Три

Тъмният ангел чакаше, затворен в построената от самия него тъмница, окован в създадените от самия него вериги. Години наред не бе разполагал с друга храна освен собственото си тяло. Той се хранеше със себе си: глозгаше костите си и изсмукваше костния мозък.

Не знаеше какво очаква, но въпреки това чакаше.

В един зловещ ден се донесе едва чутият шепот на далечни фанфари и тъмният ангел се размърда в затвора си.

Хари плъзна ръка под тогата си и напипа подутината върху гръбначните прешлени на кръста. Помасажира я през туниката си, опитвайки се да премахне болката; чувството беше същото, сякаш лежи върху камък с размера на юмрука си. Обезболяващите успяваха донякъде да притъпят усещането, без да го направят напълно неработоспособен. Имаше работа за вършене.

Раната постоянно го болеше по време на работа напоследък; може би беше заради проклетото ново кресло. То беше изглеждало добре в каталога, но някак не можеше да се почувства удобно в него. Гърбът обикновено започваше да го боли, когато слизаше с личния си асансьор долу в офиса — издълбан в скалите под клона на Студията в Сан Франциско, — докато изминеше трите етажа, болката вече беше плъзнала пипалата си чак до раменете му. Обикновено тя нарастваше постепенно през целия ден, но оставаше поносима.

Ала напоследък беше безмилостна.

Това проклето кресло… Трябваше да запазя Колбърговото — помисли си Хари. — Той беше торба с шибани ларви на мухи, разбира се, но знаеше как да си създава удобства.

Първото нещо, което направи, когато най-накрая се пребори за това да е не само формално управител на клона на Студията в Сан Франциско, беше да предекорира офиса си.

Това беше нещо, което винаги смътно беше възнамерявал да направи, откакто Студията го издигна на този пост преди шест години. Отначало беше изпитвал истинско злорадство, докато седеше в креслото на Колбърг и наблюдаваше океана през неговия ретранслатор „Сони“. Но това бързо му омръзна. Подбраните от Колбърг мебели бяха заоблени, меки, без никакви остри ъгли — какъвто беше и самият Колбърг. Хари мразеше този офис не по-малко, отколкото бе мразил предишния му обитател, но за няколко години не му мина през ума, че това е основателна причина да направи някои промени.

Всъщност никога не му беше хрумвало, че и Колбърг е подбирал мебелите си по свой вкус. Светът изглежда по различен начин за човек, израснал в Работническите гета. Това беше не просто кабинет, в който работи управителят, това беше кабинетът на управителя. Той се струваше на Хари Майкълсън мистично светилище, като тронна зала на крал в Отвъдие, където обстановката се диктува от хилядолетни традиции, а не зависи от капризите на настоящия ѝ обитател.

Сега това му изглеждаше забавно — когато си спомняше за него, Хари поклащаше глава с печална усмивка. Винаги беше изпитвал усещането, че този офис сякаш не е наистина негов, че са го инсталирали тук като част от оборудването, докато не се появи и не заеме мястото си истинският управител. Като Краля Шут на Кирисханския пролетен карнавал, за когото всички се правят, че наистина управлява, докато не се опита да въвежда закони.

Сега офисът на управителя беше обзаведен с тъмна ламперия, дебел мъхест килим, огромно бюро от внесено от Отвъдие орехово дърво, а навсякъде по стените имаше тежки секции с истински книги. Имаше малко пиеси, няколко исторически книги, но предимно художествена литература с кожени подвързии: фентъзита, криминалета, дори някои социално неангажирани, леко рискови произведения от изчезналия жанр научна фантастика. Повечето книги бяха дошли тук от склада в имението на Вило. Ако някой се поинтересуваше — да речем, Бордът на директорите или дори Социалната полиция, — Хари можеше да каже, че черпи от старите романи идеи за Приключения; това му даваше идеално извинение да съхранява тук колекцията си, която никога не биха му позволили да държи вкъщи.

Единственият проблем беше, че шибаният гръб продължаваше да го боли.

Аналгетиците, които взимаше, помагаха, но не кой знае колко. Лекарите на Студията не му предписваха нищо от по-силните неща; те не вярваха, че наистина го боли нещо. Периодично някой от тях му напомняше, че рецепторите за допир и болка в областта на раната му са били увредени при слагането на байпаса му — което беше самата истина, самата рана беше само къс мъртво месо — и че в действителност там няма какво да го боли.

Хари беше готов да признае, че това е психосоматична болка. Е, и? Пак си го болеше.

Той се отказа да спори с лекарите. Вместо това започна да носи със себе си малко шишенце с меперидин хидрохлорид, купено от черния пазар. Лекарството облекчаваше болката не само в гърба му, но и в живота му.

Ако цялата болка беше само в главата му, както твърдяха, то защо тя ставаше по-силна сега, когато седеше в кресло, което харесваше? Новото му кресло беше старомодно, въртящо се, с висока облегалка, тапицирано с телешка кожа над гел-пълнежа; беше по-скъпо и по-добре проектирано от онова в домашния му кабинет в Аби. В него би трябвало да е по-удобно, отколкото в проклетото му легло, да не говорим за безформеното подобие на стол, което беше наследил от Колбърг.

