Острието на Тишал

1.

Първата засада в общи линии можеше да се счита за типичен пример за всички сблъсъци между монасите от Анханското посолство и Социалната полиция. Нападението се осъществи, когато последните лодки на ротата Бауер от 82-ро подразделение за борба с безредиците прочистиха Моста на глупците.

Лодките напредваха бавно, но неотклонно, проправяйки си път през мъртвите и горящи дървета, задръстващи реката; те бяха свързани по три и на носа на всяка водеща лодка седеше по един човек с огромен пожарогасител в ръцете, готов да залее с пяна всяко петно горящо масло, което се окажеше на пътя им. Останалите клечаха в готовност с оръжия в ръце.

Монасите, които лежаха в засада, нямаха време да измислят план, но липсата на координация компенсираха с огнева мощ. Хората в първите лодки нямаха никакъв шанс.

Когато първата триада от свързани лодки се приближи тихо към Моста на рицарите покрай високите стени на Стария град, от доковете изригна блещукаща вълна от синьо-бяла енергия. Разпери се като ветрило за около секунда, но за това време успя да пререже гладко шиите и раменете на неколцина от дузината стрелци в първата лодка и да разсече точно наполовина, малко под пъпа, магьосника, който водеше лодката. Трупът му се плъзна назад и цопна в реката, а енергията, която беше насочил през жезъла си, избухна в нащърбена кълбовидна мълния; подсилената с метал броня се оказа добър проводник и още няколко стрелци се изпържиха в доспехите си.

Другите три триади веднага се насочиха към доковете, но двете останали лодки от първата триада се носеха безпомощно по реката, докато войниците трескаво издърпваха сгъваемите гребла от страничните джобове. Преди да успеят да ги спуснат във водата, от арката на Моста на рицарите към повърхността на реката се устреми правата като лазер линия на йонизираща радиация.

Там, където лъчът докосна водата, вълните мигновено се сгъстяваха до стъклена маса, напомняща лед, но топла на допир. Лодките заседнаха в нея и бяха засипани от всички страни със сачми с размерите на орех. Те залепваха за всичко, което успееха да улучат, и миг по-късно избухваха в огнени пламъци, достатъчно горещи, че да разтопят пластмасовите компоненти на пушките, да подпалят противокуршумните комбинезони и да прогорят живата плът под тях.

Но същевременно синият лъч издаде местоположението на противника и войниците получиха първата си мишена.

Техният отговор беше групов залп от няколко десетки автомата „Хеклер-Колт“ MPAR-12. Оръжията бяха излезли от въоръжение преди век и половина, нямаха компютърен прицел и във всеки от двойните им магазини се побираха само по шестнайсет залпови касетки, но тъй като всяка касетка съдържаше по осем 5,5-милиметрови безгилзови патрона, които се изстрелваха последователно през приблизително една десета от секундата, един залп се оказа достатъчен.

Застаналият на Моста на рицарите монах, от чийто жезъл изригваше силата, която бе втвърдила реката, се подаваше над ниския парапет от слабините до главата. Видимата част от тялото му се превърна във фонтан от кървава мъгла и парченца кости, а краката му се разлетяха в различни посоки. Жезълът му избухна и откъсна парче от парапета с размерите на каруца; водата веднага се разтопи и потече отново в руслото си.

Преди водещата лодка на втората триада да достигне до брега, тя сякаш бе уловена от гигантска невидима ръка и подхвърлена във въздуха. Адептът и повечето от стрелците успяха да скочат от нея, но няколко клети войници оплетоха въоръжението си в найлоновата мрежа на страничните джобове на лодката или глупаво избраха да се вкопчат в нея и бяха подхвърлени на стотици ярдове нагоре в нощното небе.

Когато лодките, все още свързани, полетяха към земята, свързващото ги въже се закачи на една от стражевите кули на стената на Стария град; те се залюляха надолу и се удариха в стената като клепало на гигантска каменна камбана, размазвайки хората вътре. Други войници намериха смъртта си, падайки на улиците; някои се приземиха върху покриви на къщи или в клоните на горящи дървета.

Телекинезата, която бе подхвърлила лодките, бе невидима за човешкото око, но за влезлия в ментално зрение адепт тя представляваше яростен пламък — също както струята от Потока, вливаща се в изсечената от диамант ръка, която монахът, скрит зад ъгъла на един склад, беше използвал, за да я създаде. Тримата оцелели артански адепти веднага засякоха местонахождението му и части от секундата по-късно на това място се засякоха три разширяващи се сфери, съставени от няколко хиляди стреловидни куршума с размерите на игла за шиене. Те представляваха бойната част на трите противопехотни гранати RG2253A, които се взривиха едновременно на височина точно три метра и половина.

В останките от монаха не можеше да се разпознае човешко същество.

Останалите две триади достигнаха до доковете и седемнайсетте стрелци се разпръснаха сред горящите дървета — последните остатъци от неестествената джунгла, оцеляла в епицентъра на пожара. Онези, които бяха паднали в реката, бяха оставени да доплуват до брега както могат; те представляваха съблазнителни мишени за нападателите и сега всеки път, когато проблясваше магия, човекът, който я бе използвал, можеше да бъде засечен и убит.

Ротата Бауер бавно и методично обезопаси доковете. Не бързаха за никъде; за разлика от своите противници, те знаеха, че са само първият отряд от подсиления 82-ри стрелкови батальон, който беше влязъл в Анхана. Тяхната задача бе да привлекат към себе си огъня на засадите и да оценят силите на съпротивата, и се бяха справили добре.

Оцелелите монаси отстъпваха един по един, изтегляйки се по криволичещите улички към Съдебната палата, като убиваха стрелци при всеки удобен случай. Те също бяха свършили добре работата си.

2.

