Нулев брояч

26. СКАНДАЛА

— Знаеш ли, — каза Рез, висейки надолу с главата пред Марли, — изобщо не ми влиза в работата, но дали някой ще те очаква, когато пристигнем? Имам предвид, че ще те откарам дотам с гаранция, и ако не можеш да влезеш, ще те върна обратно до терминала на JAL. Но ако никой не те чака, не знам колко дълго ще ми се ще да вися наоколо. Това място е отпадък, и по такива се е навъдил разен шантав народ. — Рез — или Тереза, както разбра Марли от покритото с найлон свидетелство за пилот, прикрепено към пулта на Сладката Джейн — беше свалила брезентовото си яке за по време на пътуването.

Марли, замаяна от набора дермове, които Рез беше лепнала на китката й, за да контрира конвулсивното гадене на космическия адаптационен синдром, гледаше към татуираната роза. Беше изпълнена в японски стил, стотици години стар, и Марли замаяно реши, че я харесва. Че всъщност й харесва Тереза, която беше едновременно твърда и с нещо детинско в нея и загрижена за странната си пътничка. Рез беше харесала коженото й яке и чантичката й, преди да ги опакова в някаква стегната найлонова мрежа, вече натъпкана с касети, печатани книги и непрани дрехи.

— Не знам — успя да промърмори Марли. — Просто трябва да пробвам да вляза…

— Знаеш ли какво е това, сестричко? — Рез нагласяваше г-мрежата около раменете и подмишниците на Марли.

— Кое? — премига Марли.

— Мястото, където отиваме. То е част от старите конструкции на Тесие-Ашпул. Било е някога компютрите с главната им корпоративна памет…

— Чувала съм за тях — каза Марли, затваряйки очи. — Андреа ми каза…

— Разбира се, всеки ги е чувал — някога държаха целеничка Свободната станция. Даже я построили. След това оголили циците и я продали. Отрязали си жилището от вретеното и го извлекли на друга орбита, само че преди това забърсали компютрите, откълцали ги и ги продали на боклукчия. Той никога не си мръднал пръста за тях. Не съм чула някой да се разполага там, но тук наоколо живееш както завариш… Предполагам, че това важи за навсякъде, де. Като например разправят, че леди Джейн, дъщерята на стария Ашпул, все още си живее в старото им място, окончателно превъртяла. — Тя подръпна професионално г-мрежата за последен път. — Окей. Просто се отпусни. Ще дам повечко газ на Джейн за двайсет минути, но пък ще стигнем бързо, за което предполагам че плащаш…

И Марли се плъзна обратно в някакъв пейзаж, изграден изцяло от кутии, огромни дървени Корнелови конструкции, в които материалните остатъци от любови и памет бяха изложени зад размазани от дъжда прашни стъкла, и фигурата на мистериозния им автор бягаше пред нея надолу по улици, павирани с мозайка от човешки зъби, и парижките ботуши на Марли тракаха сляпо по символи, очертани с матови златни коронки. Авторът беше мъж и носеше зеленото яке на Ален, и се боеше от нея повече от всичко на света. „Съжалявам“, викаше тя, тичайки след него. „Съжалявам…“

— Да, Тереза Лоренц, Сладката Джейн. Кодовете ли искате? Какво? Да, с гаранция сме пирати. Аз съм примерно Капитан шибания Хук… Скив, Джак, дай да ти дам кодовете, можеш да ги провериш… Казах вече, возя пътник. Моля за разрешение, и там по дяволите по-нататък… Марли Незнамсикаква, говори на френски насън…

Клепачите на Марли премигаха и се отвориха. Рез висеше в мрежата пред нея, и всяко мускулче по гърба й беше прецизно очертано.

— Ей, — каза Рез и се завъртя в мрежата. — Съжалявам. Разръчках ги за теб, но нещо не звучат много ентусиазирано. Религиозна ли си?

— Не — каза обърканата Марли.

Рез направи физиономия.

— Добре. Надявам се тогава да можеш да прихванеш нещо от тези идиотщини. — Тя се измъкна от мрежата и направи стегнато задно салто, което я доведе на сантиметри от лицето на Марли. От ръката й се проточваше към пулта оптична лента, и Марли за пръв път забеляза деликатния небесносин куплунг, вживен на нивото на кожата на китката на момичето. Тя мушна конусчето на говорителче в дясното ухо на Марли и нагласи прозрачната тръбичка за микрофон, излизаща от него.

— Нямаш право да смущаваш покоя ни тук — каза мъжки глас. — Нашата работа е работата на Бога, и единствено ние сме виждали истинското Му лице!

— Ало? Ало, чувате ли ме? Името ми е Марли Крушкова, и имам спешна работа при вас. Или при някого на тези координати. Работата е свързана с една поредица от кутии, с колажи. Авторът на тези кутии е може би в огромна опасност! Трябва да го видя!

— Опасност? — Мъжът се изкашля. — Единствено Бог решава съдбата човешка. Ние тук сме свободни от страха. Но не сме и глупаци…

— Моля ви, изслушайте ме. Нае ме Йозеф Вирек, за да намеря автора на тези кутии. Но сега съм дошла, за да ви предупредя. Вирек знае, че сте тук, и агентите му ще ме последват…

Рез я гледаше втренчено.

— Трябва да ме пуснете да вляза! Ще ви кажа още…

— Вирек? — Последва дълга пауза от статични шумове. — Йозеф Вирек?

— Да, същият — каза Марли. — Виждали сте му сто пъти изображението, заедно с английския крал… Моля ви, моля ви…

— Дай ми твоя пилот — каза гласът, и надутостта и истерията изчезнаха, заменени от нещо, което харесваше на Марли още по-малко.

— Резервен е — каза Рез, отщраквайки огледалния шлем от червения комбинезон. — Мога да си го позволя, ти ми плати достатъчно…

— Не, — протестира Марли, — наистина, няма нужда… Аз… — Тя поклати глава. Рез разкопчаваше скобите при кръста на скафандъра.

— Не можеш да влезеш в нещо като това без костюм — каза тя. — Не знаеш какво представлява атмосферата им. Не знаеш дали изобщо имат атмосфера! И всякакви ми ти там бактерии, спори… Какво значение има? — Тя свали сребристия шлем.

— Имам клаустрофобия!

— Ох… — Рез я зяпна. — Чувала съм го това. Значи, че те е страх да бъдеш вътре в разни неща? — Тя изглеждаше искрено любопитна.

— Да, в малки неща.

— Като Сладката Джейн?

— Да, но… — Марли огледа претъпканата кабина, борейки се с паниката. — Това мога да го издържа, но не и шлема. — Тя потрепера.

— Добре, ще действаме така. Влизаш в костюма, но не слагаш шлема. Ще те науча как да го поставиш. Таф ли си? Иначе нито крачка навън от кораба ми. — Устата й беше тънка права линия.

— Да, — каза Марли, — да…

— Ето го преходникът — каза Рез. — Шлюз до шлюз сме. Този капак се отваря, влизаш вътре, аз го затварям. След това отварям другата страна. След това си в каквото минава за атмосфера там вътре. Убедена ли си, че не искаш да сложиш шлема?

— Да — каза Марли, гледайки надолу към шлема, който държеше с червените ръкавици на скафандъра, към бледото си отражение в огледалното лицево стъкло.

Рез леко цъкна с език.

— Животът ти си е твой. Ако искаш да се върнеш, накарай ги да пратят съобщение през терминала на JAL за Сладката Джейн.

Марли се отблъсна тромаво и полетя напред към шлюза, не по-голям от изправен ковчег. Гръдната плоча на червения скафандър се удари силно във външния люк, и тя чу вътрешната да се затваря със съскане зад нея. Над главата й светна лампа, и тя си припомни за лампичките в хладилниците.

— Довиждане, Тереза.

Нищо в отговор. Беше сама заедно с биенето на сърцето си.

След това външният капак на Сладката Джейн се отвори. Леката разлика в налягането беше достатъчна, за да я бутне в мрака отпред, който миришеше старо и тъжно човешки, миризма като на отдавна изоставена килия. Въздухът беше плътен и нечисто влажен и, все още премятайки се, тя видя капака на Сладката Джейн да се затваря зад нея. Лъч светлина блесна край нея, залюля се, завъртя се и я откри да се премята.

— Светлина, — избоботи грубо някой, — светлина за нашата гостенка, Джонс! — Беше гласът, който беше чула в слушалката. Той звънеше странно в желязната огромност на това място, в кухотата, която тя усещаше наоколо, и след това се чу стържещ звук и светна далечен ярък син пръстен, показвайки й отдалечената извивка на стена или корпус от стомана и разтопена лунна скала. Повърхността беше разчертана и издълбана от прецизно изрязани канали и вдлъбнатини, където някога е било инсталирано някакво оборудване. В някои от по-дълбоките изрези все още висяха залепени дрипави парцали кафяв уплътнителен стиропор, други се губеха в мъртвочерна сянка… — По добре й пусни връв, Джонс, преди да си е счупила главата…

Нещо удари рамото на костюма й с влажно млясване, и тя обърна глава и видя розова буца пластмаса, свързана с тънка розова линия, която се изпъна, докато тя я гледаше, и я завъртя. Древното катедрално пространство се изпълни с воя на някакъв двигател, и малко по малко те я изтеглиха навътре.

— Доста дълго ви отне — каза гласът. — Чудех се кой ли ще е първи, и се оказа Вирек… Мамон… След това те я уловиха и завъртяха. Почти щеше да изгуби шлема: той беше започнал да отплува, но един от тях го бутна обратно в ръцете й. Чантичката й, с ботушите и якето вътре в нея, се понесе по своя собствена дъга и я удари отстрани по главата.

— Кой сте вие? — запита тя.

— Лъдгейт! — изръмжа старецът. — Уигън Лъдгейт, както добре знаеш. Кого още те е изпратил той да съблазниш? — Покритото му с белези и петна лице беше гладко избръснато, но сивата му, неподстригана коса плуваше свободно, водорасло във вълна застоял въздух.

— Извинявам се, — каза тя, — не съм дошла, за да ви съблазнявам. Вече не работя за Вирек. Дойдох тук, защото… Имам предвид, че изобщо не съм сигурна защо точно дойдох тук, като начало, но по свой начин разбрах, че майсторът, който прави тези кутии, е в опасност. Защото тук има нещо друго, Вирек мисли, че има нещо друго, което ще освободи него, Вирек, от раковете му… — Думите й заглъхнаха в тишина пред почти осезаемата лудост, която се излъчваше от Уигън Лъдгейт, и тя забеляза, че той носи пластмасовите остатъци от стар работен скафандър с евтини метални разпятия, залепени с епоксид като огърлица около оксидираната стомана на пръстена на шлема. Лицето му беше много близко. Тя усещаше миризмата на развалените му зъби.

— Кутиите! — Мънички капчици слюнка се откъсваха от устните му, подчинявайки се на елегантните закони на Нютоновата физика. — Ти, блуднице! Те са от ръката на Бога!

— Спокойно, Лъд, — каза втори глас, — плашиш жената. Спокойно, мадам, просто старият Лъд няма кой знае колко посетители. Здравата се увлича, виждаш, ама иначе е просто дърт безвреден изрод… — Тя обърна глава и срещна спокойния поглед на чифт сини големи очи върху съвсем младо лице.

— Аз съм Джонс — каза той. — Също живея тук.

Уигън Лъдгейт отметна назад глава и зави, и звукът бясно запрепуска между стените от метал и камък.

— Повечето време, скиваш ли, — говореше Джонс, докато Марли се придръпваше след него по въже с възли, изпънато по дължината на коридор, който като че ли нямаше край, — е кротичък. Слуша си гласовете, скиваш ли. Говори си сам, или може би на гласовете, де да го знам, и после нещо го святва и е като сега… — Той спря да говори, и тя все още можеше да чуе слабите ехота на воя на Лъдгейт отзад. — Сигурно мислиш че е жестоко да фана да го зарежа така, ама е най-доброто, наистина. Скоро ще капне. Огладнява. След това идва да ме търси. Иска да подпъхне нещо, скиваш ли.

— Австралиец ли сте? — запита тя.

— Ню Мелбърн. По-точно бях, преди да изкатеря кладенеца…

— Извинявайте, че ви питам, но защо сте тук? В това… това… Какво е то?

Момчето се разсмя.

— Най-често му викам Мястото. Лъд му вика кво ли не, най-вече Кралството. Мисли, че е намерил Господа. Да речем, че наистина го е намерил, ако го гледаш по тоя начин. Докъдето стоплям, бил е някакъв пултов шантиклер преди да изкатери кладенеца. Де да знам как е стигнал тук, ама му харесва на горкото копеле… Аз пък стигнах дотук с бягане, разбираш? Малко проблеми другаде, не ми се разправят подробности, и си дигнах гъза оттам. Качих се тук — това само си е дълга история — и гледам тук откачения Лъдгейт мре от глад. Имаше си някакъв сорт бизнес, продаваше неща, които е оглозгал оттук-оттам, плюс тея кутии, дето ги търсиш, ама вече беше прекалено яко изкукуригал. Идват му купувачите примерно три пъти годишно, той ги отпраща. Хубаво де, рекох си, скривалището тук е същата стока като насекъде, и се фанах да му помагам. Туйто историята.

— Можете ли да ме отведете при майстора? Тук ли е той? Много е спешно…

— Ша те откарам, не бой се. Само че това място не е било правено за хора, имам предвид да се мотат из него, така че си е бая път… Не ми се вярва да тръгне занекъде. Не гарантирам че ще направи кутия за теб. Наистина ли бачкаш за Вирек? Прословутото дърто богато лайно от екрана? Не беше ли шваба?

— Работих известно време — каза тя. — Колкото до националността, бих казала, че хер Вирек е единственият гражданин на една нация, състояща се изцяло от хер Вирек…

— Стоплям кво ти е на акъла — каза весело Джонс. — Сичките тия стари шибаняци са един дол дренки, докъдето го виждам, макар че пада много повече майтап от т’ва да гледаш някое скапано дзайбацу… Дзайбацутата не свършват по осран начин, скиваш ли? Земи дъртия Ашпул — бил ми е сънародник — дето го построил това; викат че собствената му дъщеря му клъцнала гръцмуля, а сега тя е на същото дередже като стария Лъд, заровена някъде из семейния им замък. Мястото е било част от него, скиваш ли.

— Рез… Имам предвид пилотът ми. Разказваше нещо подобно. И една моя приятелка в Париж също споменаваше за Тесие-Ашпул наскоро… Кланът им в упадък ли е?

— Упадък? Господи! Направо са в канала, ако питаш мене. Помисли си. Ние двамата, аз и ти, пълзим през това дето е било някога корпоративните им компютри с данни. Някакъв пакистански търговец го купил: черупката е екстра, и в схемите има бая златце, ама не е толкова евтино да го извлекат, както някои си мислят… И оттогава то все си виси тук, и старият Лъд му прави компания, и то на него. Докато дойдох, и това ми ти. Някой ден сигурно ще се изръсят екипажи от Пакистан и ще фанат да режат… Майтап е обаче колко много от него кат’ да бачка, поне от време на време. Чух от тоя дето ме докара тук, че Т-А забърсали паметта на машините преди да го отрежат…

— Но мислите, че все още работят?

— Господи, да. Горе-долу като Лъд, ако на т’ва му викаш работа. К’во мислиш че е твоят майстор на кутии?

— Какво знаете за Биолаборатории Маас?

— Каква мас?

— Маас. Правят биочипове…

— А, да. Те. Ами това е всичко, дето знам за тях.

— Лъдгейт говори ли за тях?

— Може и да говори. Зор ще е да кажа, кат’ се знам колко го слушам. Лъд говори к’во ли не…