Нулев брояч

21. ПО МАГИСТРАЛАТА

Търнър се събуди в тихата къща и чу песента на птиците по ябълковите дървета в неподдържаната градина. Беше спал на разбитата кушетка, която Руди държеше в кухнята. Наля вода за кафе, пластмасовите тръби до резервоара на покрива свиреха, докато той пълнеше тенджерата, остави я върху пропановата горелка и излезе на верандата.

Осемте возила на Руди, подредени старателно върху чакъла, бяха покрити с роса. Едно от специалните кучета претича през отворената врата, когато Търнър слезе по стъпалата, черната качулка щракаше меко в сутрешната тишина. То спря, проточвайки струйка слюнка, поклати деформираната си глава от една страна на друга и избяга по чакъла покрай ъгъла на верандата.

Търнър спря до купето на мътнокафяв джип Сузуки, пригоден за водородно-клетъчна работа. Руди сигурно беше го преработил сам. Четириколесно задвижване, големи гуми с едри грайфери, покрити със светла изсъхнала речна кал. Малък, бавен, надежден, по-скоро за извън пътя…

Мина покрай два напръскани с ръжда седана Хонда, еднакви, от един и същи модел и година. Руди щеше да разглоби единия за резервни части за другия; другият пак нямаше да тръгне. Усмихна се разсеяно на безупречната тъмнокафява боя на Шевролет модел 1949, спомняйки си ръждясалото купе, което Руди беше докарал от Арканзас на взет под наем паяк. Колата все още работеше на бензин, и вътрешните повърхности на двигателя й сигурно бяха също така безупречни, както и ръчно положеният шоколадов лак по ламарините.

Следваше половин аероплан Дорние с надземно планиране, закрит отгоре със сиви пластмасови маскировъчни мрежи, до него подобен на оса черен състезателен велосипед Сузуки върху домашно изработена стойка. Чудеше се колко ли време е минало откакто Руди е участвувал в състезания. Под друга мрежа до стойката на велосипеда имаше стар рагтрак. До него стоеше изцапаният сив екранолет, наследство от войната, плосък клин бронирана стомана, миришещ на керосина, с който работеше турбината му. Подсилената с брезент апронова пола лежеше на чакъла. Прозорците му представляваха тесни цепнатини от дебела, устойчива на удар пластмаса. На извитите му буфери имаше завинтени номера от Охайо. Бяха нови.

— Разбирам какво мислиш — каза Сали, и той се обърна и я видя до парапета на верандата с тенджерата димящо кафе в ръка. — Руди казва, че ако това не може да мине над нещо, ще мине през него.

— Бързо ли е? — Той докосна бронираната страна на екранолета.

— Да, само че ще имаш нужда от нова турбина след около час.

— А законът?

— Надали ще им хареса особено как изглежда, но с гаранция е разрешено. Не съм чувала да има закони срещу бронята.

— Анджи е по-добре, — каза Сали, когато той я последва през кухненската врата, — нали, сладурче?

Дъщерята на Митчел вдигна поглед от кухненската маса. Синините под очите й, както и Търнъровите, бяха се свили до чифт дебели запетайки, подобни на нарисувани синкавочерни сълзи.

— Моят приятел тук е доктор — каза Търнър. — Той те прегледа, докато беше в безсъзнание. Казва, че се оправяш екстра.

— Твоят брат. Той не е доктор.

— Съжалявам, Търнър — каза Сали откъм печката. — Доста съм директна.

— Добре де, не е доктор — каза той, — но е голям акъл. Тревожехме се дали Маас не са ти направили нещо, дали не са се погрижили да се разболееш, ако напуснеш Аризона…

— Като кортикална бомба ли? — Тя гребна с лъжицата студена овесена каша от пропукана купа с изрисувани цветя по ръба, част от сервиз, който Търнър помнеше.

— Господи, — обади се Сали, — в какво си се забъркал, Търнър?

— Добър въпрос. — Той седна до масата.

