Острието на Тишал

1.

Анхана се гърчеше под тежкото одеяло на внезапно появилата се джунгла.

Това бе неочакван празник, фестивал, карнавал: отмяна на обичайните правила на живота и обществото. Как можеше някой да отиде на работа или на пазар, когато улиците бяха задръстени с дървета? Хамбарите из целия град се пръсваха, докато мелниците бълваха филизи, а мъртвите семена покълваха. От дъските на вратите израстваха клонки, които се отрупваха с листа; сметищата се превърнаха в цветущи градини.

За някои това бе време за радост, почивка и детски игри, за танци сред вълните на новопоявилия се живот; за други това бе време за дълбоки размишления, време за възхищение пред безкрайната странност на Вселената. За повечето това бе време на ужас.

Повечето хора не можеха да живеят в свят без правила.

Тези правила на живота и обществото, срещу които толкова често се бунтуват, защото ги смятат за задушаващи и унизителни, имат дълбок смисъл: те гарантират моделите на поведение, които осигуряват на човек удобната вяра, че всички разбират правилата на играта. Без тези правила няма игра. Има само джунгла.

А точно тази джунгла беше пълна с тигри.

Човечеството е единственият биологичен вид, който се явява свой собствен природен враг. Вирусът, който разяждаше толкова много мозъци, беше погълнал вече повечето забрани и ограничавания, които правеха възможно съществуването на цивилизациите. Тази внезапно появила се джунгла разпръсна следите и на най-първичната животинска предпазливост, която можеше да послужи като последен удържащ елемент.

Настъпило бе времето на лова и кървавите пирове.

Два типа хора се справяха най-добре във внезапната джунгла. Първият тип бяха онези, за които правилата никога не се променяха. За един епископ от Църквата на Любимите деца на Ма’елкот например законите на неговия бог превъзхождаха всякакви временни фактори, дори смазваща трансформация като сегашната; за войниците заповедта да арестуват Херцог Тоа В’Лич си беше заповед, независимо дали бе издадена в гарнизона, в палатка, или под клоните на дъб, който бе израснал от земята само преди десет минути.

Вторият тип бяха хората, за които правила не бяха съществували никога: онези, които винаги бяха живели в джунгла.

Последните неколцина останали на свобода каинисти, които се бяха събрали заедно, за да защитят семействата си, в един склад в Индустриалния парк, чакаха с мрачни лица, въоръжени с копия, мечове и лъкове, прогонвайки всеки човешки тигър, който се осмелеше да ловува наблизо; Негово Сиятелство почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред — който някога бе Негово Величество Кралят на Кант, а преди това беше просто Лич, млад джебчия, крадец на дребно и амбициозен бандит — усети приближаването на ловците с инстинктивната си животинска предпазливост.

Той, заедно с останалите от втория тип, всъщност се чувстваше в по-голяма безопасност отпреди, когато непрекъснато трябваше да се преструва, че спазва правилата.

За останалите в Анхана тук имаше просто джунгла.

2.

Още щом зърна пехотинците, които си проправяха път през затрупаните с отломки улици на Града на пришълците, приближавайки се към импровизираната му крепост, Тоа В’Лич осъзна, че се е задържал твърде дълго там.

Крепостната стена, на която беше застанал, се издигаше над руините на някогашен склад на ъгъла на улиците „Мориандар“ и „Линадалин“. Над главата му беше опъната противоелфска мрежа, която сега бе увиснала под тежестта на бързо растящи конопени листа, от които капеше смола. Тоа В’Лич отмести настрани джунглата от поклащащи се въжета и се вгледа с присвити очи в приближаващите се войници.

Водеше ги офицер с униформата на Божиите очи.

Тоа В’Лич стисна зъби, за да преглътне напиращата да излезе ругатня. Той знаеше точно какво става и това никак не беше добре. Заповедите им сигурно бяха дошли от самия Патриарх и той имаше адски добра представа какви бяха те.

Лудото дърто копеле го беше прецакало.

Херцогът се обърна към Сивата котка алфа, който стоеше до него. Алфата, както и целият прайд, който командваше, беше оборудван с най-новата експериментална антимагическа технология: пълен боен костюм от застъпващи се стоманени пластини, изрисувани със защитни сребърни руни. Тази броня караше обикновено гъвкавите и пъргави Котки да се движат тежко като тромави мечки, но в близките сблъсъци по време на войната в пещерите под града пъргавината не се ценеше толкова, колкото защитата.

— Точно от това се страхувах — каза мрачно Тоа В’Лич. — По всичко личи, че елфите контролират тези офицери.

— Ваша Светлост? — отвърна алфата с приглушен от стоманения шлем глас.

— Никой не трябва да влиза тук, ясно ли е? Можем да вярваме единствено на себе си. Онези нещастни копелета навън сигурно си мислят, че сме повикали подкрепления. Може би дори си мислят, че изпълняват заповедите на самия Патриарх. Но каквото и да казват, не трябва да ги допускаме вътре в крепостта.

— Но, Ваша Светлост — рече неуверено алфата, — ако заповедите им наистина идват от Патриарха?

