Двайсет и шест

Една приказка разказва за близнаци, родени от различни майки.

Единият е тъмният ангел на смъртта и разрушенията, пеперуда „Мъртвешка глава“, излюпена от пашкул от смъртна плът; другият е уродливият рицар на пламъка със сърце от пепел, ударено от гръм и тлеещо.

Всеки от тях живее, без да знае, че са братя.

Всеки от тях умря в битката срещу Слепия бог.

Свързват ги лунни нишки, изтъкани от любов и омраза, здрави в своята невидимост: обвързани са с бога, който някога беше човек, и с рожбата на тъмния ангел, с драконката и детето на реката, с мъртвата богиня и един с друг.

А там, където нишките се сплитат в едно плетиво, те съединяват разкъсаната съдба на световете.

1.

Не помня да съм бил мъртъв.

Но си спомням някои от сънищата, които се носят насам-натам из моето бавно пробуждащо се съзнание, и те като че ли са свързани с удавяне, с нечовешки силни ръце, които ме душат или нахлузват на главата ми найлонова торба. Опитвам се да крещя, но дъхът не ми стига…

Това сигурно трябва да се приема като добър знак за живота след смъртта. Сигурно е било много хубаво, щом го напускам с такава неохота.

Сигурно никога няма да разбера.

Иска ми се да водя разказа в хронологична последователност, ако е възможно. Няма да ми е лесно; някои от връзките са по-неуловими от обикновени причини и следствия. А не съм съвсем сигурен в какъв ред се случи всичко, както не съм сигурен дали това е чак толкова важно. Някой е написал някога, че посоката на времето не е от значение за физиката. Сигурен съм, че този позабравен физик ще бъде доволен да узнае, че моята история има смисъл само ако е разказана отзад напред.

Когато имате треска, това звучи много по-смислено.

Понякога се улавям да мисля, че животът е треска; че преди два или три милиарда години Вселената се е разболяла и животът с цялата му фантастична невероятност е просто някакъв трескав сън. Че суровата неподатливост на неодушевеното представлява имунната система на реалността, която се опитва да я излекува от живота. Че когато животът бъде унищожен, Вселената ще се събуди, ще се прозине и ще се протегне, и ще поклати метафоричната си глава, изумена от странното си въображение, което е създало толкова невероятен сън.

Но когато се ободря, забравям за това.

Невинаги е лесно да се направи разлика между екзистенциализма и лошото настроение.

Някой може да си помисли, че би трябвало вече да съм имунизиран срещу меланхолията, но не е така; като че ли съм имунизиран единствено срещу стареенето и смъртта. И така е по-добре — вечното веселие би ме лишило от бремето на човешкия опит. Защото въпреки всичко аз си оставам човек.

Повече или по-малко.

Но да разяснявам морала на една още неразказана история, означава да го лиша от смисъл. А целта е смисълът. Понякога си мисля, че най-голямата опасност от безсмъртието е неограничената възможност да се отплесваш нанякъде.

И така:

Мога да изпиша няколко страници за процеса на събуждането ми за пръв път в новия ми живот. Бих могъл да редувам избледняващите подробности от сънищата с невероятната мека топлина на вълнените одеяла и фино изтъканите ленени чаршафи, да смеся ободряващото парване на слънчевата светлина през затворените клепачи с леката животинска мускусна миризма на гъшия пух, с който е напълнен дюшекът, върху който лежа. Желанието да си спомням тези дреболии, е толкова силно, защото всяко индивидуално усещане за живот е изключително ценно за мен; макар всеки поет дъх е сладък като предишния, в него винаги се появява някаква горчивина, защото не мога да забравя, че дъхът е нещо уникално, също като самия мен, и всеки следващ, колкото и да е прекрасен, никога няма да е като предишния.

На мен обаче ми провървя: антидотът за тази горчивина ме чакаше край леглото ми и се хилеше с вълчата си усмивка.

Щом отворих очи, той каза:

— Здрасти.

Усмихнах му се и така открих, че имам устни; стиснах ръката му и така открих, че имам ръце. Миг по-късно открих и гласа си:

— Значи не съм мъртъв?

— Вече не си.

— О, това е добре — отвърнах и немощно се засмях.

— Какво му е смешното?

— Ами… щом те видях тук, бях почти сигурен, че това не може да е раят.

Вълчата му усмивка стана още по-широка: неговият заместител на смеха.

— На мен ми се струва достатъчно близко.

Замислих се върху това, докато гледах танца на прашинките в слънчевите лъчи. Прозорецът беше огромен, почти с размерите на гигантското легло с балдахин на осем стълба. Върху всеки стълб бяха монтирани фенери от лъскав месинг, а самите колони бяха изрязани от някакъв светъл камък, наподобяващ прозрачен розов мрамор, и името на този камък бавно изплува в съзнанието ми: тиерил.

Тогава разбрах, че се намираме в Отвъдие.

— Каин?

— Да?

— Сбъркал съм — казах аз. — И за мен това е достатъчно близко до рая. — По-близко, отколкото заслужавам, довърших наум.

Той се изправи и отиде до прозореца със съвсем леко нестабилна походка. Прозорецът гледаше на запад и следобедното слънце го заля с алено и златно.

— Радвам се, че така се чувстваш, Крис — рече той, — защото по-близо няма да стигнеш.

— Не разбирам.

Погледът му се зарея към залеза.

— Нека ти разкажа една история.

2.

Това наистина беше краят на света.

Светът, такъв, какъвто всички го познаваха, бил разрушен за един миг и заменен от нов свят, по-различен свят, толкова приличащ на предшественика си, че човек би могъл да ги обърка. Времето на несъществуване, което ги разделило, също беше несъществуващо; никой не го бе видял или чул и дори не бе почувствал промеждутъка, но всички знаеха, че го е имало.

Сега нещата вече бяха различни.

От обясненията на Каин разбрах какво се е случило в мига на обновяването на света: магията, скрита в изрисуваните върху острието на Косал руни, уловила шаблона на съзнанието на Ма’елкот, макар вече да съдържала в себе си този на богинята — но тъй като в онзи момент богинята се била докоснала до Песента на реката чрез Хари, шаблонът на Ма’елкот преминал и през двамата. Този шаблон, тази сянка, това съзнание щяло да се разнесе като дим на вятъра, да се разтвори в Песента, ако не била идеята за Възнесения Ма’елкот: образа, на който милиони Любими деца се молеха всеки ден; Силата, която му вливаха чрез енергията на своята преданост. Тази сила резонирала в същата честота като шаблона на Ма’елкот и хармонията им станала причина да се слеят за миг — и през Хари и богинята те докоснали Песента на Чамбарая.

В този момент Той станал едновременно бог на човечеството и съставна част на Световния разум — сила без прецедент във всички еони история на Родината. И заемайки това място, Той преместил света.

Той станал светът.

Но това не бил светът, за който копнеел Слепият бог.

Влиянието на Слепия бог върху Ма’елкот било чисто физическо: функция на мислопредавателя, имплантиран в черепа му, който бил останал във физическото тяло на Ма’елкот. И макар в определен смисъл той да бил колективен разум, какъвто е Слепият бог, в по-широк смисъл той винаги си е оставал човек; и този човек бил най-вече творец и не можел да понесе мисълта да унищожи нещо толкова красиво.

С помощта на обединената сила на човешките му последователи и на Чамбарая той успял да проектира шаблона си върху матрицата на Световния разум. След това се разделил от реката и влял волята Си във великата симфония, която е Т’налдион — самата Родина.

Докосването му било елегантно; той свалил трансферния щит — силата, блокираща Уинстъновия трансфер до Анхана — и го разпънал над целия свят. В тази частица от секундата всички предавания от Актьорите в Отвъдие прекъснали.

В следващата частица от секундата Той изпял нова нотка в Песента на Родината. Нито Каин, нито аз бихме могли разбираемо да обясним въздействието ѝ. Може да се каже, че той леко променил местните физични закони.

И направил Слепия бог неправдоподобен.

Изключително неправдоподобен: чак до квантово ниво.

Малката част от Слепия бог, протегнала се до Отвъдие, се разпаднала, а останките ѝ се пръснали във фонтан от въгленочерни късове. Останалото се сгърчило като срязан с нож червей обратно в гнездото си, за да ближе раните си, обзето от мрачни мисли.

Социалната полиция в Анхана почувствала разликата като вълна от паника, истинска, древна паника: сляп ужас от това, че си се изгубил и си съвсем сам в тъмна гора през нощта, в лапите на нейния нечовешки бог. Мнозина пищели; всички се гърчели и олюлявали; повечето побягнали; а някои стреляли с оръжията си във въздуха или един срещу друг.

Някои насочили оръжията си срещу Каин, който бил коленичил на Пътя на боговете; други срещу лимузината; трети срещу всяка мишена, която можели да открият. Всички те умрели, преди да успеят да натиснат спусъка.

Някои от социалните полицаи все още са живи. Не съм решил какво да правя с тях.

Засега са затворени в Ямата.

Когато Каин завърши разказа си за края на света, аз бях поразен от иронията на съдбата.

— Направил си го бог. Преобразил си го и той се е възнесъл. В Деня на Възнесението.

— Да.

— Взел си измислицата за Каин и Ма’елкот и си я превърнал в действителност.

— Измислицата — отвърна Каин — е доста хлъзгава концепция.

— Победил си врага си, като си изпълнил най-съкровеното му желание.

Каин сви рамене.

— Не съм сигурен дали враг е правилната дума — въздъхна той. — Нашите отношения са… сложни.

— Едно нещо не разбирам. Как аз се озовах тук? Защо съм жив? Какво общо има всичко това с мен?

Тогава усмивката му посърна и той погледна към дланите си. Сплете пръсти и изпука кокалчетата им в бърза последователност.

— Това е друга история.

3.

Новата му история започнала няколко дни след края на света: след като събрали стотиците, хиляди трупове, след като били изкопани гробовете и запалени кладите. Започнала на носа на Стария град: купчина от камъни, която някога бе представлявала Шестата кула, издигаща се над вдадения в реката пясъчен бряг. Каин стоял на пясъка, вдигнал дъщеря си на ръце, а горе, от купчината камъни, го наблюдавала почетната стража, съставена изцяло от оцелели дворцови рицари.

Но аз няма да ви описвам историята, която ми разказа той; онази, която ме интересува повече, е моята собствена. Неговият дар за мен, уредът, който нарича Огледалото на Каин, по-късно ми позволи сам да наблюдавам събитията, които ми описа той. Макар че ги видях през неговите очи, за мен е важно как аз ще разкажа историята.

Тя започва така:

Едната му ръка бе обгърнала Фейт през раменете. Тя го беше прегърнала през врата и беше опряла чело в ямката над ключицата. Момичето беше увито в бял шал с пискюли, знак на траур по обичаите на Анхана; Каин носеше нова туника и панталон от кожа, привързан с тънко въже, и ниски меки ботуши.

