Нулев брояч

13. С ДВЕ РЪЦЕ

— Можеш ли да ми го извъртиш това още веднъж? — запита Боби с уста, пълна с ориз и яйца. — Мислех, че каза, че това не е религия.

Бийвър махна рамките си за очила и погледна по дължината на едната от дръжките.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че няма смисъл да си даваш зор да се чудиш религия ли е, или не. То е просто структура. Дай да обсъдим някои неща, които стават, иначе може да нямаме думите за това, концепциите…

— Но ти говориш като че ли тези, как ги рече, лоата, са…

— Лоа — поправи го Бийвър и пусна рамките на масата. Въздъхна, изрови една от китайските цигари от пакета на Две за ден, и я запали с оловната запалка-череп. — Множественото число е същото като единичното. — Той дръпна дълбоко и издуха двойна струя дим през извитите си ноздри. — Като кажеш религия, за какво точно си мислиш?

— Ами например сестрата на майка ми, тя е сциентоложка, наистина ортодоксална, разбираш? А срещу нас през коридора живее една жена, дето е католичка. Моята старица, — той спря, храната беше станала безвкусна в устата му, — тя понякога лепеше разни холограми в стаята ми, Исус или Хабърд или там разни. Предполагам, че мисля за това.

— Вуду не е като тях — каза Бийвър. — То не се занимава с въпросите на спасението и трансцедентността. То се занимава с това да върши работа. Възприемаш ли? В нашата система има много богове, духове. Части от едно голямо семейство, с всички възможни достойнства и пороци. Има ритуална традиция за общо явяване, разбираш? Вуду казва: да, определено има Бог, Гран Мет, само че Той е голям, твърде голям и твърде далече, за да Му пука дали задникът ти е гол и дали няма да те заколят. Хайде, човече, знаеш как работи това, то е улична религия, дошла от място на дъното на мизерията преди сто милиона години. Вуду е като улицата. Ако някой нарк бастиса сестра ти, ти не ходиш да правиш палаткови лагери пред стълбите на Якудза, нали? Хич даже. Вместо това отиваш при някой, който може да направи нещо. Ясно ли е?

Боби кимна, дъвчейки замислено. Още един дерм и две чаши червено вино бяха помогнали доста, и едрият мъж беше отмъкнал Две за ден на разходка между дърветата и флуоресцентните световоди, оставяйки Боби при Бийвър. След това Джаки беше пристигнала, цялата само усмивка, с голяма чаша от тая манджа с ориз и яйца, която беше доста прилична, и докато я оставяше на масата пред него, беше притиснала едната от гърдите си до рамото му.

— И така, — продължи Бийвър, — занимаваме се с това да си вършим работата. Ако искаш, занимаваме се със системи. И ти също, или поне искаш да е така, иначе нямаше да бъдеш жокей и нямаше да имаш прякор, нали? — Той изстреля остатъка от цигарата в измазана с отпечатъци от пръсти чаша, наполовина пълна с червено вино. — Изглежда, че Две за ден се е готвел да слезе долу за сериозно парти, точно когато лайното е улучило вентилатора.

— И кое е лайното? — попита Боби и избърса устата с обратното на ръката си.

— Ти — каза Бийвър и се намръщи. — Не че нещо от всичко това е твоя грешка, де. Въпреки че Две за ден се мъчи да изкара работата за точно такава.

— Наистина ли? Той изглежда доста напрегнат. И доста гаден.

— Точно така. Позна. Напрегнат. Че да не кажа изплашен до посиране.

— Това пък от кой зор?

— Ами, виждаш ли, нещата около Две за ден не са точно каквито изглеждат. Имам предвид че да, той наистина прави гадостта, която го знаеш да прави, продава на черно още горещ софтуер на касперите, пардон, — той се ухили, — долу в Баритаун, но мишена номер едно, имам предвид истинската му амбиция, е другаде. — Бийвър взе една изсъхнала соленка, изгледа я с очевидно подозрение и я запрати над масата към дърветата. — Работата му е, ако ме разбираш, да рови наоколо за някоя и друга двойка тежки унгани от Агломерата.

Боби кимна неразбиращо.

— Типове, които сервират и с двете ръце.

— Тук те изпуснах.

— Говорим тук за професионалното жречество, ако желаеш да го наречеш така. Иначе просто си представи две важни клечки — и пултови жокеи, между другото — на които бизнесът им е да вършат разни работи за други хора. „Да сервира и с двете ръце“ е един наш израз, значи нещо като да работи откъм и двата края. Белия и черния, разбираш?

