Пет

И всеки имаше своята роля: уродливият рицар защитаваше богинята по съвместителство; богинята по съвместителство служеше на земята; дяконите на прахта и пепелта засищаха глада на своя господар.

Тъмният ангел започна война.

Той отговори на призива на уродливия рицар; използва богинята по съвместителство, за да наложи волята си; обяви бога на прахта и пепелта за свой враг.

И в този ден тъмният ангел разчупи оковите си и излезе на бойното поле.

1.

Хари седеше неподвижно в неудобното си кресло, забравил за болката в гърба, и затаил дъх, слушаше напрегнато.

Този глас му беше познат.

Той не разпозна странно изглеждащия фей, но все още беше запазил професионалния си слух за гласове. Този глас раздвижваше стари спомени, полупогребани през изминалите години. Той се облегна назад в креслото си и затвори очи, откъсвайки се от непознатото лице и съсредоточавайки се върху познатия глас.

… но това е нещо, което не знаете. Поне се надявам, че не го знаете. В името на всички богове се моля, че дори чудовищата, които ръководят Студията, не са толкова зли, че да ни натресат умишлено ХРВП…

ХРВП? В Отвъдие? Той подскочи с широко отворени очи и се вторачи в екрана. Не можеше да си поеме дъх.

Нали си спомняте, че ХРВП някога едва не унищожи цивилизацията въпреки ваксините, карантините и най-напредналата медицинска технология, създавана някога на Земята.

Нали си спомняте, че тук, в Отвъдие, основният метод на изцеляване се извършва чрез докосване.

Не се поддавайте на Слепия бог. Алчността на най-лошите от вас не бива да надделява над съвестта на най-добрите от вас. Борете се.

Вие сте единствената ни надежда.

Животът ни е във ваши ръце.

Спасете ни.

Хари забрави за гласа; в главата му бушуваше торнадо, чийто безшумен вопъл заглушаваше всички мисли освен безсилния шепот: ХРВП.

Сигурно беше грешка. Нещастен случай. Или беше чул погрешно — сигурно беше това. В един лишен от технологии свят ХРВП беше съвършеното оръжие. Вирусът можеше да унищожи всички топлокръвни същества на планетата.

Освен нас, помисли си Хари.

ХРВП беше унищожен на Земята след карантина и ваксиниране преди повече от петдесет години. Последното избухване на болестта беше наблюдавано някъде в Индонезия, когато пазен в имунологична лаборатория щам на вируса се беше измъкнал на свобода. Някой беше пуснал слух за съществуването на щама в местната преса, което предизвика бунт, по време на който лабораторията се беше оказала разрушена и изпепелена от пожар — но не достатъчно грижливо.

По целия свят загинаха повече от два милиона души, петстотин хиляди от които пряко от вируса, а останалите станаха жертви на жертвите. При това, както и при всички по-големи ХРВП епидемии след началото на двайсет и първи век, се запазваше съотношението от 2,8 убити от всеки болен, преди той да умре или на свой ред да бъде убит. Конгресът на Незаетите в Женева беше действал с изключителна оперативност: по-малко от денонощие, след като беше потвърдено избухването на епидемията, островът беше стерилизиран чрез масирана неутронна бомбардировка. Според отчетите загиналите бяха сто двайсет и седем хиляди души — и смъртта им беше напразна.

Преди да заработи световна контролна мрежа, беше невъзможно да се въведе карантина на достатъчно голяма територия, дори и на остров; при първата дума за епидемия хиляди души бяха избягали с колите си. За няколко часа епидемията се разпространи на всички континенти. Ето защо и до днес ваксинирането против ХРВП си оставаше задължително.

Хари, както и много от връстниците му бяха израснали с кошмара на неутронните бомбардировки, но дори и това не беше толкова страшно, колкото самата болест. Плешивият елф със странно познатия глас беше казал, че ХРВП едва не е унищожила цивилизацията. Баща ми — помисли си Хари мрачно — би поспорил с това.

Дънкан щеше да каже, че думата „едва“ тук е излишна.

Всичко, което Дънкан ценеше в историята на човешката мисъл, от демократичното избирателно право до онези така наречени човешки права, до които толкова често се позоваваше, в Чумавите години беше преминало с маршова стъпка през коридорите на кланицата, за да бъде размазано с удар на чук между очите.

Регионалните и националните правителства, които бяха единствените гаранти на тези права, се бяха оказали напълно безпомощни. Малцина нации приеха рационални, прогресивни мерки против ХРВП, но можеха да ги провеждат само в границите на собствените си държави — и неудачно задухалият вятър беше способен да ги обезсмисли напълно. Националните армии се бяха превърнали в опасна, съвсем невесела шега; командната верига се превръща в нещо зловещо, когато нарушаването на антиинфекциозния протокол превърне един опитен командир в бесен параноичен убиец. Двайсет години след първата епидемия от ХРВП на планетата не беше останала дори и илюзия за суверенни държави — но въпреки това все още имаше правителства.

От векове — още от времето на холандските търговци и Британската източноиндийска компания — мултинационалните корпорации преследваха интересите си по целия свят в противовес на провинциализма, който правеше националните правителства толкова уязвими. Още преди Чумавите години много дзайбацу и мегакорпорации поддържаха частни армии, за да защитават служителите си и капиталите си на места, където местните правителства бяха неспособни или не желаеха да правят това; тези гигантски корпорации често изискваха от служителите по-голяма лоялност от онази, която служителите имаха към страните, в които по стечение на обстоятелствата живееха. В края на краищата именно корпорациите осигуряваха доходите, образованието и жилището на служителите си, както грижите за децата им и за здравето им. И когато нациите една след друга се сриваха по време на Чумавите години, корпорациите осигуриха и полицейска и военна защита. Те нямаха избор: всяка корпорация, която се откажеше от тези фундаментални отговорности, незабавно се лишаваше от висококвалифицирани работници, без които не можеше да оцелее в беззаконието на Дарвиновата джунгла на международния бизнес. Когато нациите рухнаха, корпорациите вече бяха на мястото им, запълнили празнината.

Те бяха способни да действат с онази безпощадност, която изискваше разразилата се криза, да действат по начини, които обикновените национални правителства не могат да си позволят. В края на краищата националните правителства действат със съгласието на управляваните, а корпорациите действат със съгласието на акционерите.

По времето, когато беше разработена ефективна, масово произвеждана ваксина против ХРВП, трите стълба на съвременното общество — кастовата система, технозаконите и Социалната полиция — вече бяха заели непоклатимо мястото си.

Кастовата система, принудително поддържаната социална система, която забраняваше личните контакти между различните слоеве на обществото, гарантираше, че всякакви епидемии от ХРВП ще се разпространяват само в долните слоеве, вместо да достигат до наистина важните хора: бизнес директорите, инвестиционните мениджъри и основните акционери — които по-късно се бяха превърнали в Бизнесмените, Инвеститорите и Незаетите.

Смяташе се, че ХРВП е недоразработено биологично оръжие, измъкнало се от нечия частна лаборатория; именно поради подобни опасни разработки бяха насочени технозаконите, комплект от условно свързани помежду си междукорпоративни договорености.

Социалната полиция следеше за спазването на кастовите закони; нарушаването им се смяташе на първо място за доказателство за заразяване с ХРВП. Минималното наказание беше карантина в строга изолация; много често нарушителите биваха екзекутирани незабавно.

С течение на годините наказанието за нарушаване на кастовите закони се смекчи, но пък сферата на дейност на Социалната полиция се разшири и сега включваше поддържане на социалния ред в най-широк смисъл — от следенето за спазването на технозаконите до контролирането на междукорпоративните контакти. С по-дребните престъпления, като грабежи, нападения и убийства, се занимаваха страдащите от липса на персонал, зле платени и претоварени с работа служители на криминалната полиция.

Хари не беше чак толкова наивен, че да си мечтае за връщане на добрите стари времена отпреди ХРВП; благодарение на полуобразованието, получено под ръководството на Дънкан, той разбираше по-добре от повечето си съвременници, че трескавото преобразяване на обществото по време на Чумавите години е само ускорено продължение на тенденции, развивали се в течение на векове.

В Отвъдие нямаше да бъде същото.

Нали си спомняте — беше казал елфът, — че тук, в Отвъдие, основният метод на изцеляване се извършва чрез докосване.

Тук вече не ставаше въпрос за многовековните традиции — тях просто нямаше да има кой да ги продължи. Ако ХРВП може да зарази първородните, вероятно ще може да убива и каменарите, и дървесните духове, и огрило; а като се имаше предвид способността на вируса да мутира и да се адаптира към новите гостоприемници, Отвъдие го очакваше апокалипсис от типа на масовото измиране през кредата на Земята. След двайсет години в Отвъдие може би нямаше да остане нито едно живо топлокръвно животно, а ефектът на доминото върху екосистемите щеше да помете влечугите, насекомите, растенията…

Тази перспектива изкара въздуха от дробовете на Хари така, сякаш върху гърдите му е рухнала скала. Нямаше да има повече кавалеристи с проблясващи под слънчевата светлина брони, нямаше да има магьосници, жизнерадостни кръчмари и щърби прислужници, нямаше да има първородни, каменари, дървесни духове, грифони, тролове, нито пък шамани от Кориш, предизвикващи пясъчни смерчове в пустинята Грипен; нямаше да ги има клановете огрило, които да грабят околностите на Бодекенската пустош; нямаше да ги има вече самотните ридания на сенияне, молещи се по здрач при Седемте извора, нямаше да ги има бандите в Лабиринта… И безчислените създания, вече измрели на Земята, но запазили се в просторите на Отвъдие, също щяха да загинат: игривите видри в пенливите потоци, вълците, преследващи лосове по платата, и китовете, пеещи песни едни на други през цели океани, и кондорите, носещи се над планинските минерални извори, и покашлянето на дебнещата плячката пума…

Това не може да се случва.

Искаше му се да се изправи и да нададе вой.