Той вдигна Косал така, че острието му да отрази лъчите на изгряващото слънце, докато се прощаваше със съпругата си.

Няма да ви преразказвам какви думи си размениха тримата. Уредът — който лежи на бюрото ми, докато пиша това — не ми показва всичко, но това, което виждам, е повече, отколкото мога да понеса. Ще кажа само, че сбогуването им бе кратко и интимно. Подробностите ще разкаже Каин, ако реши да го направи; всеки, който проявява интерес към тях, трябва да попита лично него.

Ще ви кажа само това: Палас Рил избра да продължи.

Тя не можеше да бъде едновременно богиня и жена; въпреки че можеше отново да си направи смъртно тяло, никога нямаше да бъде отново само жена. Бил ли си някога бог, никога повече няма да бъдеш изцяло човек, но тя все още можеше да остане изцяло богиня.

И не знаеше друг начин да предпази семейството си.

Когато се простиха, Каин заби Косал в камъка, който лежеше в краката му, и продължи да го забива, докато навън не остана да стърчи само дръжката.

— Фейт, скъпа, слез долу за малко — каза той, оставяйки момичето на земята. Тя послушно стъпи на пясъка и се отдръпна на една крачка от него. — Да започваме — промърмори той.

И силата, към която се бе обърнал, му отвърна с огън.

Той протегна ръцете си и от дланите му изригнаха пламъци, ярки като слънце; на всички им се наложи да закрият лицата си с ръце и дори Каин бе принуден да затвори очи. Когато пламъците угаснаха, големият камък се беше стопил в локва от лава и Косал вече не съществуваше.

Палас Рил се беше сляла завинаги с реката.

Това бе нейният хепиенд.

Единствената музика, която съпроводи преминаването ѝ, бе плясъкът на вълните на Великия Чамбайген, шумоленето на две търсещи храна катерици и писъкът на самотен орел, който се носеше високо в небето.

Миг по-късно Каин погледна към Фейт.

— Готова ли си?

Тя кимна сериозно.

Той протегна ръце, за да я вдигне отново, но вместо това момичето го хвана за едната.

— Достатъчно голяма съм, за да вървя сама — рече тя.

— Да — съгласи се той бавно и с известна неохота. — Да, май вече си. Докато двамата си помагаха един на друг да се изкатерят по руините на кулата, в ума на Каин прозвуча сух глас.

Колко трогателно.

— Прояви малко уважение — промърмори той.

Каква ирония: човекът, който е най-малко склонен да прояви уважение, пръв моли за него.

— Затваряй си устата, по дяволите.

Фейт го погледна ококорено и примигна.

— Пак ли говориш с бог?

— Да — отвърна Каин.

Тя кимна с тържествено разбиране.

— Понякога бог може да е много злобно копеле.

— Съвсем правилно си го разбрала.

4.

Двамата преминаха между редиците на дворцовите рицари, които стояха мирно, с оръжия на гърдите и свалени знамена. Накрая, трепереща, макар да бе увита в огромен кожух от енотова кожа, стоеше Ейвъри Шанкс.

Каин и Фейт се спряха пред нея.

Тя срещна погледа му, без да потрепне.

— Фейт? — каза Каин, като пусна ръката ѝ и положи длан на вратлето ѝ. — Върни се заедно с гран маман в двореца.

Фейт го погледна с празния си поглед — в главата ѝ звучеше песента на реката.

— Добре — отвърна тя. — Обичам те, татко.

— И аз те обичам, миличка. Просто… просто има някои неща, които трябва да свърша сам. Ще се върна навреме за вечеря.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отвърна той и споменът за последното му обещание към нея и как се беше провалил в изпълнението му се заби като рибарски кукички в сърцето му.

Фейт неохотно се приближи до баба си и я хвана за ръката. Каин отново срещна погледа на Шанкс.

— Грижи се за нея.

Тя изсумтя.

— По-добре, отколкото се грижеше ти — отвърна тя. — По-добре, отколкото изобщо би могъл.

Докато ги гледаше как се отдалечават, хванати за ръце, подбирайки криволичещите пътечки, разчистени в засипаните с отломки улици, Каин промърмори:

— Винаги ми е вървяло на врагове.

Мм, ласкател, сухо отбеляза гласът в главата му.

Каин отвори уста, сякаш за да отговори, но вместо това се намръщи и безмълвно поклати глава. Раздвижи краката си и започна да се изкачва по съборената стена, отправяйки се към Пътя на измамниците, към Моста на глупците. Когато ми разказваше тази история, той каза, че просто е искал да се махне за малко от острова; Огледалото на Каин го потвърждава, но аз си мисля, че това не е цялата истина. Смятам, че той е искал да отиде в Лабиринта, за да види какво е останало от стария му квартал.

Да види какво е останало от самия него.

5.

Дупката в Моста на глупците, където гредите на подемния мост бяха изгорели до основи, беше покрита временно с талпи, за подпора бяха опънати конопени въжета. Тази сутрин работниците прекарваха оттам пълни с тухли колички и извадени варовикови блокове, затова Каин мина по малкия въжен мост, който се намираше малко по-нагоре по течението: той представляваше две опънати едно над друго въжета. Не се спря над водата — продължи да мести краката си един след друг по долното въже, докато плъзгаше ръцете си по горното, — но мислите за жена му не го напускаха, докато отдолу течеше реката. Той си спомни, или поне така твърди монологването му, за това, което му бе показала тя в онази безкрайна минута, когато той се беше слял с реката: че реката представлява всичко, което се намира в границите ѝ, и че всичко около нея е река.

Помисли си за мъжете, жените и децата на Земята, за които реката е просто естествена тоалетна, подходяща единствено за измиване на отпадъците им. Изпитваше жалост към тях — странична, абстрактна, безлична и не особено силна. Ако искаха светът им да е по-различен, можеха да го променят.

Но това не беше негов проблем, вече не.

Точно така. Но това повдига въпроса: кое, тогава, е твой проблем?

Каин премина моста и тръгна по северния бряг на реката. От Лабиринта до руините на Града на пришълците и обратно, улиците бяха пълни с хора, които разчистваха отломките, отделяха това, което можеше да се използва отново, от онова, което беше ставаше единствено за изхвърляне. Почти всички тела бяха събрани и изгорени в предишните дни и сега по лицата на гражданите се четеше някакво мрачно веселие, другарство в бедата, което разкриваше общата им решителност да построят отново дома си.

Голяма част от новата Анхана щеше да бъде построена с дървения материал от противоестествената пролет на богинята: млади и покрити с издънки, повечето стълба на дърветата бяха изгорели само по повърхността, където маслото се беше просмукало в кората им. Сърцевината им беше здрава и щеше да изгради скелето на града, който щеше да се издигне от тази пустош на пепелта и отломките.

Навсякъде, откъдето минаваше Каин, той бе приветстван с кимания. Усещането беше много странно: всеки знаеше кой е той и никой не се страхуваше от него. Вместо това беше поздравяван с уважение, примесено с благоговение. Повечето от жителите на Анхана бяха Любими деца на Ма’елкот и всеки от тях се беше пробудил в този нов свят с мистично познание в сърцата им за онова, което Каин бе сторил за тях и за техния свят.

Но според мен за него още по-странното беше да продължава да върви безцелно; да отвръща приятелски на поздравите, да се вслушва в шумоленето на вятъра и разговорите, да усеща как чакълът хрущи под краката му…

И да не открива нищо, което трябва да направи.

Няма как да съм сигурен — уредът не записва коментари, — но мисля, че той намираше някаква утеха в това. Последните няколко дни бяха за него единствената почивка от сраженията в неговата безкрайна война. В целия му живот като Каин винаги е имало някой, когото е трябвало да убие, или някой, който е искал да го убие; винаги е имало някакво съкровище, което е трябвало да бъде открито, или приключение, което е трябвало да преживее; винаги е имало непрестанен натиск да развлича публиката си.

Сега той беше тази публика и намираше за невероятно развлекателен пътят на едно облаче по есенното небе.

Всеки път, когато скитането му го приближаваше към Лабиринта, той се улавяше, че се взира в обширната грамада на Медния стадион. Единствената самотна каменна сграда в целия Лабиринт се извисяваше над останките от околните изпепелени сгради. Преди години Каин беше почтен барон на Поданиците на Кант, една от бандите в Лабиринта, която използваше изоставения стадион за база. През онези години Поданиците бяха неговото семейство. Той бе заменил земното си семейство — баща си — за семейството на Манастирите; беше изоставил Манастирите заради Поданиците на Кант; и накрая бе изоставил тях, за да направи свое семейство с Палас Рил…

И отново уредът не е записал никакви коментари. И може би аз разказвам не неговата история тук, а моята собствена.

Понякога ми е трудно да ги разделя.

Мога да кажа със сигурност, че той прекара много време във взиране в Медния стадион, и два пъти без особен ентусиазъм се опита да откърти дъските, които запечатваха входа му, сякаш искаше да се вмъкне вътре, но и двата пъти размисли. И тук вече чувам думите от монологването му: Опитвам се да вляза в погрешния стадион.

След това той отново пое на запад, но вече целеустремено, минавайки по доковете към Моста на рицарите. Когато премина в Стария град, той заобиколи кратера, където някога се беше издигала Съдебната палата, без дори да го погледне.

Предполагам, че Каин и правосъдието никога не са имали кой знае какво общо.

На мен обаче сърцето ми се свива всеки път, когато преглеждам тази част от записа. Този кратер, тази покрита с разтопена шлака дупка в сърцето на града, е дело на моите ръце.

Аз умрях там, докато я създавах.

Не ми е лесно да я гледам.

Сега, докато пиша тези редове, вече няколко седмици съм размишлявал над това какво е да си мъртъв. Не е лесно да се мисли за такова нещо.

Каин е имал на разположение седем години.

Записът е запазил само смесица от емоции, които са се променили и преплели дотолкова, че единственото, което се усеща от тях, е смазващата им сила; дори няма да гадая за какво си е мислил Каин, докато е прекосявал Моста на кралете и е видял за пръв път със собствените си очи Катедралата на Възнесението.

6.

Той я беше виждал стотици пъти, ако не и хиляди, през очите на Актьорите от Студията, но усещането от това да се види на живо, не можеше да се предаде с никакво симкресло. Катедралата се извисяваше над него, закриваща половината небе; титанически свод от снежнобял мрамор, най-високата сграда в Анхана, надвишаваща дори оцелялата кула на двореца „Колхари“. Нямаше нито прави линии, нито остри ъгли; извивките във фасадата създаваха зрителната измама, че е по-огромна, отколкото е в действителност. Изгледът засенчваше дори реалното положение на нещата и стените бяха съвършено чисти — нито украса, нито орнаменти, които могат да загатнат за истинските мащаби на сградата.

