Четиринайсет

Докато бродеше по света, уродливият рицар се озова в една тъмна и непроходима гора. И там всички пътеки водеха към смъртта.

Уродливият рицар не губеше надежда; обръщаше се към различни водачи за помощ и напътствия. Първият му водач беше Младежката мечта. По-късно се обърна към Приятелството, после към Дълга и накрая към Здравия разум, но всички те го объркваха все повече и повече.

Накрая уродливият рицар се отказа и просто седна на пътеката.

И досега щеше да си седи там, ако лицето му не беше докоснато от вятъра, който носеше със себе си аромата на степни простори, безкрайни небеса, ясно слънце, снегове и високи планини.

Това бе вятърът, вдигнат от крилете на тъмния ангел.

1.

Няколко дни преди Фестивала на Възнесението едно ново съобщение взриви като ядрена бомба мрежата. Актьорите в Анхана бяха станали свидетели на пристигането на делегация на Манастирите, антураж от десетки служители, слуги и тежко въоръжени монаси със стоманените очи на бойни ветерани. Делегацията беше посрещната на пристанището на Индустриалния парк от почетна стража, подходяща за васални крале, и от целия военен оркестър; посрещачите организираха огромен парад, процесия, която обгради една-единствена талига, теглена от четири гърбави вола.

Оркестърът беше засвирил тържествената песен „Божие правосъдие“, химн на Църквата на Любимите деца на Ма’елкот. Парадът пое на север по Пътя на измамниците, най-широкия булевард на Индустриалния парк, мина през Къта на занаятчиите, после сви на юг по Пътя на благородниците, покрай временните барикади, които запечатваха димящите руини на Града на пришълците, по възстановения Мост на рицарите към Стария град и се върна отново на Пътя на благородниците, навлизайки в Стария град, преди отново да свие на изток по Пътя на боговете, най-голямата главна пътна артерия.

През цялото време той бе посрещан от ликуващи, подигравателни, дюдюкащи тълпи, привличани от гръмката музика и триумфалните викове на глашатаите, предшестващи парада, които гръмогласно оповестяваха залавянето на Врага Божи.

Върху талигата беше изградена висока платформа; на платформата стоеше окован среден на ръст, доста обикновен на вид мъж с тъмна коса и рунтава черна брада. До полунощ почти всички на Земята бяха научили новината.

Каин беше жив.

2.

Негово Сияйно Светейшество Тоа Сител, Патриарх на Анхана и верен Наместник на Империята, се облегна на студения каменен перваз на прозореца и се загледа към северния край на Пътя на боговете. Слънцето клонеше към залез и в сенчестата стая бе започнало да захладнява. Есенната охра едва докосваше върха на Стената на Сен-Даналин, но позлатените кули на съседния Храм на Катеризи сияеха като огньове; блясъкът им накара Тоа Сител да заслони очите си с длан.

От време на време поривите на вятъра донасяха до прозореца кълба дим от сградите, които все още тлееха в Града на пришълците. Патриархът мразеше пушека. Имаше чувството, че той се кълби в главата му, задушавайки мислите му. А битката под руините на Града на пришълците продължаваше.

Дори самата мисъл за това предизвикваше у него гадене. Напоследък имаше доста проблеми със стомаха и главата, сякаш се беше слял с града, който управляваше, и този сблъсък пораждаше треска. Чувстваше остро, дори болезнено продължаващата в момента битка в пещерите под града — може би дори под самия дворец. Сраженията, които войската бе започнала да нарича Пещерната война, продължаваха вече няколко дни, но той все още не можеше да свикне с тях. Самата земя му се струваше нестабилна, временна, опасно крехка, сякаш всеки момент можеше да се продъни, и той щеше да пада, да пада, да пада…

Затова вече не излизаше от двореца.

Долу, на Пътя на боговете, който беше толкова широк, че приличаше на площад, се тълпяха гражданите на Анхана, рамо до рамо, облечени във фестивални цветове; вълнист килим от безброй глави, шапки и коси, който от това разстояние и височина изглеждаше почти равен. Все още нямаше никаква следа от триумфалната процесия, която откарваше Каин в донжона — но ухото на Патриарха долови далечните ритми на „Божие правосъдие“ и той си позволи да се усмихне леко; усмивка, смразяваща като камъка, на който се беше облегнал.

Застанал на три крачки зад лявото рамо на Тоа Сител, Негова Светлост почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред, се прокашля в юмрука си.

— Присъедини се към мен, В’Лич — рече без официалности Тоа Сител. — Той ще пристигне скоро. Не искаш ли да гледаш?

— Ако не сте против, Сиятелство…

— Не съм. Ела.

Тоа В’Лич наведе глава и тайничко избърса с ръкав потта от челото си; Патриархът се престори, че не го вижда. Когато Херцогът се приближи до прозореца, Патриархът долови миризмата му — киселата, леко гранива миризма на пот и клозет, която се промъкваше през аромата на скъпия му парфюм. Тоа В’Лич пое небрежно подадената ръка на Патриарха; пръстите на Херцога бяха лепкави, студени като сурово месо, извадено от натрошения лед в месарницата, и лекичко трепереха.

Докато Херцогът поднасяше сухите си устни към ръката на господаря си, Патриархът се взираше в празното пространство над кулите на Анхана.

— Следващата десетница ще се навършат седем години, откакто стоях до същия този прозорец заедно с граф Бърн — превърнал се скоро след това в Светец — започна да размишлява на глас той. — Тогава двамата също очаквахме да видим появата на Каин по Пътя на боговете. И тогава смятахме, че сме го заловили, оковали, обезвредили.

Патриархът улови брадичката на Херцога и я повдигна така, че очите им да се срещнат.

— И тогава — продължи той, — твърде късно разбрахме, че сме грешали.

Тоа В’Лич преглътна.

— Не знам какво имате предвид, Светейшество.

— Естествено, че разбираш. Не бъди глупак. — Патриархът въздъхна. — Знам, че някога смяташе Каин за свой приятел — дори стигна дотам, че му приписваш своето издигане. Знам, че ще си склонен да му помогнеш. И ти го казвам направо, Тоа В’Лич: тази ти склонност ще ти струва живота.

— Сиятелство…

Патриархът отхвърли с жест възражението му; Тоа В’Лич не можеше да каже нищо интересно по въпроса.

— Как върви разчистването?

Херцогът си пое дълбоко дъх, за да събере мислите си.

— По-добре, Ваше Сиятелство, но все още твърде бавно. Владеем терена на Града на пришълците — от Брега на простолюдието до северните коптори. Мисля, че до една десетница всички ще са заключени долу.

— Толкова дълго? — промърмори Патриархът. — Фестивалът на възнесението приближава, Тоа В’Лич. Ситуацията трябва да бъде овладяна.

— Пещерите са виновни — камъкът отрязва Потока — напомни му Херцогът. — Магьосниците страдат от недостиг на грифонови камъни. Не стига, че изпращаме долу мъжете да се бият без магическа подкрепа срещу огрета и тролове, но каменари? Никой не може да се бие срещу каменарите в онези пещери, Ваше Сиятелство. Не и без грифонови камъни. Това е равно на самоубийство.

— Нали разбираш, че неуспехът ти да арестуваш Киърандел е основен проблем сега? Тя ти беше любовница някога; когато ти наредих да ми я доведеш, ти се върна с празни ръце…

Херцогът настръхна.

— При всичката магия, която шибаняците хвърлиха срещу нас? — сопна му се той, преминавайки към нецензурния език от предишния си живот. — Наложи се да отстъпим. Трябваше да видите с какви лайна ни засипаха — като проклетия Ма’елкот, простете за богохулството. Още колко войници искате да изгубите?

— Не ме интересуват подробностите от съпротивата им. Половината от Патрула в Града на пришълците са бивши Поданици на Кант; трябваше да сте по-добре подготвени.

— Тя няма къде да избяга. Или ще се предаде заедно с останалите, или ще умре.

— Въпреки това. Успехите ти в борбата с бившите ти… съратници… далеч не са впечатляващи, В’Лич. Не можем да си позволим подобни, ммм, грешки… когато си имаме работа с Каин.

— Няма да има — обеща мрачно Херцогът.

— Разбрах, че вече си уредил отделна килия за него.

Тоа В’Лич се напрегна, сякаш очакваше удар.

— Да.

— Може би имаш обяснение за това, което да опровергае страховете ми…?

— Не е ли очевидно?

Патриархът си позволи още една тънка хладна усмивка.

— Смятам, че има няколко противоречащи си очевидни обяснения. Любопитен съм кое от тях ще избереш.

— Той е сакат — отвърна просто Херцогът. — Бърн заби Косал в гръбначния му стълб. Ямата е пълна с всякаква улична сган. Няма да издържи и ден там долу, може би дори час — всички ще искат да бъдат Човекът, който уби Каин. Да не споменавам, че повечето от тях са заплашени от екзекуция по — ммм, вие бихте ги определили като съмнителни — обвинения в каинизъм. Не мисля, че някой ще се застъпи за него.