Анджи дъвчеше кашата си и го гледаше.

— Анджи, — каза той, — когато Руди те сканира, той намери нещо в главата ти.

Тя спря да дъвче.

— Той не знаеше какво е това. Нещо, което някой е поставил там, може би когато си била много по-малка. Знаеш ли за какво говоря?

Тя кимна.

— Знаеш ли какво е това?

Тя преглътна.

— Не.

— Обаче знаеш кой го е поставил там?

— Да.

— Баща ти?

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Защото бях болна.

— От какво беше болна?

— Не бях достатъчно умна.

По обяд той беше готов. Екранолетът беше зареден с гориво и чакаше до мрежестите врати. Руди му беше дал правоъгълна черна чантичка, натъпкана с Нови Йени. Някои от банкнотите бяха износени почти до прозрачност от употреба.

— Пробвах записа с френски лексикон — каза Руди, докато едно от кучетата чешеше прашните си ребра в краката му. — Не е това. Мисля, че е някакъв вид жаргон. Може би африкански. Искаш ли копие?

— Не, — каза Търнър, — действай го ти.

— Благодарности, — отвърна Руди, — само че без благодарност. Нямам намерение изобщо да потвърдя, че си бил тук, ако някой попита. Сали и аз заминаваме за Мемфис този следобяд, ще погостуваме на едни приятели. Кучетата ще наглеждат къщата. — Той почеса животното под пластмасовата качулка. — Нали, момчето ми? — Кучето изскимтя и се изви. — Трябваше да ги отуча да ловят ракуни, когато им поставих инфрасензорите — добави той. — Нямаше да остане пукнат ракун наоколо…

Сали и момичето слязоха по стъпалата на верандата. Сали носеше прокъсана брезентова мешка, пълна със сандвичи и термос с кафе. Търнър си я спомни в леглото на горния етаж и се усмихна. Тя му върна усмивката. Днес изглеждаше състарена, уморена. Анджи беше свалила изцапаната с кръв фланелка на МААС-НЕОТЕК с безформена черна фланелка, която Сали й беше намерила, и която я правеше да изглежда още по-млада, отколкото беше. Сали се беше погрижила също да прикрие останалото от синините под бароков грим, който неприятно не се връзваше с детското лице и торбестата фланелка.

Руди подаде на Търнър ключа на екранолета.

— Накарах стария ми Крей да ми сглоби един преглед на последните корпоративни новини от тази сутрин. Едно нещо, което сигурно трябва да знаеш, е че Биолаборатории Маас са съобщили за смъртта на д-р Кристофър Митчел при нещастен случай.

— Впечатляващо е колко неопределено могат да се изказват тези хора.

— И се вържи здраво с колана, — говореше Сали, — иначе задникът ти ще посинее целия преди да минете разклона за Стейтсбъро.

Руди хвърли поглед към момичето, след това обратно към Търнър. Търнър различаваше пропуканите венички в основата на носа на брат си. Очите му бяха кръвясали и левият му клепач подскачаше в тик.

— Е, предполагам, че е това. Може да ти е смешно, но ми се струваше, че няма да те видя повече. Странно ми е да те видя отново тук…

— Е, — каза Търнър, — и двамата сте направили повече, отколкото имах каквото и да било право да очаквам.

Сали отклони очи.

— Така че благодаря. Май ще е по-добре да тръгвам. — Той се покатери в кабината на екранолета, искаше му се да е далеч оттук. Сали стисна ръката на момичето, подаде й мешката и стоя до нея, докато тя се покатери по заварените стъпала. Търнър се настани на седалката на водача.

— Тя все питаше за теб — каза Руди. — По едно време нещата станаха адски зле, ендорфиновите аналози не можеха да спрат напълно болката. И на всеки два часа тя питаше къде си ти, кога ще дойдеш…

— Пратих ти пари — отвърна Търнър. — Можеше да я вземеш до Чиба. Клиниките там можеха да пробват нещо ново.

Руди изсумтя.