Беше останала непокътната както от пожарите, така и от битките. Покрай нея или вътре в нея не растеше нито една тревичка, по девствените ѝ стени не се виеше бръшлян. Подовете ѝ бяха от камък, вратите — от желязо, таваните — от месинг. Тя дори не беше застрашителна; да влезеш в нея, означаваше да се окажеш смазан от собствената си незначителност.

Каин едва ѝ обръщаше внимание.

Той се приближаваше към нея, подсвирквайки си фалшиво, разсеяно; тези звуци бяха само някакъв призрак на мелодия. Овесени на въжета църковни прислужници чистеха фасадата на катедралата; макар че черното масло не беше засегнало стените, димът беше окадил блестящата им повърхност.

— Предполагам, че ще трябва да затвориш това място — промърмори Каин.

Защо да го правя? — отговори гласът в съзнанието му. — Ма’елкот още съществува — все още е покровител на Анханската империя и все още слуша молитвите на Децата си. Макар че той е само част от това, което Съм Аз, името Ма’елкот все още пасва на Неговата същност.

Има мнозина като него — Аз съм цял пантеон. Не разбра ли това? Палас Рил също е част от Мен като Ма’елкот; тя ще бъде покровителка на дивата природа, която толкова обича, и ще е застъпница на слабите и угнетените, както когато помагаше на бегълците…

— По дяволите, няма ли да млъкнеш? Ако знаех, че ще ми се наложи да слушам твоите дрънканици до края на дните си, щях да те оставя да ме убиеш.

Той се приближи до портата и един жрец с бяла роба под алено-златиста мантия му отвори.

— В името на Възнесения Ма’елкот това смирено Негово Дете приветства лорд Каин.

Каин направи гримаса, едва кимна в отговор на дълбокия поклон на жреца и премина. Жрецът извика подир него:

— Не желае ли лорд Каин придружител? Водач може би? Може ли това смирено Дете да ви укаже пътя?

— Сам ще си го намеря — отсече Каин и продължи да крачи нататък.

Нямаше затруднения в намирането на светилището. Седем години не са толкова дълъг срок, че да се изтрият от паметта му дори най-незначителните подробности. Той познаваше светилището много добре — беше умрял там.

Катедралата на Възнесението беше издигната около Стадиона на победата.

Премина през дълъг тесен коридор и излезе под ослепителното слънце; арената все още си беше под открито небе и почти не се беше променила от онзи първи Ден на Възнесението. Той се спусна по ниските стъпала към парапета около арената и всеки път, когато гледам записа, ми се струва, че сякаш всеки момент ще скочи през перилата, за да се приземи върху пясъка.

Но той не го прави.

Вместо това въздъхва и виждам как лицето му става сурово. Оглежда се и минава покрай редиците със седалки. Когато стига до една от херцогските ложи — онази, която е принадлежала на покойния Тоа Сител, — сяда, обляга лакти на коленете си и се вторачва в арената.

За много, много дълго време.

И отново записът не съдържа монологване, няма никакъв намек за това какви са мислите му, само от време на време адреналинът ускорява пулса му и веднъж или два пъти го пробожда топлината на раждаща се сълза.

Най-накрая той промърморва:

— Проблемът с хепиенда е, че никога нищо не свършва наистина.

Амин.

Нова дълга, много дълга пауза, през която Каин гледа в небето, сякаш се опитва да открие там образите на воюващи помежду си богове и богини; после насочва поглед към арената, някъде към самия ѝ център. Към олтара.

— А Ламорак? — пита той след известно време. — И тази торба с лайна ли е бог сега?

Разбира се.

— Исусе!

Не. По-скоро Юда. Ламорак ще бъде бог на предателите, ревнивците, всички, които таят в сърцата си грях и замислят тайни злодеяния. Отровителите. Наемните убийци.

— Страхотно — изсумтява Каин с горчивина. — Това сигурно е някакъв специален подарък за мен?

Не получава отговор.

— А Бърн?

Уви, не. Не нося Бърн в Мен. Колко жалко; от него би излязъл прекрасен бог на войната, не мислиш ли? Прилича на Арес в много отношения…

Сега Каин е този, който не намира отговор.

След малко той промърморва замислено:

— А Ханто Сърпа? Той… ти… започна кариерата си като некромант, нали? Бог на смъртта?

На красотата.

Каин изсумтява.

Иронично, нали? Един човек, толкова уродлив, че не можех да понасям да бъда него — но единствената му страст беше красотата. Дори и сега нищо друго не Го трогва.

Каин поклаща глава.

— Смотана работа. Имам предвид, че той е оригиналната ти личност, нали?

Ето защо Той е главният сред Нас, Каин.

— Главният? Богът на красотата?

Ако ми позволиш, ще отговоря с думите на Кийтс:

Красотата истина е, а пък истината — красота.

Това е всичко, дето знаем на Земята,

и всичко, дето трябва ни да знаем18.

Каин се обляга назад в седалката, гледайки в небето и размишлявайки; мисля, че може и да е заспал за известно време, защото затваря очи, а когато ги отваря, сянката на стените на катедралата вече е започнала да се изкачва по източните трибуни.

Когато заговаря отново, звучи по-спокойно — почти умиротворено:

— Какви са тия глупости с „лорд Каин“? — пита той бавно.

Сухият глас му отвръща без колебание, сякаш не е имало никаква пауза:

Само нищожен жест на признателност. Моите Деца ще ти оказват честта да се обръщат така към теб до края на дните ти.

— Сложи край на шибаното нещо. Не искам да съм никакъв лорд. Аз съм Каин. Това е достатъчно.

Нова пауза. След малко:

Сигурно е така. Но как тогава да изразя колко силно те ценя — теб и това, което направи за Мен? Каква награда може да те удовлетвори?

— Можеш да ме оставиш на мира, мамка му.

О, Каин, нима някой от нас някога е бил способен да направи това?

Каин не отговаря.

Мога ли да ти предложа работа?

— Работа?

Какво ще кажеш да станеш, да речем, император?

— Господи Исусе, не! — възкликва Каин и избухва в смях. — На това ли му викаш награда?

Но на Империята ѝ е нужен владетел и мнозина биха сметнали неограниченото могъщество…

— Аз съм достатъчно могъщ — прекъсва го Каин. — Забрави ли?

След кратка пауза:

Вярно.

— Да ми натресеш работа, която не понасям? Направо съм очарован. Мамка му. Освен това винаги, когато работя за теб, това не свършва добре и за двама ни, нали?

Отново вярно. А какво ще кажеш за вечна младост?

Каин примигва смаяно.

— А можеш ли да го направиш?

Мога. В мига, в който двамата с Палас Рил Ме свързахте с реката, те опознах до съвършенство. Познавам те до последната молекула, Каин; до последния атом. Мога да сътворя за теб ново тяло, както Палас Рил беше започнала да прави за себе си. Мога да те направя отново двайсет и пет годишен — двайсет и пет годишен завинаги. Помисли си: няма да те болят бедрата и раменете, мускулите ти ще възвърнат младежката си гъвкавост… Мога да направя още повече: да ти дам свръхчовешка сила и бързина, раните ти да могат да заздравяват…

— Можеш да спреш дотук, чух достатъчно. Не, благодаря.

Това няма да е някакъв голем, Каин; пак ще си бъдеш ти. Нервната система на твоето ново тяло ще приеме съзнанието ти със същата охота, както това, в което си сега, може би дори с още по-голяма.

— Точно там е работата, че ще е по-добро.

Защо ти е да отхвърляш телесното съвършенство?

— Защото не ти се доверявам, мамка му! — отговаря Каин.

Каин, давам ти думата Си…

— Аха, а ние и двамата знаем колко струва тя — прекъсва го той. — И двамата знаем, че когато тръгнеш да ми създаваш ново тяло и да го усъвършенстваш, няма да се стърпиш да усъвършенстваш и ума ми. Ще махнеш някои от лошите ми навици, които никой не харесва у мен — че ругая твърде много, че се чеша пред хората и така нататък, — и след като започнеш с подобни дреболии, ще продължиш с другите ми лоши навици. Като например този, че от време на време ти сритвам задника.

Прекарват дълго време в мълчание.

Поне ми позволи да поправя краката ти.

— В момента не работят зле.

Състоянието им е несигурно, Каин. Може да съжаляваш, че си отхвърлил това предложение.

— И без това вече съжалявам за доста неща — казва Каин с дълбока въздишка.

В този момент се чувствам поласкан — струва ми се възможно да си мисли, че е сбор от своите белези.

7.

Как тогава мога да изразя Моята благодарност? Как мога да покажа на света колко много те ценя, приятелю Мой?

Тук Каин си поема бавно и дълбоко дъх и произнася с преднамерено безразличие, сякаш не иска да оставя никакво съмнение, че гласът му може да е оцветен от някаква емоция — така съдията се обръща към обвиняемия при обявяване на присъдата:

— Ние не сме приятели.

Каин…

— Не — отсича категорично Каин. — Имах донякъде приятелство някога с човек на име Тан’елкот. Той сега е мъртъв. Ти — дори не знам кой си ти, но не си ми никакъв шибан приятел.

Ти знаеш кой съм — Аз съм това, което ти Ме направи, Каин.

Аз съм Родината.

И съм твой приятел.

— Хубаво, но аз не съм ти приятел. Ти уби жена ми, задник. Ти изтезава дъщеря ми.

И чрез тези престъпления двамата с теб спасихме света.

— Майната му на спасяването на света. Можеш да спасиш десет свята. Можеш да спасиш шибаната Вселена. Това не те оправдава. Не ми пука дали си бог. Някой ден ще се добера до теб.

Бяхме във война, Каин. И двамата се сражавахме за онова, което обичаме най-много.

— И какво от това?

Трябваше да пожертваме по нещо, за да победим общия си враг.

— Така ли? И какво пожертва ти?

Очевидно твоето приятелство.

Каин прекарва дълго време в наблюдаване на ръцете си, като ту ги свива в юмруци, ту отново ги отпуска, преобразувайки ги от инструменти в оръжия и отново в инструменти.

— Видях онази статуя — казва той най-накрая. — В нощта на пожара. „Цар Давид“. Добра прилика. Добра статуя. Най-добрата ти работа. Но не съм аз.

Не съм съгласен.

— Аз не съм твоят Давид.

А, това — да. Прав си, колкото и да ми се иска да грешиш. Това, с което не съм съгласен, е, че „Цар Давид“ е най-добрата ми работа. Не е тя, а ти.

— Глупости.

Виждам пред себе си човек, който е бил съкрушен от съдбата много по-силно, отколкото онзи мраморен блок — и който е събрал от отломките нещо повече, отколкото е сумата от отделните им части. Творецът в Мен винаги ще се гордее заради Моето участие в този процес. Ако аз и ти трябва да сме врагове — така да бъде.