— След ден-два нещата ще се успокоят и тогава ще се разберем. — Тоа В’Лич махна с ръка към джунглата, която поглъщаше разрушения град. — Видя какво ни причиниха проклетите елфи. Не можем да поемаме повече рискове. Никой не трябва да влиза. Това е заповед.

Той се обърна и се спусна по стълбата, преди алфата да успее да отговори. Трябваше да даде същата заповед и на останалите трима алфи — командири на всяка стена, — и то адски скоро.

Изкатери се, мръщейки се, по натрупаните отломки, които запушваха входа към някогашната улица „Мориандар“. Никак не му беше приятно, че краката му трябва да докоснат земята; всяка крачка пораждаше нервна гримаса. Там долу шибаняците продължаваха да се бият. Откъде намираха сили? Хората му бяха заловили неколцина — самият той ги бе разпитал — опърпани и недохранени, с възпалени и гноящи рани, повечето от тях имаха треска и бълнуваха. Очакваше всеки миг калдъръмът под краката му да изригне под удара на ноктести лапи или улицата да се втечни под краката му и после да се затвори над главата му като плаващи пясъци, докато лапите го теглят все по-надолу и надолу…

Но щом излезе изпод балдахина от антиелфска мрежа, той започна да се притеснява не какво ще излезе от пещерите, а какво може да го нападне отгоре. Проклетите феи…

Мамка му, колко мразеше тези дребни копеленца.

От време на време дървесните духчета се измъкваха от скритите изходи на пещерите и нанасяха сериозни поражения с дългите си по един ярд копия от заострена като игла стомана. Нападенията на феите рядко имаха фатален изход, но това не беше кой знае каква утеха. Проклетите същества владееха Наметалото; дори не разбираш, че си нападнат, докато не усетиш как копието се забива в окото ти. Обикновено дясното. То бе любимата им мишена.

Тоа В’Лич се спря за миг, когато се озова пред развалините на „Залагащия пришълец“. Тук бе последният бастион на Лицата на Киърандел, преди да се изтеглят в пещерите. За повече от час въздухът около сградата се бе превърнал в огнен гръмотевичен ад, докато Магьосническият корпус нападаше, а елфическите магове отвръщаха на огъня. Накрая маговете взривиха сградата, за да запечатат входа към пещерите; сега, няколко дни по-късно, над отломките продължаваше да се издига пушек.

Връхлетяха го спомени, но не за битката, а за всичките щастливи часове и дни, които бе прекарал тук. Не разбирах колко ми е било хубаво — помисли си той. — Киър, ако си още жива, бих искал да ти кажа колко ми липсваш. Херцогът поклати глава и продължи напред.

Връщането към миналото нямаше да му помогне да оцелее.

Никой от войниците му не разбираше защо им беше наредил да построят укреплението. Някои се съмняваха в ползата от него; та нали враговете им бяха изтикани под земята. Кой щеше да ги напада от въздуха?

Херцогът не си направи труда да им обясни; както Патриархът обичаше да казва понякога, той не искаше от тях да го разбират, а да му се подчиняват.

Със сигурност нямаше намерение да им казва, че цялата Империя се е превърнала в един гигантски клозет. Със сигурност нямаше да им каже, че Тоа Сител е полудял. Със сигурност нямаше да им каже, че смята да се скатае долу за няколко дни и щом Тоа Сител рухне, да се появи и да поеме управлението. Но сега по всичко си личеше, че е бил твърде голям оптимист.

Още преди няколко дни трябваше да сложи край на загубите си и да се омете оттук.

Всичко това бяха напразни мечти. Той бе решил да остане и да оправи всичко, защото така искаше. Харесваше му да бъде Херцог; харесваше му да е довереник на Патриарха, да ръководи Божиите очи, да е богат и уважаван и да има такова влияние, за което повечето мъже на неговата възраст не можеха дори да мечтаят, камо ли да очакват. И наистина бе смятал, че може да свърши някакво добро. Имаше талант да внася ред в хаоса; беше го показал по време на Втората война за трона, която неговите Рицари на Кант бяха станали неофициална полиция на столицата. Когато цялата тази лайняна история най-накрая приключи, той може би щеше да е единственият, който да съгради отново разбитата Империя.

Затова избра да остане с надеждата за успех, докато всичко около него се стичаше в клозета. Не можеше да разчита дори на собствените си хора. Имаше сблъсъци с юмруци и с мечове; имаше предателски забивания на нож в гърба и дори една дива разпра между прайд Котки и двама магьосници от Магьосническия корпус, която завърши със смъртта на пет Котки и двамата магьосници.

Но въпреки това той остана. Може би щеше да се окаже единственият здравомислещ мъж в правителството. Ако побегнеше, кой щеше да се погрижи за Империята?

Но светът — напомни си той, докато се скриваше под противоелфската мрежа, покриваща северната стена на укреплението — не дава трофеи за добри намерения. През целия си живот Тоа В’Лич беше спазвал едно правило, което неведнъж го бе спасявало в опасни времена: когато наградата е оцеляване, второто място е за мъртвец.

Докато тези думи отекваха в главата му, той чу нечий важен глас, който гръмко обяви отвъд стената, че Патриархът е подписал имперска заповед за ареста на Тоа В’Лич, бивш Херцог на обществения ред, по обвинения в предателство, заговор и престъпления срещу Империята.

