Острието на Тишал

1.

Време.

Дълго време.

Дълго, дълго време.

Усещане.

Усещане за отсъствие: нещо липсваше.

Всичко.

Всичко липсваше.

Всичко, което имаше име, всичко, което можеше да се опише с думи, го нямаше. Дори тъмнината. Дори пустотата. Дори отсъствието.

Само усещането.

И в полето на усещането се появи една-единствена мисъл:

Когато се появих, тук нямаше никакво „тук“.

И с тази мисъл се появи разбирането, а с разбирането се върна паметта, а паметта накара Палас Рил да поиска да има уста, защото ужасно, наистина ужасно ѝ се искаше да изкрещи.

Но устата и крясъкът си имаха думи, с които да се опишат, а наоколо такива нямаше.

2.

За една нощ се появи нова имерсионна игра, която плъзна като гъби след дъжд по всички сайтове в мрежата. Наричаше се „Сим-Река™“ и се явяваше продължение на класическа серия компютърни стратегии, като се отличаваше с няколко оригинални особености. В основата си оставаше все така обикновена: играчът получаваше ролята на всевиждащия бог на речна долина в Отвъдие. Целта беше да се подпомогне израстването на дребните симулации на фермери и миньори, съставляващи населението на долината, до висша цивилизация. Пътят на израстването обаче бе осеян с опасности, от обикновените цикли на засушаване и наводнения, до природни бедствия като торнадо, земетресения и дори вулкани; от болести по посевите и повреди в инструментите, до нападащи дракони и нашествия на враждебни елфи и джуджета. Играчът влизаше в играта чрез симшлем за недиректно гледане, същия, който се използваше за гледането на кубове с Приключения, затова виртуалната реалност на играта беше изключително интензивна, детайлна и реалистична. Нищо от това не се отличаваше с особена оригиналност от десетките, ако не и стотици подобни игри.

Но точно оригиналните особености я направиха изключително популярна. Първо, тя беше интерактивна: всички, които се включваха в мрежата, играеха с останалите в реално време, като всички следваха заедно общата си цел. Действията на речния бог следваха общите предполагаеми ходове. Второ, колкото повече хора участваха в играта в определен момент, толкова по-могъщ ставаше богът — в замяна на намаляването на индивидуалния избор в определени действия.

И накрая, играта беше изградена въз основа на реконструирани оригинални студийни записи, копирани от Приключенията на истинска речна богиня от Отвъдие, Палас Рил. Играчът не само наблюдаваше резултатите от играта — той можеше да почувства могъществото на един бог.

Играта беше изключително обсебваща. Само за няколко дни най-упоритите от постоянните играчи вече си бяха измислили прякор: наричаха себе си божествата.

Всички я играеха. Марк Вило я играеше, докато се възстановяваше от имплантирането на устройството, което го свързваше с електронната групова личност, известна като Борда на директорите. Ейвъри Шанкс щеше да я играе въпреки замъгления си от теравила ум, ако охранителите ѝ от Социалната полиция я допуснеха до помещенията с нормално за Земята поле в Екзозеума. Може би дори Дънкан Майкълсън щеше да я играе, ако не беше с киборгски хамут, който прекъсваше висшите функции на мозъка му; сега той съществуваше просто като органичен превключвател за мрежовите кабели, свързани към сензорната кора на главния му мозък.

Съществото, наричано някога Артуро Колбърг, я играеше, въпреки че нямаше нужда от това; беше му забавно да се преструва, че е просто периферна част на огромно общо съзнание, а не възловата му точка. То, единствено сред всички играчи от Земята, разбираше каква е същинската функция на играта: да събере и съсредоточи вниманието на милиони хора едновременно. Да ги накара да мислят за едно и също нещо, с едни и същи термини, в едно и също време — да привлече и синхронизира намеренията им под един шаблон — и да прехвърли цялата тази ментална енергия в мрежата в изключително удобна за употреба форма. То, единствено сред играчите на Земята, можеше да почувства развитието на играта, без да използва технически приспособления.

Достатъчно му беше да затвори очи.

Но не той беше потребителят на тази енергия. Енергията на съсредоточеното внимание по същността си е магическа; по-добре да бъде оставена на експертите. Тя бе насочена с хирургическа точност към изпълнението на една-единствена цел: да подхранва и засилва една мъничка бяла звезда на челото на мисловния образ на Фейт Майкълсън, която виждаше Тан’елкот.

Поначало беше трудно да се предава енергия през границата между зоните с нормално за Земята и Отвъдие поле; Тан’елкот трябваше да се намира в секторите с нормално за Отвъдие поле в Екзозеума, за да могат магическите му сили да функционират, но за да получава енергията, той трябваше да бъде свързан и с мрежата.

Затова, докато седеше коленичил в медитативна поза до леглото, към което лежеше привързана Фейт Майкълсън, Тан’елкот потриваше от време на време обръснатото до голо петно на черепа си, което се намираше точно зад лявото му ухо, напипвайки спретнатия полумесец от шевове. Под тях имаше мислопредавател: технология на Студията, чието предназначение бе да прехвърля данни и енергия между различните полета на Земята и Отвъдие.

Дни наред той седеше неподвижно, крайно съсредоточен; не можеше да позволи на обикновеното изтощение да го ограничава. Детето, лишено от способностите си, трябваше да се поддържа с медикаменти: цикълът от стимуланти и хипноза я поддържаше в състояние на полусън. Периодичните инжекции ѝ позволяваха да навлиза в състояние на „осъзнат сън“ за половин час, а понякога и повече — от гледна точка на Ма’елкот състоянието в REM сън малко се различаваше от бодърстването, — но да ѝ позволят да потъне в по-дълбок сън, щеше да означава да рискуват всичко, което бяха постигнали досега.

Тя не успяваше да си почине напълно, но това се отнасяше и за него.

Всичко щеше да си струва усилията, ако той успееше да се докосне до силата на реката. От време на време иронията от това, че се изтощаваше до такава степен само за да призове сянката на Палас Рил, караше Тан’елкот да се усмихва; но в края на краищата не бяха ли и двамата богове? Той не беше говорил за това с никого; дори не се осмеляваше да мисли за това. Но в сърцето си знаеше, че щом се обедини с речния бог, всичко щеше да е различно. Нямаше да има повече побои и унижения от ръцете на Колбърг.

Колбърг — помисли си той с леко презрение — смяташе, че Палас Рил ще ни донесе проблеми.

Това злобно човече нямаше никаква представа какъв беше същинският проблем. Щом връзката с речния бог се осъществеше, Тан’елкот непременно щеше да му го обясни.

3.

Тя помнеше как острието на Косал се забива между очите ѝ, помнеше звука от разцепването на челната ѝ кост, помнеше кратката вибрация, която накара цялото ѝ тяло да пламти, докато забвението я поглъщаше.

Но нещо се беше променило. Нещо я беше докоснало в необятната празнина на смъртта ѝ; иначе възприятията ѝ нямаше да се възстановят. Усещането проникваше в нея бавно и чисто, както изворна вода се процежда през варовикова скала: тя не беше сама.

Едно тяло, живо, дишащо, с кръв и кости — тяло, което беше нейно, но същевременно не беше: стегнато и слабо, щавена кожа и въже на възли, ръка, която стиска стомана, увита в мокра от пот кожа, бръснат череп…

Тя се вкопчи в тялото и с радостен вой се вля в него. Но то не представляваше празен съд; нечие его вече се беше вкопчило в него, его със същия свиреп копнеж за съществуване — дисциплинирано и насочено съзнание, което се нахвърли върху нейното със силата на абсолютен ужас: отхвърлянето беше толкова яростно, че тялото в мисловната ѝ хватка я опари толкова силно, сякаш се бе потопила в сърцето на слънцето.

Но тя не можеше да го пусне.

След абсолютната празнота дори агонията бе добре дошла.

Тя изкрещя от ярост и болка и другият също изкрещя от ярост и болка, и битката започна.

4.

Морякът най-накрая го откри сред товарните сандъци, два дни след като бяха отплавали надолу по реката от Анхана. Още след потеглянето на баржата точно този моряк беше преследван от странно, неравномерно жужене в ушите. Чуваше го само когато заставаше на вахта в най-тихата част от нощта; и най-слабото полъхване на вятъра го заглушаваше, а какво оставаше за дневната глъчка на екипажа и монотонното припяване на гребците, което им помагаше да се движат в синхрон.

Най-накрая в една безлунна нощ, когато вахтата му приближаваше края си, морякът не издържа; той взе фенера си, напусна поста си и тръгна да оглежда палубата. Търсенето не беше нито бързо, нито лесно, особено след като първоначално смяташе, че жуженето сигурно идва от вътрешността на някой от сандъците; той прекара почти час в притискане на ухото си към разсъхналите дъски.

Накрая потреперващия пламък на фенера освети една фигура, свита в тесния тунел между най-мръсните сандъци. След като хвърли един поглед върху вдървеното тяло на младия мъж, който лежеше на палубата с изпъкнали на шията жили, стиснал здраво в ръцете си меч — чието острие сякаш се разтваряше по краищата в пълна невидимост, — морякът веднага се върна и събуди младшия помощник.

Той не беше чак толкова предпазлив. Пропълзя до младия мъж и го огледа намръщено. Седна до него и огледа намръщено мъчително извития му гръб, който се издигаше над палубата. Гледаше навъсено гримасата на ужас, която изкривяваше лицето му, и побелелите кокалчета на стискащите дръжката пръсти.

— Може би трябва да го ритна — каза той на моряка. — Да видим дали ще се събуди.

Морякът поклати глава.

— Ами ако не иска да бъде ритан?

Помощникът се намръщи още повече.

— Какъв е този дразнещ шум?

Той имаше предвид особеното жужене, което идваше откъм младия мъж, същото, което бе привлякло вниманието на моряка.

— Според мен — отвърна колебливо морякът, — мисля, че идва от меча…

Младшият помощник се оттласна назад, притискайки гърба си към един от сандъците. За никого не беше тайна какво бяха превозвали от Хараха до Анхана. Морякът може би беше прав. Възможно бе това да е Мечът на свети Бърн.

— Доведи тук един гребец — нареди той. — Веднага. Всъщност доведи двама и разместете малко сандъците. И гледайте да работите тихо, мамка му — ако събудите капитана, ще ви пратя да плувате до Терана.

Гребците бяха огрета; двама от тях успяла бързо и тихо да разчистят достатъчно място около лежащия млад мъж. След това помощникът накара единият от тях да сръчка младия мъж с греблото си — трийсет фута здрав дъб, широк колкото мъжко коляно. Гребецът смушка колебливо младия мъж в рамото.