Казват, че истинското мерило за величието са качествата на враговете ти. Ако това е истина, аз се гордея, че съм твой враг, Каин.

Каин?

— А? — промърморва Каин. — Казваше ли ми нещо?

А ти не ме слушаше.

Той свива рамене.

— Когато започнеш да ги каканижеш такива, ми се затварят очите. Знаеш ли какво си мисля: този твой номер с новото тяло — можеш ли да го направиш за всеки, който се е докоснал до реката?

Мога.

Лицето на Каин се озарява от вълчата му усмивка.

— Тогава мисля, че ти намерих император.

И така на сцената отново излизам аз.

8.

Признавам си, че наблюдавах своето възкресяване много пъти. То ме очарова и не само защото церемонията беше много впечатляваща — тя се проведе в Катедралата на Възнесението няколко седмици по-късно. В нея участваха голям месингов идол на Ма’елкот сред храмовите статуи на всички Анхански божества, голям хор от елкотански жреци, цялата аристокрация и по-голямата част от дребното дворянство в Империята, огромно количество песнопения и песни, и тамян, и фойерверки, и всевъзможни символи на това и онова: пясък от Теранската делта, чаша тинаранско бренди, ябълка от Каарнанските градини, et cetera ad infinitum19. Кулминацията на възкресението ми беше едноседмичен фестивал в цялата Империя, който, по думите на Каин, бе „най-голямата шибана рекламна кампания в историята на човешката раса“.

Особено ме очарова как от купчина символични вехтории се подава тяло и се оказва, че това съм аз.

Аз съм такъв, какъвто винаги съм си представял, че съм, когато тялото ми позволява да забравя достигането на средна възраст: младо и гладко лице, корона от платинени коси около златистите очи на нощен ловец.

Магьосник на първородните.

Сигурен съм, че това се е оказало неприятна изненада за мнозина от крайните фанатици сред благородническото съсловие. Но дори те не можеха да си позволят да протестират твърде шумно: целият столичен гарнизон на имперската армия беше чул как Тоа Сител бе обявил Народите за граждани на Империята, с всички произтичащи от това права и задължения. И поне засега всички, дори фанатиците, носят в сърцата си вдъхнатата им от Самия Бог увереност, че този крехък, лишен от възраст фей е новият им Император.

Още веднъж повтарям — това съм аз.

Някой ден може би, ако си го повтарям достатъчно често, сигурно вече няма да ми звучи толкова странно или толкова ужасно.

И така, наблюдавам го да се случва отново и отново: виждам как Самият Бог чрез своите верни жреци ме извайва от купчина нежива материя и ми вдъхва живот през моите ноздри и това все още ми изглежда абсолютно възхитително и абсолютно ужасяващо.

Това не е единственият момент от записа в Каиновото огледало, който гледам отново и отново; трябва да си призная, че прекарвам голяма част от времето си, преживявайки пак разговорите си с Каин и първата ни среща в Ямата, и цялото останало време, което сме прекарали заедно.

Какъв дар само ми даде той…

Защото това е единственото, недостъпно за моя собствен дар, прехвърлянето: да видя себе си чрез нечии чужди очи. Това е нещо, предизвикващо едновременно смирение и екзалтация.

И в този смисъл не е много различно от усещането какво е да бъда Император.

9.

Лежах на леглото, в което бе умрял един от владетелите на Анхана, а друг се бе събудил от смъртта, и се взирах смаяно в мъжа, който е виновен и за двете.

— Не разбирам — казах аз. — Защо мен? В това няма никакъв смисъл.

— Все още не си имал достатъчно време, за да го обмислиш — отговори ми с лека усмивка той.

После се върна от прозореца и си придърпа един лакиран стол с висока облегалка откъм масата. Обърна го с облегалката към мен и го възседна, напомняйки ми за миг толкова силно на Томи, че очите ми внезапно се напълниха със сълзи.

— Новият Император не може да е само на хората, вече не — рече той. — Всички трябва да работят заедно. Ти вече си Митондион. Народите ще те следват. Но си роден човек, така че благородниците ще те приемат — неохотно, разбира се, но ще помнят, че бог е на твоя страна. Техният бог. А ти ще имаш нужда от него: Слепият бог все още е там някъде и двамата знаем, че той няма да се предаде.

Каин се наведе напред, сякаш искаше да сподели с мен някаква тайна.

— Работата на Императора ще е да защитава Отвъдие. Ти си роден на Земята. Знаеш срещу какво сме изправени. Едно от нещата, които правят Императора велик владетел, е способността да подбира отговорни, способни и честни хора за ръководене на държавните дела. И кой е по-добър от теб? Кой по-добре от теб може да решава спорове и препирните на провинциалните барони? Кой по-добре от теб може да сключва съюзи? Кой ще работи по-усилено? Кого ще го е грижа повече? Мамка му, Крис — кой е по-добър от теб във всичко?

— Но, Хари… — Притискам пръстите си към очите, за да изтрия сълзите. — Но всичко, което върша, се оказва погрешно.

Каин сви рамене, отхвърляйки възражението ми като неудачно — и може би беше прав.

— Вярно, нещата не се развиват така, както очакваш — или както си се надявал, — но погрешно? — Той ми се ухили. — Ще трябва да обсъдиш това с т’Пас.

— Т’Пас… — промърморих аз. — Как е тя?

— Жива е. Отнесе един куршум и сума ти шрапнели на Пътя на боговете, но оцеля. Здрава жена, няма грешка. Но заради цялата тази история леко се чална — сигурно е решила, че в края на краищата аз съм някакъв бог и тя е моят пророк. Така че се е захванала да ми създава църква. Всеки път, когато ѝ кажа да престане, тя свива рамене и ми казва, че уважава желанията ми, но не е склонна да се подчини — завърши той с язвителен тон.

— Т’Пас обичаше да казва, че хората са или овце, или вълци — казах замислено аз, наблюдавайки как облаците минават пред прозореца. — Аз от кои съм, Хари?

— Е, нали знаеш аз какво казвам: на света има два типа хора — онези, които казват неща като „На света има два типа хора“, и другите, които знаят, че първият тип са просто торби с лайна.

Изчака ме да осмисля думите му и аз му се усмихнах, за да покажа, че съм разбрал шегата.

— Но това е доста сериозно — рече той. — Двуполюсните системи се сриват при допира с истинския свят. Лъжа или истина, вярно или грешно, добро или лошо — това е за математиците и философите. За теолозите. А навън, в истинския свят? Вярно, има овце, има и вълци — но има и овчари.

— Овчари — повторих аз.

Хари кимна.

— Да. Може би истинската ти задача е да пазиш хората като тях… — С леко кимване на главата той ми показа света отвъд прозореца — … от хората като мен.

Доста време размишлявах върху това и трябва да призная, че ми харесва как звучи.

Винаги се изненадвам, когато от устата му излизат такива думи; толкова е лесно да забравя, че е бил отгледан от бивш университетски професор — и то от автора на „Предания на Първия народ“. И това е достатъчно, за да ми напомни колко повърхностен и ограничен от кастови предразсъдъци си оставам след всичките тези години; нуждата ми да обяснявам дарбите му с произхода му. Може би като безсмъртен, някой ден ще надрасна себе си; относно това тая някакви надежди.

— А останалият свят? — попитах аз. — Кой ще защитава хората като теб?

— Вълците нямат нужда от защита — отвърна той. — Нуждаем се единствено от малко открити пространства — по-малко огради, по-малко бетон — и можем сами да се грижим за себе си.

— Овце, вълци и овчари — промърморих аз. Надигнах се и седнах в леглото, а Хари ми подаде един халат от толкова мека коприна, че едва го усетих. Увих го около раменете си и отидох до прозореца, възхищавайки се на правите ми, силни, здрави крака.

Погледнах към града, който хората бавно издигаха от пепелта.

— И освен това трябва да има мравки и орли, дървета, цветя и риба. Всяко нещо — с природата си; и колкото повече са те, толкова по-красив е светът.

— Касапи и пекари, че даже и свещари — изсумтя Каин, цитирайки стара броилка. — Това е просто някаква шибана метафора. Не задълбавай чак толкова в нея.

Кимнах.

— И императори. Наистина ли смяташ, че ще се справя, Хари? — Обърнах се с лице към него. — Наистина ли?

Каин ме погледна, присвивайки очи под светлината на залязващото слънце.

— През целия ми живот е имало само трима души, на които наистина съм вярвал — каза той. — Единият е баща ми. Другите двама си ти.

Думите му ме изгарят всеки път, когато гледам тази сцена в Огледалото на Каин; боли ме от жалост, която не мога да споделя с него. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам, че не може да включи съпругата си в тази малка компания. Много добре знам колко ще го нараня.

И през очите му се виждам как изричам:

— Добре. Мога да опитам. Просто… ми трябва време, за да свикна с тази мисъл.

— Няма много време — казва ми той. — Шибаната ти коронация започва след по-малко от час. Хайде, давай да те приготвим.

— Да — виждам се как му отговарям. — Хайде.

10.

Коронацията ми беше много величествена — по един несвързан, леко кошмарен начин. Пищността не ме интересува толкова, че да хабя мастилото си за подробни описания. Достатъчно е да кажа, че в Голямата зала на двореца „Колхари“ приех личните клетви за вярност на стотици благородници и владетели на Народите. Седях на изцапания с отрова Дъбов трон и се наблюдавах как приемам короната, изпаднал в онова замаяно състояние, в което едновременно съм и не съм себе си — преживяване, ужасяващо реално и същевременно толкова познато и успокояващо, колкото стотиците слушания на любимата приказка за лека нощ.

Все още не можех да повярвам, че това се случва.

Повярвах, когато от редовете на събралите се излезе Керисин Масал и се изкачи по стъпалата на подиума, коленичи пред мен и ми предложи митондиона, който бе носен от Краля на здрача. Поех го от ръцете му и приех прегръдката му, и не изкрещях от болка, и не рухнах пред трона.

Масал е баща на Финал — смелата, прекрасна Финал, моята спътница, която пронизах с меча си на урвата над рудниците на Трансдея. Баща на Куелиар — убитият водач на пратениците в Трънова клисура. Присъствието му тук ми разказа всичко, което можех да понеса, за съдбата на семейството и народа ми.

И въпреки това аз поех символа на моя Дом от ръцете му, изпитвайки единствено уважение към онова, което ми бе предложено и което приех. Едва тогава го осъзнах наистина; в онзи момент разбрах колко по-различен съм от онова, в което исках да се превърна.

Каин се беше опитал да ме накара да разбера, докато ми помагаше да облека церемониалното облекло.

— Истинският проблем с монархията като система на управление — ми каза той — е, че добродетелите не се наследяват. Затова, предполагам, Големият шеф е сметнал, че има по-добър план.

Аз бях подобрен.

Бях безсмъртен.

