Нулев брояч

8. ПАРИЖ

Андреа живееше в Квартиер дез Тернез, където древната й сграда, подобно на другите по улицата, очакваше да бъде почистена с пясъчна струя от неуморните обновители на града. Вътре в тъмния вход ивица биофлуоресцентна лепенка, производство на Фуджи Електрик, светеше мътно над очукана стена от малки дървени клетки, вратичките с цепнатини на някои от тях все още си бяха по местата. Марли знаеше, че някога пощаджиите всеки ден са пускали пощата през тези цепнатини; в идеята имаше нещо романтично, въпреки че кутийките с жълтите им делови табелки, сочещи местоживеенето на отдавна изчезнали наематели, винаги я бяха депресирали. По стените на стълбището имаше приковани увиснали кабели и фиброоптични влакна, всяка ивица — потенциален кошмар за някой нещастен техник по ремонтите. На другия му край през отворената врата с прашно матово стъкло на нея се виждаше запуснат двор с павета, блестящи от влага.

Когато Марли влезе, пазачът седеше на двора на бяла пластмасова палета, съдържала някога бутилки с минерална вода и смазваше търпеливо звено по звено черната верига на стар велосипед. Той й хвърли поглед, когато тя започна да се изкачва по стълбите, но не й обърна особено внимание.

Стълбите бяха от мрамор, изтрит до потъмняване и вдлъбване от поколенията наематели. Апартаментът на Андреа беше на четвъртия етаж. Две стаи, кухня и баня. Марли беше дошла тук, когато беше затворила галерията си за последен път, когато вече не беше възможно да спи в импровизираната спалня, която деляха с Ален, малката стая зад изложбената зала. Сега сградата отново довеждаше депресията й да обикаля наоколо, но усещането за нов тоалет и енергичното тракане на токчетата по мрамора я държаха на разстояние. Носеше твърде голямо кожено палто, няколко оттенъка по-светло от куфара й, вълнена пола и копринена блуза от Париж-Изетан. Беше си подстригала косата тази сутрин на Фобург Ст. Хоноре при бирманска фризьорка със западногермански лазерен молив; скъпа подстрижка, семпла, без да е прекалено консервативна.

Тя докосна кръглата плочка, завинтена в средата на вратата на Андреа, чу я да изписква меко, докато разчиташе линиите и извивките на пръстите й.

— Аз съм, Андреа — каза в мъничкия микрофон. Последва серия от щракания и тракания, докато приятелката й отключваше вратата.

Андреа застана на вратата, ръсейки капки вода по пода. Беше в старата хавлиена роба. Зяпна новата външност на Марли и се усмихна:

— Работата си ли си получила, или си ограбила банка?

Марли влезе и я целуна по мократа буза.

— Усещането е като по мъничко от двете — отвърна тя и се разсмя.

— Кафе — каза Андреа. — Направи ни кафе. Grandes cremes. Трябва да си изплакна косата. А твоята е чудесна… — Тя влезе в банята и Марли чу пръскане на вода по порцелан.

— Донесла съм ти подарък — каза Марли, но Андреа надали можеше да я чуе. Влезе в кухнята, напълни джезвето с вода, запали газовия котлон със старомодната пиезозапалка и затърси кафето по претъпканите полици.

— Да — казваше Андреа. — Виждам го. — Тя се беше загледала в холограмата на кутийката, която Марли беше видяла за пръв път във Вирековия конструкт на Гауди Парк. — Ти си по тая част. — Тя докосна копчето и илюзията на Брауна изчезна. Зад прозореца на стаята небето беше прорязано от редки тънички перести облаци. — Твърде мрачно за мен, твърде сериозно. Като нещата, които ти показваше в твоята галерия. Но това може да означава само че хер Вирек е направил твърде удачен избор; ти ще решиш тази загадка заради него. Ако бях на твое място, като се има предвид заплатата, бих си прекарала добре времето около това търсене. — Андреа носеше подаръка на Марли, скъпа, красиво бродирана мъжка блуза от сива фламандска фланелена плетка. Беше от този тип неща, които тя обичаше най-много, и радостта й беше очевидна. Подчертаваше светлата й коса, и беше почти с цвета на очите й.

— Той, Вирек, е доста страшен, мисля… — Марли се поколеба.

— Много вероятно — каза Андреа, отпивайки още една глътка кафе. — Очакваш ли някой толкова богат да е нормален и свестен човек?

— В един момент усещах, че той не е точно човек. Усещах го много силно.

— Че той и не е бил, Марли. Ти си разговаряла с изображение, с технически ефект…

— И все пак… — Тя направи жест на безпомощност, който моментално я накара да се чувствува раздразнена от самата себе си.

— И все пак той е много, много богат, и ти плаща доста, за да направиш нещо, което може би само ти можеш да направиш. — Андреа се усмихна и донагласи леко извърнатия въгленовочерен маншет. — Нямаш кой знае колко голям избор, нали?

— Знам. Предполагам, че точно това ме кара да се чувствам несигурно.

— Е, добре — каза Андреа. — Мислех да не ти го казвам известно време, но имам нещо, което може наистина да те накара да се почувстваш несигурно. Ако „несигурно“ е точната дума.

— Да?

— Смятах да не ти казвам изобщо, но съм сигурна, че той в крайна сметка ще се добере до теб. Подозирам, че подушва парите.

Марли остави внимателно празната си чаша на претрупаната малка ротангова масичка.

— Много си го бива в това — каза Андреа.

— Кога?

— Вчера. Започна, мисля, някъде около час след като си провела интервюто с Вирек. Обади ми се на работа. Оставил е съобщение тук, при портиера. Ако махна пресейващата програма — тя посочи телефона — сигурно ще се обади до половин час.

Марли си спомни очите на пазача и скърцането на велосипедната верига.

— Каза, че иска да говори — продължи Андреа. — Само да говори. Искаш ли да говориш с него, Марли?

— Не — отвърна Марли, и гласът й беше глас на малко момиче, тънък и странен. След това запита:

— Остави ли номер?

Андреа въздъхна, поклати бавно глава и каза:

— Да. Разбира се, че остави.