Магьосническа кръв

ПЕТ

ТОМАС ЧАКАШЕ В ДЪНОТО НА ЗАТОРА Грибин пристигането на Изабел. Мика, братовчед му, стоеше близо до него.

Сградата беше кръстена на директора на Сборището, който я бе построил върху разпръснатите земи на Сборището. Съветът бе решил много отдавна, че на магьосници, които вредят на другите, не бива да се позволява да се разкарват свободно из не-магическото общество. Първо, те застрашават магьосническия свят като привличат вниманието към себе си. Второ, не-магьосниците са зле подготвени да се предпазят от магьосници, имащи намерение да вредят.

Сборището имаше контингент, наречен "ловци на вещици", обучен да се справя с тези, които нарушават правилата. Непокорните вещици биваха преследвани и убивани от ловците на Сборището, ако представляват непосредствена заплаха за останалите. Вещици, отговорни за по-малки престъпления или само подозирани в насилие, биваха залавяни и изправяни пред съд. Ако вещерът бъде намерен за виновен, той бива затварян в Грибин, подземно съоръжение със защити и заклинания, циментирани в конструкцията от едни от най-добрите земни магьосници живели някога.

Никой магьосник не можеше да използва магия тук — нито обитателите, нито надзирателите или пазачите, нито дори посетителите. Работата тук не беше заплаха, така че работниците бяха магьосници с малко наследствена магия, които не губеха нищо. В допълнение работеха само почасово, достигайки лимита си за излагане на това място.

Томас мразеше да е в Грибин. Прекрачването на прага първо му причиняваше гадене, след това, когато способността му да използва силата си изчезнеше, започваше да се чувства като препечена филийка — сух, безвкусен и лесно чуплив. Вероятно така се чувстваха не-магьосниците през цялото време.

Някои от затворниците полудяваха от това, че са затворени в Грибин, и той можеше да разбере защо. Заплахата от затваряне тук беше много ефективна причина да не се нарушава закона на Сборището. Затова нямаха големи проблеми с нарушители магьосници. Само най-непоправимите или луди завършваха в Грибин.

Вещери, вещици, които открито обръщаха гръб на закона на Сборището и правеха кариера от нарушаването на съветите, често намираха защита в Дъскоф Кабал. Дъскоф беше също така организиран и могъщ като Сборището. По тази причина вещерите бяха трудни за хващане. И все пак имаше около двадесетина вещера между стените на Грибин… заедно с лидера им, Стефан.

— Къде, по дяволите, е тя? — мърмореше Мика, гледайки часовника си.

— Какъв е проблема? Имаш прах за бърсане?

Мика беше архивистът на Сборището и самоназначил се изследовател.

Братовчедът на Томас винаги е бил книжен червей и беше завършил като отличник в МИТ(Масачузетския технологичен институт), макар че на пръв поглед не се вписваше в стереотипа на зубър. Имаше същото телосложение като всички мъже в семейството му — силно, широкоплещесто и високо. Мика изглеждаше повече като добре сложен сърфист, отколкото като учен. Тъмната му кафяво-червеникава коса стигаше малко под яката му, а острите зелени очи и красивото лице привличаха жените, макар че не знаеше какво да прави с цялото това женско внимание. Братовчед му не беше женкар.

— Само искам да приключим с това и да се разкарам от Грибин. Между другото, не мога да повярвам, че оставяш жената, която хладнокръвно се опита да убие Стефан, да го разпитва. — Мика поклати рошавата си глава. — От какво е породено това?

Томас се размърда и се облегна на стената.

— Намерението й не беше хладнокръвно. Довери ми се, тази жена не познава значението на студа.

Мика повдигна веждата си с цвят на мед.

— Значи мислиш, че е готина, а?

Томас го игнорира.

— Подозирам, че има страшен характер, не е някой, с когото да се бъзикаш, и мисля, че е наскърбена. Също така вярвам, че с нея става още нещо, но не съм сигурен какво.

— Какво имаш предвид?

Томас поклати глава.