Имунизиран срещу болести, срещу остаряване, срещу всеки недъг, който засяга рода на смъртните. Сигурно е възможно да бъда убит, макар Каин да ми каза, че ако по някаква случайност бъда унищожен, силата, която аз наричам Т’налдион — Родината, — ще ме пресъздаде отново такъв, какъвто съм в този момент.

Не мисля, че това ме промени особено; да се измени същинската ми природа, би обезсмислило самата идея за жив владетел. Със същия успех властта би могла да се предаде на книга от безкръвни закони; да се назначат роботи за съдии, които раздават правосъдие според програмата си, неспособни да наказват, неспособни да амнистират — което всъщност не е никакво правосъдие.

Правосъдието е възможно само когато е специфично за отделните случаи.

Очевидно съм си същият, с изключение на скритата връзка с пулса на Родината — постоянен извор на сила, без която не мога да живея. Само когато докосвам този жив свят вътре в мен, аз мога да понеса болката на всички животи, които са си отишли преди мен. Без нея страданията им биха ме съкрушили; нямам никакви съмнения, че бих полудял, бих прогонил от себе си всички страдалци и бих завършил като крал шут в двор от щастливи идиоти. Ако е възможно да се събере двор от такива идиоти.

На света има толкова малко щастливи хора.

11.

Мнозина застанаха пред мен на следващия ден, по време на аудиенцията ми; ще спомена само онези, които са част от тази история. Няма да се опитвам да спазвам реда на появата им; установявам, че не мога дори да си спомня кой беше първи и кой дойде след това.

Киърандел дойде да ходатайства от свое име за отсъстващия бивш Херцог Тоа В’Лич; никой не го беше виждал, откакто напусна Съдебната палата в нощта преди битката. Аз потвърдих решението на покойния Патриарх да бъде лишен от титлата си, макар че отмених заповедта за неговия арест и екзекуция, и го осъдих единствено на изгнание. Както Томи беше казал някога, единствената основателна причина да бъде убит човек, е заради нещо, което се кани да направи. Заплахата, която той представляваше за Империята, беше символична: омразата на Народите, които бе преследвал в името на Църквата, и отмъщението на семействата на жертвите. Империята не биваше да гледа на действията му през пръсти.

— Но това е единственият дом, който е познавал — умоляваше ме Киърандел, коленичила на стълбите пред Дъбовия трон. Беше облечена в траурно бяло и лицето ѝ бе изцапано с черна пепел. — Изгнанието е равносилно на смъртна присъда. Той не е лош човек…

— Няма значение дали е добър, или лош — отвърнах тихо аз. — И тази присъда е по-мека, отколкото заслужава.

— Но амнистията…

— Не се прилага в неговия случай. — Бях издал обща амнистия за престъпленията, извършени по време на епидемията; невъзможно беше да се определи кой за какво бе виновен, когато малцина можеха да отговарят за действията си. — Престъпленията, заради които Лич е прогонен, са извършени, преди да се разпространи болестта.

— Той е приятел на Каин… помогна му, освободи го от килията му… — Гласът ѝ се снижи до шепот.

— И точно Каин го пощади от екзекуция. Направи онова, което самият Лич отказа — помоли се за живота на приятел. Затова присъдата е изгнание, а не смърт.

Киърандел наведе глава и гърдите ми се изпълниха с болката ѝ. Разбирах я твърде добре. Тя бе дошла да ме моли за него не защото той го заслужаваше, а защото го познаваше. Лич бе единственото нещо от предишния ѝ живот, което все още се надяваше, че може да спаси; тя търсеше надеждна скала, за която да се закотви в празния океан на своя живот, дори това да бе скалата, която бе разбила живота ѝ.

Никога не съм бил способен да реша дали е по-добре да позволя на подобни лъжливи надежди да бъдат запазени, или да ги задуша още в зародиш.

— А какво ще бъде моето наказание? — попита тя.

Без моето прехвърляне, което ми разкри сърцето ѝ, въпросът ѝ щеше да ме обърка, защото — далеч от мисълта да я наказвам — аз я бях обявил за Приятел на Трона; тя бе един от малцината истински герои в тази история с чисто сърце и беше силна, непоколебима защитничка на хората си. Знаех какво иска и от какво се нуждае и бях наясно, че тези две неща почти не съвпадаха.

— Киърандел, това е наказанието, което ти определям: да живееш без онези, които не си успяла да спасиш. Наказвам те да изпълняваш тази присъда с достойнство и никога да не опозоряваш паметта им, като приемаш вина, която не е твоя. Така да бъде.

Тя плачеше, докато разпоредителят я отвеждаше.

Временният посланик Деймън застана пред мен, за да се откаже по традиция от почестите, които му бях предложил по силата на същата тази традиция: титла и земи по границите на Империята. Единственото му желание бе да остане в Манастирите. Вече беше напуснал поста си, макар оставката му все още да не беше официално приета от Съвета на братята. Въпреки амнистията, въпреки всички аргументи той се считаше за отговорен за разрушаването на посолството. Изрази го по следния начин: „Това се случи при моето управление. Не може да има смекчаващи вината обстоятелства.“

Предполагам, че това е функция на съвестта, да настоява за своя дял от вината.

Т’Пас също се изправи пред мен. Предложих ѝ единствената награда, която щеше да приеме: прокламация, отменяща указа на Тоа Сител, с който се обявяват Последователите на Каин за престъпници.

— Последователите на Каин като група няма да са ти задължени за това — напомни ми твърдо тя.

— Аз си мислех, че Последователите на Каин като група не вярват в съществуването на групи.

На устните ѝ потрепна лека усмивка.

— И все пак аз лично — рече тя — съм ти задължена.

— Ако поискаш да изплатиш дълга си, можеш да ме посетиш някога — казах ѝ аз. — Ценя съветите ти и ще се радвам да поговорим.

Това като че ли едновременно я изненада и я зарадва и тя обеща да се подчини.

Спомням си и Фейт Майкълсън, доведена пред мен от Бизнесмен Шанкс. Помня колко бледа и сериозна изглеждаше тя, как очите ѝ бяха хлътнали, с тъмни сенки, помня лекото треперене на ръката ѝ, когато повдигна леко роклята си, за да направи реверанс. Гласчето ѝ бе тъничко като заешко писукане.

— Ваше Императорско Величество… — каза тя.

— Радвам се да те видя, Фейт — казах аз. — Надявам се някой ден да станем приятели.

— Аха — изхъмка тихо тя.

Ейвъри Шанкс стисна ръката ѝ и промърмори:

— Да, господине.

— Да, господине — повтори Фейт.

— И се надявам — прошепнах ѝ аз, — че някой ден ще се съгласиш да започнеш да ми викаш чичо Крис.

Изражението ѝ не се промени.

— Да, господине.

Това дете беше наранено толкова дълбоко от неописуемия тормоз, на който бе подложено…

И беше откъсната изцяло от света, който познаваше.

Единственото, което можех да ѝ предложа, бе малко стабилност и надежда за утеха. Заради службата ѝ в помощ на Империята и на света ѝ дадох титлата маркиза на Хараха и ѝ подарих земите около железницата на Трансдея, която се спуска от Божиите зъби към близкия крайречен град.

Ейвъри Шанкс ме изгледа с пронизващите си като на сокол очи.

— Казаха ми, че ти си най-младият син на Гюнар Хансен — каза тя на английски, защото това бе единственият език, който знаеше.

— Бях — признах аз.

— Познавам баща ти. — Очите ѝ огледаха преценяващо мантията и короната ми, митондиона в ръката ми и вертикалните зеници на очите ми. След това произнесе със студен глас: — Мога да си представя какво ще си помисли, ако те види сега.

— В такъв случай въображението ви надминава моето — отвърнах аз.

— Не вярвам, че човек като теб е способен да оцени значението на семейството…

— И може би сте права.

— … но аз съм единственото истинско семейство, което има това дете. Не бива да ми я отнемаш.

— Нямам такова намерение.

Думите ми я изненадаха.

— Но Майкълсън…

— Не познавам човек с такова име.

Тя затвори уста толкова рязко, че зъбите ѝ изтракаха.

Страховита жена — дори повече, отколкото е била на Земята. Новият свят беше преобразил и нея. В онзи миг, когато светът се бе променил и социалните полицаи, които я бяха охранявали, се бяха разбягали ужасено, тя се бе оказала сама заедно със съществото, което някога беше Артуро Колбърг. Побесняло от ярост и злоба, то се беше нахвърлило върху нея, беше я съборило на земята, беше я засипало с ритници и удари и за миг цялата ѝ вселена се бе променила.

Тя внезапно и с цялото си сърце беше осъзнала, че макар да бе с петнайсет години по-млад от нея и мъж и в същото време проявление на някакво невъобразимо същество с почти безгранична сила, физически той си оставаше дребен, крехък, недохранен човечец…

Който беше наранил внучката ѝ.

Предполагам, че новият свят беше преобразил и съществото, което някога бе Артуро Колбърг. Сигурно е било безкрайно изненадано, когато Ейвъри Шанкс се бе нахвърлила върху него с юмруци, ритници и нокти. Едва ли е предполагало, че в една разнебитена, грохнала възрастна жена може да се пробуди такава ярост. Няма как да е знаело колко сила се е събрала в ръцете и краката на седемдесетгодишната Ейвъри Шанкс, която пет дни в седмицата играеше тенис. Никога не би предположило, че тази жена е прекарала хиляди часове, преглеждайки записаните приключения не само на сина си, но и на Каин, най-заклетия ѝ враг. Макар тялото ѝ да нямаше тренираните рефлекси на воин, тя бе натрупала значителни теоретични знания за ръкопашния бой и отдавна бе преминала онази граница на гнусливостта, която въздържа повечето хора от извършването на убийство.

Нямало е как да знае, че на Ейвъри Шанкс всъщност ѝ харесва вкусът на кръвта.

Затова, когато острите ѝ зъби се бяха впили в шията му, пробивайки кожата, за да разкъсат шийната му вена, тя не се беше спряла, а обляна в кръвта на своя противник, бе продължила да гризе все по-надълбоко, докато не бе разкъсала заедно с мускулите и сънната му артерия.

Сигурно е било абсолютно изненадано, когато е умряло.

Всичко това го разбрах от мигновеното ми прехвърляне. Изгледах я със същото предпазливо уважение, което пазех за Каин — признанието, че се намирам в присъствието на роден убиец.

— Всички, които познават внучката ви, ѝ желаят само доброто — казах ѝ аз. — Ние решихме, че за нея е най-добре да остане под ваше попечителство; и за тази цел ви давам титлата графиня на Лирисан — земите ще владеете като васал на лейди Фейт — и ви назначавам за Наместник на всички земи и владения на маркизата до нейното пълнолетие.

— Графиня? — рече тя. Наблюдавах я как опитва на вкус титлата и открива, че доста ѝ харесва.