Боби преглътна и поклати глава.

— Магьосници — каза Бийвър. — Добре, забрави. Лоши типове, големи пари, това е всичко, което трябва да знаеш. Две за ден работи като момче за това-онова за тези хора. Понякога той намира нещо, което може да ги заинтересува, прехвърля им го, получава някоя и друга услуга за това. Понякога получава дузина услуги в повече, и може те да му прехвърлят нещичко. Но позицията не е същата, разбираш? Да кажем, че намират нещо, което може би има потенциал, но ги плаши. Такива образи са малко консервативни, ако загряваш. Не? Добре, ще го загрееш.

Боби кимна.

— Типът софтуер, който някой като теб би наел от Две за ден, не струва нищо. Имам предвид, че ще работи, но няма да е нищо, на което някой от големите изобщо би обърнал внимание. Гледал си много филми за жокеи, нали? Е, добре, това, което показват по тях за такива неща е нищо, сравнено с това, което наистина едър оператор може да предложи. Особено когато се опре до ледотрошачи. Мощните ледотрошачи са малко плъзгава работа, дори за важните клечки. Знаеш ли защо? Защото ледът, наистина твърдият, стените около всяка голяма банка за данни в мрежата, винаги е произведен от ИИ, някой изкуствен интелект. Нищо друго не е достатъчно бързо, за да тъче добър лед и постоянно да го променя и надстройва. Така че когато на черния пазар се появи наистина як ледотрошач, тук вече играят и доста неизвестни фактори. Например, като за начало, откъде е дошъл този продукт? В девет от десет случая той идва от ИИ, а ИИ-тата постоянно ги следят, главно Тюринговите ченгета, за да са сигурни, че онези няма да станат прекалено умни. Така че може Тюринговата машина да ти се лепне на задника, понеже е възможно някъде някой ИИ да иска да си попълни частната банкова сметка. Някои ИИ имат гражданство, нали? Друго нещо, за което трябва да следиш, е че е възможно това да е военен ледотрошач, и такъв също влачи гадни куки подире си, или пък да се е изнизал от клона за индустриален шпионаж на някое дзайбацу, и това също не е много хубаво. Смилаш ли я тая гадост, Боби?

Боби кимна. Имаше чувството, че през целия си живот е чакал Бийвър да дойде и да му обясни машинариите на света, за чието съществуване той преди само е подозирал.

— И все пак, един ледотрошач, който наистина реже здраво, струва мега, имам предвид beaucoup. И така, ако си на пазара г-н Не-кой-да-е, и някой ти предложи такова нещо, ти може да не искаш да го пратиш по дяволите. И тогава го купуваш. Купуваш го, без да се чуе нито гък наоколо, но не го включваш, не. Какво правиш с него? Занасяш си го у вас и хващаш техника си да го префасонира така, че да изглежда най-обикновено. Например го вкарваш във формат като този — той потупа купчината софтуер пред него — и, както обикновено го даваш на своето момче за поръчки, което ти дължи някоя и друга услуга…

— Чакай малко — прекъсна го Боби. — Нещо не ми харесва…

— Добре. Това означава, че почваш да загряваш, или поне че почваш да загряваш повече от преди. Дават го те на твоя познат ’уераджия, мистър Две за ден, и му разказват за проблема си. „Хей, ас,“ казват му те, „искаме да пробваме как бачка тая щуротия, пусни я веднъж пробно ти, щото ние не сме луди да го правим. Проблемът си е твой, момчето ми.“ И когато нещата станат така, какво ще направи Две за ден с това? Той ли ще го включи? Няма начин. Забрави. Той просто прави същата гадост, която големите клечки са направили с него, с тая разлика, че дори не си дава труда да предупреди типа, с който ще я направи. Това, което той прави, е да си избере някоя база в Средния запад, пълна догоре с програми за укриване на данъци и работни схеми за пералните за йени за някой публичен дом в Канзас Сити, и всички, които не са паднали преди една минута от дървото знаят, че тая проклетия е до ушите в лед, черен лед, абсолютно летални програми за обратна връзка. Нито в Агломерата, нито извън него има жокей, който би се ровичкал из такава база; първо, защото тя направо плува в защити; второ, защото това вътре е от някаква стойност единствено за финансовите ченгета, и те сигурно вече са се лепнали за собственика.

— Хей, — каза Боби, — дай да си го кажем направо…

— Казвам ти го направо, бяло момче! Подбрал е тази база, след това е прегледал списъка си от хотдогаджии, амбициозни пънкове от цял Баритаун, уилсъни, достатъчно глупави, за да пуснат програма, която никога преди това не са виждали, срещу база, която някой майтапчия като Две за ден им е подбрал и им е казал, че е лесна плячка. И кого ще подбере той? Избира някой нов в играта, я, някой, който не знае дори къде живее Две за ден, няма дори телефона му, и казва: ела, мой човек, занеси си това в къщи, изкарай някоя пара, измъкнеш ли нещо свястно, ще го пробутаме на черно! — Очите на Бийвър бяха разширени; той не се усмихваше. — Прилича ли ти това на някого, когото познаваш, човече? Или май искаш да не се занимаваш със загубеняци?

— Имаш предвид, че той е знаел, че ще бъда убит, ако пробвам тази база?

— Не, Боби, но е знаел, че има такава възможност, ако софтуерът не работи. Това, което е искал най-вече, е да гледа как опитваш. Което дори не се е погрижил да направи сам, просто оставил двама жокеи да наблюдават. Би могло да станат няколко различни неща. Например, ако този ледотрошач се беше справил с черния лед, ти щеше да влезеш вътре, да намериш куп числа, които нямат капка значение за теб, и щеше да се измъкнеш обратно, може би без да оставиш изобщо следа. Добре, идваш тогава значи обратно при Леон и казваш на Две за ден, че е подбрал не каквито трябва данни. О, той с гаранция щеше да се съдере да се извинява, и ти щеше да получиш нова цел и нов ледотрошач, а той щеше да закара първия обратно в Агломерата и щеше да каже, че всичко му е наред. И между другото щеше да хвърля по едно оченце към теб, просто да следи как си със здравето, и да гледа дали някой няма да дойде за ледотрошача, за който може да се е разбрало, че е бил използван. Другият начин, по който нещата можеха да станат, е по този, по който почти станаха, в ледотрошача да е имало някаква гавра, ледът да те беше изпържил до смърт, и един от тези двамата жокеи щеше да трябва да разбива дома на майка ти, и да измъкне тоя софтуер обратно, преди някой да е намерил тялото ти.

— Не разбирам, Бийвър, всичко това е прекалено гадно, за…

— Гадно, задника ми. Животът е гаден. Имам предвид, че говорим за бизнес, разбираш? — Бийвър го изгледа малко безмилостно. Рамките на очилата се бяха плъзнали надолу по слабичкия му нос. Той беше по-светлокож от Две за ден и едрия мъж, с цвета на кафе с мъничко сметана, и челото му беше високо и гладко под късо подстриганата черна коса. Под робата си от акулова кожа той изглеждаше кльощав, и Боби нямаше чувството, че той е истинска заплаха. — Проблемът ни обаче, причината да сме тук, причината ти да си тук, е да разберем какво е станало. А то е нещо различно.

— Ти имаш предвид, че той ме е сложил за примамка, че Две за ден ме е подложил за да отиде моя задник? — Боби все още седеше в стола-количка от родилния дом „Света Мария“, въпреки че вече нямаше чувството, че му е нужен. — И че той я е омазал здравата пред тия образи, тежкарите от Агломерата?

— Точно така.

— И затова той действа така, като че ли не му пука на оная работа, или ме е вписал за изкормяне, така ли? Щото си е изкарал акъла?

Бийвър кимна.

— И, — продължи Боби, внезапно разбирайки какво е издънило яко Две за ден, и защо той е изплашен, — това е защото аз си вдигнах задника, там на Голямата Площадка, и тия шибани Чворове ме скасапиха заради дека ми? — Той се наведе напред, зарадван от факта, че е свързал нещата. — И тези типове май се очертава да го очистят или нещо от сорта, ако той не им го върне обратно, нали?

— Май гледаш доста филми, — каза Бийвър, — но идеята определено е нещо подобно.

— Аха. — Боби се облегна назад в стола и вдигна босите си крака на ръба на масата. — Добре де, Бийвър, кои са тези типове? Кви ги рече, хам-хуми? Магьосници, дето им викаш? Какво, по дяволите, трябва да значи това?

— Ами, Боби, — каза Бийвър, — аз съм единият, а онзи, едрият приятел — можеш да му викаш Лукас — е другият.

— Сигурно вече си виждал такъв — каза Бийвър, когато мъжът, който той нарече Лукас, сложи на масата прожекционен резервоар, разчиствайки методично място за него.

— В училище — каза Боби.

— На училище ли ходиш, приятелче? — изсъска Две за ден. — Що не си стоя там, да ти го начукам? — Той палеше цигара от цигара, откакто се върнаха с Лукас, и изглеждаше в още по-лоша форма, отколкото преди.

— Млъквай, Две за ден — каза Бийвър. — Малко образование може да ти е от полза.

— Там използваха такъв, за да ни показват как се действа в мрежата, как се прави заявка в библиотеката за печатни книги, такива работи…

— Добре тогава — каза Лукас, изправи се и бръсна несъществуващия прах от големите си розови длани, — използвал ли си го някога за това, да вземаш напечатани книги? — Той беше махнал безупречно чистото си черно сако; идеално бялата му риза беше пресечена от чифт тънички тиранти с цвят на тъмно бордо, и беше разхлабил възела на простата си черна вратовръзка.

— Не чета много добре — каза Боби. — Имам предвид, че мога, но си е зор. Иначе да, правил съм го. Гледал съм някои истински стари книги за мрежата и такива работи.

— Предполагах, че си — каза Лукас, включвайки някакъв малък кибердек в пулта, образуващ основата на резервоара. — Нулев Брояч. Прекъсване по нулев брояч. Стар програмистки лаф. — Той предаде дека на Бийвър, който започна да трака команди по него.

В обема на резервоара започнаха да се появяват сложни геометрични форми, подравнени по почти невидимите равнини на тримерна мрежа. Бийвър очертаваше киберпространствените координати на Баритаун, забеляза Боби.

— Да кажем, че ти си тази синя пирамида, Боби. Ето те… — Една синя пирамида запулсира меко точно в центъра на резервоара. — Сега ще ти покажем какво са видели жокеите на Две за ден, тези, дето са те наблюдавали. От този момент гледаш запис. — Пунктирана линия синя светлина се показа от пирамидата и образува линия. Боби гледаше, виждайки се сам във всекидневната на майка си, Оно-Сендаят в скута му, завесите дръпнати, пръстите му се движат по кибердека.

— Ледотрошачът се придвижва — каза Бийвър. Линията сини точки достигна стената на резервоара. Бийвър тракна по кибердека, и координатите се промениха. Ново подреждане на геометрични форми замени старото. Боби разпозна групата оранжеви правоъгълници в центъра на мрежата.

— Ето я — каза той.

Синята линия се показа от ръба на резервоара и се насочи към оранжевата база. Когато я наближи, слаби оттенъци на призрачно оранжево премигаха по правоъгълниците, местейки се и стробирайки.

— Можеш още оттук да забележиш, че нещо не е наред — каза Лукас. — Това е техният лед, и той вече те е надушил. Бройка те още преди да си го докоснал.

Когато линията сини точки опря в движещите се оранжеви оттенъци, тя беше обвита от полупрозрачна оранжева тръба с диаметър, малко по-голям от дебелината й. Тръбата започна да се удължава, движейки се обратно по линията, докато не стигна до ръба на резервоара.

— Междувременно, — каза Бийвър, — в къщи, в Баритаун… — Той отново тракна по дека и синята пирамида на Боби се появи в центъра. Боби гледаше как оранжевата тръба се появява от стената на проекционния резервоар, все още проследявайки синята нишка, и плавно се приближава до пирамидата. — Сега, в този момент, ти предстоеше да започнеш едно доста сериозно умиране, жокей. — Тръбата достигна пирамидата, и оранжеви триъгълници се надигнаха, обвиха я и я запечатаха. Бийвър спря изображението.

— И сега, — каза Лукас, — когато наемните помагачи на Две за ден, които са просто двама опитни и хладнокръвни пултови жокеи, когато те видяха каквото ти предстои да видиш, решиха, че декът им е поел пътя към голямата ремонтна работилница на небето. Бидейки профи, имаха резервен дек. Когато го включиха, видяха пак същото. И на този етап те решиха да телефонират на работодателя си, Г-н Две за ден, който, както разбираме от цялата тази каша, се е готвел да си урежда парти…

— Човече, — обади се Две за ден, и в гласа му имаше истерия, — казах ти, чакаха ме клиенти, които се нуждаеха от развлечение. Платих на тези момчета да гледат, те гледаха, и ми звъннаха. Аз звъннах на вас. Какво, по дяволите, искате от мен!

— Собствеността ни — каза меко Бийвър. — Сега гледай това много внимателно. Тая гадост ние я наричаме аномален феномен, без майтап… — Той отново тракна по дека, пускайки записа.

Течни цветя от млечно бяло разцъфнаха на пода на резервоара; навеждайки се напред, Боби видя, че те са съставени от хиляди миниатюрни сфери или мехурчета, и след това се подредиха перфектно по кубовете на мрежата и се сляха, образувайки разширена нагоре, асиметрична структура, нещо като правоъгълна гъба. Повърхностите, фасетите й бяха безупречно бели и празни. Изображението в резервоара беше не по-голямо от дланта на Боби, но за всеки, включил се с кибердек би изглеждало огромно. От нещото се разгънаха чифт рога, те се удължиха, извиха, превърнаха се в щипки, които се извиха и захапаха пирамидата. Той видя как върховете им потъват плавно през блестящия оранжев вражески лед.

— Тя каза: „Какво правиш?“ — чу се той да казва. — След това ме попита защо те правят това, защо ми причиняват това, защо ме убиват…

— А, — каза спокойно Бийвър, — ето че стигаме донякъде.

Не знаеше къде отиват, но се радваше да стане от този стол. Бийвър се наведе, за да избегне увиснала косо флуоресцентна тръба, окачена за двата края на спирална нишка. Боби го последва и почти се подхлъзна в покрита със зелено локвичка. Встрани от разчистеното място на Две за ден въздухът изглеждаше по-плътен. Усещаше се парников мирис на влажни и растящи неща.

— Ето какво стана — каза Бийвър. — Две за ден изпрати няколко приятели да минат към Ковина Конкурс, но ти беше изчезнал. И декът ти също.

— Добре, — каза Боби, — не виждам тогава къде точно е неговата грешка. Имам предвид, че ако не бях изчезнал от при Леон — а аз търсех Две за ден, търсех дори начин да се кача тук горе — тогава той щеше да ме намери, нали? — Бийвър спря, за да се порадва на листнато стъбло цъфтящ коноп, и протегна тънкия си кафяв показалец, за да погали леко бледите, безцветни цветове.

— Вярно е, — каза той, — но това е въпрос на бизнес. Той трябваше да прати някого да наблюдава жилището ти по време на акцията, за да е сигурен, че нито ти, нито софтуерът ще предприемете непредвидени разходки.

— Добре де, той е пратил Риа и Джаки долу при Леон, защото ги видях там. — Боби бръкна в яката на черната си пижама и почеса затворената рана, която минаваше през гърдите и стомаха му. След това си спомни за стоножката, която Пай беше използвал като шев, и бързо си дръпна ръката. Раната сърбеше, права линия от сърбеж, но той не искаше да я докосва.

— Не. Джаки и Риа са наши. Джаки е мамбо, жрица, кон на Данбала. — Бийвър продължи да върви напред. Боби подозираше, че той избира някакъв определен път или следа през оплетената хидропонна гора, въпреки че той като че ли нямаше някаква определена посока. Някои от по-големите дръвчета бяха посадени в зелени пластмасови чували за боклук, напълнени с тъмен хумус. Много от тях се бяха пробили, и бледите корени търсеха свежа почва в сенките между флуоресцентните светлини, където времето и постепенното падане на листата бяха събрали тайничко с общи усилия тънък слой компост. Боби носеше черните пластмасови сандали, които Джаки му беше намерила, но между пръстите на краката му вече имаше влажна пръст.

— Кон ли? — попита той Бийвър, промъквайки се покрай бодливо на вид нещо, напомнящо обърната наопаки палма.

— Язди я Данбала, Данбала Уедо, змията. Понякога е кон на Аида Уедо, жена му.

Боби реши да не разнищва това повече и се опита да смени темата:

— Откъде Две за ден се е сдобил с толкова грамаданско място? И за какво са всичките тия дървета и там разни? — Той знаеше, че Джаки и Риа са го вкарали през една врата, в количката от „Света Мария“, но оттогава не беше виждал стена. Знаеше също и че аркологията покрива доста хектари, така че беше наистина възможно жилището на Две за ден да е много голямо, но не му се струваше много вероятно обикновен уераджия, дори и доста печен, да може да си позволи толкова голямо жилище. Никой не можеше да си позволи толкова голямо жилище, а пък и кой ли би искал да живее във влажна хидропонна гора?

