Острието на Тишал

1.

Когато съзнанието му отново пресече границата на света, той лежеше по очи върху мръсен калдъръм с обърнато наляво лице и топлите като кръв камъни се забиваха в бузата му. Около него се вихреше огнена буря. Някой с болезнено силни ръце натискаше гърба му, за да изпомпа речната вода от дробовете му. Отвори уста, за да каже нещо, но вместо това повърна вода, примесена с кръв. Тя оплиска дясната му ръка, неговата дясна ръка, и той я сви в юмрук.

— Мисля, че се свести — рече някой.

За цяла една лепкава вечност той не можеше да си спомни кой е и къде се намира. Беше сънувал, че е Каин, че лежи сакат в собствената си мръсотия. Озарената от пламъците нощ не му подсказваше нищо, а ноздрите му бяха затъкнати с противната воня на донжона. А сега вонята на отходно място бе изместена от по-тежка смрад: остра и горчива, не много по-различна от миризмата на пушека, който излизаше от артанските минни машини в Трансдея, докато те гризяха склоновете на планината.

Същите силни ръце го обърнаха по гръб. Погледът му се плъзна покрай двете непознати лица към талазите от черен дим, които скриваха звездите.

— Посланик — произнесе нечий глас, заглушавайки бученето на пламъците. — Магистър Рейт, чувате ли ме? Трябва да ви преместим оттук. Как е дишането ви?

Точно така — помисли си той. — Рейт. Аз съм Рейт.

Беше му трудно да си поеме дъх, но не знаеше дали причината е във водата, която бе останала в дробовете му, или е заради топлината на пожара, който бушуваше наоколо. Плътен мехур от чужди спомени изригна от блатистия кръвоизлив в мозъка му, но се пукна и изчезна, преди да успее да го сграбчи.

— Рейт, кажете нещо — обади се друг глас, дрезгав и пресипнал, сякаш се бе продрал от викане.

Над него се надвеси нечий силует, който после приклекна отстрани. Алените пламъци осветяваха половината от обгорялото му лице, а другата половина беше скрита в тъмна сянка. Прошарена брада бе набола по долната му челюст, а кървясалото му око изглеждаше така, сякаш не беше мигало няколко дни. Човекът носеше роба на Манастирски посланик, измачкана, разкъсана и покрита с мръсотия.

— Изгубих трима монаси в горящото масло, докато те изваждахме от реката — произнесе рязко той. — Трима добри мъже. Последните добри мъже. Последните мъже, на които можех да се доверя. Сега разполагам с теб и искам отговори.

Той се наведе по-близо, поглъщайки Рейт с гладен поглед.

— Какво е значението на този меч? Какво ти направи той? В какво се превърна ти и какво стори с този град?

Рейт машинално разпознаваше чутите думи, но не можеше да разбере смисъла им.

— Магистър Деймън — изрече предупредително един от монасите. — Трябва да тръгваме. Животът ни е в опасност тук.

Деймън свирепо оголи пожълтелите си зъби и се обърна към мъжа:

— Ще чуя отговора му! Не можеш да ме спреш!

— Каквото и да каже, няма да има никакво значение, ако огънят ни изпепели — отвърна мрачно монахът и с изненадващ животински рев Деймън се хвърли към гърлото му. Двамата се стовариха на земята и се скриха от погледа на Рейт. Той не можеше да извърне главата си, за да ги види, но чуваше пъшкане и злобни проклятия, придружавани от звучните удари на юмруци в мускули.

Опита се да влезе в ментално зрение, да използва силата си там, накъдето не можеше да насочи погледа си, но видя само вихрещия се наоколо пожар. Опита се да се надигне на лакти, да се претърколи настрани, за да се изправи до седнало положение, но не успя.

Лявата му ръка беше парализирана.

Пръстите на дясната му ръка опипаха безчувствената зона, която започваше от гръдния му мускул и обхващаше цялото му рамо, продължавайки по цялата ръка, която беше мъртва като месо в помещение за опушване. Опита се да извика, но от устата му излезе единствено приглушено грухтене; опита се да се оттласне с крака, заора с пети в земята. Но всъщност риташе само с единия крак; левият беше безчувствен като ръката му.

Помогнете ми — беззвучно прошепна Рейт. — Моля ви, някой… някой да ми помогне…

И вместо да бъде погълнат от пламъците, той се видя проснат безпомощно под ножовете, ноктите и зъбите на мъже и жени, лишени от човешкия си облик заради болестта на Гарете; кръвожадни призраци, чиито опустошени души бяха водени единствено от глада и похотта си. Струваше му се, че усеща дъха им, който приличаше на вонята от кланица, че чувства топлите им лиги по шията си…

Звукът от битката беше погълнат от рева на бушуващите пламъци.

— Ето — изпъшка Деймън някъде встрани. — Ето, това е наказанието за предателство. Някой друг ще оспори ли властта ми?

Рейт присви очи, опитвайки се да прогони парещите сълзи.

Деймън се изправи до него и устата му бе омазана с кръв. Той облиза разранените кокалчета на пръстите си и изхриптя:

— Кое е то? Знам, че ти е известно, Рейт. Кой ни причини това?

Единственият звук, който успя да излезе от устата на Рейт, беше едно задавено, гъргорещо: „Не… не…“

Деймън се приближи още повече.

— Дни наред — промърмори той — аз очаквах появата ти. Сега двамата сме свързани, Рейт, ти и аз. Този град се превърна в лудница. Ти знаеш защо и можеш да ми кажеш какво да направя, за да го спася. Аз съм безкрайно търпелив, но сега търпението ми вече се изчерпва. — Изкривените му като ноктеста лапа пръсти се вкопчиха в мъртвата лява ръка на Рейт и Деймън я повдигна със смесено изражение на похот и ненавист. — Вече съм много гладен.

Лицето му се сгърчи и той отблъсна ръката на Рейт; отдръпна се замаяно настрани като мъж със световъртеж, който отстъпва от ръба на скала.

— Защо не ми помогнеш, Рейт? Знам, че можеш. Не разбирам защо ми отказваш…

Да ти отказвам? — беснееше мислено Рейт. — Погледни ме! Защо не ме погледнеш? Какво точно се очакваше от него?

— Заради водата ли е? — попита тихо Деймън, докосвайки безчувствената лява ръка на Рейт със сгърчените си пръсти. — Знам, че сме отровени, но трябва да разбера откъде може да се вземе чиста вода. Тя е единствената ни надежда, Рейт. Единствената надежда за града. Защо не ми кажеш? — Деймън наведе глава, извърна лицето си настрани и прошепна: — Толкова съм жаден…

Рейт можеше само да го гледа, задушаван от паниката, която беше сграбчила гърдите му.

— Кръвта е, нали? — рече внезапно Деймън и отново се обърна към Рейт. Очите му горяха. — Затова не искаш да говориш. Разбирам. Чистата вода няма да помогне — вече е твърде късно. Единствената ни надежда е да намерим кръв. Чиста кръв. Кръвта е живот. Трябва да пием кръв. Трябва да поддържаме живота си чрез самия живот.

Деймън отново сграбчи мъртвата ръка на Рейт. Този път я поднесе към устата си и устните му се сгърчиха от едва сдържан глад и отвращение.

— Твоята кръв ли е, Рейт? Нея ли трябва да пием? Кръвта на човека, който стана бог? Затова ли не искаш да говориш? Затова ли искаш всички да умрем? Защото не желаеш да споделиш кръвта си?

Кръв — помисли си Рейт. — В кръвта е отговорът. Но той не можеше да улови спомена. Беше научил нещо за кръвта, нещо важно. Откъде?

Богинята.

Беше го научил от богинята.

Заедно с осъзнаването го изпълни и удивление: Откога тя престана да бъде за мен Кралицата на актирите, а си остана просто богинята?

И ето: всичко беше вътре в него. Не бе успял да съхрани всичко, което бе споделила с него, но и не беше нужно: едно малко късче бе достатъчно. Кръв…

Той си спомни за кръвта.

Деймън заби зъби в китката на Рейт; долната му челюст се движеше ритмично, но Рейт почти не забелязваше случващото се.

Аз мога да го спася. Мога да спася всички.

Този път сълзите, които потекоха по бузите му, бяха от благодарност.

Деймън отдръпна окървавената си уста от китката на Рейт.

— Заболя ли те? Съжалявам за това, Рейт. Съжалявам наистина. Но аз трябва да получа кръвта ти. Без нея ще умра, а когато аз умра, посолството ще загине, а с него и Манастирите, и Империята, и целият ми живот ще си отиде за нищо. За нищо, разбираш ли? Естествено, че не разбираш; твърде си млад. Твърде си млад и силен, за да осъзнаеш безсилието на човек, който е вършил работата си години наред, всеки месец, всеки ден…

Рейт събра всичките си сили и призова менталното си зрение да раздвижи тялото му като кукла на конци. Размърда устните си и езика, произнасяйки:

— Ннне, Деееймън… Рааазбирааам… Мооога да… пооомогнааа…

— Можеш ли? Ще го направиш ли? — В очите на възрастния мъж проблесна надежда. — Какво трябва да свърша? Какво искаш от мен?

— Ннне моооята кръ… — произнесе Рейт. После въздъхна дълбоко и се опита да говори по-ясно. — Кръв. Да спасссиш… трррябвааа… — Той се концентрира максимално и упорито принуди устните и езика си да произнесат отчетливо думите, които му бяха нужни, за да спаси света. — Не моята кръв — рече той. — Кръвта на Каин.

2.

Рейт висеше с главата надолу върху широкото рамо и със стиснати зъби се опитваше да остане в съзнание. Пред сивкавосините му очи се мяркаха изцапани с масло камъни и краката на монаха, който го носеше; с невидимите очи на съзнанието си той можеше да види всичко.

Деймън и малката група Посветени бързаха по обгорилата земя и се промъкваха между стените от пламъци по хлъзгавия от маслото калдъръм. Сградите на доковете бяха започнали да се срутват; понякога монасите бяха принуди да се крият в опасно тесни улички, за да избягват групите от въоръжени с кофи войници, които трополяха по пътя. Заедно с гражданските доброволци те вече не се опитваха да спасяват отделни сгради, а по-скоро да ограничат разпространението на огъня; опитваха се да засипят маслото с пясък, създавайки прегради пред пожара, но пламъците се прехвърляха през тях, прескачаха от стена на стена, от покрив на покрив и скоро черното масло се просмукваше в пясъчните купчини и се разгаряше наново.

Често войниците и доброволците се бореха не само срещу пламъците, а и едни срещу други. И най-малкото неразбирателство можеше да доведе до кръвопролитие, а насилието беше по-заразно и от болестта, която го пораждаше. За двубой може и да бяха нужни двама, но за атака бе достатъчен и един. Както и за убийство.

Във всяка битка победител беше огънят.

В мрачните дълбини на сърцето си Рейт усещаше тъмната безлична сянка, която се приближаваше към града по течението на реката. Не беше сигурен с кое от всичките и сетива ги усеща — това бе поредният дар от богинята и бога, които се бяха борили в съзнанието му, — но увереността беше толкова силна, че не оставяше място за съмнение.

Артанците идваха.

Посветените стигнаха до средата на Моста на рицарите и се спряха. Пред тях — там, където краят на каменната дъга се свързваше с масивните греди на подвижния мост, беше израсла гора от високи дъбови дървета, от чиито преплетени клони капеше лъскаво масло.

— Ще успеем — рече решително запъхтяният Деймън. — Насам… — Той се обърна към мъжете, които водеше, и посочи с пръст. — Ти… ти си най-силният. Ти ще носиш Посланика на раменете си. Ти и ти — робите ви са мокри. Съблечете ги и го увийте с тях; мокрият плат ще го защити донякъде от пламъците, ако те ни настигнат, докато сме все още на моста.

И в думите му Рейт откри отговора: въпреки убийствената си деменция Деймън си оставаше същият. Той концентрира менталното си зрение, за да проговори още веднъж. Заради изтощението му движението на устните му се струваше като търкаляне на канари.

— Ннне.

Деймън не му обърна внимание, защото изучаваше неестествената гора, която се издигаше пред тях.

— Рийд — огледай здравата лява стена. Руул, Коул, огледайте дясната стена и средата. Трябва да изберем най-чистия път или никой от нас няма да оцелее.

— Ннне — повтори Рейт. — Оставеете ме туук.

— Няма да го направим — промърмори разсеяно Деймън. — Ти си гражданин на Манастирите, изпаднал в беда…

— Оставеете ме туук — изрече по-силно той. — То… това е зааповед.

Деймън се извъртя, стисна врата на Рейт в смазваща хватка и го повдигна с едната си ръка от рамото на монаха с неестествената сила на побъркан човек. Наведе се към него достатъчно близо, за да го захапе, и изръмжа:

— Никога не се осмелявай да даваш заповеди на мой отряд! Никога! Тук аз съм властта! Аз! Ясно ли е?

Рейт му отвърна с безизразен поглед.

— Нне — рече той. — Нне сси.

— Назначен съм от Съвета на братята…

— Оссвобождавам те от длъжноост.

— Нямаш това право!

Рейт постепенно засилваше контрола над устните и езика си и говореше все по-уверено.

— Аз ссъм… иззбран от Съвета Посланик… в Арта. Прри ак-тирите. Каин е ар-танец. Това… — Той леко махна със здравата си ръка към горящия град — … това е д-дело на актирите.

С огромно усилие на волята той започна да произнася думите с максимална отчетливост.

— Имам ппълната власт да се договарям с Арта… и с актирите. Ааз… коммандвам тук.

Деймън издържа погледа му с достойнство въпреки опърпаната си мръсна роба и омазаното с кръв лице.

— Ще подам възражение — заяви той. — Ще подам възражение пред Съвета.

— Ннаправи го. Ддо тогава си оссвободен от длъжноост.

Деймън пусна врата на Рейт и отстъпи назад, навеждайки глава. Рейт потупа по хълбока монаха, който го носеше.

— Осстави ме доолу.

Монахът се подчини и положи внимателно Рейт върху студения камък.

— Ддеймън? — каза младият мъж.

Отговорът прозвуча приглушено, сякаш на устата му ѝ беше трудно да произнесе думите, и въпреки това отчетливо:

— На вашите заповеди. Господине.

3.

Рейт издаде заповедите си толкова бързо, колкото му позволяваше изтощението, и Посветените се затичаха напред през умиращите дървета на Моста на рицарите. Очите му почти се затваряха; беше преживял толкова много и така се беше изморил…

Деймън се загледа с копнеж след хората си.

— Все още не мога да разбера — рече той с вид на изгубено малко момче. — Как ще ни спаси това?

— Ппомогни — рече с неохота Рейт. — Поммогни ми… да станна.

Деймън коленичи и преметна мъртвата му ръка през собствения си врат. Бавно, с общи усилия, двамата успяха да изправят Рейт на крака.

— Сега какво ще правим? Къде ще отидем? — попита Деймън с натежал от сълзи глас. — Боя се… боя се, че нямам сили да те нося, Рейт. Съжалявам — не се чувствам добре. Знаеш ли, че не се чувствам добре?

— Към Ссъдебнаата палаата — изпъшка Рейт. — Кръвта… кръвта на Каин…

— Но как ще успеем да влезем вътре? Съдебната палата ще е затворена за през нощта — а е построена като крепост! Ще ни е необходима обсадна машина…

— Етто… — изрече Рейт. — Етто ккак…

Той протегна пипалата на менталното си зрение. Не бяха нужни никакви усилия, за да намери онова, което търсеше; същата странна, неочаквана кинестезия, която му помогна да усети вледеняващото приближаване на артанците, направи това действие толкова просто и естествено, колкото докосването на една ръка до друга в мрака.

Пламъците на повърхността на реката изригнаха нагоре и се разделиха встрани, образувайки кръг. Водата в кръга беше абсолютно спокойна като планинско езеро в безветрен летен ден. И от центъра на този кръг се издигна Мечът на свети Бърн.

Рейт привлече меча към себе си — през пламъците, дима и тъмнината.

Когато пръстите му хванаха дръжката, острието зажужа, пробуждайки се към живот, и изстреля по ръката му импулс от сила, която достигна до лявата половина на тялото му и разцъфна като киселинна огнена топка — и той я почувства. Нещо в тялото му се беше скъсало и докосването на Косал го бе съединило.

Той отблъсна Деймън настрани, скочи на крака и издигна меча към небето; силата се изстреля от острието като мълния.

Така — помисли си той. — Ами, добре тогава.

Рейт свали меча и сиянието се изгуби.

— Няма да е необходима обсадна машина — рече той с мрачно задоволство. — Да вървим, Деймън…

Деймън изкрещя: див, животински крясък от болка и ужас. Той залитна назад, вкопчил ръце в гърдите и рамото си, после падна на колене. Започна да разкъсва дрехите си; вече не крещеше, а хриптеше приглушено, опитвайки се да си поеме дъх. Рейт веднага се озова до него.

На робата на Деймън се беше появило черно маслено петно с размера на юмрук; преди Рейт да успее да се зачуди откъде се е появило, плътта под него започна да пуши и пламна. Докато Деймън разкъсваше дрехите си, маслото се размаза по ръцете му и по тях се появиха мехури с такава бързина, че се пръснаха, преди кожата да успее да се разтегне достатъчно; пръстите му започнаха да се подуват и да изпускат киселинен дим.

Рейт сграбчи робата на Деймън, разряза я с един замах на Косал и бързо съблече останките от тялото му. Смачка ги на топка и започна да забърсва гърдите и ръцете на Деймън, доколкото можеше с едната си ръка, защото не смееше да остави меча на земята.

Най-после Деймън се отпусна върху студените камъни на моста, сви се в зародишна поза и затрепери от болка със сълзи в очите. Рейт гледаше вцепенено парцалената топка в ръката си, неспособен да проумее онова, което вижда: робата беше подгизнала от масло и от разкъсаните ѝ краища то капеше върху камъните на моста.

Рейт пусна робата на земята и тя цопна с мокър звук. Той вдигна лявата си ръка; огледа я от всички страни, търсейки някаква следа от човешка кожа сред лъскавата, влажно проблясваща черна обвивка.

Той сви дланта си в юмрук и през порите на кожата му потече гъста течност — черното масло на Слепия бог.

4.

Когато се добраха до Десета улица във Финансовия квартал, Рейт позволи на Деймън да седне на стъпалата пред къщата, която се намираше точно срещу Съдебната палата. Той се отпусна с въздишка върху хлъзгавия от маслото камък и отново се сви, прикривайки обгорените си гърди. Очите му придобиха отнесения поглед на човек, използващ Техниките за контрол. Рейт се скри в сенките, притиснал жужащия Косал към бедрото си.

Десета улица беше пълна с народ: хора с торби на гръб и вързопи в ръце, хора, които бутаха колички, и хора, които дърпаха каруци, хора, които стискаха ръцете на деца или каишките на домашни любимци, хора, които се суетяха насам-натам с насълзени от ярост очи и крещяха имена, които не можеха да се чуят сред останалите викове и вопли.

След като Мостът на глупците и Мостът на крадците вече горяха — както повечето от домовете и препитанията им, — хиляди хора се бяха натоварили с най-ценните си притежания и се втурнаха към западната част на Стария град само за да открият, че Мостът на рицарите също се е подпалил; дъбовата гора, която бе избуяла от гредите, беше пламнала малко след като Рейт бе пренесъл Деймън през нея. Сега единственият изход от острова беше дългата арка на Моста на кралете — а той беше блокиран от цяла рота тежковъоръжени пехотинци, чийто капитан беше твърдо решен да удържи тълпата потенциални грабители по-далеч от Южния бряг.

Пламъците пъплеха бавно на запад през криволичещите улички и по покривите на къщи, прехвърляха се през каналите и преминаваха по дъсчените мостчета: навсякъде, където достигаше вятърът. Целият град на изток от Пътя на измамниците гореше и приближаването на пожара изтикваше все повече хора към финансовия район. По улиците вече умираха хора: от време на време тълпата се разделяше, разкривайки тялото на някой, който е бил стъпкан, пребит с тояга или намушкан с нож. Самата река обгръщаше с огнени ръце Стария град — маслото се стичаше по течението ѝ, превръщайки я в огнен ров.

Косал жужеше в лявата ръка на Рейт, ронейки мънички капки черно масло. Рейт ги гледаше как капят. Смътно си спомняше агонията, която беше изпитал заедно с богинята, когато черното масло ги заля за пръв път; дясната половина на тялото му — чистата половина — се беше покрила с мехури и изгаряния и сега плътта му беше придобила твърдостта на преварено месо. Не чувстваше особена болка и това допълнително подхранваше страховете му.

Някъде дълбоко в съзнанието му пулсираха слабо, но настойчиво, като натрапчив фрагмент от мелодия, заседнал в ума му, животите на всички, които се намираха близо до реката — призраците на живите. Най-ясните бяха на мъжете и жените, които се тълпяха в улиците около него; усещаше също и мъжете — най-вероятно войници — във вътрешността на Съдебната палата. Успя дори да долови проблясъците на объркване и гняв у монасите, които бързаха да се въоръжат и да се барикадират в посолството: между тях избухваха свади и в няколко от стаите се въргаляха жертви на породените от вируса убийства.

Можеше да почувства и други призраци: ужасени призраци, свити зад спуснатите щори; призраци с омазани в кръв уста, които се кискаха налудничаво; дори няколко отпуснати призраци, които хъркаха в постелите си, далеч от пожарите и лудостта, обхванала града.

Можеше да почувства и призраците под краката си: нечовешки призраци, които се движеха в пещерите, ужасени и подивели; почувства тяхната луда кралица и чу как гръмотевичната ѝ заповед за убийство отеква в сърцето на всяко огре и първороден, трол и дървесно духче. Видя образа на мишената им и почувства желанието им за кръв; тогава осъзна, че ако закъснее, на Каин може да не му е останала достатъчно кръв, за да спаси света.

Друга част от страховете му бе онова, което видя от другата страна на улицата: вратата на Съдебната палата беше отворена и на верандата пред широкото стълбище пазеха двама бронирани офицери от Божиите очи.

Фасадата на Съдебната палата пулсираше в оранжево с отразената от пламъците светлина и сияеше с покритието си от черно масло; бръшлянът, с който бяха обрасли стените ѝ, сега се беше превърнал в джунгла от преплетени лози, които гниеха и заливаха с масло на вълни широката веранда. Божиите очи се размърдаха притеснено, опитвайки се да се отдръпнат от маслото, и хвърляха изпълнени с копнеж погледи към улицата, сякаш само страхът от нещо, далеч по-ужасно от огъня, ги задържаше на поста им.

Останалата част от страховете на Рейт включваше същото, което плашеше и тях. Той можеше да го усети.

Със същите сетива, които бяха доловили приближаването на артанците по реката, той почувства нещо огромно, мрачно и яростно във вътрешността на Съдебната палата: някакъв ранен звяр се облизваше в гладно мълчание. Божиите очи се страхуваха от звяра, но не знаеха, че те самите бяха част от крайниците му; Рейт се страхуваше от звяра, защото го познаваше.

Почувства как тъмният поток се стичаше по меча в мозъка му и се вкопчи в него със силите на собственото си съзнание. Силата си е сила — помисли си той. — Трябва да събера колкото мога.

Той почувства вратата, която богинята бе затворила в съзнанието му, същата, която докосването до меча бе отворило отново. Насочи волята си към тази врата и я разби на парчета, за да не се затвори никога повече. Щеше сам да понесе болката, легионите плъхове, които гризяха вътрешностите му. Щеше да носи стигмите, останали от черното масло.

Достатъчно малко наказание за огромните му грехове.

Рейт хвана Косал за предпазителя и жуженето му секна. Лявата му ръка можеше да се свива в юмрук и левият му крак издържаше тежестта му. После бавно, внимавайки да не се докосне до дръжката на меча, го затъкна в колана си.

— Деймън — каза той. Изправи замаяния мъж на крака и грубо го разтърси. — Деймън, съвземи се. Веднага. Това е заповед.

Погледът на Посланика бавно се върна на фокус.

— Да. — Лицето на Деймън беше пребледняло от болка. Той обгърна обгорелите си гърди с ръце, сякаш му беше студено. Носеше единствено панталона си и ботушите. — Да… Рейт? Ти ли си, Рейт? Какво… какво…? Боли ме, Рейт. — Гласът му звучеше жаловито. — Трябва да се върна в посолството. Боли ме, а те имат нужда от мен.

Рейт сплете пръстите си в сложния възел, който настройваше ума му по специфичен начин. Маслото, което течеше от лявата му ръка, караше кожата му да цвърка и пуши, но умът му бе господар на плътта; той щеше да приеме болката, щеше да я посрещне с радост и така откри, че може да приеме и страховете си. Страхът му, както и болката, се превърна в обикновен факт.

— Ти ще останеш тук и ще изчакаш войниците от посолството — каза той. — Когато пристигнат, поеми командването. Охранявайте Съдебната палата. Превземете я и не я отстъпвайте. Не позволявайте на никой да влиза, докато не получите разрешение от мен или някой, който е изпратен от Съвета на братята. Ясно ли е?

— Но…

— Ясно ли е?

— Да. Да, господине. Да. Но… но…

Рейт го остави до вратата и слезе на Десета улица. Повечето хора в тълпата отстъпваха встрани пред него; онези, които не го правеха, Рейт леко докосваше с лявата си ръка. Писъците и димът, който се издигаше от раните им, бяха повече от достатъчни, за да убедят всички да му правят път.

— Но… — извика след него Деймън. — Вашата заповед… Това е обявяване на война?

— Войната вече се води! — промърмори тихо Рейт, повече на себе си, отколкото на Деймън. — И настъпи моментът за действия.

И той започна да се изкачва по стълбището на Съдебната палата, за да се изправи пред Божиите очи.

5.

Докато Рейт изкачваше стъпалата, единият от офицерите каза:

— Не можеш да влизаш тук.

Рейт стигна до изцапана с масло веранда и се спря на безопасните пет крачки разстояние.

— Защо? — попита кротко той.

— Хайде, приятел, връщай се обратно на улицата — каза му вторият пазач и посочи тълпите с меча си. — Никой не може да се качва по тези стъпала.

— Но аз искам да вляза.

— Връщай се на улицата — настоя офицерът. Той пристъпи към Рейт и вдигна меча си. — Съдебната палата е затворена през нощта. Разкарай се.

— Но вратата е отворена.

— Не е твоя работа… — започна офицерът, но Рейт отново сплете пръстите си, без да обръща внимание на цвърченето на кожата им, и го прекъсна.

— Кажи ми защо е отворена вратата.

— Защото напоследък Патриархът има проблем с вратите — отвърна офицерът. — Не обича да се затварят зад него, когато влезе в някое помещение.

Партньорът му го зяпна изненадано.

— Дори! Да не си полудял?

Офицерът го погледна изненадано.

— Какво?

— Патриархът? — рече Рейт.

— Дори, млъквай — тросна се другият офицер. Той се изстъпи пред колегата си и също насочи меча си към корема на Рейт. — А ти се разкарай оттук. Нищо не си чул, ясно ли е? Патриархът изобщо не е тук и ако споменеш нещо за това, ще те намеря и ще те убия.

Но гласът му не звучеше чак толкова уверено, а очите му гледаха втренчено омазаните с масло ръце на Рейт.

— Ти, ъъъ… — промърмори той, мръщейки се, — по-добре иди си измий ръцете. Не знаеш ли, че това нещо е опасно?

Много по-добре от теб, помисли си Рейт. Той отново сплете пръстите си.

— Аз съм Посланик Рейт от Манастирите. Патриархът изпрати човек да ме повика. Веднага ще ме отведете при него.

— Аз, ъъъ, аз… — заекна офицерът. — Ваше Превъзходителство, дрехите ви, не знаех…

— Веднага — повтори Рейт. Без да изчака отговор, той се плъзна между офицерите и влезе в тъмната Съдебна палата.

— Параклисът — извика офицерът след него. — Той е в параклиса. Аз, ъъъ, аз трябва да остана на поста си, имам…

— Сам ще го намеря — отвърна Рейт и закрачи в сумрака.

Атриумът на Съдебната палата представляваше огромно сенчесто помещение, нашарено с танцуващи оранжеви кръстове — приближаващият се пожар рисуваше по стените отраженията на кръстообразните прозорци. Рейт влезе, накуцвайки, и потропванията на ботушите му отекнаха глухо. Беше влизал в Съдебната палата десетки пъти; като момче беше работил като паж в „Императорски вестоносец“, за да помогне на баща си при заплащането на обучението си в училището към посолството. Но да я види потънала в разкъсван от огнени езици мрак… и тази миризма…

Съдебната палата винаги бе имала един особен мирис: парфюмите, пудрите и благовонните масла на благородните съдии се смесваха с потта на уплашените обвиняеми и се просмукваха завинаги във варовика. За Рейт тази смесица от парфюм и вина завинаги си остана миризмата на правосъдието.

А сега в Съдебната палата миришеше само на гниеща растителност и горящо масло.

Параклисът някога бе служил за светилище на Проритун, бога на небесата, който беше и пазител на хорските клетви и защитник на Анханските закони. Тук съдиите се молеха и се пречистваха, преди да се явят в съдебната зала. Жрецът на Проритун винаги беше тук, упълномощен от бога на небесата да дава благословията му на съдиите и да им предоставя временна защита срещу убеждаваща или принуждаваща магия. Макар Проритун вече да не властваше в Анханските съдилища, параклисът остана. Но сега беше олтар на Ма’елкот.

Вратата му също беше отворена, а от двете ѝ страни стояха Божии очи.

— Хей, ти — каза единият от тях с напрегнат, но тих глас, сякаш се страхуваше да не бъде чут. — Не знам как си влязъл тук, но трябва да си вървиш. Махай се.

Рейт спря в една колона от светлина, която озари едната половина от тялото в алено, а другата скри в плътна сянка. Той сплете пръстите си.

— Аз съм Посланик…

— Не давам пукната пара кой си, приятел. — Офицерът пристъпи напред и върху дрехите му затанцуваха отблясъците от пожара. — Докато преброя до три, да си изчезнал оттук, иначе ще те убия. Едно.

Рейт се намръщи. Възможно ли бе влиянието на Проритун все още да се усеща тук? Той отново сплете пръстите си.

— Свали меча си.

— Две.

— Хайде, махай се оттук — обади се другият офицер. — Той говори сериозно.

Рейт се вглъби в себе си. Въздъхна и прехвърли тежестта на тялото си към пръстите на краката. Неохотно постави дясната си ръка върху дръжката на Косал.

— Не искам да се бия.

— Това си е твое желание. — Офицерът отново пристъпи напред; озовавайки се на една крачка от Рейт, той каза: — Три.

Но не го нападна. Може би, заставайки толкова близо до Рейт, бе забелязал собствената си смърт в тъжните му бледи очи.

— Ваше Сиятелство? — извика звънко Рейт. — Ваше Сиятелство, аз съм Рейт… Посланик Рейт.

— Как ли пък не — рече офицерът.

— Ваше Сиятелство, трябва да поговорим.

От вътрешността на параклиса се разнесе гробовен грак, който отекна в празната стая:

— Махай се.

— Чу човека, приятел — каза офицерът, приближавайки се още повече към него. Той вдигна меча си така, както момче вдига пръчката си, за да подплаши улично куче.

— Ваше Сиятелство, става въпрос за Каин — рече Рейт. — Трябва да поговорим за Каин.

Настъпи продължително мълчание; никой не помръдваше от мястото си.

— Пуснете го.

Офицерът отстъпи назад и показа с меча си вратата. Рейт мина покрай него, без да го поглежда, но усети промяната в стойката на този гладен ранен звяр.

— Недей — каза просто той.

После спря и зачака. Маслото от лявата му ръка падаше на плътни капки върху пода.

Пазачът зад гърба му неохотно свали вдигнатия меч.

— Не можеш да ме уплашиш.

— Така е — съгласи се Рейт, без да се обръща. — Но мога да те убия, макар да не ми се иска.

Той отново усети размърдването на гладния ранен звяр — но този път той бавно отстъпи. Рейт кимна на себе си и тръгна напред.

6.

Високите стени на параклиса сияеха със слаба отразена светлина; тя проникваше пред цветните стъкла на вентилационните шахти и падаше на меки вълни върху редиците пейки за коленичене, разположени от двете страни на алеята. Танцът и пулсът на отразената светлина сякаш вдъхваше живот на каменния Ма’елкот. Статуята му с височина от два човешки ръста се извисяваше до олтара, а пред нея на пода лежеше вързоп от мръсни парцали, вонящи на масло и пушек.

Рейт стоеше неподвижно в нефа и гледаше към бога.

Една сълза се отрони от дясното му око, плъзна се по бръчката край устата му и безшумно капна от брадичката му. Бавно, чувствайки се внезапно слаб и стар, Рейт се отпусна на едно коляно и наведе глава. След това удари с юмрук малко над сърцето си и протегна ръка към образа на бога, разтваряйки пръсти. Прости ми, татко — помоли се той. — Нямам друг избор.

Сълзи бликнаха от очите му.

Прости ми.

И въпреки това някъде в сърцето му гореше таен пламък. Дори сълзите, които се стичаха по лицето му, му се струваха неискрени — изиграни. В какво се превърнах?

— Рейт…

Гласът се разнесе откъм олтара. Той повдигна глава и установи, че вързопът от мръсни парцали в подножието на статуята се беше разгърнал и разкрил сгърчено от умора лице, омазано с мръсотия. Парцалите се размърдаха и се раздвижиха по неприятно разтеглив начин, сякаш покриваха някакво желеобразно морско същество.

— Ваше Сиятелство — каза Рейт. — Благодаря, че ме приехте.

Купчината парцали се отърси и бавно се надигна, достигайки човешки ръст.

— Знам защо си тук.

Съмнявам се, помисли си Рейт и без да се изправя, каза:

— Дойдох да спася града и Империята.

— Не ме лъжи, Рейт. — Парцалите се затътриха към него през нефа. — Всички ме лъжат. Не мога да разбера защо всички си мислят, че вече не мога да разпознавам истината. — От купчината парцали се протегна бледа като на мъртвец трепереща ръка, която го сочеше с вдървените си пръсти. — Дошъл си за Каин. Подкрепяш го още от самото начало.

— Ваше Сиятелство, мога да ви помогна. Имам лекарство. Мога да ви върна здравето.

— Не ме лъжи! — Ръката замахна към него, сякаш го проклинаше. — Ти ми даде тази идея — да го доведа тук. Ти го накара да се изправи срещу мен, срещу града ми. Всичко това… — Ръката направи голям кръг, обхващайки безграничното опустошение на града и Империята. — Всичко това се случи заради теб. Ти си виновен, Рейт! — Пръснаха се бели капки слюнка. — Ти! Ти! Ти!

С всеки вик обвиняващата ръка се приближаваше все по-близо. Рейт наведе главата си още повече; вперил поглед в разкъсания, омазан с масло подгъв, който едва прикриваше разранените и кървящи боси крака, той каза:

— Ваше Сиятелство, моля ви…

Виковете преминаха в крясък, призоваващ Божиите очи; отвърна му тропот на ботуши — много ботуши.

— Ваше Сиятелство, има лекарство. Можете да се спасите. Империята може да бъде спасена…

Треперещата ръка го посочи:

— Арестувайте този мъж! Арестувайте го и го убийте!

— … човечеството може да бъде спасено — завърши тихо Рейт.

Заобиколиха го кожени ботуши.

— Добре, приятел — всичко свърши. Дай ни тоя меч.

Рейт се изправи.

Около него стояха петима Божии очи с голи мечове в ръце. Зад тях чакаха още трима. Гладният ранен звяр го беше докопал.

— Мечът, приятел. Не можеш да се биеш с всички ни.

Рейт вдигна лъскавата си черна лява ръка, а дясната се приближи на инч от дръжката на Косал.

— Напротив, мога.

— Ще загубиш.

Рейт леко махна с лявата си ръка към говорещия офицер и капките черно масло опръскаха лицето му; в същия миг сграбчи Косал и извъртя събудилото се острие така, че то веднага преряза колана му. Офицерът падна по гръб, виейки от болка; маслото беше попаднало в очите му и от тях изригнаха пламъци. Друг гледаше тъпо парчето от меча си — Косал беше прерязал острието на един пръст над предпазителя.

Но когато двамата отстъпиха назад, останалите излязоха напред.

— На съвестта ми тежи много смърт — рече Рейт. — Убийството ви няма да ми струва нищо. Но ако искате да поживеете още, по-добре се махайте оттук.

Откъм парцалите се разнесе гласът на звяра.

— Всеки, който прекоси този праг, докато предателят е още жив, ще изпита цялата тежест на Имперското правосъдие.

— Вече няма Имперско правосъдие — им каза Рейт. — И този мъж няма да доживее изпълнението на наказанието ви. Вървете си.

В отговор те само се спогледаха, за да координират нападението си.

Рейт беше посредствен фехтовач, но Косал компенсираше всички грешки на приносителя си. Неотразимото му острие не се спираше нито пред щитове, нито пред париращи оръжия, а бронята не му оказваше повече съпротива от голата кожа. Чувствайки движението на звяра, Рейт отрази атаката още преди да е започнала: за няколко секунди подът около него беше засипан от парчета разрязани мечове и щитове. Всеки, който се приближеше отдясно до Рейт, биваше посечен от Косал; всеки, който се приближеше от лявата му страна, изгаряше от черното масло.

Но той беше сам, а те бяха шестима. Рейт също кървеше: от разсеченото бедро и от дълбоката рана под ребрата си. Въпреки заканите си той не уби никого. Това бяха същите мъже, които се опитваше да спаси — и не беше сигурен как щеше да реагира скритата в острието богиня, ако Косал убиеше някого.

Счупените мечове бяха заменени от ножове, но Очите се поколебаха. Глупаво беше да се напада с ножове въоръжен с меч мъж; да се опита подобна атака срещу мъж, въоръжен с Косал, беше чисто самоубийство.

Измина една минута, после втора, после трета.

— Страхливци! — изсъска звярът. Парцалите си проправиха път между офицерите. — Страхливци! Предатели! Злодеи! Вижте как Ние се справяме с предателите! — Изпод разкъсаните ръкави щръкнаха остриетата на два ножа и Патриархът се нахвърли срещу него.

Реакцията на Рейт беше автоматизирана през годините, прекарани в училището на абатството, от часовете на учебната арена, от милионите удари по кожените торби, пълни с пясък. Той веднага прехвърли Косал в лявата си ръка, направи половин крачка напред, прехвърляйки тежестта си върху левия крак, и дясната му ръка се сви в юмрук, който се изстреля напред, изграждайки невидима стена пред брадичката на Патриарха. Брадичката се удари в стената, костта срещна кост…

И Тоа Сител се стовари на земята.

Повалих Патриарха, помисли си равнодушно Рейт.

Божиите очи гледаха озадачено; те също не можеха да повярват, че Рейт го е направил. Той отново си помисли: Повалих Патриарха, сякаш повтарянето на думите наум щеше да направи действието по-реално.

В какво се превърнах?

Рейт погледна към Божиите очи.

— Бягайте — каза им той.

И те побягнаха.

7.

Рейт впери поглед в неподвижното тяло на изпадналия в безсъзнание Патриарх и изпита ужас от това колко добре се чувстваше. Не беше щастлив — никога повече нямаше да бъде, — но беше спокоен. Съсредоточен.

Овладян.

Сякаш собствената му брадичка бе срещнала същата стена, която юмрукът му издигна срещу Тоа Сител, и ударът бе размърдал разни неща в съзнанието му; сега за пръв път той започна да разбира…

Останал сам в параклиса, сред танцуващите отражения на пламъците Рейт отново се върна към молитвата. Но този път не падна на колене, не наведе глава и не сведе поглед, както го бяха учили. Вместо това се изправи като мъж и впери поглед в каменните очи на своя бог. Отново удари гърдите си с юмрук и протегна ръка към него, разтваряйки пръстите си.

Но го направи с лявата си ръка и от нея се стичаше черната отрова на Слепия бог.

Аз съм Твое Любимо дете — помисли си той. — Винаги ще Те почитам. Сега и завинаги любовта ми и предаността ми ти принадлежат. Както и моето преклонение.

Но не и подчинението ми.

Винаги ще бъда Твое Дете, но аз вече не съм дете.

Има твърде много деца; мнозина остаряват, но не порастват. Мисля, че щеше да ми хареса да съм един от тях, но очевидно не ми е писано. Съдбата ми е друга.

Той си позволи една горчива усмивка.

Прости ми, татко, защото най-накрая разбрах какво трябва да направя.

8.

Шумът от караулката достигна до Рейт още докато се намираше в широката зала пред параклиса: заплахи и сълзливи молби, яростен рев и писъци от болка. Когато стигна до витата стълба, вече беше болезнено силен. Стиснал Косал в едната си ръка и ремък в другата, Рейт измина и последните няколко стъпала.

В малкото преддверие шестима мъже в ризници със символите на Божиите очи крачеха напред-назад и ръкомахаха, сякаш спореха на нисък глас, който не можеше да се чуе заради шума. Той се вдигаше зад стоманената врата — вътре, в самата караулка — която беше претъпкана с отчаяни паникьосани мъже, облечени в униформи на донжонската стража. Пазачите се бореха помежду си, хапеха се и се драскаха, опитвайки се да се доберат до вратата; десетки ръце се вкопчваха в решетките и се протягаха към офицерите, които охраняваха преддверието.

Рейт ги наблюдаваше известно време, после кимна мълчаливо и предпазливо допря острието на Косал към каменния ръб до него. Косал захапа камъка с пронизително стържене. Събралите се в преддверието мъже подскочиха стреснато и запушиха ушите си с длани. Той бавно извъртя острието, изрязвайки парче от стената, сякаш камъкът беше просто твърдо сирене. Парчето заподскача по стъпалата към пода на преддверието, търколи се бавно по него и се спря. Настъпи тишина.

Рейт насочи Косал към Божиите очи.

— Вие можете да си вървите.

Те гледаха изучаващо окъсаните му дрехи; от едната им страна капеше черно масло, а другата бе подгизнала от кръвта, която се стичаше от раната на хълбока и промушването под ребрата. Един от Очите се изпъна и пристъпи напред.

— Имаме заповед да пазим тази врата…

— Не ме интересува. Махайте се.

— Самият Тоа Сител…

Рейт подръпна ремъка, който държеше в другата си ръка. Иззад ъгъла, с примка на шията, с вързани ръце и парцал в устата, откъснат от собствените му дрехи, се появи Негово Сиятелство Тоа Сител, Наместник на Империята и Патриарх на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.

Изцъклените му очи гледаха безизразно в нищото; когато Рейт слезе по последните няколко стъпала в преддверието, Патриархът се спъна и залитна, падайки на колене. Дори не понечи да се изправи. От запушената му уста се разнесе нисък животински вой. От безжизнените му очи потекоха сълзи.

В есенното прошумоляване на изненадано поет дъх се вмъкна жуженето на Косал.

— Вървете — каза Рейт.

След като се спогледаха, офицерите бавно и предпазливо го заобиколиха и започнаха да се изтеглят по стълбите.

— Хей — извика един от пазачите иззад вратата. — Хей, ами ние? Не можеш да ни оставиш тук — не знаеш какво става там долу!

— Ами, осветли ме.

От множеството гласове, прекъсващи се един друг, Рейт успя да сглоби историята за избухналия в Ямата бунт. Той си помисли: Каин, и си спомни нечовешките призраци, които бродеха в пещерите: пещери, които бяха свързани с донжона чрез Шахтата.

Рейт отиде до вратата и вдигна Косал над главата си. Хората зад решетките бързо се отдръпнаха назад. От ключалката изхвръкнаха искри, когато острието я преряза, и вратата се отвори. Рейт отстъпи настрани, навивайки каишката на ръката си, сякаш Патриархът бе някое непослушно куче, и изпрати безмълвно с поглед тичащите нагоре по стълбището пазачи.

Преддверието утихна. Вратата на донжона зееше отворена. Стъпалата, които водеха надолу, бяха тъмни като зейнала уста. Рейт си пое дълбоко дъх, погледна надолу и сви рамене. После заслиза по стъпалата, влачейки Патриарха след себе си.

Докато слизаше, живите призраци, които се бяха наблъскали в тясното ъгълче в съзнанието му, постепенно избледняваха; той вече не усещаше методичното приближаване на артанските войски по суша и по вода. Когато стигна до долната площадка на стълбището, Рейт за пръв път от ужасно много време остана съвсем сам в съзнанието си. Дори жуженето на Косал утихна.

Той спря и се намръщи.

Ако зад тази врата наистина бе избухнал бунт, той не го чуваше. Единственият шум, който се чуваше, беше тътренето на наранените боси крака на Патриарха. Откъм караулното помещение се процеждаше слаба светлина; Рейт виждаше единствено бледите проблясъци на големите пирони, с които беше закована месинговата обшивка на вратата. Той погледна към смътния силует на Тоа Сител, но не намери никакъв отговор в мълчаливата му фигура.

Натисна предпазливо бравата на вратата. Беше заключена — или някой я държеше от вътрешната страна. Рейт притисна ухо към металната обшивка. Сега вече чу гласове от Ямата, много гласове, макар да не успя да различи отделните думи във всеобщото тихо мърморене. Позволи си да въздъхне тихо и кимна.

Чрез дихателни упражнения се потопи в Техниките за контрол и създаде в менталното си зрение яркия образ на Каин такъв, какъвто го беше видял последния път, окован в талигата, която се движеше под звуците на „Божие правосъдие“ в изпълнение на имперския военен оркестър. Допълни образа с всеки белег, който бе забелязал през петте дни, прекарани на баржата, с всяка струйка пот, която бе оставила следи върху прашната му кожа; добави посивелите коси по слепоочията му и си представи прошарената четина по брадичката и бузите му.

След това премахна от получения образ слънчевата светлина и музиката; изтри талигата и оковите; накрая премахна дори туниката и панталона от грубо домашно платно. Остана само Каин.

И Рейт го видя. Смътна размазана фигура като обгърната от мъгла.

Той седеше върху купчина парцали и прокъсани дрехи, които незнайно защо напомняха на трон; беше облечен със стара сива туника, разнищена по подгъва и толкова протъркана, че чак бе станала прозрачна, която незнайно как се превърна в блестяща броня. В краката му лежеше умиращ елф; до него беше коленичил огромен мускулест огрило, който увиваше платнени парчета около зачервените крака на Каин с ръцете си, които също бяха бинтовани; пред него стоеше изправена едра жена, която бе хванала ръцете си зад гърба като ученичка на изпит. Косата на Каин бе побеляла още повече, отколкото си спомняше Рейт, а брадата му бе порасла дълга и рошава; бузите му бяха хлътнали; гладът и болестта бяха причина очите му да хлътнат дълбоко в черепа.

Но тези очи все още блестяха ярко като въглени в тъмна пещера.

Той тръсна глава, за да прогони видението от съзнанието си, и избърса челото си с ръкава на ръката, която държеше меча. Рейт беше видял Каин не такъв, какъвто бе в действителност, а такъв, какъвто искаше да го види: увит в мъглата на легендата. Повече от човек: митичен герой.

Сигурно вече е мъртъв — помисли си той. — Още много ще умрат и много ще бъдат наранени. Но някой сигурно е докоснал кръвта му. Някой може да я е вкусил, ако е била отмита от водата или е потекла от раната му. Това може да е достатъчно.

Трябва да е.

Опита се да привлече силата на менталното си зрение, за да отключи вратата така, както бе успял да го направи преди цяла вечност с ключалката на офиса на Гарете, но силата го бе напуснала. Имаше някакви смътни спомени — нещо, свързано със скалата, в която бе изсечен донжона, — но не си направи труда да напряга паметта си; имаше и друг начин.

Рейт пъхна острието на Косал в процепа между крилата на вратата и го плъзна надолу, докато не срещна съпротива. Концентрира се максимално и успя да изпрати импулс енергия към меча; той оживя за миг, без никакви усилия разсече металната пластина и отново замлъкна. Задъханият Рейт трябваше да се облегне за момент на каменната стена, за да възвърне силите си. Когато натисна бравата с ръката, в която държеше каишката на Патриарха, вратата се отвори.

Застанал в сянката на касата, Рейт се озова пред внушителен брой арбалети, насочени към гърдите му; намираха се в ръцете на хора и елфи, застанали в дъното на балкона, на около стотина фута от него. Някъде близо до него прозвуча глас:

— На балкона. Бавно и без номера.

Рейт излезе на светло.

На няколко крачки вдясно от него друга малка група със смесен състав от различни раси държеше заредени арбалети; от такова разстояние парапетът на балкона не можеше да предложи никаква защита.

— Остави долу меча — нареди един от тях.

Рейт не им обърна внимание. Той пристъпи напред към парапета и погледна надолу към Ямата. Върху купчина от парцали и дрехи, превърната в трон, облечен в стара сива туника, която блестеше като излъскана стомана…

Около него стояха елф, огрило, жена…

Поглед твърд, като стените на донжона: състояние на духа, при което и най-неочакваното се приема без мигване на окото.

— Рейт.

— Каин — отвърна Рейт.

Продължителен, напрегнат, измерващ поглед: в мълчаливата среща на леденосивите и пламтящите черни очи се проведе цял разговор. Рейт беше принуден да сведе поглед.

— Можеш ли да ми дадеш една причина да не те застрелям на място? — попита Каин.

Рейт подръпна ремъка, привличайки Тоа Сител до парапета така, че Каин да може да го види. Патриархът измуча през затъкналия устата му парцал.

— Я виж ти — рече Каин.

Като че ли за миг се замисли, преценявайки ситуацията; след това скръсти ръце на гърдите си и леко наклони глава настрани.

— Това — рече той — ти осигури билет за слизане до долу, за да ми разкажеш какво, по дяволите, си замислил.

Един от стрелците на балкона каза:

— Той е въоръжен.

Каин кимна и заговори тихо на елфа, който като че ли дремеше в краката му; елфът повдигна глава и отвори очите си, които бяха толкова трескави, че дори от разстояние десетина ярда на Рейт те му се сториха като окървавени яйца. И тези възпалени очи го погълнаха.

Той се олюля.

Елфът каза нещо на Каин, което Рейт не можа да чуе, след което положи главата си върху парцалите и отново затвори очи.

— Не се тревожете за него. Пуснете го да слезе — каза Каин на стрелците.

Рейт поведе Тоа Сител по дългата извивка на балкона и надолу по стълбата. Групата затворници се разстъпиха през него, за да му позволят да отведе Патриарха при Каин.

Той чувстваше тежестта на погледите им като хамут на раменете си; гърбът му се преви под натиска ѝ, краката му с усилие се местеха по камъка. Наблизо стоеше огрилото — по-близо до Рейт, отколкото до Каин — и погледът му пламтеше яростно. Жената също го гледаше, но по-скоро преценяващо, отколкото заплашително. По крака му се стичаше кръв и той ясно чуваше бавното капене на черното масло от лявата му ръка.

— Това е Косал — изрече с равен глас Каин.

Рейт повдигна меча. Огрилото премести тежестта на тялото си напред.

— Да.

— Използвал си го.

Рейт погледна към бавно бликащата кръв, която се просмукваше в дрехите му.

— Не особено добре.

Каин не отговори.

— Дойдох… — започна Рейт със слаб глас, закашля се, пое си дълбоко дъх и продължи по-уверено: — Дойдох, за да те помоля да спасиш света.

9.

Каин му отвърна с усмивка, която бе тънка и хладна като острие на сабя.

— Нима?

— В кръвта ти — продължи Рейт — има… има противовирус… — Той се запъна на непознатата дума — … който е лекарство срещу болестта на Гарете.

— В моята кръв?

Каин се облегна назад в парцаления си трон и втренчи поглед в нищото.

— Да — отвърна Рейт.

— В моята кръв… — повтори бавно Каин, но с изумление в гласа, сякаш това обясняваше някаква дългогодишна загадка.

— Да — отново рече Рейт. — Мъничка капка е достатъчна да спаси човек, а после той самият ще носи в себе си това лекарство и може да го предаде на…

— Знам как става — прекъсна го Каин. Изумлението се изтри от лицето му, оставяйки само равнодушно, каменно изражение. — И какво очакваш да направя?

Рейт го погледна в очите, но не прочете нищо в тях. Поклати недоверчиво глава и привлече Тоа Сител към себе си.

— Капка от кръвта ти, Каин. Само за това моля. Една капка. Можеш да спасиш живота му.

Каин вдигна дясната си ръка и я огледа така, сякаш тя представляваше някаква екзотична машинария с непознат дизайн и неясно предназначение. Гледаше кокалчетата на пръстите си, докато ги свиваше в юмрук; после ги разтвори отново. Погледна отново към Рейт, сви рамене и протегна ръката си с дланта нагоре.

— Аз какво печеля от това?

— Каин — рече търпеливо Рейт, — той е Патриархът. Империята се нуждае от него.

— Майната му на Патриарха. — Каин се оттласна напред и облегна лакти върху коленете си. — Последния път, когато се приближих на такова разстояние до тоя дребен свиркаджия, той ме намушка с нож. Майната ѝ на Империята. И докато сме на тая тема, майната ти и на теб.

Рейт знаеше, че няма смисъл да хаби сили в спорове и уговорки; все пак той беше най-добрият в света специалист по Каин.

— А ти какво искаш?

Усмивката на Каин стана напрегната.

— Първо — отговори той с мрачно задоволство, — макар да знам, че не е хубаво да се присмивам на поваления враг, бих искал да ти напомня: ти ми каза, че вече никога няма да има значение какво искам аз. — Зъбите му се белнаха. — Мамка му, хлапе, при мисълта за това в стомаха ми става топло и меко, сякаш току-що съм изял котенце. Второ? — Той протегна другата си ръка. — Ти какво предлагаш?

— Свободата ти… — започна Рейт, кимвайки към стълбата.

Протегнатата ръка махна презрително.

— Свободата ми няма нищо общо с теб.

Рейт се олюля. Краищата на стаята се размиха и се свиха в тунел, който се разтегли неимоверно, и единственото светло петно в далечината беше лицето на Каин.

— Каквото и да е тогава — рече уморено той. — Дори живота ми.

— Живота ти? Огледай се, глупако. — Петима или шестима стрелци се прицелиха внимателно в него. — Животът ти вече ми принадлежи. Просто още не съм решил какво да правя с него.

— Тогава какво, Каин? — попита тихо Рейт и притвори очи, замаян от загубата на кръв и поражението. — Какво? Кажи ми. Кажи и ако е по силите ми…

— Ще кажа, когато го измисля — отвърна той и отново се облегна назад. — А сега ми разкажи какво, по дяволите, ти се е случило.

Рейт го погледна безизразно, неразбиращо. Думите отекваха в тъмния тунел в главата му в безсмислено ехо.

— Как се озова тук? — поясни Каин. — Как получи тези рани? Какво се е случило с лицето ти? Изглеждаш така, сякаш са те сварили в масло. Как, мътните го взели, успя да вържеш Патриарха на каишка? И каква е тая гадост по ръката ти?

Рейт вдигна Косал. Оранжевите пламъци на фенерите затанцуваха по изрисуваното със сребърни руни острие. Хвана го за предпазителя и го насочи надолу, за да може да го огледа. После отново го стисна за дръжката и използва последната си останала енергия, за да съживи острието, след което допря върха му в каменния под. Отдръпна ръката си от дръжката и отстъпи назад, оставяйки меча да се поклаща леко между тях двамата, и протегна ръката си така, сякаш го предлагаше на Каин.

— Аз… — изрече хрипливо той и се прокашля, за да прочисти гласа си; усилието от кашлицата изстреля пъстроцветни искри в тунела, който ставаше все по-дълъг и все по-тъмен. — Аз разбрах за какво служат тези руни — каза той и припадна.