Което беше добре. Тя нямаше да се върне на Земята и беше аристократка до мозъка на костите си. Признавам, че го направих, воден от мисълта за интересите на Империята; предаването на управлението на бъдещия ни най-голям сухоземен търговски път в ръцете на безмилостен и страшно способен Бизнесмен за следващите петнайсет години със сигурност щеше да е от полза за Империята.

Мислех да обвържа титлата ѝ с условия — да я накарам да се закълне, че ще се откаже от вендетата си срещу Каин, — но самият Хари ме убеди да се откажа.

— Остави я да бъде такава, каквато е — каза той. — Ако ѝ наложиш подобно правило, само ще я накараш да започне да търси начини да го заобиколи. А междувременно ще трупа злоба срещу теб, че си ѝ създал толкова работа. Не си струва да си създаваш враг в лицето на Ейвъри Шанкс. Остави на мен да се занимавам с нея. Накрая ще разбере, че причинявайки болка на мен, наранява Фейт; а тя би предпочела вместо това да прегризе собствената си ръка.

Това може би бе първият ми урок по управление на държавата: понякога, за да постигнеш повече, трябва да направиш по-малко.

Следващият, естествено, беше Рейт.

Често си мисля за него и всеки път си го представям както тогава, когато се изправи пред мен при онази аудиенция — коленичил на стъпалата пред Дъбовия трон. Държеше главата си наведена, отказваше да срещне погледа ми. Държеше лявата си ръка, свита в юмрук, пред гърдите си; тя беше бинтована в няколко пласта ленено платно и бе достигнала размерите на боксьорска ръкавица. Маслото се беше просмукало в тъканите и когато той коленичи ред мен, то покапа по стъпалата като черни сълзи.

Беше дошъл, за да бъде съден. Искаше историята му да приключи с наказание за делата му.

Не исках да го съдя. Видях какво бе изстрадал, какво бе направил и какво му бяха причинили. Той беше един много самотен, много объркан млад мъж.

Двамата с Каин бяхме обсъдили Рейт, защото аз очаквах това да се случи.

— По-добре го дръж близо до себе си — посъветва ме Каин. — Шибанякът е опасен. И с времето ще става все по-опасен. Дръж го под око.

— Какво имаш предвид?

— Мислех си — каза Каин с лукава усмивка, — че от него ще излезе доста добър посланик в Безкрайния двор.

Замислих се върху думите му.

Докато мислех, Каин продължи:

— Дай поста на Рейт и съм почти сигурен, че вие двамата ще успеете да вкарате Деймън в Съвета на братята. Там му е мястото — да прави политика.

— Може би си прав — признах аз.

— С Рейт ще ти е по-добре. Трябва ти някой, който не се страхува от време на време да нарушава правилата.

— Някой като теб?

— Мен? — Той се засмя. — Аз не нарушавам правилата. Дори не ги забелязвам.

Помня как размишлявах колко си приличат Каин и Рейт и дори го споменах на глас:

— В определен смисъл сте като баща и син.

— Да — изсумтя той. — В недобър смисъл.

— Някога замислял ли си се дали не си му баща? Каза ми, че е незаконен… че майка му е била проститутка в Анхана. А и възрастта му е подходяща. Ти сам каза, че в онези години си бил доста щур.

— Не, не ми е син — отвърна безгрижно той. — Но може да е твой.

Аз го зяпнах с отворени уста и примигнах.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Точно това му е забавното. Майка му е била от Кориш, работила е като проститутка в „Екзотична любов“; по онова време не съм се навъртал там — не можех да си позволя да надникна през шибаната врата, камо ли да си взема момиче. Моето място беше при Фейдър в Лабиринта.

— При Фейдър — повторих с глух глас, връхлетян от спомени. — Помня Фейдър.

— Ами да, вече е мъртва. Ти си работил в „Екзотична любов“, нали?

Кимнах вдървено.

— Помниш ли едно момиче на име Марте? Тъмна кожа, дребничко?

— Марте… мисля, че да.

— Да си я чукал?

— Каин…

— Стига, де, можеш да ми кажеш. Чукал ли си я?

— Аз… не съм сигурен. Може и да съм. Правех много секс в онези години, Хари, и рядко бях трезвен.

— Ами той има твоята фигура. Не знам какъв цвят са били очите ти преди операцията…

— Сини.

Той сви рамене.

— Освен това притежава онази сила на ума и другите глупости, а ти си първокласен магьосник, нали? Трябва да признаеш, че е възможно.

— Да — промърморих аз. — Сигурно трябва.

Всичко това премина през мислите ми, докато го гледах в Голямата зала. Опитах се да го убедя да оттегли молбата си; все пак той не беше мой поданик. Всяко наказание за престъпленията му трябваше да излезе от Съвета на братята, защото той бе запазил поста на Посланик със съответния дипломатически имунитет.

— Не ми говори за закони — каза ми той тогава. — Не искам закони. Искам правосъдие.

Молбата му ме трогна и аз неохотно се съгласих.

— Ето какво ще е твоето наказание, Рейт от Анхана. — Посочих локвата от масло, събираща се върху стъпалото. — Сега ти си проходът за амбицията на Слепия бог да завладее този свят; чрез теб силата му продължава да търси начин да ни отрови. Наказанието ти е да му се противопоставяш с всеки свой дъх и да се бориш ежедневно, за да поправиш вредите, които ни е нанесъл чрез теб.

— Как бих могъл…? — рече той.

— Не можеш. Ще се бориш неуморно до последния си ден с ясното знание, че накрая те очаква поражение. С ясното знание, че ако се пречупиш, нещата, които обичаш, ще започнат да умират.

Той остана един дълъг миг на колене, с наведена глава; след това, без да каже нито дума, хвана подгъва на робата си и забърса маслото, което се беше стекло от ръката му. После опря чело до петното, изправи се и се отдалечи.

Гледах го безмълвно.

— Това беше доста жестоко.

Зад дъбовия трон има една малка ниша. Вътре има стол, който е разположен така, че човекът, който седи в него, да може да гледа през незабележимата шпионка, скрита в гравюрите по стената; сухият, мрачен глас се разнесе точно от тази шпионка.

— Така ли мислиш? Това не беше наказание, а дар — отвърнах тихо аз. — Дадох му цел в живота. Смисъл.

— И на това ако му викаш дар. А следващата Коледа какво? Само картички?

Позволих се да се изкискам тихо.

— Все още ми се иска да ми позволиш да ти дам титла.

— Забрави. Имам други планове. — През последните дни Хари беше започнал да подхвърля завоалирани намеци, че двамата с бога са стигнали до някакъв вид помирение. „Има някои сфери — призна той, — в които интересите ни се пресичат.“

— Хари…

— Престани, Крис. Нали ти казах още първия път… — Когато беше отклонил всяко мое предложение, от Херцог на обществения ред до, както той се изрази, „баронет на задника на географията“ — … ако приема титла от теб, някои хора ще започнат да държат сметка на Империята за нещата, които върша. Повярвай ми, Крис, това не ти трябва. Повярвай ми.

Открих, че наистина му вярвам.

— А какво се каниш да правиш?

Гласът му прозвуча по-топло и аз почувствах познатата лукава усмивка.

— Да създам малко проблеми.

12.

Часовете се превърнаха в дни, които от своя страна станаха седмици. Бях заринат от работа — която най-вече се състоеше в това да откривам на кои благородници мога да поверя воденето на държавните дела в Империята. Освен това помогнах на лейди Ейвъри и лейди Фейт да уредят домакинството си; Франсис Роси, злополучният Актьор, когото двамата с Киърандел бяхме отвлекли навремето, стана помощник на лейди Фейт. Каин му вярва, а новата маркиза има нужда от някой, който не само да я пази и защитава, но и който да превежда английския ѝ на западен диалект. Лейди Ейвъри вече събра значителен брой кадри от бивши Актьори за свои агенти. През тези седмици рядко виждах Каин, и то по мое желание.

Не можех да го погледна в очите.

Бях направил ужасна грешка, която не спираше да ме преследва и отравяше всеки мой съзнателен миг, докато единственото избавление от този ужас не стана непрекъснатата работа.

Бях погледнал в бездната.

Ето как се случи това:

— Трябва да разбера, Хари — казах аз един ден. — Трябва да разбера защо си бил толкова сигурен, че ще се получи. Когато уби Ма’елкот, откъде знаеше? Как се досети, че не бил изцяло погълнат от Слепия бог? Как разбра, че ще се обърне срещу господаря си, щом го слееш с реката? Защо бе толкова сигурен, че не даваш в ръцете на врага победата, за която той копнееше?

Най-накрая стигнах до основния въпрос, който едва се осмелих да задам.

— Откъде знаеше, че спасяваш света, а не че го погубваш?

— Ма’елкот ме попита същото нещо.

— И?

Той сви рамене.

— Не знаех.

Гледах го безмълвно.

— Мислех си, че съм мъртъв, Крис — рече той. — Колбърг и Социалната полиция в никакъв случай нямаше да ми позволят да си тръгна оттам. Единственото, което можех да направя, бе да се опитам да спася Фейт.

Отворих уста и студени тръпки ме полазиха по гърба.

— Ти… единственото…

— Дори не предполагах, че като убия Ма’елкот с Косал, ще го свържа с реката. Нямах никаква представа. Как бих могъл? Знаех само, че той държи Фейт. Тя представляваше връзката му с реката, но той беше свързан с нея. Затова го убих. Той умира; тя става свободна. След това сопитата ми отстрелват задника и аз също умирам. Слепият бог си получава меча — повече не се нуждае от нея. Рейт щеше да я отведе при елфите. Те щяха да се грижат за нея, да я излекуват по най-добрия начин. Тя щеше да живее с тях. — Той отново сви рамене. — Нищо по-добро не ми хрумна.

Все още зашеметен, аз заекнах:

— Значи… планът ти… ти не си… всичко това…?

— Това беше планът. Единственият ми план.

— От самото начало… — промърморих аз.

— Да. Още щом осъзнах какво става.

— Всичко това… затворниците, Лицата, монасите. Унищожаването на града. Рейт. Аз. Просто си ни използвал.

— Да.

— Причини всичко това само за да спасиш едно малко момиче.

Той кимна.

— И да отрежа парче от Ма’елкот. За да има с какво да ме запомни светът.

Той разпери ръце пред ужасения ми поглед, сякаш ми предлагаше прегръдка.

— Хей, какво да кажа? Аз съм такъв, какъвто съм.

— Да — съгласих се вцепенено аз. — Такъв си.

— Никога не се знае как ще се развият нещата. Няма как да стане. Вселената не работи по този начин. — Той ми се ухили. — Затова я малко по-весело!

— Не, аз… не, имам предвид… — Поклатих глава, опитвайки се да впиша всичко това в моята действителност. — Озовал си се на ръба на пропаст, в тъмното. И просто си скочил.

— Всеки ден, Крис. Всеки шибан ден.

