Острието на Тишал

1.

Абсолютно анонимен дигитализиран глас като с нож преряза неясната глъчка.

— Администратор Майкълсън.

Хари откъсна поглед от тефтера за автографи, който беше подписал, и видя собственото си отражение, четирикратно изкривено в огледалните шлемове на отряд социални полицаи.

Дъхът му секна.

В този момент успехът и славата на Каин изгубиха значението си; изгубиха значението си хилядите поклонници, тълпящи се около своя кумир в тази необятна затоплена зала; изгубиха значението си авторитетът на кастата на Администраторите и статусът на управител на Студията; изгуби значение всичко над фундаменталните основи на личността му. А под тях той беше просто Работник.

Всеки Работник знае, че евентуален проблем със сопитата би бил последният проблем в живота му.

— Администратор Хари Капур Майкълсън. Вие сте арестуван.

Поклонниците отстъпиха назад, мърморейки и разменяйки си разтревожени погледи. Хари не можеше дори да разбере кой от сопитата говори с него.

Изложбената зала около него заедно с всички плакати и фенове сякаш се сплеска като двуизмерен евтин плакат; само сопитата запазиха плътността си. Глъчката от гласовете и музиката и гръмките обявявания от високоговорителите се сляха в жужене, все едно муха е затворена в черепа му.

Хари гръмко се изкашля. По какво обвинение? — искаше да попита, но думите заседнаха в гърлото му като къс полусдъвкано месо. Той не се съпротиви, докато един от сопитата завързваше китките му с пластмасови белезници. Двама го държаха за ръцете, а трети стискаше приготвена шоковата си палка.

Последният протегна към него палмпада си.

— Къде е това дете?

На екрана се виждаше ярка бодра снимка, която Хари веднага разпозна: снимката за спомен от посещението на Екзозеума преди година.

— Фейт? — попита той глупаво. — Тя е тук…

В следващия момент стисна зъби така, че му закънтяха ушите.

Беше организирал срещата с поклонниците си пред ДетЗоната — огромен комплекс от преплетени извити тръби и конзоли за игри, заемащ целия ъгъл на изложбената зала. Зоната гъмжеше от деца, наглеждани от възпитатели, така че родителите спокойно да могат да се забавляват на конвента. Фейт с още дузина деца беше на конзолата на „Обаждане до Незает“ — тя беше избрана за водеща, а половината от децата вече бяха отпаднали. Когато Хари вдигна поглед, отпаднаха още двама. Нищо чудно, тя бе много добра на тази игра.

Но онова, което бе накарало Хари да стисне зъби, беше висока и слаба жена с къса коса и брадичка като брадва. Стоеше до оградата около ДетЗоната; беше се озъбила — върху нормално човешко лице това би минало за усмивка. Тя наблюдаваше децата с очи, студени като охранителни камери. Носеше Бизнесменската си униформа, а около нея имаше четирима телохранители с емблемите на „Синтек“ върху ръкавите, които разбутваха тълпата.

Ейвъри Шанкс.

Сопито отново тикна палмпада към него.

— Къде е това дете?

— Попитай шибания ми адвокат — процеди Хари през зъби.

Но още не беше успял да довърши фразата си, когато Шанкс вдигна ръка към района на играта и трима от охранителите на „Синтек“ тръгнаха към входа на ДетЗоната.

— Шанкс! — изкрещя Хари. Ледената буца в гърдите му се беше превърнала в огън. — Остави я на мира! Остави я на мира, мамка му!

Той понечи да се хвърли към нея, но сопитата болезнено го сграбчиха за ръцете. Онзи с шоковата палка го ръгна в ребрата и Хари се принуди да спре; ако не го беше направил, Фейт щеше да види как сопитата го пребиват — може би дори до смърт. Не можеше да ѝ причини това.

Когато Шанкс чу вика, тя се обърна, демонстрирайки му зъбите си. Приближи се към него; мускулестият ѝ бодигард я следваше като сянка.

— Здравей, Хари — каза тя подигравателно. — Наслаждаваш ли се на конвента?

— Само ако докоснеш дъщеря ми, Шанкс, заклевам се, че…

Фалшивата ѝ усмивка веднага изчезна, а в бисерно сините ѝ очи се появи изражение на жесток триумф.

— Тя не е твоя дъщеря — отсече Шанкс. — Там е работата.

Хари се вцепени. Не можеше да почувства краката си; или байпасът беше излязъл от строя, или беше на път да припадне; не можеше да разбере кое от двете е истината.

— Разбираш ли, аз мога да я докосвам — рече Шанкс. — Но ти не можеш. Един обикновен ДНК тест ще докаже, че тя е Шанкс. Тя е Бизнесмен. Разбираш ли какво означава това, Майкълсън? А?

Хари не можеше да отговори — нямаше достатъчно въздух в гърдите си.

— Тя е твърде млада, за да може да даде съгласие. Това означава, че всеки път, когато си я докосвал, си извършвал насилствен контакт с висша каста. — Тя оголи зъбите си като пантера. — Ако знаех това преди шест години, щях да те размажа и да те изпратя в социален лагер само защото си ѝ сменял пелените.

Той установи, че краката му все пак работят. Опита се да я сграбчи за гърлото, но сопитата го държаха здраво, а онзи с шоковата палка вкара заряд в гърдите му. Те бяха почти нежни с него; зарядът само изпрати огън в гръбнака му и го накара да увисне в ръцете, които го държаха.

— Чудесно — отбеляза Шанкс. — Опитай още веднъж — ще ми бъде много приятно да гледам как те убиват.

— Не се надявай, че това ще ти се размине — каза Хари отчаяно. — Аз съм женен за майка ѝ — тя може да даде съгласие…

Шанкс се обърна към сопитата.

— Чухте, нали?

— Чухме.

— Ти току-що си призна, Майкълсън. Знаел си, че тя е Шанкс. Винаги си го знаел. Заради това ще те вкарам под хомота.

— Съпругата ми…

— Между другото, къде е тя? Може ли да даде показания?

— Тя е в Отвъдие — процеди Хари през зъби. — Ти знаеш, че е там. Именно затова устрои тази гадост сега.

— Сдържай си думите, Майкълсън. Или ти хареса шоковата палка?

— Откъде взе снимката? — Имаше само едно копие от нея — в рамка, на бюрото му в Аби. — Кой ти даде тази снимка?

Погледът на Шанкс се смекчи за миг, тя леко се забави с отговора.

— Изпрати ми я по пощата… ъъъ, анонимно — каза тя най-накрая. — Да, изпратиха ми я анонимно.

Хари тъкмо преценяваше дали може да се добере със зъби до гърлото ѝ, преди сопитата да го повалят, когато чу гласа на Фейт:

— Тате? Какво става? Къде е баба?

Водеше я един от бодигардовете на „Синтек“. Тя гледаше социалните полицаи с широко отворени очи, които бавно се изпълваха с недоумение и болка.

— Той каза, че е дошла баба — изрече тя раздразнено. За Фейт баба беше Мара Лейтън, майката на Шана. Момичето погледа бодигарда, който я държеше за ръката. — Не бива да се лъжат децата, Занаятчия. Това е много, много лошо.

Ейвъри Шанкс се обърна, изпълнена с царствено спокойствие.

— Той не те е излъгал, дете. Аз съм твоята баба.

Когато се намираха една до друга, семейното сходство — формите на лицата им, дори начинът, по който стояха, гледайки една към друга — беше безспорно. Това подейства на Хари като нов заряд от шоковата палка.

Фейт се намръщи и прехапа устни.

— Мама е много разтревожена. — Тя погледна към Хари и добави сериозно: — Тя се връща. Тя е наистина много, много разтревожена.

За миг Хари се изпълни с облекчение: Ох, слава богу, Шана ще се справи с тази гадост за секунда. Но изведнъж осъзна какво е заложено. Осъзна какво ще бъде изгубено, ако Палас Рил напусне Отвъдие, без да си довърши работата. Тя никога нямаше да получи шанса да се върне там.

— Не — каза той. — Фейт, не — тя не може да се върне сега. Кажи ѝ, че мога да се справя. Мога да се справя. Кажи ѝ да остане и да довърши работата си. Нека да остане, докато не я повикам.

Фейт поклати глава.

— Тя е наистина разтревожена. — Обърна се към Шанкс и я погледна в студените сини очи. — Мама мисли, че ти си много лош човек.

Шанкс стисна безкръвните си устни.

— Що за фантазии сте вкарали в главата на това дете? — За няколко секунди тя изгледа Хари в очите с неприкрита омраза, а после се обърна към бодигарда си: — Отведи я в колата.

— Фейт… Фейт, не се бой — обади се Хари. — Ще оправя всичко — каквото и да ми струва, ще оправя всичко. Обещавам.

— Ще оправиш всичко? — каза Шанкс. — То вече е оправено.

— Шанкс — прошепна Хари — Шанкс, не прави това.

— Бизнесмен Шанкс.

Вратът на Хари сам сведе главата му надолу.

— Бизнесмен Шанкс.

Тя се усмихна.

— Ето така ще се обръщаш към това момиче, ако някога я видиш отново. — Тя махна с ръка на горилата на „Синтек“. — Тръгвайте.

— Тате? — Недоумението на Фейт прерасна в страх, когато бодигардът я вдигна в ръцете си. — Тате, накарай го да ме пусне.

— Бизнесмен — процеди Хари. — Моля ви.

— Така е много по-добре, Майкълсън — изрече Шанкс доволно. — А сега още веднъж, по-силно. Искам феновете ти да чуят как се молиш.

— Тате, моля те. Тате!

Сопитата отвориха път в тълпата и горилата понесе момичето към вратата.

— Не се стеснявай, Майкълсън. Поне имаш шанса да се молиш — а това е повече, отколкото ти предостави на Карл.

— Ще си платиш за това, остролика кучко! — процеди Хари през зъби. — Чуваш ли? Нямаш си никаква представа колко дълбоко си затънала в лайната. Мамка му, ще те удавя в тях…

— Заплаха? — прекъсна го Шанкс, усмихвайки се. — Или ми се е причуло? Наистина ли заплаши Бизнесмен пред Социалната полиция?

Фейт започна да се бори, но бодигардът я стисна по-здраво, докато вървеше към вратата.

— Тате, ох! Той ме наранява! Тате! Тате, помощ!

Без да вижда нищо пред себе си, Хари се опита да се изтръгне от ръцете на сопитата. За миг хватката им отслабна и му се стори, че ще успее да се освободи, но тогава онзи с шоковата палка му пусна още един заряд право в сърцето и този път изобщо не беше нежен. Хари рухна на земята, гърчейки се конвулсивно. Фейт вече не го викаше; сега тя пищеше така, сякаш е дошъл краят на света.

Шанкс клекна до Хари. Той никога не си беше представял, че човешки глас може да съдържа такава омраза.

— Всяка нощ в продължение на седем години плачех, преди да заспя. Изтърках от гледане три различни куба със „Заради любовта на Палас Рил“; две хиляди пъти видях как убиваш сина ми. Сега искам да ти цитирам собствените ти думи. — Тя се наведе над него, сякаш искаше да го целуне. Устните му докосваха ухото му, когато тя му прошепна: — Наистина ли мислеше, че ще те оставя жив?

2.

Ейвъри Шанкс беше обгърната от топлина; изпитваше удоволствие, каквото някоя друга жена би определила като сексуално. Докато гледаше прекрасните светли къдрици на дъщерята на Карл, сякаш я обземаше някаква благост. Ако не внимаваше толкова, можеше и да започне да се усмихва.

Фейт седеше тихо и спокойно в кадилака ѝ. Истерията, започнала почти веднага след отделянето ѝ от Майкълсън, беше утихнала почти веднага след излитането им. Ейвъри оцени това толкова необичайно за шестгодишно момиче самообладание и реши, че в края на краищата кръвта си казва думата. Това момиче определено беше Шанкс.

— Аз ще те наричам Фейт — инструктира тя детето, — а ти ми викай „гран маман“. Сега отиваме в Бостън, където ще живееш в подходящ дом, с подходяща прислуга, както подобава на един млад Бизнесмен. Разбираш ли ме?

Фейт я погледна със своите огромни, но съвсем не изплашени очи.

— Да, гран маман.

Тя даже повтори превзетата носовост на старинното френско произношение. Това дете беше необикновено схватливо… Но Ейвъри по навик, изработен с годините, запази строгото си изражение. Не трябваше да показва никакви признаци на топлота или слабост.

— Ти си много добре възпитана — отбеляза тя.

— Благодаря, гран маман.

Ейвъри се извърна от прозореца, чудейки се как може дивак от нисша каста като Майкълсън да възпита поне донякъде цивилизовано дете.

Помълчаха известно време.

— Гран маман?

— Да?

— Какво означава „остролика кучка“?

Ейвъри замижа с едното око, сякаш е сдъвкала страшно горчива таблетка, и стисна зъби за миг. После тънките ѝ, почти невидими устни се изкривиха в нещо, близко до усмивка.

— Предполагам, че съм аз — отвърна тя. — Дай ръка.

Фейт се подчини и Ейвъри я хвана за дланта.

— Това са неподходящи думи за млада дама от кастата на Бизнесмените — каза тя и перна болезнено момичето с два пръста по опакото на дланта.

Фейт се стресна и очите ѝ се насълзиха. Тя прехапа устни и си пое дълбоко дъх. Изглеждаше, че ще заплаче, но тя не го направи. След миг каза:

— Не бива да ме биеш.

— За една млада дама от кастата на Бизнесмените е неподходящо и да поучава своята гран маман.

— По-добре не ме бий пак — каза сериозно Фейт. — Мама иска да се държа добре, докато съм при теб. Каза ми да те слушам, докато тате не дойде за мен. Но ако ме нараниш, тя ще те нарани още по-лошо.

Така. Ето го първото ясно доказателство за вероятно неизлечима травма, нанесена на детето от безотговорните му възпитатели. Ейвъри тихичко въздъхна и кимна.

— Първо — заяви тя, — човекът, когото наричаш „тате“, не ти е баща. Той — ако изобщо има някакви законни отношения с теб, което е съмнително — ти е пастрок.

— Знам това — изрече Фейт презрително. — Да не мислиш, че това е тайна? Знам всичко за това.