Внезапно осъзна как се чувства Тан’елкот: той се задушаваше. Давеше се смъртоносно. Самата Земя беше заседнала в гърлото му и не му позволяваше да диша. Отвъдие беше единственото място, където е бил щастлив. Отвъдие беше свобода. Отвъдие беше живот.

Беше негов дом.

Това сигурно беше някаква грешка.

Вицекралят Гарете беше безмилостен кучи син, но не беше чудовище…

Хари си спомни нещо, което Дънкан някога му беше прочел в двестагодишна книга за историята на Запада; за това как европейските колонисти преднамерено бяха заразили коренните жители на Американския континент със смъртоносна болест, наречена вариола.

Чудовищата, които ръководят Студията, беше казал елфът.

Аз съм едно от чудовищата, за които говореше той.

— Копелета — изръмжа Хари през зъби. — Шибани копелета

— Администратор? Извинете?

Той се наведе до микрофона до екрана.

— Сигурни ли сте, че той не е Актьор?

Сега Актьорите могат да говорят в Отвъдие, ако решат; могат и да си признаят, че са Актьори. Кръстоносният поход на Тоа Сител, предприет след края на „Заради любовта на Палас Рил“, за да избави Империята от Актьорите, беше превърнало блокировките на Студията — които някога бяха предпазвали Актьорите да се издават и да издават колегите си — в средство за разобличаването им. Тоа Сител беше открил, че Актьорите могат да бъдат разобличени със сигурност по това, което не са способни да произнесат; Студията беше отговорила с постепенно премахване на блокировките. Сега в Отвъдие не беше останал нито един Актьор с блокировки.

И тази външност — на страшно малко Актьори им се удаваше да играят убедително елф, но Хари беше сигурен, че в момента има петима или шестима активни такива, всичките от други Студия.

— Почти, ъъъ… почти сме сигурни, че не е Актьор, Администратор — отговори му неуверено един от техниците. — Сканирахме за мислопредаватели, но в района на Роси работи само един такъв — неговият собствен.

Хари кимна замислено. Това, което елфът правеше, беше гениално. Той по някакъв начин беше съобразил, че Актьорите са очите и очите в Отвъдие на най-богатите и влиятелни хора на Земята. Изправен пред криза, която не би могла да бъде разрешена от никого в Отвъдие, той се бе обърнал към меките сърца на земните романтици. Ако няколко хиляди Незаети видеха това — дори няколкостотин, — те биха могли да окажат натиск върху Студията, дори върху Конгреса на Незаетите, за да се извърши спасителна операция, да се намери начин да се раздаде ваксина, за да се спаси поне част от милиардите обречени. Гениално.

Обаче той не беше избрал точния Актьор. Роси нямаше публика. Нито един, чиято дума би имала някаква стойност. Е, не е точно така — помисли си Хари. — Това не е съвсем вярно.

Роси все пак имаше един зрител.

И някак от само себе си Хари вече знаеше кой е този плешив и болнаво изглеждащ елф със странно познат глас. Как един елф би могъл да научи английски? Имаше само един възможен отговор, колкото и парадоксален да беше: не го е учил.

Това не беше елф. Но не беше и Актьор. От дълбините на някакъв разказ, който Дънкан го беше накарал да прочете в детството му, изплува мотото: „Когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава — колкото и невероятно да звучи, — е истината.“

— О, господи — прошепна Хари.

Той гледаше в изображението на екрана си, през очите на Франсис Роси, в златистите очи, които не беше виждал от почти трийсет години. И си спомняше…

Спомни си за бялата пластмасова маска, предпазваща лицето след операциите за превръщането в елф. Спомни си за дарбата за взимане на интуитивни решения…

Спомни си за студената смелост…

Спомни си за своя дълг.

— Крис… — промълви той.

През очите на Франсис Роси към него гледаше Крис Хансен. Крис Хансен го молеше за помощ, без дори да знае на кого се моли.

Хари усети, че нещо изпуква в гърдите му; нещо се счупи и освободи безименен огнен поток, който се вля в краката му и главата му. Ти ме молиш за помощ, Крис?

— И ще я получиш, мамка му! — промърмори той.

— Администратор? Наред ли е всичко?

Хари тихо изсъска през зъби, събирайки разпилените си мисли в някакво подобие на план за действие.

— Не предприемайте нищо — каза той. — Ще дойда долу.

— А публиката му?

— Майната ѝ на публиката му, техник. — Той наблегна на последната дума, за да напомни на техника за разликата в ранговете им. — Продължавайте да изпращате сигнала на моя екран, докато не дам други нареждания.

— Слушам.

— Ирида — нареди той на терминала, — незабавна видеовръзка. Вложен прозорец. Изпълнявай.

Вложеният екран се появи в горната част на изображението, предавано от Роси. Хари вече беше започнал да въвежда кода за връзка с Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президента на Студията, прехвърляйки в главата си какво може да му каже. Слушай, Уес, това е спешно. Трябва да действаме незабавно. Имам една идея…

Той се поколеба. Пръстите му застинаха над клавишите, само един удар, преди да се осъществи връзката.

Президентът не се отличаваше с решителност. Можеше да се запъне. Можеше да прехвърли проблема на началниците си — Борда на директорите в Женева. Докато Хари получеше пълномощия да действа така, както намери за добре, щяха да минат дни. Ако изобщо получеше такива пълномощия.

Понякога е по-лесно да получиш опрощение вместо позволение.

Той отмени набирането, после въведе нов код. На екрана се появи друго прозорче, закривайки едър план на почерняла уста, гъмжаща от червеи. От прозорчето му се хилеше неизменно младото, професионално дружелюбно лице на Джед Клиърлейк, управляващ продуцент и звезда на „Най-новото от приключенията“ — „единствения денонощен източник на новини от Студията“ — новинарския сайт с най-висок рейтинг в цялата история на мрежата.

— Здрасти — каза гласът от записа. — Аз съм Джед Клиърлейк, това е личният ми сайт за връзка. Можете да оставите съобщение, като натиснете бутона „Отговор“, или да натиснете радиобутона по-долу.

Хари натисна бутона и каза:

— Аудио-видео в реално време. Команден код Каин е тук.

Прозорецът стана черен и по него се плъзнаха бели букви:

ПРЕДСТАВЕТЕ ОБРАЗЕЦ ОТ ГЛАСА.

— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми — каза Хари тихо. — Ако искаш, смятай го за пророчество.

ПОТВЪРДЕНО.

Изображението, което се появи в прозореца, беше зърнесто, с резолюцията 1024x780 на палмпад, но усмивката на Клиърлейк беше изящна както винаги.

— Да, Хари, какво става? Имам среща.

— Имам нещо горещо за теб, Джед. История от гледната точка на един от моите Актьори в ССП.

— И какво, твърде горещо е, за да ми го изпратиш на сайта? О, стига, Хари, има толкова много часове в денонощието, а в момента съм с реклама за седемцифрена сума…

— Това не е нещо, което мога да оставя да лежи в кошчето със съобщенията ти. Ще го заредя направо в палмпада ти. Не го пропускай, Джед. Когато го видиш, веднага ще разбереш.

— Господи, Хари, не ме ли чуваш какво ти говоря?

— А ти не чу ли мен? Ако не бях аз, все още щеше да работиш като шибан кореспондент за Анхана при оня задник Андърууд. Какво стана с онова „Бог да ви благослови, Администратор Майкълсън, на вас дължа кариерата си“, проклета невестулко? Искаш да не получиш нищо повече от Студията, докато си жив, така ли?

Клиърлейк изглеждаше така, сякаш го е връхлетял внезапен пристъп на главоболие.

— Колко е дълго?

— Най-много пет минути. Няма да съжаляваш.

— Надявам се да си прав.

Хари избра файла от паметта на терминала и я премести върху прозореца с физиономията на Клиърлейк. Файлът започна да се зарежда, появи се и индикатор, показващ прехвърлените до момента проценти.

Когато той достигна до седем процента, застина.

Хари се намръщи.

— Какво става, по дяволите?

— Хари, каква е тази гадост? Някакъв забавен плешив елф дърдори нещо като маймуна, това ли е горещата ти история?

— Почакай секунда — промърмори Хари, опитвайки се отново да прехвърли файла. Но на екрана се отвори диалогов прозорец.

ИЗБРАНИЯТ ФАЙЛ СЪДЪРЖА МАТЕРИАЛИ, КЛАСИФИЦИРАНИ С КОД ЧЕРВЕНО. РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛИ С КОД ЧЕРВЕНО Е УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, РАВНОСИЛНО НА КОРПОРАТИВЕН ШПИОНАЖ. НАКАЗАНИЕТО Е ДО ДЕСЕТ ГОДИНИ ЗАТВОР, ГЛОБА ДО ДЕСЕТ МИЛИОНА МАРКИ ИЛИ ПОСТОЯННО ПОНИЖЕНИЕ ДО РАБОТНИК. НАТИСНЕТЕ „ОК“ ЗА ПОТВЪРЖДЕНИЕ.

Хари премести курсора върху „ОК“ и натисна.

Отвори се още един индикатор със заглавие: ИЗТРИВАНЕ НА ФАЙЛОВЕТЕ С ЧЕРВЕН КОД. Той започна да се запълва бързо. Всичко приключи още преди Хари да се опита да запази файловете под други имена.

— Джед? — каза той мрачно. — Ще ти се обадя пак по този повод.

Прекъсна връзката и прозорецът стана черен. За един дълъг миг поседя абсолютно безмълвно, размишлявайки усилено. Сигурно някоя мрежова контролна програма беше свършила това; не е трудно да се напише подобна програма, която да се задейства при споменаване на определени думи или изрази в мрежата — тази технология беше на възраст почти двеста години. Конкретната програма вероятно беше настроена да търси споменаването на ХРВП във връзка с Отвъдие. Следователно някой е знаел, че това ще се случи.

Лесно можеше да се предположи кой е той.

Хари осъзна, че е затънал много надълбоко.

