ИЗГЛЕЖДАШЕ ПО-ДОБРЕ КАТО БЛОНДИНКА.
Томас влезе в библиотеката на Сборището, която също така изпълняваше ролята и на негов кабинет, и огледа жената, която стоеше на бюрото му, а единият от дългите й крака се поклащаше. Беше очаквал Изабел Новак да се появи по някое време.
За да разбере как никой не бе успял да я познае докато прелъстяваше Стефан, бе накарал Джак да му покаже нейни снимки от времето преди да бъде излъскана и наконтена според вкуса на Стефан. Сега изглеждаше повече като себе си. Бе върнала естествения цвят на косата си — ягодово русо, и носеше чифт избелели дънки, черен плетен потник и чифт протрити черни ботуши.
Обикновено не беше толкова кльощава. Томас подозираше, че нарочно е свалила килограми, за да се вмъкне в света на Стефан. Или може би скръбта я бе лишила от тегло. По негово мнение, тя изглеждаше по-добре с малко месо по себе си.
Косата й беше дълга и лъскава, обрамчваща овално лице с порцеланова кожа и големи кафяви очи. Устните й бяха плътни, изразителни. Не носеше почти никакъв грим и не бе правила почти нищо друго на косата си, освен да я среше. Имаше естествена красота, която искаше малко разкрасяване и изглежда не се интересуваше от модата. И все пак притежаваше маниер, който крещеше "самоувереност".
Не просто беше великолепна, тя изглеждаше невинна. И все пак Томас знаеше повече. Госпожица Изабел Новак имаше репутация на някой, който създава неприятности. Проучването, което бе направил за нея, я разкри веднага. От първите й дни в началното училище, Изабел бе оставила следа от проблеми зад себе си — участвала в сбивания, отговаряла на учителите. По-късните й години разкриваха избухлива, импулсивна жена, която не може да стои на едно място, не може да се задържи на постоянна работа, не може да изгради връзки.
Също така бе и силна магьосница на водата. Томас можеше да усети силата й от другия край на стаята. Вълни от променлива емоция, приливи и отливи на психическа сила… Те бяха отличителните знаци на водните магьосници и бяха внушително осезаеми в Изабел Новак.
Затвори вратата и заговори, като се обърна към нея.
— Насилието е лесен начин да оплачеш някой, когото си загубила. Не мислиш ли, че е по-добре да спасиш живот в чест на загубения такъв?
Тя се изправи, притисна ръце една в друга и се поклони.
— Буда, за мен е чест да се запознаем. — Тя се изправи и сложи ръка на хълбока си. — Не съм дошла тук за лекция.
Беше хубава. Колко жалко, че беше такъв трън в задника.
Томас подтисна раздразнението си и тръгна към нея.
— Трябва да погледнеш общия план. Той може да ни помогне…
— Да ни помогне? От кога е започнал да помага на някой друГосвен на себе си? Кога е правил нещо, което да не е в негов собствен интерес? И кога ще плати за престъпленията си, господин Монахан? Кога?
— Наричай ме Томас.
— Господин Монахан, Томас, все тая. — Тя махна с ръка, отхвърляйки предложението му. — Да няма да чакаме Стефан да умре от старост? Трябва ли да го оставим да се измъкне след всичко, което е сторил?
— Разбира се, че не.
— Наистина? Не-магьосниците няма да го докоснат, така че остава ние да го направим, неговите надзорници. За сега не виждам Сборището или Съветът да се правят, че ще се погрижат за това. Не е ли това една от причините Сборището и Съветът да са създадени поначало? Не трябва ли вие да се справяте с вещерите и да наказвате престъпниците? — Тя удари с ръка по бюрото. — Той не заслужава да живее живота си по какъвто и да е подходящ за него начин, Томас.
— Ако си свършила с тирадата, може ли да седнеш и да слушаш? Трябва да обясня някои неща. Искаш ли питие? В бара имам всичко, което би могла да поръчаш, и изглеждаш така, сякаш ти трябва.
Тя поклати глава, завъртя се и закрачи към далечния висок от земята до тавана прозорец и високите библиотечки, които го обрамчваха.
— Пропилях месец от живота си в приготовления да накарам Стефан да си плати за това, което стори на Анджела, а ти се втурна и ми го отмъкна.
Той пое риска, припомняйки си трепета на колебание, който усети в нея през онази нощ, и неспокойния израз на лицето й. Беше адски бясна, но не беше наистина сигурна в желанието си да убие Стефан.
— Какво е чувството почти да отнемеш живота му?
Тя се обърна без дори момент на несигурност.
— Ужасно! Чувството е ужасно. Студено и празно, и въобще не прилича на това, което си мислех.
Разбира се. Изабел може и да искаше справедливост за сестра си, но не беше убийца.
— Преследвала си демона, Джак ми каза.
— Преследвах демона за около месец, след като н-намерих Анджела. — Тя поклати глава и обви ръце около себе си. — Никъде не можах да открия следи от него.
— Затова тръгна след онзи, когото смяташ отговорен за съществуването на демона.
Тя кимна.
— Моля те, седни, Изабел. — Той кимна към един от меките кожени столове пред бюрото.
Тя се поколеба за момент, очите й заискриха и вероятно няколко остри думи се задържаха на езика й. Беше очевидно, че не харесва авторитета и го възприема като такъв. Въпреки това преглътна това, което щеше да каже, пресече стаята и се отпусна в стола.
Томас седна на ръба на бюрото пред нея.
— Имаме намерение да хванем и убием този демон, Изабел. Съветът имаше нареждане да се залови Стефан още от инцидента миналата зима. Наблюдавахме го от дълго време, чакахме да се успокои и да отпусне гарда. Ти ни помогна най-накрая да го хванем. Сега е в Грибин, в затвора. Няма да го оставим да излезе от там. Никога.
— Джак ми каза, но…
— Но Стефан трябва да остане жив. Поне за сега. Може да ни помогне да заловим демона като ни даде информация. Дъскоф са хората, които имат най-голямо взаимодействие с демони. Изучавали са ги, за да разберат съществата, които използват. След като ни помогне, той ще се изправи на процес за престъпленията си, заедно с тринадесетте други вещера, които са взели участие в кръга миналата зима в Дъскоф Интернешънъл. Ще бъдат разпитани и наказани. Което означава или доживотен затвор, или смърт.
Тя изсумтя и скръсти ръце.
— Ще повярвам като го видя.
Той въздъхна.
— Не прави грешката да си мислиш, че си единствената, която иска да види как Стефан си плаща. И не си мисли, че само ти искаш да видиш демона мъртъв.
— Какво е направил Стефан на теб?
— Ами, като за начало миналата зима се опита да убие братовчедка ми.
— Мира Хоскинс.
Той кимна.
— А първата магьосница, която демонът уби, Мелина, тя ми беше позната. — Той направи пауза. Тя му бе стара любов. Беше минало много време, но за него Мелина беше специална. — Тя беше добра приятелка. Имаше деца, съпруг.
Изабел беше мълчалива за дълго, преди да проговори.
— Мислиш ли, че демонът я е избрал целенасочено? Странно съвпадение е, че е била стара приятелка на лидера на Сборището.
— Точно затова имаме нужда от всичката информация, която можем да извлечем от Стефан. За сега не знаем как или защо демонът избира жертвите си. Не знаем нищо освен факта, че демонът убива магьосници.
Тя задъвка долната си устна, потънала в мисли.
— Обикновено демоните, които Дъскоф призовават, се позабавляват и си отиват вкъщи. Не остават наоколо, за да се крият двадесет и пет години, след това да изникнат изведнъж и да започнат да избиват магьосници.
— Забелязали сме само, че демонът никога не се завръща в своето измерение, но архиварят на Сборището се разрови в стари вестници и откри доказателства, че демонът въобще не се е криел. Мислим, че през цялото време е убивал хора, за спорта.
Просто не сме го забелязвали, докато не започна толкова ужасно да набелязва магьосници.
— Да, "ужасно" е една от възможните думи. — Ръцете й се стегнаха толкова силно около подлакътниците на стола, че побеляха. — Убивал е магьосниците в някакъв демонски ритуал, нали? Краде силата им за нещо.
— Така си мислим, но не сме сигурни. Всичко това е причина да използваме Стефан, за да извлечем информация. Той знае повече за демоните и техния свят, отколкото ние и е наложително да открием и убием този демон, преди да е убил още хора.
— Значи мислиш, че можем да го открием. — Тонът й беше хаплив. — Томас, този демон изчезна. Претърсих рая и ада, опитвайки се да открия чудовището. Посветих всеки свой дъх на това, след като Анджела бе убита. Всичко, което искам в тази вселена, е да отърва света от това нещо и да попреча още магьосници да бъдат убити.
Той скръсти ръце.
— И, може би със Стефан и информацията на Дъскоф, ще успеем да го постигнем.
Устата й се затвори рязко.
— Ти си шефът, предполагам. Все пак ти си главата на Сборището. Трябва да знаеш най-добре. — Тонът й ясно показваше, че не вярва в това.
— Съжалявам за загубата ти, Изабел, и разбирам нуждата ти да накажеш някого. Все пак точно сега трябва да сложим емоциите си под контрол и да подходим рационално.
— Да, чрез емпатията мога да кажа, че си добър в това. Да държиш емоциите си под контрол.
— А аз не се нуждая от никакви способности на емпатия, за да кажа, че ти не можеш.
Тя стана в интересен, гневен нюанс на червеното.
— Мислиш, че не постъпвам рационално?