И той звучеше толкова щастливо.

Аз не мога да съм щастлив. Дори не мога да мисля за това. Кара ме да се чувствам празен: кух, крехък, счупен отвътре.

Всичко е толкова безсмислено…

За мен съдят по всяка произнесена присъда. Също като т’Пас аз представлявам народ, който внезапно е получил всички права на анханските граждани, независимо дали го иска, или не. Също като Киърандел аз съм обречен да живея без онези, които не съм успял да спася. Също като Фейт трябва да се утеша с титла и власт, която ми е натрапена без моето желание или съгласие. Също като Рейт ми е даден бодливият дар на целта в живота.

Също като Каин сега светът иска от мен да бъда такъв, какъвто съм.

С какво съм заслужил това?

Хари обича да цитира Ницше: „Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.“

Единственият ми отговор е мантрата на Конрадовия Курц.

Осъзнавам напълно, че това е слабост на характера, че други, по-силни, могат да гледат в бездната, без да им се повдига. Знам, че адът се е разтворил под краката ми. Историята и на двата ми свята е наситена с чудовища, наречени крале, и демони, наречени императори.

Във всеки случай те са станали такива просто защото в една безсмислена вселена няма причина да не станат.

Получих и още един дар, далеч по-голям, отколкото заслужавам: когато ужасът ме залее, имам към кого да се обърна, за да ми спаси живота, и той винаги ще го направи.

13.

Каин отпи още една голяма глътка от стогодишното тинаранско в чашата си и направи физиономия.

— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита той. — На цялата тази шибана планета никой не прави свестен скоч.

Двамата седяхме в дворцовата библиотека над бъчонка от най-доброто бренди от дворцовата изба; отдавна беше минало полунощ. Аз се бях настанил до същата тази маса, близо до топлината, излъчвана от потрепващия пламък на фенера. Каин се беше изтегнал на едно меко кресло, тапицирано със сияещо кадифе в цвят на черни череши.

— Има и по-сериозни проблеми — отвърнах аз.

— За теб може би. А аз как да посрещна старостта без любимото ми „Лафройг“?

— Хари…

Той поднесе чашата си към мен.

— Налей ми още малко от тая гадост. И без това ми е трудно да съм сериозен, когато съм трезвен; а като съм полупиян, е направо невъзможно.

Ливнах малко бренди в чашата му и той я поразклати, докато чакаше питието да се затопли в дланите му. После сипах и на себе си. Отпих една голяма глътка и долях отново, преди да отговоря.

— Помниш ли последния път, когато седяхме и пихме заедно както сега?

Той вдигна чашата си и се загледа в играта на пламъка през топлата кехлибарена течност.

— Последния път беше рецина. Спомняш ли си?

— Живо.

— Преди двайсет и пет — не, двайсет и седем или двайсет и осем години трябва да е било. Да, спомних си. Ти също се беше отрязал здраво.

— Също?

Той ме погледна многозначително, сякаш искаше да ми каже: „О, хайде, стига.“

— Мамка му, Крис, ако бяхме на Земята, вече щях да те влача към спешното, за да ти регулират серотониновия баланс.

Внезапно брендито ми се стори много по-интересно от физиономията му.

— Хей — каза той, — ако искаш да говорим, ще говорим. Ако не ти се говори, ще пием. Аз съм лесен.

Известно време правихме точно това — седяхме и пиехме. Той като че ли се наслаждаваше на тишината; а тя звънтеше в моите уши и аз имах усещането, че столът ми е направен от ножове.

Накрая реших да направя опит.

— Аз само… Помня, че няколко дни, преди да замина за Отвъдие в свободен режим, написах разказ за това какво ни се случи в Консерваторията и какво направихме. Помня как се чудех какъв ли ще е животът ни след двайсет или трийсет години. Какво би било, ако се срещнем отново.

— Нищо общо, а?

— Да.

— Това проблем ли е?

— Може би. Може би е част от проблема.

— Как така?

— Просто не мога да го разбера, Хари — промълвих безпомощно аз. — Не мога да разбера къде постъпих правилно и къде сбърках. Ето ме тук: Император на Анхана. Власт. Безгранично богатство. Вечна младост. И дори не мога да реша дали това е награда, или наказание.

— Може да не съм подходящият човек, с когото да водиш този разговор — отвърна Каин и се изкиска. — За мен това, че дишам, е единствената награда.

— Как може да се смееш?

— Какво, да заплача ли? Има ли смисъл?

— Не знам, Хари. — Оставих чашата си на бюрото и се извърнах настрани. — Дори не знам вече какво има смисъл.

Внезапно скрих лице в шепите си.

— Хей… хей, стига, де, Крис. — Гласът му бе изгубил шеговития си тон и ръката му полегна топла върху рамото ми.

— Може би смехът е единственият отговор — казах аз, разтривайки пламналите си очи. — Всичко е толкова… нелепо, знаеш ли? Как можаха всички тези неща да се случат на мен? Как можах да стана този, който станах? Не разбирам. Имам нужда да разбера, но не мога. Всичко е сякаш толкова… случайно. Не мога да намеря смисъл.

— Без майтап? А какво очакваше?

Отново бавно вдигнах глава.

— Не знам. Може би… може би очаквах, че ще се науча на нещо. И ще разбера смисъла на всичко, което се случва.

— Търсиш смисъла на живота? Крис, мога да ти помогна в това.

— Можеш?

— Разбира се. Няма никакъв смисъл.

Тук и аз се разсмях — горчиво и безнадеждно.

— И на това му казваш помощ?

— Животът е, каквото е, Крис. Днес си жив. Утре си мъртъв. Днес си неудачник. Утре си владетел на шибания свят. Няма смисъл. Не означава нищо. Просто го има.

— Не мога да се съглася с това. Не мога да се съглася.

Той сви рамене.

— Всички прекарват живота си, правейки се, че гадостите не са случайни. Ние проследяваме връзките между събитията и влагаме в тези връзки смисъл. Ето защо всички разказват историята на живота си. Всяка от тези истории е опит да се престорим, че всичко случило ни се има смисъл.

— Все си спомням за баща ми — Гарвановия перчем. За брат ми Торонел. С какво заслужиха такава страшна смърт? Как се случи така, че аз живея и властвам, а те умряха в агония?

— Откъде да знам? Тяхната история не е моята.

— А дали е моята?

— Може би не бива да се безпокоиш толкова много за историите им. Може би е по-добре да се съсредоточиш върху тяхната роля в твоята история. Остави тях да се безпокоят за това какво са заслужавали и какво — не.

— Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци20 — рекох аз.

— Аха. Това, за което можеш да направиш нещо, е собствената ти история. Можеш да намериш неща, които да вкарат в нея повече смисъл.

— Каква история може да намери смисъл във всичко случило се? А всички тези невинни жители на Анхана, които се избиха взаимно заради чумата? А онези, които изгоряха в пожарите? А всички онези страхливци, които избягаха и оставиха другите да умрат, а сега излизат на светло живи?

Каин отпи бавно от брендито и го остави устата си, без да го гълта, докато обмисляше отговора си.

— И аз прекарах доста време да мисля за тези неща, не толкова отдавна — рече той бавно и вдигна ръка, за да покаже белезите, останали му от оковите в Шахтата. — И ето какво измислих. Мисля, че думата „живот“ с главна буква няма смисъл в човешкото разбиране за нещата — животът е, каквото е, като скалата, слънцето или каквото и да е друго. Означава само себе си и нищо друго. Но това не значи, че нашите животи нямат смисъл, разбираш ли? Животът може да няма смисъл сам по себе си, но историите, които разказваме за него, имат. Ти веднъж ми каза, че Вселената е система от случайности. Тези истории имат смисъла, който им придадеш. Или казано по друг начин: какъв смисъл има животът ти, зависи от начина, по който разказваш историята му.

— Това не е достатъчно — отвърнах аз. Както и всички мъдри слова, тези бяха по-лесни за изричане, отколкото да ги приеме човек. — Какво значение мога да придам на история като моята?

— А аз откъде да знам, мамка му? Може би, ако просто я разкажеш по най-добрия начин, който можеш, тя ще придобие свой собствен смисъл.

Ето за тази мисъл се държа сега. Ето как Хари ме спаси отново.

Това е моят живот.

Какво означава, ще зависи от това как ще разкажа историята му.

14.

Сбогувах се Каин на пристана в мъгливата сутрин, под пръските на зимния дъждец. Лейди Ейвъри вече се беше напъхала в каютата си на речната баржа и екипажът очакваше само него.

Когато се прегърнахме, над рамото му зърнах лейди Фейт, която стоеше на палубата и ни гледаше с големите си тъжни очи — искаше да е сигурна, че баща ѝ няма да я напусне отново. Пазеше я Орбек, който стоеше неподвижно до нея, стиснал в огромните си ръце автомат.

Бях пристигнал инкогнито на доковете, облечен в обикновена туника и панталон, наметнат с вълнен плащ, който тежеше от влагата на раменете ми. Не се страхувам да обикалям без охрана сред поданиците ми; все още притежавам умения да се защитя при необходимост и в ръкопашен, и в магьоснически бой, а Т’налдион ми обеща, че ако загина, Империята няма да бъде изоставена.

Каин не носи наметало, само туника и панталон от черна кожа, накичен с безброй ножове. Те превръщат прегръщането в неудобна работа…

Но мисля, че и без тях щеше да е доста смущаващо.

— Какво ще правиш сега?

Той ми се усмихва под залепналата към челото си мокра коса.

— След като откарам Фейт и Шанкс? Може би е по-добре да не знаеш. Не искам да се притесняваш.

— Не съм ти майка. — Удрям го шеговито с юмрук в ребрата. — Аз съм твоят крал.

— Ами, добре, но нека това си остане между нас, а? — Той свива рамене и ми се ухилва. — Хрумна ми, че щом ще отглеждам дъщеря в тоя свят, по-добре ще е да е сигурен. Затова тръгвам на югозапад — към по-топлите земи. Има едно място в Северен Кор, което искам да посетя. Чаназта’аци.

— Чаназта’аци? — Името ми звучи познато и миг по-късно си спомням защо. — В Чаназта’аци има дил.

Усмивката му става по-широка.

— Знам.

Преди да продължа да разнищвам темата, погледът му се отмества някъде над рамото ми и усмивката му угасва. Лицето му се вкаменява.

Проследявам погледа му. Под дъжда към нас върви мъж, облечен като мен, макар че качулката му е спусната ниско и скрива лицето му. Той носи голяма черна чанта в дясната си ръка и едва когато забелязвам голямата бяла ледена буца, обвиваща лявата ръка, разбирам кой е той.

С крайчеца на окото си забелязвам движение; Орбек е подхванал по-удобно автомата за стрелба от хълбок.

