Острието на Тишал

1.

Отнякъде в тъмнината се появява тояга: от Ортовия облак от сенки, който се кълби около главата на пазача. Тя се носи във въздуха като пухена възглавница, паднала от луната; пределната скорост на майчина целувка. Това е светкавица, мълния: изстрел от пушка, насочена в лицето ми. Спуска се надолу бързо, умело, професионално: замах на касапин, падане на ножа на гилотина. Тоягата пада надолу, украсена с всички мислени оттенъци на садистично наслаждение, но всичко това няма абсолютно никакво значение.

Защото, когато тоягата полита надолу, кракът ми помръдва.

Просто леко потрепване, внезапно сгъване на коляното — рефлексен спазматичен гърч на умиращ човек, който драпа с пети по пода, — но това е достатъчно. Това е победа. Останалото са подробности.

Защото, когато той пристъпва напред, за да нанесе силния си професионален удар, глезенът му се озовава точно до сгъвката на коляното ми. И когато левият ми крак внезапно се сгъва, той го притиква с някакви си два инча по-близо до мен, така че ударът, който би трябвало да разпръсне мозъка ми върху нечистотиите по пода, се стоварва върху обкованата с желязо издутина на стената, на която облягам главата си, и тоягата изхвръква от ръцете му.

Същевременно той губи и равновесие и аз с удоволствие му помагам: сграбчвам едната му китка със свободната си ръка и го дръпвам към мен. Шлемът и скритата под него глава се удрят в стената с познатото ни от анимационните филмчета звучно дрънчене и преди да се усети какво става, аз вече съм го обърнал с гръб към мен и веригата, която приковава дясната ми китка към стената, е увита около гърлото му.

Той се опитва да извика, но веригата го стяга. Опитва се да се бори, но аз си изкарвам хляба с убиването на хора. Нищо в професионалния му опит не го е подготвило за срещата с хора като мен.

Докато го душа, обмислям дали няма някакъв начин да го оставя жив. Може би причината бе менталното зрение, не знам, но… докато го гледах как слиза в Шахтата, аз имах усещането, че го познавам. Сякаш по някакъв начин мога да го разбера. В смисъл, аз го познавам един вид непряко — мисля, че името му е Хабрак. Двама актьори от ССП често се бяха сблъсквали с него. Оставяше впечатление за приличен тип, дори повече: изглеждаше ми като мъж, който изпълнява онова, което му е било отредено от боговете при раждането му. Може би да служиш като сержант в донжонската стража не е кой знае каква съдба, но си е неговата.

Как да не харесаш човек, който отлично се справя с това да бъде себе си?

Броя секундите, след като тялото му се отпуска. Ако са твърде малко, той веднага ще се свести; ако са твърде много, изобщо няма да се събуди. Оползотворявам по най-добрия начин тази необходима пауза, като разкопчавам колана, който придържа ризницата му около кръста, и докопвам със свободната си ръка халката с ключовете. Държа верижката с дясната си ръка, докато ги изпробвам един по един в елементарната ключалка на оковите ми: само след секунда намирам подходящия и оковите се разтварят.

Получили са се доста грозни рани там, където желязото се е търкало в кожата. Голяма работа. Инфекцията в краката ми ще ме убие, преди да се наложи да се притеснявам за китките ми.

Скоро след това отпускам натиска върху гърлото на пазача. Той лежи отпуснат като дроб. Събличането на ризницата му е просто като концепция, но твърде сложно за изпълнение, ала се справям. Преди да нахлузя ризницата през глава, закопчавам китката му в оковите.

Какъв лукс е, след като толкова време прекарах гол, най-после да облека нещо, та дори направено от студени мазни метални брънки. Потупвам признателно пазача по глезена и той се размърдва.

Още не се е свестил, но скоро и това ще стане. Оставям го да се събуди. И какво от това? Никъде няма да отиде и пазачите на Ямата няма да чуят гласа му; колкото и да крещи, гласът му ще се изгуби в одеялото от налудничави викове. Ще го открият следващия път, когато слязат в Шахтата, за да разчистят труповете, но дотогава аз или ще съм далеч оттук, или ще съм мъртъв. Да речем, че това е днешното ми добро дело.

