Нулев брояч

10. АЛЕН

Уговориха се да се срещнат в бирарията на петото подниво на комплекса на Наполеон, край стъклената пирамида на Лувъра. И двамата познаваха мястото, въпреки че то нямаше някакво конкретно значение за тях. Беше го предложил Ален, и тя подозираше, че го е обмислил предварително. Беше емоционално неутрална почва: позната среда, но свободна от общи спомени. Беше декорирана в стил от началото на века: гранитни гишета, черни рамки на вратите, високи до тавана, огледални стени и онзи тип италианско обзавеждане за ресторанти от тъмна горещо пресована стомана, който можеше да произхожда от кое да е десетилетие от последните сто години. Масите бяха покрити със сиви ленени покривки с фина черна бродерия, шарката на която се повтаряше по кориците на менютата и бележниците и престилките на келнерите.

Тя беше облякла коженото палто, което беше купила в Брюксел, червена ленена блуза и нови черни дънки. Андреа се беше направила, че не забелязва изключителното внимание, с което тя се беше облякла за срещата, и след това й беше дала назаем обикновен прост наниз перли, който чудесно пасваше на червената блуза.

Влизайки, тя забеляза, че той е дошъл рано, и че масата вече е затрупана с нещата му. Носеше любимия си шал, който двамата бяха намерили заедно на битака предишната година, и изглеждаше както обикновено — раздърпан, но без ни най-малко да се безпокои от това. Парцаливото му дипломатическо куфарче беше избълвало съдържанието си върху малкия квадрат полиран гранит: бележници на спирала, непрочетен екземпляр от нашумелия през месеца роман, пакет Голоаз без филтър, кутийка кибрит, подвързаният с кожа тефтер, който тя му беше купила от Браунс.

— Мислех, че може да не дойдеш — усмихна й се той.

— И защо си мислил така? — запита тя, случаен отговор — жалък, помисли си, — маскирайки ужаса, който усещаше в момента, който най-сетне си беше позволила да усети, и който беше страх от някаква загуба на част от себе си, на воля и целенасоченост, страх от любовта, която все още усещаше. Бутна другия стол, и докато сядаше на него, пристигна сервитьорът, млад испанец в ивичеста престилка, и зачака поръчката й. Тя поиска минерална вода „Виши“.

— Нещо друго? — попита Ален. Сервитьорът се задържа за момент.

— Не, благодаря.

— Опитвам се да те намеря от няколко седмици — каза той, и тя знаеше, че това е лъжа, и въпреки това, както често й се беше случвало и преди, се учудваше дали той напълно осъзнава факта, че лъже. Андреа поддържаше тезата, че хора като Ален лъжат толкова непрекъснато, толкова страстно, че са изгубили някакво основно разграничение. Те са хора на изкуството по свой собствен начин, казваше Андреа, опитващи се да преструктурират реалността, и Новият Йерусалим наистина беше чудесно място за това, свободно от кредитни дефицити, недоволни хазяи и нуждата някой да ти плати вечерята.

— Не забелязах да се опитваш да ме намериш, когато Гнас доведе полицията — отговори тя, надявайки се, че той поне ще се намръщи, но момчешкото лице под кафявата коса, пригладена назад както обикновено с пръсти, беше спокойно както винаги.

— Съжалявам — каза той и смачка цигарата си. Тъй като беше започнала да асоциира миризмата на френски тютюн с него, Париж й изглеждаше пълен с неговия мирис, неговия призрак и следите му. — Сигурен бях, че той никога няма да разбере… хм… природата на този екземпляр. Трябва да ме разбереш: след като си признах колко голяма нужда от пари имаме, разбрах, че трябва да действам. Знаех, че ти си прекалено идеалистична. Галерията щеше да угасне при всички случаи. Ако нещата с Гнас бяха станали както беше планирано, сега щяхме да сме си пак там, и ти щеше да бъдеш щастлива. Щастлива — повтори той и извади друга цигара от пакета.

Тя можеше единствено да го гледа, усещайки нещо като учудване, и болезнено отвращение от желанието си да му повярва.

— Знаеш ли, — започна той, измъквайки клечка кибрит от червено-жълтата кутийка, — имах преди проблеми с полицията. Като бях студент. Политика, разбира се. — Той драсна клечката, остави кутийката и запали цигарата си.

— Политика — повтори тя и изведнъж се усети развеселена. — Не знаех, че и за хора като теб има партия. Направо се чудя как ли трябва да се казва.

— Марли, — каза той, понижавайки глас, както винаги, когато искаше да подчертае сила на чувствата, — ти знаеш, трябва да знаеш, че го направих заради теб. Заради нас, ако искаш. Но ти сигурно знаеш, можеш да го усетиш, Марли, че никога не бих ти навредил умишлено, че не бих те зарязал в труден момент. — На претрупаната малка масичка нямаше място за чантичката й, и тя я беше оставила в скута си; сега усещаше ноктите си дълбоко впити в дебелата мека кожа.

— Никога не би ми навредил… — Гласът й си беше нейният, изгубен и удивен, глас на дете, и изведнъж тя се усети свободна, свободна от нуждата, от желанието, свободна от страха, и всичко, което изпитваше към мъжественото лице оттатък масата беше обикновено отвращение, и можеше само да го гледа, този непознат, до когото тя беше спала една година в мъничката стая зад една много малка галерия на Рю Маконсел. Сервитьорът постави чашата й с минерална вода пред нея.

Той сигурно беше сметнал мълчанието й за начало на съгласие, и абсолютната празнота на изражението й за откритост.

— Това, което ти не разбираш — тя си спомни, че това е любимото му начало, — е че хората като Гнас съществуват в известен смисъл за да поддържат изкуството. За да поддържат нас, Марли. — И той се усмихна, като че ли се смееше сам на себе си, безгрижна и конспиративна усмивка, която я смрази. — Предполагам обаче, че трябваше да допусна, че той може да има поне здравия разум да наеме свой собствен експерт по Корнел, въпреки че моят експерт по Корнел, уверявам те, определено беше по-ерудираният от двамата…

Как точно трябваше да си тръгне? Стани, каза си тя. Обърни се. Отиди спокойно до изхода. Излез през вратата навън, в приглушения блясък на комплекса на Наполеон, където полираният мрамор покрива Рю дьо Шамп Фльори, улица от четиринадесетото столетие, за която се говори, че е била запазена предимно заради проституцията. Каквото и да е, където и да е, само излез, само се махни, веднага, махни се нанякъде, надалече от него, върви на сляпо и изчезни в указанията на справочника по Париж, който беше научила, когато беше дошла тук за пръв път.

— Но сега ти виждаш, — продължаваше да говори той, — че нещата са се наредили за наше добро. Често става така, нали? — Отново усмивката, но този път тя беше момчешка, с намек на желание, и някак си ужасяващо по-интимна. — Изгубихме галерията, но ти намери работа, Марли. Имаш неща за вършене, и то интересни, а аз имам връзките, които ти са нужни, Марли. Познавам хората, които е необходимо да срещнеш, за да намериш твоя майстор.

— Моят майстор? — Тя прикри внезапното си объркване с глътка Виши.

Той отвори очукания си куфар и измъкна оттам нещо плоско, обикновена отразяваща холограма. Тя я взе, благодарна, че има къде да дене ръцете си, и видя, че това е случайна снимка на кутията, която беше видяла във Вирековия конструкт на Барселона. Някой я държеше. Мъжки ръце, не тези на Ален, на пръста на едната от тях имаше пръстен с печат от някакъв тъмен метал. Фонът се губеше. Само кутията и ръцете.

— Ален, — каза тя, — откъде си взел това? — Погледът й срещна кафявите очи, пълни с ужасяващ детински триумф.

— Ако някой иска да го разбере, ще му струва доста нещо. — Той угаси цигарата си и се изправи. — Извини ме. — Отдалечи се в посока към тоалетните. Когато изчезна зад огледалата и колоните от черна стомана, тя остави холограмата, протегна се през масата и отметна капака на куфарчето. Вътре нямаше нищо, само синя еластична лента и няколко трошички тютюн.

— Да ви донеса ли още нещо? Може би още Виши? — Сервитьорът стоеше до нея.

Тя погледна към него, и внезапно усети чувството, че нещо й е познато. Слабото тъмно лице…

— Той носи предавател — каза сервитьорът. — Също така е и въоръжен. Аз бях разносвачът на пратки от Брюксел. Дай му каквото иска. Помни, че парите не означават нищо за теб. — Той взе чашата й и я сложи внимателно на подноса. — И те най-вероятно ще го убият.

Ален се усмихваше, когато се върна.

— А сега, скъпа, — протегна се към цигарите той, — можем вече да обсъждаме бизнеса.

Марли също се усмихна и кимна.