— Не, говорех като цяло, за всички нас. Всички ние искаме отмъщение, Изабел. Всички ние искаме да накажем този демон, но трябва да подходим внимателно.
— Но вярваш, че не контролирам добре емоциите си.
— Нападна ме като избухлив човек и мисля, че си наскърбена. Но вярвам, че ако обмислиш какво би могъл да ни даде Стефан в дългосрочен план, ще видиш, че имаме нужда да го запазим жив, без значение какво искат сърцата ни. — Той направи пауза. — Както и да е, не мисля, че носиш в себе си желание за отмъщение чрез убийство, Изабел. Това е комплимент, между другото.
Томас никога не бе виждал толкова топли кафяви очи да стават толкова студени за толкова отрицателно време. Красивото й лице се стегна, когато се взря в него за дълъГмомент, преди да проговори.
— Виждам гледната ти точка, но това не означава, че трябва да ми харесва. Между другото, не оценявам психоанализата, след като никога не съм искала такава.
— Казвам нещата такива, каквито ги виждам — отговори той, свивайки рамене.
Тя се изправи.
— Харесвам те, но си никаквец. Знаеше ли го?
— Така са ми казвали. Безброй пъти.
— Съжалявам, че си загубил стара приятелка.
Той отмести поглед и челюстта му се стегна.
— Аз също. Съжалявам за сестра ти.
Тя се приближи към него, толкова близо, че той можеше да види болката в очите й, когато отговори нежно:
— Благодаря ти.
За момент останаха в мълчание. Жената имаше красиви очи, като разтопен шоколад. Отново бяха топли. Тя се приведе напред, толкова близо, че той можеше да усети мускусния й парфюм, когато тя наклони глава настрани.
— Изобщо имаш ли зеници?
Той примига изненадано.
— Последният път, когато проверих.
Тя се взря в очите му за момент и устните й се разтвориха. Главата й се наклони малко по-близо до неговата и погледът й се сведе към устата му. В един безумен момент той си помисли, че тя ще го целуне.
В следващия безумен момент си помисли, че той ще я целуне.
Не беше сигурен от къде се бе взел този импулс. Може би привличането между земя и вода му влияеше. Понякога водата и земята имаха естествено сексуално привличане, също както огъня и въздуха. То оставаше, докато магиите не откриеха баланс. Бе усетил това неестествено привличане към Изабел още от лимузината.
Или, може би, просто бе минало твърде много време, откакто е бил с жена.
Тя се изправи и се отдръпна назад, прекъсвайки странната, моментна магия.
— Изобщо забеляза ли, че бях почти гола в лимузината?
Той прочисти гърлото си.
— Имах други грижи. — Той направи пауза. — Но, да, забелязах. Би било невъзможно да не забележа. — Тези дълги крака, тази безупречна бяла кожа и пълнотата на гърдите й, изпъкващи от сутиена й. Томас може и да беше глава на Сборището, но преди всичко беше мъж.
Доволна, малка усмивка пробяга през устните й.
— Добре.
Тя се обърна към вратата.
Каква странна жена.
— Стой — каза просто той, преди да успее да си тръгне.
Тя се обърна бавно, с въпросително изражение.
— Остани тук в Сборището за известно време. Работи с нас. Помогни ни да се разправим със Стефан. Помогни ни да открием демона.
Изабел Новак притежаваше необичайни за повечето магьосници на водата способности. Не само, че можеше да манипулира водата в човешкото тяло — смъртоносно умение, което с готовност бе демонстрирала върху Стефан, — тя можеше да достига до паметта на влагата, да източва вода от дадена област и да повтаря неотдавнашни събития. Можеше да бъде ценна за тях.
Тя стисна устни и го обмисли за момент.
— Ще ме караш да бъда добра.
Той се усмихна.
— Ще те накарам да бъдеш ефективна, не задължително добра.
— Искам да бъда на всяка официална връзка на Сборището със Стефан. Искам да присъствам на всеки контакт, който имате с него в Грибин.
Томас потърка брадичката си с ръка за момент, обмисляйки въпроса.
— Не виждам защо не.
Тя го прецени, хапейки долната си устна между белите си зъби.
— Дай ми време да оправя някои връзки и ще се присъединя.
Нелогично, той се зачуди какви ли "връзки" има в предвид. Знаеше, че не е омъжена, но дали имаше приятел?
По дяволите, защо му пукаше?
Той кимна.
— Само кажи на входа коя си и Дъглас ще те посрещне. Той се грижи за къщата. Когато се върнеш, ще те чака стая, приготвена за теб.
— И затворник за измъчване. — Тя плесна с ръце и ги потърка весело. — Ако играем на доброто и лошото ченге, може ли аз да бъда лошото?
— След това, което стори на пишката му, Стефан вероятно мисли, че ти си най-лошото нещо наоколо.
Тя се усмихна широко.
— Сега мога да умра щастлива.
Богиньо, какво направи той току-що?