Не мисля, че ще успея да направя друго.

Оставям колана на пода и се претъркулвам върху него така, че да мога да го закопчая на кръста ми. Ха. Хубав нож. Привързвам тоягата към колана за кожения ѝ ремък и започвам да обмислям следващия ми ход.

Нямам никаква идея как ще се измъкна през вратата на Шахтата, как ще успея да се промъкна покрай пазачите отвън или какво ще правя, щом се озова в Ямата, но:

Всяко нещо по реда си.

Вратата на Шахтата се намира на около стотина фута над мен, на края на стръмните, неравно издялани, хлъзгави стълби, а няколко потрепвания във вече не съвсем мъртвите ми крака няма да стигнат дори за вечерна разходка в парка.

Е, нали знаете: всички сме пълзели, преди да проходим.

Предстои ми дълго влачене по корем, затова затъквам канията с ножа под колана си отзад на гърба. С фенер в лявата ми ръка и ключове в дясната започвам да пълзя нагоре на лакти.

Инч по инч се приближавам към светлината.

2.

Със свободната си ръка Орбек разтърка смъдящите си очи и отново впери поглед в светещата точка, която се поклащаше на дъното на Шахтата. Нямаше представа какво може да я кара да се движи така; светлината описваше дъга и спираше, отново описваше дъга и отново застиваше намясто като примамваща светлина на гладен блатен гул.

Горещият влажен въздух на Шахтата се смени от зимен хлад, който се плъзна по гърба му.

Никога не беше чувал, че блатни гулове идват в града. Те си стояха в блатата, където подлъгваха пътешественици със своите подмамващи светлини, и когато някой нещастник попаднеше в капана им, те му изсмукваха очите и всичките жизнени сокове, а после захвърляха трупа в тресавището. Никой повече не виждаше тези жертви. И може би след стотина години някой, който ще отиде да си нареже торф, ще намери мъртвец с бледа кожа, приличаща на пергамент, и с празни очни ябълки, покрити с лепкава смола. А ако някой блатен гул все пак се появи в града, то със сигурност ще е в Шахтата, защото тя прилича на блато и никой не може да се измъкне от нея. А сега той идваше за него, както някога го бе предупреждавала майка му…

И ако продължаваше да мисли на тази тема, щеше да закрещи, а и без това не му беше останал глас за това. Беше го изхабил почти всичкия през двата часа, след като го оковаха тук.

Но гласовете на останалите, които бяха тук, като че ли никога не свършваха. Те продължаваха да крещят — но сега тези викове и стоновете, и хлипанията бяха като че ли по-различни; не толкова безнадеждни, не толкова уплашени, не както си мислеше, че ще вие човек, когато някой блатен гул започне да му изсмуква очите.

И без това Орбек не вярваше особено в блатните гулове.

Светлината се приближи, пронизвайки пълния мрак в Шахтата, и се оказа, че това е фенер; фенер в ръцете на нещо, което пълзеше на лакти по стъпалата на Шахтата. И когато то се приближи, наистина приличаше на проклет блатен гул. Когато Орбек съзря блещукането на очите му и проблясването на зъбите му, суеверният ужас отново го обзе. Но после разбра кой се катери по стълбите.

Това беше Каин.

И той се усмихваше.

Докато гледаше как Каин бавно напредва нагоре, Орбек разполагаше с достатъчно време, за да реши какво да му каже. Когато Каин се приближи толкова, че да може да го чуе през виковете на останалите Шахтъри, Орбек скри осакатените си ръце зад гърба и каза:

— Здрасти.

Каин се спря. Той изви главата си настрани, за да може да погледне към Орбек покрай пламъка на фенера, който държеше в лявата си ръка. После го остави на пода, надигна се бавно на лакти и се втренчи в него.

След известно време, което се стори на Орбек като цели две години, той каза:

— Здрасти.

И след това само две неща вече имаха значение за Орбек: първото бе изражението на Каин, а второто бяха ключовете, които държеше в лявата си ръка.

— Радвам се да те видя — каза Орбек.

— Нима? — отвърна Каин.

— Да. А още повече се радвам да видя тези ключове.

— Сигурно. — От устата му се разнесе нещо, което можеше да мине за смях. — А знаеш ли как се сдобих с тях? Как се освободих?

Орбек сви рамене.

— Няма значение, а?

Каин кимна замислено.

— Знаеш ли, Орбек, двамата с теб може би си приличаме повече, отколкото се различаваме.

— Може би — рече Орбек. — Ще ме освободиш ли?

— Обмислям го. Какво правиш в Шахтата?

— Сплесквам си задника от седене.

— Знаеш какво имам предвид.

Орбек сви рамене. Вече едва издържаше погледа на Каин; наложи се да извърне глава към тъмнината, която обгръщаше вратата.

— И това няма значение.

— За теб може би не.

Орбек усети, че се изчервява. Той раздрънка веригите си и се прокашля с надеждата, че Каин ще спре да го разпитва, но кучият син просто си лежеше там и го гледаше, докато Орбек се принуди да продължи.

— Не е лесно за обяснение.

— Опитай.

— След като те отведоха… всичко се омаза, а? Т’Пас реши, че тя е шефът, и започна да командва наред, но никой не я харесва и всички се разцепиха на малки групички, които се мразеха, и ами, не знам. Ако ти не се върнеше, всички, така или иначе, щяхме да умрем. Затова реших, че трябва да се добера до теб — та дори в окови и синини. Да има кой да ти помага, ако решиш да се измъкнеш оттук. Да ти бъда крака както преди.

Каин го погледна с присвити очи.

— Така ли?

— И започнах да замерям пазачите с лайна. Който се появи на мостчетата, мятам по една шепа и ето ме тук. Виках те. Виках името ти, но не чувах отговор. Скоро гласът ми изчезна. Реших, че си мъртъв. Защо не отговаряше?

— Бях зает — отвърна спокойно Каин.

— Зает?

— Да. Трябваше да се погрижа за други неща. А Делиан?

— Сигурно е мъртъв.

— Сигурно?

Орбек сви рамене.

— Беше много зле, когато ме докараха тук. Кракът му го убиваше. Едва ли му оставаше повече от ден, а това беше преди много дни.

Каин се загледа в непрогледната тъма в дъното на Шахтата.

— Така — рече след известно време Орбек. — Това е историята ми, а? Ще ме отключиш ли?

Каин бавно извърна глава и срещна погледа на Орбек.

— Може пък да смятам, че тук ще си в по-голяма безопасност.

— Не ми прави услуги, Каин. — С мъчителен стон Орбек измъкна ръцете си иззад гърба и ги показа на Каин. Китките му бяха омотани в мръсни окървавени парцали. Там, където някога се бяха намирали бойните му нокти, сега бяха останали само гноящи пънчета.

Каин изсъска през зъби.

— Дадоха ми повече, отколкото очаквах, а?

— Мамка му — промърмори Каин.

— Клещи резачи — дрезгаво изрече Орбек. — Щрак-щрак. Щрак, мамка им, щрак. Разбираш ли какво ми причиниха? Разбираш ли?

Каин просто го гледаше безизразно.

— Постъпиха с мен така, както постъпи ти преди години с Черните ножове. Отрязаха онова, което ме прави мен. Сега никога няма да си намеря самка. Никога няма да имам кутрета. За какво ми е да съм в безопасност? Остана ми само да избера добра смърт. Добра смърт. Чест за клана ми.

— Разбирам те — отвърна Каин.

— Пусни ме.

Той не помръдна.

— Може би аз съм в по-голяма безопасност, ако останеш тук.

— Може би. — Орбек му показа бивните си. — Прави каквото трябва.

Каин се замисли, а сърцето на Орбек блъскаше в гърдите му. Накрая мъжът сви рамене.

— Да, все тая — рече той и подхвърли ключовете на Орбек.

Той отключи оковите си и се изправи. Погледна към сакатия човек, който лежеше в краката му.

— Ето ни пак двамата, Каин — рече огрилото.

— Да.

— Мога да те убия още сега.

Каин не отговори.

— Знаеш, че е така — продължи Орбек. — Знаеш, че ризницата и тоягата няма да ти помогнат. И ония хватки, които знаеш, няма да ти помогнат. Не и този път. Когато ми върна свободата, ти ми предаде живота си. Разбираш ли какво означава това?

— Да не съм някой проклет идиот?

— Може да умра тук, в Шахтата. Или на кладата в Деня на Възнесението. Но ако те убия сега, ще убия човека, който унищожи Черните ножове. Слава за мен. Чест за клана ми.

— И какво? — отвърна Каин с равен студен глас.

Орбек сви рамене.

— Може пък да имам по-добра идея.

Той коленичи до Каин и размота превръзката на дясната си китка. Парцалът се спря при коричката върху инфектираното му чуканче. Орбек го дръпна и от раната бликна черна кръв, примесена с гной.

— Това е моята бойна рана — рече той и притисна чуканчето към едно от гангренозните възпаления на крака на Каин. — Това е твоята бойна рана. Нашите рани се сляха. Кръвта ни е една.

— Какво правиш, по дяволите?

Орбек оголи бивните си.

— Осиновявам те.

— Как ли пък не, мамка му.

— Вече си Черен нож. Ти ми даде живота си. Така го приемам.

— Да не си луд? Та нали аз съм онзи, който…

— Знам кой си — отвърна Орбек. — А ти не забравяй кой съм аз. Ти опозори Черните ножове. Сега споделяш безчестието ни. — Той му показа внушителните си бивни. — А славата от твоите победи отива в клана ни. Добра сделка за Черните ножове, а?

— Защо ми е да се присъединявам към шибания ви клан?

— Какво искаш ти? На кого му пука? — Орбек се изправи и се ухили. — Не ти избираш своя клан, Каин. Ако се родиш в Черните ножове, ти си Черен нож. Ако се родиш в Закривените стрели, си Закривена стрела. Така: сега кажи, че си Черен нож, и да вървим да убием малко пазачи, а?

Каин лежеше мълчаливо на пода.

— Кажи го — изръмжа Орбек.

Очите на Каин проблеснаха под светлината на фенера.

— Добре — рече най-накрая той. Въпреки малките си, почти безполезни човешки зъби той успя да постигне изненадващо добро подобие на озъбената усмивка на Орбек. — Както ти го каза: аз съм Черен нож.

3.

Делиан по-скоро почувства, отколкото видя бавно движещия се затворник, който носеше торбата с корав хляб и стомната с вода към вратата на Шахтата.

Под рядката коса на Делиан тъмнееше петно от пот и солените капки се стичаха по лицето му като сълзи, за да капнат върху импровизирания сламеник от навити ризи, изпокъсани панталони и изцапани роби — дрехите на мъртви затворници. Няколко дни по-рано хората в Ямата бяха започнали да събличат труповете, преди пазачите да слязат долу, за да изнесат телата. Сега повечето тежко болни затворници разполагаха с импровизирани легла, върху които да умрат.

— Вдигай хората — прошепна той. — Не разполагаш с много време.

Не получи никакъв отговор от призрачните сенки, които се тълпяха пред размазаното му зрение.

— Т’Пас? — Опита са да говори по-силно, да изкрещи. Получи се единствено приглушено грачене. — Т’Пас, тук ли си?

Една силна ръка хвана неговата.

— До теб съм, Делиан.

Той извъртя главата си към страната, откъдето бе прозвучал гласът ѝ. Над него се беше навела една доста по-ясна сянка; тя излъчваше стабилност, прикрита от вихрещата се енергия, която отмиваше действителността на Ямата и всичко в нея. Делиан се намръщи и присви очи.

— Нощните нишки — промърмори той. Трябваше да я накара да разбере. — Нощните нишки привличат сенки от луната… — Не, това нямаше да помогне; той повдигна леко треперещата си ръка и се опита да разтърка очите си. — Изглежда, като че ли всичко се разпада…

Т’Пас въздъхна и приседна до него, снижавайки гласа си.

— Всичко се разпада — рече тя.

Делиан улови ръката ѝ с влажните си треперещи пръсти.

— Изглежда, като че ли всичко се разпада. Но само изглежда. Всъщност се събира. Събира се около център, който все още го няма.

Подутината на бедрото му се беше уголемила и почервеняла и най-накрая се пукна; гнилото ѝ съдържание се просмука в импровизираното му легло и сега то вонеше отвратително. Раната на мястото на спуканото напомняше кратер, обкръжен от сива и мъртва плът. Тя беше толкова голяма, че т’Пас можеше да пъхне юмрука си в нея.

Делиан се опитваше да говори свързано, но треската осуетяваше всичките му опити.

— Това е нашият шанс — каза той. — Това е ударът, който ще нанесем във войната на Хари.

— Не разбирам.

— Не мога да ти помогна — въздъхна той. Думите бяха микроскоп, истината — планета. Дори да успееше да опише бледата нишка на истината, която виждаше, дали тя щеше да го разбере? Вписаните концентрични кръгове на сила, които се променяха и плаваха между двете вселени, които се стесняваха, усъвършенстваха и фокусираха върху звездата на сега и тук; скаларно самоподобие на фрактална реалност на взаимодействие на кварки от хоризонта на събитията между всички вселени — какви думи щяха да са необходими, за да го обясни на нечий ум, който не го е изпитвал пряко?

Той се опитваше да се гмурне под вълните на треската, да се потопи в спокойните дълбини на тук и сега, там, където можеше да почувства вихрещата се буря от насилие, която се беше стоварила върху света, върху Империята, върху града, върху донжона. Насилието жужеше като пчелен рояк в Съдебната палата; нахълтваше грубо в клоаката под Шахтата. Постепенно се зараждаше на балкона над Ямата: натрупваше се като гной във възпалена рана, под изпъващата се, умираща кожа. Натрупваше се на мястото, където стоеше затворникът, в очакване стражите да отворят вратата към Шахтата.

И точно на това място проблесна белият пламък на сила, дошла от друг свят. Появиха се тънките конци на Черния поток, сплетоха се в нишки, след това във въжета и накрая в буксири, в които пулсираше бясна енергия.

— Събери ги — прошепна Делиан. — Вдигай хората. Изправи ги на крака. Просто го направи. Това е единственият ни шанс.

— Чухте го — рече твърдо т’Пас, обръщайки се към останалите сенки. — Какво чакате?

Няколко призрачни сенки се отдалечиха от него, преливайки се една в друга. Из цялата Яма се раздвижиха сенки, които се вплътняваха, докато се изправяха на крака, и жуженето на обграждащото ги насилие се сля със звука на онова, което се намираше вътре.

Сянката на т’Пас се наведе към него.

— Какво чакаме?

— Не какво, а кого — прошепна Делиан. От прилива на енергия му се виеше свят; едва успяваше да изрича думите. — Каин идва.

Пазачите дръпнаха резетата на вратата към Шахтата.

— Делиан… — Той долови отчаянието в гласа ѝ; тя все още не разбираше. Все още не можеше да повярва. — Делиан, Каин е мъртъв.

— Не — отвърна той.

— Да. Прекара дни в Шахтата. С открити рани по краката, дълбоки рани. Досега сигурно е умрял.

— Не — отвърна Делиан. — Т’Пас, сбъркал съм. Той не идва.

— Знам — отвърна тъжно тя.

Вратата на Шахтата се отвори и затворникът се накани да влезе.

— Не идва — рече Делиан. — Той е вече тук.

4.

Резето от външната страна на вратата се издърпва със стържене.

Орбек оголва бивните си и стисва по-здраво тоягата. Ризницата му прилепва като кожата на препечена наденичка. Аз отново съм гол, но не ми пука. Имам нож.

Друго облекло не ми трябва.

Орбек ми пожелава късмет:

— Умри в битка, Каин.

Вдигам ножа си в поздрав.

— Умри в битка.

Когато процепът светлина става по-широк, аз му казвам:

— Тръгвай, мамка му, действай! — защото понякога трябва да бъдеш разумен и внимателен и да се огледаш, преди да скочиш, но друг път трябва просто да се хвърлиш с рогата напред.

Орбек опира ноктестия си крак в гредите и изригва вратата така, че сигурно би зашеметил и бик. Тя се отваря с трясък и идиотът просто стои пред нея със зяпнала уста, от която се стича тънка лига, докато Орбек пристъпва напред и го халосва с тоягата. Оня пада с вой и пътят е разчистен, а навън се изсипват всички Шахтъри.

Пазачите, които са застанали от двете страни на вратата, не получават възможност дори да откачат тоягите си от коланите; двамата с Орбек бяхме намерили поне двайсетина Шахтъри — предимно хора, но и двама първородни, и три или четири огрило, — които са достатъчно освестени, за да отговорят свързано на въпроса: „Тук в тъмното ли искаш да умреш, или навън, на светло?“

Пазачите край вратата са залети от виещата вълна от голи, покрити с мръсотия безумци. Останалите се суетят на балкона и по мостчетата, опитват се да намерят позиции, откъдето да стрелят с арбалетите си, без да се изпозастрелят един друг. Двама Шахтъри ме изнасят на балкона, преметнали ръцете ми през вратовете си. Орбек и петима други Шахтъри тичат към платформата с лебедката. Останалите оставят пазачите на вратата да лежат в кръв на балкона и се втурват към мостчетата, за да попречат на останалите да стрелят по нас.

— Изправете ме до парапета — казвам аз на момчетата, които ме носят и те ме облягат на ниската стена около балкона. Пазачите ни крещят да вдигнем ръце, да се предадем, че няма къде да отидем и всякакви подобни глупости, а към гърдите ми са насочени адски много арбалетни стрели.

Всички в проклетата Яма са се изправили и гледат нагоре, оголили зъби: това място е като шибана жива граната; просто чака някой да ѝ дръпне предпазителя.

И аз го правя.

— Твърдяхте, че ще умра там долу! — Трийсетте години, прекарани в издаване на бойни крясъци, са ми дали глас, който прогърмява над виковете като вой на сирена. — Аз ви казах, че ще се върна!

Озарявам Ямата с вълчата си усмивка и вия:

— Какво гласи второ правило?

Думите ми ги вдигат като цунами в Атлантика: те ръмжат и викат, и се блъскат към мен, рамо до рамо, гърчеща се кръвожадна маса, която се отърсва от сънливостта.

Пазачите натискат спусъците и стрелите се забиват в плът. Кръв пръска навсякъде, във въздуха летят кожа и парчета жълтеникави кости, а Шахтърите се търкалят по земята; мъжът, който е застанал до мен, пъшка и залита назад, а от дупката в гърдите му стърчи стрела. Засилилият се към лебедката Орбек получава една в корема и се превива на две. Двамата Шахтъри с него падат, но Орбек се изправя отново и продължава да тича.

Тия арбалети не вършат никаква работа, когато затворникът си има ризница.

Десет секунди за презареждане.

Имах смътното намерение да изкрещя някакъв вдъхновяващ лозунг, да ги надъхам и подготвя за атака на стълбището, но не ми идва наум ни една вдъхновяваща дума. Не съм добър оратор. Но съм достатъчно добър Актьор, за да знам как да привлека вниманието.

Посочвам към забитата в Орбек стрела и крещя:

— Гледайте!

Той е зарязал Шахтърите. Двама от тримата пазачи край лебедката тичат надолу по стъпалата, за да го пресрещнат, а третият е останал на място и зарежда арбалета си. Орбек прегазва първия като таран и от Ямата изригва мощен рев.

Вторият пазач замахва с тоягата си през рамо, но Орбек я отбива с изключително професионален блок — точно както съм го учил — и отвръща с контраудар абнеко отгоре, който оставя вдлъбнатина върху шлема на противника му и кара пазача да залитне.

— Това да не ти е някакъв шибан дуел! — крещя аз. — Убий тоя кучи син!

Първият пазач отново се е изправил на крака и нанася силен удар в плаващото ребро на Орбек; отзад ризницата няма подплънки и ударът го кара да се превие на две като счупена кукла, но той вече е отстъпил встрани и следващият удар на пазача улучва рамото му. Орбек се обръща и го сграбчва в клинч, за да обездвижи тоягата му. Пазачът отчаяно се вкопчва в десния лакът на Орбек и се опитва да освободи собствената си ръка, преди да си спомни, че противникът му не е човек.

Орбек има бивни.

Пазачът издава тънък писък, после хрипти приглушено, когато огрилото забива единия си бивник под брадичката му. Той пробива плътта, пронизва езика му и се забива в небцето. Орбек има вратни мускули като на глиган; когато отмята главата си настрани, ченето на пазача се изкъртва и бивникът се освобождава, обливайки лицето му в кръв.

Орбек сграбчва пазача за яката и чатала и го вдига над главата си.

— Аз съм Черен нож! — реве той към Ямата. — Орбек Черния нож!

Отговарят му с гръмотевичен рев.

И той мята пазача от балкона като пълен с мръвки чувал в клетката на лъва. Затворниците се втурват към падналия пазач и писъците му не продължават дълго. Орбек никак не е глупав: вкусът на кръвта ги настървява повече от всички думи, които бих могъл да изрека.

После той обръща окървавеното си лице към пазача с вдлъбнатия шлем и оня внезапно си спомня, че го чака някаква спешна работа в другия край на Ямата.

Към Орбек летят стрели; трима или четирима пазачи са запазили достатъчно присъствие на духа, за да успеят да презаредят, но стрелите не успяват да стигнат достатъчно близо до него, че да привлекат вниманието му. Мъжът до лебедката стреля, когато Орбек започва да се изкачва по стъпалата, но този огрило се движи като боксьор средна категория; стрелата само закача ухото му и отскача от брънките на ризницата. Пазачът хвърля лъка си и откача тоягата, но той също не е глупав — вместо да се втурне срещу Орбек, да го удари и да го събори по стълбите, той внимателно отстъпва зад прикритието на лебедката, използвайки я като щит. Нужно е единствено да привлече вниманието на Орбек, докато не се появят подкрепленията.

Орбек, нали е умно момче, изобщо не си прави труда да се бие с пазача; просто го отдалечава от лебедката с лъжлив замах към главата, после вдига тежката тояга над главата си и я стоварва с всичка сила върху едно от храповите колела на механизма, разцепвайки го на две. Пазачът крещи и се затичва към него, но Орбек отскача встрани, ухилва се и замахва отново към второто колело от другата страна на лебедката.

Стълбата полита надолу като нож на гилотина.

Ако знаех колко е умен тоя здрав кучи син, щях да избера някой друг.

Когато краят на стълбата се удря в пода на Ямата, пазачите спират да мислят за овладяването на ситуацията и започват да мислят как да си спасят кожата. Ревящият поток от затворници се юрва нагоре по стълбата; долу има хиляда души, които нямат какво да губят, и пазачите го знаят — не са чак толкова глупави, че да останат тук.

Преди първите затворници да се доберат до средата на стълбата, повечето пазачи си изтичали нагоре по стълбището и са се събрали пред обкованата с месинг врата, която води към Съдебната палата.

Донжонът е наш.

Не.

Донжонът е мой.