— Все още не знам. Досиетата й стигат само до тук. Както изглежда, майката е богата безделница. Обикаля по света, сближава се със заможни мъже.

— Проститутка?

— Може би не точно проститутка, но жена, която преследва богати мъже за пари и дрънкулки. Няма сведения за бащите нито на Изабел, нито на Анджела. Или майка им не знае кои са бащите им, или е защото Изабел няма пълно досие в архива. Всъщност си мислех са ти възложа още малко проучване на Изабел и майка й, Каталина Новак. Ще можеш ли да го направиш? Да се поразровиш малко по-надълбоко?

Той сви рамене.

— Мога да опитам.

— Имам интуитивни догадки за Изабел. Тя има тайни и мисля, че са болезнени.

— Защо ти пука? Имам предвид защо се вреш в миналото й? Какъв е смисълът?

Томас потърка брадичката си с ръка.

— Искам да знам какво поканихме току-що в отбора си. Ако има куп неразрешени проблеми, които да оплескат разследването ни, искам да го знам. Както и да е, не мисля, че Каталина знае, че дъщеря й е мъртва. Мисля, че можеш да откриеш местонахождението й, докато ровичкаш за информация.

— Ще хвърля едно око. Но това не обяснява защо я оставяш да помага в разпитването на Стефан. Предубедена е.

Той огледа братовчед си. Майката на Мика, неговата леля, бе убита от вещер, когато Мика е бил дете.

— Ти имаш свои собствени проблеми с Дъскоф и си тук.

Той отмести поглед.

— Не сме ли така всички?

— Виж, Изабел прекара дълго време в преследване на демона без резултат, точно като нас. Сестра й беше втората убита магьосница. Има право да бъде тук.

— Да, е, аз имам право да не ми харесва — промърмори той.

Вдигнаха поглед към далечния звук от тракащи токчета по бетонния под. Изабел зави зад ъгъла и тръгна към тях, облечена в червен потник с овално деколте, избелели, плътно прилепнали дънки и чифт червени ботуши с токчета. Носеше дългата си коса разпусната, малко грим и никакви бижута.

— Мамка му, прав беше, че е готина — каза Мика под нос.

— Никога не съм го казвал.

— Да, както и да е. Затова в момента лигите ти практически текат по пода.

— Това е просто привличането на вода и земя. Това е всичко.

Мика изсумтя иронично.

— Аха. Мисля, че и аз го усещам.

Тъмни кръгове белязваха гладката кожа под очите й и лицето й беше с един тон по-бледо от нормалното.

— Това място е ужасно. Толкова е зле, че кожата ми иска да си тръгне без мен. — Тя потрепери.

Томас се намръщи.

— Изглеждаш уморена. Добре ли си?

Тя погледна към него, после към Мика.

— Не спах добре. — Тя протегна ръка към братовчед му. — Съмнявам се, че Томас ще ни запознае, така че здравей.

Томас се забори с импулса да стисне зъби.

— Изабел, това е Мика. Той е нещо като наш официален историк и пазител на документацията. Не знаем много за демоните, но Мика знае най-много от всеки в Сборището.

Братовчед му се здрависа с нея.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Приятно ми е. Хайде да свършваме с това. Вече съм твърде дълго в Грибин.

Те минаха през летящите врати в края на коридора и позволиха на пазача да ги преведе през още едни, въвеждайки ги в сектора с килиите. Всички малки помещения съдържаха само по един затворник.

Стаите бяха еднакво голи, само с едно легло и тоалетна. Нямаше решетки. Мястото беше уредено по-скоро като психично отделение в болница, отколкото като традиционен затвор. На обитателите не бе разрешен контакт помежду им и никога не им позволяваха да излизат навън, не и по време на целия им престой, тъй като отвън означаваше отвъд омагьосаните стени.

— Някой някога успявал ли е да избяга от това място? — попита Изабел, погледът й поглъщаше аскетичното, депресиращо обкръжение с интерес. — Подкуп на пазач? Бягство във вентилацията?

Томас поклати глава.

— Имало е опити, но нито един успешен.

Тя погледна към белите стени и потрепери.

— Ако бях затворник тук, щях да прекарам всяка секунда от престоя си, опитвайки се да се измъкна.

— Вероятно щеше и да успееш.

Тя го дари със сдържан поглед, големите кафяви очи се стоплиха под дългите мигли с цвят на джинджифил.

— Ласкател.

Придружавани от двама въоръжени пазачи, те влязоха в стая на края на дълъГкоридор и застанаха пред метална врата с отвор в горната част. Един от пазачите извади ключ и ги въведе вътре.

Стефан седеше на леглото, облечен в светло сивите затворнически дрехи на Грибин и обувки с мека подметка. Изглеждаше толкова безвреден, когато беше безсилен, точно като всеки глупав милионер плейбой, който е бил непослушен и са му спрели парите. Хубавото му, момчешко лице носеше мрачно изражение, раменете му бяха увиснали. С една дума, изглеждаше унижен.

Беше ли поза или искрено страдаше под бремето от това да остане без магия? Стефан беше невероятно могъщ вещер, а Грибин им въздействаше по-силно.

Или, може би, усещаше нараняванията, които Изабел му бе причинила. Все още бе способен да създава деца, но докторите казваха, че е бил близо. Мисълта Стефан да е баща изпрати тръпки през Томас. Може би Изабел трябваше да е по-усърдна.

Изабел и Мика се отдръпнаха към вратата, заедно с пазачите, докато Томас направи няколко крачки в празната стая, токовете на обувките му отекнаха в бетонния под. Въпреки приближаването му, Стефан не откъсваше очи от Изабел, а те искряха с чиста, убийствена омраза.

Томас влезе в зрителното му поле, блокирайки фигурата на Изабел и принуждавайки Стефан да премести очи върху лицето на Томас. Той го направи, бавно.

— Знаеш ли защо си тук, Стефан?

— Заради тази кучка. — Думите бяха тихи и ясно произнесени.

— Грешка.

Предизвикателство пламна на лицето му, буйно и непреклонно. Сините му очи сякаш горяха върху пепелявото му лице. Стана ясно, че макар да страдаше от ефектите на Грибин и собствените си наранявания, Стефат не беше извън играта, не и за дълго.

— Наистина ли мислиш, че ти и Сборището ти можете да ме заловите, Монахан? Нямаше да съм тук, ако не беше тази кучка.

— С удоволствие ще се пробвам и ще го замразя отново, Стефан — каза Изабел, — ако не си доволен от първия ми опит.

Стефан се изстреля към Изабел, но пазачите насочиха оръжията си към него. Студеният метален звук от изваждането и насочването на оръжията им закова Стефан на място, не далеч от леглото му. Стефан нямаше магия, която да призове, и го знаеше. Плъзна се обратно на предишното си място, смъртоносният му поглед бе съсредоточен върху Изабел.

— Ако не можеш да се въздържиш да не го дразниш, Изабел, ще те помоля да си тръгнеш — каза Томас с тих, леден глас, без да се обръща.

— Съжалявам. — Въобще не звучеше да съжалява.

— Стефан, тук си, защото се опита да убиеш четири магьосници в демонски кръГминалата зима и понеже си глава на Дъскоф, организацията, отговорна за настоящото съществуване на демона в нашето измерение.

— Бях дете, когато бе въздигнат демона. Не нося никаква отговорност.

Томас го игнорира.

— Също така си тук, защото ни трябва информация. — Той направи пауза. — Ако нямахме нужда от тази информация, щях да оставя Изабел да те убие.

— Искаш да знаеш за демона, онзи, който не си отиде вкъщи — отвърна Стефан. — Ако ти кажа, пак ли ще ме убиете?

— Ако сътрудничиш, ще откупиш живота си.

Стефан се засмя грубо и вдигна поглед.