— Мамка му — промърмори той. — Трябва да изчезвам.

Нямаше смисъл да обикаля всички стени; това, очевидно, бе координирана операция. Оставаше му само една посока.

Надолу.

Без да каже нито дума повече, той побягна.

Инстинктът му подсказа, че може би ще успее да се споразумее с Киърандел и нейните нехора; същият инстинкт го предупреди да не преговаря с войниците, да не ги заплашва, да не блъфира и да не спори. Затова, когато изпратените за него пехотинци се срещнаха в средата на укреплението, той отдавна беше изчезнал, потънал в пещерите, които някога бе владяла бандата му: заекът се беше скрил в хралупата си, на пет крачки пред хрътките.

3.

Над Анхана се спусна мрак.

Беше безлунна нощ и гъсти облаци скриваха звездите. На места из града, зад малкото прозорци с незатворени капаци — и още по-малкото отворени врати — проблясваха жълтеникави светлинки на фенери, но единствената истинска светлина в спускащата се тъмна нощ бе кървавото зарево над доковете.

Под адското му сияние мъже и жени се нападаха и бягаха, биеха се и умираха; под адското му сияние полицаи удряха глави и гърбове и понякога се удряха един друг. Под адското му сияние войници, сменили пиките с ведра, маршируваха през умиращата джунгла.

Реката гореше заедно със сградите и водата беше безполезна: тя само помагаше за по-бързото разпространение на маслото. Войници с лопати се опитваха да загасят огъня с пясък и кал. Скоро офицерите им се отказаха да дават заповеди и да подвикват окуражаващо и сами грабнаха лопати и кофи.

Шестнайсет километра нагоре по реката, на стотина метра северно от брега на Великия Чамбайген, във въздуха се появи проблясващ в разноцветни лъчи куб. Изведнъж той избухна в ярки цветове и изчезна, оставяйки след себе си дванайсет мъже, облечени в подсилени с метал противокуршумни комбинезони, подсилени със сорботан и полутвърда въглеродна керамика. Шлемовете им бяха направени от подобна въглеродна керамика и всеки бе оборудван с визьор от потъмнено бронирано стъкло, покрит със сребърна мрежа с дебелината на човешки косъм.

Те веднага закрачиха към реката, а кубът отново проблесна във въздуха.

Първият мъж, който стигна до реката, остави микрофибърната си раница на брега, дръпна ципа ѝ и белия найлонов шнур. Раницата със съскане се разгъна, разду се и се превърна в голяма лодка, в която останалите започнаха да товарят снаряжението си. Точно пет метра нагоре по реката водачът на втората дузина отвори ципа на своята раница. Трета дузина крачеше към точката на още пет метра нагоре по реката, докато кубът проблесна, прехвърляйки четвърта дузина.

От всички мъже, които стояха на брега на реката тази нощ, четирима носеха различна броня. Тя се различаваше от останалите единствено по това, че не беше подсилена с метал, а на потъмненото бронирано стъкло на визьорите им не се виждаше сребърна мрежа. Лодките бяха завързани в групи по три; четиримата мъже заеха кърмовите пейки на водещите лодка и потопиха жезлите си във водата, използвайки ги като рул. Всеки от тях извади по едно голямо парче полиран кварц и се съсредоточи върху него. Лодките се плъзнаха тихо в тъмнината.

В града, който бе тяхната цел, монасите се давеха и умираха в реката, докато се опитваха да извлекат тялото на падналия Посланик.

А под града, в тъмните подземни пещери с ниски каменни сводове…

… един убиец, прикован към варовиковата стена, се взираше в нищото, докосвайки с ума си нишките мрак, който бе по-гъст и всепоглъщащ от вечната нощ, която обитаваше.

… един човек, който беше принц на Първия народ, се гърчеше в смъртоносна треска и от смъртта го деляха само няколко часа.

… един бивш Херцог се скиташе, изгубен, в постоянната, непроницаема чернота.

И един мъж на име Хабрак — който дванайсет години бе служил като сержант в Стражата на донжона и имаше само едно петно в досието си; който беше човек от първия тип, за който правилата никога не се променяха; който противопостави на внезапно израсналата джунгла, на вълните от черно масло и пожара, заплашващ да унищожи града, своята безстрастна и непоколебима вярност към дълга; който вярваше в сърцето си, че за своите трийсет и седем години военна служба е направил толкова много и е видял такива неща, че вече нищо не можеше да го изненада — сега гледаше със зяпнала уста как Негова Сияйна Светлост, самият Патриарх Тоа Сител, се спуска бавно с накуцване по стълбата от Съдебната палата към караулното помещение на донжона.

4.

Кожата на Патриарха изглеждаше отпусната и бледа като на труп, с черни торбички под хлътналите очи. Устните му бяха напукани и от тях по брадичката му се стичаше кръв. Официалната му роба беше разкъсана, изцапана с храна, кръв и повърнато, а ръбовете ѝ бяха подгизнали от черно масло и леко обгорели. Придружаваха го шестима нервни, потящи се, облизващи сухи устни Божии очи, които носеха ризници и метални предпазни мрежи под шлемовете си, а в ръцете си държала голи мечове.