Той се сгърчи и за миг жуженето се засили, стана по-пискливо, а греблото изведнъж се оказа само двайсет и седем и половина фута. Последните трийсет инча се търкулнаха бавно по палубата и се спряха в краката на младшия помощник.

Той си спомни как бе смятал да ритне младия мъж и си представи какъв би бил животът му, ако кракът му се беше скъсил с трийсет инча.

— Иди събуди капитана — каза мрачно той. — Кажи му, че трябва да изпратим някой обратно в Анхана, в Посолството на Манастирите. Веднага.

5.

Гибелта на Каин се бореше за живота си в толкова пълна тишина, че дори бе изгубил спомените си за звуците.

В основата си това бе битка за физическата същност на нервната му система. От плацдарма си, на дланта на лявата му ръка, тя завладяваше нервите му като проказа: дребни откъслеци смърт, които пропълзяват под кожата му. Той се съпротивляваше, поддържайки отчетлив образ на тялото си в менталното си зрение, но…

Вече не можеше да си представя лявата си ръка.

С разума си помнеше всички детайли: извивката на забелената кожичка на кутрето му, извитият белег на едната става, отчетливият боен кръст в средата на дланта му — но това бяха просто описания, абстрактни и безжизнени. Вече не можеше да ги вмъкне в образа на лявата си ръка. Достигаше единствено до китката; всичко след нея имаше просто неясна форма… която беше слаба и издължена, очевидно женска. Гледана с очите му, ръката изобщо не се беше променила, но жизнените сили в нея отекваха в ритъма на чуждо сърце.

Тя беше завладяла ръката му и я беше направила своя.

На по-високо, метафизично ниво битката се водеше с помощта на символи. Гибелта на Каин се беше завързал на възел: плетеница от спомени и намерения, от любов и ярост, омраза, страх и копнеж. Тя беше обгърнала възела, въртеше го насам-натам, дърпаше разплитащите му се краища и постепенно го развързваше. При всяко нейно докосване той се свиваше в себе си: този възел представляваше неговата същност, структурата на съзнанието му, поддържана от резонанса на нервната му система. Поддържана от руните върху острието, което сега държаха и двамата. Развързването означаваше да се разтвори в хомогенния Поток. Означаваше смърт.

Окончателна смърт. Изчезване на съзнанието и същността.

Абсолютно нищо.

Битката между тези две крайности се вихреше из целия спектър, а основното им оръжие беше логиката на болката: Това боли, нали? А това? Не знаеш ли колко е лесно да спреш болката? Просто се откажи…

Той я удари с юмрука на баща си; тя разкъса корема му с раждането на дете; той я изпепели с унижението от презрението на Дала, когато жената, която бе отнела девствеността му, през смях го бе нарекла дете в присъствието на новия си мъж; тя го задуши със смазващата болка от осъзнаването, че винаги ще бъде на второ място в сърцето на съпруга си. В споделянето на болката той я опозна, а тя опозна него; станаха по-близки, отколкото съпруг и съпруга, отколкото майка и дете, и тази близост ожесточи още повече борбата им. Те се биеха със страстното безумие на предадени любовници.

И Гибелта на Каин губеше.

Той потъваше в мрака…

Погълнат от Кралицата на актирите.

Но противниците бяха абсолютно съгласни за едно. Когато усещаше някакво приближаване, той се хвърляше лудо напред, а тя направляваше ръката му. Ако концентрацията му се разпаднеше, тя щеше да го погълне целия. Ако нейната се разколебаеше, той щеше да я запрати обратно в тъмнината. Гибелта на Каин постепенно започна да осъзнава, че е стиснал здраво очи, че сетивата, които използва, за да усети чуждото приближаване, не са негови, а нейни: някакво зловредно възприемане на живота, което съживяваше месото около него и го превръщаше в хора.

И тогава той разбра, че тя е завладяла твърде голяма част от него. Ако случайно зърнеше някаква възможност за оцеляване, той щеше да се вкопчи паникьосано в нея, но такава не съществуваше. В него се възцари спокойствие. Дори ведрост.

И в тази ведрост той откри сила.

Щеше да потъне в мрака, но нямаше да си отиде без бой.

Собствените му умствени сили му осигуриха неочаквана подкрепа: точно както тя се бореше, за да накара нервите му да резонират в тон с нейния разум, така той настрои собствения си разум в тон с нейния. Насочи вниманието си към празнината, където някога се бе намирала лявата му длан, и откри там нейните сетива. Почувства капитана на баржата, моряците и гребците, и широко разпространилата се болест, и буйстващото безумие в града, който се намираше нагоре по реката; почувства рибата във водата и тревите, и водораслите, с които тя се хранеше.

Сега вече я разбираше. Целта ѝ не бе обсебването на тялото му, то беше само поредното стъпало, междинен етап. Тя искаше реката и дори повече; искаше всичко, което реката докосваше и което се докосваше до реката. Искаше Потока на живота, който се изливаше в него. Искаше да го задържи под реката, докато не бъде отмито всичко, което представляваха двамата.

Сред животите, които вече можеше да почувства, той търсеше някой, който можеше да отвлече за миг вниманието на Кралицата на актирите: нещо, което можеше да притъпи острието на мисълта ѝ. И някъде далеч — приглушен, но мъчителен, като тресчица, забита в премръзнал пръст, — толкова отдалечен и слаб, че Кралицата на актирите едва ли би могла да го долови без помощта на концентрираните му умствени сили, се долавяше сподавеният стон на безкраен ужас.

Едно малко момиче зовеше майка си.

6.

Досейн от Джантоген Блъф, Главен говорител на посолството на Манастирите в Анхана, нагласи артанското огледало върху обкования с месинг сандък, в който обикновено го съхраняваше. Навесът на кърмата на баржата, изграден от дървени летви и насмолена хартия, се съединяваше с друг подобен, който моряците бяха стъкнали, за да предпазят неподвижното тяло на Посланик Рейт от есенните дъждове.

Около Рейт бяха застанали четирима Посветени, въоръжени с тояги; от време на време някой от тях протягаше оръжието си към лежащия, но щом върхът на тоягата се доближеше на една ръка разстояние, звънтящото острие проблясваше и го отсичаше. Очите на Рейт продължаваха да стоят затворени и тялото му не променяше позата си, с изключение на лекото потреперване, съпровождащо всеки удар.

Палубата беше покрита с малки парчета дърво. От вътрешната страна на вратата стояха други двама монаси със запаси от нови тояги. Отвън имаше още четирима, които с мрачни лица охраняваха входа към навеса от любопитния екипаж и капитана, който с всяка изминала минута изпадаше във все по-войнствено настроение.

Досейн навъсено погледна към двамата си лейтенанти — братът пазител и братът четец, — които отвърнаха с неуверено повдигане на рамене. Досейн разтърка уморено очите си; пътуването по неравните пътища от Анхана до мястото, където бе акостирала баржата, бе продължило повече от ден и той не можеше да се отърве от умората и треската. Подозираше, че може да е пипнал същата болест, която бе задържала Временния посланик Деймън в леглото, въпреки ясно изразеното му желание да пристигне лично тук, за да види със собствените си очи какво е положението.

Откакто преди няколко дни Посланик Рейт не се яви в посолството, Деймън стръвно издирваше трансдейския си колега. В разговор на четири очи с Досейн той бе изразил убедеността си, че нещо в Анхана и в цялата Империя ужасно се е объркало и че Рейт стои в центъра на това. Беше говорил несвързано за Каин и Патриарха и за това, че усеща потайното събиране на врагове около Манастирите и лично около себе си, а магистър Досейн беше приел думите му като трескави брътвежи — до момента, в който не се беше озовал на баржата.

Не вярваше, че историята на моряка може да се окаже вярна. А сега бе започнал да се притеснява, че в несвързаните приказки на Деймън може да се крие истина, която един здравомислещ човек трудно би приел.

Досейн вече се бе свързал чрез Огледалото с посолството и бе получил уверения, че при следващата връзка ще разговаря лично с Деймън.

Той неохотно започна с дихателните упражнения, които настройваха Обвивката му към енергията на вградения в Огледалото грифонов камък; секунда по-късно Обвивката му настрои енергията си към специфичния цвят и форма на Обвивката на Артанското огледало в посолството в Анхана. Собственото му отражение в Огледалото бе заменено от лицето на брата говорител от Анхана; Досейн го поздрави официално и поиска да разговаря с Временния посланик Деймън.

Косата на Деймън беше разрошена, а челото му блестеше от пот; очите му приличаха на попарени стриди и той като че ли нямаше желание да гледа Досейн в очите.

— Направихме предварителния оглед, магистър Посланик. Ситуацията е — Досейн се размърда смутено — точно такава, каквато я описа морякът. Посланик Рейт е изпаднал в някаква кататония. Не говори и не помръдна, освен когато замахва с меча, който държи в ръката си, към всеки, който се опита да го доближи. Антимагическата ни мрежа е безполезна и сега има нужда от поправка; при опита ни да го омотаем с нея той я разряза, преди да го обвие.

Деймън се закашля рязко и избърса устата си.

— А мечът?

Досейн се обърна към брата пазител.

— Временният посланик желае да чуе оценката ви за меча. Хванете ръката ми и погледнете в Огледалото.

Братът пазител се подчини и Досейн забеляза как погледът му се премести от собственото му отражение към образа на Деймън. При вида му мъжът потрепна в зле овладяна изненада и заговори смутено.

— Братът четец и неговият помощник са съгласни с първоначалната ми оценка — до по-подробното… ъъъ… изучаване на създалата се, ммм, ситуация. Това най-вероятно почти сигурно е омагьосаният меч Косал — който познаваме като Меча на свети Бърн — макар в историята му — която, както се досещате, е доста обширна — няма сведения за обсебване или, ъъъ, ефект на конвулсии. Това, само по себе си, е противоречие; освен това фигурите по острието, които приличат на някакво руническо писмо, което, както сам разбирате, не сме имали възможността да проучим отблизо… и все пак острието на Косал не е украсено с нищо. От друга страна обаче…

— Значи — отряза го Деймън със силен и суров глас, останал незасегнат от болестта, — вие не знаете какво се случва с монах Рейт и не знаете какво да направите, за да го спрете, нито дали изобщо можете да направите нещо.

— Аз, ъъъ, ами… — Братът пазител преглътна. — Ммм, не. Но… — Той махна леко с ръка към мястото на палубата, където лежеше неподвижният Рейт. — Монах Рейт, ъъъ… неговият радиус на реакция постепенно се увеличава от момента, в който тази сутрин започнахме да го изследваме. Очакваме да се стабилизира на разстояние пет-шест фута — максималния обхват, който може да постигне с острието, освен ако някой не успее да го изправи на крака.

— А ако се изправи?

— Аз, ъм, ами…

Деймън се намръщи.

— Смятате ли, че това е някакъв магически ефект?

Братът пазител кимна.

— И двамата монаси, които са способни да влязат в ментално зрение, го потвърждават — въпреки че докладите им сами по себе си ни създават определени трудности. Макар Обвивката му да показва ясно необичайни промени — които предполагат вероятна магическа намеса, — в окръжаващия го Поток не се забелязват смущения; с други думи, ако има магическо въздействие, ние не сме способни да определим източника му.

Деймън въздъхна.

— Има само едно решение. Трябва да го затворим заедно с меча в трезора на посолството.

Досейн разбираше хода на мислите му. Трезорът беше отговорност на брата пазител: намиращата се в мазето стая бе построена изцяло от стоманени плочи, с дебела два фута врата. Тя беше защитена срещу проникване на Потока и в нея се съхраняваха опасни магически артефакти. Самият трезор и входът към него бяха доста големи; възможно бе Рейт да бъде внесен вътре, без да се задейства смъртоносният му защитен рефлекс. Веднъж попаднал вътре, Рейт щеше да е отрязан изцяло от Потока и може би щеше да успее да се изтръгне от властта на магията, която го контролираше.

— Но… но — възрази братът пазител — как ще го отнесем до посолството? Дори не можем да го свалим от баржата!

— Първо — заяви Деймън, — не е нужно да го сваляме от баржата; трябва само да преместим нея.

— Трудно ще успеем да убедим капитана, Деймън — промърмори Досейн. — Той вече нервничи и споменава за репарации от Манастирите за дните, които е изгубил. Мисля, че ако можеше, досега да е изхвърлил Посланик Рейт в реката и да е продължил към Терана.

— Купете товара му — каза Деймън. — Купете целия кораб, ако трябва. Докарайте Рейт обратно тук. Не знам какво става, но знам, че всичко се върти около него.

— Но… но разходите… — възрази братът пазител.

— Посланик Рейт е гражданин на Манастирите, попаднал в беда — процеди Деймън през зъби. — Правете каквото ви се казва.

— Но — рече тихо Досейн — ако предположим, че положението на Посланика остане непроменено до пристигането ни, пак трябва да търсим начин да го свалим от баржата.

— Това не е ваша грижа. Докарайте го тук.

Връзката прекъсна.

Досейн въздъхна.

— Добре тогава. Връщаме се в Анхана.

7.

В края на краищата Ханто Сърпа се обърна срещу Тях заради онова, което правеха с малкото момиче.

В неясния, мъглив безпорядък, който минаваше за мислене сред сенките, той реши, че е щял да разтопи проклетата корона на Дал’канит на метал, ако е знаел, че преобразявайки се в Ма’елкот, щеше да стигне дотук: призрак в собствения си череп и неволен участник в безкрайното, безпределно насилие над това невинно дете.

Понякога Ханто се чувстваше като част от една огромна лепкава паяжина — стъклена слуз, която залепваше по голото тяло на малкото момиче, стичаше се в очите ѝ, проникваше в устата ѝ, носа и ушите, а всяка капка търсеше отвърстие, през което да се влее в реката. Друг път се чувстваше така, сякаш коремът на детето беше разпран и той бавно изтегляше навън вътрешностите ѝ, претърсвайки всеки инч за някакъв намек за връзката ѝ с разума на Чамбарая. Понякога си беше чисто и просто изнасилване, болезнено проникване, опит чрез болка да се постигне капитулация: Пусни ни в реката.

Понякога имаше усещането, че детето е одрано и той е облякъл живата му плът като костюм, сякаш чрез тази гротескна измама щеше успее да спечели реката.

Ханто не беше точно в съзнание; имаше индивидуалност, но не беше личност, не и в истинския смисъл. Както повечето сенки, той представляваше група от свързани спомени и преживявания, отношения и навици, които Тан’елкот поддържаше за извършването на определени дейности, които иначе щяха да отвличат твърде много вниманието му. Конкретно Ханто беше специализирана подпрограма, която Тан’елкот използваше за достъп до свързаните с изкуството и етиката области на откраднатите от него спомени и умения.

Но всъщност беше и много повече от това: той бе основната линия, оригиналът, сърцевината на съществото, което се бе превърнало в бога Ма’елкот. Когато можеше да мисли, Ханто обичаше да мисли за себе си като за душата на Ма’елкот.

Ханто Сърпа никога не беше преследвал нито жени, нито мъже; похотта на тялото не означаваше почти нищо за него. Никога не се беше домогвал до богатство, защото то беше просто инструмент, но никога цел. Не беше любител на разкоша и спокойствието и животът в безкрайни развлечения никога не го беше привличал. Не търсеше власт над останалите.

Единствената му страст беше красотата.

Може би причина за това бяха обстоятелствата около раждането му с уродливо тяло, което пораждаше единствено жалост, с лице, което жените сравняваха с конска фъшкия; може би. Той никога не си бе правил труда да анализира корените на своята мания. Тя беше просто факт от неговото съществуване, също както слънцето, вятъра и изкривения му гръбнак. Никога не се беше интересувал от доброто и злото, правилното и грешното, истината и лъжата. Единствено красотата имаше смисъл в живота му.

Скоро след като бе направил огромната крачка от придобиването към същинското творчество, той дори създаде свое собствено аз; превърна се в икона на ужасяващата красота, какъвто беше Ма’елкот. Но дори и когато беше най-ужасяващ, в него нямаше нищо грозно. Досега.

Затова на Ханто Сърпа му беше толкова отвратително да гледа какво причиняваха Те на Фейт Майкълсън. Това беше грозно.

Поразително, непоправимо, фатално грозно.

Той не можеше да затвори очите си, защото нямаше очи; не можеше да извърне главата си настрани, защото нямаше глава. Заради специфичните особености на неговото съществуване той по никакъв начин не можеше да избегне мъчителните подробности от безкрайното мъчение на това дете. Ханто го намираше за непоносимо, но по никакъв начин не можеше да го промени; все пак беше просто сбор от отличителни черти, умения и спомени. Нямаше собствена воля. Той имаше индивидуалност, но не беше личност.

Всички сенки реагираха с омраза; горкият Ламорак не можеше да прави нищо друго, освен да плаче. Дори Ма’елкот — някогашен бог, а сега просто част от множествена личност, натоварена с осъществяването на връзката с реката — като че ли ненавиждаше целия процес, но той също нямаше никакъв избор.

Тук беше станало твърде многолюдно.

Вътрешният свят на Тан’елкот бе претъпкан до пръсване с безброй почти безсмислени животи: безлични следи от безличните земни маси, малки частици от практически безволеви умове.

Но практически не означава същото като изцяло; огромният им брой бе достатъчен, за да превърне общата им воля в непреодолима сила. Ханто бе сигурен, че Тан’елкот никога нямаше да продължи да тормози детето, ако не беше безкрайният им натиск; но каквито и скрупули да му бяха останали, те се бяха удавили от океана от хора — океана от хора, които Ханто бе започнал да нарича Тях.

Тан’елкот можеше да им се противопостави дотолкова, доколкото можеше да спре прилива.

Всеки от тях жадуваше за реката, за онова, което представяше тя: простор, място. Богатство. Земя. Чиста вода, чист въздух. Прясна храна — истински плодове, откъснати направо от дървото, истински зеленчуци, истинско месо. И Тях не ги интересуваше как щяха да се сдобият с това.

Поотделно може би всеки от Тях се отвращаваше от мисълта да нарани дете, което и да е то — но същевременно всеки от Тях можеше да прехвърли вината за страданията ѝ върху милиони, милиарди други като него, така че всеки беше готов да се прелее в това малко момиче, докато под натиска на общата им маса тялото ѝ не се пръснеше на кървави парчета.

Една десетмилиардна част от вината за страданията и ужаса ѝ можеше да се понесе лесно.

Затова, когато на челото ѝ, като самотна звезда в обширното нощното небе, се отвори мъничката обгоряла точица на връзката, Ханто откри, че човек не се нуждае от очи, за да заплаче. В яростта и отчаянието си, в любовта си към красотата, някъде отвъд стената между световете, той откри непозната сила. За пръв път откри силата да каже не.

Затаил тази мисъл в себе си, скрита от Ма’елкот и Ламорак, и всички останали сенки, и безбройните безлики милиарди Тях, той каза: Не.

Беше сам срещу милиардите, но можеше да почака и да наблюдава.

И когато възможността се появеше, щеше да действа.

8.

Два дни баржата пълзя нагоре по реката, тласкана от напяващите гребци и дърпана от впрягове с волове, които магистър Досейн наемаше по пътя. Сега се поклащаше закотвена край стената на Стария град, малко над Моста на рицарите.

Почти цял ден и половина мина, докато се сдобият с всичките нужни разрешителни от императорските власти; през последните няколко часа екип от Манастирски инженери набързо построи огромен въртящ се кран, който се извисяваше над градската стена. Въжето в основата на рамото му бе прекарано през двуролков полиспаст, а в края му бе свързано с единичен блок, от който висяха четири вериги. Към всяка верига бе привързана по една дървена кука; куките бяха заковани около онази площ от палубата, върху която все още лежеше сгърченият Рейт, който не изпускаше меча от ръцете си.

Палубният навес беше разглобен и сега един надарен с магьоснически сили монах обикаляше палубата и изрязваше онази част, върху която лежеше Рейт, използвайки една от най-ценните реликви на посолството: боен жезъл, изваден от реката шест години по-рано, за който се смяташе, че е принадлежал на Палас Рил.

Деймън надникна между зъберите на стената; до него стоеше Главният пазител на посолството. Деймън зачеса стръвно върховете на пръстите си, чиято кожа бе суха, напукана и кървеше. Той усещаше ко̀сите погледи на Главния пазител, но не му обръщаше внимание. Мъжът беше идиот и винаги се противопоставяше на Деймън — поредният незначителен глас, който заговорничеше зад гърба му. Двамата наблюдаваха мълчаливо как синкавобялото енергийно острие проблясва и се прибира отново във фокалния кристал на бойния жезъл.

Камъкът на стената беше хладен и влажен от росата. Деймън опря лицето си в него, за да охлади треската си. От сутринта беше пил съвсем малко течности; гърлото го изгаряше и му беше трудно да преглъща.

Наблизо стоеше капитанът на баржата, кършеше ръце и мърмореше нещо под носа си.

— Тромаво решение — промърмори Главният пазител може би за стотен път.

Деймън изсумтя. Да, решението не беше идеално; не беше и евтино. Но щеше да отведе Рейт в трезора, без никой да изгуби живота си.

— Аз казвам направо да застреляме кучия син — изръмжа капитанът на баржата, който стоеше зад тях. Покрай повредата на палубата му и принудата в продължение на четири дни да изпълнява командите на група монаси, които си мислеха, че владеят света, той беше изтърпял толкова унижения, колкото бе способен да изтърпи човек. — Двама стрелци с арбалети могат веднага да му видят сметката. Защо просто не го застреляте?

— Защото той е жител на Манастирите, изпаднал в беда — отвърна Деймън, без да се обръща, — и като такъв, той има правото да получи всяка помощ, която съм в състояние да му окажа.

— Ами моите права? — попита капитанът. — Аз също имам права!

— Нима?

Капитанът погледна към тила на Деймън, после към неколцината тежковъоръжени монаси, които стояха нащрек наоколо. Някой от тях отвърнаха на погледа му със смущаващо безизразни лица.

— Може би — предложи Деймън — ще проявите желание да ги изброите?

Капитанът наведе глава и отстъпи назад, мърморейки под носа си:

— Ами, хубаво, служете на своето проклето Бъдеще на човечеството, на кого му пука, че междувременно прецаквате сума ти народ.

Монахът, който се намираше на палубата, се изправи и отстъпи назад, размахвайки изпразнения боен жезъл три пъти над главата си. Мъжете, които държаха въжетата, започнаха да дърпат с всички сили и частта от палубата, върху която лежеше Рейт, се издигна във въздуха, като се поклащаше леко и потреперваше под лъчите на късното следобедно слънце.

Щяха да го издигнат, заедно с палубата, над стената и да го спуснат от другата страна, направо върху талигата, която чакаше долу, в уличката. След това щяха да потеглят бавно и внимателно по калдъръмените улички на Стария град към задния двор на Манастирското посолство, където десетина други монаси чакаха до товарната платформа; те щяха да понесат бавно и внимателно частта от палубата върху раменете си към трезора, без дори да се приближават достатъчно близо до Рейт, за да бъдат застрашени от смъртоносното острие.

Операцията бе събрала голяма тълпа от любопитни зяпачи на двата отсрещни дока и покрай каменния парапет на Моста на рицарите. Докато отрязаната част от палубата започна да се издига все по-високо и по-високо покрай стената на Стария град, на места избухнаха спонтанни ръкопляскания.

Деймън почти не ги чуваше. Той беше като омагьосан от неподвижността на Рейт — дори трупното вкочаняване отдавна щеше да е отминало.

— Той лежи така от дни — промърмори Деймън, без да се обръща конкретно към никого. — Как издържа? Изморявам се само като го гледам.

Главният пазител поклати глава. Те вече бяха обсъждали достатъчно състоянието му и така и не бяха стигнали до удовлетворяващ отговор.

— Подобни усилия за толкова продължително време — дори за половината от него — досега да са убили обикновен човек. Не мога да си представя откъде черпи сила.

— Откъдето и да е, той продължава да я използва — отвърна мрачно Деймън. — Отново се раздвижи.

Може би нещо в равномерното поклащане на палубата, която се издигаше покрай черните стени, бе пробудило спящия, а може би причината бяха смехът и аплодисментите на тълпата. Деймън бе готов дори да предположи, че по някакъв начин Рейт бе предусетил плановете им да го преместят в трезора.

Някои неща са обречени да останат загадка.

Деймън видя само, че нещо накара Рейт да се претърколи и да притисне острието на Косал към едната от веригите, приковани към палубата; тя се скъса със звучно хрррт, каквото се чува при търкането на шкурка по сребърна камбана.

— Дърпайте! — изкрещя Деймън. — Дърпайте, да ви изгният очите дано!

Платформата се заклати по-силно отпреди. Още двама монаси се хванаха за въжето и задърпаха отчаяно, за да я прехвърлят през стената, но Рейт се изтърколи до следващия ъгъл и Косал преряза още една верига. Тълпата се развика разтревожено, а платформата се люшна като капак в пода под бесилка и Рейт полетя надолу към палубата на баржата, която се намираше на около шейсетина фута под него.

Деймън проследи падането му с мрачен поглед.

Когато Рейт пропусна парапета с няколко инча и със силен плясък цопна във водата, тълпата отново заликува. Главният пазител размаха ръце и извика: „Гмуркачите! Гмуркачите!“ Монасите, които се намираха на палубата, затичаха към парапета, но Деймън надвика глъчта с изненадващо мощно: „По местата си! Това е заповед!“

Главният пазител се обърна към него.

— Магистър Посланик, не можете…

— Мога. Вие сте този, който не може. Тук аз съм властта. Никога не си позволявайте да издавате заповеди по време на моя операция.

— Но той може да е още жив! Може да бъде спасен!

— Не и от нас — отвърна Деймън. Той протегна ръка към непроницаемите тъмни води на Великия Чамбайген. — Би ли изпратил хора в това? И какво ще се случи с онези, които извадят късмета да го открият?

— Аз… аз… — В очите на Деймън Главният пазител можеше да види отражението на прерязаните вериги, които се поклащаха над палубата на баржата, и образът го остави без думи. — Съжалявам, магистър Посланик — изпъшка той, когато гласът му най-после се върна. — Не помислих за това.

— За тяхно щастие, аз помислих — отвърна Деймън и му обърна гръб. Наведе се през стената и се загледа надолу към мътните води на реката в търсене на някакъв знак, че Посланик Рейт може да е още жив.

Минутите минаваха, а пострадалият Посланик така и не се появи.

Деймън затвори очи.

След известно време Главният пазител попита със съвсем тих и покорен глас:

— Смятате ли, че вече можем да изпратим гмуркачи? Той сигурно се е удавил и вече можем да си върнем меча. Не можем да рискуваме той да попадне в непредпазливи ръце.

— Не съм съвсем сигурен, че е мъртъв — отвърна Деймън. — Трябваше да е умрял още преди часове, дни дори. Не знам какво го е поддържало тогава; не знам дали все още не продължава да го поддържа.

— Тогава какво да направим?

— Онова, което трябваше да направим в самото начало, ако не бях заслепен от собствената ми хитрост — рече флегматично Посланикът. — Ще чакаме, ще наблюдаваме и ще пазим.

— Ха — изсумтя капитанът от мястото си край стената. — Щеше да е по-лесно, ако просто го бяхте застреляли, както ви казах, а?

— По-лесно, да — съгласи се Деймън и въздъхна тежко. — Сега си вървете, преди да се поддам на изкушението да опростя проблема, който имам с вас.

9.

На дъното на реката той потъна в Кралицата на актирите.

Самата река не можеше да го нарани, защото Кралицата на актирите защитаваше тялото му със силата си; както е с дете в утробата на майка си, дишането не му беше нужно, докато живата вода течеше около и през него.

Той се бореше упорито и яростно, както винаги, макар да знаеше, че умира. Тя продължаваше да го измъчва, а той продължаваше да измъчва нея. Упоритостта му бе безкрайна, а нейната сила бе изумителна — но той можеше да черпи от силата, която я поддържаше, и да я използва за отбрана.

Затова убийството му продължи много дълго време.

Мина ден, после втори; чрез речните сетива на богинята той можеше да почувства бавното движение на слънцето. Може би дните бяха повече или по-малко; макар че можеше да усети дали светът е обгърнат от деня или нощта, той вече не можеше да си спомни дали смяната им е била извършена веднъж или три пъти, или пет, или десетина.

Тя бавно белеше люспите на живота му.

Последният критичен момент настъпи, когато някаква изолирана част от мозъка му се зачуди поради каква причина точно той е решил да се подложи на това. Защо трябваше да живее?

За да види как Каин умира? Той си беше отмъстил. Беше го наранил толкова дълбоко, колкото самият той бе наранен; беше доказал на света, че Врагът Божи е просто обикновен човек.

Той откри, че смъртта на Каин повече не го интересува. Сега, когато тъмнината окончателно обвиваше разума му, той откри, че вече не се интересува от ничия смърт.

Може би вече не беше Гибелта на Каин.

Може би никога не е бил.

Спомни си ясно отчаянието на Каин, мечтите му за забрава, сладките и примамливи видения за смъртта. Спомни си как Каин бе копнял за празнотата и края на болката. Кълбящите се тъмни облаци, които ще избледнеят, когато светлината и тъмнината останат просто спомен…

И тогава, достигнал последната брънка на дългата заплетена верига на своята съдба, той неочаквано откри, че може да избира.

И избра.

Така е по-добре, помисли си той и се остави да потъне в безкрайното нищо.

10.

В късната тъмна есен, под стоманеносивите облаци, които придаваха на слънчевите лъчи пепеляв цвят, по бреговете на Великия Чамбайген израсна нова зеленина. Сред високата до глезените джунгла от сияйна зеленина минзухари надигнаха глави и разцъфнаха като топли снежинки, обръщайки лицата си към невидимото слънце. Дърветата проскърцваха и трепереха, докато новите им листа се отваряха като юмруци, които се бяха свили в очакване на зимата.

В хълмовете под Седлото на Хрил отекваше ревът на биещи се диви овце, птиците с песни обявяваха териториите си; покрай реката препускаха и се перчеха коне, мяукаха котки, кучета се гонеха под невероятно топлия вятър. Дори по-бавните, тъповати твари, като хората, чувстваха как кръвта им кипва; главите им се замайваха в опиянение, което подсказваше: Дойде пролетта.

И наистина беше така: цялата пролет в един ден.

По улиците на Анхана избуяха млади царевици, прораснали от конските фъшкии; каменната настилка се напукваше от корените на плъзналата зеленина. От семената, които би трябвало да са потънали в реката, израснаха дъбове и ясени, кленове и тополи. Клоните им се извиваха край външните стени на Стария град и обвиваха колоните, които поддържаха мостовете на Анхана. Прозорците се скриха зад млада зеленина, дървените решетки се изгубиха под внезапно разпрострелите се лозници. За миг Анхана се превърна в град, който сякаш е бил изоставен преди десетилетия и се е превърнал в джунгла: скелет, който придава форма на погълналата го зеленина.

И това беше истинска пролет; защото пролетта е точно земното ехо, оставащо след гласа на богинята, когато тя провъзгласява:

— АЗ СЪМ ЖИВА!