— Да бе. Няма да ме убиете тук. Не и сега, когато съм без магия и толкова безпомощен. Това е против скъпоценния ти кодекс за ръководство. Не вреди на никого. Но не разбираш, че по-скоро бих умрял, отколкото да остана на това място без магия. Затваряйки ме тук, вредиш, глупако.

Томас примигна бавно.

— Сам си си виновен. Мисли за това като за карма.

— Няма да ти дам нищо, без да получа нещо в замяна.

Томас го очакваше, но това все пак накара кръвта му да се сгорещи. Отнемането на магията му бе лишило Стефан от обичайното му перчене, макар да беше ясно, че все още притежава волята си… и злобата си.

Направи две крачки напред и дигна Стефан за предницата на ризата му.

— Не ме ли чу? — гласът му потрепери от вълнение, трепереше от сдържаността да не нокаутира Стефан. Този вещер едва не уби братовчедка му миналата зима, а Томас приемаше заплахите към семейството си много сериозно.

— Предполагам, че не съм. Обясни отново. — Думите бяха просмукани с подигравка.

— Жив си само заради информацията, която можеш да ни дадеш. Ще ни кажеш каквото искаме да знаем, без никакви отстъпки от наша страна. — Той го пусна. Стефан седна тежко върху леглото. — Нямаш влияние тук. Нямаш сила.

Стефан не каза нищо. Дори не погледна към Томас. Просто се взираше към стената покрай Томас, почти заслепен от ярост. Стефан изглеждаше готов да замахне и Томас се зачуди за момент дали би го атакувал в опит за самоубийство чрез надзирателите на затвора.

Мика нетърпеливо пристъпи напред и наруши напрежението.

— Защо демонът не си е отишъл у дома, Стефан? Обикновено са издърпвани през портала, създаден в демонския кръГна Дъскоф, служат на вещерите, позабавляват се и се връщат в техния свят. Не искат да прекарат цялото си съществуване тук. Та защо е останал този?

Имаше много измерения, съществуващи наравно със Земята, достъпни само когато материята, която създава реалността се забърза до необходимото вибрационно ниво, за да се създаде мост. Когато Дъскоф сформират демонски кръГи пожертват четирима магьосници, по един за всеки елемент, те използват изтръгнатата от магьосниците сила, за да променят честотата на материята и да отворят такъв портал.

Магията на вещерите, които сформират кръга, резонира със специфичен демон някъде отвъд портала, такъв, който е злонамерен и служещ на себе си, като самите вещери. Плюс това, колкото са по-могъщи пожертваните магьосници, толкова по-могъщ и зъл е демонът. Заклинанието, отправено от вещерите, извлича създанието през портала против волята му, всъщност отвличайки и поробвайки го за неопределен период от време.

Демоните, обаче, не харесват това място и със сигурност не искат да живеят тук, когато имат по-подходяща обстановка вкъщи. Исторически погледнато, те идват, опустошават, проливат кръв и се прибират у дома. Порталите работят така — демоните могат да се завърнат в тяхното измерение, щом веднъж са дошли, но не могат по своя воля да влязат в това измерение, освен ако преднамерено не е създаден портал от тази страна.

Демонът, когото издирваха сега, е бил въздигнат в демонския кръг, който е убил лелята на Томас Ева, могъща въздушна магьосница, която също така е била майка на Мира. Този демон бе избрал да остане в това измерение около двадесет и пет години.

— С удоволствие ще ви кажа защо е останал. — Стефан се засмя кратко и грубо. — Не, горд съм да ви кажа, защото този демон е най-злият от най-злите. Дъскоф въздигна великолепно, могъщо създание. — Той вдигна поглед и се усмихна. — Това е признание за способността ни.

— Какво имаш в предвид? — попита Мика.

— Издърпахме не само демон, а чудовище. Толкова ужасен демон, който извърши толкова много зверски деяния в собственото си измерение, че те му затръшнаха вратата.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че този демон не може да си иде дори и да иска?

Стефан се приведе напред, усмивка на задоволство играеше на устните му.

— Те не го искат обратно. Това е неговият затвор, неговото наказание.