Хабрак най-накрая се опомни и скочи от стола, за да отдаде чест. Патриархът се облегна на вратата, сякаш само металните ѝ пръти успяваха да го задържат на крака.

— Сержант — изграчи той. — Време е.

После го погледна, очаквайки реакцията му.

— Ела насам, човече. Не ме карай да викам. Боли ме гърлото. Не ме ли чу? Време е.

Хабрак преглътна. Приближи се съм вратата, спирайки почтително на една ръка разстояние.

— Време за какво, Ваше Сиятелство? — попита предпазливо той.

— Време е да убием Каин.

— Ваше Сиятелство?

Патриархът избърса потните си вежди с трепереща ръка.

— Заради пожара, сещаш ли се? Така разбрах. Глупак. Постъпих толкова глупаво, а се мислех за голям умник. Мислех си, че ще мога да го използвам, а накрая той използва мен. Точно както някога. Градът гори. Гори — гори както преди. Спомняш ли си? Спомняш ли си как беше преди? Спомняш ли си града в пламъци?

— Да, Сиятелство — отвърна мрачно Хабрак.

— Отивай, тогава. Справи се с него. — Треперещата ръка се протегна между прътите и сграбчи рамото на Хабрак. — Ти си добър човек. Мога да ти се доверя. Винаги съм знаел, че мога да ти вярвам.

— Благодаря ви, Сиятелство.

— Как… — Очите на Патриарха се затвориха и Хабрак си помисли, че човекът може всеки момент да припадне, но докато протягаше ръка, за да подхване своя суверен, мътните очи отново се отвориха и го пронизаха с нечовешки, орлов поглед. — Как ти беше името?

— Хабрак, Сиятелство. Сержант Хабрак.

— Не се опитвай да хитрееш, Хабрак. Прави нещата просто. Това ми беше грешката. Мислех се за достатъчно умен, че да не се налага да ги правя по простия начин.

— Кое да направя просто, Сиятелство?

— Убийството на Каин.

— Господине?

Тоа Сител сграбчи и другото рамо на Хабрак и го придърпа към решетката, която стоеше между тях. Дъхът му вонеше на разложение.

— Направи го сам, Хабрак. Направи го. Вземи си тоягата. Слез долу в Шахтата. Строши му черепа. Разбираш ли?

Хабрак се вцепени. Никога през живота си не се беше противопоставял на заповед.

— Да, господине.

— И когато приключиш, хвърли тялото му в мелачката.

— Да, господине.

— Пребий го. Без капчица жалост. Смели го. Пребий го и после го смели. Ще го направиш ли? Първо да го пребиеш, а после да го смелиш?

Хабрак отдаде чест.

— Да, господине. Но, господине…?

— Да?

— Ами Денят на Възнесението, господине?

— Забрави за Деня на Възнесението — промърмори кисело Патриархът. — Всички вече са го забравили.

— Да, господине.

— Ти си добър човек, Хабрак. Ще запазиш Империята. И главата му. Запази ми главата му. Точно както Империята.

— Господине?

— Нуждаем се от главата му. За ко̀ла.

— Да, господине.

— Няма да напускаш донжона без главата на Каин. Дай му ключа си — рече Патриархът, посочвайки един от Очите. — Ключа за тази врата.

Хабрак послушно го свали от огромната желязна халка и го подаде през решетката на Окото. Офицерът го стисна здраво.

— Следващото нещо, което ще излезе през тази врата, трябва да е главата на Каин, разбираш ли ме? — каза Патриархът на Окото. — Никой няма да влиза. Никой няма да излиза. Тази врата няма да се отваря, докато някой не се изкачи по тези стъпала и не ти подаде главата на Каин. Разбра ли?

— Да, господине — отвърна офицерът.

— Ако тази врата се отвори по някаква друга причина, вашите глави ще бъдат набити на колове. Не ме интересува, ако ще самият Ма’елкот да ви заповяда да я отворите. Той може да ви накаже в следващия ви живот, но аз мога да ви убия в настоящия.

Офицерите се спогледаха нервно.

Той се обърна към Хабрак.

— И не се надявай, че ще се разколебаят или че някой друг ще отвори вратата. Разпуснах стражата на Съдебната палата. Не може да им се вярва. Над теб сега стоят само Божиите очи. Те ще те наблюдават.

Патриархът кимна, сякаш се съгласяваше с някакъв едва доловим коментар.

— Ще бъда в параклиса.

После се обърна и закуцука нагоре по стълбите.

Известно време Хабрак гледаше след него; след това погледна към Божиите очи, които го погледнаха в отговор, а след това се спогледаха. Изглеждаха ужасно уплашени. Той хвана халката с ключовете в едната си ръка, наниза на китката на другата ремъка на тоягата си и отключи желязната врата, зад която се намираше стълбището към подземния затвор.

— Хм — промърмори под носа си. Без малко да тръгне без ножа си. — Не можеш да отрежеш главата с тоягата си, нали? — От чекмеджето на бюрото си извади един дълъг остър кинжал и го затъкна в колана, който препасваше ризницата му.

След това заслиза надолу по стълбището, за да изпълни заповедта и да убие Каин.

5.

Лич бродеше в мрака от много дълго време.

Когато най-накрая ноктестите лапи се появиха в безкрайната нощ на пещерите, сграбчиха го и го повлякоха към безкрайната тъмнина, Лич знаеше точно кой е и какво ще направи. Той беше оцеляващ. Щеше да оцелее.

— Не съм въоръжен — не спираше да повтаря той от момента, в който избяга от Божиите очи в пещерите. — Предавам се.

Беше повтарял тези думи отново и отново, вече незнайно колко дни; гърлото му беше пресъхнало, устните се бяха напукали, а очите му бяха забравили какво е това светлина.

— Не съм въоръжен. Предавам се.

И продължи да го повтаря, докато тишината не го връхлетя под формата на удар в тила.

Тъмнината бе пропита със звуци: тътрене на крака, сумтене и подсмърчане, рядко прозвъняване на ризница и стържене на стомана в камък.

При други обстоятелства Негова Светлост почитаемият Тоа В’Лич, Херцог на обществения ред, щеше да е готов да вдигне скандал; да се разкрещи на похитителите си, че е важна личност, и да намекне, че за всички нанесени му морални и физически вреди ще последват имперски репресии. Негово Величество Кралят на Кант щеше да е готов да се пазари: да предложи на похитителите си да определят цена за свободата му, да сключи сделка, която след това можеше и да спази, ако му отърваше. Но тези двама мъже бяха погълнати от тъмнината.

Сега тук беше само Лич, както го бе нарекла майка му при раждането му, след като светът и собственото ѝ тяло ѝ бяха изиграли лоша шега.

— Добре дошли в скромния ми дом, Ваша Светлост.

Гласът беше на Киърандел, макар той да не беше сигурен, че глас бе подходящата дума. Монотонният шепот, ясен и тих, прозвуча толкова близко, че Лич очакваше да усети диханието ѝ върху шията и бузата си. Но вместо това почувства само грубите нокти, които се впиваха в ръцете му и го държаха изправен. Единственото, което виждаше, бяха проблясващи очи. И мястото вонеше като шибаната Шахта.

— Киър… — започна той.

— Шт! Не произнасяй това име! Никога повече не го произнасяй. — Паническите нотки в гласа се изгубиха, заменени от циничен провлечен говор. — Лош късмет е да изричаш името на неспокоен мъртвец.

— Мъртвец…?

— Трижди мъртва. Тази фея умря от собствената си ръка: изпи отрова. След това, няколко дни по-късно, умря от мъка на Брега на простолюдието. И най-накрая, още по-късно, даде живота си, за да защити народа си, докато се бореше срещу мощта на Империята в горящите руини на собствения си дом.

— Трижди мъртва, но още е тук — рече тихо Лич, без да се подиграва. — Сигурно е много жилава.

— Някога може би. Но вече не.

— Ако, хм, тази дама е мъртва, тогава с кого разговарям?

— Аз съм отмъстителният труп на нещастната фея — отвърна тъмнината.

— Ха. Знаех си, че гласът ти звучи малко странно — рискува да се пошегува той, но никой не се засмя.

— Не чуваш моя глас.

— Да, добре — отвърна той, мислейки си: Мамка му, мръднала е като Тоа Сител. Но тя бе последната му надежда. — Искам да ти предложа сделка.

— Естествено, че ще искаш.

— Мога да ти кажа къде са разположени Котките, Очите и Магьосническият корпус — позиции и численост. Мога да ти кажа къде се намират оръжията и провизиите ни. Мога да ти нарисувам карта на патрулните маршрути в пещерите. Лично начертах плановете за мащабното нападение…

— И каква работа ще ми свърши тази информация?

Едва ли беше чак толкова луда. Нали?

— Ще ти помогне да спечелиш войната — отвърна търпеливо той.

— Няма никаква война.

— Госпожо, на нас адски много ни приличаше на война!

Мълчание.

Нови стъпки и подрънкване на ризници. Капеха едри капки; може би слюнката на нещо голямо и гладно.

— Твоята армия — човешките войници, за които говориш — обади се най-после гласът, мрачен, бавен и безизразен, — си имат по-належащи проблеми от прочистването на тези пещери. Човешкият ти град гори и из руините му бродят човешки гули.

— Чуй ме — каза Лич, облизвайки устните си. До каква степен думите ѝ бяха повлияни от лудостта? Не знаеше от колко време броди в тъмнината; Анхана можеше вече да е на другия край на света. Кой знае, в бълнуванията ѝ може и да имаше някаква истина. — Чуй ме, Патриархът полудя. Той си мисли, че съм проклет каинист. Можех да се отбранявам, но всъщност няма на кого да се доверя. Всички се държат странно — имам предвид наистина странно. — Лич смекчи тона си, вложи повече топлина в гласа си. — Двамата с теб никога не сме имали проблеми с доверието. Аз ти помагах, ти помагаше на мен. Услуга за услуга. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех си, че двамата можем да измислим нещо.

— Това ли искаш? Това ли те доведе тук? Отново искаш услуга от мен?

