя избор.

Делиан кимна: на богинята и на себе си.

— Да — рече той. — Да, мога.

— Тогава е сторено — промълви богинята.

Толкова просто — без никакъв жест, без дори най-слабата поява на сияние около тях. Плиткото накъсано дишане на Киърандел премина в дълбокия бавен ритъм на съня.

Сега той установи, че е възстановил способността си да плаче.

— Баща ми… — мъчително произнесе той. — Семейството ми… Митондион… Когато приготвиш противовируса — дотогава целият Митондион ще бъде заразен…

— Митондион е извън пределите на силата ми — отвърна богинята. — Тя произлиза от реката — отвън границите на моя речен басейн аз съм сляпа и глуха и общо взето, безсилна. За да бъдат спасени, лекарството трябва да бъде отнесено при тях, както се е случило с болестта.

— А ти как… тоест кога… — Торонел, прошепна разбитото му сърце. Ако тя се беше появила преди две седмици, дори преди една… — Къде беше? — Сърцето му проплака истинския въпрос: Защо се забави толкова?

— Бях на Земята — отвърна простичко тя. — Както сам каза, аз съм и Кралица на актирите. Ти ме призова и аз дойдох.

— Аз… те призовах? Искаш да кажеш чрез Дж’Тан? Актира?

Сияйните ѝ бездънни очи се впиха в неговите.

— Хари Майкълсън помоли да не го забравяш.

Палас Рил отстъпи встрани и реалността се завихри около нея: перспективата се изкриви неуловимо бързо — сякаш оставайки в стаята, тя изведнъж се отдалечи на половин миля, а след още една крачка изчезна.

Делиан стоеше като сраснал със земята, трепереше и дишаше тежко.

Хари… Майкълсън?

Киърандел се размърда в краката му и проплака; Делиан веднага коленичи до нея и повдигна главата ѝ в скута си.

— Шшт — прошепна той. — Шшт. Всичко е наред. Аз съм тук. Всичко е наред.

И за миг си повярва, че казва истината.