Хари се застави да погледне в екрана, запълнен с последните отчети на инспекторите от минната колония в Трансдея. До него бяха достигнали неприятни слухове за този филиал; Гарете, вицекралят на компанията „Отвъдие“, беше безмилостен като детски насилник и някои хора казваха, че си затваря очите пред погромите срещу нехората по границите на херцогството. Така че Хари можеше да си помечтае за изненадваща инспекция и за това как ще напише доклад, който ще струва главата на Гарете, което ще го накара да се почувства щастлив за час или два…

Индикаторът на екрана му изпиука предупредително.

Хари потрепна, после поклати глава и натисна клавиш, приемайки обаждането. Отчетите изчезнаха, заменени от подобното на невестулка лице на секретаря му.

— Да, Гейл?

— Търсят ви от апаратната, Администратор. Казват, че е спешно.

— Свържи ме тогава.

— Веднага, сър.

Картината се смени — сега на екрана беше нервно изглеждащ мъж с белия комбинезон на техник.

— Ъъъ, управител Майкълсън, извинявайте, че ви безпокоя…

— Няма нищо, техник. Какво е станало?

— Ъъъ, ами, получихме сигнал от Роси. Той е буден и не изглежда ранен…

— Ммм, това е добра новина.

Франсис Роси участваше в един от проектите на Хари, ССП — Съвместна серийна програма. ССП включваше десет различни Актьори, всеки от които прекарваше по три месеца в Анхана. Вместо обичайното Приключение, траещо между седем и десет дни, директните зрители можеха да се абонират за произволен период от време, от няколко часа до месец, и дори да се превключват между различни Актьори, участници в ССП. Това позволяваше на Актьорите да водят нещо като нормален живот в Отвъдие и да развиват задълбочени отношения с местните и помежду си, тъй като от тях не се искаше да държат аудиторията в постоянно напрежение. Това правеше впечатленията им по-наситени и емоционални, без безкрайния поток от насилие, с който останалите Студия се опитваха да поддържат интереса на зрителите.

Критиците обичаха проекта, но публиката не реагира чак толкова ентусиазирано — тя му лепна подигравателния епитет, датиращ от началото на двайсети век: сапунена опера. Обаче Хари реши, че ще го поддържа, докато е възможно.

Смяташе го за по-мека и умерена сценична форма, отколкото Приключенията, не толкова противна, колкото безразборните касапници, които бяха направили толкова успешен например Каин. А и определено по-лесна за самите Актьори. Хари се бе опасявал, че Франсис Роси ще стане първата жертва в ССП от две години насам.

В Отвъдие Роси беше известен като Дж’Тан, ловец на глави на свободна практика, който от време на време поработваше за Анханската частна охранителна служба „Дискретни разследвания“. Неговата сюжетна линия обикновено беше най-активната в цялата ССП. Дж’Тан поддържаше грижливо изградена фасада на закоравяла аморалност; Хари лично беше изградил образа му и за целта беше накарал Роси да прочете „Малтийският сокол“, „Подземният“ и „Прощална целувка“4.

Дж’Тан вече беше към края на поредната си тримесечна смяна и разследваше банда търговци на роби, обвързани с политици. Предишната вечер, верен на образа си на частен детектив, той се беше промъкнал на най-известното светско шоу в Анхана: „Развратната малка принцеса“ в „Залагащия пришълец“, което още седмица след появата си беше обявено за хита на десетилетието. За да успее да се промъкне, беше подкупил свободни от дежурство стражи, които охраняваха частите ложи.

След това обаче нещата не бяха протекли особено гладко.

Прикрепената към тази ложа проститутка беше много общителна; от човешката раса, дългокрака и красива, тя беше направила някои впечатляващи намеци за това докъде може да го отведе и тези намеци бяха последвани от наистина майсторско фелацио. С гарваночерната ѝ коса върху бедрата му и със собствения му член, навлязъл дълбоко в гърлото ѝ, той изобщо не беше чул как вратата зад гърба му се отваря. Дори не беше осъзнал, че е в опасност, докато не метнаха върху главата му торба и не я стегнаха около врата му по-плътно, отколкото устните на проститутката обгръщаха члена му.

Когато Роси беше изгубил съзнание, техниците в апаратната бяха прехвърлили публиката му към друг Актьор от ССП, също присъстващ на премиерата. Тъй като Роси не беше убит непосредствено, веднага бяха стартирали две залагания — едно за смъртта на Актьора, а другото — за възможния начин на убийството му. Ала към десет часа тази сутрин той все още беше жив и все още — в безсъзнание.

— Добре, чудесно, че се е събудил — каза Хари. — Свържете го с публиката му. — Защо го занимаваха с това? Знаеха какво да правят — всичко това го имаше в ръководството по ССП, залепено за всеки екран в апаратната. — Благодаря за рапорта, техник.

— Ъъъ, Администратор, почакайте… това не е всичко, мисля, че може да имаме проблем…

Хари въздъхна.

— Добре, казвайте.

Техникът обясни. Те бяха следили от време на време телеметрията на Роси в очакване той да се събуди. Бяха получили обичайните инструкции: да включат публиката към него веднага, щом се свести. Когато героят е хванат от лошите, обикновено винаги следва нещо интересно, независимо дали е кулминационна схватка с главния злодей, или просто смърт чрез изтезания.

Но Франсис Роси се беше събудил в гора.

И в същото време не беше в гора. Сигналът от мислопредавателя му определено идваше откъм Анхана — всъщност от Града на пришълците, и почти със сигурност — от „Залагащия пришълец“.

— Сигурни ли сте?

— Да, сър, проведохме пълна диагностика. Ъъъ, може би да свържа видеоизхода му с вашия екран? По-лесно ще е да го покажа, отколкото да го обясня.

— Да, добре — отвърна Хари, мръщейки се. — Свържете.

На екрана се появи гора, осветена от обедно слънце, в средата се виждаше нещо като полуразрушено селце, с колиби от счупени клони…

Изпълнено с трупове на елфи.

Гледната точка на Роси се местеше между развалините, сякаш се намира в инвалидна количка и някой го вози през селцето. Труповете лежаха разхвърляни — някои скорошни, като говеда в кланица, други изгнили и почернели, с кореми, издути от вътрешното налягане на газовете. Чуваше се как Роси се опитва да повърне.

Устните на Хари се свиха в тънка линия, и той си помисли, че кабинетната работа си има някои предимства. На Каин му се беше случвало неведнъж да посещава подобни места и той много добре си спомняше каква смрад се носеше там.

Коремът на един от труповете се пръсна с мокро жвакане. Полезрението на Роси се въртеше наляво и надясно, показвайки мащабите на касапницата — труповете бяха навсякъде, някои накълцани на парчета, други просто мъртви — после погледът на Актьора отново се насочи напред.

Това движение, познато на Хари от множество записи, му подсказа какво всъщност става. Пръстите му започнаха да изтръпват. Този, който беше хванал Роси, го използваше като видеокамера.

Това не беше добре; за Роси беше най-лошото, което може да му се случи.

Те знаят, че той е Актьор.

От високоговорителите на апаратната долитаха неясни, прекъсвани от съскане полудуми — опит на програмата преводач да се справи с непознатия език. Телеметрията показваше, че пулсът на Роси и съдържанието на адреналин в кръвта му са прехвърлили червената линия на скалата.

— Какъв е този език? — попита Хари. — Анализирахте ли го вече?

— Програмата не го разпознава. Може би някой от местните елфически диалекти, как мислите?

Елфически диалект друг път, помисли си Хари.

— Вижте телеметрията му. Мисля, че Роси разбира, въпреки че езикът е непознат за преводаческата програма. Той е уплашен до смърт — дори не се сеща да монологва, мамка му! Франк е професионалист, не би забравил да монологва заради няколко изгнили трупа.

Погледът на Актьора се натъкна на първото живо същество: плешив елф с нездрав вид, без мигли, висок и необикновено широкоплещест за своята раса. Носеше най-обикновена, но чиста и бяла риза, стегната с колан, и кафяви гамаши. Той вървеше към Роси със странна, неуверена походка, сякаш краката не му се подчиняват и му се налага да прехвърля тежестта ту на единия, ту на другия, за да успява да крачи.

Когато заговори, във високоговорителите се чуха пълни безсмислици.

— Кой е този тип? — попита Хари.

— Не знам, сър. Вече сме го виждали. Изглежда, точно той е пленил Роси.

Хари се вгледа в екрана.

— Изключете програмата преводач.

— Сър?

— Просто я спрете.

— Но, сър, тогава компютърът няма да може да анализира фонемите…

— Чуй ме, идиот такъв! Всичко това е представление, не разбираш ли?

Той не е в гора, все още е в Анхана. В „Залагащия пришълец“. Това е една малка пиеса, а ние сме публиката. Те ни изпращат някакво съобщение и определено не биха преминали през толкова трудности само за да използват език, който не можем да разберем. Изключи шибаната програма!

— Да, сър.

Когато програмата се изключи, високоговорителите млъкнаха за две или три секунди; после гласът на елфа се разнесе от тях — точно такъв, какъвто го чуваше Роси.

— … няма нужда да ви показвам това, което вие вече знаете — какво сте ни причинили тук, на границите на Трансдея: убийството на наши сънародници и насилието над земята ни, извършвано от вашите минни машини…

Микрофоните на екраните в апаратната бяха толкова чувствителни, че Хари чу как и двамата техници произнасят в синхрон „Мамка му…“.

Да — помисли си той. — Не може да се каже по-точно.

Мистериозният диалект, на който говореше плешивият, нездраво изглеждаш елф, беше напълно разбираем.

Това беше английски.

Загрузка...