Последният дерм вече беше на привършване, и гърбът и гърдите започваха да го парят и болят.

— Фикусови дървета, дървета мапу… Цялото това ниво на Проектите е lieu saint, свещено място. — Бийвър потупа Боби по рамото и посочи извити двуцветни въжета, висящи от клоните на близко дърво. — Дърветата са посветени на различни лоа. Това тук е на Угу, Угу Ферай, богът на войната. Тук растат и много други неща, разни билки, от които имат нужда билкарите, и някои просто така. Но това не принадлежи на Две за ден, то е общо.

— Искаш да кажеш, че целият Проект е намесен в това? Всички са вътре във вудуто и тия работи? — Това беше по-зле и от най-черните фантазии на Марша.

— Не, човече — разсмя се Бийвър. — Горе на върха има джамия, наоколо се мотаят към десетина-двайсет хиляди маниакални баптисти, някаква Църква на Сци… Както навсякъде другаде. Но — той се ухили — ние сме с традицията да вършим работата… Това как е било направено това ниво е много дълга история. Хората, които са проектирали тези неща, може би преди осемдесет или сто години, са имали идеята да ги направят колкото се може по-самозадоволяващи се. Да ги направят да отглеждат храна, да се топлят, да генерират енергия, каквото щеш още. Това тук, ако сондираш достатъчно надълбоко, стои върху много геотермална вода. Там долу е много топло, но не чак толкова, че да пуснеш генератор, така че не им дава енергия. Направили са си енергиен източник на покрива, с около стотина Дариеусови ротори, тия дето им викат миксери. Да си имат вятърна електроцентрала, разбираш? Сега получават повечето от ватовете си от Комитета по термоядрена енергия, както всички останали. Геотермалната вода обаче я изпомпват до топлообменник. Тя е прекалено солена, за да се пие, така че в топлообменника просто нагрява обикновената чешмяна вода, за която много хора смятат, че не става за пиене…

Най-сетне те се доближаваха до някаква стена. Боби погледна назад. Плитките локвички по калния бетонен под отразяваха клоните на дърветата-джуджета и голите бледи корени, висящи от саморъчно направените резервоари за хидропонна течност.

— След това те я наливат в резервоари и отглеждат скариди. Скаридите растат адски бързо в топла вода. След това я изпомпват през тръби в бетона тук нагоре, за да затоплят мястото. Това ниво е служело за тая работа, за гледане на хидропонен амарант, салати, такива работи. След това я изпомпват навън, в резервоарите за риба, и там водораслите ядат лайната на скаридите. Рибата яде водораслите, и всичко се завърта отново. Или поне идеята е била такава. Просто не са предвидили, че някой ще се вдигне на покрива да изрита оттам Дариеусовите ротори, за да освободи място за джамията, а също и много други промени. Така че това място ни се е освободило. И все пак още можеш да си намериш в Проектите дяволски добри скариди… И риба.

Стигнаха до стената. Тя беше направена от стъкло, силно замъглено от изпаренията. На няколко сантиметра оттатък нея имаше друга стена, направена от нещо, изглеждащо като ръждив лист стомана. Бийвър изрови някакъв ключ от един джоб в робата си от акулова кожа и го пъхна в един отвор на гола метална колона, разделяща два прозореца. Някъде наблизо забръмча двигател, и широкият стоманен капак се завъртя нагоре и навън, откривайки изглед, който Боби често си беше представял.

Сигурно бяха близо до върха, високо горе в Проектите, защото Голямата Площадка можеше да бъде покрита с две длани. Блоковете на Баритаун приличаха на сивкавобели гъби, прострели се до хоризонта. Беше почти тъмно, и той забелязваше далечен розов блясък оттатък последните редици блокове.

— Това там, нататък, е Агломератът, нали? Онова, розовото.

— Да, но колкото по-близо идваш, толкова по-малко приятен изглежда. Ще ти хареса ли да идеш там, Боби? Готов ли е Нулевият Брояч да атакува Агломерата?

— О, да, — каза Боби с длани, подпрени на запотеното стъкло, — направо си нямаш представа… — Дермът беше свършил напълно, и гърбът и гърдите го боляха адски.