Нулев брояч

24. ПРАВО НАДОЛУ

Заваля дъжд, когато той отново обърна на изток, насочвайки ги към крайните предградия на Агломерата и опушения пояс на промишлените зони. Валеше като плътна стена, заслепявайки го, докато не откри ключа за чистачките. Руди не се беше погрижил за тях, така че трябваше да намали скоростта, воят на турбината премина в рев, и продължи по крайпътната ивица. Апроновата торба застъпваше накъсаните кожуси на стари камионни гуми.

— Какво има?

— Не виждам. Чистачките не са в ред. — Той натисна бутона за фаровете, и четири плътни лъча блеснаха от двете страни на екранолета и изчезнаха в сивата стена от падаща вода. Поклати глава.

— Защо не спрем?

— Твърде близо сме до Агломерата. Всичко наоколо се патрулира. Коптери. Ще ни сканират идентификационния номер на покрива, ще видят, че номерата ни са от Охайо и че шасито е със странна конструкция. Може да поискат да ни направят проверка. По-добре да го избегнем.

— Какво ще правиш сега?

— Ще карам край пътя, докато намеря къде да спра, след това ще ни пъхна под някакъв покрив, ако мога…

Той спря екранолета и го завъртя на място, и фаровете пробляснаха върху светлоотразителните диагонали на знак, отбелязващ страничен път. Тръгна към знака, издутата предна част на апроновата торба се прехвърли над дебел правоъгълен бетонен блок.

— Това може да свърши работа — каза, докато минаваха покрай знака. Пътят беше съвсем тесен: клони и храсти драскаха тесните странични прозорци и стържеха по бронираните стени на екранолета.

— Там има светлини — обади се Анджи и опъна напред предпазния си колан, за да се вгледа през дъжда.

Търнър различи воднистожълта светлина и сдвоени тъмни стълбове. Разсмя се.

— Бензиностанция. Останала от старата система, преди да прекарат големия път. Тук трябва да живее някой. Жалко, че не сме на бензин… — Той спусна екранолета по чакълестия склон; приближавайки се, видя, че жълтата светлина идваше от два правоъгълни прозореца. Като че ли забеляза някаква фигура да се появява на един от тях.

— Провинция. Тези момчета може да не ни се зарадват особено. — Той бръкна в парката, измъкна Смит & Уесъна от пластмасовия му кобур и го постави на седалката между краката си. Когато стигнаха на пет метра от ръждясалите бензинови колонки, той отпусна екранолета в широка локва и угаси турбината. Дъждът продължаваше да се лее по обдуханите листове ламарина, и фигура в пляскащо пончо от каки изскочи от предната врата на бензиностанцията. Той отвори страничния прозорец десетина сантиметра и надвика дъжда:

— Съжалявам че ви безпокоя. Трябваше да се махнем от пътя. Чистачките ни са скапани. Не знаехме, че сте тук долу.

Ръцете на онзи бяха скрити зад пластмасовото пончо на фона на светлината от прозорците, но беше очевидно, че държи нещо.

— Частна собственост — обади се мъжът. Дъждът течеше по лицето му.

— Нямаше как да продължим да се движим — извика Търнър. — Съжалявам, че ви обезпокоих…

Човекът отвори уста, започна да жестикулира с нещото, което държеше под пончото, и главата му експлодира. На Търнър почти му се стори, че това стана преди червената линия светлина да замахне надолу и да го докосне, дебел колкото молив лъч, подскачащ небрежно, като че ли някой си играеше с фенерче. Пръснаха червени струи, отмити мигновено от дъжда, и фигурата падна на колене и рухна напред, и изпод пончото се изплъзна омотан с жица Savage 410.

Търнър не беше усетил как се движи, но откри, че е форсирал турбината, че е завъртял лостовете към Анджи и се е измъкнал от предпазните колани.

— Кажа ли давай, карай през станцията. — След това нагоре, блъсна лоста, който отваря горния капак, с тежкия револвер в ръка. Бученето на черната Хонда го достигна в момента, когато капакът се отметна, спускаща се сянка над главите им, едва видима през падащия дъжд.

— Давай!

Натисна спусъка, преди тя да успее да ги изстреля напред през стената на старата бензиностанция, откатът блъсна лакътя му до изтръпване в покрива на екранолета. Куршумът експлодира някъде над главите им с доволен трясък; Анджи наклони машината и те се хвърлиха през дървената постройка, Търнър едва успя да вмъкне раменете и главата си обратно през капака. Нещо в къщата експлодира, сигурно бутилка пропан, и екранолетът отскочи наляво.

Анджи ги завъртя обратно, когато изскочиха през задната стена.

— Накъде? — надвика тя турбината.

Като в отговор черната Хонда се спусна, въртейки се около оста си, на двайсетина метра пред тях, и вдигна сребриста пелена от дъжд. Търнър сграбчи лостовете и те се плъзнаха напред, хвърляйки десетметрови струи от локвите, удариха малкия боен хеликоптер право в поликарбоновата кабина, и металният фюзелаж се смачка като хартия под удара. Търнър дръпна машината назад и отново връхлетя, по-бързо. Този път смазаният коптер се заби в стволовете на два мокри сиви бора и остана да лежи като някаква дългокрила муха.

— Какво стана? — каза Анджи с лице, скрито в дланите. — Какво стана?

Търнър дръпна регистрационните документи и прашните слънчеви очила от жабката във вратата пред тях, изрови фенерче и провери батериите.

— Какво стана? — повтори отново Анджи като запис. — Какво стана?

Той се измъкна обратно горе през покрива, с пистолета в едната ръка и фенерчето в другата. Дъждът беше поотслабнал. Скочи върху предницата и през бронята в дълбоките до глезен локви, и зацапа към изкривените черни ротори на Хондата.

Миришеше на изтекло самолетно гориво. Поликарбоновата кабина беше смазана като яйце. Той прицели Смит & Уесъна и включи ксеноновия фенер два пъти, два беззвучни взрива от безпощадна светлина, показали кръв и изкривени крайници под смазаната пластмаса. Изчака, след това включи фенерчето. Двама. Приближи се, държейки фенерчето далече от тялото си, стар навик. Нищо не помръдваше. Миризмата на изтекло гориво се засили още повече. След това натисна изкривения капак. Той се отвори. И двамата носеха очила за нощно виждане. Кръглото празно око на лазера сочеше право нагоре в нощта, и Търнър се протегна да докосне смачканата яка на якето от овча кожа на мъртвеца. Кръвта, покрила брадата на мъжа, изглеждаше много тъмна, почти черна в лъча на фенерчето. Беше Оуки. Завъртя лъча наляво и видя, че другият мъж, пилотът, е японец. Върна отново светлината и намери плоско черно шише до крака на Оуки. Вдигна го, пъхна го в един от джобовете на парката и претича обратно до екранолета. Въпреки дъжда оранжеви пламъци бяха започнали да лижат остатъците от бензиностанцията. Той се покатери на бронята на екранолета, оттам на корпуса, на покрива и обратно надолу през люка.

— Какво стана? — каза Анджи, като че ли той не беше излизал. — Какво стана?

Той седна на седалката си, без да се занимава с предпазните колани, форсира турбината и завъртя машината.

— Хеликоптер от Хосака. Трябва да са ни следвали. Имаха лазер. Изчакали са, докато се махнем от магистралата. Не са искали ченгетата да ни намерят там. Когато се спуснахме тук долу, решиха да се оправят с нас, но сигурно са помислили, че оня нещастник е бил наш. Или просто са очистили свидетел…

— Главата му, — каза тя с треперещ глас, — главата му…

— Лазерът. — Търнър пое обратно по страничния път. Дъждът отслабваше, почти беше спрял. — Пара. Мозъкът се изпарява и черепът се пръсва…

Анджи се преви и повърна. Търнър управляваше с една ръка, в другата беше шишето на Оуки. Измъкна капачката със зъби и отпи голяма глътка „Дива пуйка“.

Когато стигнаха до крайпътната ивица, горивото на Хондата достигна пламъците на бензиностанцията, и безформената огнена топка отново върна Търнър към спирката, светлината на ракетите, побеляващото небе, докато самолетът се измъкваше към линията Сонора.

Анджи се изправи, избърса уста с гърба на дланта си и затрепера.

— Трябва да се измъкваме оттук — каза той, поемайки отново на изток. Тя мълчеше, и Търнър погледна настрани и я видя изправена вдървено в седалката, лицето й беше празно и белтъците на очите й блестяха в слабата светлина на приборите. Беше я виждал така в спалнята на Руди, когато Сали ги беше повикала, и сега отново избликваше същият онзи език, меко, бързо дърдорене на нещо, което приличаше на туземен френски. Нямаше с какво да я запише, нямаше време, трябваше да кара…

— Успокой се — каза той, докато набираха скорост, — всичко ще бъде наред… — Зъбите й тракаха; той го чуваше през воя на турбината. Спри, помисли си той, само докато пъхнеш нещо между зъбите й, портфейла й или намотана дреха. Ръцете й дърпаха в спазми предпазните колани.

— В дома ми има болно дете. — Екранолетът замалко не изскочи от пътя, когато Търнър чу гласа, идващ от устата й, дълбок и бавен и странно желеподобен. — Чувам да се хвърлят зарове за кървавата й дреха. Много са ръцете, копаещи тази нощ гроба й, и твоя също. Врагове се молят за смъртта ти, наемнико. Молят се до изпотяване. И молитвите им са река от страх. — И след това хъркане, което вероятно трябваше да бъде смях.

Търнър рискува да погледне отново, и видя сребриста нишка слюнка да се спуска от вцепенените й устни. Дълбоките мускули на лицето й се бяха изкривили в непозната му маска.

— Кой си ти?

— Аз съм Господарят на Пътищата.

— Какво искаш?

— Това дете за мой кон, да може да се движи между градовете на хората. Добре е, че караш на изток. Заведи я в твоя град. Отново ще я яздя. И Самеди язди с теб, стрелецо. Той е вятърът, който държиш в ръцете си, но е неверен Господарят на Гробищата, нищо че му служиш добре…

Той отново се обърна и я видя как се отпуска в сбруята колани, главата й се килва и устата й е отворена.