Нулев брояч

27. СТАНЦИИ НА ДИХАНИЕТО

Той ги прекара през улиците, подредени с ръждясващите коруби на развалени автомобили, с крановете на боклукчиите и черните кули на топилни пещи. Придържаше се към задните улички, докато навлязоха в западната страна на Агломерата, и накрая изстреля екранолета през един тухлен каньон, бронираните страни избиваха искри от стените, и го заби в стена от опушен, уплътнен боклук. Лавина от отпадъци се срина и почти покри машината, и той пусна лостовете, гледайки как пластмасовите зарове се люлеят напред-назад и от страна на страна. Индикаторът за керосин показваше празно вече от дванайсет преки.

— Какво стана там? — запита тя. Скулите й бяха зелени в отблясъка на инструментите.

— Свалих с пистолета хеликоптер. Случайно. Имахме късмет.

— Не, имах предвид след това. Бях… Сънувах.

— Какво сънуваше?

— Големите неща, движеха се…

— Имаше някакъв вид припадък.

— Болна ли съм? Мислиш ли, че съм болна? Защо компанията ще иска да ме убие?

— Не мисля, че си болна.

Тя разкопча коланите си и се прекатери през седалката, за да се свие където бяха спали.

— Беше лош сън… — Започна да трепери.

Той се измъкна от своите колани и се приближи до нея, притисна главата й до себе си, галейки косата й, приглаждайки я по деликатния череп, разрошвайки я зад ушите й. Лицето й изглеждаше в зеления блясък като нещо измъкнато от сън и изоставено, кожата покриваше костите, тънка и гладка. Черната фланелка беше наполовина разкопчана, и той проследи деликатната линия на ключицата с върха на пръста си. Кожата й беше хладна и влажна от пот. Тя се притисна към него.

Той затвори очи и видя тялото си в изпъстрено със слънчеви ивици легло, под бавен вентилатор с перки от кафяво дърво. Тялото му се клатеше, подмятайки се като ампутиран крайник. Главата на Алисън беше отметната назад, устата й отворена, устните оголили зъбите.

Анджи притисна лице към шията му.

След това изстена, вдърви се и се отметна назад.

— Наемнико — каза гласът.

И той се оказа с гръб към седалката на водача, дулото на Смит и Уесъна отразяваше зелена линия отблясък от инструментите, светлинната глава под него следейки лявата й зеница.

— Не — каза гласът.

Той отпусна пистолета.

— Върнал си се.

— Не. Преди ти говореше Легба. Аз съм Самеди.

— Сам един?

— Барон Сам един, наемнико. Ти ме срещна на склона на един хълм. Кръвта лежи по теб като роса. Този ден пих от пълното ти сърце. — Тялото й се разтресе силно. — Познаваш този град добре…

— Да. — Той гледаше как мускулите на лицето й се напрягат и отпускат, моделирайки чертите й в нова маска.

— Отлично. Остави машината тук, както смяташе. Но тръгни с метрото на север. Към Ню Йорк. Тази нощ ще те водя с коня на Легба, и ти ще убиваш за мен…

— Кого?

— Този, когото най-много искаш да убиеш, наемнико.

Анджи изохка, присви се и започна да плаче.

— Всичко е наред — каза той. — По средата на пътя към къщи сме. — Беше безсмислена фраза; нито един от тях изобщо нямаше дом. Той намери кутийката с пълнители в парката и замени този, който беше използвал срещу Хондата. Намери изпръскан с боя скалпел в набора инструменти и изряза дебелата подплата на парката, милионите полимерни изолационни микротръбички свиреха, докато режеше. Когато я откъсна, той пъхна Смит и Уесъна в кобура и я облече. Висеше на широки гънки като прекалено голям шлифер и издутината от големия пистолет не си личеше.

— Защо направи това? — запита тя, избърсвайки уста с гърба на дланта си.

— Защото тук е топло, и трябва да прикрия пистолета. — Той пусна несесерчето, пълно с използвани Нови Йени в джоба си. — Хайде да тръгваме, трябва да ловим метрото…

От стария джорджтаунски купол, построен четиридесет години след като обединените федерални власти бяха отпътували за долното течение на Маклийн, непрекъснато капеше кондензат. Вашингтон беше южен град, винаги беше бил такъв, и когато пристигнеш с метрото през станциите откъм Бостън, усещаш как тонът на Агломерата се променя тук. Дърветата в Дистрикта бяха зелени и свежи, и листата им засенчваха светлините на арките, докато Търнър и Анджела Митчел вървяха по разбитите тротоари към Дюпоновия кръг и към станцията. Някой беше запалил боклуци в мраморната купа на гиганта. Минаваха покрай тихи фигури, седнали до разпрострени одеала, по които бяха подредени сюрреалистични набори стоки: подути от влагата картонени обложки на черни пластмасови аудиодискове, ожулени протези за крайници, от които висяха груби неврожакове, прашен стъклен аквариум, пълен с правоъгълни стоманени кучешки марки, стегнати с ластик пачки избелели пощенски картички, евтини индийски троди, запечатани по няколко пачки в пластмасови опаковки, разнообразни керамични сервизи за подправки, стик за голф с полуотлепена кожена облицовка на дръжката, бойни ножове тип „швейцарски“ с липсващи остриета, посмачкано тенекиено кошче за боклук, литографирано с облика на президент, чието име Търнър почти можеше да си спомни (Картър? Гросвенор?), замъглени холограми на Монумента…

В сянката близо до входа на станцията Търнър се спазари тихичко с китайче в сини дънки, разменяйки най-малката от банкнотите на Руди за девет алуминиеви жетона с орнаментираната емблема на СОБА-Транзит.

Два от жетоните им отвориха достъпа до станцията. Три потънаха в автоматите срещу лошо кафе и баяти кифли. Останалите четири ги понесоха на север с тихото плъзгане на влака върху магнитната му възглавница. Той седеше, облегнат назад, с ръце около нея, и се преструваше, че е затворил очи: наблюдаваше отраженията им в отсрещното стъкло. Висок мъж, мрачен и небръснат, отпуснат назад в поза на победен, и момиче с празни очи, свито до него. Тя не беше продумала, откакто напуснаха уличката, където изостави екранолета.

За втори път през този час той обмисляше дали да не телефонира на своя агент. Ако трябва да вярваш на някого, по правило вярваш на агента си. Но Конрой беше казал, че е наел Оуки и другите чрез агента на Търнър, и тази връзка го навеждаше на подозрения. Къде беше Конрой тази нощ? Търнър беше сигурен, че именно той е изпратил след него Оуки с лазера. Биха ли уредили Хосака електромагнитното оръдие в Аризона, за да изтрият следите от провален опит за измъкване? Ако бяха, защо да нареждат на Вебер да унищожи медиците, техния модул и дека на Маас-Неотек? И отново Маас… Бяха ли убили именно те Митчел? И имаше ли изобщо някаква причина да вярва, че Митчел е наистина мъртъв? Да, помисли си той, когато момичето се размърда до него в неспокойния си сън, имаше: Анджи. Митчел се беше боял, че ще я убият: беше уредил измъкването, за да може да я изкара, за да я прехвърли към Хосака, без да смята да се измъква самият той. Или поне това беше версията на Анджи.

Той затвори очи, отграждайки се от отраженията. Нещо мърдаше, нещо дълбоко в тинята на записаните спомени на Митчел. Срам. Все не успяваше да го улови… Внезапно отвори очи. Какво беше казала тя там, при Руди? Че баща й е сложил това нещо в главата й, защото не е била достатъчно умна? Внимавайки да не я събуди, той измъкна ръка изпод шията й, плъзна два пръста в страничния джоб на панталоните си и измъкна малкото черно пластмасово калъфче от Конрой на найлоновата му корда. Разкопча велкрото и изтърси издутия, асиметричен биософт на отворената си длан. Машинни сънища. Влакче на ужасите. Твърде бързо, твърде чуждо, за да може да бъде възприето. Но ако искаш нещо, нещо строго специфично, трябва да можеш да го извадиш…

Той пъхна нокътя на палеца си под противопраховата капачка на куплунга, измъкна я и я сложи на пластмасовата седалка до него. Вагонът беше почти празен, и никой от другите пътници не му обръщаше каквото и да било внимание. Той пое дълбоко въздух, стисна зъби и постави биософта…

След двадесет секунди го беше измъкнал, нещото, което търсеше. Този път чуждостта не му беше попречила, и той реши, че е станало така, защото е търсил едно точно определено нещо, точно този факт, точно това, което можеш да очакваш да намериш в досието на водещ учен: коефициентът на интелигиентност на дъщеря му, определян от ежегодните тестове.

Анджела Митчел беше била доста над нормата. През цялото време.

Той измъкна биософта от гнездото и замислено го затъркаля между палеца и показалеца си. Срамът. Митчел и срамът и специализантството… Оценките, помисли си той. Искам оценките на копелето. Записите му.

Той отново включи досието.

Нищо. Беше го открил, но там нямаше нищо.

Не. Отново.

Отново…

— По дяволите — каза той, разбирайки какво става.

Тинейджър с бръсната глава му метна поглед от седалката от другата страна на пътеката, след това се обърна обратно към потока на монолога на неговия приятел: — Пак ще требе да фукнат игрите, горе на хълма тая нощ. И ние ще се завлечем, ама просто ще висим, няма да ташкареем, само ще зъркелосваме и ще ги оставим да се газят едни други по задниците, и ще си направим майтапа да видим кой кого ще сгази, щото преди седмица Сюзън си бастиса ръката, скива ли я тогава? Голям майтап беше, Кал се напна да я завлече при дофтур, ама се беше наркосал и се натресе със скапаната Ямаха в един легнал полицай…

Търнър щракна отново досието в куплунга си.

Този път, когато всичко свърши, той не каза нито дума. Отново прегърна Анджи и се усмихна, виждайки отражението на усмивката си в прозореца. Беше налудничава, на крачка от превъртането.

Оценките на Митчел бяха добри, много добри. Отлични. Но дъгата я нямаше. Дъгата беше нещо, за което Търнър се беше научил да следи в досиетата на водещите учени, онази определена сигнална крива на изключителността. Той я забелязваше така, както майстор механик може да определи метала по искрите на шмиргела. И Митчел я нямаше.

Срамът. Специализантските общежития. Митчел беше знаел, беше знаел, че няма да пробие. И след това някак си беше пробил. Как? Нямаше да го има в досието. Митчел беше знаел някакъв начин да редактира това, което беше дал на машините на охраната на Маас. Иначе щяха да са го уловили… Някой, нещо беше открило Митчел в специализантската сивота и беше започнало да го захранва с разни неща. Подсказки, насочвания. И Митчел беше стигнал догоре, беше направил твърда и ярка и перфектна дъга, и тя го беше изнесла на върха…

Какво? Кой?

Той гледаше лицето на Анджи в проблясванията на случайни светлини.

Фауст.

Митчел беше сключил сделка. Търнър можеше никога да не узнае детайлите по съглашението, или цената на Митчел, но знаеше, че разбира другата й страна. Какво Митчел е трябвало да направи в замяна.

Легба, Самеди, слюнката, капеща от изкривените устни на момичето.

И влакът влетя в старата Обединена сред черен облак среднощен въздух.

— Каб, сър? — Очите на човека се движеха зад очила с полихромово покритие, отблясващо като разлято машинно масло. По гърба на дланите му имаше плоски сребристи язви. Търнър пристъпи близо и го хвана за мишницата, без да спира да върви, притискайки го до стена от издраскани бели плочки, между сивите редове на превозвачите на багажи.

— Кеш — каза Търнър. — Нови Йени. Искам мой каб. Никакви проблеми с шофьора. Ясно ли е? Не съм поплювко. — Затегна хватката си. — Нещо не наред, и ще се върна и ще те убия, или ще ти се иска да съм го направил.

— Ясно. Да, сър. Ще бъде направено, сър. Къде искате да отидете, сър? — Съсипаните черти на човека бяха изкривени от болка.

— Наемнико — чу се глас откъм Анджи, дрезгав шепот. И след това адрес. Търнър видя как очите на поръчкаджията се застрелкаха нервно зад преливащите се цветове.

— Мадисон ли е това? — изхърка той. — Да, сър. Ще имате добър каб, отличен каб…

— Що за място е това? — запита Търнър водача, навеждайки се да натисне бутона РАЗГОВОР до мрежата на стоманеното говорителче. — Адресът, който дадохме?

Чу се пропукване.

— Хипермарт. Не е кой знае колко отворен по това време на нощта. Някой конкретно ли търсите?

— Не — отвърна Търнър. Не познаваше мястото. Опита се да си припомни тази улица на Мадисон. Предимно жилищен квартал. Неизброими местенца за живеене, изрязани в черупките на търговски сгради, датиращи от времето, когато търговията беше изисквала чиновниците да се намират физически на едно централно място. Някои от сградите бяха достатъчно високи, за да пробият купол…

— Къде отиваме? — запита Анджи. Ръката й беше върху неговата.

— Всичко е наред — каза той. — Не се безпокой.

— Господи — каза тя, облегна се на рамото му и погледна нагоре към розовия неонов надпис ХИПЕРМАРТ, който прорязваше гранитната фасада на старата сграда. — Едно време мечтаех за Ню Йорк, още в мезата. Имах графична програма, която можеше да ме разведе по всички улици, в музеите и къде ли не. Исках да дойда тук повече от всичко на света.

— Добре, постигнала си го. Ето те тук.

Тя захълца и се присви в него, с лице към голите му гърди.

— Уплашена съм. Толкова съм уплашена…

— Всичко ще е наред. — Той погали косата й. Очите му следяха главния вход. Нямаше причини да мисли, че каквото и да било ще бъде някога наред за който и да било от тях. Тя като че ли не знаеше, че думите, които са ги докарали тук, са изречени от нейната уста. Значи, помисли си той, ги е казала не тя… От двете страни на входа на Хипермарт имаше скитници, парцалите им бяха приели точно оттенъка на тротоара; на Търнър му се струваше, че като че ли бавно са изникнали от тъмния бетон, за да станат подвижни продължения на града.

— При Тъпкача — каза гласът, приглушен от гърдите му, и той усети студено отвращение. — Нощен клуб. Намери коня на Данбала. — И след това тя отново плачеше. Той я взе за ръка и минаха покрай спящите битници, под помътнялата позлата на надписа и през стъклените врати. Той видя надолу по редица от навеси и празни сергии машина за еспресо, момиче с черна коса да бърше тезгях.

— Кафе — каза той. — Храна. Ела. Трябва да хапнеш.

Той се усмихна на момичето, когато Анджи се настани на стола.

— Как стои въпросът с парите? Приемате ли в налични?

Тя го изгледа и сви рамене. Той измъкна двайсетачка от чантичката на Руди и й я показа.

— Какво искаш?

— Кафета. Някаква храна.

— Някакви по-дребни пари?

Той поклати глава.

— Съжалявам. Не мога да върна.

— Не е нужно.

— Ти луд ли си?

— Не, но искам кафе.

— Тук има някакъв номер, мистър. Не изкарвам по толкова и за седмица.

— Твои са.

По лицето й премина гняв.

— Ти си с онези скапаняци нагоре по стълбите. Задръж си парите. Затварям.

— Не сме с никого — Той се наведе над тезгяха леко, така че парката да се поотвори и тя да може да види Смит & Уесъна. — Търсим един клуб. Викат му „При Тъпкача“.

Момичето погледна към Анджи, след това обратно към Търнър.

— Болна ли е? Наркосана? Какво й е?

— Ето ти парите — каза Търнър. — Дай си ни кафето. Ако искаш да задържиш рестото, кажи ми как да намеря клуба на Тъпкача. Нужно ми е. Разбираш?

Тя плъзна износената банкнота извън полезрението му и отиде до машината за еспресо.

— Вече не разбирам абсолютно нищо. — Бутна чашите, изцапани с мляко, настрани. — Какво става с Тъпкача? Приятел ли си му? Познаваш ли Джаки?

— Да — каза Търнър.

— Тя дойде тази сутрин с един ситен уилсън от предградията. Мисля, че отидоха там горе.

— Къде?

— При Тъпкача. Тогава започнаха странните работи.

— Аха?

— Всичките тия малоумници от Баритаун, с мазотиите и белите обувки, и действат все едно мястото е тяхно. И в момента май наистина е, поне най-горните два етажа. Купиха хората направо по сергиите. Много народ от долните етажи директно си събра багажа и се вдигна. Бая странно…

— Колко дойдоха?

Машината забълва пара.

— Май към стотина. Изкараха ми акъла днес, ама цял ден не мога да намеря шефа ми. Така или иначе, след половин час затварям. Момичето от дневната изобщо не си показа тук носа, или може би е пристигнала, усетила е на какво мирише и се е изнизала… — Тя взе малката, вдигаща пара чаша и я постави пред Анджи. — Добре ли си, сладурче?

Анджи кимна.

— Имаш ли някаква идея за какво са се събрали тези типове горе? — попита Търнър.

Момичето се върна при машината и тя засъска отново.

— Мисля, че чакат някого — каза тя тихо и подаде на Търнър еспресото. — Или някой да се опита да излезе от при Тъпкача, или някой да се опита да влезе…

Търнър погледна надолу към кълбетата кафява пара над кафето.

— И никой не повика полицията?

— Полицията? Мистър, това е Хипермарт. Тук хората не викат полицията…

Чашката на Анджи се разби върху мраморния тезгях.

— Кратко и ясно, наемнико — прошепна гласът. — Знаеш пътя. Влез.

Момичето от кафето беше зяпнало.

— Господи, тя сигурно е здравата наркосана… — Погледна към Търнър студено. — Ти ли й го даде?

— Не, но е болна. Всичко ще бъде наред. — Той изпи на един дъх черното горчиво кафе, и за момент му се стори, че може да усети диханието на целия Агломерат, и диханието беше старо и болно и уморено, по целия път и всички станции от Бостън до Атланта…