— Аз, хм… — При тая влага в пещерите как можеше устните му да са толкова сухи? Той отново ги облиза и продължи: — Хей, няма да се преструвам, че не си ми липсвала.

— Нима?

— Само си помисли: аз и ти? В определен смисъл двамата сме родени един за друг.

— Помня… — промърмори зловещото безизразно подобие на Киъранделиния глас. — Помня какво е да си желана.

— А аз — рискува Лич, усещайки пробив — помня какво е да желая теб. Бяхме страхотни заедно. Знаеш го. Никоя друга жена не ме е карала да се чувствам…

— Аз не съм жена.

— Никоя женска от който и да е вид — поправи се гладко Лич. — Нито от хората, нито от първородните, нито от каменарите, не ме правеше толкова щастлив, колкото ти. Сънувах те нощем и се събуждах, облян в пот. Изпадах в паника при мисълта, че повече няма да те видя.

— Да ме видиш? Това ли е желанието ти?

— Това и повече — настоя той. — Бихме могли да променим всичко. Сред Очите все още има мъже, които са ми верни, а Котките до един са мои хора. Освен това знам къде Магьосническият корпус е складирал грифоновите си камъни…

— Няма какво да променяме.

— Ами тогава… — Лич се опита да се усмихне. Дали го виждаше ясно? — Тогава можем просто да… да бъдем заедно. Нали се сещаш?

— Така. — Гласът ѝ прозвуча безжизнено и студено. — Отново искаш да докосваш гърдите ми, да плъзнеш ръка по хълбоците ми.

— Повече от всичко на света — отвърна той, мислейки си: С изключение може би да се измъкна жив оттук.

— Много добре. Приемам привързаността ти. Целуни ме веднъж и да приключваме.

Ръце като клоните на вледенено дърво обхванаха лицето му. Нещо твърдо и покрито с кора се докосна до устните му, наквасвайки ги с гъста слуз с вкус на желязо, напомняща на… не, не напомняща.

Това наистина бе съсирваща се кръв.

Кората се разтвори, разкривайки остри зъби, които се забиха в долната му устна. Език, приличащ на обгоряло дърво, се напъха в устата му и вкусът му бе същият, като миризмата в пещерата: на старо месо, черно и разлагащо се. Ноктите пуснаха ръката му и Лич падна на колене, давейки се, притиснал ръце към гърлото си.

— Нима целувката ми вече не събужда някогашната страст? — попита гласът с мрачна подигравателност.

— Не, аз, ъъъ… — Лич се закашля продължително. — Не, просто ме изненада, това е. Просто се сепнах. Не знаех, че се намираш толкова, хм, близо до мен. Не можех да разбера откъде идва гласът ти.

— Това не е гласът ми. Той звучи вътре в теб. Аз не говоря вече.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбереш. Разбирането е моето проклятие. Моята дарба.

В мрака се появи светло петно; със засилването на светлината безформените контури оформиха силует.

— Подари ми я един стар приятел — промърмори гласът. — Той също ме желаеше. Надари ме с разбирането и в същото време ме дари със смърт.

Мъжделивата фигура стана по-отчетлива; напомняше противно осакатен паяк: някакво съсухрено паякоподобно същество, на което липсваха половината крайници. Паяковидната глава се поклащаше бавно, хипнотично, напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне някакво полусдъвкано парче месо.

— Можеш ли да си представиш — продължи гласът — какво е да полудееш и да знаеш, че полудяваш? Можеш ли да си представиш да разбираш точно какво те кара да искаш да убиеш приятелите си и да изядеш труповете им — и въпреки това да продължаваш да го искаш?

— Не, аз… ъъъ, не.

— Скоро ще разбереш какво е.

Бледото сияние от осакатения паяк се усилваше, докато накрая Лич можеше да различи чертите ѝ: хлътнали, скелетни, кожа, приличаща на прозрачен пергамент, покрита със сълзящи рани, опъната върху кости без плът. Гола, безполова, със сгърчени в корема вътрешни органи и безцветни косми по черепа, почернели устни, напукани и сълзящи, които не помръдваха, докато гласът продължаваше да говори.

— Споделих това с теб, Тоа В’Лич… Величество… както ти харесва. Ти ще станеш като мен.

— Да, добре — отвърна Лич. Тя беше адски прецакана, но може все пак ще успееше да се споразумее с нея и да се измъкне оттук. — Сподели го. Смея да заявя, че си малко, хм, да, не съвсем във форма, но това не означава, че трябва да изгубим войната.

Тя нито помръдна, нито промени изражението си. Безтелесният глас прогърмя отново:

— Няма никаква война!

— Значи все пак съм грешал — отвърна Лич с лека тъжна усмивка. Отстъпи назад, губейки надежда. — Винаги съм казвал, че всеки път, когато Каин се появи в града, накрая се оказваме в шибана война. Ха. Думите ти ме успокоиха. Вече съм щастлив.

— Каин?

Думата прогърмя като взрив и съпровождащата я светлина беше заслепяваща. Лич извика и покри очите си с ръце.

— Каин е тук? Каин е тук, сега?

Лич се печеше под пламналия ѝ поглед. Не можеше да свали дланите от лицето си.