— Чиба? Господи! Тя беше стара. Каква полза щеше да има от това да бъде държана в Чиба жива още няколко месеца? Това, което искаше, беше да те види.

— Този начин не свърши работа — каза Търнър, докато момичето сядаше на седалката до неговата и оставяше торбата на пода между краката си. — Ще се видим, Руди. — Той кимна. — Чао, Сали.

— До скоро — каза Сали, прегърнала Руди.

— За кого говорехте? — попита Анджи, когато люкът се затвори. Търнър постави ключа в гнездото му и запали турбината, надувайки едновременно апроновата пола. Забеляза през тясното прозорче от неговата страна как Руди и Сали се отдръпват бързо от екранолета, и кучето отскача и лае при воя на турбината. Педалите и ръчките бяха огромни, проектирани за лесна работа в радиационен костюм. Търнър прекара машината през вратите и я завъртя на широката площадка, посипана с чакъл. Анджи закопчаваше коланите си.

— Майка ми — каза тя.

Той засили турбината и те тръгнаха напред.

— Никога не съм познавала майка ми — каза тя, и Търнър си спомни, че баща й е мъртъв, и че тя още не го знае. Натисна лоста и те профучаха надолу по чакълестата пътечка, едва не закачайки едно от кучетата на Руди.

Сали беше права за работата на машината: турбината непрекъснато вибрираше. При деветдесет километра в час по изровения асфалт на старата щатска магистрала зъбите им дрънчаха. Бронираната апронова пола тежко закачаше неравната повърхност, плъзгащото усещане на граждански спортен модел щеше да бъде възможно само върху идеално равна и гладка повърхност.

Търнър обаче забеляза, че така му харесва. Насочваш, отпускаш леко дръжката, и се носиш. Някой беше закачил две розови, избледнели от слънцето пластмасови зарчета над предния процеп за гледане, и воят на турбината отдолу му придаваше усещане за солидност. Момичето като че ли си почиваше, оглеждайки крайпътния пейзаж с разсеяно, почти примирено изражение, и Търнър беше благодарен, че не му се налага да води разговор. Париш здравата, помисли си той, хвърляйки страничен поглед към нея, ти си може би най-старателно търсената дреболия днес по цялата планета, и аз съм тук и те влача към Агломерата в старата бойна играчка на Руди, без и помен от идея къде, по дяволите, да те откарам сега… Или пък кой унищожи онази спирка…

Превърти го отново, каза си той, докато се носеха надолу по долината, прекарай го цялото отново, все нещо ще щракне. Митчел се е свързал с Хосака и е казал, че иска прехвърляне. Хосака са наели Конрой и са организирали медицинска група да провери Митчел за гадости. Конрой беше събрал групите, работейки с агента на Търнър. Агентът на Търнър беше глас от Женева, телефонен номер. Хосака бяха пратили Алисън да го преслуша, след това Конрой го беше издърпал. Вебер беше казала, точно преди лайното да падне във вентилатора, че тя е агентът на Търнър на мястото… След това някой беше изскочил, когато момичето идваше, с осветителни ракети и автоматично оръжие. Това му приличаше на Маас; това беше ходът, който той би очаквал, този тип проблем, заради който бяха наети мускули. След това бялото небе… Той си спомни думите на Руди за електромагнитното оръдие… Кой? И тази гадория в главата на момичето, нещата, които Руди беше видял на томографа и резонансния скенер. Тя казваше, че баща й никога не е планирал да избяга сам.

— Нямаш компания — каза тя от прозореца.

— Тоест как?

— Ти си нямаш компания, нали? Имам предвид че работиш за който те наеме.

— Така е.

— Не се ли плашиш понякога?

— Да, но не от това…

— Ние винаги сме си имали компанията. Баща ми казваше, че всичко с мен ще бъде окей, че просто отивам при друга компания…

— Ще бъдеш екстра. Бил е прав. Просто трябва да разбера какво става. След това ще те закарам където трябва да отидеш.