— Наистина ли? — Онзи кисел вкус отново се върна в устата на Ейвъри. Тя тайно се бе надявала да съобщи на детето за истинския му произход и за това как Майкълсън е убил истинския му баща.

— Разбира се. Мама няма тайни от мен. Няма как.

— Е, добре. Във всеки случай мъжът, когото наричаш „тате“, няма да дойде за теб — продължи Ейвъри. — Честно казано, ти никога вече няма да го видиш освен в съда или може би в мрежата. Не го очаквай и няма да бъдеш разочарована. Майка ти е встъпила с този човек в криминален заговор за лишаването ти от наследствени права. Затова нейните желания и намерения не играят никаква роля в случая — тя се е отказала от родителските си права. Разбираш ли това? Те искат да те наранят. Те не те обичат.

Единственият отговор на Фейт беше безмълвен поглед.

Ейвъри отново въздъхна.

— Разбирам, че тези истини може да ти звучат жестоко, но истината обикновено е болезнена, Фейт. Осъзнаването на това е първата крачка към порастването.

— Ти си тази, която нещо не разбира — отговори Фейт безгрижно. — Мама в момента е с мен. Мога да почувствам колко много ме обича. А тате ще дойде за мен. Ако ме нараниш, тате ще те нарани дори по-лошо, отколкото мама. Той е гаден кучи син, това е. — Тя изрече тези думи със суха, детинска невинност, явно цитирайки хлевоустия си пастрок, без да разбира истинското значение на думите си. — Той ще те разкатае.

Ейвъри пак почувства киселия вкус и каза:

— Подобни заплахи са неприлични. Знам, че ти си… ощетена… заради това, че си била принудена да живееш с Актьори, но имай предвид, че в реалния живот нито един от родителите ти не може да ми причини и най-малка неприятност. Да настояваш, че твоята гран маман трябва да се притеснява от някое от тези създания от нисши касти, означава да се отдадеш на фантазии, което за един Бизнесмен е не само неприлично, но и опасно. Никога повече няма да повтаряш тези нелепи заплахи и никога няма да споменаваш тази вредна фантазия, че все едно имате някаква — тя отвратено изви устни — умствена връзка със своята майка. Трябва да изоставиш тези детински идеи и да се подготвиш да навлезеш в светлото ежедневие на Бизнесмените. Разбра ли ме, Фейт?

— Да, гран маман.

— Добре. Дай ми ръката си.

Фейт ѝ протегна ръката си с такава готовност, че Ейвъри импулсивно реши да я стисне, вместо да я плесне.

Кръвта ще си каже думата в края на краищата.

3.

Хари седеше на ръба на дунапреновия си дюшек, чийто раздърпан ръб покриваше рамката на леглото и пречеше на стоманата да се вреже във вечно бодящите го изтръпнали бедра. Той се беше вторачил в белотата на отсрещната пластмасова стена.

Социалната полиция беше впила зъбите си в него и сега щеше хубаво да го сдъвче, преди да го изплюе.

Бяха му взели дрехите, часовника, палмпада и обувките. Бяха му дали целофаново облекло за еднократно ползване и го бяха затворили в килия. Всеки път, когато видеше някое сопи, той настояваше да се срещне с адвоката си. Никой от тях не му отговори. Отваряха си устата само за да дават нареждания.

Понякога идваха отряди, въоръжени с шокови палки, и го извеждаха от килията. Първия път — за да му вземат ДНК проба. Следващия път — за да го изкъпят с маркуч със силна струя студена вода, след което го върнаха в камерата разбит и треперещ от студ. Третия път го обискираха, бъркайки с облечените в ръкавици пръсти навсякъде — в устата, в носа, в ректума му. И през цялото време той виждаше единствено своето лице, отразено изкривено и озлобено в сребристите им маски.

Беше започнал да си фантазира, че може да различи някакви изражения в маските, сякаш някакъв непознат език на тялото — забелязано от подсъзнанието накланяне на раменете, главите или дори забавяния на жестикулацията — му позволяваше да надникне поне мъничко в тях, да почувства нещо от тях.

Така и не разбра какво точно им беше нужно, а и те не казаха нищо, с което да му дадат някаква нишка, но той беше сигурен, че търсят нещо — имаше усещането, че изпитват почти някакъв вид похот. Или може би глад.

От това го бяха побили тръпки.

Продължаваше да вижда изражението на лицето на Шанкс, докато горилата ѝ отнасяше Фейт — този суров триумф. И с нея го имаше това усещане — тя търсеше нещо от него, и той не знаеше дали го е получила. Достатъчно ли ѝ беше да вземе Фейт, или щеше наистина да се опита да прокара в съда тези нелепости за насилствения междукастов контакт? Нямаше как да знае докъде може да стигне Шанкс. Тя изглеждаше почти като някоя от онези Външни сили на Ма’елкот от едно време; сякаш искаше да почувства болката му.

Само да ме пуснат от тази килия, помисли си той. Може би не му беше по силите да се справи сам с нея, но Бизнесмените не управляват света. Едно видеофониране до Марк Вило — Незает Марк Вило, защото покойната Шермая Доул беше спонсорирала повишаването му в горна каста преди пет години — и самата Шанкс щеше да изпита същата шибана болка.

Тя вероятно нямаше да причини никаква вреда на Фейт. Хари беше този, когото искаше да нарани. Да му отнеме Фейт, беше най-лошото, което можеше да направи, без да наруши закона. Хората от по-висшите касти нямаше нужда да нарушават закона; те просто можеха да го използват, за да те пречупят.

Ще видим кой кого ще пречупи. Тепърва ще видим, мамка му.

Но фантазиите как пребива Шанкс до смърт бързо се разсеяха в бялата пластмасова тишина на килията му. Докато часовете минаваха, Хари се замисли за Крис Хансен и думите му за Слепия бог.

Връщаха му се спомени за прочетени от него неща — бавно, капка по капка, както бавно се процеждаха минутите по време на заточението му. Той беше почти сигурен, че този сляп бог е нещо точно определено и се изписва с главна буква: Слепият бог. В книгата на Дънкан се споменаваше за него като за плашило в културата на елфите, нещо като Дявола. Слепият бог се смяташе за най-могъщото от човешките божества, но беше по някакъв начин невидимо; макар и никой да не знае за него, всеки се подчинява на волята му. Можеш да го видиш само в деянията на хората…

Когато например си сложат сребристи маски и завират пръст в задника ти, помисли си Хари.

Имаше нещо в тези маски… Хари не можеше да схване какво точно, защото не можеше да си припомни подробности от описанието на Слепия бог, но това словосъчетание всеки път извикваше в съзнанието му образа на социалните полицаи. И всеки път, когато мислеше за социалните полицаи, си спомняше за Слепия бог. Сякаш сопитата бяха лицето на Слепия бог. А лицето на сопитата беше огледало.

Не му се искаше да продължава да разсъждава в тази посока.

Най-накрая адвокатът му се появи. Не се беше налагало да го вика — арестът на Хари беше водещата новина по целия свят. Адвокатът му с часове се беше опитвал да си издейства свиждане и новините, които донесе, не бяха добри.

Заради правилото на кастовата тежест на свидетелските показания твърдението на Ейвъри Шанкс, че Фейт е нейна внучка, се приемаше за вярно, докато Хари не докажеше обратното. В допълнение на обвинението за насилствен междукастов контакт срещу него Шанкс беше обвинила тях двамата с Шана в отвличането на детето. На всичкото отгоре съдът ѝ беше поверил временното попечителство над Фейт до края на процеса.

И това не беше всичко: за Хари беше определена гаранция от десет милиона марки.

— Десет… милиона? — повтори Хари зашеметен.

Адвокатът му тъжно сви рамене.

— Това всъщност е наказателна гаранция. Бизнесмен Шанкс знае, че не можете да си позволите такава сума, така че тя очаква да платите на гарант.

— Десет процента веднага — изрече мрачно Хари. — Милион марки само за да изляза от затвора.

— Всичко е заради заплахите, Администратор. Вие сте я заплашили пред социални полицаи и четиримата са записали това.

Хари кимна.

— Добре. Накарай ги да ми разрешат да използвам терминал. Или да ми върнат палмпада. Трябва да се обадя на някого. Веднага.

Адвокатът сви рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

Каквото и да беше направил адвокатът, явно проработи: след няколко минути отведоха Хари до екран, той въведе частен код за достъп и се свърза със своя патрон, Незает Марк Вило.

— Хари! — каза дружелюбно Вило, пуфтейки с огромната си пура. — Какво става, хлапе?

Хари се намръщи.

— Предполагам, че не си гледал новините?

— А, гледах ги. Доста дълбоко си затънал.

В изражението на Вило имаше нещо обезпокоително: някакво студено отчуждение, застинало в очите му, резервираност, сякаш се криеше в засада зад гъстия дим от пурата.

— Аха — рече Хари. — И е време да се измъквам.

— Така е — отвърна Вило. — Само че какво очакваш от мен?

— Какво очаквам? — смая се Хари. — Очаквам да я размажеш като шибана хлебарка. Какво мислиш, че очаквам?

— Това не е толкова просто — каза Вило неохотно, мръщейки се. — От гледна точка на закона позицията ѝ е много силна. Предупреждавах те преди години, че да се скрива истинският произход на Фейт, не е много добра идея…

— Да, бе.

Какво ставаше тук, по дяволите?

— … винаги съм казвал, че това ще свърши зле за теб някой ден.

— Глупости — отсече Хари. — Марк, какви са тия тъпотии — ти никога не си казал шибана…

— Хей! — рече Вило предупредително. — Знам, че си разстроен, но си мери думите.

— Какво ти става, Марк? Защо правиш това?

— Съжалявам, хлапе. Просто не мисля, че мога да направя много по въпроса.

— Добре, както и да е — процеди Хари отчаяно. — Сам ще се справя с Шанкс. А гаранцията ми? Можеш ли да платиш гаранцията ми?

— Не мисля. При толкова сериозни обвинения? Не, не мисля.

— Марк…

— Казах не, хлапе. — Вило стисна пурата между зъбите си. — Съжалявам.

— Така ли? — рече Хари. — Нещо не ти личи.

Вило го изгледа намръщено през дима. В главата си Хари чуваше все по-силно бучене, заплашващо да премине в гръмотевична буря.

— Какво ти обещаха, Марк?

— Какви ги…

— Ти беше мой патрон трийсет години. Колко получи за мен, Марк? Каква е цената ми?

— Не исках да те ритам, когато вече си паднал, хлапе, но вече не съм твой патрон — изрече студено Вило. — Този следобед изпратих нареждане за прекратяване на договора. Вече нищо не ни свързва.

— Какво ти обещаха? Пари? Божичко, Марк, ти и така си по-богат дори от Господа!

— Никой не ми е обещавал никакви пари — каза Вило, махвайки нетърпеливо с пурата. — Не ми пука за парите. Изобщо не знам за какво говориш.

— Какво е тогава, акции? Акции с право на глас?

Вило застина за момент.

— Това е, нали? — каза Хари навъсено. — Нека да позная: продал си ме за шибани акции с право на глас в „Синтек“.

— Това е нелепо. За какво ми е да се занимавам със „Синтек“?

— Да, прав си — изрече Хари бавно. — Това не е истинска власт. Направил си го заради истинска власт. Акции с право на глас в компанията „Отвъдие“. В Студията.

Вило не отговори, но не беше и необходимо; Хари можеше да прочете истината в очите му. Той вече започваше да осъзнава истинските мащаби на случващото се — това беше някакво гигантско торнадо, засмукало целия му живот.

— Не — каза Хари зашеметено. — Разбрах. Дали са ти място в Борда. Ти си в Борда на шибаните директори.

— Хари, това са параноидни фантазии…

— Надявам се да си е струвало, Марк. Надявам се да мислиш, че си е струвало. Надявам се да продължаваш да мислиш така в деня, когато аз и ти ще се срещнем на някое тъмно, скътано местенце. Когато ти покажа какво точно току-що си купил.

— Хари…

Той прекъсна връзката и екранът помръкна.

Да гледаме от добрата страна на нещата — каза си той. — Няма как да затъна още по-дълбоко в лайната.

4.

Хари слезе от таксито на полянката в предния двор на Аби. Отстъпи встрани, за да не попадне на пътя на реактивната струя при излитането; непривичната тежест на майкрософтската проследяваща гривна около глезена го караше да куца повече от обичайното. Проследяващата гривна беше проектирана със същите схеми като палмпадите; докато я носеше, сателитите на „Майкронет“ можеха да определят местоположението му с точност до метър навсякъде на Земята. Според безстрастното обяснение на сопито, което му я беше монтирало, опитът да се свали или деактивира гривната автоматично се смяташе за нарушаване на гаранцията и щеше да му донесе обвинение в опит да се противопостави на правосъдието. Таксито излетя, вдигайки облак от прах, и Хари постоя малко на мястото си, наблюдавайки своята гаранция.

Аби се издигаше над него като черен кораб на фона на звездите. Всички прозорци бяха тъмни освен кухненския.

Едвам беше успял да събере десетте милиона марки — беше заложил цялото си имущество: всички спестявания, всички инвестиции, фонда за образованието на Фейт, колите, всички сувенири на Каин, всички хонорари за Приключенията на Каин и самата Аби.

Той огледа къщата си — тази къща, която беше построил преди двайсет години, веднага след като Каин беше влязъл в топ десет. Спомни как от същото това място беше наблюдавал как дървеният ѝ скелет се издига над хълмчето; истинското дърво в стените на Аби му беше струвало цял милион отгоре, но той никога не беше съжалил за похарчените пари.

Спомни си как минава през пустите стаи, спомни си как ехото се отразява от празните стени, как сградата му изглеждаше като приказния дворец, в които героите отиват след щастливия край на историята. Спомни си с какво удоволствие регистрира новия адрес в Комисията по развлеченията на Сан Франциско и как те го вкараха в картата на знаменитостите си. Спомни си как дойде тук Шана — и как си тръгна — и смеха, и караниците, и горещите моменти нощем.

Спомни си как се прибра вкъщи след „Заради любовта на Палас Рил“, още преди операцията на гръбнака си, как прелиташе от стая в стая в левикреслото си и как видя, че носачите връщат отново багажа на Палас Рил. Спомни си как присъдата на баща му официално беше намалена и как Дънкан го освободиха от социалния лагер „Бюкянън“ — деня, в който баща му си дойде в дома, който никога не беше виждал.

Спомни си как си беше мислил, че щастливият край най-сетне е дошъл.

Той поклати глава и тръгна към ивицата жълта светлина, разляла се върху тревата. Стомахът му беше малко неспокоен и едва успяваше да запази равновесие, сякаш земята се люлееше под краката му. Това е психосоматично, реши той, просто реакция на липсата на Роувър зад гърба му. Социалната полиция, разбира се, не си направи труда да транспортира инвалидната му количка; тя беше останала в Лос Анжелис. Колкото и Хари да мразеше проклетото нещо, сега то му липсваше.

Би му било приятно да знае, че има на какво да се опре.

На вратата на кухнята го чакаше Брадли, болногледачът на Дънкан. Хари още не беше прекрачил прага, а Брадли вече беше започнал да се вайка за Социалната полиция и охраната на „Синтек“, как са нахлули и са взели всичките дрехи на Фейт и играчките ѝ, и са конфискували всички фоторазпечатки и кубовете със записи от ваканциите, и са обискирали кабинета, и са съборили всички книги от рафтовете, и са копирали всички ядра памет — продължи да бърбори, докато на Хари не му се прииска да го зашлеви, за да го накара да млъкне поне за секунда. Когато най-накрая Брадли спря да говори, за да си поеме дъх, Хари попита:

— Как е татко?

Брадли примигна.

— Добре е — рече той машинално. — Е, знаете, не е добре, но както обикновено…

— Как прие той всичко това? Нали си го държал настрана от сопитата и не си позволявал да се разприказва пред тях?

— Моля ви, Админ… ъъъ, Хари — възмути се Брадли. — Обискираха стаята му, но аз му махнах речевия синтезатор, докато не си тръгнаха. Не съм глупак.

— Да, знам. Точно затова те наех.

— Мисля, че все още ми е сърдит — призна си Брадли доверително. — Наистина искаше да дръпне едно конско на Социалните полицаи.

— И още как. А те щяха да попият всичко. И да го приберат — каза Хари навъсено. — Благодаря, Брад.

Брадли само кимна в отговор, сякаш казваше, че просто си е вършил работата.

— Гладен ли сте? Аз сложих Дънкан на системи и тъкмо смятах да похапна; не е проблем да направя още една порция.

Хари поклати глава.

— Той в съзнание ли е?

Брадли неопределено сви рамене.

— Цял ден ту е на себе си, ту не. Системите би трябвало да помогнат. Ще надникнете ли при него?

Хари кимна.

— Добре. Той се попритесни. — Брадли се изкашля извинително. — Аз също.

— Аха.

Стаята на Дънкан беше до кухнята, малка и тъмна като пещера, а мъждукащият екран на масичката до болничното му легло играеше ролята на лагерен огън. Хари се спря на прага. Винаги му беше трудно да влиза в стаята на Дънкан — силният, изгарящ ноздрите мирис на антисептик не можеше да заличи вонята на изпражнения от подлогата или на тъмната гнилоч, процеждаща се от порите на баща му.

Освен студения екран нищо друго не осветяваше стаята. Дънкан лежеше в завивките си като строшена кукла — главата му беше увиснала безсилно, по плешивия му череп се виеха изпъкнали вени. Едната му ръка беше отпусната върху смачканите чаршафи, другата беше прикрепена към масичката, за да се придържат пръстите му над гласовия синтезатор. Облегалката на леглото беше вдигната и той беше в полуседнало положение. Над главата му висеше плик с физиологичен разтвор, от него излизаше тънък маркуч, водещ към слот, монтиран по хирургичен път над ключицата му. Единственият признак на живот в тялото му беше бавното и неравно въртене на очните му ябълки.

Хари не можеше да се застави да влезе. Не можеше да се застави да заговори. Какво можеше да каже? Възможно ли беше да намери думи, които да не излязат от устата му като вик на болка?

О, Фейт… — Хари се облегна на стената и покри очите си с ръка. В гърлото му се надигаше нещо, което опасно приличаше на ридание; в последния момент той успя да го превърне в кашлица. — Как ще се справя с това?

В този момент той изпита отвращение към себе си, задето е такъв егоистичен кучи син; как можеше да се притеснява колко е наранен той, когато Фейт е в ръцете на хора, гледащи на нея само като на оръжие срещу него…

Той стисна зъби и парещите си очи, за да спре напиращите сълзи. Мамка му, Фейт сигурно се справя по-добре от мен — каза си той. — Тя не е сама. Докато Палас Рил бродеше из полетата на Отвъдие, Фейт никога нямаше да остане сама.

Механичният глас от синтезатора на Дънкан изграчи:

— Хари. Ти. Добре?

Хари си пое дъх, успокои дишането си и избърса очите си. Лицето на Дънкан се обърна към него и във вторачените му очи се мярна намек за разум. Забавно беше колко по̀ човешки звучеше гласовият синтезатор на Дънкан в сравнение с гласовете на социалните полицаи.

— Да, татко, добре съм — каза той бавно. — Просто съм уморен, това е всичко.

От отпуснатите устни на Дънкан потече тънка струйка слюнка. Мускулите на закрепената му за масичката ръка затрептяха; ръкавицата на гласовия синтезатор превеждаше нервните му импулси в дигитализирана реч.

— Лош. Ден. Помни. Главата. Долу. Инч. Към. Светлината.

Хари се усмихна с някаква носталгична меланхолия; това беше най-добрият съвет, който някога са му давали.

— Аха. Това трябва да го запишеш на макрокоманда.

— Ще. Влез. Седни. Поговорим.

Хари въздъхна. Искаше му се да се посъветва с баща си. Да си поговорят. Да попита за по-конкретен съвет, отколкото „да наведе глава и да пълзи инч по инч към светлината“.

Но Хари не можеше да говори открито. Горилите от „Синтек“ сигурно бяха натъпкали цялата шибана къща с микрофони, а дори и да не бяха, през следващите няколко седмици Социалната полиция доста щеше да шета тук. А Дънкан вече едва не беше загинал, осъден на затваряне в социалния лагер „Бюкянън“ за подривна дейност, по една-единствена причина: така и не се научи да си държи езика зад зъбите.

Но все пак имаше един въпрос, който Хари искаше да зададе на баща си. Това щеше да е напълно безопасна тема.

— Да, знаеш ли какво? — каза той, заставяйки се да влезе в стаята. Не дишаше дълбоко, сякаш се боеше да не пусне в дробовете си вонята на безумие. — Днес някой спомена пред мен за Слепия бог — нали го помниш, онова елфическо божество? Ти не беше ли писал нещо за него? В „Преданията“, нали?

— Глава. Дванайсет. Или. Тринайсет. Защо?

— Трудно е да се обясни. Просто ми заседна в мислите и не мога да го забравя.

Погледът на Дънкан се разфокусира, устните му потрепнаха спазматично, изпускайки нова струйка слюнка. Хари внимателно избърса брадичката му със салфетка от масичката. Сякаш от докосването погледът на Дънкан отново се фокусира.

— Беше. Скоро. Сопита. Ти?

Хари потрепна като от убождане.

— Откъде… откъде… — промърмори недоверчиво той. — Откъде знаеш?

Дънкан го изгледа изпод окапалите вежди.

— Луд — изхриптя гласовият синтезатор. — Не. Глупак.

— Да, татко, знам, но…

— Мрежата. Цял. Ден. Гледам. Отвъдие. Шана. ХРВП. Социалната. Полиция. — Той изсумтя. — Връзва. Се.

— Не и за мен.

— Вземи. Преданията. Чети. Опознай. Врага.

Хари се пресегна през леглото, за да обърне екрана към себе си.

— Да, сега ще я намеря.

Дънкан с усилие вдигна безсилната си длан и я отпусна върху ръката на Хари.

— Не. Електронната — изскърца синтезаторът. — Книга книга книга. Електронна. Цензурирана. Глупаво. Хлапе. — Той махна със сгърчените си пръсти към малък книжен рафт под прозореца. — Книга книга книга.

— Добре, добре, разбрах. — Хари заобиколи леглото, седна и издърпа тежкия том на „Предания на Първия народ“ от рафта.

Той запрелиства страниците, запълнени с предания за Тихата земя и Слепия бог — отделни фрази тук и там раздвижваха паметта му, той започна да открива, че историите се връщат при него много по-ярки, отколкото беше очаквал. Не беше отварял тази книга може би от трийсет години — още от училище. Кой би могъл да предположи, че се е запечатала толкова дълбоко в него?

Тихата земя изглеждаше като версия на мита за Едем: страна на спокойствие, където елфите са можели да живеят, без да се опасяват от дракони, където няма свирепи огрило или кошери на Къркс, няма вампири или демони. Всички създания в Тихата земя бяха лишени от дар слово и магически способности; елфите я използваха за нещо като детска градина, площадка за игра на децата си, защото дори и най-слабите магически способности там осигуряваха почти божествена власт.

Елфите можеха да пътуват до Тихата земя от Родината — Т’налдион, „Родното място“, елфическото име за Отвъдие — през дилин, което, грубо преведено, означава „портали“. Дилин, както изглежда, бяха определени хълмове, езера, пещери или дори горски поляни, където ландшафтът на двата свята напълно съвпада; без значение колко различна е околната топография, но дилин съвпадат. Смяташе се, че дилин принадлежат на двата свята едновременно и близо до всеки дил елфът може да тегли от Потока в Родината.

В Тихата земя елфите бяха намерили примитивна, звероподобна раса от „диви елфи“ — кратко живеещи създания, лишени от магически способности, които дори не могат да видят Потока. Тези диваци, както били наречени, станали любимите домашни и работни животни на елфите; те били много силни и умни и дори се научили да говорят. При лошо отношение можели да стават изключително опасни, но били напълно лоялни към добрите стопани. Мнозина отвели своите диваци обратно в Родината и неизбежно някои от тях избягали и образували диви племена. Въпреки краткия си живот те били необикновено плодовити и само за няколко века нараснали до няколко милиона; скоро диваците станали могъщи в собствения свят на елфите.

Хари кимна на себе си. Тази история му беше позната — елфическият мит за появата на хората в Отвъдие.

Оттук нататък започна да среща намеци за Слепия бог. Той никога не се споменаваше директно; не се описваха нито външността му, нито силата му, нито мотивите му. Но доколкото Хари можеше да разбере, той беше някакъв вид сенчеста сила, подтикваща диваците към всичко, което не се харесваше на елфите — от изсичането на горите и построяването на ферми на тяхно място до прокарването на пътища, израждането на градове и воденето на войни. Всички тези неща бяха наречени „храненето на Слепия бог“.

Именно Слепият бог беше прогонил елфите от Тихата земя преди хилядолетие; когато числеността на диваците беше започнала да нараства лавинообразно, елфите не можели вече да се противопоставят на могъществото на Слепия бог. Те бяха избягали от Тихата земя и бяха затворили дилин след себе си. Хари дочете главата докрай и сви рамене.

— Не разбирам — каза той. — Това няма нищо общо с ХРВП и Социалната полиция.

— Напротив. Има. Ако. Тихата. Земя. Е. Земята.

— Пак ли започваш с това? — въздъхна Хари.

Той знаеше от общодостъпни записи в мрежата, че преди четиридесет години Дънкан беше публикувал монография, твърдяща, че Отвъдие всъщност е мястото, което земните легенди наричат Царството на феите, и че хората в Отвъдие произлизат от подменени деца. В монографията се твърдеше още, че западният диалект е индоевропейски език, произлизащ от франкски, средноанглийски и старогорногермански; и че човешката култура на Отвъдие е точно копие на културата от късното човешко Средновековие, защото са я създали хора, родени тук, или техните потомци. В академичните среди на тази монография се гледаше като на първия признак за настъпилия по-късно нервен срив на Дънкан.

— Не. Глупости. Чети. Коментарите. Чети.

— Татко…

— Чети. Глупаво. Хлапе.

Хари въздъхна и отвори коментарите на Дънкан към главата.

Хари тихо подсвирна.

— Успял си да публикуваш това? Чудно как сопитата не са те пребили намясто.

— Преди. Раждането. Ти. Беше. По-свободно. — Дънкан се отпусна за момент, очите му се затвориха, сякаш беше изтощен от усилието, но безличният тон на синтезатора си оставаше непроменен. — Чети. Нататък.

Хари отново отвори книгата.

— Мамка му — възкликна недоверчиво Хари. — Татко, как съм пропуснал това? Как сопитата са го пропуснали?

— Цензурирано. В. Електронната. Версия. Никога. Не. Се. Доверявай. На. Електронни. Книги.

— В това си прав.

Хари затвори книгата и я претегли в длан. Дишаше леко учестено, сякаш тежестта на света се беше стоварила върху гърдите му. Спомни си една от пословиците, които Дънкан му беше повтарял стотици пъти в детските му години: „Религията, която те учи, че Бог е някъде извън света — извън нещата, които можеш да видиш, вкусиш, докоснеш или чуеш, — не е нищо повече от евтино шарлатанство.“

Едва сега той започваше да разбира какво е имал предвид баща му. Елфите виждаха света по различен начин от хората, това беше безспорно…

— Но всичко това е само метафора, нали? — попита Хари. — Тоест ти сам си го написал: Слепият бог е метафора.

Очите на Дънкан блуждаеха безумно, но гласът на синтезатора си оставаше спокоен:

— Понякога. Достатъчно. Удачните. Метафори. Се. Въплътяват. Сами.

— Хм — промърмори Хари скептично. — А къде е мястото на Социалната полиция във всичко това?

Дънкан издаде сух гърлен звук — сякаш искаше да се разсмее.

— Инквизиция.

— Имаш предвид като Испанската инквизиция?

Дънкан не отговори. Нямаше и нужда. След всичко, което беше преживял през деня, Хари нямаше много нужда да бъде убеждаван.

— Искаш да кажеш, че Слепият бог един вид се е наситил на Земята и сега е гладен за Отвъдие?

— Студията. Като. Сетивен. Орган. Да. Види. Вкусно. Ли. Е. Отвъдие.

— Това е още една метафора, нали? — попита Хари.

— Може. Би.

Хари стоя дълго в стола до баща си, претегляйки книгата с длан.

— Но защо ХРВП? — попита той най-накрая. — Това е доста безцеремонно оръжие, нали? Защо нещо толкова… катастрофично?

Дънкан измуча нещо и синтезаторът каза:

— Защото. Поработи. Толкова. Добре. На. Земята.

Хари потърка очите си. Във всеки друг ден би се изсмял на думите на баща си и би отишъл да спи. Дънкан беше луд; болестта разяждаше разсъдъка му от четиридесет години. Ето и доказателство за лудостта му — той звучеше, сякаш вярва в тези глупости. Мога да го попитам дали наистина вярва — помисли си Хари. — Но какво значение има това? Той си е луд, независимо дали вярва, или не.

Вътрешният му диалог беше прекъснат от тихото мърморене на домашния компютър на Аби; скритите му колони бяха насочили дигитално звука така, че звучеше, сякаш някой шепне над рамото на Хари.

— Хари, тревога. Неоторизирано превозно средство се приземява на поляната в предния двор.

Стомахът на Хари се сви, сякаш се намираше в безтегловност.

— Аби, разпознаване на неоторизираното превозно средство. Изпълнявай.

— Хари, неоторизираното превозно средство се самоидентифицира като затворническа кола на Социалната полиция.

Хари погледна към книгата в ръцете си и потрепна, сякаш тя го изгаряше. Побърза да я върне на рафта.

От друга страна — помисли си той вцепенено, — това, че е луд, не означава непременно, че греши.

5.

Хари се облегна нервно на касата на предната врата на Аби, загледан безизразно в небето, докато социалните полицаи товареха Дънкан с болничното му легло в затворническия микробус. Брадли промърмори нещо наблизо, но Хари не го чу заради бученето в ушите си — звука от изгарящия му живот. Пръстите му се разтвориха и смачканата съдебна заповед падна върху мраморните плочки на пода.

Това можеше да се очаква.

Шибаният Вило…

Кучият син беше натопил баща му.

Той беше предал на Социалната полиция книгите на Хари — същите онези, които пазеше в сейфа си в имението Сангре де Кристо. Тъй като беше Незает, свидетелството му, че е получил запечатаните кутии от Хари, без да знае какво е съдържанието им, беше прието за достатъчно доказателство за изправяне пред Социалния съд. Така че сега към обвиненията на Хари беше прибавено и притежание на забранени материали.

Вероятно дори и Вило не беше предвидил страничния ефект от тази история: на Социалната полиция ѝ бяха стигнали само няколко часа, за да намери съдията, преразгледал присъдата на Дънкан за подривна дейност. Хари не можеше да вини за това Вило — той сам си беше виновен. Отдавна трябваше да изгори тези шибани книги. Този път на Дънкан нямаше да му се размине само с лагера.

Щеше да нахлузи хомота.

Социалният лагер „Бюкянън“ изискваше да се плаща издръжката на обитателите му, включително внушителен аванс. Те не приеха поръчителството на Хари, а той вече нямаше спестявания, защото всичко беше отишло за гаранцията му, не можеше и да тегли кредит.

— Колко дълго? — промърмори той. — Колко дълго мислиш, че ще изкара?

Брадли поклати глава.

— Той сигурно дори няма да преживее операцията по киборгизирането.

— Да…

— Но ако издържи операцията — кой знае? Той не е подходящ за физически труд, така че ще го изпратят да обработва данни. Може да издържи с години… — Брадли се изкашля извинително. — Макар че вие… ъъъ… едва ли му пожелавате това…

— Да — рече Хари. — Да, знам.

Парализиран, той се облегна на вратата. Не можеше да реши кого да убие първо: Шанкс, Вило или себе си.

Дънкан обърна глава към Хари. Не можеше да говори — гласовият му синтезатор лежеше на пода на стаята му, смазан от обувката на едно сопи — но му махна със сгърчената си ръка. Докосна главата си, леко я потупа, после прекара изкривените си от артрита пръсти по блещукащия хром на рамката на леглото си. Хари го разбра. „Наведи глава и пълзи към светлината.“

Гледката пред очите му се замъгли от потеклите сълзи.

Вратите на микробуса се затвориха след Дънкан като челюсти. Сопитата ги заключиха и се качиха в кабината. Микробусът излетя. Хари го проследи с поглед как се превръща в искряща точка на фона на нощното небе.

— Сбогом, татко — прошепна той.

Предполагам, че сега съм неуязвим — помисли си той вцепенено. — Няма какво повече да загубя освен живота си. Животът ми? Нека го взимат.

— Аз… ъъъ… — започна неловко Брадли. — Можете ли да ми отпуснете няколко дни или седмица, докато си намеря ново място?

Хари се намръщи и Брадли смутено сведе поглед.

— Имам предвид — изрече той бавно — сега се оказва, че съм без работа, нали?

— Да — каза Хари. В сърцето му не беше останало място да се занимава с проблемите на Брадли. — Предполагам, че да.

С приведена глава Брадли тръгна бавно към кухнята.

Хари изсъска на себе си през зъби. Нямаше защо да си излива гнева върху болногледача; Брадли се грижеше за Дънкан от години и се справяше наистина добре.

— Брад — извика Хари подир него, — можеш да останеш колкото се наложи. Тоест, мамка му, бих те наел да се грижиш за къщата, само че… — Той разпери безпомощно ръце и сви рамене. — Сега осъзнах, че нямам с какво да ти плащам.

— Благодаря — отвърна болногледачът тихо. — Благодаря, Хари. Наистина ли не искате да похапнете?

Хари затвори очи. При мисълта, че може да пъхне нещо в устата си, вътрешностите му се свиха.

— Не тази вечер. Смятам да се кача горе и да си пообщувам с някоя бутилка скоч.

Брадли кимна безмълвно и се скри в кухнята.

Хари постоя в антрето на Аби още една дълга минута, вслушвайки се в тишината. Брадли също вече почти си беше тръгнал; не беше останал никой.

Фейт. Дънкан. Шана.

Каин.

Студеният мраморен под, класическата неукрасена стълба към балкона на втория етаж, разкошната червена черга — всичко му беше толкова добре познато. Беше си мечтал за такова място толкова много години, преди да го построи, че всяка подробност се беше запечатала в съзнанието му. Никога не беше предполагал, че тук ще е толкова пусто.

А още не са минали двайсет и четири часа, помисли си той изумено. Само преди ден най-сериозните му проблеми бяха несигурният байпас, скрибуцащите крака и лошото настроение.

Господи.

Струваше му, че гърдите му ще имплодират към отворилата се вътре празнота.

Господи, какви ги забърках?

— Хари — промърмори Аби иззад лявото му рамо, — обаждане, висок приоритет.

Хари пристъпи машинално към най-близкия екран и натисна клавиша за приемане на повикването. Изобщо не му хрумна да откаже разговора; изпитваше странна, абстрактна благодарност към обаждащия се, който и да беше той, заради това че го беше отвлякъл от съзерцаването на руините на живота си.

Беше Тан’елкот.

Сигурно се обажда да позлорадства, помисли си Хари унило.

Бившият император носеше черен пуловер, над който проблясваше ремъкът на ампмод хамута му.

— Каин — рече той мрачно, — трябва да дойдеш веднага тук, в Екзозеума.

— Не си избрал подходящо време.

— Няма да имаш по-подходящо. Ако изобщо ти е останало време. Идвай. Веднага.

— Казвам ти, че… — Хари млъкна и се намръщи. — Не каза ли в Екзозеума? Ако си в Екзозеума, защо носиш ампмод хамута?

— По същата причина, поради която трябва да дойдеш тук веднага. Ти ме забърка в своята война, Каин. Трябва да поговоря с теб, преди да стана поредната ѝ жертва — и нямам много време.

— Какво? Не разбирам… — каза Хари. Чувстваше мозъка си като стар ръждясал двигател, стенещ, докато се опитва да заработи.

Очите на Тан’елкот припламваха мрачно.

— Наистина ли искаш да ти разкажа всичко по открита линия до дома ти?

Хари си спомни за тълпите от социални полицаи и охранители от „Синтек“, които се бяха мотали тук днес, и кимна.

— Разбирам, но…

— Не — избоботи Тан’елкот. — Ела веднага. Въпрос на живот и смърт е. Моята — и на Палас Рил.

Хари стисна очи и си пое дъх бавно, дълбоко и болезнено.

— Идвам — рече той. — Ще бъда на южния вход след десет минути.

6.

Осветени отстрани от аварийните лампи, изложбените зали на Екзозеума се бяха превърнали в зловещи пещери от черни сенки и мъждукаща светлина. Тан’елкот вървеше отпред, огромен и заплашителен като летящ танк, дебелите подметки на спортните му обувки пристъпваха безшумно по лъскавия паркет. Единственият звук беше от ботушите на Хари и той отекваше в далечните бетонни стени. Кожата на ръцете му беше настръхнала.

Тази гадост го плашеше.

Нещо го гризеше отвътре в стомаха: всичко тук изглеждаше не както трябва. И не само заради аварийното осветление зад мръсните панели от бронирано стъкло, не само защото нито един от екраните не се задейства, докато минаваха през залите; работата не беше дори в мъртвата тишина — най-дълбоката, която беше срещал на Земята — възцарила се след стихването на шепота на вентилационната система.

Той никога не беше виждал Екзозеума от височината на човешки ръст.

Простият факт, че за пръв път в живота си можеше да крачи през тези зали, го изпълваше с ирационален ужас.

При южния вход не можеше да се застави да прекрачи през прага. Стоя дълго време пред вратата, клатейки глава. Разбира се, Тан’елкот му каза, че нормалното за Отвъдие поле е изключено — и че менталното му зрение не може да долови дори мизерните струйки от Потока, които обикновено се виждат, — но така или иначе, Роувър все още беше в шибания Лос Анжелис. Мамка му, сигурно хората от Фенкона вече наддаваха за него.

— Защо се е изключило полето? — попита Хари. — И какво му е на електричеството?

Тан’елкот го изгледа раздразнено.

— Ти си проклетият управител — изръмжа той свирепо. — Щом ти не знаеш, откъде да знам аз? Последвай ме.

Хари с голямо усилие се застави да прекрачи през прага. Той знаеше, просто знаеше, че е достатъчно да направи още една крачка в Екзозеума, и ще рухне, парализиран и безпомощен, в краката на Тан’елкот. Бившият император прояви към него точно толкова съчувствие, колкото и беше очаквал.

— Е, добре, нека тя умре — рече той студено, после се обърна и закрачи нататък.

След секунда Хари го последва. Но все още не се чувстваше уютно да крачи там, където винаги беше минавал с инвалидна количка.

Отпред Тан’елкот зави по галерията, водеща към залата на Каин и към собствения му апартамент. Хари го следваше, вслушваше се в ехото и разтриваше ръцете си, за да успокои настръхналите косъмчета.

— Ще ми кажеш ли… — попита той, инстинктивно шепнейки. Усети се и се закашля, после повтори по-високо: — Ще ми кажеш ли изобщо какво става?

Тан’елкот спря. Гърбът му изглеждаше като широка черна стена, заела половината от ширината на галерията.

— Не го ли надушваш?

Тази химическа миризма, която прорязваше носа му, устата му, гърлото му… той я разпозна. Това беше консервиращият газ от клетката на Бърн… само че беше по-гъста, по-силна, много по-плътна. До момента Хари я беше надушвал само в близост до клетката. Космите на врата му настръхнаха.

Той надникна иззад широкия гръб на Тан’елкот; ужасяваше се от онова, което очакваше да види, но трябваше да погледне.

Клетката на Бърн беше пуста. Тя стоеше на пиедестала си под арката на изложбената зала, празна като погледа на труп.

Вътрешностите на Хари сякаш се разпаднаха на ледена вода, която изтече в краката му. Той не можеше нито да помръдне, нито да заговори — боеше се дори да завърти глава, защото с ирационална увереност знаеше, че веднага, щом погледне, ще види Бърн, дебнещ го в сенките с приготвен за удар Косал, и ще започне да пищи като откраднато бебе.

Мъртвите не стават от гроба, убеждаваше себе си Хари. Той беше забил ножа в черепа на Бърн и бе изкормил мозъка на кучия син. Нямаше по-сигурна смърт от това.

След като си повтори тези думи няколко пъти, вече можеше да диша по-спокойно.

— Добре — рече той, когато реши, че най-сетне може да се довери на гласа си. — Виждам това. А сега ми обясни какво означава. Кой може да е откраднал тялото на Бърн?

Тан’елкот се обърна. Половината от лицето му беше залята от аварийното осветление, другата половина беше потънала в сенките.

— Службата за безопасност на Студията. Твоите собствени охранители, Каин.

Хари се намръщи. Тази история никак не му харесваше и знаеше, че тепърва ще става още по-зле.

— Вечерта след затварянето провеждах обичайните си изследвания — продължи Тан’елкот, — подготвях си урока за семинара по Приложна магия, когато чух шум. Петима охранители отваряха клетката. Поинтересувах се какво правят — напълно невинно, длъжен съм да отбележа, тъй като предположих, че изпълняват твои нареждания. В отговор те ме арестуваха и ме пуснаха едва преди половин час.

— Когато ми се обади?

— Да.

Тан’елкот тръгна бавно, сякаш дълбоко замислен, по коридора и спря пред празната клетка. Сложи огромната си длан върху бронираното стъкло като любовник, взимащ си довиждане с момичето си през стъклото на колата, и приведе глава за миг — но не от умора или от болка. Докато Хари стигне дотам, бившият император вече беше седнал на пиедестала, бе облегнал лакти на коленете си и бе събрал върховете на пръстите си.

— Първата ми мисъл — продължи да говори Тан’елкот — беше, че това е някой от твоите номера — че се опитваш да ме уязвиш, като оскверниш трупа на най-верния ми слуга. Като че ли онова, което вече му причини, не е достатъчно!

— Хей, не се опитвай да ме свържеш с тези гадости! — рече Хари. — Слагането на този труп на показ е идея на Уес Търнър.

— Детинско извъртане — отвърна мрачно бившият император. — Това престъпление е извършено от компанията, която ти е работодател. Не можеш да оправдаеш себе си, като кажеш, че „шефът те е накарал да го направиш“. Същността на твоите господари никога не е била тайна за теб и въпреки това продължаваш да прибираш парите им и да се наслаждаваш на статуса си, с който са те купили. Ти си не по-малко виновен от тях.

— Ти искаш да спориш с мен за морал? Ти? Та ти си единственият кучи син от онези, дето съм срещал, който е убил повече хора от мен! — процеди Хари през зъби. — Та какво за трупа?

— Да. — Тан’елкот издържа яростния поглед на Хари. — Скоро осъзнах, че това не е твое дело. Ти си ходеща катастрофа от библейски мащаби; подобна дребнава отмъстителност не ти е в стила.

— Изобщо не ми пука как си разбрал, че не съм аз. Вече знам, че не съм аз, мамка му. Въпросът е: кой е?

— Това не е главният въпрос; крадците бяха охранителите на Студията и действаха по заповед отгоре. Кой точно е дал заповедта, не е толкова съществено — това е подробност. Главният въпрос е за какво им трябва тялото.

Хари стисна зъби, потискайки желанието си отново да строши носа на кучия син.

— Тан’елкот — процеди той, — дори в добрите си дни не се отличавам с особено търпение. А днес не ми е от най-добрите дни. Зарежи тия шибани игрички!

— Хубаво. — Той се изправи и се извиси над Хари, откроявайки се на фона на аварийното осветление. — Мога да ти кажа точно за какво му е на Студията тялото на Бърн.

— Господи, надявам се да е така.

— Искат да го използват, за да убият Палас Рил.

Докато гледаше нагоре към скритото в сенките лице на Тан’елкот, Хари почувства как силата изтича от коленете му сякаш през кранове в петите.

— Не разбирам — изрече той вцепенено.

— Според мен е очевидно. — Тан’елкот тръгна нататък през Залата на Каин, насочвайки се към апартамента си. — Студията открадна Бърн. А Палас Рил е единствената, която може да попречи на плановете на Студията относно моя свят. — Гласът му кънтеше между каменните стени. — Бърн беше най-големият майстор на меча през своята епоха, а може би и през всички епохи. Бойните умения — както и всеки друг вид физически умения, дори ходенето и говоренето — зависят от състоянието на рефлексите. Вдигнатият от гроба труп на Бърн ще притежава същото майсторство, дори и лишен от висшите когнитивни функции, управляващи тактиката. И разбира се, заедно с трупа му те са взели и Косал.

Хари, който беше тръгнал подир него, внезапно застина; при тези думи гърбът го заболя свирепо.

Сцената от восъчни фигури насред залата изобразяваше точно този момент в горещия анхански ден преди седем години на Стадиона на победата. Високо отгоре се бяха сплели в божествен сблъсък фигурите на Ма’елкот и Палас Рил. А в центъра на сцената Каин, хванал ножовете си в ръце, се хвърляше към меча в ръката на Бърн.

Ако в Екзозеума имаше електричество, сцената щеше да се осветява от бялото сияние, излъчвано от фигурата на Палас Рил. Сега, в прорязания от черни сенки полумрак, сцената живееше свой странен, кошмарен живот. Мракът беше скрил жиците, придържащи фигурите; за един дълъг миг на дезориентация Хари не можеше да разбере дали стои отстрани и наблюдава сцената, или е скочилата към меча фигура вътре в нея…

… и за момент отново усети зловещото вибриране на зъбите си, когато тресящото се острие на Косал разсичаше като масло гръбнака му…

Потърка главата си, сякаш по този начин можеше да вкара порция здрав разум в черепа си, и изръмжа на себе си, че трябва да се вземе в ръце.

— Вдигнатият от гроба труп?

Тан’елкот спря до вратата и въздъхна като вбесен от студента си преподавател.

— Трябва ли да ти обяснявам всяко отделно звено в тази верига от разсъждения? Ето, по-просто казано: Палас Рил — Чамбарая — е богиня на живота. Нито една жива твар не може да се промъкне до нея незабелязана, както и да се маскира. От друга страна, ако мощно магическо оръжие се управлява от нежива твар… Нужно ли е да продължавам?

Лицето на восъчното изображение на Бърн като че се помръдна сред черните сенки. Стъклените очи проблеснаха зловещо и сякаш преместиха поглед от восъчния Каин към Палас Рил по-горе. В този съдбовен миг — най-знаменития миг от най-знаменитото приключение на всички времена — Каин се беше нахвърлил върху меча на Бърн, защото това беше последната му надежда за спасяването на Палас Рил.

Гърдите на Хари се изпълниха с безсилен гняв.

Разбира се — помисли си той. — Разбира се, в това има логика.

Хората, които стояха зад всичко това, биха могли да изберат който и да е труп за оръжието си; на тях дори не им трябваше да изравят труп — биха могли да наемат един от ходещите мъртъвци в Лабиринта на Анхана. Вместо това те бяха взели Бърн. За да знае Хари какво ще последва.

За да знае, че не може да направи нищо, за да го спре.

В лошите стари времена, когато двамата с Шана не бяха способни да си кажат дори дума, без да се разрази скандал, тя постоянно го обвиняваше в това, че е маниакално обсебен от себе си; обичаше да му напомня, че едно или друго нещо няма нищо общо с него. „Не всичко в този шибан свят се върти около теб!“

Да, може би — помисли си той. — Но не и в този случай. Не знам защо или как, но в това няма никакво съмнение. Всичко е заради мен.

Бяха му казвали: най-ценното умение на успешния Администратор е да знае кога да не прави нищо.

Точно както баща ми — не умея да си държа затворена шибаната уста.

— Както знаеш, не съм особено голям почитател на Палас Рил — каза Тан’елкот, докато вадеше ключовете си — нормалното за Отвъдие поле парализираше ключалките с разпознаване на отпечатъците толкова ефективно, колкото ѝ байпасът на Хари; всичко вътрешни врати в Екзозеума се отваряха с обикновени ключове. — Въпреки това тя е единственият щит между моите Деца и господарите на този… на този култ към смъртта, който наричате Студията. Има ли нещо, което можеш да направиш?

Хари поклати глава, усещайки в устата си вкус на желязо и горчива пепел.

— Само да можех да ѝ изпратя съобщение по някакъв начин… Тя може да се справи с всичко, ако е подготвена за него. — Той разпери ръце безпомощно. — Но Студията ме изпревари и тук.

Той вече усещаше вкуса на поражението. Беше получил твърде много удари от твърде много различни посоки. Вече губеше.

Тя щеше да умре.

При чесмод капсулата ѝ беше казал: „Ако попаднеш в беда, този път няма да мога да дойда да те измъкна.“

Как можа да стигне до това положение — да се чувства толкова безполезен и виновен?

Главата го болеше; той притисна длани към слепоочията си и замижа. Сякаш около черепа му имаше метална лента, която се затягаше все повече и повече — във всеки момент костта му можеше да се пръсне, изпращайки мозъка му навън през очните ябълки.

— Ще направя каквото мога, но първо… — Тан’елкот махна с ръка към аварийното осветление и сенките, обгърнали Екзозеума, — първо ми трябва място, където да живея. Акумулаторите на тези ваши хамути си имат свой предел. Амплитудният разпад — както си ми напомнял много пъти — е крайно неприятна смърт.

— Къде смяташ да отидеш?

Тан’елкот сви рамене.

— Моите произведения имат успех сред Незаетите — някои от тях имат трезори с нормално за Отвъдие поле, като онзи, който ти поддържаш в Аби, само че по-големи, за съхраняване на артефакти, доставени от Актьори на Земята. Сигурен съм, че не един от тях ще се съгласи да ме приюти, докато тази ситуация — още едно махване с ръката — не се разреши.

Той се обърна към вратата на апартамента си.

— Само да взема резервния си хамут — и ще съм готов за тръгване.

Той отвори вратата — и из целия Екзозеум се разля светлина.

Хари подскочи, сякаш до него е ударила мълния. Отгоре фигурата на Палас Рил пламна като ядрена горелка и имитацията на сила на имитацията на Ма’елкот свърза телата им чрез огнена струя. Хари стисна зъби, докато сърцето му отново не заби нормално.

— Изглежда, в края на краищата няма да ти се наложи да се местиш — каза той.

— Не ставай идиот — отвърна Тан’елкот, скривайки се в апартамента.

Хари пристъпи към вратата.

— Но щом електричеството се върна…

Тан’елкот стоеше при бюрото си, с гръб към Хари.

— Ти все още ходиш.

Гласът му беше изпълнен с изгарящо презрение.

— Аха. — Хари се намръщи замислено, отстъпвайки от вратата. — Но в това няма никакъв смисъл, мамка му!

Генераторът на нормалното за Отвъдие поле в Екзозеума се подсигуряваше от собствената електрическа мрежа на Студията — не беше възможно токът да се върне, а полето — не.

Всъщност нямаше никаква причина и самото проклето електричество да се изключи. Нали имаше резервен генератор, а дори и той да излезеше от строя, Екзозеумът би се включил към градската електрическа мрежа — събраната в него колекция беше уникална и много от експонатите адски бързо щяха да бъдат подложени на амплитудно разпадане, ако електричеството не се върнеше. Ако Хари не го отвличаха събитията от изминалия ден, веднага щеше да разбере: единствената причина да се изключи електричеството можеше да бъде спирането на полето.

Но за какво му е на някого да прави това? Дали той не беше просто параноик, или наистина намирисваше на саботаж? Въпросът не е дали съм параноик — помисли си той, — а дали съм достатъчно параноичен.

Сега електричеството се беше върнало, но полето го нямаше…

Хари погледна намръщено към пода.

— Каква е тази гадост?

Спортните обувки на Тан’елкот оставяха върху килима в зоната на „гостната“ му отчетливи следи на места, където се стелеше някакъв сребрист прашец, наподобяващ небрежно разсипан пестицид.

— Каква е тази прах, по дяволите? — поинтересува се Хари зад гърба на Тан’елкот. — Вече с мрамор ли работиш?

— Аха — потвърди разсеяно Тан’елкот, докато прелистваше старинен бележник от хартиен листове, който беше измъкнал от чекмеджето на бюрото си. — Но това не е мраморна прах — моето пневматично длето я засмуква и я изхвърля навън. Вдишването на мраморна прах води до няколко различни увреждания на белите дробове, както и до хронични разстройства, така че въпреки пневматичното длето по време на работа използвам дихателен апарат. А, ето го! — възкликна той доволно, сочейки нужното място в бележника с пръста си с размер на наденица. — Ренци Доул. Той има няколко от творбите ми и няколко пъти ме е канил на гости в Кауай. И — което е най-важното — той не е приятел със Студията.

Хари кимна не по-малко разсеяно. Той знаеше всичко за Незаетия Доул — неговата покойна леля дълги години беше патрон на Шана. Ренци Доул беше един от най-недолюбваните от Хари хора; Незаетият беше нарушил изричните инструкции в завещанието на леля си и беше прекратил патронажа над Шана.

Но сега Хари го тревожеше нещо друго — една мисъл, която беше неясна, мъглива, още неоформила се напълно; мозъкът му беше отвикнал да се подлага на такива натоварвания.

— Ъъъ, Тан’елкот? — започна Хари неуверено.

Защо му е на някого да включва електричеството, а не нормалното за Отвъдие поле?

Явно за да бъдат използвани някакви прибори, изискващи за работата си електричество и земните физични закони. Нещо електронно. Като терминалите.

— Тан’елкот — повтори Хари. — Не се обаждай.

— Не ставай смешен. Какъв избор имам?

В нормалното за Отвъдие поле не действа никаква електроника — дори устройствата за разпознаване на глас в електронните ключалки.

— Казвам ти — повтори Хари по-силно и по-уверено, — не го прави. Трябва да ме послушаш.

Той пристъпи към бившия император така, сякаш се канеше да го отдръпне от бюрото насила.

Чиповете за разпознаване на гласа се използват не само в електронните ключалки или за ограничаване на достъпа до места в мрежата; с тях може да се активират почти всякакви устройства…

— Глупости — каза бившият император, натискайки бутона на микрофона.

… като детонатори.

— Не го прави!

— Ирида — продължи Тан’елкот, — свържи ме с…

Остатъкът от фразата му беше заглушен от чудовищен гръм.

7.

Взривната вълна изхвърли Тан’елкот назад към Хари и двама се проснаха на пода като ударени от бърз влак. Хари като че ли изгуби съзнание за няколко секунди. Когато се свести, беше на четири крака. Тръсна глава; в ушите му така бучеше, че чак го боляха зъбите. Някакъв гъст сивкав газ прогаряше гърлото му и изкарваше от белите му дробове мъчителна кашлица. На мястото на прекрасното бюро на Тан’елкот беше останало само огнище с височина до коленете — от напоеното с лак дърво се вдигаше гъст черен дим, но не това тревожеше Хари.

Тревожеше го, че тук беше светло.

Бялата светлина беше болезнена — тя ставаше все по-ярка и по-ярка, докато на Хари не започна да му се струва, че забиват пирони в очните му ябълки. Със светлината дойде жегата — изгарящ полъх, сякаш срещу лицето му е включена кварцова лампа.

Целият апартамент беше в пламъци.

Дори каменният под гореше — разширяващи се кръгове от бял огън сипеха искри до самия таван. В центъра на всеки от кръговете имаше тлеещо парче дърво — разпръснатите навсякъде от взрива пламтящи отломки от бюрото. Съскащите кръгове пълзяха бавно като концентрични окръжности върху повърхността на езеро, но камъкът под тях сияеше червено-бял като шлака, извадена от горяща пещ.

Тази шибана прах…

Някой нарочно я беше разпръснал навсякъде из проклетото място. Термит — може би магнезиево съединение, а може би нещо ново, за което още не беше чувал; нямаше значение какво точно представлява. Важното беше да успее да се махне оттук.

Закривайки носа и устата си с ръкав, Хари запълзя към Тан’елкот. Гигантът лежеше по гръб, разперил ръце, в несвяст. Черният му пуловер беше разкъсан на парчета, гръдната пластина на ампмод хамута му приличаше на предницата на катастрофирала в пилона на мост кола. Лицето му беше обгоряло, веждите му бяха изпепелени, а косата му тлееше и пушеше.

Цяла вечност — поне пет секунди — Хари се опитваше да напипа пулс между трахеята и масивните жили на врата на Тан’елкот; не беше чак толкова сантиментален, че да допусне да се подпали, докато спасява труп.

Едно, две, три, четири… кучият му син все още беше жив! Сега на Хари му оставаше само да измисли как сто и седемдесет фунтов мъж в не най-добрата си форма може да измъкне оттук почти три пъти по-тежък гигант. Това ще е гадно, помисли си Хари.

Той хвана Тан’елкот за глезените и започна да го дърпа към вратата, но веднага, щом надигна глава, димът го задуши и му потекоха сълзи. Наложи се да пълзи на четири крака, странично, а меките му обувки се плъзгаха по пода — в най-добрия случай можеше да се каже, че напредва бавно.

Тихото бучене започна да прераства в грохот и сега Хари разпозна звука — в Екзозеума ехтеше сирена, но това не беше пронизващият вой на противопожарната аларма.

Беше кънтящият рев на охранителната сигнализация.

— Мамка му! — Хари се метна към вратата — тъкмо навреме, за да види как спускащата се решетка изминава последните инчове до пода.

Охранителната аларма продължаваше да пищи, но противопожарната така и не се включи — значи не можеше да очаква никаква помощ от противопожарната система на Екзозеума. Както и от противопожарната служба на Сан Франциско. Решетката беше от заварени половининчови звена от закалена стомана — нямаше начин да се премине през нея, без да се използва горелка или хидравличен крик, а прозорците на втория етаж със сигурност бяха заключени.

— Е, сбърках — промърмори Хари, докато се давеше от дима и бършеше сълзите от смъдящите си очи. — Това вече е гадно.

Макар че огнените кръгове върху пода се разширяваха, готови да се слеят, димът не ставаше по-гъст — когато вдигна глава, Хари видя как кълбата дим се вдигат нагоре по стъпалата, сякаш отворът най-отгоре на стълбището е димоотвод.

Ами да — там трябваше да има вентилатори, засмукващи парите от разтворителите и мраморната прах. Но нямаше да могат да избягат оттам — Екзозеумът беше свързан с външния свят чрез отвори, по-малки от един фут в диаметър, и преградени с плътна решетка — това по някакъв начин беше необходимо за поддържането на нормалното за Отвъдие поле…

Куполът, съобрази Хари. Там нямаше решетка — краищата на бронираното стъкло на купола бяха вградени в камъка на покрива. То не можеше да се разбие с голи ръце, но на третия етаж беше ателието на Тан’елкот. Което беше пълно с инструменти.

Ала дотам водеше адски високо стълбище, по което се стелеше токсичен дим, а проклетите крака на Хари едвам кретаха.

В гърлото му заседна поредната порция от същия този дим и след като се изкашля, Хари усети вкуса на кръв. Тан’елкот беше споменал нещо за дихателен апарат; това накара Хари да вземе решение.

Той отново сграбчи Тан’елкот за глезените, пое си дълбоко дъх, огледа се, за да се ориентира, замижа, задържа дишането си и помъкна гиганта към стълбището. Жегата изсмукваше силите му. Едва успяваше да влачи бившия император по пода и изобщо нямаше никаква представа как ще издърпа тази четиристотинфунтова горила до третия етаж.

Остави го на първото стъпало — с глава на пода, където има най-малко дим — и хукна нагоре.

Димът пареше очите му и още преди да измине половината път до втория етаж, вече не виждаше нищо заради сълзите. Давейки се от кръвта и слюнката си, той се облегна на парапета, но се взе в ръце и продължи да върви нагоре, облягайки се на парапета и напъвайки непослушните си крака. Когато стигна на втория етаж, влезе в спалнята на Тан’елкот, където въздухът беше по-чист, полегна за малко, колкото да си поеме дъх, и отново се изправи на крака.

Затвори очи и изкатери последния отсек от стълбището, задържайки дъха си. Когато влезе в ателието, от хипоксията му се виеше свят и коленете му бяха омекнали. Но на скелето край недовършените творби забеляза дихателния апарат на Тан’елкот и побърза да го нахлузи.

Отне му поне десет секунди, за да започне просто да диша; въздухът постъпваше бавно и тегаво през регулатора, но беше чист и това го правеше по-сладък и от вино. Скоро запотеното стъкло на маската се изчисти и той вече можеше да се огледа.

Веднага му хрумна половината от решението: над отвора в пода беше монтиран кран, с помощта на който Тан’елкот качваше на третия етаж материалите — стомана, бронз и огромни блокове мрамор.

Това беше само половината от решението, защото дихателният му апарат беше само един. Бавното изкачване на Тан’елкот през колоната от отровен дим щеше да го задуши; ако пък Хари оставеше дихателния апарат на Тан’елкот, едва ли щеше да успее да се изкачи за втори път до проклетия кран… а отдолу вече идваше такава горещина, че Тан’елкот и без това скоро щеше да изгори. Това, от което се нуждая, е скорост — помисли си Хари. — Скоростта е решението.

Той си повтаряше тази мисъл като някоя мантра на Доктор Сюс и изведнъж видя отговора. Огромната незавършена статуя зад хидравличното скеле…

Идеята дойде при него цялостна, напълно оформена и толкова дръзка, че Хари се изсмя; защото статуята стоеше върху ниска квадратна количка с колелца.

Той завъртя рамото на крана така, че да увисне над отвора в пода, и махна стопера на макарата, така че кабелът започна да се развива надолу. Остави го да се развие повечко — не можеше да види първия етаж заради дима, а никак не му се искаше, като слезе, да открие, че краят не е спуснат достатъчно ниско. Ала Тан’елкот — винаги много предвидлив — беше отбелязал нужното място на кабела с цветна лепенка; Хари разви още малко и реши, че е достатъчно.

Пневматичното длето на Тан’елкот, заредено максимално с гориво, лежеше на хидравличното скеле. Хари скъса вакуумния маркуч на длетото и избута количката със статуята до крана. Отряза с длетото няколко метра кабел от макарата и завърза мраморните ръце на статуята със свободния край на кабела, като направи обикновен възел. Обиколи още веднъж статуята, като махна стоперите на четирите колела, и всичко беше готово. Отстъпи крачка назад, за да огледа още веднъж всичко и да се увери, че идеята му ще проработи… и застина, широко отворил уста под дихателната маска.

Фигурата, която се оформяше от мраморния блок, беше на съвсем обикновен, консервативно изглеждащ мъж на средна възраст. Нещо в структурата на мраморните коси подсказваше наличието на побеляване, линията на челюстта беше започнала да омеква. Но това, което порази Хари, беше изражението на лицето на статуята; в очите имаше някакво тъжно познание, някаква меланхолия, клоняща към отчаяние. Това беше изображение на човек, който знаеше много добре, че е изгубил надеждите и възможностите на младостта и не е намерил с какво да ги замени — и сякаш се е примирил с това. Човек, уютно устроил се в позицията на губещ.

Мамка му — помисли си Хари. — Това съм аз.

Върху мраморния блок с черен восъчен молив с едрия почерк на Тан’елкот беше написано: „Цар Давид“.

Не разбирам.

Дали не грешеше? Дали това не беше случайно сходство?

Но не — наоколо по скелето бяха окачени десетки черно-бели разпечатки — като се започне с първите рекламни плакати на Каин и се стигне до кадрите от камерите за наблюдение на Студията, където Хари беше изобразен от всеки възможен ъгъл във всяка възможна поза.

Какво става тук, по дяволите?

Пореден облак дим изплува пред очите му и го върна към реалността, напомняйки му за неотложните проблеми. Щеше да се безпокои за проклетите скулптури на Тан’елкот, когато спасеше живота на кучия син.

Той хукна към стълбите и се спусна с бясна скорост по парапета. Пресече мълниеносно втория етаж и отново скочи върху парапета — пламъците отдолу вече се доближаваха все повече и повече до проснатия на земята Тан’елкот. Хари се приземи някъде близо до него. Бившият император дори не беше способен да го погледне; той кашляше кръв и се опитваше да предпази очите си от дима.

Кабелът висеше точно по средата на отвора към горните етажи; няколко метра от него бяха попаднали в огъня и вече тлееха. Хари прескочи сипещия искри огън, подхвана кабела под мишница и веднага скочи в обратна посока.

Въпреки че контактът му с нагорещения камък беше съвсем кратък, обувките му пламнаха. Той побърза да ги изхлузи от краката си, но пламъкът вече се беше прехвърлил върху поръсения му с прах панталон, а след миг обхвана и ризата. Той изруга и хвана кабела със зъби, докато се опитваше да смъкне горящите си дрехи. От плътта му се вдигаше дим като от месо върху скара.

Няма проблем — помисли си той. — Важното е да се измъкна оттук, преди да изгубя съзнание.

Вече гол, той хвърли горещия край на кабела към Тан’елкот. Бившият император се опита да се надигне в седнало положение, мърморейки за това, че нещо се е объркало, че не би трябвало да става така.

— Ако започнем да изясняваме какво би трябвало да се случва — изрева Хари изпод маската, надвиквайки бученето на пожара, — и двамата ще умрем тук. Дръж!

— Дрехите ти… — промърмори вцепенено Тан’елкот. — Ти си гол.

— Сега разбрах защо всички те смятат за гений — рече Хари. — Не мърдай.

Той бързо прекара кабела под мишниците на бившия император.

— Какво…? Какво правиш? Този огън… какво? Това боли…

Хари се усмихна мрачно, докато затягаше възела.

— Аха.

Тан’елкот се закашля, пръскайки кръв. По лицето му потекоха сълзи.

— Какво правиш?

— Спасявам ти живота. Чувал ли си за един тип на име Батман?

— Батман? — Бившият император се намръщи, сякаш не можеше да фокусира погледа си. — Не разбирам.

— Сега ще разбереш — обеща Хари и скочи във въздуха. Увисна на кабела, свил крака.

Високо горе опънатия кабел подкара „Цар Давид“ заедно с количката към ръба на пода.

Статуята достигна до парапета и се наклони. За един ужасен миг на Хари му се стори, че е преценил неправилно центъра на тежестта на скулптурата, но тя продължаваше да се накланя като пияница, изгубил равновесие. За половин секунда увисна на парапета… и се прехвърли през него.

— Потегляме! — извика Хари.

Статуята се понесе надолу като скала в пропаст.

А Хари и Тан’елкот се изстреляха нагоре.

Скулптурата падаше, удряйки се в стълбите и заплашвайки да се оплете в кабела. Хари изруга, съобразявайки, че мраморният блок се носи право към него като гигантска мухобойка.

Е, добре, не го обмислих както трябва…

Той размаха крака като състезател по овчарски скок и в последния момент се отблъсна от ръба на падащата количка — сърцето му се сви, когато мраморният му двойник прелетя покрай тях и изчезна в кълбата дим отдолу.

Те изскочиха на равнището на ателието и Хари се хвана за рамото на крана, а статуята се стовари на каменния под и се разби на парчета. Хари се държеше с едната ръка за крана, а с другата стискаше кабела, очаквайки Тан’елкот да полети надолу като камък. Стисна зъби от болка, когато тежестта на бившия император опъна въжето надолу и то проряза ръката му до костта…

Но когато Хари беше изритал количката, двамата се бяха залюлели като махало; и засилката на Тан’елкот беше достатъчно голяма, че да успее да се улови за парапета с масивната си ръка. След като Хари се убеди, че гигантът се държи здраво, той се спусна по рамото на крана и му помогна да се изкатери през парапета.

Конвулсивно кашляйки, с течащи сълзи по лицето и с димяща коса, Тан’елкот изрева яростно:

— Ти си… неспособен… да направиш нищо… по лесния начин!

— Млъкни и издърпай шибания кабел! — извика му Хари в отговор. — Още не сме се измъкнали!

Той докара хидравличното скеле — на което беше пневматичното длето — под купола и го нагласи така, че платформата му се вдигна максимално високо, почти до тавана. Качи се горе, взе длетото и го притисна към мястото, където бронираното стъкло се съединяваше с края на купола. Натисна спусъка и длетото забуча като пневматичен чук.

Работеше възможно най-бързо, опитвайки се да изреже в бронираното стъкло кръг, достатъчно широк, за да се промуши през него човек — налягането в резервоара спадаше бързо. Тан’елкот, кашляйки, се запъти към него, стиснал кабела в юмрука си. През това време длетото бучеше все по-слабо, докато съвсем не замлъкна.

Хари притисна рамо към изрязания в бронираното стъкло кръг и натисна силно. Със същия успех можеше да се опита да отмести планина. Тогава Тан’елкот го хвана за лакътя и го избута встрани; после хвана резервоара със сгъстен въздух, замахна и нанесе удар. Бронираното стъкло се покри с паяжина от дребни пукнатини.

Тан’елкот удряше отново и отново, следвайки линията, начертана от Хари. Лицето му стана първо червено, после мораво. Накрая удари за последен път — в самия център на кръга. Дискът от бронирано стъкло полетя навън с такъв звук, сякаш е капак на вакуумна кутия.

Хари накара Тан’елкот да излезе пръв, а после и самият той се измъкна с помощта на бившия император, като внимаваше да не се пореже на острия като бръснач ръб на дупката.

Щом се озова в мрачния хлад на покрива, Хари най-напред свали дихателната си маска и рухна до проснатия на покрива Тан’елкот. От отвора в стъкления купол към пълната луна струеше дим.

Ръцете на Хари трепереха. Вътрешността на дихателната маска беше омазана в кръв.

— Мамка му — промърмори той под нос. — Успях да го направя.

8.

Лежеше до Тан’елкот и усещаше как повърхността на покрива охлажда нагорещеното му тяло. Болката едва започваше, но той вече знаеше, че ще бъде тежко. И въпреки това в момента беше доволен да лежи под звездите и да се радва на усещането, че е жив.

— Защо? — попита Тан’елкот; гласът му беше плътен, сякаш се опитваше да потисне ридание. — Защо? Аз съм твой враг. Защо направи това?

— Не знам — отговори Хари. — Стори ми се добра идея в онзи момент. — Той се усмихна на гиганта с окървавените си устни. — Може би просто исках да чуя как ми благодариш.

Тан’елкот се извърна.

— Моят Давид — промърмори той. — О, моят Давид…

— Какво, жалиш шибаната си статуя? — Хари се надигна в седнало положение. — Твоят живот или статуята — кое би предпочел да спасиш?

Тан’елкот закри лицето си с длани.

— Един творец никога не бива да бъде изправян пред такъв избор.

— Никой не те е изправял пред него — напомни му Хари. — Никой не те е питал.

— А аз не съм те молил за помощ — промълви Тан’елкот с горчивина. — И затова няма да получиш моята благодарност.

Както си седеше и гледаше бившия император, Хари осъзна, че всъщност не се нуждае от благодарността му.

Стар, уморен, очукан от живота, полусакат…

Все още го мога.

Той се озъби на луната.

Все още го мога, мамка му!

Това усещане си струваше изгарянията.

— Хайде, размърдай се — подхвърли той рязко. — Завържи за нещо шибания кабел, за да можем да се спуснем от покрива.

Докато Тан’елкот завързваше кабела към зъбеца на направения във вид на крепостна стена покрив на Екзозеума и се спускаше надолу по стената, Хари Майкълсън оценяваше понесените загуби.

На Дънкан вече не можеше да му се помогне; Социалната полиция беше впила в него булдогските си челюсти и нямаше да го пусне, докато не му изпие кръвчицата. Фейт щеше да издържи; колкото и тежка да беше ситуацията ѝ, колкото и самотна и вероятно уплашена да беше сред чужди хора, тя не беше застрашена от непосредствена опасност. Шанкс не беше от онези, които биха изтезавали или убили безпомощно дете само за забавление; тя би изтезавала или убивала безпомощни деца единствено когато има изгода от това. Тан’елкот вече не се нуждаеше от помощ; беше предупреден срещу каква заплаха е изправен и можеше да се обърне за помощ към приятелите си Незаети.

А самият Хари…

Спасението му можеше да му струва нещо повече от собствения му живот.

— Спуснах се! — извика му Тан’елкот от тротоара долу.

Вместо отговор Хари се отдалечи от димящия купол към съседния, на няколко ярда разстояние; облегна се на него, притискайки длани към бронираното му стъкло, и погледна надолу през яркото сияние от фигурата на Палас Рил, към мястото, където восъчният Каин беше скочил към острието на восъчния Бърн. Беше преживявал този миг толкова много пъти през последните седем години, че сега не можеше да каже със сигурност дали у него са се съхранили собствените му спомени, или спомените за спомените; никога не беше имал куража да гледа куб със записа, за да си опресни паметта.

Но в едно нещо никак не се съмняваше: през онзи ден на пясъка, когато знаеше, че ще умре, беше по-близо до щастието откогато и да било.

Е, добре — помисли си той, гледайки восъчния Каин. — Добре. Сега разбирам.

Каин беше умрял на арената през онова горещо есенно пладне. През последвалите седем дълги години Хари не бе бил нищо повече от гниещия труп на Каин.

Майната му. Ако да умреш беше нещо специално, нямаше да позволяват на всеки да го прави.

— Спуснах се! — извика отново Тан’елкот отдолу. — Идваш ли?

Хари се приближи до ръба на покрива на Екзозеума. От паркинга между Студията и Екзозеума излизаха с рев колите на службата за безопасност, някъде отдалеч се чу и ревът на пожарна сирена. Той погледна надолу към Тан’елкот.

— Не си ме виждал — извика той, докато издърпваше кабела и го намотаваше на ръката си. — Не съм идвал. Измъкнал си се сам. Разбра ли ме?

— Какви ги говориш?

— Нямам време да ти обяснявам. Отивам да спасявам света.

Той издърпа кабела докрай и свали примката от каменния зъбец.

— Каин? — извика Тан’елкот отдолу.

Той едва не му отвърна машинално „Казвам се Хари, мамка му!“, но размисли. Застина за секунда абсолютно неподвижен, наслаждавайки се на усещането.

После се наведе над назъбения парапет.

— Да? — попита той. — Какво?

— Това е и мой свят, Каин — отвърна Тан’елкот. — Успех!

— Благодаря! — Той докосна слепоочието си, имитирайки козируване. — И на теб.

После се обърна и побягна към тунела, съединяващ Екзозеума и Студията.

9.

Парамедикът изскочи от линейката, преди още турбините да са забавили обороти; хвърли се към Тан’елкот направо през въздушната струя.

— Ранен ли сте, сър? — извика той, опитвайки се да надвика рева на турбините. — Нуждаете ли се от медицинска помощ?

— Да — отвърна Тан’елкот навъсено. — Но повече се нуждая от палмпада ти.

— Какво?

Тан’елкот стисна рамото на парамедика с гигантската си длан толкова неочаквано и мощно, че парализира волята на стреснатия мъж; той дори не се опита да помръдне, докато бившият император измъкваше палмпада от калъфката му. После Тан’елкот отблъсна мъжа назад и красноречиво му показа с поглед, че е по-добре да не се приближава.

— Видеовръзка — нареди той в микрофона. — Студия-две-пет-ренген-зулу-четири. Изпълнявай.

След миг върху малкия екран се появи похотливото налудничаво лице на Колбърг.

— Е?

— Нещата не са добре — изръмжа Тан’елкот. — На кой тъпанар сте поръчали тази задача? Едва не загинах — смъртната заплаха и за двамата не беше част от плана.

— Смъртната заплаха прави нещата да изглеждат убедително — каза Колбърг. — Не ме учете на това как работи развлекателният бизнес.

— Това не е развлечение.

— Разбира се, че е.

— Вашата некомпетентност едва не унищожи целия…

— Но сработи ли? — прекъсна го Колбърг нетърпеливо.

— Слушате ли ме, или не?

— Само страхливците и слабаците се оплакват от неща, които за малко не са станали — обяви Колбърг. — Той идва ли?

От ярост на Тан’елкот му се набръчка плътта покрай очите; той самият неведнъж беше правил подобни констатации в миналото и сега установи, че изобщо не е толкова приятно да ги чува от някой друг.

— Да — каза той бавно. — Каин идва.

10.

В Студията Хари установи, че приоритетните му кодове още са в сила. Влезе в безлюдната лечебница и обилно намаза изгарянията си с обезболяващ мехлем и изпи няколко хапчета болкоуспокояващи; помисли за момент, взе цяла опаковка от същите хапчета, две туби с мехлема и шишенце антибиотици с широк спектър на действие.

Мислят си, че са ме спипали — каза си той. — Мислят, че съм в капан.

Хвърли плячката си в една инвалидна количка, изкара я в коридора и тръгна към асансьора. Когато влезе в кабината, бързо напъха лекарствата в джоба за списания под страничната облегалка, защото самата седалка щеше да му потрябва след една-две минути.

Следващата му спирка беше трезорът с нормалното за Отвъдие поле на Студията.

Бронираната врата на трезора се отвори с тихото бръмчене на хидравличните механизми. Преди да влезе, Хари седна в инвалидната количка. Когато граничният ефект изключи байпаса му и накара краката му да се гърчат, той дори не обърна внимание на това; имаше да мисли за много по-важни неща.

Той си избра здрава кожена куртка и панталон, ботуши, които не му ставаха много добре — което, в края на краищата не беше чак толкова важно; когато не можеш да ходиш, няма как да ти излязат мазоли. Намери раница, оставена от фехтовач на име Мазрик, пълна с корави сухари, пастърма и сушени плодове, и заедно с нея взе и една манерка. В кесия, подшита към вътрешността на широк колан с два големи ножа в кании, откри пет златни рояла. След като бързо пребърка останалите дрехи, намери още три рояла, седемнайсет сребърни нобъли и две шепи медни монети.

Аз съм богат, помисли си той.

Задържа за момент монетите в шепата си, спомняйки си мрачно как някога Каин се бе гордял от факта, че макар и да е убиец, никога не е бил крадец. Нещата се променят, предполагам.

Изкара инвалидната количка от трезора, затвори вратата след себе си и отиде в гримьорната, за да презареди байпаса. Тъй като Роувър все още беше в Лос Анжелис, изпита известни трудности — наложи му се да се свърже по мрежата чрез палмпада си с контролния панел на Роувър и да изтегли съответните програми — но все пак успя да се вмести в три минути. Преди да излезе от гримьорната, облече и откраднатите дрехи. Сложи лекарствата в раницата заедно с манерката и монетите, които не се събраха в кесията на колана.

Докато си намъкваше ботушите, застина за миг, спомняйки си за проследяващата гривна около глезена си. Солидно изработената гривна само леко беше потъмняла по време на пожара. Диодът ѝ му намигаше като око, напомняйки му за всичко, което беше заложил.

Всичко, от което беше на път да се откаже.

Намигване: това е работата, за която заплати с краката си и самоуважението си, управител Майкълсън. Намигване: това е кастата, към която си проправяше път със зъби и нокти, Администратор Майкълсън. Намигване: това е всичко до последната проклета марка, което Каин е заработил за теб с кръв, пот и болка, смелост, гняв, победи и поражения. Намигване: ето я Аби, израснала от мечтите ти, съвършения символ на всичко, което си постигнал в живота си, единствения дом, който дъщеря ти някога е имала.

Хари обмисли това за секунда, после сви рамене.

Така или иначе, нищо от тези неща не ме направи щастлив.

Той измъкна ножовете от каниите. Огледа блестящите им, чисти и идеално наточени остриета, повъртя между пръстите си облицованите в кожа хладни и меки ръкохватки. Провери баланса им и реши, че могат да се хвърлят, макар и да не са идеални. Раздвижи ръце, изпъвайки раменете си, и изведнъж се развъртя — с такава скорост, че движението на остриетата не можеше да се проследи. После прибра ножовете, нагрети от топлината на дланите му, и задържайки за кратко длани върху топчетата на ефесите, си позволи почти да се усмихне. Спомените за отминалите дни бяха сладко-горчиви като случайна среща със стар приятел.

Спомни си за статуята на Тан’елкот „Цар Давид“. Видя отново отпуснатостта на мъжа на средна възраст, торбичките под уморените очи, аурата на удобно примирение. Ти — каза той на образа в съзнанието си, — изображение на Администратор Хари Майкълсън, управител на Студията в Сан Франциско, можеш да вървиш на майната си.

Уверен и силен, той прекрачи прага на гримьорната, но в коридора вече го очакваха.

11.

В момента, в който шоковата палка полетя към него, Хари вече беше загубил. Нямаше никакъв шанс, но това не го спря. Дори не го забави.

Палката изсвистя към него веднага, щом прекрачи прага на гримьорната. Рефлексът, служил му през целия живот, се задейства по-бързо от мисълта; ръката му сама хвана облечената в ръкавица китка на нападателя така, че палката пропусна целта си и се удари в касата на вратата. Хари удари противника си по лакътя и дръпна китката към себе си. Ставата на нападателя се пречупи, изпод огледалния шлем се чу стон.

Едва в този момент Хари съобрази, че е счупил китката на социален полицай — и още петима сопита преграждаха коридора. Нападението над социален полицай се смяташе за углавно престъпление.

Ако вече не бях прецакан — помисли си Хари, — щях много да се притесня.

Той отскочи назад, към вратата на гримьорната, където нямаше как да го нападнат повече хора едновременно, но сопито със счупената ръка увисна на него с цялата си тежест. И докато Хари се опитваше да го отблъсне от себе си, нечия палка го удари в гръбнака.

Точно по байпаса.

Краката му се подкосиха веднага и Хари рухна като чувал с риба, гърчейки се неконтролируемо. Единствено лявата ръка му се подчиняваше донякъде; той изрева и измъкна ножа от колана си, но застаналият над него социален полицай удари оръжието му с палката си. През острието влезе достатъчно заряд, за да разтресе ръката му и да го накара да изпусне ножа.

— Ударете го пак. — Това беше човешки глас, не дигитализираното бръмчене на сопитата.

Хари усети как в гърлото му засяда буца; гласът му причиняваше болка, сякаш изсипваха киселина в ухото му.

Твърде много години се беше подчинявал на нарежданията на този глас.

Сопито му вкара още един заряд с палката и Хари се загърчи на пода. Пред очите му притъмня, лампите на тавана в коридора се размиха, превръщайки се в локва от флуоресцентно бяло. И насред тази локва пристъпи наподобяващата чучело карикатура на Артуро Колбърг.

Хари изстена. Колбърг облиза устни като клошар пред контейнер за боклук.

— Ударете го пак.

Хари вече не чувстваше зарядите от палките; едва усещаше дори собственото си гърчене. Докато светлината пред очите му помръкваше, Артуро Колбърг се наведе и го целуна по устните.

— Знаеш ли какво? — каза той, мръщейки се. — Ти не си вкусен. Дори не се надървих.

12.

По-голямата част от зверилника на Екзозеума се заемаше от същества, някога населявали небето, земята и моретата на Земята. Сред виверните и драконимфите, грифоните и еднорозите се намираха създания, които сега бяха не по-малко екзотични и не по-малко легендарни: видри и тюлени, жаби и саламандри, вълци, лисици и ястреби, слонове, един орел и дори два малки кита и стадо делфини. Зверилникът заемаше централната ротонда в ботаническата градина на Екзозеума под огромен купол от бронирано стъкло. Процеждащата се през купола бледа лунна светлина достигаше до клетките. Но тази замъглена светлина беше единственият контакт на зверилника с околната среда; дори онези от съществата, които бяха способни да оцелеят без бледото копие на Потока в нормалното за Отвъдие поле, не биха намерили за здравословен въздуха отвън.

Химически пречистеният и рециклиран въздух миришеше — въпреки задушливите остатъци от снощния пожар — на мускус, животински тор и урина, всичко това примесено с ароматите на плевели и блатен мак. Картината се допълваше от непрекъснатата глъчка от живи гласове, цвърченето на видрите, крякането на жабите, свирукането на пеещите дървета и съскането и ръмженето на разгонения виверн.

На Тан’елкот му се струваше, че тук мирише на дома му.

Той стоеше насред зверилника, широко разперил ръце, Обвивката му беше широко отворена като човката на гладно птиче и попиваше всяко пляскане с криле, шумолене на листо, плясък на перка или опашка, защото на това място беше най-силна концентрацията на живот от неговия свят — живот, излъчващ Потока. Той беше смазан и обгорен, натъртен и бинтован; въпреки че беше отрязал обгорелите си дълги шоколадови къдрици, продължаваше да вони на дим. Мощните му гърди бяха здраво бинтовани, за да се обездвижат пукнатите му ребра, а модното му, току-що подложено на химическо чистене облекло на места беше странно издуто заради превръзките отдолу. Един обикновен човек не би издържал на болката от изгарянията без силно действащи наркотици, но Тан’елкот не беше обикновен човек. Всичко, от което се нуждаеше, за да изцели раните си, му го даваше Потокът.

И макар че тук Потокът едва се процеждаше — все пак той беше Тан’елкот. За него и такова количество беше достатъчно.

В краката му беше коленичил Грегор Нейл Проховци — двайсетгодишен, строен, с проницателни лешникови очи, най-добрият студент, попадал някога в семинара на Тан’елкот по Приложна магия. Обвивката му сияеше в наситеното зелено на съвършената му концентрация и ставаше все по-ярка и по-зелена, докато Тан’елкот я зареждаше с енергия. Скръстил ръце пред гърдите си, Грегор наведе глава към стърчащия ефес на забития между плочките необичаен меч, вторачил се в кръстовидния предпазител като рицар тамплиер по време на молитва.

Този меч беше Косал.

До коленете на Грегор имаше гърне с разтопено сребро — в суспензия то изглеждаше черно. Над отвора на гърнето лежеше малка сиво-черна четка. С течното сребро бяха изрисувани сияещи руни, покрили двете страни на острието почти до върха.

Тан’елкот оформяше изображение с бледите пръсти на мисълта си: последните пет руни, които трябваше да се добавят към шарките от двете страни на острието. Той вложи изображението в Обвивката на студента си и добави сила, за да го направи по-ярко — Проховци трябваше да може да го вижда, докато се намира в ментално зрение. Бавно и внимателно, контролирайки дишането си, Проховци вдигна четката, потопи я в течното сребро и се зае да нанася мисленото изображение върху острието.

— Много добре, Грегор — промърмори Тан’елкот, наблюдавайки го. — Много добре наистина. Може да се каже, че ръката ти е по-сигурна дори от моята.

Без Потока от родния свят, който да ги зарежда с енергия, тези руни бяха мъртви като самия Косал. В Отвъдие щяха да оживеят веднага, щом преминат през жива плът и оплетат в капана си излитащото от тялото съзнание — опростен вариант на заклинанието, което беше използвал Ма’елкот, за да улови спомените на Ламорак и на мнозина други.

Магията не само беше нарисувана в шарките върху острието — тя беше и запечатана в съзнанието на Проховци; в необходимата ситуация той щеше да каже точните думи — на език, който дори не разбира — и тялото му щеше да направи точните движения. Бяха прекарали цели часове в ментално зрение, под бдителния поглед на пленения жълтоок виверн, докато Тан’елкот педантично и старателно вкарваше в съзнанието му всеки символ, всяко движение на дланта и навеждане на главата; като се оставят настрана някои дреболии, това беше майсторска работа. Тан’елкот беше уверен, че никой жив човек не би могъл да повтори подвига му.

Тази процедура донесе необикновено удовлетворение на Тан’елкот; определено много по-голямо, отколкото му носеше създаването на скулптури за удоволствие на невежи богаташи.

Той беше направил от Проховци марионетка — не, по-точно уолдо6; устройство, което може да се управлява от неговата воля, дори от разстояние. Не му бяха необходими много усилия, за да подчини волята на студента си; през месеците на семинара по Приложна магия Проховци беше свикнал да изпълнява безпрекословно всички искания на Тан’елкот. И в момента дори и не помисляше да му откаже нещо. Колко странно — помисли си Тан’елкот. — Сякаш от самото начало съм планирал това.

По този начин той възнамеряваше да спази своята част от договорката с Колбърг и Борда на директорите: да им подари унищожаването на Каин и гибелта на Палас Рил. На моменти си позволяваше лукса да се надява, че Бордът също ще спази своята част от сделката, но не разчиташе особено на това. От снощната им прокламация прозираше коварство. Сигурно нямаше да го убият открито — както и Каин, по ирония на съдбата той имаше достатъчно поклонници сред Незаетите, включително и няколко в самия Конгрес, — но явно Бордът не ценеше особено както живота му, така и собственото си обещание.

Това не го безпокоеше ни най-малко. Той беше видял това разклонение сред фракталните клони на дървото свят, което беше създал със силата на волята си, и вече беше подготвил присадката, която щеше да му донесе желаните плодове.

Докато Проховци рисуваше руните върху Косал, Тан’елкот се извърна и бързо се отдалечи. Погълнат от трудната за него задача да поддържа менталното зрение, докато рисува, Проховци не забеляза отсъствието на учителя си. Вездесъщите социални полицаи, залепени като пиявици за него след вчерашния пожар, бяха временно прогонени; Тан’елкот беше заявил, при това без да се налага да лъже, че електронното им оборудване може да предизвика смущения в деликатните струи на Потока в зверилника. Колбърг им беше наредил да стоят настрана, докато правенето на заклинанието — програмирането на заклинанието — не завърши.

Така че поне за момента Тан’елкот беше свободен.

Той отиде до двойната врата от бронирано стъкло на ботаническата градина и погледна към огромното празно пространство на атриума на Екзозеума, извън нормалното за Отвъдие поле. Проходите за публиката бяха преградени с фибровъглеродни капаци и атриумът изглеждаше потънал в неестествен полумрак; а след снощния пожар целият Екзозеум беше затворен уж за „вътрешно разследване на палежа“. Тан’елкот премина покрай подредените в кръг множество справочни и билетни каси и се насочи към заемащите цяла стена обществени терминали.

Паметта на Ламорак му подсказа личния код на Шанкс; този разговор щеше да е на сметката на „Синтек“, а компютърните програми, следящи за комуникациите на Тан’елкот, щяха да продължат спокойното си прослушване на мрежата, без да се задействат. Когато разбра, че ще му отговорят лично, Тан’елкот се усмихна. Изобщо не беше възнамерявал да оставя съобщение — има неща, които са твърде деликатни, за да бъдат доверявани на ядрата с данни.

На екрана се появи самата Ейвъри Шанкс; когато го разпозна, хищническият ѝ поглед се промени от враждебна подозрителност на откровена омраза. Той реши, че тя е наистина привлекателна. Сурови, заплашителни, остри черти, и контрастираща им бледност — това беше нещо съвършено, сякаш природата го беше замислила така; като лунна планина.

— Ти — изрече тя безизразно.

— Аз — съгласи се Тан’елкот. — Радвам се, че ме познавате, Бизнесмен.

И че няма да се налага да се представям, помисли си той.

Охранителните програми на Студията несъмнено следяха за името му и щяха да прекъснат разговора при споменаването му.

— Откъде имаш този код?

— Знаете откъде — отвърна Тан’елкот, запазвайки каменно изражение. — Предполагам, че сте следили процеса на Колбърг.

Погледът ѝ загуби остротата си и суровите черти на лицето ѝ се смекчиха, изразявайки обикновена човешка скръб, но това продължи само миг.

— Да. — Погледът ѝ отново стана леден. — Какво искаш?

— Утре сутринта, около час след изгрев-слънце, внучката ви ще изпита травматичен шок по причина, която дори не можете да си представите. Може да изглежда като шизофрения, аутизъм или дори кататония — не мога да кажа със сигурност. Но мога да твърдя уверено, че никой на Земята няма да може да ѝ помогне. — Тан’елкот леко наведе глава, сякаш кимайки одобрително на своята арогантност. — С изключение на мен.

— Откъде знаеш това?

— Аз съм, който съм, Бизнесмен.

— Какъв тип травма?

Шанкс го гледаше с такава неприкрита омраза, че Тан’елкот изпита нелепото желание да се извини за неправдоподбните неща, които щеше да каже. Той стисна зъби и продължи с пълна увереност в правотата си:

— Вече от два дни живеете с едно дете. Не може да не сте забелязали връзката ѝ с реката?

— Забелязах нелепите, вредни фантазии, с които родителите ѝ са заразили съзнанието ѝ, да. Забранено ѝ е да говори за това.

Сякаш това ще я откаже — помисли си Тан’елкот. — Типично по Бизнесменски.

— Едва ли са фантазии, Бизнесмен — каза той спокойно. — Утре сутринта майка ѝ ще умре.

Погледът на Ейвъри Шанкс стана остър като нож, но тя не каза нищо.

— Фейт ще реагира на смъртта на майка ѝ с ярост, която не подлежи на описание. Не мога да предскажа дори приблизително формата на реакцията ѝ, но ще бъде крайна, определено непоправима, може би и фатална. Ще се нуждаете от помощта ми.

Погледът на Шанкс се отнесе за момент, сякаш тя обмисляше думите му, но когато отвори уста отново, в очите ѝ имаше единствено отхвърляне.

— Нито аз, нито внучката ми се нуждаем от твоята помощ — рече Шанкс хладно като първия зимен мраз. — Не използвай този код отново. Той ще бъде променен до час. И не се опитвай да се свържеш нито с мен, нито с нея, нито с друг от членовете на рода ми или наш служител. В противен случай ще подам срещу теб оплакване в Социалната полиция за компютърно престъпление и кастово насилие. Разбра ли ме?

— Както желаете — отвърна Тан’елкот с изразително свиване на раменете. — Знаете къде да ме намерите.

Ъгълчетата на устата ѝ се свиха нанадолу и гласът ѝ стана още по-студен.

— Не разбираш, нали? Никога повече няма да говориш с мен или с внучката ми. Мислиш, че не знам за твоята… шегичка… онази нощ — обаждането, снимката. Но аз знам. Да не съм проклет идиот? Само по една причина не наредих да те арестуват за това, че се представяш за Бизнесмен: защото ми даде в ръцете оръжие против Майкълсън. Но благодарността ми стига дотук — позволих ти да ме използваш за собственото си отмъщение, защото това ме устройваше. Ти ми даде шанс да го нараня почти толкова, колкото той нарани мен, така че всичко ти се размина. Но не си насилвай късмета.

— Бизнесмен… — започна Тан’елкот, но екранът вече беше празен.

Той сви рамене, гледайки тъмното си отражение в сивия екран. Тази клонка на фракталното му дърво свят растеше точно така, както беше предсказал. Беше засял успешно идеята и сега тя щеше да разцъфти, поливана от предстоящото нещастие на Фейт и от яростните инстинкти на майка тигрица, които лежаха в основата на личността на Ейвъри Шанкс. Ламорак добре го беше научил как да манипулира майка му; Тан’елкот не се съмняваше в крайния си успех.

Богът вътре в него изпитваше тъга и копнеж. Скоро — обеща за хиляден път той на Ма’елкот. — Скоро ще живееш отново и светът ни ще бъде спасен.

Защото Фейт можеше да докосне реката; а чрез нея и самият той можеше да я докосне. А щом веднъж овладееше мощта на реката, нито Колбърг, нито Директорите и Студията нямаше да могат да го спрат да се върне вкъщи.

Той се извърна от редицата терминали и само огромното му, непознато на смъртните самообладание му попречи да подскочи и да изръмжи, когато екранът зад гърба му оживя и Колбърг го повика по име.

Сърцето му биеше в гърдите като хидравличен чук. Той с усилие потисна самоубийственото си желание да обясни присъствието си в атриума с някоя набързо измислена причина. Объркването му продължи само миг — все пак той беше Тан’елкот.

— Да, Работник? — попита той властно и с достойнство. — С какво мога да помогна на Борда?

— Как върви работата по острието?

— Подготвено е. Проховци също е готов. Ще го изпратя на доковете с меча веднага, щом се върна. Всичко върви съгласно договорката ни с Борда.

— Не се обаждам от името на Борда — каза Колбърг с доста дружелюбен тон, макар че в гласа му имаше нещо странно, сякаш повтаряше научени наизуст думи от непознат му език. — В момента Бордът не се нуждае от вас.

Работникът гледаше от екрана абсолютно безизразно. Той наведе бавно главата си настрани, сякаш му беше любопитно как ли изглежда Тан’елкот под друг ъгъл. В сравнение с първата им среща преди два дни Колбърг изглеждаше някак смален, изпит, сякаш някаква ерозия продължаваше да отмива малкото човечност, останала у него след кастовото му понижение. Немигащите му очи с неутолимия глад в тях напомняха на Тан’елкот за погледа на дракон. И въпреки това — помисли си той, — когато съм се изправял срещу дракон, ми е било по-спокойно, отколкото в момента.

— Всъщност — продължи Колбърг със зловеща бодрост — аз се обаждам, за да ви предложа услуга. Получихме предаване, което може да ви се стори, хм, забавно.

Като удар на мълния светнаха всички екрани в атриума — от обществените терминали до справочните инфопадове и видеоплакатите, увиснали под тавана. И всеки показваше една и съща сцена — като че ли нещо от старинен кинофилм, по каквито толкова се увличаше Каин, може би уестърн: железопътен вагон, носещ се покрай ниски хълмове, и сивкавокафяв дим зад покрития със сажди прозорец.

Но нито един от петимата виждащи се пътници не носеше широкопола шапка или пистолети, или другите стандартни атрибути, които Тан’елкот би очаквал да види в такава обстановка. Всъщност той осъзна с известно смайване, че четирима от тях бяха облечени с черните роби на Манастирите, а петият носеше обшита със злато червена роба на Посланик.

— Какво е това? — намръщи се той.

— Това — отговори Колбърг — е сигналът, който в момента получават Студията от мислопредавателя на Хари Майкълсън.

Единственото, което в момента звучеше в черепа на Тан’елкот, беше ругатнята на Каин: „Мамка му!“ Той притисна гърдите си ръце, сякаш изпитваше болка, и промърмори:

— През неговите очи… Вие можете да ми покажете смъртта на Палас Рил през неговите очи?

— О, да — съгласи се Колбърг и в гласа му се долавяше някакво отвратително умилкване като при търговец на детска порнография, зарибяващ потенциален клиент. — Не искате ли да погледате?

Перспективата зашемети Тан’елкот; за пръв път в живота си той беше заплашен да изгуби дар слово.

— Ъъъ, да, Работник, май да…

Повтаряше на себе си, че трябва да бъде над такива неща; повтаряше си, че го прави не за отмъщение — не за да навреди на врага, който го беше унищожил, не за да задоволи всички долни стремления, които Ма’елкот беше погребал заедно с призрака на Ханто Сърпа, — а за да спаси света.

И въпреки това…

Колбърг сега спокойно би могъл да разкъса гърдите му и да изтръгне сърцето му — и силата, теглеща го към най-близкия екран, не би му позволила дори и да помисли да се съпротивлява. Установи, че се навел към екрана, вторачен гладно, почти задъхан.

— Работник — изрече той дрезгаво, — не бих пропуснал това за нищо на света.