— Аз, ъъъ…

— Отговаряй!

— Да — отвърна той, потрепвайки от гръмотевичния тътен, който отекна в ушите му. — Манастирите го заловиха и го предадоха на Патриарха два дни след битката на Брега на простолюдието.

— Той е бил. През цялото време. Знаех, но същевременно не знаех. Вече е ясно какво трябва да направим. Очевидно е.

Лич бавно отпусна ръцете си и присви очи срещу светлината. Пещерата имаше размерите на Голямата зала и беше запълнена с тела.

Първородни, каменари, огрило, тролове и огрета, и дървесни духове, облечени в парцали или съвсем голи, болни, може би умиращи, мнозина вече мъртви — и над всички тях се извисяваше Киърандел, гола и по-безумна от всички останали, саката кралица паяк.

— Ставайте, деца! Събудете се и се въоръжете! Не го ли чухте? Това е шансът ни да отмъстим за нашите мъртви! Можем да убием мъжа, който ни уби!

Докато парцаливата ѝ сган се събираше, пламналият ѝ взор прикова Лич като копие.

— Ти знаеш къде е той.

Лич облиза устните си. Познаваше Каин от двайсет години. Той беше спасил живота му, беше го направил Херцог. Онова, което бе казал на Тоа Сител, бе чистата истина; обичаше този мъж като собствен брат.

Но…

Лич не можеше да се откаже от самия себе си. Той винаги оцеляваше.

Затова изрече просто:

— Каин е в донжона.

Тъмнината се върна с вик: завърна се с тропот на ботуши и загрубели боси пети, ръмжеше и виеше на непознати езици, подрънкваше с оръжия и ризници. Лич беше сграбчен и влачен върху камъните, вдиган във въздуха и свалян отново, предаван от ръка на ръка и оставян да се плъзга надолу по неравни склонове.

И той разбра, че тъмнината срива всичко освен истинската ти природа.

6.

Обществената реакция на новината за спасяването на Майкълсън беше изкусно режисирана. Когато призивите достигнаха своя пик, Уестфийлд Търнър отново се обърна към света на живо по мрежата.

Той обясни, че през последните дни Студията се е подготвяла трескаво за спасителната мисия, но затварянето на Майкълсън в донжона правеше директната намеса на Актьорите практически невъзможна: скалата, в която бе изсечен затворът, влияеше по странен начин върху Уинстъновия трансфер. Актьорите не можеха нито да се прехвърлят вътре, нито да излязат оттам.

Значително малцинство от загрижени граждани намираше тази трудност за озадачаваща. Те бяха изгледали например „Заради любовта на Палас Рил“ и скалата като че ли нямаше особен ефект върху мислопредавателя на Каин по време на продължителната екшън сцена във вътрешността на донжона. От друга страна, хората от Студията би трябвало да знаят какво говорят, нали? Неколцина се чудеха дали Студията не греши. Само най-параноичните от теоретиците на конспирациите подозираха, че думите на Търнър може би са чиста лъжа.

Но изглежда, че сега някакви странични ефекти от бедствието, което бе връхлетяло Анхана, бяха отрязали града изцяло от технологията на Студията. Източници из мрежата спекулираха, че това може да е свързано с продължаващата в пещерите под града война. Лицата очевидно успяваха да отвръщат на удара: последните кадри от Анхана бяха на обгърнатия от пламъци град. Сега дори актьорите от ССП бяха офлайн и се намираха в ужасна опасност.

— Но не губете надежда — каза Уестфийлд Търнър на света. — Както самият Каин каза веднъж: „Никога не се предавай.“ Ние няма да се предадем. Сега ви моля да подкрепите петицията ми пред Конгреса на незаетите. Със съгласието на Конгреса ние можем да изпратим бойни отряди на място за незабавни действия. Моля за разрешение да разгърна мащабна военна спасителна операция. Това може да е последната надежда за управител Майкълсън. Той неведнъж се е озовавал на бойната линия заради нас. Сега е наш ред. Не можем да го предадем. Няма да го предадем. Може и да не успеем да го спасим, но няма да го изоставим без борба.

Президентът Търнър пропусна да разкрие, че подготовката бе започнала дни по-рано, много преди да пристигне потвърждението, че Каин е жив.

Докато произнасяше речта си, ротата Бауер от 82-ро подразделение на Социалната полиция — подсилен стрелкови батальон, придружаван от нередовни части, съставени от най-добрите Актьори, обучавани в Отвъдие — се спускаше надолу по Великия Чамбайген към Анхана.

7.

Хабрак откри Каин облегнат на влажния камък, изпънал крака в мръсотията, която покриваше стъпалата. Приличаше му на голата дървена кукла, която Хабрак беше намерил в една уличка през зимата. Някакво ядосано хлапе я беше хвърлило по стената и тя беше паднала в едно сметище. Хабрак отнесе куклата у дома си, почисти я и залепи счупените части. Как блестяха очите на дъщеря му сутринта, на рождения ѝ ден…

Сержантът се надвеси намръщено над него. Каин или не, идеята да пребие безпомощен мъж до смърт изобщо не му допадаше. След прекараните двайсет години в армията, последвани от седемнайсет години в донжонската стража — дванайсет от тях като сержант, — той прецени, че има доста добра представа за задълженията си. Трябваше да следи затворниците от донжона да си останат в донжона. Това беше всичко. Той не беше някакъв шибан имперски палач, нали?

Нямаше смисъл да обяснява това на проклетия Патриарх.

Но не можеше и да се скатае. Той въздъхна. Доста беше размишлявал върху ситуацията и изобщо не се чувстваше комфортно да нареди на момчетата си да свършат работата, която сам се гнусеше да свърши. Освен това не беше сигурен, че ще успеят да я свършат както трябва. Мнозина щяха да я приемат твърде лично. Много от момчетата му служеха в Стражата достатъчно дълго, за да си спомнят последното посещение на Каин.

Преди седем години Каин се беше появил точно по време на дежурството на Хабрак. И точно хората от смяната на Хабрак бяха убити и осакатени по време на бунта, който беше вдигнал Каин, за да прикрие бягството си.

Тоягата му тежко се удари в крака му. Той откачи ремъка ѝ от китката си, хвана я удобно и я задържа за миг пред очите си: дъбов прът с дължина до лакътя, обвита в кожа дръжка и обкован с метални пръстени край. Поспря се за миг там, в Шахтата, и езикът му опипа вътрешната страна на бузата му, където дълъг белег свързваше края на горната му устна със задната част на челюстта му.

Всичко се разгърна пред очите му, сякаш се случваше в този момент: внезапното отваряне на вратата на Шахтата, мрачните искри в очите на Каин, проблясващото острие на ножа му. В спомените му оръжието летеше бавно като облак в лятно небе; в реалността ножът бе разбил зъбите му и бе прерязал бузата му, преди Хабрак да осъзнае, че е неговата мишена.

Хабрак имаше много повече причини за лично отмъщение, отколкото който и да е от хората му. Сега можеше да се възползва от случая и да поизмъчва мъжа, преди да го убие. Но не искаше.

Градът можеше вече да е изгорял над главата му — целият шибан свят може и да беше обгърнат в кървави пламъци, — но в проклетия донжон трябваше да цари ред. Хабрак и всеки от хората му щяха да изпълняват задълженията си, докато не получеха нови заповеди.

Той отпусна тоягата и откачи ключовете от халката, която подрънкваше на колана му. Щеше да пръсне главата на Каин и да го пусне в мелачката. Но нямаше да се наслаждава на работата си. Просто щеше да я свърши.

Това е да си войник.

Очите на Каин бяха отворени, изцъклени и неподвижни. Не помръднаха, когато Хабрак разлюля фенера си пред лицето му. Зениците му не реагираха на промяната на светлината.

Мъртъв.

Хабрак кимна на себе си. Нищо изненадващо, като се имаше предвид мократа сива гадост, която изяждаше краката му. Като че ли беше издълбал нещо в стената, преди да умре. Мнозина Шахтъри го правеха. Хабрак винаги бе смятал, че тези забравени хора отчаяно искаха да оставят поне някакъв белег за своето съществуване. Някои пишеха забавни неща, понякога дори смешни.

Хабрак присви очи и се взря в драскулките, но не можа да разбере какво е искал да каже Каин. Спомни си, че мъжът като че ли беше патканец. Може би беше написал нещо на паткански; може би тия патканци използваха различна азбука. Дори не можеше да разбере дали драсканиците са цифри или букви, или може би някакво йероглифно писмо.

Той изсумтя. Значи Каин бе изсякъл в камъка последните си думи, но нямаше кой да ги разчете.

Поредният мъртвец, безименен както всички останали.

Е, какво облекчение.

И все пак, независимо дали Каин е мъртъв, или не, той трябваше да изпълни заповедта си.

Един силен удар по главата щеше да е достатъчен. Нямаше смисъл да се опитва да я разцепи — а и нали не трябваше да обезобразява лицето му; трябваше Каин да бъде разпознат, за да може Хабрак да се измъкне оттук. Той подпъхна крак под едното коляно на Каин и го отритна настрани, разчиствайки си място, на което да стъпи. Не беше много прилично да рита така трупа…

Хабрак се намръщи и огледа критично главата на Каин. Може би щеше да е по-добре, ако нанесе удара с две ръце. Извърна се, остави фенера на стъпалата зад гърба си и когато отново се обърна, установи, че неподвижният поглед на Каин е вперен в него.

— Хей — рече неуверено Хабрак, — ти да не си жив?

Каин не отговори. Като че ли не дишаше.

Огромната сянка, която Хабрак хвърляше върху стената, се сви, щом сержантът пристъпи колебливо напред. Той захвана по-здраво тоягата си и я вдигна с две ръце над главата си, сякаш държеше меч.

— Хей ти! — Сержантът побутна отново с крак гноясалото коляно на Каин. — Хей, жив си, нали?

Устните на Каин се разтегнаха, оголвайки зъбите му, които проблеснаха под слабата светлина на пламъка като вълчи очи.

— Знаеш ли какво се случи — изрече бавно той, — когато ритна крака ми?

Гласът му стържеше като шепа сгурия между пръстите.

— Заболя ме.