Първите сблъсъци между гражданите на Анхана и настъпващите колони на 82-ри подсилен стрелкови батальон на Социалната полиция бяха изключително кръвопролитни. Толкова много гласове крещяха по улиците, че дори командите на чист западен диалект и ругатните на нередовните части оставаха нечути, и ротите на 82-ри бяха принудени да преминат към невербални методи за разчистване на пътя си.

На Земята се разбира веднага за пуснатите над главите автоматични откоси, но анханските жители, които не бяха свикнали с химически задвижваните метателни оръжия, не можеха да разтълкуват силния, но очевидно безвреден шум и проблясъците, излизащи от тези странни уреди с вид на счупени арбалети. Сваляйки прицела си с няколко градуса по-надолу, Социалната полиция се зае да ги образова.

Но всеки урок достигаше само до онези, които се намираха достатъчно близо, за да видят бликащата кръв от разпилените крайници и разкъсани тела и да доловят вонята от изпразнени черва; затова уроците периодично се повтаряха с напредването на Социалната полиция. По улиците и канавките се стичаха реки от кръв и масло, без да смесват червено и черно, очертавайки фрактални геометрични вихри.

Онзи, който предложи да използват противопехотни гранати, беше един от нередовните части. Това се оказа по-ефективно: взривната вълна така напомняше за огнените топки на магьосниците, че караше отнасящите се с подозрение към магията граждани да търсят укритие; самият взрив беше толкова силен и толкова заслепяващ, че събуждаше инстинктивната паническа реакция на животинската природа на хората — бягай и се скрий.

След това 82-ри батальон започна да се придвижва по-бързо.

Ротите се събраха, водени от един или повече нередовни войници, всеки от които носеше разнообразни търсещи устройства: кристални топки и търсещи пръчки, рунически жезли и сребърни ками, махала от кристал, мед, злато и желязо.

Някои от тези предмети бяха толкова чувствителни, че можеха да проследят пътя на Косал до планината; други можеха да определят местонахождението на всяка ръка, която се бе докосвала до дръжката му. Бяха ги настройвали и пренастройвали по няколко пъти, за да изключат влиянието на повредената баржа, която известно време беше служила като дом на острието, на камъните по дъното на реката, върху които мечът бе лежал, на обезглавеното тяло на мъжа, който някога го беше носил, а сега лежеше в гробището за бедняци югозападно от Катедралата на Възнесението.

И сега всички тези предмети сочеха към Съдебната палата.

3.

Единствено ротата Морган, която напредваше откъм югозапад през богаташкия квартал на Южния бряг, срещна съпротива от страна на Анханската армия. Когато стигнаха подножието на Моста на кралете, облеченият в броня офицер им нареди да спрат; заповедта му бе изпълнена от трите редици застанали рамо до рамо копиеносци, подкрепяни от отряд стрелци, които бяха заели позиции на моста.

Невидими пръсти пробиха десетки, стотици дупки в ризниците и шлемовете, издавайки звук като на изсипвани в тиган камъчета. Кървави парчета плът изригнаха от телата на анханците, докато танцуваха под насечения ритъм на стрелбата от автоматично оръжие. Оцелелите предпочетоха да позволят на ротата Морган да премине, без да се съпротивляват повече.

Но щом навлязоха в Стария град, придвижването напред стана много по-опасно, защото попаднаха под магическия огън на малък контингент от монаси, които постигнаха доста по-голям успех в опитите си да се прикрият от ответния огън. Бавно и безжалостно ротата Морган отблъсна нападателите си.

Тя първа успя да стигне до Съдебната палата. Стрелците методично започнаха да разпръсват тълпите, докато нередовните войници гръмогласно обявиха, че Мостът на кралете вече е отворен, което доведе до плътна вълна бежанци на югоизток. Набързо събраната колона от анхански пехотинци беше разпръсната от две гранати и няколко добре премерени залпа, които разкъсаха знамето и офицерите им. Видът на панически бягащите им другари накара останалите имперски отряди да спрат; командирите им решиха да отложат сблъсъка с нашествениците, докато ситуацията не се изясни.

Скоро оцелелите от ротата Бауер потушиха пламъците на Моста на кралете с пяната от пожарогасителите и преминаха през него. Никой не се опита да ги спре.

Социалната полиция превзе Десета улица, а останалата част от 82-ри батальон щеше да пристигне до няколко минути.

Монасите, чийто път за отстъпление към Съдебната палата беше отрязан, потънаха в озарената от пламъците нощ, спускайки се в шахтите край всяка обществена тоалетна. На дъното им бяха посрещнати от чакащите ги долу нехора, които бързо ги поведоха през пещерите.

4.

Въпреки предупрежденията от прикрепените към подразделението му нередовни войници командирът на 82-ри батальон нареди стандартна атака.

Първоначално всичко вървеше според очакванията. Ръчният гранатомет изстреля лепкава бомба през Десета улица; зарядът прилепна към двукрилата бронзова врата на Съдебната палата и три секунди по-късно се взриви със силен гръм, разпръсвайки вратата във фонтан от изкорубени парчета с размера на юмрук.

Същевременно успя да подпали и черното масло, което беше омазало сградата, и Съдебната палата пламна. В пламъците полетяха противопехотни гранати, които се взривиха над покрива.

През зейналата врата влетяха няколко кутии с нервнопаралитичен газ, за да довършат неприятелите, които шрапнелите бяха пропуснали. Задвижвани по химически начин абордажни куки полетяха към покрива от улицата, издигащата се зад нея стена на Стария град и откъм близкия щаб на анханските офицери. Електрическите лебедки не работеха в условията на Отвъдие, но бойците от Социалната полиция бяха в отлична физическа форма, а зъбците на ръкавиците им зацепваха добре върху плетените въжета, което им позволяваше да се катерят с лекота, без опасност от хлъзгане. Редувайки ръцете си, те започнаха да се изкачват по стената на Съдебната палата със средната скорост на пешеходец, докато долу петдесетина стрелци нахлуха в атриума.