— В Япония ли?

— Където и да е.

— Бил ли си там?

— Да.

— Ще ми хареса ли?

— Защо не?

Тя отново замълча, и Търнър се концентрира върху пътя.

— Кара ме да сънувам — каза тя, когато той се наведе, за да включи фаровете. Гласът й едва се чуваше от турбината.

— Кое? — Той се правеше на зает с шофирането, внимавайки да не погледне към нея.

— Нещото в главата ми. Обикновено само когато спя.

— Да? — Той си спомни бялото на очите й в спалнята на Руди, треперенето, потока думи на език, който той не знаеше.

— Понякога и когато съм будна. То е като да съм се включила към кибердек, само дето съм свободна от мрежата, летя, и не съм сама там. Една друга нощ сънувах едно момче, той се беше протегнал и беше пипнал нещо, и нещото му причиняваше болка, и той не можеше да види, че е свободен, че просто трябва да се изскубне. И аз му го казах. И за секунда можех да видя къде е той, и това изобщо не приличаше на сън, просто една малка грозна стая с изцапан килим, и имах чувството, че той има нужда да се изкъпе, и усещах, че обувките му са лепкави отвътре, защото не носеше чорапи… Не приличаше на сън.

— Не?

— Не. Всички сънища са големи, големи неща, и аз съм голяма, и се движа заедно с другите…

Търнър внимателно изпусна дъх, когато екранолетът застърга бетонната рампа на магистралата, забелязвайки внезапно, че се е приближил твърде много до нея.

— Какви други?

— Умните. — Още мълчание. — Не хора…

— Много време ли прекарваш в киберпространството, Анджи? Имам предвид включена към кибердек?

— Не. Само в училище. Баща ми казва, че не е полезно за мен.

— Казва ли той нещо за тези сънища?

— Само че те стават все по-реални. Но никога не съм му казвала за другите…

— Искаш ли да ми кажеш? Може би това ще ми помогне да разбера, да узная какво трябва да правим…

— Някои от тях ми разказват разни неща. Истории. Едно време там нямало нищо, нищо не се е движело само, само данни и хора, които ги местят напред-назад. След това нещо се случило, и то… то се осъзнало. Това е цяла друга история, за това как е станало, за едно момиче с огледала пред очите и един мъж, който се боял да го е грижа за каквото и да било. Нещо, което мъжът направил, помогнало на цялото да се осъзнае… И след това то като че ли се разделило на различни части, и мисля, че частите са другите, умните. Но това е трудно да се разбере, защото те не го казват точно с думи…

Търнър усети косата на врата му да настръхва. Дълбоко в него нещо се надигаше, нагоре от потъналата информация от досието на Митчел. Парещият, изгарящ срам в коридора, мръсно кремави люспи боя, Кембридж, общежитията за специализанти…

— Къде си родена, Анджи?

— Англия. След това баща ми влезе в Маас, и се преместихме. В Женева.

Някъде във Вирджиния той изкара екранолета на посипаната с чакъл ивица край пътя и след това на изоставените ливади отстрани, и сухият летен прах се завъртя във вихрушка зад тях, когато той зави наляво, в борова горичка. Турбината изгасна, и машината се отпусна върху апроновата пола.

— Сега бихме могли да хапнем — каза той и се протегна назад за брезентовата мешка на Сали.

Анджи се измъкна от коланите и разкопча ципа на черната фланелка. Под нея носеше нещо стегнато и бяло, и гладката детинска загоряла плът се виждаше в деколтето над младите гърди. Тя взе чантата от него и започна да развива сандвичите, които Сали беше направила за него.

— Какво му има на брат ти? — попита тя и му подаде половин сандвич.

— Какво имаш предвид?

— Ами, нещо такова… Сали казва, че той непрекъснато пие. Нещастен ли е?

— Не знам — каза Търнър и се изви, раздвижвайки започналите да го болят врат и рамене. — В смисъл, че сигурно е, но не знам защо точно. Понякога хората просто затъват.

— Имаш предвид когато си нямат компания, която да се грижи за тях ли? — Тя отхапа от своя сандвич.

Той й хвърли поглед.

— Разпитваш ли ме?

Тя кимна с пълна уста. Преглътна.

— Мъничко. Знам, че много хора не работят за Маас. Никога не са работили, и никога няма да работят. Ти си един от тях, брат ти също. Руди май ми хареса, разбираш ли? Само дето изглеждаше толкова…

— Изпаднал — довърши той вместо нея, със сандвича в ръка. — Затънал. Мисля, че като че ли има един скок, който човек трябва да направи, понякога, и ако не го направи, затъва здраво… Руди никога не го направи.

— Както баща ми искаше да ме изведе от Маас? Това скок ли е?

— Не. Някои скокове трябва да ги предприемеш сама пред себе си. Просто да разбереш, че там някъде другаде те чака нещо по-добро… — Той прекъсна изречението с чувството, че изглежда не в ред, и отхапа от сандвича.

— За това ли си мислеше?

Той кимна, чудейки се дали това не е истина.

— И ти се вдигна, а Руди остана?

— Беше голям акъл. И все още е. Навързал е една купчина титли, всичките задочно, чрез мрежата. Направи докторат по биотехнология в Тулейн, когато беше на двайсет, и още куп други неща. Никога не е публикувал статии, нищо подобно. Търсеха го работодатели откъде ли не, и той ги разкара всички до един, псуваше ги и се караше с тях… Май мислеше, че може да постигне нещо и сам. Като тези качулки на кучетата. Мисля, че е получил няколко оригинални патента за тях, но… Както и да е, той остана. Зае се да продава и прави хардуер за този-онзи, и се беше попрочул из страната. А след това майка ни се разболя, тя беше болна вече от доста време, а аз бях далече…

— Къде си бил? — Тя отвори термоса и миризмата на кафе изпълни кабината.

— Колкото се може по-надалече — каза той, изненадан от гнева в гласа си.

Тя му подаде пластмасовата чашка, напълнена до ръба с горещо черно кафе.

— А ти? Казваш, че никога не си виждала майка си.

— Не съм. Те са се разделили, когато съм била малка. Тя нямало да се върне към брака, ако той не я включел в някакво семейно планиране. Или поне той казва така.

— И що за човек е той? — Той отпи от кафето и го подаде обратно.

Тя го погледна над ръба на пластмасовата чаша с очи, обкръжени от грима на Сали.

— Ти ми кажи. Или ме попитай, когато стана на двайсет. Сега съм на седемнайсет, откъде, по дяволите, да знам?

Той прихна.

— Започваш ли сега да се чувстваш по-добре?

— Предполагам, че да. Като се имат предвид обстоятелствата.

И той внезапно я усети по начин, по който не я беше усещал преди, и ръцете му тревожно хванаха лостовете.

— Добре. Имаме още много път…

Тази нощ те спаха в екранолета, паркиран зад ръждясала стоманена конструкция, поддържала екрана на пътен кинотеатър в южна Пенсилвания, върху парката на Търнър, простряна върху бронираните плочи на пода до продълговатата издатина на турбината. Тя беше изсърбала последното им кафе, вече изстинало, докато надничаше през квадратния отвор на люка над мястото за пътник, гледайки как светулките пулсират над пожълтялата трева на полето.

Някъде в сънищата му — все още оцветени от случайни проблясвания на досието на баща й — тя се претъркули до него, гърдите й бяха меки и топли до голия му гръб, зад тънката материя на фланелката й, и ръката й се протегна над него да погали плоските мускули на корема му, но той лежеше неподвижно, правейки се на дълбоко заспал, и скоро потегли надолу към тъмните проходи на Митчеловия биософт, където странни неща се появяваха и се смесваха със собствените му стари страхове и рани. И се събуди призори, за да я чуе как си тананика тихо откъм отвора на покривния люк: