Нулев брояч

15. КУТИЯТА

Марли сънуваше Ален, тъмнина и поле от диви цветя, и той я милваше по главата, след това погали врата й и го пречупи. Тя лежеше неподвижно, но знаеше какво прави той. Той я разцелува цялата, след това взе парите й и ключовете от стаята й. Звездите бяха огромни, увиснали над полето от цветя, и тя все още усещаше дланите му на шията си…

Събуди се в пропитата с миризма на кафе сутрин и видя квадрати слънчева светлина, нашарили книгите по масата на Андреа, чу успокояващо познатата сутрешна кашлица на Андреа, когато тя запали първата за деня цигара от предната дюза на газовия котлон. Отърси се от мрачните тонове на съня и седна на кушетката на Андреа, насъбирайки тъмночервеното одеало около краката си. След Гнас, след полицията и репортерите тя никога не го беше сънувала. Или ако беше, предполагаше че някак е цензурирала сънищата, изтривала ги е от себе си, преди да се събуди. Потрепера, въпреки че вече беше топло утро, и отиде в банята. Не искаше повече да сънува Ален.

— Пако ми каза, че Ален е бил въоръжен, когато се срещнахме — каза тя, когато Андреа й подаде синята емайлирана чаша с кафе.

— Ален въоръжен? — Андреа раздели на две омлета и избута половината върху чинията на Марли. — Ама че абсурдна идея. Ще е като… като въоръжен пингвин. — И двете прихнаха.

— Ален не е този тип — продължи Андреа. — Той ще си простреля крака по средата на поредната страстна декларация относно изкуствата и размера на сметката за вечерята. Той е просто едно голямо лайно, макар че надали казвам нещо ново. Ако бях на твое място, бих се безпокояла малко повече от този Пако. Защо си толкова убедена, че той непременно работи за Вирек? — Тя си отряза от омлета и се протегна за солта.

— Видях го. Беше там, във Вирековия конструкт.

— Видяла си само едно изображение, изображение на дете, което само прилича на този човек.

Марли гледаше как Андреа яде своята половина от омлета, докато нейната изстиваше в чинията. Как можеше да обясни усещането, което изпитваше, докато се отдалечаваше от Лувъра? Убеждението, че нещо я обкръжава, че я наблюдава със спокойна прецизност, че тя е станала фокус на поне част от Вирековата империя.

— Той е много богат човек — започна тя.

— Вирек? — Андреа остави ножа и вилицата в чинията и взе кафето си. — Съгласна съм. Ако се вярва на журналистите, той е най-богатият човек в света, и точка. Богат колкото някои дзайбацута. И точно тук е номерът: той представлява ли личност? В смисъла, в който си ти, или пък аз? Не. Смяташ ли да го ядеш това?

Марли започна механично да реже и набожда на вилицата парчета от изстиващия омлет, докато Андреа продължаваше:

— Трябва да хвърлиш един поглед на книгата, по която работим този месец.

Марли преглътна и повдигна въпросително вежди.

— Това е история на орбиталните индустриални кланове. Писал я е един човек от университета в Найс. Сега се сещам, че там пише и за твоя Вирек; той е цитиран като контрапример, или по-скоро като един тип паралелна еволюция. Този образ от Найс се интересува от парадокса на индивидуалното богатство в корпоративна ера, защо то изобщо може да съществува. Имам предвид голямото богатство. Той си представя орбиталните кланове, хората като Тесие-Ашпулови, като много късен вариант на традиционните аристократични структури, късен, защото корпоративното време не позволява истинска аристокрация. — Тя остави чашата си върху чинията и ги отнесе в мивката. — Всъщност, почнах да ти я разказвам, но тя не е особено интересна. В нея има прекалено много сива проза относно природата на Масовия Човек. С главни букви, Масовия Човек. Бива си го по главните букви. Не става за стилист. — Тя завъртя кранчетата и водата засъска през филтъра.

— И какво казва той за Вирек?

— Казва, ако си го спомням правилно, а не съм много убедена в това, че Вирек е дори по-голяма флуктуация от индустриалните орбитални кланове. Клановете са транспоколенийни, и обикновено там играе доста медицина: криогеника, генетично манипулиране, различни начини за борба с остаряването. Смъртта на кой да е даден член на клана, дори на основателя му, обикновено не докарва клана като бизнесгрупа до криза. Винаги има кой да го замести, винаги има чакащи. Разликата между клана и корпорацията е, че няма нужда да се жениш за корпорацията в буквалния смисъл на думата…

— Но те подписват договори…

Андреа сви рамене.

— Това е нещо като даване под наем. Не е същото. Всъщност е необходимо на службите за охрана. Но когато твоят хер Вирек накрая умре, когато мястото почне да не е достатъчно за поредното уголемяване на биованата му, или там каквото стане, бизнесинтересите му ще изгубят логичния си фокус. Нашият човек от Найс казва, че в тази точка интересите на Вирек & Company или ще се разпаднат, или ще мутират, като във втория вариант ще се появи Нещо си Company, истински мултинационал, още един дом за Масовия Човек с главните букви. — Тя избърса подноса, изплакна го, подсуши го и го остави на дървената стойка до чешмата. — Той казва, че това е много лошо, защото има страшно малко хора, които могат дори само да виждат краищата.

— Краищата на какво?

— Краищата на тълпата. Ние сме изгубени в средата й, ти и аз. Или поне аз все още съм, във всеки случай. — Тя прекоси кухнята и постави длани на раменете на Марли. — Ти искаш да се занимаваш с това. Част от теб вече е много по-щастлива, и сега вече виждам как бих могла да постигна това и сама, като просто ти уредя една вечеря със свинята, която имаш за бивш любовник. За останалото не съм сигурна… Мисля, че нашата академична теория се проваля поради очевидния факт, че Вирек и подобните му изобщо не приличат на хора. Искам да внимаваш много… — Тя целуна Марли по бузата и отиде на работа. Работеше като помощник-редактор в ретробизнеса на печатане на книги.

Тя изкара сутринта в жилището на Андреа, с Брауна, разглеждайки холограмите на седемте кутии. Всяка беше изключителна по свой собствен начин, но тя постоянно се връщаше към онази, която Вирек й беше показал най-напред. Ако имах тук оригинала, мислеше си тя, и махнех стъклото, и извадех едно по едно нещата отвътре, какво щеше да остане? Безполезни боклуци, празна кутия, може би миризма на прах.

Тя се опна по гръб на кушетката, постави Брауна на корема си и се загледа в кутията. Болеше я. Имаше чувството, че конструкцията пробужда в нея нещо перфектно, но то беше емоция без име. Прекара дланите си през ярката илюзия, проследявайки дължината на кухата птича кост. Беше сигурна, че Вирек вече е възложил на орнитолог да открие от крило на каква точно птица е тази кост. Предполагаше, че е възможно да се определи възрастта на всеки обект с най-голяма точност. Всяка холофишова пластинка съдържаше също подробен рапорт за известното за произхода на всяка част, но нещо в нея умишлено беше избягвало тези рапорти. Когато подхождаш към мистерията, наречена изкуство, понякога е най-добре да подходиш като дете. Детето вижда неща, които са прекалено очевидни и поради това скрити от тренираното око.

Тя остави Брауна на ниската маса до кушетката и отиде до телефона на Андреа с намерението да провери колко е часът. Имаше среща с Пако в един, за да обсъдят начина на плащане на Ален. Ален й беше казал, че ще й звънне у Андреа в три. Когато набра телефона на „Точно време“, по екрана пробяга автоматично резюме на спътниковите новини: совалка на JAL се беше разпаднала при обратно навлизане в атмосферата над Индийския океан, следователи от Столичната ос Бостън-Атланта са били изпратени да огледат мястото на брутално и очевидно безсмислено бомбардиране на блок в западнало жилищно предградие на Ню Джърси, милиционери наблюдават евакуацията на южния квадрант на Ню Бон след откриването при строителство на две неексплодирали ракети от времето на войната, за които се смята, че може да са въоръжени с биологични бойни глави, официални източници в Аризона отричат обвиненията на Мексико за взривяване на малко ядрено устройство близо до границата при Сонора… Докато тя гледаше, резюмето започна отначало и симулацията на совалката отново започна огнената си смърт. Марли поклати глава и натисна бутона. Беше обяд.

Беше дошло лятото, небето над Париж беше горещо и синьо, и тя се радваше на миризмата на топъл хляб и черен тютюн. Чувството, че я наблюдават, беше отслабнало, докато вървеше от метрото към адреса, който Пако й беше дал. Фобург Ст. Хоноре. Адресът й беше смътно познат. Галерия, помисли си тя.

Да. На Робертс. Собственикът беше американец, който притежаваше три галерии и в Ню Йорк. Скъпа, но вече не особено шик. Пако чакаше пред огромен панел, върху който бяха наслоени под дебел неравен слой политура стотици малки квадратни фотографии от типа, правен от някои много стари фотоапарати по гарите и автобусните спирки. Като че ли на всички имаше млади момичета. Тя автоматично отбеляза името на художника и заглавието на произведението: Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите.

— Предполагам, че разбираш този тип произведения — каза испанецът с неудоволствие. Той носеше скъп син костюм, скроен в парижки бизнес-стил, широка бяла риза и вратовръзка в английски стил, вероятно от Шарве. Сега изобщо не приличаше на сервитьор. През рамото му имаше преметната чанта от италиански каучук.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Имената на мъртвите. — Той кимна към панела. — Продавали сте такива неща.

— Какво точно не ти е ясно?

— Понякога имам чувството, че това, тази култура, е трик. Номер. През целия си живот съм служил на Сеньор, в един облик или друг, разбираш ли? И работата ми не е била лишена от неговото удовлетворение, от моментите му на триумф. Но никога не съм усещал някаква удовлетвореност, когато ме е намесвал в бизнеса с изкуство. Той сам по себе си е богатство. Светът е пълен с много красиви неща. И въпреки всичко Сеньор преследва… — Той сви рамене.

— Тогава ти си знаеш какво харесваш. — Тя му се усмихна. — Защо избра тази галерия за нашата среща?

— Агент на Сеньор е купил една от кутиите тук. Не сте ли прочели описанията, които ви дадохме в Брюксел?

— Не — каза тя. — Това може да попречи на интуицията ми. Хер Вирек ми плаща за интуицията ми.

Той повдигна вежди.

— Ще ви представя на Пикар, мениджъра. Може би той може да направи нещо за тази ваша интуиция.

Той я поведе през залата, през една от вратите. Посивяващ едър французин в измачкан кадифен костюм говореше по телефона. Тя забеляза на екрана на телефона колони букви и цифри. Цените за деня на пазара в Ню Йорк.

— А, — каза човекът, — Естевес. Моля да ме извините. Само за момент. — Той се усмихна извинително и се върна към разговора. Марли разгледа цените. Полок отново падаше. Предполагаше, че това е аспектът на изкуството, който тя разбира най-трудно. Пикар, ако това беше името на човека, говореше с някакъв брокер в Ню Йорк, уреждайки закупуването на известен брой „точки“ от работите на определен художник. „Точка“ можеше да се дефинира по много различни начини в зависимост от това за какво се използваше, но беше почти сигурно, че Пикар никога няма да види работите, които купува. Ако художникът имаше достатъчно добро положение, беше много вероятно да са заключени някъде в някой сейф, където никой не ги вижда. След дни или години Пикар можеше да вдигне същия този телефон и да нареди на брокера да продава.

Галерията на Марли беше продавала оригинали. От това се печелеше сравнително малко, но в него имаше някаква вътрешна привлекателност. И, разбира се, имаше шанс един ден да ти излезе късметът. Тя беше убедила себе си, че наистина е имала голям късмет, когато Ален беше уредил фалшифицирания Корнел да се появи като чудесна случайна находка. Корнел стоеше на видно място по масите на брокерите, и неговите „точки“ бяха много скъпи.

— Пикар, — каза Пако, като че ли се обръщаше към слуга, — това е Марли Крушкова. Сеньор я е известил за историята с анонимните кутии. Тя може да пожелае да ти зададе някои въпроси.

— Очарован съм — каза Пикар и се усмихна топло, но на нея й се стори, че е забелязала проблясване в очите му. Беше много вероятно той да се опитва да свърже името й с някакъв сравнително скорошен скандал.

— Разбирам, че покупката тогава е минала през вашата галерия?

— Да — каза Пикар. — Бяхме изложили произведението в нашите зали в Ню Йорк, и то беше привлякло доста предложения. Бяхме решили обаче да го изложим и в Париж, — той се усмихна, — и вашият работодател доказа правилността на решението ни. Как е хер Вирек, Естевес? Не сме го виждали вече от няколко седмици.

Марли хвърли бърз поглед към Пако, но тъмното му лице беше неподвижно, великолепно контролирано.

— Бих казал, че Сеньор е много добре — отговори той.

— Великолепно — каза Пикар някак прекалено ентусиазирано. След това се обърна към Марли: — Чудесен човек. Голям меценат. Голям учен.

На Марли й се стори, че чува Пако да въздъхва.

— Бихте ли могли да ми кажете къде вашият нюйоркски клон е закупил въпросното произведение?

Лицето на Пикар потъмня. Той погледна към Пако, след това обратно към Марли.

— Не знаете ли? Не са ли ви казали?

— Бихте ли ми го казали вие?

— Не — отговори Пикар. — Съжалявам, но не мога. Просто не зная.

Марли го зяпна.

— Извинявам се, но ми е трудно да разбера как това е възможно…

— Тя не е чела рапорта, Пикар. Кажи й го ти. За нейната интуиция ще бъде добре да го чуе от теб лично.

Пикар изгледа Пако странно, след това отново се овладя.

— Разбира се — каза той. — За мен ще бъде удоволствие…

— Мислиш ли, че това е вярно? — попита тя Пако, след като двамата излязоха навън, на Фобург Ст. Хоноре в летния слънчев пек. Тълпата гъмжеше от японски туристи.

— Ходих лично в Агломерата — отговори Пако, — и интервюирах всички, имали нещо общо. Робертс не беше оставил данни около покупката, въпреки че е бил не по-потаен от кой да е продавач на произведения на изкуството.

— И смъртта му е била случайна?

Той си сложи чифт огледални очила Порше.

— Толкова случайна, колкото е този тип смърт винаги. — Нямаше как да разберем кога или как е получил кутията. Намерихме я тук преди осем месеца, и всички наши опити да проследим пътя и обратно свършват при Робертс, а Робертс беше умрял още преди година. Пикар не искаше да ти каже, че почти бяха изгубили кутията. Роберт я е бил пазил в провинциалната си къща, заедно с куп други неща, които наследниците му са смятали за обикновени глупости. Всичко това за малко не е било продадено на публичен аукцион. Понякога ми се иска да беше.

— А тези други неща, какво представляват те? — попита тя, вървейки зад него.

Той се усмихна.

— Мислиш, че не сме проследили всяко от тях ли? Те бяха… — тук той се намръщи, преувеличавайки усилието да си спомни — известен брой абсолютно незначителни произведения на съвременното народно изкуство.

— Известно ли е било Робертс да се интересува от този тип неща?

— Не, — каза Пако, — но ние знаем, че приблизително година преди смъртта си той е подал молба за членство в Институт д’Арт Брут, тук в Париж, и се е уредил като патрон на Айшмановата колекция в Хамбург.

Марли кимна. Айшмановата колекция беше специализирана за произведения на психотици.

— Ние сме почти сигурни, — продължи Пако, като я хвана за лакътя и я поведе около ъгъл в странична уличка, — че той не се е опитвал да използва ресурсите на нито едното от тези места, освен ако не е използвал посредник, и смятаме, че това е малко вероятно. Разбира се, Сеньор нае няколко дузини учени да преровят архивите на двете институции. Безрезултатно…

— Кажи ми, — каза тя, — защо Пикар предполагаше, че е виждал наскоро хер Вирек? Как е възможно това?

— Сеньор е богат. Сеньор може да се явява по колкото си иска различни начини.

Той я въведе в закусвалня с хромирана дограма, блестяща от огледала, бутилки и електронни игри. Огледалата лъжеха окото за дълбочината на помещението; в дъното му тя виждаше отразения паваж, краката на минувачите, слънчев блясък върху капак на автомобилна шина. Пако кимна на летаргично изглеждащия мъж зад бара, хвана я за ръка и я поведе през гъстото ято плътно наредени кръгли пластмасови масички.

— Можете да получите обаждането на Ален тук — каза той. — Уредили сме да го пренасочат от апартамента на приятелката ти. — Той й предложи стол, автоматичен жест на професионална учтивост, която я накара да се замисли дали той наистина не е бил някога сервитьор, и постави чантата си на масата.

— Но той ще види, че не съм там — каза тя. — Ако изключа екрана, ще стане подозрителен.

— Няма да го види. Генерирали сме цифрово изображение на лицето ви и съответния фон. Ще го включим към камерата на този телефон. — Той извади елегантен модулен апарат от чантата и го постави пред нея. Тънък като хартия поликарбонов екран тихо се разви от горната част на апарата и мигновено се втвърди. Тя беше гледала веднъж как пеперуда се появява на този свят, и беше виждала трансформацията на съхнещите й криле.

— Как се прави това? — попита тя и докосна изпробващо екрана. Беше като тънък лист стомана.

— Един от новите варианти поликарбон, от новите продукти на Маас…

Телефонът измърка дискретно. Той го постави по-внимателно пред нея, отстъпи откъм другата страна на масата и каза:

— Позвъняването ви. Помнете, в къщи сте си! — След това се протегна и докосна покрито с титан копче.

Лицето и раменете на Ален изпълниха малкия екран. Изображението имаше мътен, зле осветен вид, като от телефонен автомат.

— Добър ден, скъпа — каза той.

— Здрасти, Ален.

— Как си, Марли? Вярвам, че си намерила парите, за които говорехме? — Тя забеляза, че той носи някакво яке, тъмно, но не можеше да различи подробностите. — Твоята съжителка май има нужда от уроци по разтребване — добави той и се опита да погледне през рамото й.

— Ти никога през живота си не си разтребвал стая — каза тя.

Той сви рамене и се усмихна.

— Всеки има своите дарби. Налице ли са парите ми, Марли?

Тя погледна към Пако, който кимна.

— Да, разбира се.

— Това е чудесно, Марли. Великолепно. Имаме само един малък проблем. — Той все още се усмихваше.

— И какъв е той?

— Моите информанти удвоиха цената си. Съответно аз трябва да удвоя моята.

Пако кимна. Той също се усмихваше.

— Много добре. Ще трябва да питам, разбира се… — Гадеше й се от него. Искаше й се да се махне от телефона.

— И те, разбира се, ще се съгласят.

— Къде да се срещнем тогава?

— Ще ти звънна пак в пет — каза той. Изображението му се сви до синьо-зелена точка, която после също изчезна.

— Изглеждате изморена — каза Пако, свивайки екрана и слагайки телефона обратно в чантата си. — Изглеждате по-възрастна, когато разговаряте с него.

— Наистина ли? — Без да знае защо, пред очите й беше панелът от галерията на Робертс, всичките тези лица, Прочети ни Книгата с Имената на Мъртвите. Всички Марлита, помисли си тя, всички момичета, която тя беше била през дългия сезон на младостта си.