От това можеше да се получи добра изненадваща атака, но Социалната полиция беше част от силите на Слепия бог и Рейт от Анхана усещаше всяка тяхна стъпка.

Те нямаха никакъв шанс.

Първият намек, че тази операция може да не премине гладко, беше абсолютно празният атриум. Стрелците не намериха нито тела, нито кръв — единствено каменният под бе покрит с бронзови късове, сплескани куршуми и парчета скала. Бялата пара, която служеше като зрителен маркер за нервнопаралитичния агент, бавно се полюшваше във въздуха; нито се беше разпръснала навътре в сградата, нито бе издухана навън през вратата.

Вторият намек се оказа малко по-сериозен.

Когато стрелците, които се бяха изкачили на покрива, се събраха в група и тръгнаха към стълбата, която водеше към вътрешността, най-чувствителните от тях доловиха вибрации — нещо като нискочестотно жужене, — които като че ли идваха изпод краката им. Преди да успеят да привлекат вниманието на останалите, камъкът под краката им омекна и хлътна навътре като претоварен батут, струпвайки всички войници в объркана купчина от тела на дъното си. След това камъкът се разкъса и безцеремонно ги изсипа на пода в малка стая. Покривът продължи да се топи и да се излива в стаята като кал в канавка.

Докато калта продължаваше да се изсипва върху и около войниците, интензитетът на жуженето се увеличи и четирите каменарски скаломаги отново започнаха да превръщат калта в камък. Никой от стрелците не успя да се изправи, преди камъкът да се втвърди над главите им; времето едва им стигна да изкрещят.

Стрелците в атриума установиха, че всички врати са заключени и запечатани от някаква невидима сила, която им пречеше дори да натиснат дръжките. По-нататък откриха една взривена врата, която беше запечатана от същата сила. Същата сребриста мрежа, която ги предпазваше от много форми на магията, успешно успяваше да направи същата тази магия невидима; войниците не можеха да видят Щитовете, които им преграждаха пътя.

Повечето първородни могат да създават светлина; това е доста елементарно обръщане на Потока. С усъвършенстването на уменията си те започваха да предават на светлината различни цветове, от индигово до всички отсенки на червеното; една лека добавка към това умение им позволяваше да създадат електромагнитна радиация с доста ниска честота — като тази на микровълните.

Потоците от последователни микровълни нагряха няколкото пръстени гърнета, които бяха задигнати от интендантството на Съдебната палата. Те бяха напълнени с осветително масло. След като се нагря, то започна да изпуска значително количество ароматни, леснозапалими изпарения в оградения от Щитове атриум. Стрелците, които носеха специални дихателни маски за защита от нервнопаралитичния агент, не забелязаха нищо, докато групата първородни, които създаваха микровълните, не насочиха вниманието си към малката купчина дърва в средата на атриума. Дървесината пламна, възпламенявайки леснозапалимите изпарения, и превърна атриума в самоделна, груба, но много ефективна вакуумна бомба.

Взривната вълна изхвърли на улицата малките парчета от телата.

Както всеки добър командир, и този беше поставил наблюдатели около сградата, които да му докладват резултатите от пробната атака, затова сега реши, че е време да се възползва от помощта на местните. Той нареди на нередовните си войници да започнат преговори под парламентьорско знаме с офицерите от обкръжилата го Анханска армия.

Нуждаеше се от войници, които имаха по-голям опит с магията; войници, които разполагаха със свои собствени магьосници.

5.

Вместо молитвен дом: металносива палатка от термоизолиращо фолио, разпъната над грациозно извити пръти от графитеночерни фибровлакна на фона на горящата Финансова палата.

Вместо паство: командирите на имперската армия на Анхана, събрани под флага на примирие с артанските офицери.

Вместо свещеник: артански адепт със свалена броня, увит в златисто наметало, одежда на епископ от Църквата на Любимите деца на Ма’елкот.

В молитвения дом паството падна на колене, защото техният бог беше сред тях.

Той се извисяваше по-висок от луната в сапфиреното небе и звездите танцуваха около раменете Му. Лицето му бе като слънце, което заслепяваше всеки дързък поглед. Гласът му звънеше в кръвта им; пулсираше с ударите на сърцата им; това бе гласът на самия живот.

ЖИВЕЙТЕ ЗАРАДИ ДРУГИТЕ, им каза гласът му. ВСЕКИ ОТ ВАС ПРИНАДЛЕЖИ НА ВСИЧКИ. ОБИЧАЙТЕ СЕ И ЧАКАЙТЕ ЗАВРЪЩАНЕТО МИ.

И гласът му мълвеше на всеки от тях и на всички вкупом: ТИ СИ ЛЮБИМОТО МИ ДЕТЕ; ДОВОЛЕН СЪМ ОТ ТЕБ.

И в молитвения дом анханските командири се прегърнаха с артанските офицери, които бяха нахлули в града им и бяха изклали бойците им и гражданите, които тези бойци се бяха заклели да защитават. И приеха без капка срам артанските прегръдки; та не бяха ли всички те Деца на един и същ Баща?

Не бяха ли братя?

6.

Огнени езици танцуват в прозореца — маслото по стените на Съдебната палата продължава весело да си гори — но единият от двамата феи, които седят на чиновническите столове, поддържа толкова плътен Щит, че в стаята е не по-горещо от летен следобед.

Прозорецът е малък, не по-голям от стенен екран. Малката мрачна чиновническа стая е сива и задушна и аз мога да си представя мрачните дребни сиви мъже и жени, които са я обитавали през вековете, привели гърбове над масите за преписване и сърцата им бият в такт с равномерното „скръц-скръц-скръц“ на перата по пергамента.

Дали хора като тях се раждат без души?

Боже, дано да е така.