— Разбирам — отвърна Патриархът. — Значи единствената ти грижа е да оцелее до екзекуцията си.

Тоа В’Лич се обърна към прозореца, поглеждайки към широкия път под двореца.

— Да — отвърна бавно той. — Не е лесно да го призная, знаете ли? Но сега имам длъжност, имам отговорности. Обичам този човек като брат, но всеки път, когато се появи в града, ние се оказваме въвлечени в шибана война.

Патриархът улови аления проблясък на алебарда под следобедното слънце и видя как парадът се появява иззад ъгъла откъм Пътя на измамниците и започва триумфалния си марш по Пътя на боговете. Едва успя да различи увисналата на решетката в талигата фигура.

— Да — промърмори той и облиза устните си, които бяха станали сухи, напукани и горещи. — Да, така е.

3.

Имперският донжон на Анхана бе създаден като последна линия на отбраната на речните пирати, които бяха основали града преди повече от хиляда години. В онези дни бъдещата Анхана представляваше просто обикновена каменна крепост и групичка колиби, заобиколени от дървена ограда в западния край на острова, който по-късно щеше да бъде наречен Стария град.

Във варовиковите пластове под крепостта, които бяха геоложка основа на местността, имаше естествено образувана пукнатина. Тя преминаваше дълбоко под речното легло, навлизайки в триизмерен лабиринт от пещери и проходи, включително вертикален кладенец към втора река, която течеше под земята, успоредно на руслото на Великия Чамбайген. Пукнатината получи сатиричното наименование донжон, в смисъл на укрепление; тя бе използвана като маршрут за бягство, когато намиращата се над нея крепост попаднеше в обсада.

Донжонът започна да се използва като граждански затвор на Анхана едва стотина години след Освобождението, когато градът се изправи срещу армиите на Панчасел Злополучния и неговите съюзници нехора и осигури господството си над околните земи. По онова време пиратските главатари от Анхана бяха започнали да се наричат крале; кралете непрекъснато се нуждаят от сигурни места, където да държат онези свои врагове, които не могат просто така да бъдат убити.

Донжонът беше място на дълбоки сенки и застоял въздух, пропит с влага и застояли изпарения от охтичави дробове, изкарани през уста, пълна с развалени зъби.

Ямата представляваше голяма естествена пещера, допълнително разширена и променена през годините, първоначално грубо, от неопитни човешки инженери, а по-късно, с невероятни умения, от групи осъдени каменари. На сутринта, когато Хари Майкълсън, известен някога като Каин, бе свален по стъпалата от Съдебната палата, Ямата вече беше широка цели четиридесет метра, опасана от издатина, образуваща естествен балкон, която се издигаше на десетина метра над пода. За да се спускат новите затворници към дъното на Ямата, от балкона слизаше една-единствена стълба. Дневните порции на затворниците се спускаха на ръка в евтини плетени кошници и се ядяха без каквито и да е прибори.

Новите допълнения включваха решетката от дървени мостчета над Ямата, на същата височина като балкона, които висяха на железни вериги от сводестия каменен таван. На веригите бяха окачени и пет огромни месингови лампи — всяка с размерите на вана, с фитил, дебел колкото човешка ръка, — които осигуряваха непрекъснато осветление. Те горяха без прекъсване, като при нужда маслото и фитилите им се сменяха от въоръжените с арбалети стражи, които обикаляха по мостчетата.

Тъмнината беше лукс в Ямата.

В изминалите години Ямата бе служила като временен пункт за задържане, каменна кошара за затворниците, които очакваха съд, и осъдените, които чакаха прехвърляне в пограничните гарнизони, в пустинните мини или на галерите на анханския флот, който се намираше в пристанищния град Терана.

Сега нещата бяха различни.

В навечерието на Деня на свети Бърн — преди по-малко от два месеца — армията и жандармерията започнаха системни масови арести на каинисти и техни поддръжници. За задържането им бяха подготвени терени извън донжона, но те скоро се запълниха особено с най-различни нечовеци, които изискваха специални клетки: огрета, тролове, дървесни духчета и каменари, всеки от които представляваше специфична трудност. Огретата, както и троловете, бяха хищници, огромни и невероятно силни, както и природно въоръжени с огромни извити бивни и стоманено твърди нокти; дървесните духчета бяха дребни, не по-големи от птица, и не само можеха да летят, но и притежаваха вродената магьосническа способност да използват Наметалото, което ги правеше практически невидими; каменарите можеха да променят формите на камъните, метала и земята с голи ръце. Естествено, не всички от тези нечовеци бяха истински Последователи на Каин, но Империята и Църквата предпочитаха да предотвратят присъединяването им, затова решиха да екзекутират всички на масово аутодафе, планирано от Патриарха по време на празненствата по случай седмия Фестивал на Възнесението на Ма’елкот.

Кулминацията на фестивала — грандиозният финал на най-величествения фестивал, апогеят на празненствата по случай седмата годишнина от трансфигурацията на Ма’елкот от смъртен бог в истинско Възнесено божество — щеше да е изгарянето на клада на Врага Божи: самия Принц на Хаоса.

Сега Ямата бе препълнена с не чак толкова проблемни улични отрепки: хора, първородни и огрило. От тях също не всички бяха каинисти; напротив, повечето бяха просто улична измет, бандити и дребни престъпници, които се залавяха лесно и така полицаите демонстрираха пред Църквата, че съвестно изпълняват задълженията си.

Ямата можеше да побере четиристотин затворници в сравнителен комфорт; шестстотин или седемстотин щяха да я препълнят опасно. В деня, когато сваляха гореспоменатия Принц на Хаоса по дългото право стълбище, изсечено в скалата под Съдебната палата, което бе единственият изход от донжона, близо хиляда и петстотин души бяха натъпкани в кипящия котел от плът. Никой не можеше да седи, стои или лежи, без да докосва друго живо същество. Докосването, което в студения външен свят би послужило като утеха, се превръщаше в истински кошмар в каменната чаша, чиито стени постоянно бяха покрити с влага от непрекъснатото дишане; в Ямата беше топло и влажно като в нечия уста.

Единственият източник на прясна вода в Ямата бяха три канавки с ширина на човешка длан, прокопани в каменния под. Те започваха от един и същ извор в стената и се сливаха отново в отсрещната стена, където се изпразваха. Тези канавки служеха и за клоака на Ямата.

Политиката в Ямата беше проста: най-здравите, най-силните, най-привилегированите затворници лежаха най-близо до извора. От него до отходния край се забелязваше строга географска йерархия на подчинението, като най-далеч се разполагаха онези, които заради слабостта и плахостта си бяха принуди да пият замърсената с урина и фекалии отпадъчна вода, която се стичаше от по-щастливите части на четиридесетметровия поток.

Хари Майкълсън щеше да бъде затворен в килия в един от коридорите, които се разпростираха във всички посоки от балкона на Ямата като спици на криво колело. Завързан за носилката, неспособен да помръдне, той лежеше безмълвно, като дори не извръщаше глава, за да види накъде го носят; не за пръв път се озоваваше тук и помнеше много добре как изглежда мястото. Миризмата му подсказваше всичко, което би пожелал да узнае.

Пазачите на донжона го понесоха бързо по балкона, но появата му не остана незабелязана. Ямата утихна, докато стотици очи проследяваха движението им; чуваше се единствено звукът от дишането на тълпата и бълбукането на водата в каменните канавки.

От месеци слуховете за появата на Врага Божи се разпространяваха шепнешком от уста на уста по сумрачните улични ъгли, покрай огнищата и в мрачните кръчми. Очакваше се завръщането и на Възнесения Ма’елкот и двамата щяха да се срещнат за една последна битка по обяд в седмия Ден на възнесението, точно като първия им сблъсък. Разпространяваха се и други слухове: че Каин е просто човек, също като Ма’елкот, и че тази „последна битка“ в Деня на възнесението щеше да е просто пантомима за лековерните маси, притча за сблъсъка на Доброто и Злото, изиграна от наети от Църквата мимове; тези слухове бяха широко отхвърляни като каинистка пропаганда.

В последно време се бяха появили и други слухове, за залавянето на Каин от героичния монах Рейт от Анхана. Твърдеше се, че Рейт се обърнал към духа на свети Бърн, за да го подкрепи в битката срещу Принца на Хаоса и неговата курва наложница, Кралицата на актирите, някога известна като Палас Рил. Тази епична битка се провела по върховете на далечната планина Божиите зъби: легионите на актирите атакували с оръжия от светлина и пламъци, срещу които малкият отряд от монаси, воден от младия Рейт, можел да използва единствено целеустремеността си, чистите си сърца и вярата в справедливостта на Ма’елкот.