Каин отстъпи встрани и тръгна да пресрещне Рейт. Спря се някъде по средата и ръката му се плъзна под туниката на кръста му; извади голям матов черен автоматичен пистолет. Притискайки оръжието към задната част на бедрото си, за да не го види монахът, Каин застина в очакване. Когато Рейт се приближи, Каин му каза нещо, което не успях да чуя, а монахът повдигна чантата и му я подаде.

— Това е единственият ми подарък, който може да представлява някаква ценност за теб — дочух гласа му. — А ти ще ми се отблагодариш стократно, ако го приемеш.

Двамата поговориха известно време, докато аз ги наблюдавах. Орбек също.

Както и Фейт.

Онова, което двамата си казаха, не е част от моята история, но не след дълго Каин сви рамене, показа на Рейт пистолета в ръката си… и го прибра.

Рейт си тръгна, кимвайки ми леко. Каин се върна при мен и ми подаде чантата.

— Това може да ти е от полза — рече той; след това ми обясни какво представлява и как да го използвам и ме остави там, на доковете, под дъжда, стиснал в ръцете си Огледалото на Каин.

— Ще се видим — каза той, докато гребците развързваха баржата и я изтласкваха от пристана.

Можах само да му махна с ръка.

Той ми кимна в отговор. Студеният дъжд премина в суграшица, която превърна баржата и всички на палубата ѝ в сиви силуети. Видях как неясната фигура на Каин прегръща неясната фигура на дъщеря си през раменете; после двамата се обърнаха и влязоха през вратата на каютата.

Орбек остана още малко под дъжда. После ми кимна сериозно и също влезе вътре.

Останах на пристана, докато баржата окончателно се скри от погледа ми.

След това се върнах тук, на писалището ми в библиотеката, налях си още от онова хубаво тинаранско бренди и накрая — часове или дни по-късно — събрах смелост да използвам подаръка на Каин.

15.

Няколко месеца след приключването на битката войната най-после беше обявена. Не бях там — не знам подробностите, — но имам детайлно и силно въображение, което в миналото се беше доказало като точно.

Виждам нещата така:

Членовете на Борда на директорите са се събрали на спешна пленарна сесия; личните им импланти — подобни на мислопредавателите — предават сигнала за спешно събрание и всеки от тях бърза да открие усамотено място, където може да активира импланта, без да се страхува да бъде открит или прекъснат.

Сигналът заварва Незаетия Марк Вило в тоалетната на голямата спалня на огромното му имение в планината Сангре де Кристо. Мястото е достатъчно усамотено за целта, затова той изрича кодовата фраза и въздъхва, когато реалността на тоалетната, която го заобикаля, избледнява до прозрачност; последната му собствена мисъл, преди съзнанието му да се слее с електронния колективен разум на БД, е, че членството в Борда не е възход към върховете на властта, както му се беше струвало, преди да получи мястото, а просто един голям трън в задника. Особено сега, когато цялата система на Студията бе закрита за повече от месец. Но онова, което разбира, го наелектризира.

Всеки екран за предавания от Актьорска гледна точка, във всяка земна Студия внезапно беше оживял и сега излъчваше едно и също нещо.

Каин.

Той седи, свил крака под себе си, в някаква пустиня: зад гърба му се виждат скали, около него се забелязват храсталаци, приличащи на пелин. Облечен е в познатия си костюм от черна кожа и устните му са разтеглени в познатата вълча усмивка. Косата му е малко по-прошарена, отколкото си спомня БД, а талията му видимо е по-широка, но иначе в него не се забелязва никакво смекчаване или остаряване.

По никакъв начин не прилича на бившия управител на Студията в Сан Франциско.

Скоро след това телеметрията потвърждава и личността на Актьора, от чийто имплант се извършва предаването; това е Франсис Роси или Дж’Тан. Неколцина от членовете на БД отбелязват иронията — не беше ли Дж’Тан Актьорът, който бе използван като камера преди няколко месеца, когато всичко започна? Светкавично допитване до базата данни на Студията потвърждава предположението.

Междувременно Каин очевидно разбира, че публиката му се е събрала.

— Здрасти — казва той с мрачно веселие. — Всички вие, шибаняци, ме познавате, така че ще карам по същество.

Каин се изправя.

— Знам, че там има хора, които си мислят: „Да, голяма работа, ще си върнем колониите. Ще намерим начин да заобиколим трансферния щит и после ще изпратим Актьори и танкове, и оръжия, и цялата гама гадости.“ Знам, че си го мислят. Знам и че в момента ме слушат някои от тях. Знам, че си мислите, че в края на краищата превъзходството в числеността и технологията ще ви позволи да вършите каквото си поискате. И ние нищо не можем да направим по въпроса. Но знаете ли какво? Тук съм, за да ви кажа, че жестоко бъркате. Ние можем да ви навредим.

Той отстъпва зад купчината ерозирал варовик и Дж’Тан го следва. Каин поглежда надолу от високия полегат склон; в сумрачната далечина се забелязват няколко сгради, в чиито прозорци припламват светлини в настъпващата нощ.

— Да, сигурно ще откриете технологичен начин да се върнете в Отвъдие. Просто искам да знаете, че и ние можем да се прехвърлим на Земята.

Той сочи с пръст сградите.

— Виждате ли? Знаете ли какво е това?

Единствен Марк Вило сред всички членове на Борда на директорите знае.

Мамка му — мисли си той. — Това е моята къща.

Някой подхваща Дж’Тан откъм гърба — вероятно самият Каин — и той сякаш полита във въздуха; пустинята се носи под краката му и комплексът го наближава с ужасяваща бързина.

В тоалетната Марк Вило напипва полупрозрачния бутон на панела до чинията и алармата се включва.

Те се приземяват на площадката пред басейна, до изкуствения водопад, и писъкът на сирените като че ли събужда у Каин някакво мрачно, жестоко веселие.

— Само си помислете — казва той. — Всички вие. Добре, можете да се доберете до нас. Но сега и ние можем да се доберем до вас. Знаем какво могат да причинят танковете ви на градовете ни. Представете си какво може да причини един дракон на Ню Йорк. Представете си, че се намирате в някой небостъргач в центъра на Чикаго, докато скаломагите разтопяват основите му. Само си го представете.

Всеобщото мнение на Борда е, че Каин блъфира. Джуджета? Дракони? Магия в такива мащаби не може да се използва на Земята…

И сякаш в отговор на това погледът на Каин се отмества от Дж’Тан.

— Ма’елкот?

От протегнатите му ръце изригва струя ален пламък и сградите пред очите му избухват.

Той ги гледа с усмивка как горят.

Обръща се към Дж’Тан, навежда се към него и пламъците озаряват демоничното му лице.

— Марк? Вкъщи ли си, стари приятелю? Чук-чук, мамка му.

Бодигардовете на „Вило Интерконтинентал“, които охраняват имението, едва успяват да извадят оръжията си, преди Каин да ги помете с вълна от огън. Той крачи между сградите и само с поглед възпламенява дори тухлите в стените.

Когато стига до централната сграда, той разбива с голи ръце подсилената с въглеродни нишки керамична броня на входната врата. Тухли и камък се трошат под юмруците му и той хлътва вътре, оставяйки Актьора да гледа безпомощно след него.

Изгубва се от погледите на БД. Но Марк Вило го вижда, когато Каин изтръгва вратата на тоалетната от пантите ѝ. На Марк, чието съзнание е наполовина свързано с колективното съзнание на Борда, Каин му изглежда прозрачен, сякаш не съвсем реален, но това е двойно по-ужасяващо.

— Не си очаквал, че ще те хвана на клозетната чиния, а?

— Хари… — казва той. — Хари, за бога, моля те…

— Кой бог?

— Хари, умолявам те, недей… хайде, хлапе, след всичко, което направих за теб… аз те създадох. Моля те, не можеш…

Каин поклаща глава.

— От всички хора на света, Марк. От всички хора на света — на всеки свят…

Устните му се разтягат и оголват зъбите му, хищни и студени.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че е опасно да закачаш семейството ми.

Това е последното нещо, което вижда Вило: очите му кипват и се пръсват при първата вълна от огън. Но времето му стига, за да чуе собствения си писък.

На БД, които наблюдават през очите на Дж’Тан, им се струва, че в къщата избухва термобарична бомба. Актьорът е подхвърлен във въздуха от взривната вълна, която го запраща, пъшкащ и зашеметен, върху гъстата зелена трева на моравата пред дома. За няколко секунди БД си позволява да се надява, че Каин е загинал в експлозията, но той се появява от пламъците. Невредим.

Дори неопърлен.

— Искате война? — казва той със същото мрачно и жестоко веселие. — Действайте.

Навежда се над Дж’Тан толкова близко, че зъбите му изпълват целия свят.

— От този миг Студията е изхвърлена от бизнеса. Същото се отнася и за компания „Отвъдие“. Отвъдие е затворено.

Той покрива лицето на Дж’Тан с дланите си.

— Благодаря ви и лека нощ.

Светлината от очите на последния Актьор се свива до точка и угасва.

16.

И така:

Ето ме мен.

Седя си на бюрото и главата ми е пълна с истории.

Те са пълни с герои: Хари и Каин; Рейт и Гибелта на Каин; Ейвъри Шанкс и Киърандел, и Деймън от Джантоген Блъф…

Тан’елкот, разбира се.

И може би — с известна неохота — дори аз.

Спомням си как четох някъде, че начинът, по който структурираме нашата реалност, ние наричаме легенда: че легендите са истории, които внушават някакъв ред в хаоса на съществуването ни.

Дори не съм сигурен, че някога ще го разбера, но си мисля, че знам как да оцелея и без да го разбирам. Ще разкажа историята както мога и ще я оставя да придобие свой смисъл. А ако не мога да открия легенди, които да подредят хаоса в живота ми, ще си създам свои.

Историята ми започва:

Една приказка разказва за близнаци, родени от различни майки.

Единият е с тъмна, а другият — със светла природа. Единият е богат, а другият — беден. Единият е жесток, другият — хрисим. Единият е вечно млад, другият — преждевременно остарял.

Единият е смъртен.

Те не са сродни по кръв или по дух, но въпреки това са близнаци.

Те живеят, без да знаят, че са братя.

И двамата загиват в схватка със Слепия бог.



Някои твърдят, че Времето е чук: че всяка бавна секунда отбелязва поредния удар, който превръща канарите в малки камъчета, водопадите в каньони, скалите в брегове.

Други пък смятат Времето за острие. Те виждат танца на острия му връх, който се поклаща като отровна змия, винаги готова да нанесе смъртоносен удар.

Но има и такива, които ще кажат, че Времето е едновременно чук и острие.

Ще кажат, че чукът е чукче на скулптор, а острието е неговото длето; така всеки удар е изчистване, усъвършенстване, откриване на истината и красотата в онова, което иначе би било просто безжизнен, равнодушен камък.

Аз наричам това мъдрост.



ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник