Острието на Тишал

1.

Есенният дъжд, през който се движим, оставя по стъклата диагонални тъмни черти и други, почти прозрачни — там, където водата е отмила полепналите сажди. Релсите променят за пореден път посоката си, а аз притискам лицето си към студеното стъкло и се опитвам да различа Седлото през кълбата смолисточерен пушек, които се носят зад локомотива.

Високо, високо над нас двете планини близнаци — Резеца и Секача, как иначе да се нарекат върховете на Божиите зъби? — пронизват обагрените в оранжево облаци, но разломът между тях, където минава проходът Седлото на Хрил, се крие под покров от пушек и каменна прах. Столът носилка помръдва леко в ритъма на поклащащия се вагон, а потракването на стоманените колела върху релсите ми действа приспивно, но въпреки това ми се иска да видя Седлото.

И преди съм бил тук. Два пъти. Веднъж като Каин — преди много, много години, — когато прекосявах тополовите гори от Джелед-Каарн до Трънова клисура на път за Седемте извора, далечната столица на Липке… И още веднъж, преди около пет години, когато все още смятахме, че има шанс да проходя, ме носеха в стол носилка — не толкова добър като този, който ми бе подарен от най-добрия ми приятел. Тогава пътувах заедно с Шана и тя ме отведе чак горе на Резеца, за да ми покаже мъничкия извор на западния склон на прохода — малък процеп с размерите на умивалник, през който бълбукаше пречистваната от стогодишните скали снежна вода — първоначалният извор на Великия Чамбайген.

Но мисълта за това как Шана върви до стола ми е твърде болезнена и аз се насилвам да превключа на друг спомен.

Виждам Седлото в спомените си толкова ясно, колкото съм го виждал със собствените си очи: място с такава ослепителна красота, че направо спира дъха; широк гребен от пръст и камъни, обрасъл с гъсти тополови гори, а от двете му страни — изумителните, покрити със сняг каменни зъби. Онази сутрин тя застана до мен, хванала ме за ръката, докато двамата гледахме как слънцето се изкачва нагоре над далечните липкийски равнини. Белите шапки на върховете уловиха първите преки лъчи и изригнаха в сребристи пламъци. Скалистите им склонове затанцуваха в жълто и оранжево до искрящо червено, което преминаваше в глинестокафяво по върховете на тополите долу, в прохода.

Допирам юмрук към устата си през шалчето и кашлям. Също като четиримата ми носачи, аз също съм си увил лицето с шал, за да се предпазя от въглищната прах и саждите от доменните пещи. Сигурно съм си увредил дробовете при снощния пожар. Надявам се да е така. Предполагам, че е по-добре да имам опърлени дробове, отколкото да разбера, че кашлям заради проклетия въздух в Седлото на Хрил.

Нещата се променят. Мамка му, сега вече разбирам защо Шана се е смахнала толкова.

Поемаме нагоре. Целият източен склон на прохода, покрай който преминава линията, се е превърнал в открита рана. Тополовата гора е погълната от зейналите отворени мини. Над всяка долина се стелят гъсти мъгли от въглищен дим и скална прах. През тъмния воал мога да видя мрачните заплашителни силуети на огромни машини, които работят върху земята и изригват дим и пламък, докато копаят, пробиват и извозват пръстта. Това е най-грозното проклето нещо, което съм виждал някога; то кара стомаха ми да се свива и в гърлото ми се появяват горчиви киселини, които едва ли са само от серните изпарения.

— Господи — мърморя аз. — Превърнали са това място в Мордор.

Една топла ръка стисва рамото ми и гласът на най-добрия ми приятел мърмори в ухото ми:

— Красиво е, нали? Великолепно.

И по някакъв начин звукът на гласа му отваря очите ми за наситеното червено на пламъка, който изригва от комина на парния екскаватор, пламък по-чист и по-ярък от слънцето — и още по-специален, по-прекрасен, защото е създаден от човешки ръце. Алените оттенъци върху стоманените зъби на кофата на багера не са просто творение на природата, а са създадени нарочно и старателно, както художник нанася боите с четката си. Докъдето ми виждат очите, рамо до рамо работят мъже и жени — дори сега, късно през нощта, — преодоляват бездушната съпротива на пръстта и камъка, за да оставят върху тази безлика планина, това случайно струпване на безформена пръст, печата на Човека. Погледнато през неговите очи, това е триумф.

— Великолепно… да, предполагам, че е така — отвръщам бавно аз, като се обръщам и се усмихвам на най-добрия ми приятел.

Той като че ли винаги успява да го направи — да промени целия ми свят само с една фраза, с едно докосване на ръката си. Точно затова е най-добрият ми приятел.

Затова е най-добрият приятел, който някога съм имал.

— Да, Рейт — казвам му аз. — Просто никога не съм поглеждал на нещата от тази им страна.

Рейт хваща ръката ми и усмивката, която проблясва в ъгълчетата на ледените му очи, ми казва, че всичко ще бъде наред.

2.

Когато влакът с пъхтене спира до платформата на гара Палатин, Рейт изважда един огромен хронометър от джоба на алената си роба и показно отваря капака му.

— Девет и единайсет — обявява той с онова снобско самодоволство, което можете да видите само при някой младеж, който е получил най-точния часовник в града. — Закъсняхме с шест минути, но все пак разполагаме с достатъчно време.

Той затваря капака, но неохотата му да го прибере обратно е толкова очевидна, че аз се смилявам над него и го питам откъде го има.

— Подарък ми е — отвръща той с разсеяна, леко мрачна усмивка, която не разкрива зъбите му. — От Вицекраля. Той е побъркан на тема точност.

— Гарете. — Името му оставя неприятен вкус в устата ми; едва се сдържам да не се изплюя на пода. Рейт — чувствителен както винаги — веднага го усеща.

— Мислех, че вие двамата сте приятели, Каин. Той каза, че те познава доста добре.

— Приятели? Предполагам, че може да се определи като един вид приятел — признавам аз. — От онзи тип, който ми се иска да натикам до шията в яма, пълна с повръщано, а после да започна да му изсипвам върху главата кофи с лайна, за да видя дали ще успея да го накарам да се потопи.

Двама от носачите изпръхтяват, а един направо се засмива — след което разбира, че Рейт не е разбрал сравнението, и прикрива устата си с ръка, макар че продължава да се киска. Очите на Рейт се замъгляват и лицето му се изопва в болезнена гримаса, която би трябвало да означава усмивка: видът на момче без чувство за хумор, което не е съвсем сигурно дали не се подиграват на него, но за всеки случай решава да се включи в шегата.

— Ами ако се отмести встрани? — пита неуверено той.

— Тогава просто ще взема по-голяма кофа — отвръщам с усмивка и той най-накрая придобива увереност, че може да се засмее, и го прави.

Момчето толкова иска да се хареса — у всеки друг това би изглеждало жалко и дразнещо, — но Рейт е страхотно хлапе и аз съм готов да му простя всичко.

— Вицекралят е на наша страна, Каин — казва сериозно младежът. — Той реши да те доведе тук, за да видим дали можем да спасим елфите от Палас…

— Не ми напомняй — прекъсвам го аз. Нещо в корема ми се сгърчва. — Мога да се справя, но само ако не го мисля много.

Устните на Рейт се разтягат, сякаш е лапнал странично молив, и бледите му очи заблестяват.

— Все още я обичаш. След всичко, което е направила — и което ще направи, ако не я спрем.

В устата ми усещам вкус на пепел.

— Не е толкова лесно да престанеш да обичаш някого, хлапе. Мога да направя онова, което трябва. Но не мога да се насиля да го харесам.

Той кимва.

— Да отидем при Вицекраля. Ритуалът трябва да започне в полунощ и той иска да те види там.

— Това е другото нещо, което няма да успея да харесам.

Забивам палци в безчувствените си бедра; мога да почувствам натиска през кожата. Неумолимите закони на физиката в Отвъдие са изключили байпаса ми и едва усещам краката си — всъщност се появява внезапна, изненадваща болка и когато отдръпвам пръстите си, аз откривам тъмни мокри петна върху кожения ми панталон, а дланите ми някак странно лепнат. Повдигам ръцете си и ги поглеждам намръщено, опитвайки се да огледам по-добре гадостта по дланите си на светлината на лампата.

— Какво е това, по дяволите?

Сигурен съм, че не съм се напикал — частичната регенерация на гръбнака ми дава сравнително надежден контрол над сфинктера ми, отпред и отзад, стига шибаният байпас да не омаже нещата, — а гадостта мирише на лекарство, на някакъв антибактериален крем. Протягам дланите си към Рейт.

— Какво е това? Кой ми намаза краката с тая гадост? Това да не е някаква проклета шега, докато съм спял?

Сега вече болката се появява и в други части на тялото ми: в ръцете, в гърба, странично, по ребрата — силна болка, пареща болка като от дълбоки изгаряния, такава, каквато се усеща, когато сякаш горите отвътре. И заедно с болката се промъква и някакъв примитивен безпричинен ужас… чувствам се така, сякаш някой ме ръчка с нажежени пръчки в гърба, докато леденостудена лигава анаконда изпълзява по гърлото ми и се свива на кълбо в корема ми.

Изтръсквам ръцете си, опитвайки се да сваля гадостта от тях, като същевременно се опитвам да не повърна няколко ярда от оная покрита със слуз змия…

И Рейт отново ме спасява с докосване и успокояваща дума.

— Не, всичко е наред, Каин. Просто имаше малко изгаряния, това е всичко. Нищо сериозно. Когато спаси М… тоест Тан’елкот, спомняш ли си? Но за тях се погрижиха и те вече дори не болят. Помниш ли?

— Аз, ъъъ… да, добре, помня. — Вдигам ръце към главата си и разтърквам слепоочията си с палци. Болката отминава толкова бързо, колкото се е появила.

Предполагам, че всичко е просто в главата ми.

— Странно… Не мога съвсем да се оправя с бъркотията в главата ми — произнасям бавно аз, с леко удебелен език. Трудно движа устните си. — Не мога да си спомня дали пожарът наистина се случи, или е било просто сън. Искам да кажа, че понякога ми се струва истински, но точно сега не мога да си спомня…

— О, истински е — казва Рейт. — Всичко е записано. — В гласа му се промъква странна нотка — зловеща, почти похотлива, — но през цялото време той звучи леко самодоволно, удовлетворено. Сякаш очаква нещо, което ще му помогне. Поглеждам го намръщено, но той не ми обръща внимание.

Щраква с пръсти на носачите — четирима едри монаси от Посолството в Трънова клисура — и те повдигат стола ми на раменете си. Рейт отваря двукрилата врата на вагона, ритва надолу сгъваемата стълба, за да се разгъне до платформата, и ние шестимата се отправяме към Палатин.

Макар да е почти полунощ, лагерът е оживен. Преди две години това място беше просто лагера Палатин, купчина палатки и два грамадни навеса от гофрирана стомана — централният лагер на мините, които бяха обсебили целия източен подход към прохода. Сега се е превърнал в процъфтяващ град в стил Стария запад, с два хотела, улица с барове и бардаци, магазини и конюшни; дори железопътната станция е станала три пъти по-голяма. Линията продължава мили наред из околните хълмове. До станцията се издига малка дъсчена сграда с огромна табела, обявяваща, че това е редакцията на „Палатин Трибюн“ — вестника на компанията „Отвъдие“.

Направо мога да си представя утрешните заглавия:

Става ми още по-гадно.

Над улиците съскат газени лампи, които придават на лицата на миньорите, проститутките и обикновения народ еднакъв зловещ зеленикавобял цвят като на трупове. Носачите ми поемат по главната улица, която е широка един хвърлей ивица, покрита със смес от черна кал и конски фъшкии; преди да сме изминали и половината път до хотела, въглищната прах и пушекът от доменните пещи покриват кожата ми с мазен кафеникавочерен пласт. Въздухът има вкус на сяра.

Влизаме и Рейт ни повежда покрай една много стара, като излязла от филмите рецепция, през малка, тясна кръчма, където самотен барман чете брой на „Трибюн“, истински старомоден вестник, напечатан с мастило върху произведена от дърво хартия. Той дори не повдига глава, за да ни погледне. Зад следващата врата се намира частна зала за приеми с няколко груби, но удобно изглеждащи дивани, облечени в кожа, и дървена трапезна маса, достатъчна за шестима души.

В далечния край на масата, разпръснал във ветрило пред себе си купчина листове, седи Винсън Гарете. Поглежда към носачите, които внасят стола ми през вратата, и кимва на Рейт за добре дошъл.

— Отлично — казва тихо той, после се обръща към мен. — Благодаря ти, че дойде, Хари. Както вече знаеш, аз не вярвам, че без твоя помощ ще успеем да спасим това място от жена ти. Ако нямаш нищо против, оттук отиваме право на мястото, където ще се проведе ритуалът.

Отново потърквам лицето си — светът около мен отново се размива като в някакъв кошмар, в който не разбирам какво става, но съм сигурен, че в случващото се има някакъв смисъл, който не мога да си спомня.

— Изглежда ми доста странно — казвам аз. — Това, че се намирам тук. Не мога да разбера защо.

— Разбира се, че не можеш — отвръща дружелюбно Гарете. — Мисля, че можем да прекъснем тук и да продължим записа отново, когато започне ритуалът.

— Какво? Прекъсване? Запис? За какво говориш?

Гарете кимва към Рейт и той нарежда на носачите да ме оставят на пода до масата и да изчакат отвън.

— Затворете вратата — казва рязко той. — Не трябва да чувате какво се говори в тази стая. — Четиримата монаси докосват с пръсти веждите си в знак на Подчинение и излизат. Не забравят да затворят вратата.

Устните на Гарете се превръщат в тънка права линия под дългия му закривен нос и той се изправя със зловещата грациозност на хищна птица.

— Предполагам, че белезниците са на разположение — казва той, заобикаляйки масата с вирната глава, сякаш с едното си око сканира плитчините за риба.

Рейт измъква бели пластмасови белезници.

— Стой мирно, Каин. — С бавни целенасочени движения той използва едната, за да привърже ръката ми към облегалката на стола, и я пристяга здраво.

— Хей, стига, де, Рейт — казвам аз и се мръщя. — Приятелството си е приятелство, но дори на жена ми не позволявам да ме връзва… — Опитвам се да се шегувам, но усещането за онази лигава змия отново плъзва в гърлото ми. Сега вече притиска дробовете ми и аз дишам учестено. Иска ми се да се засмея, но може да излезе нещо като нервно блеене — тогава ще разбера, че наистина съм уплашен, и изобщо не съм готов за това.

Рейт пристяга другата лента около дясната ми ръка и облегалката на стола. Гарете вдига купчина малки бели правоъгълни картончета от масата и започва да чете най-горното.

— Добре — мърмори си той, кимайки на себе си. После ме поглежда. — Мисля, че можем да започваме.

Откривам, че несъзнателно съм започнал да изпробвам здравината на белезниците.

— Какво става тук, по дяволите?

Гарете претегля на ръка тежестта на купчината картончета.

— Тук имам някои наистина специфични инструкции, Хари, които възнамерявам да изпълня колкото се може по-точно, както обикновено. Признавам, че не виждам смисъл в повечето от тях, но предполагам, че не е и необходимо. Първата инструкция е, че трябва напълно да осъзнаеш положението си.

Той ми разкрива пълен набор от бели, твърде големи за кльощавата му физиономия зъби.

— Ваше Превъзходителство?

Рейт отваря малка раница, която не си спомням да съм виждал у него. Отвътре измъква руло блестяща мрежа. Когато я разгъва, стреснато осъзнавам, че мрежата е сребърна, същата като онази, с която бях покрил Ма’елкот на Стадиона на победата преди толкова години.

— Знаеш ли какво е това, Каин? — пита той.

Повдигам рамене; движението ми кара белезниците да се врежат в китките ми, затова се отпускам отново.

Усмивката на Рейт реже като бръснач.

— Знаеш ли за какво смятам да я употребя?

— Трябва ли да ме интересува?

Сега е ред на Рейт да свие рамене. Дишането му е учестено и той прилича на девственик, който за пръв път вижда женска гърда.

Мята мрежата върху главата ми както матадор — плаща си.

Мрежата се разлива върху мен като кофа с леденостудена вода; шокът идва толкова бързо, че не усещам нито студ, нито горещина, а просто инстинктивно изпъшквам. Вцепенявам се, издавам само нечленоразделни звуци, а стаята избухва в бяло, сякаш някой е запалил магнезиева пръчка в главата ми, а сега някой друг пали нови и ги използва, за да подпали напалма, който е разлял по краката и по гърба ми; и аз горя целият, кожата ми се пука, причинявайки непоносима болка, усещам силната смрад на печено месо и леденото докосване на спирт до овъглената ми кожа…

А пред мен стои облеченият в алената роба на Посланик на Манастирите непознат, чието лице прилича на замръзнала маска, прилепнала на места към черепа му; в синкавобелите му очи проблясва светлина, приличаща на отражения от пламъците, които ме изгарят.

— Кой… — опитвам се да произнеса аз с усилие, ръмжейки от болка. — Кой си ти?

— Не ме ли познаваш, Каин? — изрича той, а зъбите му са оголени в хищническа усмивка. Навежда се към мен, сякаш се кани да отхапе парче от лицето ми, след което протяга сгърчените си като орлови нокти пръсти, сграбчвайки плътта ми през мрежата; туниката се търка в изгорялата кожа и аз потрепервам от новата болка. Тихият му злобен глас ме прогаря почти като погледа му.

— Аз съм най-добрият ти приятел.

3.

— Спомням си… помня… — Гласът ми хрущи като раздиращ се парцал. — Помня как се събуждам… във влака и ти… и ти…

— Омайването копира модела на Обвивката ти. Не е нужно да си в съзнание — казва той, без да спира да се усмихва. — Умът ти, също като Обвивката, е модел на Потока. В мига, в който сваля тази мрежа от главата ти, копието върху Обвивката ти ще започне да черпи енергия от Потока и ти ще ме заобичаш като син и ще ми вярваш като на баща.

— Защо… ми… причиняваш това?

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — отвръща Гарете. Той заобикаля масата и присяда на ръба ѝ, дарявайки ме с един от онези съчувствени погледи, които Администраторите упражняват пред огледалото и прилагат в случай, че се канят да уволнят някого. — Но преди да го направя, бих искал да добавя нещо от себе си. Никога не съм те харесвал, Майкълсън. Ти си позор за цялата ни каста — винаги си използвал компанията ни за обслужване на собствените си интереси, вместо ти да служиш на нея; ти си егоистичен, себелюбив и груб. Налагаш своята преценка над тази на висшестоящите. Освен това знам, че ти също не ме харесваш и никога не си ме харесвал. И въпреки това съм длъжен да призная, че не изпитвам никакво удоволствие от случващото се. Не влагам нищо лично, Майкълсън.

Капка пот от челото ми се стича в едното ми око, опарва го и тази мъничка болка едва не ме влудява. С огромни усилия се сдържам да не завия като ранено куче; вместо това стисвам зъби и се преструвам, че се усмихвам.

— Ти само… следваш заповедите, нали?

— Опитвам се честно да изпълнявам задълженията си — съгласява се сковано Гарете. — Нищо лично, нали?

— Майната му на нищото… Всичко е лично. — Кимвам с брадичка към Рейт, към мрачния глад, който е изписан на лицето му, докато наблюдава болката ми. Не знам защо или откъде се е появила, но от него се излъчва омраза като топлина от нагрят от слънцето асфалт. — Питай него. Той знае. Виждам го.

Очите на Рейт не трепват; той ме изпива с поглед, сякаш е пустиня, а аз съм буря.

— Приключвай вече — казва той.

— Ами, добре тогава. — Гарете се прокашля и отново се консултира с най-горното картонче. — Първото нещо, което трябва да знаеш, Майкълсън, е, че възнамеряваме да убием жена ти.

Очаквах го, но въпреки това думите му ми действат като ритник в топките. Не спирам да се усмихвам; защо не, мамка му? И без това едва чувствам топките си.

— Можете да опитате.

— Ммм, да. И да успеем. А ти ще ни помогнеш.

— И тогава се събуждаш, а чаршафът се е омотал около краката ти.

— Ще бъдеш отведен до извора на върха на Резеца и ще бъдеш потопен във водите му. Това ще привлече вниманието на Палас Рил. Когато се появи, ще умре.

— Тя не е толкова лесна за убиване.

— Повярвай ми, ще останеш изненадан.

Погледът му се задържа известно време върху мен, сякаш очаква отговор, но аз просто гледам пулсиращата вена на гърлото му и оголвам зъби.

Той кашля деликатно в ръката си, след което продължава.

— Освен това сигурно ще ти е интересно да научиш, че докато умира, тя ще признае изцяло вината си за епидемията от ХРВП. Всичко вече е планирано: епидемията представлява терористичен акт, извършен от самата Палас Рил, която е възнамерявала да настрои общественото мнение срещу компанията „Отвъдие“.

— Глупости. Никой няма да повярва на това.

— Разбира се, че ще повярват. Разполагаме с документи, които доказват, че тя е имала… предишна връзка — романтични отношения мисля, че се казва, с някой си Администратор на име Кери Вурхийс…

— Шефът на Биобезопасност? Но Вурхийс е жена…

— И е лесбийка — уточнява Гарете с професорски блясък в очите. — Да, това ще представлява особено пикантен обрат. Госпожица Вурхийс ще бъде, как да го нарека, смазана от чувство за вина? И прощалното ѝ писмо ще съдържа пълни самопризнания, които уличават Палас Рил. Освен това госпожица Вурхийс — с помощта на няколко удобни екотерористични организации, които своевременно сме създали — е поставила капан, който едва не е отнел живота на Тан’елкот и твоя. И от който ти си се измъкнал по изключително зрелищен начин — вече видях записа. От него ще се получи поразително развлечение.

— Не виждам смисъл в това — казвам му аз. — Защо…

— Не е задължително да има смисъл — отвръща цинично Гарете. — Всъщност дори е по-добре да няма, особено ако е достатъчно драматично — ти би трябвало да го разбираш по-добре от всеки друг, Хари. Така десетки противоречащи си теории ще завладеят мрежите в продължение на седмици, месеци, дори години. А някои от тези теории ще бъдат много по-разумни, много по-вероятни — ще имат повече смисъл — от истината. Това е истинската социална цел на конспиративните теории. Ако се случи така, че някой разкрие истината, тя ще потъне в потока от мними заговори, един от друг по-невероятни. Идеалният камуфлаж.

— Но феновете на Палас никога няма да приемат…

Гарете отхвърля възражението с махване на ръката.

— Палас Рил е полудяла, не разбираш ли? Тежестта на цялата ѝ огромна мощ я е тласнала към ръба на лудостта. Това е културна традиция: мъжете с огромна сила стават богове; жените с огромна сила полудяват и се превръщат в унищожители — които на свой ред трябва да бъдат унищожени от мъжете, които ги обичат. Публиката вече е свикнала да вярва в това; то се е превърнало в повтаряща се тема на определен тип популярни предавания в продължение на триста години.

— Никой няма да го повярва — повтарям аз, макар че вече не звуча толкова убедено.

Свивайки устни, той разперва ръце и печално въздъхна: човек, който вече е виждал всичко и е донякъде опечален от посредствеността му.

— Повечето хора ще повярват на всяка история, колкото и глупава, невероятна или възмутителна да е тя, стига да отговаря на приказките, които са слушали като деца — казва извинително той.

И това е истина до такава степен, че оставя в устата ми противния вкус на червеи.

— И накрая ще повярват — бавно, с някакво превзето, садистично удоволствие произнася Гарете, сякаш може да ми причини повече болка, като ми я предлага на порции, — защото ти вярваш.

Секунда-две се опитвам да преглътна бучката студена овесена каша, която някога бе представлявала сърцето ми; преди да успея да я притикам до мястото ѝ, Гарете продължава:

— Предполагам — казва той с похотливата усмивка на човек, който се кани да сподели някаква особено пикантна клюка, — все още не си осъзнал, че си онлайн.

В главата ми отново пламва една от онези магнезиеви пръчки и стаята започва да побелява по краищата. Знаел съм — трябва подсъзнателно да съм го знаел; бях монологвал, без дори да се замислям.

Мамка му, и продължавам да го правя.

— Не се притеснявай за публиката си, Хари. Нямаш публика. Смея да заявя, че Студията си научи урока относно онова, което се случва, когато те пуска директно в ефир.

Той изважда иззад масата, която използва вместо бюро, едно черно куфарче с размерите на пътна чанта. То има две метални дръжки, които изглеждат като месингови или може би като позлатени. Поставя го на масата и обръща към мен черния му стъклен гръб, който прилича на екран.

— Мисля, че не си запознат с устройството, въз основа на което е създаден този уред — казва той. — Местните го наричан артанско Огледало. Концепцията му е подобна на палмпада, но е адаптиран да използва енергията на Потока вместо квантовия магнетизъм. Работата е там, че точно този уред се захранва от грифонов камък; докато камъкът е, ммм… зареден, предполагам, е точната дума… уредът ще записва предаванията от твоя мислопредавател. Това е нещо като усъвършенстван дълъг формат; тъй като записът се извършва на отделен уред, няма да се налага да връщаме обратно главата ти след екзекуцията. Всъщност устройството е свързано по магически начин с друго подобно, което се намира в Станцията в Трънова клисура, така че дори когато си в свободен режим, една подбрана група — да ги наречем ревизори — на Земята може да следи събитията в реално време. Предполагам, че бившият ти патрон, Незает Вило, е сред тях.

Пламъците в черепа ми заблестяват още по-ярко и съскането им изтласква гласа на Гарете някъде в горния диапазон, така че той звучи металически, звънко, сякаш ми говори от много, много далеч и си е пъхнал главата в алуминиев контейнер за отпадъци.

— Можеш да говориш каквото си пожелаеш; подходящите кадри ще бъдат прилепени към записа на впечатляващото ти спасяване на Тан’елкот — и така историята ще започне с гръм и трясък, както казват. Всичко, което не бъде одобрено от Борда, ще бъде изрязано във финалната версия.

Изрязано…

Финалната версия…

Гарете и Рейт едновременно се изпъват назад, скръстили ръце на гърдите си, и ме наблюдават, докато постепенно започвам да осъзнавам какво са ми казали. Те ще ме използват като примамка за Шана, така че да я гледам как умира. И ще го запишат.

А после ще го продадат.

Двамата се изгубват в белите пламъци пред погледа ми и за известно време единственото, което остава, е гневът.

4.

— Може малко да щипе, но изгарянията ти сега са по-добре, нали? — Рейт сгъва мрежата и я прибира в малката раница, от която я беше извадил.

Кимвам.

— Да, Рейт. Благодаря.

Най-добрият ми приятел се навежда към мен и поставя топлата си длан върху моята, докато с другата си ръка разрязва белите пластмасови белезници, които привързват ръцете ми към облегалките на стола.

— Така, нали няма да говорим с никого за онова, което се случи в тази стая? Това само ще разстрои както теб, така и останалите.

— Прав си — отвръщам аз, кимвайки с глава. Той е изключително внимателен; като че ли схваща някои неща по-бързо от мен.

— Дори няма да ти се иска да мислиш за това. По-добре мисли за работата, която те очаква; забрави за всичко, което беше казано тук, докато не ти дам знак, че всичко е наред. Цялото това мислене — то само ще те разстрои. А ние не искаме да се разстройваш, нали?

— Не, Рейт. Естествено, че не искаме — отвръщам аз и стискам благодарно рамото му с вече освободената ми ръка. — Благодаря, хлапе. Ти си най-добрият. Голям късмет извадих да имам приятел като теб — адски ми провървя.

Лека усмивка проблясва в леденосините му очи.

— Късмет? Не. Не е късмет — казва той. — Това е съдба.

5.

Кратерът е широк може би около стотина ярда — кръгла падина близо до върха на хълма, само на четвърт миля под светлините на Палатин. Мисля си, че кратерът може да се е получил от сблъсък с нещо като метеорит; не съм геолог, но тези планини като че ли не са вулканични, пък и не смятам, че вулканичните кратери имат толкова правилна форма — като параболичен рефлектор.

Звездите сияят над голия кратер. Всички дървета, храсти, треви и всякакви подобни глупости са изгорели до малки трошливи въгленчета, до гола черна пръст — и това се е случило скоро, може би дори този следобед; целият терен вони на керосин.

Долу, в центъра на вдлъбнатината, е сглобено някакво стоманено скеле с височина от няколко ярда, което поддържа две платформи, разположени една над друга. На по-ниската се намира мъжът, който извършва ритуала; има си олтар и няколко пилета, кози и други дреболии, необходими за жертвоприношението. Той е гол, но се поти — въпреки вечерния хлад в планината, — защото земята под краката му представлява широка яма, пълна със сияещи въглени; там хвърля окървавените трупове на животните, след като ги принесе в жертва.

На лицето му забелязвам гримаса. Очевидно е новак в това дело и като че ли се е стреснал от кръвта в такива количества. Но той не спира да припява; хлапето има кураж. Едва успявам да чуя гласа му през нервните потропвания и уплашено блеене на животните; и онова, което чувам, не мога да го разбера. Напевите не са на някакъв определен език — поне не човешки.

До него на платформата стои друг млад мъж — горе-долу на същата възраст, — който тъкмо се е събудил от наркотично опиянение и е установил, че е гол и че ръцете и краката му са завързани със здрава тел.

— Грег? — казва той, поглеждайки към младия мъж, който е коленичил край олтара. От петдесет ярда разстояние гласът му звучи съвсем слабо. — Грег, какво става тук? Какво правиш? Защо съм завързан? — Все още е повече озадачен, отколкото уплашен.

Това скоро ще се промени.

Той говори на английски. Сигурен съм, че това има значение, но точно сега не мога да си спомня какво.

Пет високи маслени факли пламтят около скелето, монтирани върху железни пръти, подредени в кръг между ръба на кратера и ямата, пълна със сияещи въглени. Между прътите, над почернялата изгорена земя е опъната мрежа от дебела тел, която проблясва на светлината от факлите. Тя ги свързва два по два, а друга част от нея ги заобикаля. От ръба на кратера, където седя в своя стол носилка, телената мрежа и петте факли образуват ясна фигура със специфичен дизайн, в центъра на която се намира скелето.

Пентаграм.

На горната платформа, проснат гол под безразличната луна, лежи трупът на Бърн. Перуката, която покрива голия му череп, я няма; гърдите и слабините му са избръснати. По голата му мъртва плът са изрисувани криволичещи мотиви и райета, които проблясват като метал под лунната светлина.

Мъжът на долната платформа прерязва гърлото на една пищяща котка, превръщайки врясъците ѝ в бълбукащи звуци, и я хвърля, още жива, върху въглените. Двама от монасите, които носят стола ми, се извръщат настрани; любители на животните, предполагам.

Четиримата охранители, които са застанали около мен — артанската стража имам предвид, — наблюдават кратера. Лицата им са невидими зад опушените им лицеви маски със сребърно антимагическо покритие — това неприятно ми напомня за Социалната полиция. Не мога да кажа със сигурност защо това ме притеснява толкова.

Нещо във връзка със Социалната полиция — което е част от онова, което като че ли не мога да си спомня.

Застаналият до рамото ми Рейт е вперил жаден поглед в кратера и облизва ситните капчици пот на горната си устна. Гарете, който стои от другата ми страна, също изглежда нетърпелив. Той носи меча на Бърн, Косал, препасан на гърба му — сигурно мечът е натъпкан с толкова много магия, че ще прецака ритуала, ако бъде отнесен долу. Ножницата изглежда абсурдно върху облеклото му на артански вицекрал и той непрекъснато прокарва пръсти под ремъците ѝ, сякаш адски болезнено протриват кожата му.

Господи, дано е така.

Долу в кратера:

— Грег, недей… какво правиш? — пита овързаното хлапе. Очите му са толкова ококорени, че чак от мястото си успявам да видя бялото им.

Преди много, много години, още в началото на кариерата ми, аз си изкарвах хляба, събирайки трупове за Работещите мъртъвци в Анхана; работата се оказа доста гадна и получих възможността да видя как двама от моите наскоро починали подопечни изплащат дълговете си, като изпращат труповете си да работят. Това не прилича на нито едно от съживяващите заклинания, които съм виждал.

Гарете кимва и се консултира с малкото си снопче картончета.

— Това не е точно заклинание — казва той, а тонът му подсказва, че не му е лесно да остане безпристрастен. Поглежда ме за миг, след което кашля в едната си ръка и намества шалчето си като нервна жертва на внезапно интервю, което се излъчва на живо.

— Съдържанието на, ъъъ, метал в скалата на този кратер служи като отражател на Потока — чете той. — Външната сила, ъъъ, е привличана от комбинацията между напевите, магическия резонанс на Потока в пентаграма и разбира се, ъъъ, еманациите на болка и ужас, които младият Проховци изтръгва от жертвените си обекти. Когато тя — Външната сила — се приближи, за да се нахрани, кратерът я концентрира и я насочва към точката на фокусиране; тоест, ъъъ, младежа, който извършва ритуала. Така Проховци осъществява трансфер на съзнание — ъъъ, целувка на живота, така да се каже — към трупа на свети Бърн, който се намира на горната платформа.

— Демон… — произнасям бавно аз, прехвърляйки думата из устата си, за да усетя вкуса ѝ. — Жена ми ще послужи за храна на демон. Не съм съвсем сигурен какво да мисля за това.

— Тихо — мърмори Рейт. — Прекъсваш експозицията му. — Той използва английския термин с тъничка усмивка, сякаш изпитва леко задоволство от това, че го знае.

— Хм — изсумтява Гарете, продължавайки да чете. — Интересно.

Долу, в кратера, Грег Проховци забива ножа си в ребрата на една коза, разпаря я до таза и я хвърля върху въглените. Червата ѝ се развяват след нея, увивайки се около платформата, и оставят след себе си широка кървава усмивка. Малко ме притеснява това, че знам името му — откъде? И другият младеж, хлапето, което лежи завързано до него на платформата, гласът му ми звучи познато…

Гарете вдига поглед от картончетата.

— Това може да ти е интересно, Майкълсън. Тук пише, че Външните сили — демоните, както ги наричаш ти — всъщност не са напълно разумни. Също като самата Чамбарая, те са доста недоразвити; представляват просто, ммм, „енергийни полета с приблизително съвпадащи тропизми, които притежават разум и воля само при взаимодействието си с нервната система на живо същество“. Ммм, страхотна фразичка. Така трупът на Бърн ще стане, грубо казано, нещо като аналог на Палас Рил — „фокусен възел на съзнание“, както е казано тук. Но, ъъъ, демонът представлява сила от съвсем различен вид и Палас — или Чамбарая, и двете — няма да усетят присъствието му.

— Да — отвръщам с усилие аз. — Интересно. Знаеш ли какво? Говориш точно като шибания Тан’елкот.

— Нима? — казва Гарете с тънка усмивка и стисва картончетата в ръката си. — Я виж ти.

Долу, на платформата, Проховци припява все по-силно и по-силно, докато влече другия младеж към ръба на платформата.

— Грег, недей… — моли го завързаното хлапе. То вече реве с глас. — Моля те, Грег, господи, не можеш да го направиш! Грег, за бога, заедно ходихме на училище, в Консерваторията, боже, никога нямаше да издържиш изпита по Западен диалект…

— Студенти — мърморя аз. — И двамата са студенти по магия.

Да, точно така: това е Ник Дворак от семинара по Приложна магия на Тан’елкот. Другото момче, Грег Проховци, е от същата група. Прекъснах занятията им онзи ден, когато разбрах за тая история…

Това важно ли е? Защо не мога да си събера мислите? Защо през цялото време ми се струва, че все нещо забравям?

Проховци като че ли не чува молбите на Дворак; очите му са се подбелили и той продължава да припява, докато дърпа Дворак към ръба. Потрепвам — това е твърде хладнокръвно дори за мен.

— Човешка жертва? — питам.

Рейт кимва безпристрастно.

— Студентите магьосници са идеални за подобни операции: техните Обвивки са добре оформени, достатъчно силни, за да привлекат повече Външни сили, но все още не са развили необходимите умения да се защитават.

— Освен това — добавя Гарете — става много по-зрелищно.

Проховци не коли момчето; просто го прекрачва и го бута от платформата с крак. Дворак полита с писък към ямата с въглени. Височината е само десет фута, дори не е достатъчна, за да изгуби съзнание. Дъхът му спира за няколко секунди, но скоро той успява да си поеме достатъчно дълбоко дъх, за да започне отново да крещи. Търкаля се върху въглените, пляска с ръце и рита, и се опитва да се изтласка от ямата, но всъщност няма особени шансове, не и с тези вързани ръце и крака. И без това вече е твърде обгорен и така или иначе, ще умре, дори да успее да се измъкне.

Скоро мускулите му отказват да работят и той лежи проснат, потрепервайки безпомощно. Плътта му се напуква и почернява, подкожната мас се пени през пукнатините в кожата му, през местата, където белезниците са разранили китките и глезените му; течностите в коремната му кухина завират до точката на кипене и коремът му се пръсва.

В този момент Проховци се вцепенява. Жилите на шията му изпъкват, привличайки надолу краищата на устата му. Движейки се бавно, вдървено, леко насечено, като кукла марионетка в ръцете на тромаво дете, той започва да се изкачва към горната платформа, където се намира тялото на Бърн.

Не спирам да се мръщя — челото вече започва да ме боли. Нещо ме притеснява от момента, в който се събудих във влака, и накрая се решавам направо да питам.

— Знаеш ли — отбелязвам аз, сякаш между другото, — всичко това ми се струва доста странно. Някога имали ли сте сън, в който правите нещо, но просто не можете да си спомните защо? Отнесох няколко удара в главата — знам ли, може да съм получил сътресение или нещо такова — и не мога да вържа нещата. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се — отвръща Рейт. — Затова съм тук. Да те успокоя.

— Добре тогава. Така, нека да видим дали съм разбрал. Значи, Палас сама е разпръснала ХРВП, така ли?

— Да.

— За да опозори, ъъъ, артанците. Да ги представи в лоша светлина и да се наложи да спрат да копаят в планините и останалото, нали?

Той кимва.

— Точно.

— А ти какво общо имаш?

— Аз?

— Да. Манастирите. Защо Посланикът на Манастирите се оказва — избягвам да употребя думата лакей; не искам да нараня чувствата му — сътрудник на компанията „Отвъдие“?

Той стрелва с поглед Гарете, който се мръщи и леко се приближава към мен.

— Вашата компания се свърза директно с нас, молейки за помощ — отвръща гладко Рейт. — Известен ти е опитът на Манастирите в общуването с бунтовни богове — не може да си забравил, че Джанто Основателя участва в Бунта на своя брат Джерет Богоубиеца. От самото начало Манастирите са били създадени, за да се противопоставят на намесата на божествата в човешките дела, тъй като това твърде често се оказва във вреда на цялата ни раса.

Той разперва ръце в опит да изобрази добросърдечен мъдрец — трудна работа за двайсет и пет годишен младеж с лице на фанатичен муджахидин: мургава кожа и побледнели от слънцето очи.

— Ние от Манастирите сме образовани хора, Каин. Не се влияем от суеверията на масите. В миналото може и да сме се бунтували срещу Компанията, тъй като е тясно свързана с актирите — но не защото сме смятали актирите за демони. Демоните… — Той кимва към вдлъбнатината. Проховци вече лежи на горната платформа и голите му крайници са преплетени с тези на трупа на Бърн; той целува студените му мъртви устни. — … са всъщност нещо съвсем различно. А сега Манастирите и Компанията имат една обща цел, общ интерес: да спасят човечеството — и света — от опустошението, което му готви една обезумяла богиня.

— Да, добре, схванах — отвръщам аз. — Предполагам, че просто ми е трудно да си спомня как точно успя да ме уговориш да ти помогна.

Гарете поглежда ококорено Рейт.

— Ти се закле, че няма начин…

Най-добрият ми приятел го спира с жест, който прилича на саблен удар в гърлото, навежда глава към мен и ми се усмихва.

— Не съм сигурен какво имаш предвид, Каин — изрича той с равен глас.

Повдигам рамене.

— Всъщност е доста смущаващо. Можеш ли да ми изложиш логиката си отново? Защо реших да ти помогна да убиеш жена ми?

— Логика? — Гарете ахва невярващо. — Каква логика? Имаш ли друг избор?

— Ами, нали знаеш — казвам аз, разпервайки ръце, малко смутен, че не вижда очевидното, — винаги има избор…

— Това е абсурдно! Рейт, накарай го да…

Сабленият удар се превръща в предупредителен пръст, който сочи окото на Гарете; Рейт вече не се усмихва. Той ме поглежда със смразяващ интерес, сякаш съм някакво необичайно и вероятно опасно насекомо.

— Това е единственият начин да спасим света — отговаря той.

— Да спасим света от какво?

— От Палас Рил. От ХРВП.

— Разбираш ли, точно това не мога да го разбера.

Очите на Рейт като че ли хлътват в лицето му и гласът му става предпазливо неутрален.

— Нима?

— Ами на мен ми се струва, че ако тя заплашва целия свят, за да попречи на компанията „Отвъдие“ да копае — отвръщам разсъдливо аз, — значи трябва просто да спрете минната операция и тя ще прекрати заплахата. Не е ли логично?

— Да спрем минната операция? — Гарете е толкова потресен, че започва да пръска слюнки, докато говори. — Имаш ли представа колко ще ни струва това?

— Млъквай, идиот такъв! — сопва му се Рейт, но вече е твърде късно.

— Нима искаш да ми кажеш, че съм сметнал вашата печалба за по-важна от живота на Шана? Не мислиш ли, че това не е много, ммм… — опитвам се да намеря по-мека дума — … вероятно?

В продължение на няколко секунди тишината е нарушавана единствено от стоновете на любовника върху платформата в кратера и от металическото потракване откъм артанските стражи — изражението върху лицето на Гарете ги е накарало да започнат да проверяват оръжията си.

— Ъъъ… — Той поглежда умолително към Рейт.

— Не, не, не, изобщо не е така — отвръща гладко най-добрият ми приятел. — Тя е луда, Каин. Спирането на операцията няма да има никакъв ефект; тя е абсолютно откачила, забрави ли?

— Да. Това не ми се струва като достатъчна причина, за да я убия.

За миг Рейт като че ли изпада в недоумение; двамата с Гарете се споглеждат и мълчат.

Докосвам ръката на Рейт.

— Спокойно, хлапе. Не казвам, че си направил нещо лошо. Просто може би малко… прибързваме, не мислиш ли? Може би първо трябва да опитам да поговоря с нея.

— Не, не, твърде е опасно, Каин — отсича твърдо Рейт. — Тя е твърде опасна. Трябва да бъде унищожена — сега, докато все още можем. Само така можем да сме сигурни.

— Сигурни в какво?

— Да сме сигурни — казва той със зле прикрито нетърпение, сякаш се опитва да обясни очевидното, но не иска да ме обиди, — че тя никога повече няма да застраши Бъдещето на Човечеството.

Начинът, по който набляга на главните букви, ме кара да се намръщя още повече.

— Добре, разбирам. Казваш, че съм се съгласил да ти помогна да я убиеш, защото това е единственият начин да се спаси човешката раса. Така ли е?

— Ами… да — отвръща той с изтънял глас, в който се долавя лека несигурност, но очевидно формулировката му е харесала, защото повтаря напълно уверено: — Да. Бъдещето на Човечеството зависи от теб, Каин.

И за секунда аз мога да го почувствам: мога да почувствам тежестта на всички тези съдби върху гърба ми. Усещам как гръбнакът ми пропуква под тежестта на бъдещето, както основата на глетчер трещи под тежестта на милионите тонове лед отгоре ѝ.

Но…

Въздъхвам и поклащам глава, раменете ми се напрягат и помръдват в леко, неволно движение.

— Бъдещето на Човечеството — с извиняващ тон му отговарям аз — може да ходи да се шиба.

— Какво? — изричат едновременно Рейт и Гарете в съвършен синхрон.

— Твърде е абстрактно — отвръщам неловко аз, разпервайки ръце в търсене на разбиране и дори съчувствие. — То е… безлично, разбирате ли? Тия глупости за „неродените поколения“ не могат да ме впечатлят. От мен се очаква да убия жена ми заради някакви хора, които вероятно дори няма да харесвам?

— Но… но…

Соча с палец Вицекраля.

— Ами ако аз спася тези хора, а после се окаже, че повечето от тях са като Гарете? — казвам аз и потръпвам. — Пфу. По-добре всички да умрем.

— Не можеш да го направиш — промълвя Рейт.

— Нали точно това казвам: не мога да го направя. Няма да го направя.

— Не, не — имам предвид, че не можеш…

— Разбира се, че мога. Защо да не мога?

— Защото… защото… — Рейт търси с усилие подходящите думи, сякаш се страхува да не изтърси нещо, което не трябва. — Защото ми обеща — изтърсва най-накрая той. — Ти ми се закле, Каин.

— Съжалявам — отвръщам просто аз и съм напълно искрен. — Не исках да те разочаровам, хлапе, но ще трябва да намериш начин да го направиш без мен.

Гарете сумти.

— Толкова струват проклетите ти магически сили — ръмжи той на Рейт.

— Това е невъзможно — отвръща Рейт със смръщени вежди. — Моля те, Каин. Това съм аз, Рейт. Направи го заради мен.

— Хей, хлапе, приятел или не, по-добре не ме намесвай в това.

Устните на Рейт мърдат беззвучно. После той поклаща глава и въздъхва, признавайки своето поражение, което е придружено от някакво неохотно възхищение. И когато отново го поглеждам, се чувствам така, сякаш току-що съм се пробудил — раните започват да болят и в паметта ми се появяват смътни спомени от разговора в хотела в Палатин.

Сърцето ми тлее, но аз се усмихвам.

Не е необходимо да ги предупреждавам повече.

6.

— Това е безполезно, Рейт — казва Гарете. — Сега ще го направим по моя начин.

— По твоя начин? — питам аз.

— Сътрудничеството ти — сподавено произнася той — е желателно, но можем да минем и без него. Просто ще те завържем и ще те хвърлим в потока. Сигурен съм, че жена ти ще пристигне навреме, за да спаси живота ти.

Рейт гледа мрачно.

— Може би не направо в потока, а на брега му. Ако той се удави преди пристигането ѝ, тя може изобщо да не се появи. Ценността му като примамка зависи от живота му; мъртъв е безполезен.

— Значи на брега. — Гарете отново намества ремъците на ножницата на Косал и поглежда нетърпеливо към кратера. — Защо се бавят толкова, по дяволите? Тия ремъци ме убиват.

Мъртъв съм безполезен?

Взимам решение за по-малко от секунда. Нямам нищо против да умра. От доста време свиквам с тази мисъл. Измислянето на план ми отнема още по-малко време.

Никак не е трудно да накараш някого да те убие.

Обръщам се към Гарете с мила усмивка.

— Следил си ли актьорската ми кариера, Винс? — питам го приятелски аз.

— Аз… запознат съм с работата ти — отвръща вдървено Гарете с озадачен вид. — Никога не съм ти бил фен; не си падам по насилието.

— Все пак може би ще успееш да отговориш на няколко лесни въпроса. Какво ще кажеш? Една малка викторина на тема Каин, за да мине времето, докато чакаме демона ти.

— Едва ли…

— Каква — питам аз, вдигайки показалец наставнически — е средната продължителност на живота на задниците, които заплашват Палас Рил?

— Заплашваш ли ме? — изръмжава Гарете и пристъпва към мен. — Ти? Сакатият? Да не си луд? Та ти дори не можеш да стоиш прав!

— Добре, признавам: подвеждащ въпрос — казвам аз и се навеждам към него, като се извивам настрани, за да хвана китката му с лявата си ръка. Преди да се усети колко е загазил, аз го дръпвам към себе си, извивам ръката му зад гърба и забивам лицето му в скута ми; прехвърлям лявата си ръка към врата му и го стисвам силно в свивката на лакътя, вкопчвайки се здраво в ремъка на ножницата; кокалчетата на левия ми юмрук се забиват в ларинкса му, а аз го затискам между лопатките с лакътя на дясната ми ръка. — Но трябва да ти кажа, че след теб средната стойност определено ще се понижи.

Артанските стражи ми крещят да престана и да го пусна и други подобни глупости. Чува се групово щракане, когато зареждат автоматите си и ги насочват към мен. За миг се напрягам в очакване светът да се разтвори в пламъците от дулата и ударите от куршуми.

Но вместо това Рейт ги надвиква:

— Спрете! Не стреляйте!

Гарете е забил ноктите си в краката ми, но аз и без това нямам кой знае каква чувствителност в тях. Гърлото му отчаяно се бори срещу хватката ми; тилът му е яркочервен и той започва конвулсивно да потрепва, а проклетите копелета още не стрелят…

— Не разбирате ли, че това е номер? — казва спокойно Рейт. — Това е сложна форма на самоубийство: Каин иска да го застреляте. — Той свива устни като разочарован учител. — Той ни е нужен жив повече, отколкото Гарете.

Рейт повдига рамене и въздъхва:

— Извинявай, Винс.

Ами, мамка му.

От друга страна пък, не е нужно да го оставям жив.

Един монах казва нещо, което не успявам съвсем да разбера, и Рейт му отговаря:

— Определено. Но Каин не трябва да умре. Можете да му причинявате болка колкото искате.

Нечия здрава ръка се протяга над рамото ми; притискам брадичката си към гърдите и се напрягам с всички сили, за да му попреча да ми приложи хватката, в която съм стиснал Гарете. Той ме стисва точно под скулата в абсолютно професионален ключ, който адски шибано боли и заплашва да строши шийните ми прешлени.

— Пусни го — ръмжи в ухото ми на западен диалект, затягайки постепенно ключа, като ми оставя достатъчно време да обмисля какъв ще бъде животът ми, ако ръцете ми са мъртви точно като краката ми.

— Да, бе, веднага, как ли пък не — изгрухтявам аз въпреки болката.

Едно рязко завъртане притиска китката ми към гърлото на Гарете достатъчно силно, за да строши ларинкса му. Пускам го и той полита назад, давейки се в собствената си кръв, а докато се опитва да се изправи, аз сграбчвам с двете си ръце дръжката на Косал, която стърчи над рамото му.

Омагьосаното острие оживява с жужене.

Прерязва ножницата като меко сирене и потъва в рамото на Гарете. Той залита назад сред фонтан от кръв, държейки се за гърлото, и глухо гъргори: „кхк… кхк… кхк“. Монахът, който е застанал зад гърба ми, изругава звучно, когато вижда как жужащото острие се насочва към главата му; ръката, която е стиснала лицето ми, се отдръпва. Сигурно е паднал на земята, защото, докато размахвам острието над и около главата ми, не срещам никаква съпротива.

Гарете ме поглежда; от зейналата рана на рамото му блика кръв, не може да произнесе и дума заради строшения си ларинкс, очите му са разширени от ужас. Повдигам рамене.

— Нищо лично, Винс.

За секунда се озоваваме в патова ситуация. Никой не се движи; артанските стражи са насочили към мен пушките си, но не искат да ме застрелят, а и никой не иска да се приближава в обхвата на Косал.

А точно пък аз не мога да отида никъде.

Гарете със залитане се приближава към ръба на кратера. Все още е прав, но коленете му треперят, омекват — не му остава много да живее. Никой освен мен не му обръща внимание.

— Каин, пусни меча — нарежда ми Рейт и навярно подсилва заповедта си с някаква сила; невидими пръсти направляват волята ми. — Пусни го долу — повтаря той и ръката ми се отпуска. В очите му искрят звездите. Той прави крачка напред. — Точно така. Пусни меча.

— Още една стъпка… — казвам му аз и вдигам острието. То е покрито с някакви непознати рисунки: руни, изрисувани със сребро. — … и ще го пусна право върху гърлото ти.

Руните върху острието сякаш изпиват светлината от очите му и Рейт отстъпва.

И какво да правя сега, мамка му?

Преди да успея да взема решение…

Като личинка, изпълзяваща от устата на мъртвец, над ръба на кратера се появява трупът на Бърн.

7.

Трупът се изправя; разгъва се бавно, както ехиноцереус се разтваря към слънцето. Голата му кожа е нашарена с метални спирали, които проблясват в златно под лунната светлина. Шевовете на корема му, където ножът ми го беше разпрал, приличат на метален цип; перуката, която бе поставена на главата му в стъкления му ковчег, липсва и между алуминиевите скоби, които прикрепят към черепа остатъците от кожата му, се вижда гола кост. По средата на темето му се вижда назъбена дупка, където беше влязъл малкият ми нож — никой няма да се хване да я затваря на главата на мъртвец, — и през нея се вижда нещо стъклено и черно, сякаш консервиращият газ е превърнал остатъците от мозъка на Бърн в обсидиан. Когато най-накрая надига главата си, мъртвите му очи гледат безизразно в нищото с неясната тъпа заплаха на хапеща костенурка, която размахва отворените си челюсти в непрогледно мътна вода.

Зрелището парализира всички ни, дори охраната; всички гледаме, затаили дъх. Долу на платформата Проховци лежи неподвижно — в безсъзнание или мъртъв, няма как да се разбере оттук. Трупът на Бърн протяга ръце, пръстите му мърдат като пипала на анемона, които се протягат към нищо неподозираща плячка.

Умиращият Гарете се отдръпва от него, пръскайки кръв навсякъде от зейналата на рамото му рана. Кръвта оплисква лицето на трупа и тъмният му месест език се стрелва навън като на гущер, за да я оближе. Нещо във вкуса ѝ кара очите му да заблестят.

Дори не виждам движението на ръката му — незнайно как тя е сграбчила здравото рамо на Гарете в мъртва хватка. Пъшкането на Гарете преминава в накъсано хъхрене — което може би е просто опит да изкрещи, — докато трупът го привлича в любовна прегръдка. Обсебеното от демона тяло впива озъбената си зейнала паст в устните на артанския Вицекрал — изкуствено дишане в изпълнение на изнасилвач.

Демоните се хранят с чиста енергия от Потока, но им харесва само една негова разновидност — енергия, настроена към Обвивката на живо същество с вибрации от болка, ужас и отчаяние. Обикновено се спотаяват наоколо в безтелесните си форми като лешояди, обикалят и изчакват появата на нечие страдание, неспособни да направят нещо друго, освен да побутнат в нужната посока нечия депресирана Обвивка. Възможността лично да причинят болка или смърт — достъпна им само във физическа форма, — сигурно им носи безумно удоволствие.

По всичко личи, че демонът, който се е вселил в тялото на Бърн, страхотно се забавлява: трупът има ерекция, която прилича на суров братвурст, дълъг един лакът.

Гарете пищи в отворената паст на трупа.

Свободната ръка на тварта раздира дрехите на още живия Гарете и продължава да дълбае — откъсва парчета плът, забива пръстите си в корема му и изтръгва оттам цяла шепа мускули. Червата на Гарете не издържат и заливат преплетените им тела със съдържанието си, но трупът като че ли не забелязва това. Той протяга ръката си към разкъсаната коремна стена на Вицекраля, кръвта се стича до лактите му, докато вътре влизат първо пръстите, после китката и накрая цялата ръка като гигантски пенис, насочен към сърцето на Гарете.

И някак знам какво прави тази ръка. Знам, че съм прав.

Пряк сърдечен масаж.

Ръчно изпомпва кръвта от сърцето на Гарете, за да поддържа мозъка жив, за да продължат онези сладостни вибрации от мъка, страх и отчаяние. Не мога да си представя какво чувства Гарете, но адски съм сигурен, че никога не искам да го разбирам.

Най-после съпротивата на Гарете преминава в инертни спазматични потрепвания и демонът хвърля тялото му в кратера с една ръка, както хлапе захвърля клечката от облизан сладолед. Трупът на Бърн се протяга като сънлива котка и впива очи в мен с хладна омраза.

От отворената му уста се раздава тракане като от изсипващи се камъни. Тракането спира за миг, докато мъртвите гърди се изпълват с въздух — тъй като тварта не диша, тя е забравила да си поеме дъх, преди да заговори. Тракането се подновява, става все по-бързо и по-бързо, докато постепенно не се оформя в сух, нечовешки безстрастен глас.

— Ти дъррржиш моя меччч.

Това не е Бърн. Душата му не се е върнала в тялото му — не спирам да си го повтарям, но изражението на очите му и звукът на гласа му изсмукват силата ми по-силно, отколкото заклинанията на Рейт. Вече дори не мога да държа Косал вдигнат и когато Рейт пристъпва напред и хваща с едната си ръка дръжката му, а с другата извива китките ми с много ефективен прийом от айкидо, аз дори не се опитвам да се съпротивлявам.

Демонът се обръща към Рейт.

— То умирашшше. — Сигурно говори за Гарете. — Аз гладдден. Не е нарушшшение?

Рейт свива рамене и мърмори нещо, което ми звучи като версия на пословицата „Не прахосвай, за да имаш“ на западен диалект. Той безстрашно се приближава към демона и поставя дръжката на Косал в мъртвата му ръка.

— Разбра ли каква е задачата ти?

Кретен, тъпанар, шибан идиот!

Можех сам да се заколя с проклетия меч. Можех да замахна към собствената ми глава…

Но не се сетих навреме за това.

Трупът хваща Косал за дръжката — и без жива ръка, която да активира заклинанието му, мечът мълчи. Демонът го вдига, оглежда сияещото му под лунната светлина острие и ясния блясък на руните, които го покриват от дръжката до върха.

— Палассс Риллл — изщраква демонът и някакъв абстрактен израз на някогашна похот в очите му ме кара да се чудя дали вътре няма и частичка от Бърн. Внезапно, без да се движи, демонът се озовава точно пред мен. Очите му блестят като стъклени — а може и да са такива, — а от гърлото му се разнася бавен приглушен стон като от стар, уморен любовник на ръба на преминаващ в инфаркт оргазъм.

— Здррравей, Каин — изрича той.

Гърлото ми се свива от усещане за дежа вю, което разбърква стомаха ми, предизвиквайки гадене.

Това не може да се случва. Сигурно сънувам.

— Защооо не бягашшш? Предиии винагиии бягашеее — казва той и острието на Косал се издига напред на едно ниво с щръкналия му пенис. Трупът се навежда към мен и аз усещам в дъха му миризмата на кръвта на Гарете и на консервиращия газ. — Каквооо имааа? Проблемиии с кракатааа?

От гърлото ми се разнасят тихи звуци на отвращение. Опитвам се да хлътна навътре в стола.

Рейт ме докосва по рамото.

— Палас Рил — напомня му той с рязък тон.

— Глааад. Тяяя трябвааа… даа умре бързооо?

— Да — отвръща твърдо Рейт. — Бързо. Мигновено. И точно както ти е казано; иначе ще те унищожи без никакви усилия.

— Ъххх… Глааад… — Гласът преминава в механично стържене като при работа на турбина на празен ход.

— Да, предполагам, че си гладен — отвръща замислено Рейт; безцветните му очи се обръщат към мен и устните му се разтягат в нещо, което според него би трябвало да е усмивка. — И аз си мисля, че съм ти намерил идеалната закуска.

8.

Не знам колко време ме влачи демонът нагоре в планината. Сигурно няколко часа — безкраен кошмар. Главата ми се люшка и не спира да се удря в твърдото му като камък рамо. Губя съзнание и се свестявам отново, припадам от болка, умора и адски шибаната мигрена, която получавам от висенето с главата надолу — все едно развъждам оси в черепа ми. Отдавна съм изповръщал всичко, което е останало в червата ми; сега, всеки път, когато се свестявам, започвам да хълцам на сухо, докато ми се събере погледът. Когато кашлям, усещам вкуса на кръв.

А проклетият меч не спира да ме удря в окото. Отнякъде са намерили друга ножница и са завързали Косал в нея, преди да го препашат с ремъци на гърба на трупа. Въртя китките си под тънката лента на белезниците, които са стегнали ръцете ми зад гърба; тя се врязва в кожата ми и кръвта се стича към лактите, оттам капе върху гърба и продължава по тила ми, за да стигне до челюстта.

Ако успея да освободя поне едната си ръка, за да стигна до дръжката на Косал…

Демонът крачи неуморно напред. За мъртвите му мускули такова нещо като умора не съществува, защото те не разчитат на някаква химическа реакция. Тварта не търси лесни пътища — преминава през прохода по обходни пътечки, изкачва се високо по лицевия склон на Резеца, изкатерва зъберите с нечовешка лекота въпреки босите си крака и единствената свободна ръка.

Преметнат с главата надолу през рамото му, аз мога да видя цялото Седло на Хрил, ширнало се пред очите ми. Хребетът на прохода се е превърнал в змийско гнездо от релси, които пълзят около грубия скелет на недовършеното депо; един митничарски пост бележи грубо официалната граница между Трансдея и Анханската империя. Навсякъде се виждат палатки, от малките двуместни тенти край стените до огромни навеси: столова, заслон за повредени машини, който е толкова голям, че вътре може да се разглобят два локомотива, без да се омешат частите, тоалетни, магазинът на Компанията и още бог знае какво.

Базовият лагер на компания „Отвъдие“: те монтират релси по западния склон на Седлото. Към Империята. Проклетата линия прилича на език, който се е протегнал, за да вкуси от Анхана.

Над източните хълмове се появява горната извивка на слънцето и засипва миглите ми със златисти проблясъци. Предполагам, че няма никакви шансове проклетият демон да избухне в пламъци под първите слънчеви лъчи.

Високо на западния склон на Резеца, малко по-ниско от нас, вече би трябвало да се забелязва изворът, но всичко, което виждам, е нисък тухлен цилиндър, от който започва дълга криволичеща шлюзова тръба, която е монтирана сравнително отскоро, защото капещите ѝ колена още не са започнали да ръждясват. Тръбата се изтича в насмолен дървен резервоар на кокили, от който на свой ред започва мрежа от множество по-малки тръби, спускащи се към издигащия се скелет на депото.

Надолу, по плетеницата от релси, се движи дълга, неорганизирана колона от работници — толкова уморени и замаяни от прекараната на такава височина нощ, че дори не си правят труда да погледнат нагоре, където може да видят нас. Сега, на зазоряване, строителите изпълзяват от палатките си и със залитане и почесване се нареждат за вода пред монтираното на дървения улей кранче; скоро там, където е текло то, пръстта се превръща в дълбока до глезените кал.

И точно от тази кал започва да тече Великият Чамбайген.

Рейт беше останал от другата страна на прохода заедно със своите охранители — фалшиви охранители, осъзнавам едва сега. Сигурно са преоблечени сопита, защото досега не се е родил охранител — камо ли четирима охранители, — които да запазят такова хладнокръвие при вида на онова, което се случи долу край кратера. Сопито обаче никога не се нерви; няма да му мигне окото дори пред шибания Апокалипсис.

Те трябва да останат от другата страна на хребета, защото, ако се доближат до речния ѝ басейн, Шана ще усети враждебните им намерения. Но ще се навъртат наоколо. Не знам какво му има на тоя шибаняк Рейт — не знам защо ме мрази толкова, — но истинската омраза, омразата и в червата, е нещо, което разбирам много добре. Той ще наблюдава.

Демонът ме носи на северозапад, успоредно на потока от отпадъчни води, който се стича от дървения улей, за да се смеси със стичащата се от резервоара вода. Няколкоминутният преход ни отвежда на четвърт миля западно от лагера, където мръсната вода се връща в първоначалното си русло: тясно, плитко корито, което води до малък водопад, който се спуска от може би петнайсетина фута във вир с каменисто дъно. Демонът ме пренася внимателно през скалите, по-далече от лагера, като се движи в коритото на реката. Повърхността на потока е равна и покрита с мазут, а водата мирише на урина и сяра.

Демонът се спуска по скалите покрай водопада и ме хвърля върху един назъбен камък като чувал, пълен с мъртви котки. С вързани зад гърба ръце и безполезни крака аз не мога да направя нищо, за да омекотя падането, освен да държа главата си наведена напред с надеждата, че няма да си счупя черепа. Тя отскача от камъка; изхвръкват ми свитки от очите и мигрената дори изчезва за около пет секунди, преди да се завърне с рев и сила, способна да убие бик.

Демонът потапя едната си ръка във водата и я поднася над лицето ми, изцеждайки мръсната вода върху устните ми. След това загребва още и я излива върху челото ми, оставяйки я да потече по косата ми, кръщавайки ме с мръсотията, в която компанията „Отвъдие“ е превърнала извора на Великия Чамбайген.

След няколко секунди по нервите ми плъзва топлата вълна на присъствие, странно и неопределимо усещане, че съм прегръщан, гален и утешаван от нещо, което се намира вътре в мен. Струпеите започват да се белят от раните ми, докато плътта ми започва да се изцелява.

Това е нейният начин да ми каже, че идва насам.

О, боже, само ако можех да умра, преди тя да стигне дотук…

Само ако…

Докато сълзите прогарят лицето ми като киселина, демонът коленичи до мен и започва да се храни.

9.

Извън света мама пееше заедно с реката; когато на Фейт ѝ ставаше твърде страшно, тя винаги можеше да зарови главата си в чудесните копринени чаршафи, да придърпа завивката върху себе си, да затвори очи и да се понесе с музиката. В първия момент, когато мъжът я грабна и татко ужасно се ядоса, тя наистина се уплаши, но никой всъщност не може да се страхува твърде дълго, не и когато реката пее в главата му.

Защото реката винаги ще си остане река, така че просто няма от какво да се страхува.

Освен това къщата беше наистина невероятна, по-голяма дори от дома ѝ, и се намираше в центъра на Бостън, където Фейт никога досега не беше ходила, и макар че го беше видяла единствено през прозорците на голямата кола на гран маман, беше сигурна, че Бостън също е невероятен. Нямаше нищо против да остане известно време тук, защото хората се държаха много мило с нея през цялото време и никой не я караше да си сгъва дрехите или да си оправя леглото, или каквото и да е друго нещо. Имаше една много възрастна дама, чието име бе Работник Добсън, която като че ли нямаше друга работа, освен да следва Фейт навсякъде и да оправя след нея. Работник Добсън беше доста приятна възрастна дама, макар да не говореше много, но през цялото време се усмихваше и не изглеждаше зла и вече бе успяла да пъхне в ръката на Фейт най-невероятния бонбон на света, който се наричаше „шоколадов трюфел“.

Мама беше много, много заета с лекуването на болните хора в Отвъдие и пееше през цялото време някаква нова песен, която Фейт не разпозна, но веднага хареса. Мама беше доволна и щастлива, затова Фейт също беше щастлива, дори когато Работник Добсън влезе в стаята и я накара да стане от леглото и да си облече официална рокля за Закуската на Шабат. Фейт знаеше, че трябва да бъде с главни букви, заради сериозния начин, по който изглеждаха всички, когато произнасяха думите, и заради роклята, която трябваше да облече; тя беше бяла и мека, дълга до петите, с бухнали ръкави и наистина невероятна сатенена горна част, която приличаше на риза.

Двама Работници, чиито имена все още не знаеше, почистиха стаята ѝ, докато Работник Добсън ѝ оправяше косата, и скоро тя бе готова за Закуската на Шабат. Работник Добсън я хвана за ръката и я поведе надолу по трите реда стъпала на много, много дългото вито стълбище, през големия коридор до трапезарията.

Тя беше наистина голяма, с дървена ламперия, която стигаше над главата ѝ, а над нея бяха залепени сатенени на вид тапети. Масата също беше много голяма, с подредени върху нея свещи и всякакви други работи. Чичовците ѝ — чиито имена вече беше забравила — и гран маман вече бяха седнали на местата си. Зад всеки стол стояха Работници с изискани униформи и сериозни лица. Работник Добсън отведе Фейт до специалното столче, което беше нагласено за нея така, че когато седне в него, тя да вижда цялата маса, също като възрастните. Фейт се изкатери в столчето и внезапно се разкиска.

— Фейт — каза гран маман със зъл глас. — Престани да се кискаш така.

— Извинявай, гран маман — отвърна тя и затисна устата си с двете си ръце, опитвайки се да преглътне доволния си смях.

— Какво чак толкова те развесели, дете? Сподели шегата с чичовците си. Сигурна съм, че ще им хареса.

— Няма никаква шега, гран маман. Просто съм щастлива.

— Щастлива? Разбира се, че ще си. Пристигането в един истински дом трябва да е огромно облекчение…

— Не е заради твоята къща — отвърна Фейт, ухилена до уши. — Щастлива съм, защото татко е тук.

— Какво?

— Не тук тук — обясни Фейт. — Там тук. Той вече е при мама. — Златистите ѝ вежди се сбърчиха озадачено. — Но мама като че ли не е много доволна от това…

10.

Докосването на устните на Хари върна богинята в нейната лична мелодия в Песента на Чамбарая.

От мига, в който напусна Анхана, Палас Рил се потопи в божествените съзвучия на Чамбарая, откривайки в тях многочислени математически повторения на зададената от нея тема: безкрайни Бахови канони върху живота на нейния противовирус. Вниманието ѝ бе отвлечено единствено от страданието на Фейт — момент на майчина слабост, — когато тя отново се превърна изцяло в Шана Майкълсън, заряза задачата си и се устреми към най-близката точка на прехвърляне. Но Хари се закле, използвайки Фейт, че ще се справи с всички дела на Земята, и напомни на богинята, че трябва да завърши делото си. Тя му се довери.

Нямаше друг избор.

Затова се предаде на Песента, наблюдавайки милиардите поколения на своето творение, които се вихреха из съзнанието ѝ като галактика, в която всяка отделна звезда представляваше живот. Тя бе открила пробата от ХРВП в тялото на Крис Хансен и я беше култивирала в собствения си кръвен поток; там сътвори и културата на противовируса. След изнизването на милиард поколения песента на изцелението звучеше все така ясно и чисто, без нито една дисонантна мутация.

Но сега Хари се докосна до нея и Шана почувства болката и яростта му — тя прониза като остра игла разрасналата се язва, в която се бе превърнал изворът ѝ. През всичките левги тя го докосна със силата си; изцели кожата му и успокои сърцето му, докато нейното се сви от истински ужас. Това усещане бе толкова чуждо на природата ѝ, че известно време не успяваше да го определи, нито да открие източника му.

Далечните контрапункти на дъщеря ѝ продължаваха да звънтят в мелодията ѝ, щастливи да са част от нея дори в онова чуждо място, където я беше затворила баба ѝ. Фейт не се страхуваше; баща ѝ беше обещал, че ще се появи, беше обещал, че ще оправи всичко — но въпреки това се беше озовал тук, сам, ранен и измъчен, оставяйки Фейт в ръцете на враговете си.

И тя откри, че може би точно това отравя спокойствието ѝ с ужас.

Грациозната нота в Песента на Чамбарая, която представляваше физическата форма на Палас Рил, прозвуча от любимото ѝ място за размишления — огряна от слънцето горска поляна сред дъбови и орехови дървета, над обрасло с върби поточе, което се намираше на три дни път югоизточно от Анхана — и потърси в Песента следи от една позната фраза, отекваща тема за скалисти бързеи на седем левги нагоре по течението. Улови тази тема и я запя заедно с реката; съчетавайки тези ноти с приспивния ритъм на слънчевата поляна, тя ги понесе заедно през времето и пространството.

Една крачка я пренесе от полянката до бързеите.

Седем левги по-нататък тя дочу тихото ромолене на тресавище, където се смее камъш и под земята боботят корените на достолепни дървета; тя отново вля отделните мелодии в Песента си, за да може да прекрачи от бързеите в тресавището.

И така тя закрачи по реката.

Когато се приближи, тя почувства в него болка, по-силна от онази, която може да изпитва плътта: страх и студена ярост. Ужас. Отчаяние.

И въпреки това около него нямаше никаква заплаха, никаква опасност. Тя можеше да усети вкуса на намиращия се на хребета лагер толкова ясно, сякаш отпадните му води се стичаха право в устата ѝ; смътно чувстваше какофонията от хиляди животи на самия край на речния си басейн. Нищо от онова, което можеше да усети, не му желаеше зло — само прости човешки души, които сляпо копнееха за храна, секс и удобство.

От какво се страхуваше той?

Тринайсет крачки я отведоха до озарения от утринните лъчи склон под прохода, който хората наричаха Седлото на Хрил: изпъкнала земя, свързваща двата назъбени върха, дотолкова покрити със сажди, че бяха придобили цвят на стомана. Тя откри в Песента бълбукащия звън на стичащия се в каменната чаша малък водопад, който се сливаше с бързото туптене на сърцето на Хари. Палас Рил направи последна крачка и се озова до него в каменистата теснина, където бълбукаше водопадът.

Хари лежеше по гръб край вира, наполовина заклещен между камъните. По лицето му имаше пръски от вода, ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата му беше запушена с парцал. Той изстена нещо през парцала, а очите му я гледаха с безумен ужас.

Палас Рил коленичи до него и хладните пръски на водопада нежно опръскаха шията ѝ. Дори миризмата на човешки отпадъци не беше чак толкова неприятна, защото тревата и водораслите по течението на потока се хранеха с тях и избуяваха както никога досега. Богинята докосна бузата му с длан.

— Всичко е наред, Хари — каза тя. — Аз съм тук. — Можеше да използва пойната песен на птиците или бълбукането на водата, цвърченето на мармотите или скърцането на камъните, размърдвани от корените на тревата и шубраците, но вместо това заговори с устните на Палас Рил по същата причина, поради която реши да извади парцала от устата на Хари със собствените си ръце, вместо да използва силата си. Понякога дори богинята трябва да използва човешко докосване.

Сега вече разбираше страданието му: някой го бе захвърлил тук да умре и Хари се страхуваше, че тя няма да успее да пристигне навреме, за да го спаси. Богинята вкара в песента си печалните обертонове на меланхолията. За всичките години, които бяха прекарали заедно, тя така и не бе успяла да го убеди, че човешкият живот е само струйка в потока на живота; когато тази струйка, прекрасна, но краткотрайна, се слее с реката, нищо не е изгубено. Нищо не може да бъде загубено.

Реката е вечна.

По лицето му потекоха сълзи, които се смесиха с мазния слой пръски от потока. Тя развърза парцала, който затъкваше устата му, но Хари тръсна глава настрани, изплювайки мръсната дрипа в потока, и конвулсивно си пое дъх.

— Шана… бягай — изхриптя той; гласът му хрущеше като счупено стъкло. — Това е капан. Бягай!

Тя се усмихна. Защо не можеше да разбере?

— Тук няма никаква заплаха, Хари…

Хари изпищя: безмълвен писък на безкрайна паника.

Писъкът му я сепна и тя млъкна като опарена. Неясната тревога, която я безпокоеше през последните минути, внезапно се размърда под нозете ѝ с тектоничен, инфразвуков тътен. Планетата, от която тя беше част, вече не беше монолитна. Тя установи с нарастващо изумление, че всъщност се страхува.

Хари започна да рита с крака. Викът му прозвуча дрезгаво и кърваво, сякаш повръщаше бодлива тел:

— Шана, проклети да са очите ти, поне веднъж в шибания си живот ме послушай и БЯГАЙ!

Тя се изправи и се накани да се обърне, но не успя: нещо леко я тупна по рамото, малко над ключицата, рязко, но не силно — като удар от дете или токов удар от ключ за осветление, нищо особено; по тялото ѝ бързо премина студена вълна — сякаш ледена тел се спусна от това рамо надолу покрай ребрата от другата ѝ страна. Тя се опита да завърши обръщането си, за да види какво я е ударило, но изведнъж започна да пада, извръщайки се настрани; не чувстваше краката си, не чувстваше лявата си ръка. Протегна дясната, за да смекчи сблъсъка със земята, и силно се удари в камъните, падайки по гръб…

Над нея се беше надвесила жена, облечена в нейните дрехи, но това всъщност не беше жена, не изцяло — просто торс с една лява ръка; на мястото на главата и дясната ръка имаше просто зейнала рана с големината на цял един свят и когато краката се подгънаха и безглавият еднорък труп полетя към земята, алената кръв от прерязаната аорта бликаше като каберне от въртяща се отворена бутилка, проблясвайки в лъчите на изгряващото слънце като спираща дъха с красотата си дъга.

Тя си помисли: Това съм аз. Това е моята кръв.

Опита се да заговори, да каже Хари… Хари, ранена съм, трябва да ми помогнеш, но по-голямата част от дробовете ѝ беше останала в свличащия се торс. Можеше единствено да движи устите си и да издава отчаяни мляскащи звуци с езика си.

Хари — опита се да каже тя, — Хари, моля те…

Тогава над нея се надвеси някаква мъжка сянка, огромна, мощна мъжка фигура на фона на перестите бели облачета в сияйното небе. Фигурата вдигна дълъг меч с широко острие, завъртя го с върха надолу, захващайки го по-удобно, и го отпусна със замах, сякаш забиваше кол в корава пръст.

Острието се насочи право към очите ѝ и тя не видя нищо повече.

11.

През гледащите към градината прозорци ярко сияеше сутрешното слънце, а облечените в ливреи слуги носеха димящи чинии с храна, когато посред обичайната Закуска на Шабат у семейство Шанкс Фейт внезапно скочи от стола си, удари по лакираната махагонова маса с мъничките си юмручета — разкъсвайки старинната ленена подложка с цвят на слонова кост — и изпищя така, сякаш плъхове гризяха пръстите на краката ѝ.

Миг по-късно, преди някой от изненаданото семейство да успее да попита какво не е наред, тя се строполи на пода. В последвалата разтърсваща тишина Ейвъри отчетливо чу жален детски шепот:

— Хари… Хари, ранена съм. Трябва да ми помогнеш. Хари, моля те…

Слугите се притекоха на помощ, но гласът на Ейвъри изплющя като бич над главите им:

— Назад! Не я докосвайте. Добсън, веднага ми доведи Професионалист Либерман.

Фейт нито се давеше, нито се гърчеше; докато всички очакваха пристигането на лекаря от апартамента му в пристройката, Ейвъри стискаше зъби толкова силно, че в ушите ѝ зазвъня.

Името му…

Беше горчиво, тежко, непоносимо мъчително, че в собствения дом на Ейвъри Шанкс нейната собствена внучка бе прошепнала неговото име.

12.

До самия край — горчив и кървав — аз не спирам да си мисля, че трябва да има някакъв начин да се измъкнем. Толкова пъти сме я докарвали дотук — попаднали в капан, без изход, без шансове за оцеляване — и винаги сме се измъквали въпреки всички препятствия, въпреки здравия разум, въпреки липсата на всякаква надежда. Винаги сме намирали начин да оцелеем.

През всяка секунда, която прекарвам тук — проснат на тази скала, докато мръсната вода от лагера облива лицето ми, а демонът в трупа на Бърн пие от мъчителния ми ужас, — аз изброявам наум всички случаи, в които по някакъв начин сме намирали изход. Принуждавам се да вярвам, че Шана ще усети капана, че ще ме спаси, че заедно ще спасим дъщеря ни, че баща ми все още ще е жив, че всички ще си отидем у дома.

Че по някакъв начин отново ще получа моя хепиенд.

Затова, когато тя се появява, а демонът не нанася своя удар, аз се опитвам да я предупредя с очи, с езика на моя ужас; опитвам се да прегриза мръсния парцал с вкус на прах и човешки лайна.

Тя е способна с едно махване на ръката да разгради парцала на съставните му атоми; вместо това се заиграва с възела със своите твърде човешки, твърде пипкави пръсти; когато най-накрая изплювам парцала настрани и ѝ казвам какво да прави, тя не ми вярва, опитва се да ме успокои и целият гневен ужас, който се е насъбрал в мен, изригва в пронизителен крясък, който ѝ затваря устата, и в очите ѝ виждам, че започва да разбира — но тя никога не е била по бързите действия; винаги ѝ е било необходимо време да се настрои, да предвиди неочакваното, а точно сега не съм способен да ѝ осигуря време за това. Мятам се към нея, вия, проклинам, обиждам я с груби думи, правя всичко, за да я накарам да стане, да се размърда, да се махне оттук; и ето че тя става и започва да се обръща…

И умира, изпратена единствено от моите ругатни.

Хванат от безжизнена ръка, Косал не издава никакво предупредително жужене. Трупът се появява изневиделица зад гърба ѝ и острието се движи твърде бързо за окото: успявам да зърна началото на удара и края му — описаната дъга представлява просто сребрист проблясък, който отделя предната част на тялото ѝ от ключицата до ребрата, прерязвайки едната гърда…

И едната ѝ половина се отделя от другата, а на мен не ми е останал дъх, за да изкрещя.

Парчетата от живота ми се разпадат, а нейните вътрешности се изсипват върху скалата с мокър плясък. Демонът Бърн прекрачва безглавия ѝ еднорък торс и се надвесва над нея — лешниковите ѝ очи улавят синината на утринното небе и съвършените ѝ устни мърдат — беззвучно, а косата ѝ сияе в лъскавокестеняв пламък… боже, как ще живея сега?

Но аз, естествено, няма да живея особено дълго.

Трупът вдига меча над главата си и нанася удар с острието надолу. Забива го в тялото ѝ, както се пронизва вампир с кол, само че нейното сърце се намира някъде по-надолу, а мечът със сребристите руни прониква право между очите ѝ, в черепа, през мозъка и достигна до камъка под главата ѝ.

Острието зажужава за частица от секундата, сякаш за да отбележи отиващия си живот. Прониква на една педя в камъка под разсечения ѝ череп и се заклещва; демонът го пуска и дръжката започва бавно да се поклаща в последно сбогом.

— Дааа — мърмори демонът със скърцащия си глас. — Дааа, това е краяяят.

Отново се придвижва с невидима за окото скорост, озовавайки се до мен, и онези стъклени очи се отварят широко, за да ме погълнат целия.

— Дааа, Каииин. Всичкооо е истинааа.

И аз знам точно за какво говори. Знам какво е истина.

Някой друг би попитал: „Защо?“

Аз знам защо.

Всичко това — загубата на кариерата ми, Аби, Фейт, татко и сега… сега… това ужасно нещо — си има причина. Една проста, неоспорима, непростимо егоистична причина. Защото аз не мога просто да седя и да си затварям устата. Защото съм твърде тъп, за да съм наясно. Защото трябва да направя нещо, за да се почувствам мъж.

С други думи, всичко се свежда до едно…

Причиних това на всички и всичко, което обичам, защото за последен път исках да се престоря, че все още съм Каин.

13.

Демонът Бърн държи в ръката си огромния си еректирал член. Прекрачва ме и ме възсяда през гърдите като кошмарен гоблин, а с другата ръка ме погалва по бузата.

— Обииичам те, Каииин.

Навежда се към мен, сякаш се кани да ме ухапе. Или да ме целуне.

— Обииичам теее.

И знаете ли какво? Мисля, че казва истината.

Обзема ме странно спокойствие, кухо безгрижие. Най-невероятното е, че по някакъв странен, неочакван начин просто го приемам. Мисля, че знам какво следва; виждал съм го десетки пъти при хора, които са получили ужасни — дори смъртоносни — рани.

Синдромът „Добре съм“.

Независимо какво ви се е случило, щом премине първоначалният шок на недоверие, първото нещо, което си мислите, е: „Ами можеше и да е по-зле.“ Винаги сте донякъде изненадани колко добре приемате всичко, каквото и да е, от нож в червата до смъртта на дете. Няма да се изненадам, ако Шана е умряла, мислейки си: „Всъщност не е чак толкова зле.“

Демонът Бърн гали лицето ми със студената си твърда ръка и се храни…

И може би точно това е причината за моя синдром „Добре съм“: един демон изсмуква отчаянието ми, ужаса ми, мъката ми. Може би точно това имат предвид хората, когато поклащат тъжно глави и си мърморят един на друг: „Просто още не го е осъзнал.“

Те казват също: „Демоните още се хранят.“

Засищайки собствения си ненаситен глад, демоните ни правят услуга.

Но заситят ли се, по-добре се пазете.

Точно затова аз просто си лежа тук, върху острите камъни, с лице, опръскано от кръвта на Шана, до вътрешностите ѝ, които се плакнат във водата на потока, с безполезните си крака и безполезния си живот и не чувствам нищо друго освен надежда, че трупът просто ще ме убие, докато все още е гладен.

Защото имам представа какво се задава и не искам да съм тук, когато пристигне.

Демонът Бърн облизва устните си и на едната му буза с мокро чмокане се отваря малка кръгла дупка; през другата му буза щръкват нащърбените зъби, а на челото му се появява друга дупка. Едното от стъклените му очи се пръсва и главата му се отмята настрани като на кон, ужилен от оса, и в този миг някъде отвисоко в планините се чува механичното потракване на химически автомати.

Звучи точно както във филмите.

Шибано силна стрелба — продължавам да се надявам, че някой от тези куршуми ще рикошира и ще ми пробие черепа, но не ми излиза късметът. Сигурно стрелците са от Социалната полиция; всички знаят, че сопитата никога не пропускат.

Нови куршуми разкъсват плътта, повличат трупа напред и го карат да се тресе в някакъв шантав танц, докато той размахва ръце и крака, опитвайки се да се задържи върху мен. Но стрелбата се засилва и един плътен залп го измита от скалата.

Докато лети надолу, чувам няколко глухи удара в скалите.

И сега вече чувствам липсата му: усещам я в термоядрената огнена топка, която се уголемява в гърдите ми, изпепелява сърцето ми и опърля гърлото ми, и о, боже, о, боже, о, боже, о… боже…

… боже…

14.

Цяла вечност по-късно: носен по течението, се поклащам безнадеждно в обширния безмилостен океан; пред очите ми се движат сенки и чувам гласове — слаби гласове, идващи от неизвестната, непозната вселена, която се простира отвъд обсебилата цялото ми съществуване болка.

Споразумението ни беше абсолютно точно и ясно, казва глас, който звучи едновременно човешки и изкуствено: като звуците, които биха издавали говорещите кукли, ако имаха уста и гърло от плът. Той ще бъде отведен в столицата и екзекутиран. Мечът ще бъде обезопасен.

Гласът, който отговаря, е пълна противоположност: макар думите да са произнесени сухо и отчетливо, той звънти като отпусната тетива на лък. Да, разбира се, ще се погрижа. Що се отнася до меча, той е реликва от свети Бърн и принадлежи по право на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот. За него ще бъдат положени специални грижи.

Отварям очи и извръщам главата си към тях, за да им кажа да си затварят устата, и виждам онзи шибаняк Посланика да си говори с един от фалшивите охранители.

Между тях двамата дръжката на Косал продължава да се поклаща в дъгата от водни пръски като стрелка на метроном, която отмерва нивото на всички безполезни шумове в света. Пръските се събират в струйка, в мъничко ручейче, порозовяло от кръвта ѝ, която се стича по скалите, встрани от потока, и изсъхва под лъчите на яркото слънце.

Нейните очи, разделени от острието, което е забито в черепа ѝ, все още са ясни и чисти. Водните пръски са отмили прахта и те продължават да проблясват като скъпоценни камъни, а аз не мога да разбера защо продължавам да дишам.

Рейт извръща собствените си проблясващи очи към мен.

— Какво ще кажеш, Каин? — пита той с подигравателна престорена заинтересованост. — Готов ли си за тръгване?

Не съм в състояние да отговоря.

Рейт свива рамене и се обръща към фалшивия охранител.

— Моите благодарности. Предайте топли поздрави от Манастирите на вашите началници в компания „Отвъдие“. Кажете им, че се извиняваме за смъртта на Администратор Гарете, но вие сам можете да свидетелствате, че беше неизбежна.

— Съгласен съм — отвръща фалшивият охранител. — Посолството ще бъде уведомено за пристигането на новия Вицекрал.

— Готови сме да го посрещнем в духа на истинското братство — отговаря Рейт самодоволно. — Сбогом.

Фалшивият охранител не отговаря; сопитата никога не се сбогуват. Той и останалите се обръщат безмълвно и се отдалечават от скалата.

Бях се надявал да ме убият. Но очевидно е било безполезно.

Все още дишам, но това не означава, че съм жив.

Затова, когато Рейт освобождава Косал, затискайки главата на Шана с крак, за да го издърпа от скалата, аз не чувствам нищо.

Затова, когато се навежда над мен и бледосините му очи проблясват със същия глад, който бяха излъчвали стъклените топчета в празните очни ябълки на Бърн, и казва:

— Аз съм Рейт от Анхана. Ти, Каин, си мой пленник и ще умреш.

… изобщо не се изненадвам да чуя собствения си неясен глас да отвръща:

— Аз не съм Каин. Каин не съществува. Каин е мъртъв.

И това някак си го изпълва с възторг. Той се изправя със сияещи очи и разперва ръцете си встрани, сякаш иска да обгърне целия свят. Отмята назад главата си и крещи към безкрайното небе:

— Денят дойде! Денят дойде! И аз съм!

Силите ми стигат да се зачудя тъпо какво си мисли, че е, но не са достатъчни, за да помисля върху отговора. В момента единственото, за което мога да мисля, е Фейт.

Не мога дори да си представя какво ти е причинило всичко това.

Господи, Фейт… Знам, че не можеш да ме чуеш, но…

Господи, Фейт.

Съжалявам.