Нулев брояч

5. РАБОТАТА

Марли се регистрира в малък хотел със зелени фикуси в тежки медни саксии и коридори с мозайка от шахматно подредени износени мраморни плочи. Асансьорът представляваше позлатена клетка с извити орнаменти и ламперия от червено дърво, миришеща на лимоново масло и малки пури.

Стаята й беше на петия етаж. Имаше един висок прозорец над авенюто, от тези прозорци, които можеш наистина да ги отвориш. Когато усмихнатият прислужник излезе, тя рухна в едно кресло, чиято плюшена тапицерия контрастираше предразполагащо с белгийския килим в приглушени цветове. Разкопча циповете на старите си парижки ботуши за последен път, изрита ги настрана и се загледа към дузината лъскави пликове, които прислужникът беше подредил на леглото. Утре трябва да си купя куфар, помисли си тя. И четка за зъби.

— Шокирана съм — каза тя на торбите на леглото. — Трябва да се взема в ръце. Всичко изглежда нереално. — Погледна надолу и видя, че и двата й чорапа са скъсани на пръстите. Поклати глава. Новата й чантичка лежеше на бялата мраморна маса до леглото; беше черна, съшита от кравешка кожа, дебела и мека като фламандско масло. Беше струвала повече, отколкото тя би дължала на Андреа като част от наема й за един месец, и това беше вярно и за дори само една нощ в този хотел. Съдържаше паспорта й и кредитния чип, който беше получила в Галери Дюперей, изтеглен от сметка на нейно име в орбитален клон на Недерландс Алгемайне Банк.

Тя влезе в банята и завъртя гладките медни кранове на голямата бяла вана. Гореща, аерирана вода пръсна от японско филтриращо устройство. Хотелът се беше погрижил за пакетчета соли за вана, тубички кремове и ароматични масла. Тя изпразни тубичка масло в пълнещата се вана и започна да сваля дрехите си, усещайки болка от загуба, когато хвърли якето „Сали Стенли“ назад. Допреди час, в течение на една година старото яке беше любимата й дреха и може би единственото по-скъпо нещо, което тя притежаваше. Сега то беше нещо, оставено на чистачите да го изхвърлят; вероятно щеше да се упъти към някой от битпазарите на града, типът места, където тя беше търсила изгодни пазарлъци като ученичка в художественото училище…

С изпълването на банята с ароматизирана пара огледалата се замъглиха и по тях потекоха струйки, замазвайки отражението на голотата й. Беше ли наистина толкова просто? Беше ли я извадил Вирековият тъничък златен кредитен чип от мизерията, беше ли я вкарал в този хотел, където кърпите бяха бели, дебели и стържещи кожата? Тя усещаше някакво замайване на духа, като че ли трепереше на ръба на пропаст. Чудеше се на това колко могъщи могат да бъдат парите, ако човек има достатъчно от тях, наистина достатъчно. Предполагаше, че на този свят само Вирековците могат наистина да го знаят, и беше много вероятно те да са функционално неспособни да го разберат; да питаш Вирек би било като да интервюираш риба, за да научиш повече за водата. Да, скъпа, тя е мокра, да, детето ми, тя е топла, ароматна и с драскащи кърпи след нея. Тя влезе във ваната и легна.

Утре щеше да си подстриже косата. В Париж.

Телефонът на Андреа звънна шестнайсет пъти преди Марли да си спомни за специалната програма. Тя щеше все още да си е на мястото, и този скъп малък хотел в Брюксел определено нямаше да е в списъка й. Тя се наведе, за да постави слушалката на покритата с мрамор маса, но тя звънна веднъж меко.

— Куриер е доставил пратка за вас, от Галери Дюперей.

Когато прислужникът — по-млад и по-тъмен мъж, вероятно испанец — си тръгна, тя отнесе пакета до прозореца и го повъртя в ръце. Беше увит в един лист хартия, тъмно сива, сгъната и усукана по онзи мистериозен японски начин, който не изисква нито връзки, нито лепило, но тя знаеше, че отвори ли го веднъж, никога няма да може да го сгъне отново. В единия ъгъл бяха отпечатани името и адресът на галерията, и нейното име и името на хотела й бяха написани на ръка в средата с перфектен курсивен почерк.

Тя разгъна хартията и намери вътре нов Браунов холопроектор и плоска пластмасова кутия. В кутията имаше седем номерирани плоски холофиша. Зад миниатюрния железен балкон слънцето се спускаше, позлатявайки Стария град. Тя чуваше сирените на колите и виковете на децата. Затвори прозореца и отиде до масата за писане. Браунът беше гладък черен правоъгълник, захранван от слънчеви батерии. Тя провери добре ли е зареден, след това взе първия холофиш и го включи.

Над Брауна разцъфна кутията, която беше видяла във Вирековата симулация на Гауди Парк, блестейки с кристалното качество на най-добра холограма от музеен клас. Кост и позлатени платки, мъртва каишка и мътнобял мрамор, изпечен от глина. Марли поклати глава. Как беше възможно някой да подреди тези парчета, тези боклуци по начин, който стисваше сърцето и се впиваше в него като рибарска кукичка? След това обаче тя кимна. Можеше да бъде направено, тя знаеше; беше правено преди много години от човек на име Корнел, който също беше правил кутии.

След това погледна наляво, към оставената на бюрото елегантна сива хартия. Беше избрала този хотел по случайност, когато се беше уморила да пазарува. Не беше казала на никого, че е тук, и съвсем определено на никого от Галери Дюперей.