Веднага се обади на охраната.

— Майкълсън е. Пратете двама със снаряжение против размирици на вратата на апаратната в „Кавеа“. Не, нека да са двама от специалните. Двама от специалните в пълно снаряжение. Никой да не влиза там, докато не дойда.

— Слушам!

Хари набра нов код. На екрана се появи изображение на лицето на Тан’елкот.

— Сега съм зает — каза изображението. — Оставете съобщение.

Хари въведе извънредния си код.

— Тан’елкот, обади се — каза той. — Обади се, по дяволите! Само един въпрос, става ли?

Записът отстъпи място на изображение в реално време. Тан’елкот го гледаше намръщено.

— Имам занятия — каза той сприхаво. — Точно ти определи по това време да се провежда семинарът ми, Каин. Много добре знаеш, че не трябва да ме прекъсваш.

— Да, както и да е. Какво знаеш за ХРВП?

Тан’елкот се намръщи още повече и заговори по-тихо.

— Не съм лекар, но съм чел много за тази чума в историческите ви книги. Защо?

— Нямам време за обяснения. Един Актьор може би е бил изложен на действието на вируса. Какви са шансовете да е заразѐн?

— Изложен? Как може да е станало това? Кой щам на вируса?

— Ако исках куп безполезни шибани въпроси, на които не мога да отговоря, щях да се обадя на истински лекар — рече Хари.

— Ммм, ясно. Бих казал — въз основа на факта, че няколко от щамовете на вируса са способни да останат активни в околната среда в течение на седмици, — че, да, този Актьор вероятно може да е заразѐн. При всички случаи трябва да бъде изолиран и да се подложи на лечение, преди да му се разреши прехвърляне.

— Аха — възкликна Хари тягостно. — Малко е късно вече за това.

— Какво искаш да кажеш? — очите на Тан’елкот се опулиха. — Каин! Какво искаш да кажеш с това, че е късно?

— Няма време. Слушай, идвам към теб. Приготви се: ще ми трябва малко от мрежовата ти магия.

— Каин, имам заня…

— Освободи класа. Това е по-важно. Повярвай ми. Стегни се, Тан’елкот. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем.

— Ние? Каин…

Той прекъсна връзката и набра последния код: личния му код на Шана.

Раздразнената гримаса на лицето ѝ във всяко друго време щеше да го огорчи, но точно сега имаше по-сериозни проблеми.

— Шана — попита той, — къде си в момента?

— В колата — отвърна тя, а тонът ѝ сякаш казваше: „Ако не беше такъв идиот, сам щеше да се сетиш.“ — Карам Фейт на Фенкона в Лос Анжелис тази сутрин, забрави ли? Ти сам издаде разрешението за пътуването.

— Да, да, да, вярно. Мамка му… — промърмори той уморено. Фейт обичаше конвентите, обичаше да се среща с преданите фенове на родителите си — и обичаше да пропуска занятия в Админакадемията. Много лошо, помисли си той. — Тя с теб ли е сега?

Фейт се наведе към камерата със слънчева усмивка.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, миличка. Наистина съжалявам, но ще трябва да променим плановете ти.

Личицето ѝ посърна. Разочарованието в небесносините ѝ очи проряза Хари като с нож.

— Но ние отиваме на Фенкон…

— Да променим плановете? — каза Шана. — Какво имаш предвид?

— Обръщай колата. Нужна си ми тук. Веднага.

— Хари, толкова ли е важно? Имам заседание в два следобед…

— Да, по дяволите, важно е. Заложени са животите на хора. Кога ще можеш да си тук?

Шана смръщи вежди.

— Толкова ли е лошо?

— Не можеш дори да си представиш — възкликна Хари.

Тя отмести поглед от екрана и провери местоположението на колата в GPS картата.

— Петнайсет минути.

— Но Фенконът… — запротестира Фейт; всеки момент щеше да се разплаче.

— Да, и слушай… — Хари потърка лицето си с длани, опитвайки се да прогони страха, събиращ се в гърлото му. — Не докарвай Фейт. Остави я вкъщи и вземи снаряжението на Палас, става ли?

Той се застави да не се огорчи, когато видя искрите на радостно очакване, които затанцуваха в очите на Шана.

— Такъв тип проблем ли е? — попита тя бавно, стараейки се да не издаде нетърпението си.

Фейт също изведнъж живна.

— Мама се връща в реката?

— Да — отвърна Хари.

— Уха! — възкликна Фейт щастливо. — А аз си мислех, че ще трябва да чакаме още почти месец, за да сме отново заедно. А един месец е много време.

— Значи няма проблем, че няма да отидете на кона? — застави се да попита Хари.

— Аха — кимна тя радостно. — Вместо това в главата ми ще тече реката. А ти и мама няма да се карате през цялото време.

Шана направи извинителна физиономия пред екрана. Хари махна с ръка.

— Ще се видим в Екзозеума — каза той. — При Тан’елкот.

Намръщи се, за да ѝ подскаже да не иска обяснения.

Шана кимна. Предпазливостта ѝ беше угасила искриците на нетърпение.

— Тръгвам. Дай ми още петнайсет минути да оставя Фейт и да взема снаряжението си. И издай разрешение.

— Да. До скоро.

Той прекъсна връзката и потърси транспортната служба на Сан Франциско. Отне му само секунда да регистрира новия ѝ маршрут; като управител на Студията имаше право да определя и променя маршрутите на всичките си служители.

Отне му още няколко секунди да презареди ядрото на паметта на терминала си.

— Оп — възкликна той, когато с едно натискане на клавишите изтри всичките си последни разговори. — Мразя, като се получава така.

Изправи се и се протегна, за да раздвижи застиналата след дългата му неподвижност кръв.

Виж ти — помисли си. — Шибаният ми гръб изобщо не ме боли.

2.

По пътя за навън Хари се спря при бюрото на секретаря си.

— Гейл — подхвърли той, — нещо не е наред с терминала ми. Мисля, че съм изгубил част от данните. Ще хвърлиш ли един поглед?

Гейл Келър погледна към него и примигна. Имаше кръгло лице, близко разположени очи и дълъг нос, което му придаваше вид на късоглед плъх. Келър беше секретар на управителя още от времето на Артуро Колбърг; Хари години наред го беше презирал и шестте години по-близко общуване само бяха засилили това чувство. Той беше почти сигурен, че освен заплатата от Студията Келър получава допълнително възнаграждение, за да държи в течение Социалната полиция за всички дейности на Хари, а не беше никаква тайна и че Келър редовно изпраща секретни доклади на Борда на директорите. Скоро след като беше станал управител, Хари опита да се избави от Келър, но му се обади лично Уестфийлд Търнър и настоятелно му напомни „колко трудно е да се намери добър секретар“. От своята клинично непредубедена гледна точка Хари смяташе, че Келър е дребен, лъжлив, мазен шибаняк.

— Администратор? — отвърна секретарят с учтиво-озадачен вид. — Може би да повикам техник?

— Но, Гейл — Хари, доколкото беше възможно, успя да изобрази добродушна усмивка, — ти вече от двайсет години работиш с тези системи. Къде ще намеря техник, който разбира по-добре от тях, отколкото ти? Просто погледни, става ли? Ако не можеш да оправиш проблема, ще извикаш специалист.

Келър се измъкна иззад бюрото си с едва забележима въздишка на раздразнение и тръгна към кабинета на Хари. Веднага, щом се обърна, Хари зае мястото му зад клавиатурата.

— Виж, направих нещо такова…

— Не пипайте там! — Келър застина на вратата. — Исках да кажа, моля ви, Администратор…

— Оп — отвърна Хари. — Май сега вече знам какво да не правя, а?

— Нека аз да…

— Не, не, няма проблем — рече Хари. — Ето, всичко, което трябва да направиш, е…

Още две-три натискания на клавишите — и се зареди резервното копие от предишния ден. Съвременните лазерно-хелиеви ядра памет бяха лишени от недостатъците на магнитния запис, който бяха сменили. Данните в ядрата бяха стопроцентово стабилни, но не и вечни. Презареждането на ядрата изтриваше физически данните в гел-среда. След като веднъж ядрото е презаписано чрез кръстосаните лъчи на ултравиолетовите лазери, никоя програма за възстановяване на данни на планетата не би могла да възстанови записите на разговорите на Хари, които Келър несъмнено правеше.

Келър погледна подозрително началника си със свинските си очички.

— Направихте го нарочно — възкликна той сподавено.

Хари сви рамене.

— Изобщо не мога да свикна с тези нови програми.

— Не ви вярвам. Изобщо не ви вярвам. Не знам какво сте замислили, но аз имам задължения пред Борда…

— Хей, аз съм виновен. Извинявай — изрече Хари безгрижно и пристъпи напред, така че погледът му се срещна с този на Келър. — Омазах нещата. Когато съставяш доклада до Борда, предполагам, трябва да им напомниш, че единственото, в което съм наистина добър, е да убивам хора с голи ръце.

Той се вгледа продължително в очите на секретаря — докато не се убеди, че заплахата му е свършила работа.

После се обърна и докато Келър съобразяваше по какъв начин да му отговори, си тръгна.

3.

Роувър чакаше търпеливо Хари до отворената врата на личния му асансьор. Разстоянието от асансьора до апаратната беше пет минути пеша. Роувър се придържаше прецизно на две крачки зад лявата му пета.

Хари се спря при вратата. Двамата специални стояха неподвижно от двете ѝ страни като колони, хванали по диагонал пред гърдите си силовите си пушки. Хари се спря за момент и си пое дълбоко дъх.

— Аз съм управителят Хари Капур Майкълсън — каза той.

Разпознат сте — отвърнаха специалните в хор.

Всеки път, когато се приближеше до някой от специалните, Хари усещаше, че по врата му полазват тръпки; много добре си спомняше как едно от тези киборгизирани копелета беше стреляло в главата му. В близост до тях постоянно му се струваше, че всеки момент към черепа му ще полети нов откос гел куршуми. Киборгските хомоти около вратовете им потискаха висшите им когнитивни функции, правейки специалните неподкупни фанатично предани към задълженията си и неспособни да престъпят закона.

— Никой да не влиза в тази стая или да излиза от нея без мое разрешение.

Тъй вярно.

Докато минаваше между тях, той отново потръпна.

Двамата техници в апаратната се вторачиха в него като подплашени кутрета, чудейки се дали не са загазили; при влизането му се изправиха, запазвайки почтително мълчание.

Хари им кимна. Погледна замислено през стъклото, което ги отделяше от „Кавеа“; при вида на хилядата пусти кресла на директни зрители стомахът му се сви. Мамка му, по време на Каин залата се разпродаваше цялата при всяко Приключение в продължение на десет години, а сега десет Актьори заедно не можеха да привлекат повече от четири хиляди зрители в главната зала на клона на Студията в Сан Франциско. И бог знае колко от частните кабини на горните редове бяха празни.

Той тръсна глава. Точно в момента тези неща нямаха значение.

Пробяга с поглед по редиците монитори и намери гледната точка на Роси. Шоуто продължаваше: сега всеки път, когато Актьорът погледнеше към някой труп, над него се появяваха призрачни сцени от живота на мъртвеца. Полупрозрачни майки люлееха едва забележими бебета; мъгливи деца тичаха, смееха се и се замеряха с ябълки; изтъкани от дим и паяжина младежи свиреха тъжни любовни песни, съчиняваха стихове и се уединяваха заедно с любимите си сред изсъхналите, умиращи дървета.

И през всяка от сенките, като през полуразтопено стъкло, се виждаше раздутият, изкъпван от враните, почернял от гной труп — крайният резултат от всяка светла усмивка и майчина целувка.

Вече сте се досетили, че виждате пред себе си Фантазия — това, което хората наричат „илюзия“. Ще се намерят такива, които да ви кажат, че Фантазията е нещо срещуположно на реалността, че е вид лъжа, че това, което сте видели, е невъзможно, че е лъжа само защото е Фантазия. Казвам ви, че не е така.

Това е велик дар на нашия народ — да показваме въплътени мислите си пред очите на другите. Фантазията е инструмент и както всеки инструмент може да се използва за добри и лоши цели. В добри ръце Фантазията изобразява истини, които не могат да бъдат показани по друг начин.

Това е Фантазия, с която ви призовавам да се борите. Това е Фантазия за Слепия бог.

Хари се намръщи и замислено изсъска през зъби. Хансен за втори път споменаваше за този сляп бог — или беше Сляп бог? Някога беше чул нещо такова или го беше прочел някъде… В някоя от книгите на баща си? Може би. При първи удобен случай трябваше да попита Дънкан за това — той можеше и да си спомни.

Хари кимна към екрана.

— Пригответе се да го изтеглите. По моя команда.

— Да го изтеглим?… — Техниците се намръщиха разтревожено. — Защо? Той дори няма публика.

— Просто го направете, техник. Това е заповед.

— Администратор, не можем да го направим пред местния. Това е открито прехвърляне — Правилото на Колбърг…

— Майната му на Правилото на Колбърг — каза Хари натъртено. Спомни си едно от наставленията на Дънкан: „Всяка власт, независимо дали политическа, или не, по своята същност е прикритие за грубата сила — и понякога се налага да се напомня за това на хората.“ — Давам ви избор. Или ще го изтеглите по моя пряка заповед, или…

— Но правилото

Или — прекъсна го Хари — ще го изтеглите, защото специалните отвън ще насочат силовите си пушки към главите ви. Някакви въпроси?

Техникът го погледна накриво като дете, подплашено от юмрука на баща му.

— Не, сър — каза той и се обърна обратно към пулта.

Хари се обърна към другия.

— А ти?

— Аз? Аз, аз не съм казал нищо. Сър.

— Значи, чудесно.

Той погледна изразително в очите техника, който също се обърна към пулта си.

Елфът отново се появи в полезрението на Роси.

И в края на краищата поне аз не съм Фантазия.

Той се протегна към лицето на Роси, така че дланта му се скри извън полезрението на Актьора.

Аз съм истински. Почувствай докосването ми. Аз съм тук. В името на всичко, което нашите народи смятат за свято, ви моля за помощ.

Хари го слушаше само с половин ухо; докато гласът на елфа заглушаваше всякакви дребни шумове, той натисна клавиша на един от двата гравьора, записващи Приключението на Роси, и когато кубът изскочи, го скри в дланта си и моментално го замени с празен куб от рафта по-долу.

Зъбите му се показаха в онази особена усмивка, която не беше правил от седем години.

— Знаете ли какво? — каза той. — Май сте прави за откритото прехвърляне.

Техниците се спогледаха скришом, боейки се да не ги хване, че са изпуснали от поглед екраните си.

— Сър? — попита един от двамата.

— Аха. Не си струва да се рискува. Измъкнете го при първа възможност, а после възможно най-бързо го върнете в неговата сюжетна линия. Обадете се на сценаристите, нека да измислят какъв да бъде преходът; подгответе му разпечатка. А после ще забравим, че всичко това някога се е случвало, става ли?

4.

Екранът показваше анимирано изображение на дружелюбен стенограф — това означаваше, че каналът за връзка с автоматичната система за записи на Центъра за доклади е отворен. Гейл Келър съставяше доклада си — както на самия него му се струваше — с безстрастен професионализъм.

— В десет и седемнайсет сутринта се възстанови видеовръзката с Дж’Тан или Алън Роси — каза той, четейки от записките си. Стараеше се гласът му да звучи гладко като на професионалните новинари; харесваше му да си представя, че от време на време самите членове на Съвета на директорите прослушват записите, и в мислите си виждаше дузина Незаети, безлики с абсолютната си власт, да слушат внимателно, седнали около дълга овална маса, и да кимат един на друг, впечатлени от дикцията му и от богатия му с интонации глас…

— Както по-късно се изясни, Роси или Дж’Тан се намираше в илюзия, в елфическо село, унищожено, както му беше казано, от ХРВП епидемия в Отвъдие. Техниците от апаратната докладваха това директно на управителя Майкълсън; веднага, щом разбра за предполагаемата епидемия, директорът Майкълсън осъществи няколко обаждания в реално време. След това той преднамерено изтри всички записи на разговорите от ядрото на паметта на своя терминал и на терминала на съставителя на настоящия доклад. Също така заплаши съставителя на доклада с телесни повреди или убийство.

А така, помисли си самодоволно Келър. Бордът щеше да се погрижи Майкълсън да си понесе последствията от това поведение.

— После управителят Майкълсън отиде в апаратната на „Кавеа“, където, отново под заплаха от телесна повреда или убийство — нареди на дежурните техници да извършат открито прехвърляне в нарушение на Правилото на Колбърг…

Прекъсна го тревожно позвъняване от високоговорителя на терминала му.

— Занаятчия Гейл Келър, нарежда ви се да останете на терминала си. Очаквайте аудиовръзка с Борда на директорите на „Приключения без край“.

Келър се задави, закашля се и опръска със слюнка целия екран. Във внезапен пристъп на паника — вече си представяше как Бордът го гледа, а той току-що ги е наплюл! — той започна трескаво да бърше екрана с ръкава на работната си престилка и едва не заби лакътя си в него. Толкова пъти беше мечтал за това, че даже сега не беше сигурен, че наистина се случва… макар и да предполагаше, че е реално.

В мечтите му никога не беше толкова страшно.

Сложи ръцете си на бюрото пред себе си и се опита да не обръща внимание на това как треперят. Задиша дълбоко, докато не получи лек световъртеж. Въпреки това, когато дружелюбният стенограф от логото на Центъра за доклади отстъпи мястото си на официалния логотип на Студията — брониран рицар на гърба на крилат кон, изправен на задните си крака, — Келър осъзна, че дори и най-дълбокото дишане на света няма да разтопи ледената топка, заседнала на дъното на гърлото му.

— Занаятчия Келър, разкажете ни за това прехвърляне, което Майкълсън е наредил под заплахата за саморазправа.

И просто така, студено, без никакви церемонии или встъпления, Гейл Келър се оказа в аудиовръзка с Борда на директорите.

Управителят Майкълсън от време на време беше споменавал за дигитализирания, електронно неутрален глас на Борда на директорите, по който никой не може да прецени с кого говори. Никой не знаеше дори кой се намира в Борда в определен момент — известно беше само, че директорите са между седем и петнайсет и винаги ги избират сред членовете на Стоте семейства, елита на елита сред кастата на Незаетите. Самоличностите им са грижливо пазена тайна, за да може системата на Студията да запазва статуса си на обществено обединение — не е възможно да се повлияе на решенията на Борда, ако никой не знае кои са членовете му. Според слуховете даже самите членове на Борда не знаеха кой друг влиза в него, събиранията им ставаха във виртуалното пространство и всеки от директорите виждаше на екрана си същия този логотип.

На Келър това обяснение за безличната анонимност на Борда винаги му беше изглеждало разумно и напълно достатъчно. Едва сега, когато се сблъска със статичното лого върху екрана и напълно безстрастния глас, той започна да осъзнава, че има и някаква по-дълбока причина за това положение на нещата. В пълната безличност на Борда се таеше своя собствена сила.

— Ъъъ… прехвърлянето? — запъна се Келър. — А, да… — Той се стараеше да говори колкото се може по-ясно, но с течение на времето установи, че вместо да става по-спокоен, страхът му прераства в чист ужас. Без никакви визуални знаци — кимвания, усмивки, намръщвания, без никакви подсказвания на стойки или изражения, без насърчителните „Ммм“ или „Да, продължавайте“, той не можеше да разбере дали докладът му е бил приет с топло бащинско снизхождение, с убийствен гняв, или с нещо по средата между двете.

— Можете ли да предложите някакъв анализ?

— Ъъъ, анализ? Аз, ъъъ…

— Знаете ли, или можете ли да предположите по каква причина управител Майкълсън е настоявал да се извърши това прехвърляне, включително със заплаха за насилие, а след това изведнъж е променил мнението си?

Келър потърка дланите си под масата, опитвайки се да избърше слузестия слой от пот върху тях.

— Аз, ъъъ, не, предполагам… Тоест не мога да предположа, дори не съм мислил…

— Тези разговори на Майкълсън в реално време — с кого бяха?

— Аз не мога, ъъъ… — Той се застави да млъкне и да си поеме дълбоко дъх. — Обикновено аз, ъъъ… копирам комуникационните файлове на управителя от терминала му, докато той отсъства от офиса, но… разбирате ли, ядрата с данните…

— Имате ли някакви доказателства, независимо дали документални, или други, изтриването на данните да е било преднамерен акт на саботаж?

Да не мислеха, че той лъже? Или искаха нещо, което да им поднесе на тепсия главата на управителя? В каква неприятност се беше забъркал?

— Аз, ъъъ… не, не преки. Н-но за какво му е да ме заплашва, ако не се е опитвал да скрие нещо?

Гласът му секна, неподвижното лого хвърляше зелена светлина върху лицето му. Неподвижният рицар върху крилатия кон се взираше в него и това продължи безумно дълго.

Най-накрая, като благословия, той чу:

— Занаятчия Келър, свободен сте. Върнете се към задълженията си.

Келър гледа дълго време към празния сив правоъгълник на екрана си, а после, сякаш събудил се от дрямка, се сепна и скочи на крака.

Наистина много му се искаше да използва тоалетната.

5.

Асансьорът докара Хари до сервизен коридор — гладки бели стени, стоманени врати и безличен килим. А още и следи от времето — плесен по стените, прах в застоялия въздух, в рязък контраст с безупречните свободни за достъп области на Студията. На Хари му се наложи да измине извивката на коридора почти до неговия край, а Роувър го следваше по петите. Врата, която отвори с пръстовия си отпечатък, го отведе до половинкилометровия прозрачен тунел, свързващ Студията и Екзозеума. По цялата дължина на тесния му под беше постлан полиефирен килим. Ниските сиви облаци ръсеха дъждец, който изкривяваше гледката зад бронираното стъкло, а боботенето на дъждовните капки почти заглушаваше шепота на климатиците. Хари крачеше бързо над наподобяващия медена пита гараж на двайсет метра под краката си, заобиколен от десетметрова ограда.

— Роувър, стой! — нареди той на инвалидната си количка, когато достигна бронираната врата на Екзозеума.

Креслото застина на място, изщраквайки със спирачки. Хари седна, прехвърляйки теглото си от крак на крак, намръщи се — беше достатъчно лошо и че използва това нещо, когато има нужда; но не можеше да се почувства уютно, когато седи в количката с функциониращи крака.

Протегна се и предложи пръста на датчика на вратата. Гласовият синтезатор на системата за безопасност каза:

— Достъпът е забранен. — Лица, чието здравословно състояние зависи от биоелектронни импланти, не се допускат в това съоръжение съгласно акта за намаляване на риска от…

— Код Майкълсън едно.

— Моля гласов образец за разпознаване.

Веднага: „Томи е мърляч, разгонен темерут…“ — каза Хари с безстрастен глас. — Но: „Моля в авангарда, сър!“ — щом лъхне на барут…5

Вратата се плъзна встрани със съскане, разкривайки малко шлюзово помещение, голямо, колкото да побере трима-четирима души. В другия му край имаше втора стоманена врата, на която вместо детектор за отпечатъци имаше голямо мандало.

— Добре дошли в Екзозеума, Администратор Майкълсън.

Хари изкриви лице; мразеше този момент. Пограничните ефекти бяха убийствени.

Пое си дълбоко дъх и премина с количката през прага. Веднага, щом вратата зад гърба му се затвори, краката му започнаха да треперят и да се извиват като галваничната реакция на мускулите на жаба при дисекция. Той изръмжа през зъби и завъртя бясно креслото си, за да може да отвори вътрешната врата; краката му бяха обхванати от такива спазми, сякаш някой беше забил шишове за лед в бедрата му.

Пресичането на границата между земната физика и нормалното за Отвъдие поле на Екзозозеума винаги се превръщаше за Хари в състезание между ръцете и задника му: той трябваше да отвори вътрешната врата, преди да загуби контрол над червата си. Точно на границата, където двете полета се смесват, проклетият байпас обезумява. Но щом се добереше в нормалното за Отвъдие поле, байпасът просто излизаше от строя.

На Хари му се стори, че мина поне час, преди да успее да вдигне мандалото и да отвори вратата. Мигновено цялата чувствителност изтече от краката му. Той се удари няколко пъти по бедрата, за да се убеди, че спазмите му са отминали. Те изглеждаха отпуснати; мускулите му вяло се разтресоха от ударите му.

Сега бяха просто месо.

Все едно съм завързал под задника си две умрели кучета. Само дето не мога да ги изям.

Той с усилие подкара количката по коридора, насочвайки се към балкона, ограждащ Залата на славата. Когато се озова на балкона, огромната изложбена зала внезапно лумна в светлина. Насред залата, окачен на едва видими жици, висеше дракон.

Трийсет и пет метра змиевидна мощ — титаничните ѝ крила се разстилаха като прозрачна шатра над цялата зала, а люспите ѝ блестяха като разноцветни диаманти. Дългата гущерова шия беше извита нагоре, зъбите в гигантската уста бяха дълги колкото половината ръка на Хари, а от гърлото изригваше пламък — ален най-отстрани, оранжев и жълт по-навътре и ослепително бял в самата сърцевина. А в центъра на този невъобразим огън, на малка кръгла платформа двайсетина метра по-долу, беше коленичила в поза за молитва фигура в блестящи доспехи, с ръце, стиснали ефеса на меч с широко острие. Щит от синя светлина предпазваше човека от огъня на дракона, който разтопяваше камъка наоколо.

Хари хвърли само бегъл поглед на тази сцена. Доспехите бяха съвсем истински — те принадлежаха на Джубар Теканал — Актьора Реймънд Стори. И драконката беше истинска в по-голямата си част; Хари лично беше оглавил експедиция до мястото на битката, за да бъдат събрани люспите. За момент се зачуди дали Крис Хансен беше видял легендарната тридневна битка между Стори и Ша-Рикинтеър? Имаше бегъл спомен, че Стори беше любимият Актьор на Хансен.

Намръщен, подкара количката нататък още по-бързо.

Хари мразеше шибаното място. Беше се съпротивлявал на самата идея за Зала на славата, но президентът Търнър се беше наложил с подкрепата на Борда на директорите. Търнър беше казал, че това ще е голяма атракция за туристите, Бордът се беше съгласил и Хари трябваше да признае, че са прави: Залата на славата заемаше по-малко от една пета от Екзозеума, но привличаше деветдесет процента от посетителите.

Той зави с количката и се насочи към дългата спирална рампа, съединяваща галерията със залата. Налагаше се да се позабърза: по обяд мястото щеше да отвори за посетители, а предстоеше да се свърши много работа, преди тук да се напълни с туристи. Той въртеше колелата все по-силно и набра скорост още преди да се озове на рампата. Спусна се надолу почти без да намалява скоростта, и по широка дъга влезе в коридора, водещ към Залата на Каин.

В края на коридора, смален от разстоянието, го чакаше Бърн.

Във вътрешността на витрина от бронирано стъкло той беше заел бойна поза. Носеше шевиотено облекло, което някога е било червено, но сега беше избледняло до розово — същите дрехи, които бяха на него, когато Каин го уби. Лицето му беше свирепо озъбено, а двете му ръце бяха върху ефеса на Косал, меча главорез с широко острие. Изглеждаше, сякаш защитава арката от свиреп противник.

Хари се застави да продължи да кара количката напред. Всеки път ми се струва, че мога да премина покрай него, без дори да си спомня, просто да премина… И никога не се получава.

Около витрината от бронирано стъкло постоянно вонеше на някакъв консервиращ газ. Таксидермията беше отбелязала голям напредък напоследък: персоналът на Екзозеума просто беше измил тялото, беше зашил разкъсаните дрехи, беше покрил с перука дупката в черепа и беше инжектирал трупа с нещо за втвърдяване на мускулите, след което го беше изложил на сегашното му място.

И ето ги тук. Истинският Бърн. И истинският Косал.

Най-популярният експонат в целия Екзозеум.

Хари все пак се спря до витрината, стараейки се да не гледа табелата. И без това знаеше надписа наизуст. Вторачи се в искрящите очи на Бърн. Понякога ми е трудно да повярвам, че ти изгуби, а аз спечелих.

Той показа зъбите си в безмълвно изръмжаване и продължи нататък.

6.

Широката врата на апартамента на Тан’елкот беше отворена, и Хари премина през арката, без да почука и дори без да намалява скоростта.

Апартаментът беше голям и открит; за да го направят, бяха преустроили една от изложбените зали на Екзозеума. Не беше толкова голям, колкото залите, посветени на Джубар и Каин, но до тавана от бронирано стъкло имаше цели три етажа. На приземния етаж беше разположена огромна гостна с мебелировка, проектирана според гигантските размери на Тан’елкот и разположена така, че да създава илюзията за отделни стаи: всекидневна, кухня, кабинет. Обикновена стълба водеше към втория етаж, където бяха разположени спалнята и личните помещения на Тан’елкот. Втора стълба водеше до третия етаж, където се намираше ателието на Тан’елкот. Там, под ярката слънчева светлина, която минаваше през бронираното стъкло, той правеше многобройните скулптури, които украсяваха апартамента му, както и домовете на колекционерите Незаети по целия свят; да се притежава оригинално произведение на Тан’елкот, се смяташе за признак за добър вкус.

Или поне това Тан’елкот казваше, че има горе. Тъй като в апартамента му нямаше рампи, Хари никога не се беше качвал по-нагоре от приземния етаж. Никога не беше намирал достатъчно основателна причина, за да се съгласи на унижението да моли Тан’елкот да го носи на ръце нагоре.

Гръмогласното боботене на Тан’елкот ехтеше из цялото пространство, макар че той се намираше в най-далечния ъгъл на апартамента си.

— Не, Никълъс, зелено. Не резеда. Зелено. Цветът на листата на младите дъбове през април.

Той беше коленичил върху килима в зоната на кабинета си, а пред него беше малка групичка от двама младежи и три девойки в подобни пози. Тан’елкот носеше избелели джинси и поло, обтегнато на могъщите му рамене — до последната подробност страшно стилен Професионалист. Младежите също бяха облечени по модата на младите Професионалисти; всичките нервничеха, а двама открито се потяха.

Това беше преддипломният семинар на Тан’елкот по Приложна магия. Всяка година петимата първенци по Бойна магия от Консерваторията получаваха като награда възможността да идват тук и да се обучават на майсторство от Тан’елкот. Студията нямаше навика да дава безплатни обеди дори на политическите затворници. Сутрин той преподаваше, а следобед провеждаше две демонстративни лекции дневно за посетителите на Екзозеума.

Той провеждаше семинара в дома си, защото нормалното за Отвъдие поле, изменящо законите на физиката в сградата, позволяваше да се използва Потокът. Разбира се, количеството му тук беше минимално — само това, което се изработваше от растенията в оранжерията, животните в зверилника и слабите енергетични следи от безбройните посетители на Екзозеума — но беше достатъчно за минималните, базови ефекти.

— Аз… ъъъ… не съм виждал снимки на дъбове… заговори бледият студент.

— Тогава намали жълтото. Не виждаш ли какви цветове използват колегите ти?

— Но, сър, това е цветът, който аз винаги…

— И затова си последен в групата, Никълъс. Всеки глупак може да омагьоса една тревичка. За да се овладеят силите на самия живот, трябва да се използва зелено! Ако не можеш да добиеш нужния оттенък сам, опитай поне да отвориш объркания си и замъглен разсъдък и виж какво използвам аз.

— Защо да не може просто да запомня заклинанието?

— Заклинанията са за глупаците, Никълъс. Те са само патерици за адепти, които нямат дисциплината на истински магьосник. Истинският майстор в магията формулира желанието си и го реализира само с усилие на волята си и с помощта на Потока; направи го реално вътре в теб и Потокът ще дублира твоята реалност отвън. Това е истинската…

— Хей — рече равнодушно Хари, — не ти ли казах да разпуснеш шибания си клас?

Лъвската глава на Тан’елкот се обърна с тежка, нечовешка отмереност; сякаш каменна статуя бавно оживяваше. Пое си дъх в наподобяващите пещера гърди и с едно движение стана на крака.

— Студенти, станете, управителят е тук!

Студентите скочиха; четирима от тях примигваха, внезапно измъкнати от медитирането си. И петимата застанаха в стойка мирно, наблюдавайки го със смесица от страхопочитание и ужас.

— Класът е свободен — каза Хари. — Разкарайте се! Всичките!

Единственото движение, което направиха студентите, беше да погледнат със съмнение Тан’елкот. Той стоеше с ръце, скръстени на огромните си гърди.

— Това е моят дом — рече той. — Те са мои студенти. Изпълнявам задача, която ти ми постави. Може и да си управител, но не позволявам да ми даваш заповеди тук.

— Ето ти една шибана заповед — каза Хари рязко, навеждайки се напред. — Сядай и млъквай. Това е твърде важно, за да губим време с твоите глупости.

Тан’елкот не помръдна.

— Не можеш да осъзнаеш колко оскърбително се държиш.

— Да, сигурно. От колко време се познаваме? Още ли очакваш маниери от мен?

— Маниери? Едва ли. Разсъдливост може би; загриженост за няколкото капки достойнство, което ми е позволено да…

— Млъквай — прекъсна го Хари равнодушно.

— Мога само да се надявам, че ми носиш добри новини. Например, че този твой ХРВП е плъзнал сред елфите и си дошъл да отпразнуваш събитието заедно с мен.

Майната ти — помисли си Хари. — Щом искаш да стоиш прав, стой си прав.

— Точно така — каза той. — Наблюдава се епидемия от ХРВП сред елфите. И знаеш ли какво? Актьорът, за когото те питах, който може да е бил изложен на действието на вируса — той е в Анхана.

Очите на Тан’елкот се опулиха, дъхът му излезе със съскане. Опита се да напипа облегалката на креслото си, но го пропусна и залитна като пиян.

— Нали ти казах да седнеш — напомни му Хари. После прехвърли поглед върху студентите. — Последен шанс. Омитайте се.

Те отново погледнаха към Тан’елкот, но той беше прикрил очите си с едната си ръка и им махна с другата. Те безмълвно събраха нещата си и избягаха през вратата.

— Каин — обади се Тан’елкот тихо, — моля те, кажи ми, че това е една жестока шега.

— Да, бе — промърмори Хари. — Аз съм известен с блестящото си чувство за хумор. Стегни се. Имаме да вършим работа.

7.

Каин усещаше чужда клавиатурата на терминала на Тан’елкот под пръстите си; имаше някакво странно механично съпротивление, сякаш клавишите се противяха на допира му. Вместо електронен панел Тан’елкот използваше механично устройство от рода на старите пишещи машини, свързано през дупка в огромното бюро с ниша под пода, където се намираше истинската електроника, защитена от ефектите на нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума.

Налагаше му се да гледа в закрепено под ъгъл огледало с украсена месингова рамка. В него се отразяваше екранът, разположен в същата ниша под краката му.

Тан’елкот се беше проснал на пода край сандалите на Хари, масивната му ръка беше протегната към нишата и показалеца му леко поглаждаше куба, поставен в слота на терминала — същия този куб със записа на представлението на Хансен пред Дж’Тан.

Непривичното усещане пречеше на Хари да пише; трябваше да опита няколко пъти, докато успее да въведе директния код за връзка с Клиърлейк. А микрофонът, който отвеждаше звука до аудиоканала, изкривяваше гласа му до такава степен, че му се наложи да повтори фразата три пъти, преди програмата да го разпознае. Най-накрая в огледалото се появи физиономията на Клиърлейк.

— Здрасти, Джед — каза Хари с напрегната усмивка. — Готов ли си?

— За историята, за която говореше? Направих анализ на онези кадри, които вече ми изпрати; на някои от телата виждам признаци за…

— Не го казвай — прекъсна го Хари. — Не можем да говорим за това по открит канал. Просто кажи готов ли си да приемеш файла.

— Винаги съм готов, Хари — усмихна му се Клиърлейк в отговор. — Само се чудя защо ти отне толкова време.

— Добре. Сега слушай — това е важно. Гледай файла, който ще ти изпратя, само офлайн. Има програма за безопасност, която следи за някои от думите там — аз имам контрапрограма, но тя действа краткотрайно. Запази си я за излъчването.

— Защитна програма, контрапрограма — колко сериозно е това?

— Възможно най-сериозно, Джед.

— Сигурен ли си, че ще поискам да го излъча?

Хари кимна.

— Мисля си за специално предаване, в праймтайма. Мисля, че лицензионните такси за откъсите от този запис ще бъдат най-малко осемцифрена сума.

— Тогава изпращай, Хари. Ти винаги носиш късмет.

Хари се наведе и погледна към Тан’елкот.

— Готов ли си? — попита тихо.

Отговорът на Тан’елкот дойде приглушен заради менталното зрение.

— Готов съм.

Ще се получи, помисли си Хари. Пръстите му леко потрепваха. Но не от нерви; майната им на нервите. Това беше забавно.

Може би не чак много, но той не можеше да си спомни кога за последен път е изпитвал подобно нещо. Натисна финалния клавиш.

Докато файлът се зареждаше, Тан’елкот процеждаше към мрежата минимално количество ток благодарение на Потока, осигуряван му от нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума. Нервната система на едно живо същество представлява естествен интерфейс между Потока и материалния свят; Тан’елкот можеше да тегли от Потока и да насочва енергията чрез докосване. Възможностите му не бяха големи — в условията на земната физика неговото могъщество не струваше и пукната пара, — но скачането на напрежението с няколко микроволта на правилното място можеше да изгори молекулярна верига или да разбърка няколко реда програмен код. На него дори не му и трябваше да разбира върху какво точно въздейства, върху хардуера или софтуера — това нямаше никакво значение. Тан’елкот го обясняваше по следния начин: „Важното е какво става. Силата ми се превръща в игла, която ще прободе всяка ръка, протегнала се към видението, записано в този куб.“

Пет минути пакетно предаване на данни — и всичко беше приключило.

— Получих го — каза Клиърлейк. — Потвърдено.

— Добре. Край на връзката, Джед — имам да свърша още много неща, знаеш.

— Искаш ли си процента като източник на информацията? Ако си прав за осемцифрената сума, това може да се окаже доста апетитен къс.

— Сложи го на доверителна сметка — реши Хари. — Ако ме изхвърлят, парите ще ми свършат работа.

— Добре. До после.

— Да.

Хари прекъсна връзката и изключи терминала. Тан’елкот се изправи и така се протегна, че раменете му изпукаха звучно.

— Получи се.

— Сигурен ли си?

— Аз съм Тан’елкот. — Това беше изречено и без намек за усмивка.

Хари си пое дълбоко въздух. Засега добре.

Той всъщност беше направил подобрена версия на онова, което искаше да осъществи Хансен чрез хващането на Роси. Замисълът на Хансен беше да достигне до група директни зрители с надеждата да попадне на някои Незаети, които са достатъчно добросърдечни, че да се намесят. Но той не разбираше директните зрители. А Хари ги разбираше. Той беше изградил цялата си кариера върху разбирането на директните зрители.

Директните зрители на Роси можеха да преживеят всичко, което е записано на куба, и да го сметнат за част от сценария. Те нямаше да намерят за нужно да направят каквото и да било, освен да се облегнат назад и да гледат как Дж’Тан и останалите от ССП се справят с проблема. А Хари беше извадил сцената от контекста и я бе пуснал в мрежата.

Сега това не беше част от историята, беше самата история.

Вместо да наблюдава как ще се прави героят, всеки Незает сам щеше да стане герой в своя малка история: те ще видят проблема, ще разберат, че е по силите им да го разрешат, и сами ще направят избора си дали да се намесят, или не. Не е лошо като начало, помисли си Хари.

Тан’елкот изпука с кокалчетата на огромните си юмруци.

— И така, направих каквото ме помоли и сега е време да продължим нататък. Има само един възможен изход и двама знаем какъв е: трябва да ме върнеш в Анхана.

Хари поклати глава.

— Това никога няма да стане.

Тан’елкот изглеждаше, сякаш иска да се изплюе върху килима.

— Ти пилееш време и усилия, за да убеждаваш. Това е абсолютно безполезно. Детинско. Вие разчитате на своите Незаети като на приемни родители. Чакате ги да действат вместо вас и това неминуемо ще ви провали.

Усмивката на Хари се стопи.

— Използваме тези инструменти, които са ни подръка.

— Да, бе! Не можеш да направиш нищо полезно с безполезни инструменти. Дай ми шанс, Каин. Мога да ти помогна.

— Ти вече ми помогна.

— Разбира се. И ще продължа да правя това, за което ме помолиш, всичко, което ме помолиш — до момента, в който не осъзнаеш безполезността на всичките ти планове. Останал ти е един-единствен избор — да ме изпратиш вкъщи.

Хари въздъхна.

— Това никога няма да стане — повтори той.

— Каин, трябва. Единствената надежда за моя свят е пряката намеса. Да се разобличи престъплението, е майсторски удар, но така не може да се спечели войната. Моят народ — целият ми свят — е заложен на гилотината. Трябва да ми позволиш да го спася.

— Да, бе — усмихна се Хари с горчивина. — Да спасиш света, как ли пък не.

— Защо се съпротивляваш на неизбежното?

Главният въпрос в моя живот, помисли си Хари, но на глас каза:

— Защото не мога да ти се доверя, мамка му.

Бившият император настръхна.

— Съмняваш се, че бих спасил Децата си?

— О, за твоите Деца не се съмнявам — отвърна Хари. — А какво ще кажеш за елфите? Мамка му, Тан’елкот, за глупак ли ме смяташ? Мислиш ли, че съм забравил защо Манастирите подкрепяха твоето правителство? Твоята политика към другите хуманоидни раси изобщо не беше тайна. Веднъж щом твоят актир-токар консолидираше властта ти сред благородниците, щеше да започнеш свой собствен геноцид. Подозирам че този мой приятел първороден не би бил много радостен да види, че се връщаш.

— И все пак аз съм единствената му надежда.

— Ако все още беше император, щеше да си главният заподозрян.

Тан’елкот пристъпи към Хари и се извиси заплашително като кула над него.

— За да се предотврати това бедствие, ти е нужен някой бог. Аз съм този бог.

— Не, не си.

— Аз съм. Боговете от моя свят не могат да се намесят, сковани са от Договора от Пиричант. А дори и да можеха, никой от боговете на моя свят не разбира от вирусология, да не говорим за особеностите на ХРВП; умовете на тези богове са само суми от умовете на техните последователи. Единствената надежда на моя свят е бог, който разбира от ХРВП и има силата да направи нещо по въпроса.

— Да, разбира се — съгласи се Хари. — Но този бог не си ти.

— Тогава — избоботи саркастично Тан’елкот — кой бог имаш предвид?

— Ти я познаваш — отвърна Хари. — След пет минути тя ще бъде тук.

Върху лицето на Тан’елкот първо се изписа разбиране, после антипатия.

— Тя е недостойна за такава задача.

— Не започвай отново — процеди Хари през зъби. — Знаеш много добре.

— Тя е недостойна за теб, Каин.

— Достатъчно.

— Тя е слаба. Превзета. Държи се настрана от реалностите на божественото. Така и не успях да разбера как търпиш явните ѝ недостатъци.

— Не е толкова слаба — каза Хари, разгорещявайки се. — Не е толкова слаба, че да не може да ти срита задника…

— Може би. Но беше достатъчно слаба, за да не го направи. Дори и за да ти спаси живота, Каин.

Хари сведе поглед и се извърна, сдържайки гнева си. Най-накрая каза:

— Ти няма да се върнеш. Никога няма да се върнеш. При това, което ти е известно за Студията, за Актьорите, за Земята, каква власт можеш да придобиеш там? Не, никакъв шанс.

— Ти би застанал на страната на Студията против мен? Против моя свят? Каин, кой мислиш, че е направил това? Срещу кого мислиш, че се бориш?

— Има битки и битки — каза Хари. — Да те върна обратно на моя отговорност? Та те ще ме застрелят като куче. Бордът на директорите би взривил Студията, за да не те допусне обратно в Отвъдие. Мамка му, биха пуснали атомна бомба върху града.

— Дори и вашият Борд на директорите да действа толкова безразсъдно, не си ли струва живота на един град, за да се спаси цял един свят?

— Така ли? — попита Хари рязко. — А ако е твоят град?

Мускулите по челюстите на Тан’елкот заиграха.

— Готов съм да поема този риск.

— Да, но аз не съм. Веднага, щом тази история попадне в мрежата, хората ще се надигнат и ще поискат Студията да направи нещо по въпроса. А Бордът на директорите, чист и непорочен, ще ме посочи и ще каже: „Благодарение на бързите и решителни действия на управителя Хари Майкълсън и могъществото на великата Палас Рил ситуацията вече е под контрол.“ Даже ще ми благодарят, не мислиш ли? Когато Шана се върне, Уес Търнър сигурно ще ѝ даде медал.

Тан’елкот отстъпи крачка назад; бавно си пое дъх и се изпъчи в целия си ръст. Видът му по странен начин се променяше, сякаш заедно с въздуха беше вдишал някаква нова реалност, която трансформираше полото и джинсите му в костюм, а остарялото му, уморено лице — в маска.

— Ти си гениален тактик — изрече той бавно и отчуждено, с маниера на лектор, който говори пред въображаема публика. — Може би най-гениалният от всички, които съм познавал някога. Но с тактика се печелят само битки; може да спечелиш всяка битка и пак да изгубиш войната. Когато дойде сетният ти час, си спомни, че съм ти предложил този шанс, но ти си отказал.

Хари го изгледа с присвити очи.

— Знаеш ли, не бих се заклел в това, но тези думи ми прозвучаха като заплаха.

Тан’елкот извърна поглед от главата на Хари. Очите му бяха затворени, сякаш го е обхванала обичайната болка.

— Твоята… — Той млъкна, търсейки точната дума. — … съпруга пристигна.

8.

В мъртвата тишина след тръгването на Каин и неговата домашна любимка богиня минутите се точеха като дни за онзи, който някога беше бог. Те бяха изгледали уловеното в куба видение, бяха съставили план и бяха отишли да спасяват света; а той сега седеше сам, потънал в мрачна меланхолия.

Тишината го обгръщаше, стискаше сърцето му, пропиваше се през порите му; тишина, толкова дълбока, че свистеше с въображаемо ехо. Тишината беше плодородна почва, от която поникнаха филизите на възможности, зародили се във всеобхватния му ум; тези филизи прераснаха в могъщи фрактални дървета от светове, изсъхващи и умиращи, само за да породят нови и нови варианти на бъдещето. Като градинар той търсеше начини да насочва този растеж грижливо и ефикасно; като градинар се опитваше да извлече полза от естествения ход на нещата в природата.

Това, помисли си той, намирайки клонка, способна с единствено натискане на пръста му да поведе цялото дърво в желаната от него посока; и това, друго място, където плъзналият се по кората негов дъх можеше да обагри цветчетата в нови нюанси; и най-накрая това.

И дървото на бъдещето прие формата на неговите мечти.

Той беше я наблюдавал — пародията на божество, лъжливия аватар на Чамбарая — и беше видял как тя изучава уловеното в куба видение, беше видял как копнежът за нейната река припламва в очите ѝ. Беше разчел в тях стремежа ѝ да остави зад гърба си този стерилен ад от бетон и стомана; беше разчел, че тя се нуждае само от оправдание.

„Мога да те изпратя там още сега — беше ѝ казал Каин толкова бавно, сякаш го боли да изрече тези думи. — Ще го направим в чесмод режим, както при обичайните ти пребивавания там — няма да има публика, така че няма да имаме нужда от позволението на комисията по графиците. Колко време ще отнеме това?“

„Четири дни — бе отвърнала тя. — Може би пет. Дори за един бог е трудно да създава нови форми на живот; поне толкова време ми трябва, за да се уверя, че моето лекарство няма да се окаже дори по-лошо от болестта. Четири или пет дни в Отвъдие — и ще разполагам със сигурен антивирус.“

По този начин тя беше произнесла присъдата си. Оставаха ѝ три дни живот.

Той трябваше да действа веднага; да чака, докато богинята спечели своята битка, би означавало самият той да изгуби войната. Тя щеше да има достатъчно сили против ХРВП; но истинската заплаха срещу неговия народ не беше самата зараза, а онези сили, които стояха зад нея. Богинята нямаше никакви шансове против тях; мислейки си, че е спечелила войната, тя щеше да се върне на Земята и да бъде унищожена.

За да се спасят тези хора, Ма’елкот трябваше да оживее отново.

Онези, които живееха в него, шумно настояваха да им обърне внимание; той отвори портите на мозъка си, за да ги освободи. Стоеше пред тях като гигант и ги наблюдаваше студено. Пръв сред тях, както винаги, бяха гаснещите останки от достойния за презрение слабак, който самият той беше някога: Ханто Сърпа.

Ханто от Птрейя, Ханто Сърпа, гърбавият астматичен некромант, беше късоглед, мършав и плашлив, единствено дете на помощник-писар. Ханто сега умоляваше за предпазливост, трепереше пред въображаемото унижение след евентуалния провал. „Аз съм нещо повече от теб — отвърна му великанът. — Аз съм Тан’елкот. Провалът е невъзможен.“

До Ханто стоеше по-скорошен заселник в ума на Тан’елкот: Ламорак, Карл Шанкс — чийто живот беше гравиран за постоянно в мозъка на Тан’елкот чрез магия преди около седем години. Ламорак — който беше тероризиран от своите по-големи и по-жилави братя, който беше бит и почти изнасилен от Бърн в имперския донжон, който лежеше безпомощен под ножовете на маестро Аркадейл в Театъра на истината — се спотайваше в най-мрачните кътчета на ума на Тан’елкот, нашепвайки му да се предаде.

Ламорак мразеше Каин и се боеше от него. Най-яркият му спомен беше от онова великолепно пладне на стадиона, когато Каин беше прерязал врата му с неудържимото острие на Косал и беше хвърлил главата му като детска топка в скута на Ма’елкот. Палас Рил предизвикваше в него похот, примесена с ярост; най-съкровеното му желание беше да я чука до смърт и духът му все още си оставаше скован от веригите на безсилие и отчаяние. Ламорак постоянно нашепваше, че всичко е случайност, че животът е каприз на мирозданието, и след като всичко е безполезно, не е ли по-добре да оцелее на сигурно място, както тук в момента, вместо да се подлага на риск в бъдещи битки? Тан’елкот му отвърна: „Всичко е случайно, ако му позволиш. Аз съм нещо повече от това, което беше ти.“

Зад Ламорак се тълпяха още мнозина, които Ма’елкот беше приел в себе си през годините: безлики, почти безформени сенки, с твърде незначителни животи, за да запазят индивидуалност в тази пародия на задгробен живот. Гласовете им се сливаха в океански прибой, умолявайки го да си спомни за тях, да ги обича, да се погрижи за децата си. „Не се бойте, аз съм с вас.“

Той събра силите си, избута всички обратно, затвори портите и ги заключи. Срещу него остана една-единствена фигура.

Ма’елкот.

Титаничен в своята мощ, величествен в доспехите си от полиран обсидиан, с дълга и четинеста брада, с коса, паднала върху раменете, с очи като черни диаманти. На него Тан’елкот каза: „Идвам. Ще живееш отново.“

И безмълвният бог в ума му вдигна всемогъщата си десница, благославяйки го.

Тан’елкот проби отново повърхността на съзнанието си, за да погледне към външния свят. Набра на клавиатурата код. Клавишите кънтяха в ритъм — като биене на барабани по време на екзекуция.

Огледалото, отразяващо екрана му, светна, показвайки добродушния стенограф, който с приятен глас му съобщи, че е готов да запише съобщението му за Борда на директорите на „Приключения без край“.

— Аз съм императорът в изгнание Тан’елкот — изрече той бавно и ясно. — Предайте на вашия Борд на директорите следното: в замяна на изпълнението на някои условия съм готов да разреша проблема им с Майкълсън.

Прекъсна връзката и въздъхна.

Скоро — коза той на бога в себе си. — Много скоро.

9.

Хари стоеше в апаратната. На лазерните везни зад прозрачната стена от бронирано стъкло лежеше матовосивият керамичен ромб на чесмод ковчега на Шана. Той се опитваше да не мисли за това колко щастлива е тя сега, докато лежи там.

В последно време апаратната за чесмод се използваше доста често. По-рано тя влизаше в употреба само два пъти годишно, за да изпрати последните дипломанти от Консерваторията на Студията в Отвъдие за двегодишната им практика в чесмод режим; това беше най-старият клон в системата на Студията и единствено място на Земята с прехвърляния в свободен режим. В Отвъдие имаше двайсет и пет такива съоръжения, без да се брои станцията в Трънова клисура — всичките на отдалечени места, маскирани като храмове на особено отблъскващия бог паяк.

На съоръженията в Отвъдие не им трябваше сложно оборудване; всичко, от което се нуждаеха, беше малка транспортна помпа, за да създадат нормално за Земята поле за компютрите и апаратурата за свръзка, и изключително сложни механични везни. Чесмод прехвърлянето по същество е обмяна на маса-енергия между двете вселени и изисква изключителна точност при измерване на прехвърляната материя. Колкото по-близо до единица е съотношението на приеманата и изпращаната маса, толкова по-малко енергия се изисква. Дори въздухът в ковчега се измерваше прецизно.

Това беше основният фактор, който позволяваше на клона на Студията в Сан Франциско да се държи на крака през последните няколко години. Когато беше основана компанията „Отвъдие“ и започна пълномащабна експлоатация на ресурсите на Отвъдие, клонът на Студията в Сан Франциско се оказа единственият с готово чесмод оборудване.

В другия край на апаратната, зад същото такова бронирано стъкло, само че по-голямо, бяха доковете: огромна зала, претъпкана със запечатани контейнери с етикети на западния диалект, описващи местоназначението им. В другия край на залата имаше огромни контейнери с размерите на товарни камиони; когато нямаше запаси от оборудване, което да се изпрати, в замяна на пратките с руда, в Отвъдие се изпращаха отпадъчните материали, останали след извличането на благородните метали от тях. На доковете винаги беше шумно: чуваше се бученето на мощни турбини, постоянно пристигаха и потегляха товарни камиони.

Но Хари не обръщаше внимание на всичко това; той беше способен да гледа единствено в ковчега на Шана и да чува гласа на техника отстрани, който диктуваше на колегата си корекции в данните за прехвърлянето в другата вселена.

Да, по-добре не се гъбаркай с Каин — помисли си той безпомощно и с горчивина. — Ако наистина се ядоса, ще се оплаче на жена си.

Тръсна рязко глава. О, я стига! — скастри той себе си. — Нямам време да правя всичко сам. Не бъди такъв задник! И все пак — как можеше да стои тук и да гледа заминаването на Шана, без да ѝ завиди?

Тя му беше обещала да наглежда Крис. Хари знаеше, че Хансен има големи проблеми; една дума на надежда от богиня би могла да му помогне. Тя нямаше да има никакви трудности с намирането му; щом веднъж се съединеше с Чамбарая, тя можеше да усети всяко живо същество, което някога е пило водата ѝ. Тя беше казала, че записът ѝ е дал достатъчно добра представа за него, че да може да го намери дори сред стотиците хиляди жители на Анхана, а тя, така или иначе, трябваше да го издири — ако той носеше в себе си ХРВП, от него щеше да е най-удобно да получи проба от вируса.

Хари все още чувстваше вкуса на устните ѝ. Само кратка целувка за довиждане; той не би успял да понесе нещо повече.

За няколко минути сякаш се върнаха старите времена — той се чувстваше почти така, сякаш може да направи нещо. За краткото време, докато двамата крачеха из Екзозеума и заедно планираха действията си, се беше почувствал, сякаш с нея отново са отбор. Както бяха били за кратко преди толкова много години.

Преди да се оженят.

„Пази се — беше ѝ казал той, опитвайки се — наистина опитвайки се — да се пошегува. — Ако попаднеш в беда този път, няма да мога да дойда да те измъкна.“

Тя дори не беше направила опит да се усмихне.

„Дръж под око Тан’елкот — бе единственото, което му каза. — Не си позволявай да забравиш кой е той.“

„Той по-добре да не забравя кой съм аз“ — беше отвърнал Хари.

Красиви думи, но нищо повече.

Ковчегът ѝ започна да блещука по ръбовете, сменяйки мястото си с почти идентичното му копие от Отвъдие. Ставаше все по-прозрачен, докато вторият ковчег придобиваше плътност; след около секунда ковчегът на Шана стана призрачен, а новият — наполовина запълнен с вода — се втвърди, вече напълно тук. Шана беше отпътувала.

А някъде в другата вселена се беше появила богиня на име Палас Рил.

Хари благодари на техника и излезе от апаратната. Отвън, близо до асансьора, който щеше да го върне в откритите за достъп зони на Студията, с електронно търпение го чакаше Роувър. Хари му се намръщи, но после въздъхна, сви рамене и седна на мястото си. Когато влезе в асансьора, набра на палмпада си кода на Аби. Отговори му Брадли и Хари го помоли да повика Фейт.

Усмивката на дъщеря му запълни целия екран.

— Здрасти, тате. Мама вече е с реката — докладва тя.

— Знам, миличка — каза ѝ Хари. — Тъкмо бях с нея. Слушай…

— Тя е много разтревожена — прекъсна го тя, усмивката ѝ се стопи и златистите ѝ веждички се набръчкаха. В очите ѝ се събираше познатото стъклено зловещо отчуждение. Когато Палас Рил бродеше из земите на Отвъдие, тя взимаше половината от Фейт със себе си.

Хари кимна.

— Тя е заета с много сериозни неща там.

— Тя е разтревожена за теб — рече Фейт със сериозен тон.

— Слушай — каза той, — след като днес и без това не си на училище, си помислих, че мога да си взема отпуск за останалата част от деня и все пак да те откарам на Фенкона. Може даже да си взема отпуск за два-три дни. Искаш ли да отидем?

— Наистина? Наистина-наистина?

— Разбира се. Наистина-наистина. Какво ще кажеш? Нали още си в дрехите за кона?

— Да. А, мама се радва, че ще отида на кона.

— Аха, басирам се, че се радва. И аз се радвам. Само още едно нещо, миличка; преди мама да тръгне, бяхме много заети и страшно бързахме, така че забравих да ѝ кажа нещо. Ще ѝ го предадеш ли?

— Добре.

— Просто ѝ кажи, че я обичам.

— Аха. Тя също те обича — каза Фейт с простичка ведра прямота. — Само че аз дори не ѝ казвам нещата. Тя просто знае.

— Исках да съм сигурен — рече Хари. — Исках да съм сигурен, че знае.

Загрузка...