Говореше се, че Кралицата на актирите е била убита в битката от самия Рейт, също както Джерет Богоубиеца бил посечен от Джанто Основателя при Пиричант; говореше се, че докосването на ръката на Рейт отново отворило раната, нанесена на Врага Божи от Свещения удар, затова Каин, който пристигаше в Анхана, вече беше просто един сакат човек. Говореше се, че самият Патриарх обмисля обявяването на Рейт за светец.

Сред стотиците очи, които следяха придвижването на носилката по балкона, бяха и онези на бившия член на дипломатическата делегация на Манастирите в Безкрайния двор — т’Пас от Нарнен Хил, някогашен вицепосланик на Деймън от Джантоген Блъф. Т’Пас беше едра жена с обикновено, странно неподвижно лице, което имаше едновременно безумно и съзерцателно изражение.

Тя бе сред първите арестувани каинисти, в самото посолство, в Деня на свети Бърн. Само няколко дни по-късно всички арестувани монаси бяха официално освободени; изискваше го статутът им на дипломатически делегати от суверенна страна. От страна на Църквата нямаше никакви възражения; нито тя, нито Империята възнамеряваха да задържат монасите в затвора толкова дълго, че да предизвикат реакцията на Манастирите.

Но т’Пас отказа да напусне донжона. Когато гражданските власти, уплашени от конфликт с Манастирите, заплашиха да я изхвърлят насила, тя подаде оставка, без да излиза от Ямата. Щеше да се откаже и от поданството си, ако Посланик Деймън не я беше убедил, че Манастирите няма да положат специални усилия да я освобождават, след като вече не заема дипломатически пост.

— Ако говоренето на истината е престъпление, значи завинаги ще си остана престъпник — заяви тя. Сега, докато гледаше придвижването на Каин в носилката му, тя изглеждаше като изсечена от същата груба скала като донжона.

Първите думи, които нарушиха тишината, бяха промърморени от нечия неизвестна уста:

— Той изглежда толкова безпомощен

После се обади друг глас:

— Може пък да не е той. — Вероятно беше каинист, съдейки по обнадеждения му тон. — Не е, а? Не може да е той, нали?

— Той е. — Гласът на т’Пас прозвуча безстрастно. — Видях Каин на церемонията по Отказа след битката при Серано.

— Но това е било преди, колко, двайсет години — възрази някой и т’Пас отвърна с леко поклащане на главата си.

— Не съм сбъркала.

Един едър млад огрило се ухили през бивните си.

— Направо ви сритва цялата теология отзад, нали? — попита той, докато оглеждаше зловещо извития си боен нокът. Откъм малката му групичка подлизурковци се разнесе кискане.

— Каинизмът не е теология, Орбек — отвърна т’Пас с обичайното си вежливо спокойствие. — Това е философия.

— Наричате фъшкията сандвич, но вкусът си остава лайнян, ъхъ?

— Прекланям се пред твоя опит, що се отнася до аромата на фъшкиите — отвърна т’Пас.

Младият огрило прие думите ѝ с широка усмивка и кимане на главата.

— Да, хубаво — отвърна той приятелски. — Но някой ден тази твоя уста ще ти вземе главата, ъхъ?

— На твое разположение съм. — Т’Пас го гледаше спокойно, докато най-накрая той повдигна рамене, засмя се и ѝ обърна гръб; започна да разбутва наблъсканите затворници, следван по петите от подлизурковците си.

След като той се махна, т’Пас отново се върна към разговора, който бе прекъснат от появата на Каин. Събеседникът ѝ бе един широкоплещест фей, доста висок за расата си, който беше седнал край една от канавките. Едното му бедро беше странно издуто, сякаш в него растеше нещо злокачествено, а пищялът на другия му крак беше издут на буца под коляното като зле зараснало старо счупване.

Той притисна колене към гърдите си и погледна към бившия вицепосланик с големите си златисти очи. Отвесните им тесни зеници се бяха разширили в сумрака на Ямата. Въпреки очите, въпреки гъстата платинена коса, която стигаше до първата става на пръстите му, той не изглеждаше съвсем като елф; лицето му беше набръчкано от възрастта и тежкия живот и той изглеждаше почти като човек — като мъж, който бързо приближаваше петдесетия си рожден ден.

— Защо се заяждаш така? — попита елфът, който приличаше на човек. — Какво печелиш от това?

— Желанията ми не са твоя грижа, освен ако не съвпадат с твоите и не им противоречат — отряза го тя; после сви рамене и се настани до него. Снижи глас и приближи главата си до неговата, за да могат да разговарят тихо в непрестанния шум от гласове около тях. — Поне такава е догмата. Всъщност обичам да се заяждам. Това е вербална проява на превъзходство; може да си забелязал, че съм интелектуална хулиганка.

— Нима има догма? Каинистка догма? — попита мъжът елф. — Как може да съществува каинистка догма?

— Догма в смисъл общоприети идеи, върху които се основават нашите разсъждения. Но ти се отклоняваш от темата, Делиан. Разговаряхме за онова, което искаш ти.

— Знам. — Делиан въздъхна. — Точно това е проблемът.

— Не може да не искаш нещо

— Искам много неща. — Той повдигна едното си рамо и го отпусна отново. — Искам брат ми да е жив. Искам баща ми да е жив. Искам…

Тя го спря с вдигане на ръката.

— Не можеш да върнеш звъна в камбаната, Делиан.

— Да — отвърна той. — Това съм го чувал.

— Въпросът е не какво се надяваш, че може да стане, а какво искаш да се случи по различен начин. Кажи ми какво искаш да направиш.

Той притисна лице към коленете си.

— Няма значение какво искам — рече той с приглушен от коленете глас. — Губиш си времето с мен, т’Пас. Ако питаш умиращ човек какво иска, той ще отвърне, че иска да живее. Ти казваш: „О, съжалявам. Какъв е вторият ти избор?“ — Делиан леко завъртя глава, сякаш бършеше очите си в панталона. — Аз просто седя тук и чакам да умра.

— Всички можем да седим и да чакаме да умрем още от деня на нашето раждане. Онези от нас, които искат да го правят, избират да зададат — и да отговорят — онези два въпроса, които определят всяко разумно същество: Какво искам? и Какво ще направя, за да го получа? Които всъщност са двете половини на един въпрос: Каква е волята ми? Каин ни учи, че отговорът винаги може да бъде открит в собствения ни опит; животът ни изгражда структурата на въпроса, а правилно формулираният въпрос съдържа в себе си отговора.

— Искам да ме оставиш на мира, т’Пас — рече Делиан, притиснал устни към коленете си, сякаш искаше да загризе собствената си плът. — Не мога… да говоря за това сега. Моля те.

Тя се изправи и сви устни; после кимна.

— Може да се върнем на тази тема по-късно, когато се почувстваш по-добре.

— Да — отвърна Делиан. — Може би по-късно.

По тона му т’Пас се досети, че той не вярваше тя да остане жива толкова дълго.

4.

Делиан повдигна глава, докато т’Пас се отдалечаваше, подбирайки внимателно свободните места, на които да стъпи. Широкият ѝ гръб бе изпънат, раменете изглеждаха като изсечени от камък. Повечето от затворниците в Ямата прекарваха дните си в лежане; той продължи да я следи с поглед, докато тя не намери място, където да приклекне — сред групичка другари каинисти под една от висящите лампи.

Делиан се бе прехвърлил в нея първия път, когато се бяха запознали, малко след като един от пазачите на донжона го бе избутал надолу по стълбището с тъпия край на обкованата си с желязо тояга. Прехвърлянето му бе показало повече, отколкото би искал да научи за нея.

Той научи какво е да си момиче с обикновено плоско лице, тийнейджърка със здраво, нормално функциониращо тяло с грациозността на чук, но прокълната с чувствителна натура и остър ум. Научи какво е усещането да прогонва мъжете с острия си език, преди дори да потърси искрицата интерес в очите им. Преди да бъде наранена от липсата ѝ.

Научи какво е усещането да се обърне към Манастирите, защото вярва, че те представляват различен свят, благодатна реалност, в която умът се цени повече от красотата, а знанията повече от ласкателствата — и как остарява бавно на нисш дипломатически пост, докато по-нищожни, по-глупави умове, но владеещи до съвършенство изкуството на лицемерието и притежаващи по-атрактивни тела получават повишение и почести, които би трябвало да се полагат на нея.

Научи какво е усещането да посветиш целия си живот на Бъдещето на Човечеството и твърде късно да разбереш колко го презираш.

Каинизмът бе задоволил нуждите, които тя не подозираше, че притежава. Като философия той бе елитистичен, радикално индивидуалистичен; такава умна жена като нея, която се беше разочаровала от почти всички форми на общества, с които се беше сблъсквала, нямаше как да му устои. Каинизмът може и да беше чиста философия, както тя не спираше да повтаря на всички в Ямата — но за нея той бе и теология.

Т’Пас се нуждаеше от него.

Скоро след като тя започна да му разяснява каинистката философия, той ѝ зададе най-очевидния въпрос:

— А ако всички се държат по този начин? А ако всички просто започнат да измислят правила в движение?

Т’Пас само поклати тъжно глава.

— А ако всички можеха да изстрелват мълнии от задниците си? — отвърна тя. — Това е подвеждащ въпрос; малцина са способни да се държат по този начин. Все едно питаш: а ако всички имат идеален слух? Или ярко въображение? Способността за лична свобода е рядък талант. Талантите съществуват, за да бъдат развивани и прилагани. Ние не искаме от овцете да бъдат вълци; ние, вълците, не искаме от самите нас да бъдем овце. Овцете могат да създадат такива правила, които им подхождат — но ще е глупаво да очакват от вълците да ги спазват.

И в името на това евангелие на свободата тя бе останала в затвора; и щеше да отиде на смърт в името на правдивия живот. Това, предполагаше Делиан, бе единственият начин да се почувства специална.

Той потопи пръстите си в мръсната вода, която се стичаше в канавката. Не можеше да обсъжда каинизма с т’Пас; знаеше много добре какво иска и бе направил всичко по силите си, за да го постигне. Резултатът беше — щеше да бъде — неописуемо ужасна смърт в мащаби, каквито този свят не беше виждал досега.

Всеки път, когато Делиан поглеждаше нагоре, той виждаше стаи, пълни с трупове.

И точно тук рухва цялата ти система, т’Пас. В тази стая всички сме покойници. Свободни или роби, герои или жертви — смъртта си остава смърт.

Когато поднесе мокрите си пръсти към устните, той усети миризмата на урина и фекалии, които замърсяваха водата. Изпитваше отчаяна, мъчителна жажда, но не можеше да събере сила, за да се изправи и да си проправи път през тълпата затворници към по-чистата вода, близо до извора. Когато стигнеше дотам, групата Змии — членове на една от бандите на Лабиринта, които бяха окупирали мястото — щяха да го накарат да им се моли на колене за глътка чиста вода. Можеше да стане и по-лошо, умоляването не беше най-неприятното нещо; повечето затворници вече бяха свикнали с него, а Змиите като че ли вече се бяха отегчили от подобни дребни ежедневни унижения.

Нямаше смисъл да се надява на помощ отгоре; пазачите в донжона не се занимаваха със затворниците в Ямата, стига да не се стигаше до открит бунт. Дори убийствата бяха позволени — поне веднъж дневно стълбата се спускаше с потракване надолу и група пазачи с носилка, прикривани от арбалетите на другарите си, се спускаха долу, за да разчистят труповете. Не всички умираха от насилствена смърт — болестите и недохранването бяха основните убийци в Ямата, — но пазачите не се интересуваха от причините за смъртта. Умрял от глад или удушен, трупът си оставаше труп.

През последните няколко дни цената на водата като че ли се беше вдигнала от умоляване към целуване на голи задници; преди около час една отчаяна жена бе направила на един от Змиите орален секс в замяна на глътка вода. Делиан се беше извърнал, отвратен; повече не намери смелост да погледне натам. Не искаше да разбира колко се беше покачила цената.

Отново потопи пръстите си във водата, сякаш се надяваше да попие достатъчно влага през кожата си, за да утоли мъчителната жажда. Струваше му се, че Змиите са идеален пример за каинизъм в действие; те имаха силата да създават свои правила и ето какво бяха направили с нея.

От друга страна — нашепваше в ухото му гласът на невидимата т’Пас, — каинизмът твърди също, че ако избереш, ти можеш да се биеш с тях. Силата не дава права; тук не става дума за права; въпросът е ти какво искаш да направиш.

И какво искаше да направи той? Всички не спираха да го питат, като че ли това имаше някакво значение.

5.

Килията ми се намира в самото начало на единия от коридорите, които тръгват от Ямата. Вътре има лампа, но не мога да я запаля; намира се върху малко писалище, разположено точно срещу леглото ми, а аз нямам сили да довлека мъртвите си крака дотам. Освен това през прозорчето на вратата влиза достатъчно оранжева светлина от големите месингови лампи, които осветяват Ямата — така че мога да виждам по-добре, отколкото би ми се искало.

Преследва ме споменът за моята статуя, която бе направил Тан’елкот, неговия „Давид“. Мога да видя всяка бръчка на шията, тъмните торбички под очите. Премерена, умишлена обида: той бе използвал образа ми като символ на уютното поражение. Бавното падение на един никому ненужен човек.

Ако бях разбрал тогава…

През цялото време той бе разбирал случващото се по-добре от мен.

Бих дал всичко, за да се превърна отново в този ненужен, примирен с поражението си човек.

Онзи образ изобщо не беше обида. А съвет.

„Ти получи повече, отколкото заслужаваше. Бъди признателен и не клати шибаната лодка.“

6.

Денят и нощта нямаха значение в Ямата. От време на време по моста избутваха нови затворници; понякога пазачите се спускаха долу, за да отнесат труповете и онези, които скоро щяха да бъдат трупове. За дълго време единственото значително събитие си оставаше появата на Каин. Оттогава ги бяха хранили няколко пъти, но Делиан установи, че не може да си спомни дали кошниците с храна бяха спускани четири или шест пъти… или два…

Треската му се влоши. През първите няколко дни в Ямата той си мислеше, че се оправя, но единствената причина за това бе, че принудителната неподвижност отчасти бе притъпила умората. Делиан заспиваше, когато повече не можеше да държи очите си отворени, и се събуждаше, когато някой го бутнеше или ритнеше.

Макар да се намираше доста надолу по канала и вече не рискуваше сблъсъци с брутално своенравните Змии, които пазеха извора с чиста вода, той успяваше донякъде да утоли жаждата си; установи, че когато мирише пръстите си, които потапяше в канавката, той можеше да разбере кога течението е сравнително по-чисто, и тогава рискуваше да отпие глътка или две. Знаеше, че така можеше да прихване всякакви болести, от хепатит до холера, но не му пукаше.

През часовете, които използваше за разходка, той слушаше т’Пас и растящата ѝ група каинисти, които просвещаваха останалите затворници или спореха помежду си; различните интерпретации на каинизма бяха почти толкова, колкото бяха и поддръжниците му, но постът на т’Пас като че ли ѝ гарантираше някаква власт; острият ѝ ум беше подкрепен от изключително пронизителен глас и агресивен характер, затова малцина се осмеляваха да спорят с нея.

От време на време тя хвърляше по някой поглед към Делиан в безмълвен опит да получи разрешение отново да се приближи до него; той рядко ѝ отвръщаше. Точно както в този момент — някой възрази, че целите на каинизма са обикновена анархия, и докато му отговаряше, тя гледаше право в Делиан:

— Каинизмът не е нито анархия, нито автархия. Не е липса на управление, а самоуправление.

— Все същото е.

— Може и да изглежда така — допусна спокойно т’Пас, — ако смяташ, че каинизмът поддържа автархията; но не е така. Ние не поддържаме, ние просто описваме. Автархията е обикновен факт. Всеки ден всяко мислещо същество решава кои правила да спазва и кои да наруши. Нашите причини да спазваме или нарушаваме правилата може да са напълно различни, но фактът, че имаме право на избор, е еднакъв за всички. Може би единствената разлика между каинизма и всички останали е това, че ние правим съзнателен избор, вместо да позволим на навика да ни води заедно със стадото. Елкотанската Църква казва: Подчинявайте се. Обичайте се. Грижете се за благото на съседа си. Не лъжете. Не крадете. Не убивайте.

Напълно е възможно един каинист да е вярващ елкотанин и „добър човек“ по стандартите на Църквата — единствената разлика е, че каинистът знае, че има право на избор. Той не се подчинява на Ма’елкот или Църквата Му, а на себе си.

Т’Пас разпери ръце и се усмихна разбиращо на Делиан от другия край на Ямата.

— Може да се каже, че истинският ключ към каинизма е просто проявата на внимание.

7.

Лежа в килията, взирам се в тавана над леглото ми…

Краката ми гният като едноседмичен хамбургер…

Кашлям кръв…

А най-лошото е, че продължавам да чувам оня шибаняк, който плямпа за каинизма.

Не мога да разбера дали точно този шибаняк е мъж или жена, или нещо средно; знам само, че гласът му направо ми изкъртва зъбите. Сред целия шум от Ямата, мърморенето, пъшкането, пърденето и редките писъци този глас реже като нож, но аз съм костта.