Иначе ще е още по-зле.

Въпреки горещината сме събрали столовете около прозореца. Доста дълго време просто седим и се взираме в пламъците.

Интересът ни е породен от онова, което прави седналият в другия стол фей.

Името му се превежда грубо като огнен поглед; в пламъците се виждат златисточервените фигури на сгради, войници и различни оръжия, от лъкове до автоматични пистолети; понякога дори зървам Съдебната палата отвън. Адски по-ефективно е за разузнаване, отколкото изпращането на хора да оглеждат; последният, който си подаде главата през капандурата, получи куршум в окото.

Говорете, каквото щете, за Социалната полиция, но дори не се опитвайте да ме убедите, че тия тъпанари не могат да стрелят.

Все още не ми изглеждат твърде организирани; огънят ми показва доста войници от Анханския гарнизон, които са обградили от всички страни позициите на сопитата, но като че ли нямат намерение да започват да се избиват. Два взвода са вече на стената и изглежда, са изпратили гранатомети на Втората кула и на Моста на рицарите.

Делиан е вперил невиждащ поглед в тавана. Той трябва да остане в ментално зрение, за да продължи малката ни игра на предизвикателства; поддържа непрекъсната връзка с реката. Лежи на писалището, което е изтикано до стената, положил Косал върху скута си. Същите фейове, които бяха почистили краката ми, се опитаха да поработят и върху неговите, но щом ръцете им докоснаха възпаленото място, от него бликна същата черна гадост, като от ръката на Рейт, и им разказа играта; сега се намират на долния етаж и се лекуват един друг.

— Рейт?

— Получи се — отвръща той. — Социалната полиция сключи съюз с армията.

— И?

— Да — чувам тихия му отговор. — Той идва.

Кимвам.

— Всички тук знаят за кого става въпрос, нали?

Мрачните им погледи ми подсказват, че за изминалите седем години репутацията на Ма’елкот изобщо не е пострадала.

Облягам се назад и сплитам пръсти върху корема ми; една доволна въздишка допълва портрета на моята увереност. Изглеждам ги един по един: Рейт, Орбек, т’Пас, Дини Змията, и те отвръщат на погледа ми очаквателно, очевидно успокоени от увереността ми. Тя е измамна, но те не го знаят: показвам им точно онова, от което имат нужда, и те го поглъщат.

— И така — изричам бавно аз, — ето ни тук: в природна крепост, по-съвършена от която и да е в историята на военните действия.

В отговор виждам търпеливо безизразни лица на хора, които чакат кулминацията.

Убеден съм, че няма да ги разочаровам.

— Само си помислете — продължавам аз. — Фасадата на Съдебната палата е външната стена на замъка. Вътрешните стаи и кабинети са нашата огнева зона — те трябва да преминат през тях, за да стигнат до нас. При наличието на първородните, скаломагите и няколко часа за подготовка? Горките кучи синове няма да разберат какво ги е връхлетяло. Донжонът е централната ни кула: единственият достъп до позицията ни е по тясна стълба, изсечена в скалата. А ние имаме изходи из целия град: във всяка обществена тоалетна в Анхана и в немалко от частните. През канала на Шахтата можем да стигнем до пещерите, да се измъкнем през някоя тоалетна — или две, или пет — и да нанесем удар на врага навсякъде в града без никакво предупреждение. В тази ваша Пещерна война армията на Киърандел прекара дни под земята. Ако те се опитат да ни последват в пещерите, можем така да им го начукаме, че до края на живота си ще вървят разкрачени.

— Ако съберем първородните, скаломагите и човешките адепти, ние разполагаме с най-голямата концентрация на магическа сила от тази страна на Божиите зъби. Разполагаме с опитните бойци от Ямата и над сто въоръжени до зъби монаси. Плюс всичките оръжия и брони от арсенала на донжона, храната от интендантството, водата от Ямата…

— Имаме всичко, което ни е нужно, за да удържим срещу тези шибаняци за много дълго време — и да им пускаме кръвчицата всеки път, когато тръгнат срещу нас. Можем да издържим на продължителна, кървава, скъпа обсада и сигурно, ако накрая нещата загрубеят, ще успеем да се измъкнем през пещерите. Дори да бях планирал тази война десет години, пак нямаше да го измисля по-добре.

Т’Пас кимва.

— Пасивната отбрана е губеща тактика. За да сработи планът, трябва да ги нападнем още сега, преди да заемат позиции.

— Не — отвръщам аз. — Хайде да не го правим.

— Не?

— Не. Няма да се бием с тях.

Тя ме поглежда така, сякаш съм се побъркал.

— Защо не!

— Те не са нашият враг. Само работят за него.

— И какво от това? Те са неговите войници.

— Да. Но той има още. Много повече. Можем да избием милион от тях, но той изобщо няма да пострада. Няма дори да го засърби, мамка му.

— Тогава какво правим тук? — пита тя. — Защо не бягаме?

Прибягвам към добрия стар Сун Дзъ:

— Същността на победата се крие в неочакваното. Най-великото майсторство е да победиш без бой.

Но очевидно т’Пас не може да преглътне неясните китайски брътвежи.

— Какво точно имаш предвид? — пита саркастично тя. — Да се предадеш?

— Ами, един вид да. Ще се предадем.

Сега вече всички започват да ме гледат така, сякаш съм се побъркал.

Кимвам им.

— Да, точно така.

7.

До разсъмване оставаше малко повече от час, когато бушуващите около сградата на Съдебната палата пламъци утихнаха дотолкова, че 82-ри батальон можеше да започне последната си атака заедно с анханския Магьоснически корпус. Командирът му се обърна към командващия югозападния гарнизон на града — най-висшия от присъстващите имперски офицери — и му оказа честта той да даде заповедта за нападение.

Още преди човекът да успее да си отвори устата, от всички прозорци на Съдебната палата изригна бяла светлина и мощен глас, който накара улиците да затреперят под краката им, им заповяда да се отдръпнат в името на Възнесения Ма’елкот.

Миг по-късно през дупката, където доскоро се намираше вратата на Съдебната палата, премина Патриарх Тоа Сител.

— Ликувайте! — обяви той. — Аз съм спасен, а предателите са спасени! Нов ден изгря над Анхана. Ликувайте!

В суматохата на спонтанно избухналите празненства, които последваха, Социалната полиция малко трудно се ориентира какво точно се беше случило. Историята, която най-накрая успяха да сглобят, бе следната: Патриархът е бил отвлечен от разбунтуван монах, някой си Рейт от Анхана. Този монах го държал за заложник, за да отблъсне Божиите очи, докато другарите му пристигнат от посолството. След това всички се спуснали в донжона и освободили заложниците.

Но животът на Патриарха бил заплашен от една съществена грешка в сметките им. Дори потисканите от властите бивши жители на Града на пришълците таяха достатъчно патриотизъм в сърцата си, за да осъдят подобен акт; те наизлезли от скривалищата си в пещерите под града, избили затворниците, пленили монасите и заловили двамата им водачи, Рейт и Каин.

Тази история не успя напълно да убеди командира. Първо, труповете бяха много малко. В Ямата бяха затворени над хиляда човешки същества; той подозираше, че голяма част от тях са успели да избягнат клането и сигурно се бяха измъкнали през пещерите, макар нехората искрено да се опитваха да го убедят, че това не е възможно.

Второто беше свързано с меча.

Бяха видели Косал в ръцете на този мъж, Рейт — неколцина от Божиите очи го потвърдиха, — но сега него го нямаше никъде. Претърсването на Съдебната палата не даде резултат, дори след като прикрепените към 82-ри батальон нередовни войници се консултираха със смущаващата си колекция от кристални топки и търсещи пръчки, рунически жезли и сребърни ками, махала от кристал, мед, злато и желязо. Накрая всички се съгласиха, че у когото и да е бил мечът, той сигурно го е отнесъл в пещерите, които се простираха под Съдебната палата и града, и чиито стени, както е известно, объркват и отблъскват магията. Но поне издирването му вече не беше толкова спешно; ако някой наистина го бе отнесъл долу, той нямаше да може да го използва, а ако мечът някога отново се появеше на повърхността, уредите на нередовните войници веднага щяха да го засекат.

Командирът беше принуден да се задоволи с това, тъй като се налагаше да спази и някои изисквания от протокола. Като емисари на божествения Ма’елкот, от 82-ро подразделение за борба с безредиците се очакваше да се присъединят към Анханската армия, за да бъдат благословени от Патриарха в храма на Проритун веднага, щом Патриархът получи възможност да се преоблече и лечителите да се погрижат за раните, получени при неговото изпитание.

И въпреки това една мисъл тревожеше командира. Един доста проницателен мислител сред неговите нередовни войници му обърна внимание, че някой адепт с достатъчно добри умения би могъл да изнесе меча на повърхността и да използва силата му не само за да прикрие себе си и него, но и за да прикрие самия факт на прикриването. Такъв адепт би могъл да се скрие буквално пред погледите им: можеха да го открият единствено с невъоръжено око, защитено от сребърна мрежа в шлемовете на Социалната полиция.

Например, посочи нередовният войник с необичайна точност, адептът можеше да е застанал заедно с меча зад самия Абаносов трон в Залата на правосъдието и никой нямаше да го забележи.

8.

С изострената чувствителност на сменил перушината си сокол Ейвъри Шанкс усети, че вниманието на пазачите ѝ се насочва някъде встрани.

Все още можеше да види отражението на лицето си в сребърните им маски, издължено и осветено наполовина от сиянието на кладите, но почувства как очите зад маските следват погледа на Артуро Колбърг, който бе притиснал лицето си към прозореца и го замъгляваше с пулсиращата сивкава мъгла на дъха си.

В продължение на незнайно колко часа тя бе седяла в търпеливо мълчание, прогонвайки мислите от главата си. Часовникът ѝ не работеше, а облачната нощ зад бронираното стъкло на лимузината не даваше и най-слабия намек за течението на времето. Единственият ѝ ориентир беше нередовното прошумоляване на урината по тръбичката на катетъра на Фейт. Под слабата отразена светлина от пожарите тя можеше да види, че торбичката за облекчаване на момичето е почти наполовина пълна.

Сама беше окачила чистата и празна полиетиленова торбичка на кукичката до нелепо грамадното колело на инвалидната количка няколко минути преди тя и Фейт, Социалната полиция, онова същество Колбърг и цялата лимузина да бъдат погълнати от преобръщащия съзнанието безмълвен гръм на неексплозията, която беше сменила чесмод дока на Студията с миришещата на газови фенери гара. Шумоизолацията на лимузината се оказа недостатъчна, за да заглуши ужасното тракане на огромния механизиран кран, който я повдигна във въздуха и я остави върху някаква плоска платформа; разчитайки на ограничените си познания, натрупани от гледането на исторически драми в мрежата, Ейвъри можеше само да предполага, че това е влак.

На всеки няколко минути, в продължение сякаш на часове, влакът се люшваше напред и с пухтене и тракане изминаваше по няколко метра, след което спираше отново, вероятно за да натоварят останалите платформи.

В пътническия вагон на лимузината бяха изкъртили едната седалка, за да може инвалидната количка на Фейт да бъде привързана към завинтените в пода големи болтове. Ейвъри коленичи до нея, попивайки трескавата пот от челото на момичето; от време на време поднасяше към устата ѝ бялата пластмасова бутилка с вода — производство на „Петрокал“, филиал на „Синтек“, — за да накваси устните ѝ.

Най-накрая влакът напусна с тракане осветения от газовите фенери купол от бронирано стъкло, премина през гора от тъмни сгради, под изумителните стени на средновековен замък, който разцъфна под лунната светлина при едно случайно разкъсване на облачната покривка, и след като се спусна по един наистина дълъг наклон, спря тук, в тази ливада, от която се разкриваше изглед към някакъв кратер с пет огромни клади, разположени равномерно по ръба му.

Долу, в кратера, върху една платформа, поддържана от тънко скеле, с вдигнати към звездното небе ръце, стоеше Ма’елкот. Той вече беше безспорно Ма’елкот: старият Ма’елкот, онзи Ма’елкот от „Заради любовта на Палас Рил“. Първата му работа, след като напусна Станцията, беше да призове силата на Възнесеното му Аз, както се изрази той: синините му избледняха и изчезнаха, зашитите рани на веждата и в ъгълчетата на устата му се свиха в себе си и се изгубиха. Къдрава брада с цвят на полиран бронз покри бузите и брадичката му, мътнокафявите му очи придобиха изумителен изумруденозелен цвят. Сега, долу в кратера, въздухът около него светеше със своя собствена светлина: сфера, наполовина по-малка от кратера, излъчваше призрачна енергия, която сияеше като лунното отражение в ручея.

Бавно и спокойно, без изобщо да се опитва да прикрие действията си, което би привлякло вниманието на някое подозрително, прикрито зад сребърна мрежа око, Ейвъри отвори дамската си чанта и извади от нея шишенцето теравил. Тя го отвори и изсипа три таблетки в шепата си.

Но дори това леко движение се оказа достатъчно.

— Какво е това? — разнесе се приглушен глас, който без електронния дигитализатор в маската прозвуча наистина странно, почти човешки.

Предишната Ейвъри Шанкс сигурно щеше да се свие смутено; предишната Ейвъри Шанкс сигурно щеше да измисли някаква лъжа. Сегашната Ейвъри Шанкс беше твърде слаба. Тя веднага протегна ръката си с шишенцето към най-близко стоящия полицай, защото не знаеше кой от тях я беше заговорил, а и не беше сигурна, че това има някакво значение.

— Теравил — отвърна тя вцепенено. — Успокоителните ми. Трябва да поспя.

— Много добре.

Усещайки търпеливите погледи зад маските, тя лапна хапчетата и им показа празната си ръка. После ги стисна между зъбите си, потръпвайки леко от горчивината им. Сдъвка ги добре и скри под езика си слепената от слюнка кашичка, придавайки си вид, че преглъща.

Взе малкото пластмасово шише с вода и се престори, че отпива от него, за да прокара хапчетата, като вместо това върна през сламката полуразтворените успокоителни във водата. След това отпи наистина от нея, за да изплакне устата си; незначителното количество от хапчетата, което бе погълнала, нямаше да се отрази по никакъв начин на нейния привикнал организъм.

Но в съчетание с приспивателните, които системата вливаше в ръката на Фейт, няколко глътки вода щяха да са повече от достатъчни, за да я убият.

По някое време в тази безкрайна нощ Ейвъри беше осъзнала, че не е нужно да се самоубива. Щом Фейт умреше, Социалната полиция щеше да се погрижи за тази незначителна подробност. Бавно и нежно тя отново намокри устата на Фейт с вода от шишето.

Навън Ма’елкот махна с ръка и сияещата сфера в кратера се разду, протягайки навън един безформен крайник. Когато той докосна машината, която се намираше на платформата зад лимузината, фаровете ѝ светнаха и вибрацията на турбините ѝ зажужа в костите на Ейвъри. Сияещият крайник на Ма’елкот се плъзна по влака, докосвайки машина след машина, и един по един масивните щурмови катери на Социалната полиция оживяха и се издигната във вече безоблачното небе, високо над планината; издигайки се над тъмния хоризонт, те се превърнаха в блещукащи звезди и посрещнаха първите алени лъчи на изгряващото слънце.

9.

— Той идва.

Гласът на Рейт е безизразен и хладен, като къс син лед, който се преструва на небе. Сезонът се промени за една нощ и сега навън е студено като задник на гробокопач.

За секунда-две не мога да схвана какво има предвид; мисля си: „Какво е това, някаква извратена секс шегичка?“, защото съм останал с впечатлението, че говори за Тоа Сител, който е застанал на подиума в храма на Проритун, облечен с чистичка патриаршеска роба с голяма островърха шапка; от двете му страни стоят двама офицери от Магьосническия корпус и командирът на Социалната полиция. Той изнася реч пред армията, описва спасяването си от Врага Божи — това съм аз — и злите заговорници от Манастирите — това са Рейт, Деймън и останалите монаси — благодарение на невероятния героизъм на събралите се долу нехора.

Опушеният камък на Фонтана на Проритун, на който е облегнат гърбът ми, излъчва някаква остатъчна топлина от нощните пожари — също като тухлите, които през зимата загрявахме в камините в абатското училище, а после пъхахме в леглата си, за да ни държат топло, — а камъкът под изтръпналия ми задник е по-топъл от въздуха. Най-близкото до облаци, което получаваме днес, са кълбата пушек, които продължават да се издигат над града.

Безжалостната зора ни разкрива една Анхана, която представлява пустош от опушени камъни, овъглени гигантски чучела от стъбла на дървета, царевични стъбла, пепел и всякакви други гадости. Когато войниците ни подкарваха натам от Съдебната палата — е, подкарваха тях, а мен ме носеха, — под краката на хората се разнасяха пропуквания като от натрошени кости. Дори от мястото, където се намирам, мога да видя шест или седем трупа, свити на кълбо, типично при изгаряне: те се сгърчват в зародишна поза, когато жилите се съкращават при изпичане. От другата страна на улицата, зад стената Сен-Даналин, която огражда двореца „Колхари“, Храмът на Катеризи — някогашна перла на анханската архитектура, с грациозни кули, увенчани със златни покриви, и високи куполи, поддържани от масивни контрафорси — сега представлява купчина от опушени камънаци, която почти е блокирала Пътя на боговете.

Трудно ми е да го гледам; очите ми продължават да търсят онзи град, по чиито улици минах за пръв път преди двайсет и няколко години. Не мога да си представя какво чувства Рейт, който е живял тук през целия си живот.

Но дори и да изпитва нещо, по онова негово лице на пустинен пророк не може да се прочете нищо. Докато Тоа Сител изнася речта си, той седи безстрастно до рамото ми, загледан в небето, с подвити под тялото крака в поза сейза.

Тоа Сител изнася впечатляващо представление; постът му на Патриарх сигурно е подобрил ораторските му умения. Той дори успява да вкара малко сълзи, говори задавено за тормоза, на който са били подложени елфите, джуджетата и останалите, за гнета, който им е бил наложен от Империята и колко искрен и дълбок ще да са били патриотизмът им и любовта към Анхана, щом са загърбили напълно естествената си омраза и са рискували живота си, за да спасят Патриарха, дрън-дрън, ала-бала.

Тук долу, в Двореца на боговете, аз не мога да спра да треперя и ледените окови прогарят китките ми. Застаналите около мен монаси се държат стоически, дори като че ли се чувстват удобно, свити върху каменните плочи на площада — сигурно владеят техниките за контрол по-добре от мен. Анханските войници, които ни охраняват, потропват с крака, опитвайки се да раздвижат кръвта си. Лъчите на изгряващото слънце са толкова ярки, че отблясъците им върху мечовете и доспехите режат очите ми — но днес то носи само светлина и никаква топлина.

Рейт поглежда на изток; бледите му очи търсят нещо, което се намира близо до изгряващото слънце.

— Толкова бързо… — мърмори той. — По-бързо от вятъра… по-бързо от сокола… по-бързо от шума на движението му. Приближава се с невъобразима бързина.

Едва сега разбирам за кого говори.

— Можеш ли да го почувстваш?

Той раздрънква оковите си и от ръцете му се ръсят няколко капки от черното масло, което продължава да се процежда през кожата на лявата му ръка; ръкавът му над лакътя вече е съвсем черен и аз виждам как петното се разпространява по рамото му.

— Не те ли боли? — питам го, потръпвайки.

— Да — отвръща безизразно той. — Боли.

Бързо. По-бързо от сокол, каза той. От задънената част в съзнанието ми, където пазя безполезни знания, изниква един факт. Соколът скитник пикира със скорост от над триста километра в час.

Ох, мамка му.

Ако Тан’елкот е намерил начин да накара двигателите да работят във физическите закони на Отвъдие, ни чака голяма гадост. Дори не ми се мисли какво още може да накара да проработи.

— Колко време ни остава?

Рейт клати разсеяно глава.

— Не мога да кажа. Движат се със скорост, която обърква преценката ми. Далеч са — на дни оттук — и въпреки това се движат толкова бързо, че просто не мога да повярвам как още не са пристигнали.

Секунда по-късно си спомням, че би трябвало аз да съм човекът, който внушава увереност.

— Ще се справим — казвам му тихо. — Все някак ще се справим.

— Или ще умрем.

— Да. Най-вероятно и двете.

Тоа Сител продължава да говори:

— И тъй като всички, събрали се тук, които ние наричаме нехора, постигнаха онова, което дори великите воини, изпратени ни от Ма’елкот от другия свят — той махва с ръка към командира на сопитата, — не успяха да направят: да спасят не само мен, но чрез мен и самата Имперска църква, аз обявявам тук, в Деня на Възнесението, че думата нехора ще бъде изтрита от анханските езици. Няма да има повече елфи, а само първородни; няма да има джуджета, а само каменари; никакви зли духове или гоблини, а дървесни духове и огрило. От сега нататък тези герои на Империята ще бъдат известни като Народите, както те сами се наричат. Чуй ме, Анхана! Днес те стават наши братя, а ние — техни: всички заедно жители на Анхана, равни през закона и пред очите на самия Бог.

Тази част беше моя идея; малък жест към Делиан, семе за бъдещето. Ако изобщо някой от нас има бъдеще.

Но…

— Днес ли е Денят на Възнесението? — промърморвам аз на Рейт с крайчеца на устата си.

Той бавно поклаща глава.

— Не знам. Изгубил съм представа за времето повече и от заключените в Шахтата. Но ако не е…

Той обръща глава към мен и ледените очи на мургавото му лице ме оглеждат от главата до петите.

— Ако днес не е Денят на Възнесението — казва той, — то тогава трябва да стане.

Да.

На днешния ден преди седем години…

Точно преди седем години аз спях на дъното на шахтата в старите гладиаторски казарми в Стадиона на победата. Помня как отворих очи в сумрака там долу, сред прахта от втвърдени изпражнения, помня как през дупката на клозетната чиния над главата ми проникваше светлина. Спомням си как монологвах, докато се изкатервах през нея, че изглежда, по-голямата част от живота ми минава в измъкване от чужди лайна.

Но не и днес.

Днес лайната са си мои. Това сигурно е някакъв напредък.

Сигурно.

Господи, наистина ли са минали седем години? Толкова много неща се промениха и същевременно толкова малко; не мога да реша дали ми се струва като да е било вчера, или е било преди десет живота.

Тоа Сител завършва речта си: наближава кулминацията на малката ни шега.

— Ние преминахме през изпитание, нашият град премина през изпитание, тежкото изпитание на вярата, наложено ни от Врага Божи и предателите, които му помагаха — и бяхме счетени за достойни.

Лек кикот се изплъзва от устните ми, преди да успея да го спра. Рейт ме изглежда с ледено удивление и аз просто свивам рамене.