Ако има нещо, което да боли повече от рязането на кост с нож, не искам да го знам. Болката е толкова силна, че дори първоначално не я усещаш; всичко изтръпва здраво, поразяваща празнота обхваща нервите ти и превръща цялото ти тяло в желе. Точно това ми причинява оня шибаняк всеки път, когато чуя проклетия глас да напомня на някого, че каинизмът не е теология, а философия.

Мога да му покажа какво е философия; доста ми се е насъбрала — втори ден никой не идва да ми изпразни цукалото.

Боже, как смърди тук.

Не трябва ли след известно време обонянието да претръпва? Преди ми се бе случвало да не надушвам дали съм се изпуснал в чаршафите, когато се събуждах в леглото с рестартирал байпас. Но това място вони на кланица.

Някои от раните по краката ми са гангренясали, покрити със сивкава гной. Голям майтап ще е, ако умра в ръцете на Рейт и Църквата от гангрена, без да дочакам екзекуцията. А може и да не ме убие гангрената, като гледам как кашлям; няколко дни изхвърлях кървави храчки, но сега просто кашлям и нищо не излиза. Предполагам, че съм развил някаква химическа пневмония, след като се надишах на пушека от онзи запалителен прах.

Не ми пука особено всъщност. Това просто означава, че скоро ще умра, и аз нямам нищо против. Откакто убиха Шана, това е единственото, за което мисля.

Но незнайно по каква причина продължавам да живея.

Никак не е трудно човек да се самоубие, дори да е парализиран. В ръцете ми е останала достатъчно сила; никак няма да е трудно да накъсам чаршафите на ивици и да ги заплета в сравнително здраво въже. От вътрешната страна на обкованата с бронз дървена врата, която запечатва килията ми, се виждат дупки на две разсъхнали се дъски, така че опитен катерач може да се хване за тях и да се издърпа достатъчно нагоре, за да прехвърли въжето през прътите на металната решетка на отдушника. След това мога да завържа въжето на шията си, да се издърпам нагоре, затаявайки дъх достатъчно дълго, че да успея да завържа въжето — и след това сигурно ще се задуша толкова бързо, че няма да имам време да размисля.

Но аз няма да го направя. Не мога.

Като че ли просто не мога да се насиля да се предам.

О, почти съм стигнал дотам — мога да лежа тук и да не правя нищо, освен да вдишвам вонята на гниещите рани; мога да се взирам с празен поглед в затворника, който идва да ми смени небутнатата вечеря с нова храна, която също няма да изям; мога да лежа в собствената ми мръсотия и безмилостно да изброявам безкрайните проявления на безполезността на моето съществуване.

Мога да мразя себе си и света, и всичко, което се намира в него.

Но накрая Шана ще си остане мъртва, а аз още ще съм жив, заключен в тази каменна кутия, ще лежа в проклетото легло и ще слушам как оня шибаняк в Ямата плещи за „същността на свободата“.

— Тя се крие в онзи глас, онзи тих вътрешен шепот на непримиримост, който всеки може да чуе, стига да се заслуша внимателно. Това е гласът, който нашепва: „Или по моя начин, или никак.“ Това е гласът на вашия вътрешен Каин: не на самия Каин, а на онази малка част във всеки от нас, която е Каин.

Има ли представа тоя шибаняк какви глупости дрънка?

Тишал, ако моите моливи имат някаква тежест пред теб, убий тоя плямпащ кучи син. Само че първо нека се помъчи малко.

Но въпреки молитвите ми той продължава да говори, а аз не мога да спра да го слушам.

Дори хиляда години да се стараеш, пак не можеш да измислиш по-добър ад.

8.

Когато започнаха виковете, Делиан отвори очи и успя да повдигне болящия си гръб от камъка достатъчно, за да види как пазачите отново спускат кошници с храна. Имаше някакви спомени, че от последното хранене бе минало доста време, и стомахът му потвърди хипотезата му с недоволно ръмжене.

Най-здравите и най-силните от затворниците вече бяха ошушкали кошниците. Делиан остана на пода; изобщо не беше сигурен, че ще успее да се придвижи чак дотам. Скалите на донжона задържаха Потока и влошеното здраве му пречеше да влезе в ментално зрение. Вече не можеше да потиска инфекцията в бедрото си и постоянната болка го изтощаваше повече от измъчващия го глад.

Единствените затворници, които не се бореха за храна, бяха онези, които не можеха да се изправят от слабост, и естествено, Змиите, които охраняваха извора с вода. Тази предприемчива групичка бе открила, че достатъчно затворници са готови да се разделят с дажбата си в замяна на по-чест достъп до чиста вода; Змиите бяха започнали да устройват съревнования между тези доброволци. Онези, които предлагаха най-големите и най-апетитни парчета от кошниците с храна, получаваха най-големи порции вода. За особено големите парчета наденица Змиите дори позволяваха на молителя да се измие — един почти немислим лукс. Те никога не страдаха от липса на нетърпеливи помощници.

Затова сега единственият начин някой да получи повече храна, беше да се бие за нея.

Освен това Делиан се страхуваше, че ако успее да се пребори за някоя друга хапка, преди всичко да бъде разграбено, при завръщането си можеше да открие, че някой е заел мястото му до канавката. Той реши, че смъртта от жажда ще е по-бърза и по-мъчителна, отколкото от глад, затова легна отново на влажния студен камък и затвори очи.

След неизвестно колко време нечий тих глас произнесе името му.

Той отвори очи. До него стоеше т’Пас, стиснала парче хляб в едната си ръка и бучка твърдо сирене в другата.

— Ето — каза тя, предлагайки му и двете. — Мога ли да си купя възможност да поговоря с теб?

Делиан въздъхна и с усилие се надигна. Изви глава, за да я погледне; тя беше забележимо по-слаба, сякаш донжонът бе отрязал от плътта ѝ, но очите ѝ сияеха още по-ярко. Тъй като имаше немалък успех в просвещаването на другите затворници, тя бе сърбала около себе си внушителна компания — каинистите вече настигаха по брой Змиите и Делиан очакваше скоро да стане свидетел на борба за надмощие между двете групи, — но все още не се беше отказала от опитите си да го спечели на своя страна.

— Какво толкова намираш в мен, т’Пас? — попита бавно той. — Защо съм толкова важен за теб?

Жената приклекна до него и остави хляба и сиренето в скута му.

— Не знам — отвърна тя. — Ти си толкова дълбоко нещастен… Мисля, че нещо в този свят ужасно се е объркало, щом някой като теб страда толкова.

— И се опитваш да ме нахраниш, за да ме ободриш? — попита той, усмихвайки се накриво при спомена за бърканите яйца на сергията на улица Мориандар. — Знаеш ли какво? Точно така попаднах тук. — С едно махване на безсилната си ръка той посочи Ямата. — Позволих на един човек да ме ободри.

9.

Заспивам и се събуждам, и заспивам отново, цукалото ми е изпразнено и го напълвам отново, а онзи шибаняк в Ямата като че ли не млъква.

— Представете си един мързелив ковач: докато подковава коня на някакъв непознат, той открива, че не му стига един гвоздей. Вместо да си направи труда да го изкове, той оставя последната подкова без него. За добро ли е мързелът му, или за зло?

— Какво става по-нататък е известно на всички:

По липса на гвоздей — подковата падна,

без нова подкова погуби се конят,

без бързия кон пропадна ездачът,

без храбър ездач загубен бе боят,

след боя пропадна и цялото кралство,

и всичко това по липса на гвоздей.

— Значи мързелът на ковача е зло, освен ако — за да поддържаме спора — непознатият е бил не пратеник на своя крал, а шпионин на врага; тогава ще е пропаднало вражето кралство. И в този случай „добре“ изпълнената работа щеше да излезе много скъпо на ковача и неговите близки — може би дори щеше да им струва живота.

— Поуката от това е следната: невъзможно е със сигурност да се предсказват дългосрочните последствия дори на най-безобидните решения. Няма начин да се управлява развитието на събитията и дали определено действие е „добро“, или „лошо“ може да се прецени единствено по последствията — и дори тази преценка може да се промени след време. Всяко действие, определено първоначално като „добро“, може по-късно да даде „лоши“ последствия — които после може да се окажат „добри“. В края на краищата „добро“ и „зло“ са просто кодови думи, с които ние показваме дали одобряваме или осъждаме дадено действие. Всички трябва да приемем, че каквото и да правим, колкото и „добро“ да изглежда за момента то, последствията от него може да се окажат ужасни.

— Тогава какво е решението? Да не правим нищо? Но дори бездействието има последствия. Същността на каинизма е следната: истински свободният човек избира сам своите цели и се стреми към собствените си мечти единствено заради удоволствието да избира и да се стреми.

И точно тези думи не мога да изхвърля от главата си. Мога да лежа с часове тук и да споря мислено с този глас, но го чувам в съня си и когато се събуждам, и думите вече губят значението си.

Потънал е някъде в мен. Попил съм го през порите си и не мога да го изкарам с потта ми. Ден-два просто лежа, взирам се в тавана и броя пукнатините в камъка под непрестанното сияние на лампите.

Ще приключа дните си със спомена за ясните ѝ очи, измити от пръските на водопада в горната част на Великия Чамбайген, и острието на Косал, пробило черепа ѝ, за да се забие в скалата — постъпих правилно, а се получи нещо ужасно и аз трябваше да го предвидя.

Но не успях.

Веднъж убих един възрастен мъж — Кулан Г’Тар — и спасих може би милион животи, когато съпротивата на Куланската орда при Серано се срина. А след това убих друг старец — принц-регента Тоа Фелатон, — което превърна поредицата от сблъсъци по границата с Липке в Първата война за трона.

Може би онзи шибаняк долу в Ямата бе прав. Може би няма как да се знае предварително накъде ще полетят лайната. Ако се заслушам внимателно, мога да чуя гласа: онзи тихичък шепот в главата ми, който не спира да повтаря: „Или по моя начин, или никак.“ Но шибанякът в Ямата греши за едно: това е гласът на Каин.

Това е моят глас.

Не спирам да си мисля за фестивала по случай Деня на Възнесението. Как ще ме откарат в Катедралата на Възнесението с онази тяхната талига, след това ще ме качат на кладата и ще ме изгорят за развлечение на няколкото хиляди Любими деца.

Писна ми да живея и да умирам за развлечение на някого.

И така, изведнъж, взимам решение.

Там горе, на Седлото на Хрил, ми отне доста време да разбера, че трябва да отнема живота си. Втори път няма да направя тази грешка. Самоубийството не ми е по вкуса, но има и други начини да се умре.

Докато чакам, започвам да се паникьосвам. Когато затворникът идва отново, отваря широко вратата на килията ми и се навежда, за да изпразни цукалото ми в кофата си, аз трябва да се закашлям, за да прогоня треперенето в гласа ми, преди да му заговоря.

— Кажи на сержанта — Хабрак ли му беше името? — кажи му, че Каин иска да види Херцога на обществения ред.

Затворникът ме поглежда, чудейки се колко ли съм откачил.

— Просто му го кажи. Кажи му да предаде на Тоа В’Лич, че Каин иска да го види. Херцогът ще го възнагради. Както и теб.

Главата му се поклаща веднъж и той понася кофата си надолу по коридора.

Безпомощността да върви на майната си.

Нищо не мога да направя в тази проклета килия. Но изкарат ли ме навън, в Ямата, сред престъпниците, бунтовниците и размирниците, аз ще им покажа какво мога.

Ще откъсна главата на безценния им Ден на Възнесението и ще се изпикая върху шията ѝ.

10.

Съдейки по това как пазачите на донжона засилиха светлината на лампите, Делиан усети, че ще се случи нещо важно.

Той подпъхна ръце под главата си и продължи да наблюдава как малката групичка обикаляше от лампа на лампа по малките мостчета над Ямата. Първият държеше прът с малък Y-образен накрайник; той улавяше веригата с накрайника и избутваше лампата към друг пазач, който я сграбчваше за месинговите дръжки, заварени за металния пръстен около резервоара ѝ. Трети пазач използваше капак за загасяне на пламъка с размерите на войнишки шлем, след което мушкаше ножа си в сивото буксирно въже, което служеше за фитил, и го издърпваше нагоре, за да гори по-силно и да осветява по-добре.

Треската му отново се беше засилила и той се люлееше във вълните ѝ, унасяше се и отново се свестяваше, отново задрямваше, блуждаейки сред видения на пустини и пещи, летни следобеди и лениви огнени езици. Представяше си как всеки път, когато прочистваха поредната лампа, пазачите на донжона усилваха горещината в главата му.

Известно време лежеше по гръб, загледан в лампите, размишлявайки за огъня: светлина и топлина, сигурност и унищожение. Винаги бе притежавал дарбата на огъня; тя стоеше в основата на магическите му умения. Можеше да прави с него неща, които обикновените смъртни не можеха дори да си представят. Струваше му се, че може би пламъкът бе идеалната метафора на целия му живот — също като огъня и той бе верен слуга, но изплъзвайки се от властта на стопанина си, превръщаше света в пепел…

Така и не разбра както е важното нещо; когато балконът и мостчетата се напълниха с въоръжени с арбалети пазачи и сержантът изрева на затворниците да се изправят, за да посрещнат Негова Светлост Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред — и пазачите застреляха един затворник, който като че ли се канеше да обиди Негова Светлост, като продължи да седи на земята, — Делиан вече спеше дълбоко на пода; лежаща му фигура беше скрита от групата каинисти, които т’Пас бе събрала около него.

Делиан така и не видя Херцога; той сънуваше огън.

11.

Величеството се промъква през вратата на килията ми като лисица, на която ѝ се причува лай на кучета. Мърда в дрехите си, сякаш нещо пъпли по кожата му и облизва потта от горната си устна. Последните няколко години не са му се отразили добре: доста е наддал, но бузите му въпреки това са увиснали и под очите му има тъмни торбички. Линията на косата му се е преместила някъде на север към Бялата пустиня. От двете му страни стоят двама от Божиите очи.

— Каин, дойдох тук от уважение към факта, че някога ми спаси живота — казва той, почесвайки със средния пръст на дясната ръка ъгълчето на устата си. — Но ние не сме приятели и не можеш да очакваш специално отношение от мен. Когато се обърна срещу Нашия господар Ма’елкот, ти пожертва и приятелството ни.

Почесването в ъгълчето на устата е част от „Тихия Кант“, таен жестомимичен език на бандата, която ръководеше някога. Този знак означаваше: Присъстват врагове. Съдействай. Използването на средния пръст означаваше две неща — че и двамата офицери от Божиите очи са шпиони и че той трябва да се държи прилично пред тях.

По потта и треперенето може да се предположи, че се намира в ранен стадий на ХРВП — което би могло да означава, че офицерите шпиони са просто параноидна фантазия. От друга страна, Тоа Сител някога ръководеше Очите и най-вероятно има свои информатори сред офицерите им.

— Майната му на приятелството — казвам му аз и леко стисвам одеялото между палеца и показалеца ми: „Разбрах те.“ — Искам да сключим сделка.

— Няма сделка, която да ти спаси живота — отвръща той, почесвайки другия ъгъл на устата си с левия палец: знак за истина. — Ти ще умреш, както е планирано, в Деня на Възнесението.

Аха, обаче, честно да ти кажа, с нетърпение го очаквам; перспективата да прекарам остатъка от живота си в събиране на парчетата от разбития ми живот изобщо не ме радва.

Но аз ще избера как да умра.

Няма да позволя някой друг да решава вместо мен.

— Мога да ти кажа много неща — предлагам му аз. — Мога да ти кажа защо из целия град хората се избиват и защо нещата ще се влошат още повече. И мога да ти кажа какво можеш да направиш по въпроса.

Сега палецът, с който се бе почесвал по устата, тупва два пъти на същото място: Наистина?

Аз просто го гледам. Нека се чуди.

— И какво искаш за тази информация?

Поемам си дълбоко дъх и сплитам пръсти под претекст, че си пукам ставите.

— Искам да си тръгна по същия път, откъдето влязох в донжона: покрай Ямата. — Палците ми се докосват, докато произнасям „искам“, после се разделят за „да си тръгна по същия път, откъдето влязох“, докосват се за „в“, разделят се за „донжона: покрай“, докосват се за „Ямата“.

Величеството присвива очи, докато премахва думите от интервалите, за да образува изречение: Искам в Ямата. Очите му се опулват като преварени яйца.

— Да не си луд?

Съвзема се бързо и ми дава знак „разбрах те“, докато бързо обмисля своята реакция в малкия ни водевил.

— Ти си Врагът Божи, Каин. Само Негово Сиятелство може да те освободи. Не мога да повярвам, че искаш нещо такова.

Преструвам се, че чеша брадичката си с лявата си ръка, докато правя знака „истина“.

— Няма да е зле да го попиташ тогава. Надига се лайняна буря, Величество, и само аз мога да я надуша.

— Тоа В’Лич — поправя ме разсеяно той и поглежда поред към двамата офицери, сякаш се чуди какво да направи. Двамата стоят в отпуснати пози свободно, преструвайки се, че не ни обръщат внимание. — И как очакваш да попитам Патриарха такава глупост? — пита той, потривайки нервно ръце. — Обиди ме с това предложение.

Пръстите му се потриват един в друг на думите „обиди ме“.

Добре, картинката ми е ясна.

— И това е всичко? — казвам аз, примигвайки невярващо. — Това ли получавам, задето ти спасих безполезния неблагодарен задник? „Целувки, ще се видим в следващия живот?“ Кога стана такъв гъзолизец?

— Внимавай с езика — казва той с леден тон. — Говориш с имперски Херцог…

— Имперски Херцог, фъшкии. Говоря с един шибан бандит. Как бършеш от носа лайната на Тоа Сител? С език?

Лицето му пламва.

— Каин… — започва той, но аз съм в стихията си.

— Сигурно така си влязъл в Кабинета. Мислиш ли, че ако всяка нощ ближа дупката на тоя зомбиран духач, той ще направи и мен Херцог? Някога играл ли си на „какво обядва Патриархът“?

Божиите очи издават звуци, сякаш се давят, и тръгват към мен, но Величеството ги изпреварва. Той скача напред и сграбчва с двата си юмрука омазаната ми туника, повдигайки ме от леглото.

— Говори за мен каквото си искаш — ръмжи в лицето ми, — но никога не обиждай Патриарха. Никога, разбираш ли ме? Само благодарение на него успях да ти уредя тази килия — иначе щяха да те хвърлят в Ямата. Това ли искаш? — Той ме разтърсва силно, после още веднъж. — Това ли?

Гостоприемството ти може да ми оближе задника — о, извинявай, не искаш да си разваляш апетита преди вечеря, нали?

Величеството ме хвърля обратно на леглото достатъчно силно, че да си ударя главата в стената и от очите ми да изскочат искри.

— Имаш доста необичаен начин за убеждаване на приятели, от които искаш услуга — отбелязва с леден тон той. — Мисля, че вече съм направил достатъчно за теб.

Той се обръща към единия от Очите.

— Кажи на сержанта от охраната, че повече няма да плащам за килията на този човек. Могат да го хвърлят в Ямата при останалите отрепки.

— Хей… — изричам неуверено аз. — Хей, Величество, стига де, само се майтапех…

— Името ми е Тоа В’Лич — отвръща той, — не че ще имаш възможността да го използваш отново. Ще се видим в Деня на Възнесението, Каин. — Прави кръгом почти като военен и излиза от килията.

— Хей, стига де — викам умоляващо след него, докато Очите излизат след него. — Не разбираш ли от майтап, мамка му?

Те заключват вратата и дърпат резето.

Хубаво е да имаш приятели.

12.

Ревът на пламъците на Брега на простолюдието, в Лабиринта, около „Залагащия пришълец“ и на палубата на речната баржа, се сля в пречистващ пожар над селата в Божиите зъби, подхранвайки се от гласовете на тълпата, на армията, на всички затворници в Ямата, които внезапно изригнаха в едно и Делиан установи, че вече е буден.

Разтърка очите си, опитвайки се да фокусира погледа си; кожата му пареше. Затворниците около него се бяха изправили и викаха, но той не можеше да разбере думите им.

— Какво става? — попита той хрипливо. — Защо всички крещят?

Когато заговори, т’Пас погледна надолу и приклекна до него, за да не се налага да надвиква тълпата.

— Може би това ще ти е интересно — рече тя, махвайки с едната си ръка към балкона над Ямата, докато с другата му помагаше да се изправи.

Той ѝ позволи да го издърпа на крака, макар тежестта му да върна адската болка в тях. На мястото, което сочеше т’Пас, двама пазачи въртяха дръжките на една лебедка, за да спуснат долу стълбата. Когато краят ѝ стигна до каменния под, затворниците се разстъпиха встрани. Горе стояха двама привилегировани затворници в сиви роби; те държаха носилка, върху която лежеше тъмнокос мъж.

— Това е Каин — рече т’Пас. Гласът ѝ прозвуча изумено и почтително. — Това е Каин. Те го спускат в Ямата.

Делиан се олюля; заради треската му минутите се проточваха, лепкави и колебливи, между ударите на пулса. Измъчен, почти заслепен, понесен от разтърсващото усещане, че присъства на събитие необяснимо и необикновено значимо, сякаш бе изпаднал от живота си и се беше озовал в епос, който не е бил четен от хиляди години, той се облегна на ръката на т’Пас, докато привилегированите затворници се обърнаха и бавно заслизаха заедно с носилката по стълбата.

Лежащият мъж имаше тъмна коса и мургава кожа и атлетично телосложение, макар вече да не беше млад: в черната му брада се забелязваха прошарени кичури. Той лежеше неподвижно, със затворени очи, отпуснат като труп, а сивият памучен панталон, който покриваше неподвижните му крака, беше изцапан с кафеникавочервени петна. Това не можеше да е Каин — той изглеждаше толкова крехък.

Толкова човешки.

Във виковете на затворниците се промъкна злобна нотка.

Делиан поклати глава в безмълвно отрицание; не можеше да говори, едва можеше да мисли, дъхът му секна от смазващо усещане за дежа вю. Той беше виждал този човек…

Като че ли всички разкази за Каин, които беше чувал, се появиха едновременно в съзнанието му и той сякаш вече знаеше, че Врагът на Ма’елкот е обикновен тъмнокос мъж на средна възраст с нищо неотличаващ се външен вид.

Но той не беше такъв…

Ако се беше замислил по-рано, щеше да разбере, че си е създал същия образ на Каин както всички останали, които знаеха легендата, но никога не бяха виждали мъжа: юмруци като стоманени ръкавици, които могат да строшат камък с един удар, широки като дръжка на брадва рамене, мускули като скални блокове, очи, които греят като факли в пещера, усмивка на хищник, който се храни с човешка кръв…

Как бе възможно тогава той да гледа този мъж и да има усещането, че го познава?

Делиан влезе в ментално зрение, опитвайки се да открие струите на черния Поток, за които му бе говорила Киърандел. Първоначално забеляза само алените вихри, които се извиваха над крещящите затворници; енергията на гнева им се носеше към мъжа в носилката. Той като че ли нямаше своя собствена Обвивка — но алените вихри се вкопчваха в нещо, което обграждаше сакатия: въздушна сянка, тъмна мъгла, която се сгъстяваше около него, сякаш подхранвана от гнева.

Сянката изобщо не приличаше на Обвивка; вместо подобната на желе плътност, която Делиан обикновено забелязваше около живите същества, тук имаше пушек и призрачна форма, които се променяха и извиваха, сякаш се опитваха да измамят замъглените от треската очи на Делиан. С малко повече концентрация тренираният му ум щеше да пробие мъглата и постепенно да се фокусира върху нея… Но докато тя постепенно се проясняваше — прозрачносиви и белезникави ивици в черен, почти реален скъпоценен камък, — Обвивките на останалите затворници, на пазачите и на самия Делиан помръкнаха и от тях остана само един ярък спомен.

Потокът си е Поток; всички цветове и форми на магията са проявления на една сила, както всички форми и цветове на енергията, от светлината, през стоманата до неутронната супа на пулсар, в основата си остават енергия. Но както енергията може да има напълно различни свойства в зависимост от състоянието си, така може и Потокът. Варовиковата скала, в която бе изсечен донжонът, възпира и отразява струите на Потока, използвани от човешките и първородните магьосници, лишавайки ги от сила; но самата скала притежава свой Поток, своя собствена нота в песента на Вселенския разум.

И като че ли този дребен мургав сакат мъж владееше онези форми на Потока, които бяха недостъпни за околните.

Делиан се взря в струите тъмен Поток, които обграждаха мъжа. Той беше чувал за такива случаи — беше чувал за мъже с черни Обвивки, — но никога не беше виждал такива; и докато гледаше, дребният мургав мъж се размърда и каза нещо на затворниците, които го носеха. Някъде по средата на стълбата те се спряха.

Гневните грозни викове на затворниците преминаха в подсвирквания, дюдюкания и подигравателни скандирания: лай на човешки хрътки, които смятат, че са надушили страх.

— Ка-ин! Хей, Ка-ин!

— Гладен ли си, Каин? Имам малко храна за теб!

— Вижте му гащите — вече се е подмокрил.

— Хайде, сваляйте го вече! — извика някой на носачите. — Сваляйте го долу! — И все повече затворници подемаха този вик, докато гласовете им не се сляха в титаничен рев.

Делиан почти не го чуваше; беше очарован от вихъра на черния Поток. Той видимо потъмняваше около дребния мургав мъж и Делиан се зачуди дали няма да успее да го види дори с нормалното си зрение. Потокът струеше от стените на Ямата, сякаш скалата беше просто въздух, а дребният мургав сакат мъж като че ли го привличаше към себе си и го вдишваше, поемайки огромни порции сила.

Мъжът се хвана за единия прът на носилката, надигна се до седнало положение и огледа дюдюкащата тълпа в Ямата.

И се усмихна.

— О, боже — прошепна Делиан. — Мили боже…

Причината бе в усмивката: белите зъби, проблясващи сред рошавата черна брада, очите, горящи със студен тъмен пламък като обсидианов лед.

Ти просто ме молиш да ти сритам шибания задник.

Всъщност да. Напълно си прав.

И същата усмивка, същият тъмен пламък в очите, които бяха избледнели след повече от четвърт век в спомените ми: Аз съм навит.

Шокът го изхвърли от менталното зрение и адската болка в бедрата подкоси краката му. Делиан увисна в ръцете на т’Пас.

— Какво има, Делиан? — попита тя. — Какво се случи? Добре ли си?

Богинята бе споменала този мъж и беше казала на Делиан да не го забравя — но той никога не беше предполагал, че ще си го спомни по този начин. Дори мислено не можеше да произнесе името му.

— Това не е Каин — изпъшка той. — Не е Каин.

— Напротив — отвърна твърдо т’Пас.

Дребният мургав сакат мъж вдигна свитата си в юмрук ръка и бавно, уверено, сякаш се наслаждаваше на изключително сладката минута, обърна обратната ѝ страна към Ямата. После се ухили на враждебната тълпа.

И им показа среден пръст.

Последва секунда мълчание, сякаш всички едновременно си поемаха дъх, и в тишината гласът му прозвуча ясно: весел и рязък, твърд като кремък и черен като препечено кафе.

— Да го духате, лайнари — изрече ясно той. — Виждате ли това? Който иска да го опита, да заповяда.

Делиан почти не чуваше ответния вой; гласът запали искри в съзнанието му и той се прехвърли в сакатия.

13.

Прехвърлянето стана мигновено, неволно: схруска костите му със зъби и изсмука костния им мозък, смачка черепа му като черупка, изкара навън червата му с езика си от бодлива тел. Крис Хансен беше написал: „Не мога да си представя какво ще ти струва животът, който си избрал да водиш.“

Не беше нужно да си представя повече.

Прехвърлянето го върна в миналото, седем години по-рано: запрати го на арената, проснат върху един изстиващ труп, със забит в гръбнака меч. С едната си ръка хвана дръжката на меча, за да активира магията му, докато с другата притисна шията на предателя върху острието му. Главата му остана в ръката му и той я подхвърли като топка в скута на бога, който бе коленичил наблизо. Богът произнесе със заекване думите, които Хари умираше да чуе, думите, които щяха да спасят и него, и богинята, която обичаше — и когато заблещука призматичният ореол на Уинстъновия портал, готов да отнесе обратно в ада него и всеки, когото докосваше, той се пресегна… и улови ръката на коленичилия бог.

Защо?

И до днес Хари не се беше замислял върху това.

Може би в отговора на този въпрос се криеше същността на целия му живот.

Делиан си спомни как през всичките тези години чувстваше, че този мъж е много по-истински от него, че смъртоносният харизматичен уличен хулиган, когото познаваше, е свързан с някаква фундаментална структура на битието; спомни си как сам бе мечтал да се докосне до тази реалност. Сега го бе направил: и в гърдите му се завихри спирална галактика от болка и загуба.

Прехвърлянето прекъсна почти в същия миг, в който се бе осъществило. Останал без дъх, Делиан се вкопчи в жената, която стоеше до него. Горе дребният сакат мъж махна небрежно на затворниците, които носеха носилката му, и те отново тръгнаха надолу по стълбата.

Делиан доближи устни до ухото на т’Пас, за да може тя да го чуе през виковете на тълпата.

— Заведи ме при него. Моля те, т’Пас — каза той. — Трябва да го защитим — те ще го разкъсат на парчета!

Тя поклати глава и извика отговора си в ухото му:

— Всичко вече е уредено! В подножието на стълбата има мои хора, които ще посрещнат Каин.

— Трябва да вървим… трябва да сме там. Трябва да отидем там — настоя Делиан.

Т’Пас наклони глава и го изгледа преценяващо, преди да отговори, този път по-тихо:

— И какво смяташ, че можеш да направиш за Каин? Делиан, ти едва се държиш на крака.

— Добре — отвърна той, клюмвайки. — Добре, но…

Делиан погледна към тавана, към пода, към затворниците, които се тълпяха около тях, но не и към нея. Най-накрая рече:

— Не става дума за това какво мога да направя за него, а какво той може да направи за мен. Трябва да поговорим, само за минутка. — Срамуваше се колко отчаяно — безнадеждно — бяха прозвучали думите му, но т’Пас или не го забеляза, или не я интересуваше. Не можеше да ѝ каже: Защото той веднъж ми каза, че съм най-смелият кучи син, когото е срещал. Не можеше да ѝ каже: Защото преди двайсет и седем години го предадох. — Не спираш да ме питаш какво искам. Искам… трябва… да говоря с този човек. Може би само за минутка; трябва да разговарям с него.

Т’Пас го погледна с присвити очи, сякаш се опитваше да открие нещо дребно и тъмно в главата му; изведнъж лицето ѝ грейна в усмивка.

— Добре — рече тя. — Самата аз бих поговорила с него.

14.

Наложи се т’Пас да поработи здраво с лакти, за да успеят да се доберат до групата мрачно тържествуващи каинисти, които удържаха настрани останалите затворници, след като носачите започнаха отново да се изкачват по стълбата. Имаше няколко сблъсъка — неколцина в тълпата вече кървяха, както и двама от каинистите — и затворниците вече се бяха поотдръпнали настрани. Носилката беше отнесена на балкона и пазачите започнаха да издърпват стълбата.

Кръгът от каинисти се разтвори, за да пропусне т’Пас и Делиан.

Дребният мургав сакат мъж седеше на каменния под, изпънал безжизнените си крака пред себе си. Той гледаше обградилите го каинисти както вълк, попаднал в стадо карибу; намръщи се, когато видя т’Пас, и махна с ръка към гърбовете на мъжете и жените, които го пазеха.

— Ти ли си главният клоун в този панаир?

— Аз към т’Пас от Нарнен хил, бивш вицепосланик в Безкрайния двор — отвърна флегматично тя. — Не знам какво е панаир, но ако съм те разбрала правилно, значи, да, аз съм… главният клоун.

— От Манастирите — изсумтя той. — Трябваше да се досетя по начина, по който спориш: сякаш поучаваш малоумни хлапета.

— Чул си ме?

Той оголи зъби.

— Молех се някой да те убие.

— На Фестивала на Възнесението молитвите ти ще бъдат чути. Не те ли радва толкова явна демонстрация на силата на вярата ти?

— Питай ме тогава — отвърна той и се облегна на една страна, изкривявайки врата си така, че да може да вижда зад масивното ѝ тяло. — И кое е твоето кученце? Неговата история каква е?

Т’Пас отстъпи встрани и погледът му среща за пръв път Делиановия. Черните очи се разшириха, после се присвиха.

— Я виж ти — рече той. — Да ми го начукат като на девствена коза.

— Хари — рече Делиан, останал без дъх. Той все още не можеше да повярва, че това се случва. — Ти си, нали? Наистина си ти. Ти си Хари Майкълсън…

В присвитите очи проблесна меланхолична усмивка.

— Доста време мина, Крис…

Виковете на затворниците вече бяха започнали да утихват до обичайното мърморене, но бученето в ушите на Делиан ги компенсираше. Под това бучене се таеше изумление: срещата на погледите им бе изтрила няколко пласта от живота му. Сякаш последните двайсет и седем години бяха просто тренировка, подготовка, репетиция за ролята, от която някога той можеше само да бяга, но сега бе намерил в себе си сили да изиграе докрай.

Ще се справя — помисли си Делиан. — Най-накрая съм готов.

— Да — отвърна най-накрая той. — Да, доста време мина. Вече не съм Крис Хансен, Хари. Трябва да ме наричаш Делиан.

— Нима? Като принца на Митондион, а?

— Това съм аз — отвърна Делиан.

— Ти си Подмененият принц? — Хари поклати глава и се усмихна, сякаш бе чул някаква шега, разбираема само за него.

Мисля, че можеш спокойно да ме наричаш Подменения крал, помисли си Делиан, но каза само:

— Нещо такова.

— Без майтап? Ами добре тогава.

Дребният мургав сакат мъж се облегна на едната си ръка, за да може да протегне другата.

— Радвам се да се запознаем, Делиан — каза той. — Мисля, че можеш да ме наричаш Каин.

— Значи това наистина си ти — промърмори Делиан. — В края на краищата се оказва, че наистина ти си Каин.

Хари сви рамене и пръстите му се вкопчиха в изцапания памучен панталон, покриващ неподвижните му нозе. Тръсна глава като човек, който се опитва да прогони някакъв кошмар.

— Да — отвърна той. — С удоволствие бих си побъбрил с теб няколко часа, но трябва да свърша това-онова, докато все още съм привлякъл вниманието на останалите. Кажи ми само едно нещо…

— Какво искаш да знаеш?

Каин преплете пръстите на ръцете си и изпука кокалчетата си едно по едно — поредица от глухи смъртоносни изщраквания, като при зареждане на револвер.

— Кого трябва да убия, за да се напия с вода?

Загрузка...