— Тоа Сител иска Ден на Възнесението, който Анхана никога няма да забрави. — Кимвам към почернелите руини на града. — И ето как ни се отблагодарява.

Лицето на Рейт запазва студеното си изражение. Някои хора просто нямат чувство за хумор.

— А сега, за да благодарим на божествения Ма’елкот за нашето избавление — провъзгласява Тоа Сител, — нека извисим заедно гласове в Имперския химн.

И ето я отплатата — той протяга ръка и сваля шапката си.

Номерът е там, че Тоа Сител е Патриархът; щом свали шапката си, всички анхански войници, до последния, са длъжни да останат с голи глави в знак на уважение. Те свалят шлемовете си, стискат ги под левите си мишници и всички си поемат дълбоко дъх, очаквайки Тоа Сител да запее химна.

Но той мълчи и гледа втренчено командира на Социалната полиция, който стои до него. В очакване. Все пак командирът е „емисар на божествения Ма’елкот“.

Бавно, с очевидна неохота, командирът сваля обшития си със сребърна мрежа шлем.

Командирът на Социалната полиция…

Открива лицето си…

Боже, не мога да гледам. Не мога да не погледна…

Той има кръгло като луната лице, големи изпъкнали очи, оредяваща коса с миши цвят и на мен чак ми се повдига, когато го гледам как примигва, присвива очи и се опитва да ги засенчи от утринното слънце, което сигурно адски му блести при липсата на опушеното бронирано стъкло на шлема му.

Той изглежда толкова обикновен, че чак ме е срам да го гледам.

Но не мога да отместя поглед.

Унизителното възхищение ме е сграбчило в ноктите си. Все едно виждате баща си гол за пръв път — Леле, какъв е отпуснат и има толкова малък топчест чеп и гърдите му са хлътнали, и какви са тия туфи косми по най-неудобните места? — и вече не ви изглежда точно като баща. В командира има нещо толкова изнежено; след като вече е изгубил силата на своята анонимност, той прилича на шибан гол охлюв.

Сякаш Патриархът беше казал „Опа!“ и на мястото на капитан Марвел се беше появил някакъв счетоводител на средна възраст.

Целият батальон следва примера му — и сега, когато шлемовете им са свалени и стоят пред нас с открити лица, те вече не са Социалната полиция, а просто тълпа хора с брони и пушки.

Патриархът запява „Крал на кралете“ и цялата армия се присъединява към него, а горе, на подиума, командирът решава да легне на пода и да подремне малко. Долу всичките сопита се прозяват, пускат автоматите си, свиват се на кълбо на земята и потъват в сън.

И го правят, защото адептите от Магьосническия корпус, колкото и да са добри, не могат да разчетат Обвивката на Тоа Сител. А не могат, защото двама първородни магове — всеки от които има по няколкостотин годишен опит — са изработили Фантазия, в която Обвивката на Патриарха е абсолютно, стопроцентово нормална. А всъщност не е.

Фантазията се захранва от мъничък грифонов камък по начина, който използва Киърандел, за да вкара цялото Кралство на Кант в Стадиона на победата. Което означава, че Фантазията не само не тегли от Потока, но и че ще продължи да действа дори ако адептите покрият Патриарха със сребърна мрежа или го изследват, използвайки грифонови камъни, в отблъскваща магията стая — което смятаме, че ще опитат, защото адептите от Магьосническия корпус са гаднички типове и подозрителни по природа, — защото въпросният грифонов камък е скрит на тайно място в личността на Патриарха.

Поспорихме доста къде да скрием камъка. Моето предложение беше отхвърлено, под предлог че Патриархът може неочаквано да изпита желание за голяма нужда и да издъни плана.

Затова той го глътна.

Глътна го, защото този същият грифонов камък захранва и още едно външно въздействие и същността на това въздействие, грубо казано, е да накара Тоа Сител да направи всичко — дори да глътне грифонов камък, дори да приеме Народите като пълноправни жители на Анхана, дори да накара цял батальон от Социалната полиция да си свали противомагическите шлемове, за да могат стотина първородни магове да ги прострелят с ментална фейска прах, — само и само за да угоди на новия си най-добър приятел.

Докато цялата анханска армия гледа тъпо хъркащите сопита, Тоа Сител ни дарява със сияйна усмивка и махва леко с ръка на Рейт.

Смушквам го с лакът.

— Поздравления, хлапе. Току-що превзе Империята.

— Нищо не съм превзел — отвръща Рейт. — Не сме постигнали нищо.

Гласът му звучи монотонно и обречено, толкова безнадеждно, че виковете на Патриарха — завържете тези актири; обезоръжете ти; завържете краката и ръцете им — потъват във фон от бял шум; докато изненаданите анхански войници постепенно се размърдват, за да изпълнят новите заповеди, аз потъвам в безкрайната празнота на Рейтовия поглед.

— Аз не бих го нарекъл нищо, хлапе. Ние превзехме града… — Но изкуствено приповдигнатият тон на собствения ми глас ме принуждава да замълча и думите потъват в тишина.

— Нима смяташ, че Той няма да разбере? — пита ме Рейт. — Нима смяташ, че ще успеем да Го изненадаме?

— И преди съм го правил.

— Не — отвръща Рейт. — Не си.

От изток се разнася мрачен тътен, който се превръща във виещо бръмчене, заплашващо да премине в рев.

— Той вече не е мъжът, когото победи — казва Рейт и гласът му звучи в унисон със засилващия се вой, който кара стомахът ми се свие, защото аз познавам този звук и никога не съм и предполагал, че ще го чуя в небето над Анхана.

Турболети.

— Той вече не е човек.

Рейт извръща глава на изток и аз следвам погледа му, а воят на турболетите преминава в оглушителен рев.

Слънцето плаче със смъртоносни титаниеви сълзи.