Магьосническа кръв

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

ИЗАБЕЛ СЕ ВТУРНА КЪМ ДВАМАТА ПОВАЛЕНИ МЪЖЕ, но мислите й се втурнаха дори още по-бързо. Дали Бойл беше издърпал Стефан през портала, за да го убие другаде през свободното си време? Или Стефан се бе възползвал от възможността да избяга, докато тя се бе страхувала за живота си в краката на Бойл?

Сега нямаше значение. Не и докато Томас лежеше в кървава купчина в основата на стената, а Адам лежеше в безсъзнание по средата на коридора.

Изабел изтича до Томас и го придърпа в скута си. Топла, лепкава кръв попи в дънките й от дълбоката рана на тила му, но дишането му беше дълбоко и равномерно. Тя пламенно пожела магията си. Манипулирайки водата в тялото му, тя можеше и да го върне в съзнание. Вместо това помилва бузата му с пръсти, мълчаливо скланяйки го да го направи.

След минута Томас се размърда и се събуди. Изстена и ръката му се премести върху задната част на главата му, след това се претърколи настрани и се вгледа нагоре към нея.

— Какво стана?

Успокоение се разля в нея, карайки я да се замае. Беше се опасявала, че главата му е смазана. С разтреперан глас, тя му разказа.

Томас се изправи на крака и извади мобилния си от джоба. Докато набираше, той я прониза с поглед.

— Искам да се махнеш от тук, Изабел. Веднага. Демонът може все още да е наоколо или пък да се върне. — Гласът му се промени, стана по-напрегнат. — След като беше доказано, че не мога да те защитя от него, те искам възможно най-далеч от тук.

Естествено, тя го очакваше. Тя поклати глава, стана на крака и отиде до Адам.

— Няма да си тръгна, докато не направя всичко възможно, за да помогна.

— Изабел, работата ти тук приключи. Считай се за уволнена. Тръгвай. — Силата на гнева му я удари като гореща вода.

— Не. Все още не. — Изабел отказа да срещне погледа му. Тя коленичи до Адам, който вече се надигаше. Докато не се увереше, че Адам е добре, нямаше да отиде никъде. Щеше да се наложи да я изхвърли навън със собствените си ръце.

ТОМАС ИЗТЪРПЯ ГРИЖИТЕ НА ДОКТОР Оливър за около минута, преди да се измъкне от нея.

— Томас, нараняванията ти трябва да бъдат третирани — каза докторката, използвайки "няма да приема никоя от глупостите ти" гласа си. Доктор Оливър често използваше този глас с него. — Здраво си ударил тила си в стената.

— Благодаря, докторе, но по-късно. Сега имам да се тревожа за други неща.

Той се извърна от нея и пое надолу по коридора, където група пазачи от затвора получаваха нареждания от Джак. Грибин беше заключен и затвора бе претърсен до основи за Стефан.

Изабел смяташе, че е възможно вещерът да се е възползвал от възможността да избяга от килията си, когато Бойл докара до безсъзнание Адам и Томас, преди да се сблъска с нея. Ако беше вярно, Стефан нямаше да може да излезе от Грибин. Не и с всички контролно-пропускателни пунктове от килията му до изхода. Беше хванат като мишка в капан.

— Може да е изчезнал във вентилацията — каза Джак, когато Томас наближи. — Извикали сме всеки наличен пазач да търси. Мика проучва плановете на затвора и скоро ще ви уведоми какво да предприемете.

Томас се отдръпна, позволявайки на Джак да поеме водачеството. Той и Ингрид бяха наследници на главата на Сборището. Томас обичаше да има контрол и да го упражнява в детайли, но трябваше да се насили да се отдръпне и понякога да ги оставя да поемат управлението.

Когато Джак приключи с нарежданията на охраната, той се обърна към Томас.

— Ами ако Бойл е изпарил Стефан през един от тези портали, които може да създава от въздуха?

Томас стисна зъби.

— Тогава Стефан е на свобода и си губим времето. Можем само да се надяваме, че го е убил някъде извън стените на Грибин.

— Ама не схващам. Бойл е тръгнал да убива Стефан за спорта. Не го иска за ритуала си. Защо ще идва тук, в сърцето на Сборището, за да се опита и да убие вещер, чиято смърт няма никакво значение за плана му?

Томас хвърли поглед към Изабел, която стоеше отстрани и говореше с Адам.

— Бойл каза на Изабел, че ще убие Стефан заради нея.

— Какво?

— Преди демонът да удари мен и Адам, той каза, че го прави, защото мислел, че тя го иска мъртъв. Това беше подаръкът му за нея.

Джак поклати глава и потърка брадичка.

— Няма да се хвана на това.

— Нито пък аз. Развил е някаква фикс идея за Изабел, но Изабел казва, че не знае защо. Мисли, че е защото Бойл е убил сестра й и сега изпитва някаква патологична близост с нея. Мисля… — Той се отдалечи, неспособен да го каже на глас.

Джак го каза вместо него.

— Демонско увлечение?

— Не знам. — Мисълта Бойл да е увлечен по какъвто и да било начин към Изабел караше кръвта му да се смръзне, но думите на демона го правеха да звучи точно така.

— Значи може би е правдоподобно Бойл да е отвлякъл Стефан и да го е отвел извън стените на Грибин, за да го убие.

— Възможно е. — Томас направи пауза. — Но за сега ще действаме върху предположението, че Стефан е опитал сам да избяга и ще претърсим всеки инч от Грибин.

— Дадено.

С периферното си зрение, той наблюдаваше как Изабел се обръща да го погледне, изражението й стана отчаяно. Жената го побъркваше. Мисълта да бъде наранена го побъркваше още повече. След това Изабел се обърна и тръгна надолу по коридора. Томас трябваше да се възпре да не я последва.

Той откъсна погледа си от отдалечаващата й се фигура.

— Всичко да върви по дяволите.

— Вече сме там, шефе — дойде гласът на Адам отляво.

Томас му хвърли поглед, а челюстта му се стегна.

— Нещо ново от твоя край?

Адам поклати глава.

— Но, ако Стефан още е в Грибин, няма да се измъкне.

— Да. — Той се загледа в дълбините на сградата. Бяха там часове наред и му влияеше, влияеше на всички им.

— Какво има? — попита Адам. — Не мислиш, че е тук?

— Вътрешностите ми казват "не".

— Изабел мисли, че Бойл го е извел навън.

— Ще узнаем много скоро. Никой не може да остане скрит дълго в Грибин. — Обмисли дали да попита и накрая се предаде. — Изабел добре ли беше, когато говори с нея?

Адам сви рамене и отмести поглед.

— Изглеждаше някак тъжна. Каза, че между вас не се е получило. Каза, че се връща в апартамента си в града, там се чувствала в по-голяма безопасност. В по-голяма безопасност от демона или от теб, не съм съвсем сигурен.

Томас застина, попивайки информацията.

— Каза ли кога си тръгва?

— Останах с впечатлението, че си тръгва сега. Много лошо. Беше доста по-лесен за понасяне, когато ти пускаха. — С тази забележка, Адам се отдалечи бавно.

Значи Изабел бе решила да напусне Сборището в опит да постави дистанция помежду им. Вероятно се бе уплашила, че ще се сближат твърде много, защото той й призна, че я обича.

Проблемът бе, че той знаеше, че и тя го обича. Усещаше го всеки път, когато тя го поглеждаше, когато му говореше. Беше го почувствал в коридора долу, когато го събуди, прокарвайки пръсти по бузата му отново и отново.

Изабел беше най-доброто нещо, което му се бе случвало. Тя донесе хаотична красота в съществуването му. Той донесе стабилност и любов в нейното. Нямаше начин да я остави да му избяга. Нямаше начин да остави ирационалните й страхове да развалят това и за двама им.

Досега не беше ли разбрала, че няма да я даде без борба?

ОЧАКВАНЕ.

Изабел чакаше смъртта да дойде. Всяко тик-такане на големия стенен часовник в хола я приближаваше.

Тя отпусна глава върху облегалката на дивана и затвори очи. Беше спала само три часа през последните двадесет и четири, но сънят продължаваше да я отбягва. Макар че сънят бе нещо, от което ужасно се нуждаеше. Трябваше да е готова за Бойл. Тя сви пръсти около спринцовката, която бе взела от пода на затвора. С другата си ръка докосна ножа в канията на китката си.

Не бяха открили Стефан в Грибин. Адам се бе обадил да й каже. Нямаше следа — разбира се — и от Бойл. Шансът й да се спаси бе завършил катастрофално и сега почти бе изчерпала възможностите. Оставаше й още един и шансовете бяха против нея.

Придърпа завивката по-близо и вдиша остатъчния аромат от сладкия парфюм на сестра си. Страхът, който бе изпитала преди, почти беше изчезнал. Щеше да се бори възможно най-здраво и възможно най-дълго. Щеше да предпази тези, които обича, по възможно най-добрия начин. Останалото бе в ръцете на Бога и Богинята.

Най-накрая тя задряма за малко, въпреки тик-такането на стенния часовник и факта, че бе оставила всички лампи светнати. Въпреки това, скоро я събуди думкане по вратата. Със замъглен поглед, тя хвърли поглед на часовника и видя, че е спала половин час. Страхотно. Когато демонът дойдеше, щеше да бъде в перфектна физическа форма.

Тя се изтласка от дивана и отиде до вратата. Поне знаеше, че не е Бойл. Демоните не чукаха.

Изабел провери шпионката, въздъхна и отпусна глава върху стената. Чудеше се дали ще дойде. Разбира се, беше глупаво да си мисли, че няма да го направи. Томас Монахан не беше мъж, който да разкараш лесно. И все пак си мислеше, че достатъчно здраво е забила клина помежду им, та той да остане настрани.

Трябваше да го разкара от тук бързо, но щеше да е трудно да излъже Томас. Сърцето й искаше само него — присъствието му, аромата му, обгръщането на силните му ръце, дрезгавия му глас в ухото си. Главата й искаше само да го разкара възможно най-далеч от тук.

Стягайки се, тя отключи вратата и я отвори.

Той носеше чифт черни панталони и бяла ленена риза. Косата му висеше дълга и разпусната през раменете му, а тъмните му очи бяха притворени, но не изглеждаха лениво; те искряха с огън. Обикновено чувствената извивка на устните му бе станала тънка линия. Тя разпозна езика на тялото; беше бесен.

Богиньо, бе секси, когато беше бесен.

Дъхът й секна и пръстите й се свиха малко, не искаха нищо повече от това да се плъзнат под ризата му и да докоснат топлата кожа и твърдите мускули, които знаеше, че лежат там. Вместо това прикри реакцията си, запази безизразното си лице и просто се върна обратно в апартамента.

Вратата се затвори с трясък зад нея и ръката му се спусна върху рамото й. Обърна я с лице към себе си.

— Просто си тръгна? Не заслужих ли поне едно "довиждане"?

— Каза ми да си вървя, Томас — напомни му мрачно тя.

— Да, да се махнеш от затвора. Нямах предвид да напускаш Сборището.

— Не искам да го правя отново, Томас. Болеше достатъчно и първия път. — Тя въздъхна. — И двамата знаехме, че няма да продължи дълго. Беше само заради секса. Сексът беше страхотен, но сега е време да приключи. — Толкова коравосърдечни думи, толкова лесно изречени. Защо ги усещаше като малки кубчета лед в гърлото си?

И, по дяволите, той така или иначе не й вярваше. Тя дори не се нуждаеше от емпатия, след като съмнението ясно се четеше по изражението му.

На челюстта му се стегна мускул.

— Не си добра лъжкиня, Изабел — заяви той. — Просто бягаш от мен, точно както бягаш от всеки друг, с когото се сближиш.

Тя се отдръпна от него.

— Благодаря за психоанализата, но не знаеш нищо за мен. — Разбира се, че знаеше. Цял живот бягаше от всяко привързване или емоционална котва. Само че сега бе срещнала Томас и се бе влюбила в него, така че не искаше да бяга никъде, освен право в прегръдките му.

Само дето сега беше единственият момент в живота й, когато трябваше да бяга.

Понякога съдбата не струваше.

Следващите й думи се откъснаха от вътрешността й, някъде отляво на седалището на магията й. Опита се да запази гласа си стабилен, но трябваше да извърне лице, защото знаеше, че не може да владее изражението си.

— Просто си тръгвай, Томас. Моля те, точно сега не те искам тук. — Най-сетне частица истина, макар че болеше да я изрече.

— Защо си толкова изплашена?

Тя притисна ръка към очите си.

— Не е точно… страх. Да се местя е единственото, което знам. Не мога да остана на едно място с един човек. Просто това не съм аз.

— Глупости.

Тя въздъхна, нахвърляйки се отгоре му. Думите, които изговаряше сега, идваха някъде от по-дъблоко.

— Не искам да прецакам всичко! Всеки път, когато създам връзка, когато открия подходящо място да остана. то изчезва. Нищо не остава! Може би е по-добре изобщо да няма нищо в началото. Тогава никога няма да трябва да се притеснявам, когато е на път да изчезне. Тогава никога няма да се налага да изпитвам болка, когато неминуемо го изгубя.

— Изабел…

Тя го отряза и продължи нататък.

— Когато пътувам, на всеки вход има ново начало. Нови хора. Нови места. Хотелски стаи. Вили под наем. Рум сървис. Всичко това е. безформено, безлично, анонимно. Няма какво да се прецака. Няма към какво да се привържа. Няма за какво да скърбя, когато се преместя.

— Погледни ме.

— Но проблемът е, че. накрая нищо от това няма значение. Всичко това са просто глупости. Мисля, че избягвам да бъда хваната натясно от емоция, от обвързване и от потенциална загуба, но всъщност това е поредният капан. Знам го, заради сестра си. Тя бе единственият човек в живота ми, който имаше значение. — Преди теб. Сълза се търкулна по бузата й и тя я избърса. — Когато тя умря, тъгувах толкова силно, че душата ми се прекърши. Беше най-ужасната болка, която някога съм изпитвала, но никога не бих спряла да обичам сестра си, за да се спася от тази болка.

— Изабел.

— Виждаш ли? Това е "Параграф 22". Едновременно нямаш нищо и не чувстваш нищо или имаш нещо и рано или късно го губиш, така чувстваш всичко. по лош начин. Проклет си, ако го направиш, и си проклет, ако не го направиш. — Тя се засмя. Прозвуча грубо дори в собствените й уши. — А аз съм наистина прокълната, Томас. Не знаеш и половината.

— Изабел, погледни ме.

Бавно, Изабел се обърна с лице към него.

Емоция се намести на лицето му, пречупвайки гнева в нещо като скръб… или може би обич. за момент. Собствените й емоции бяха твърде силни, за да успее да разчете неговите.

— Няма да си тръгна и няма да те оставя да си тръгнеш от мен.

— Томас.

Той я придърпа в обятията си. Когато тя го бутна, той само затегна захвата си.

— Обичам те. — Прошепна го в ухото й.

Изабел стисна юмруци, опитвайки се да не го сграбчи с две ръце и никога да не го пусне. Ноктите й се забиха в дланите.

— Томас, моля те, не го прави.

— Обичам те, Изабел — прошепна отново той. — Няма да те оставя да си отидеш. Никога няма да те оставя да си отидеш.

Очите й се напълниха със сълзи. Думите просто се изплъзнаха, толкова лесно, колкото река се влива в океана. Нищо на този свят, нито дори демона, не можеше да ги спре.

— И аз те обичам.

Той погали косата й.

— Зная.

Изабел се притисна в него за момент, опитвайки се да събере достатъчно сила, за да го отблъсне и да каже нещо режещо, нещо толкова ужасно, че да го накара да си тръгне. Възможностите замърсяваха ума й. Пренебрегна всяка една. Томас виждаше директно в сърцето й; каквото и да му кажеше, той щеше да знае, че е лъжа.

Томас повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в лицето, и я целуна. Отначало устните му се плъзгаха по нейните като коприна, след това натискът стана по-силен и по-настоятелен.

Тялото на Изабел реагира мигновено. Пръстите й се свиха около горната част на ръцете му, усещайки издутините и извиването на мускулите му, когато я придърпа към гърдите си и плъзна език между устните й. Тя се забори с него и тих стон се надигна от гърдите й.

— Моля те, искам да си тръгнеш — каза задъхано срещу устните му между целувките.

Зъбите му хванаха долната й устна и я дръпнаха. Изабел усети, че става по-топла и влажна между бедрата си.

— Не и докато не направя всеки инч от теб свой, Изабел. — Гласът му излезе като тихо, изпълнено с нужда ръмжене.

Аларма зазвъня в нея, намалявайки възбудата й.

— Не. не можем. — Изречението й завърши с вик на изненада, когато Томас я помете, буквално.

— Не? — попита той, докато я носеше към спалнята. — Нека опитам да променя мнението ти за това.

Той я хвърли на матрака. Изабел се опита да стане и той се спусна отгоре й, приковавайки китките й.

— Предай се — прошепна в ухото й.

Устата му улови думите й на протест. Щом я целуна толкова дълбоко, че умът й едва можеше да сформира логична мисъл, той си проправи път надолу по тялото й, премахвайки дрехите по пътя си. Откри спринцовката, която тя държеше в сутиена си, и ножа, в канията на китката й, и ги остави на нощното шкафче.

Лениво, той придърпа зърното й между устните си, докато то не изскочи от устата му. Същевременно плъзна ръка надолу по бедрото й и откри клитора й. Направи няколко кръгчета около него през плата на памучните й бикини, отново и отново.

— Така добре ли е? — Гласът му помилва кожата й като сатен.

— Ъм. — О, да. Беше толкова добре, че не можеше да мисли. — Не може да го направим, Томас. Не точно сега. — Проблемът бе, че гласът й излезе като въздишка и пропит със страст.

— Защо не?

Тя прехапа устна, търсейки правдоподобна причина защо не могат да правят любов. Не можеше да му каже истината. И, Богиньо, тя искаше това последно сбогуване с всяка фибра на съществото си. Не можеше ли да й бъде позволена тази последна връзка с Томас? Не заслужаваше ли поне това?

Когато тя не отговори, той изръмжа:

— Така си и мислех.

След това захапа колана на бикините й и ги свали със зъби. Скоро нямаше нито едно парче плат, което да разделя плътта й от ръцете и устата му.

— Томас…

— Няма да си тръгна, докато не те изчукам до безсъзнание, Изабел. Не ми пука какво казваш. Не ми пука, ако ще да трябва да те завържа, за да го направя. Разбра ли? — Пръстът му погали клитора й, докато той говореше, изпращайки вълни на удоволствие през тялото й.

— Направи го пределно ясно. — Тя въздъхна.

— Та, сега ми кажи. Последна възможност. Искаш ли да те чукам, Изабел?

Имаше само един отговор.

— Да.

— Искаш ли да правя любов с теб?

— Да.

Задържайки погледа й, той пъхна ръце под коленете й и ги вдигна и разтвори, изпречвайки най-уязвимата част от тялото й пред погледа си. Томас го гледа до насита.

— Толкова сладко — промърмори той, преди да сниши уста и да я затвори около набъбналия й, възбуден клитор. Езикът му го перна, я след това откри чувствителната страна и потърка.

Изабел се заизвива под устата му и Томас прикова ханша й към матрака, залепяйки уста към интимните й части. Оргазмът й дойде бързо и силно. Тя ахна, когато я връхлетя, а след това простена името му.

Томас я поведе през експлозивната дъга на удоволствието, стенейки в задната част на гърлото си, сякаш се наслаждаваше на всяка частица от оргазма й, колкото и тя самата. Когато оргазмът все още бе притиснал тялото й, все още я караше да мята глава от удоволствие и да стене, той издърпа панталоните си достатъчно, за да извади пениса си и се надвеси над нея.

— Изабел. — Името й звучеше неблагозвучно върху езика му, като молитва или думата "вода", изречена от отчаяно жаден човек. — Не мога да чакам и миГповече. Имам нужда да те почувствам. Имам нужда да бъда част от теб.

В отговор тя обви крака около ханша му и го придърпа върху себе си, усещайки дращенето на панталоните му по глезените и прасците си.

Той задържа погледа й, когато притисна главичката на пениса си към отвора на влагалището й, след това събра китките й в една голяма ръка и ги притисна към матрака над главата й. После задържа ханша й с другата си ръка и влезе дълбоко в нея, докато не беше нацяло изпълнена и разтегната от пениса му.

Изабел простена и впи зъби в долната си устна. Клиторът й пулсираше и влагалището й се движеше от усещането да го има в себе си.

Той я облада, вземайки я с дълги, здрави, дълбоки прониквания, които прочистиха всяка частица рационално мислене от ума й и накараха тялото й да се чувства като разтопено масло.

Когато оргазмът й дойде, той обгърна цялото й тяло с вълни, които започваха малки и след това нарастваха. Тя изви гръб, когато я завладя, умът й беше залян от удоволствие.

Томас пусна ръцете й и засмука в устата си едно от предлаганите зърна, придърпвайки го нежно между зъбите си. Той отговори на оргазма й като простена дълбоко в гърлото си и свърши.

— Томас — въздъхна тя, закривайки лицето си с ръце. Какво им позволи да сторят? Колко глупава бе, по дяволите?

Томас се претърколи от нея и я придърпа върху леглото. Привлече я към тялото си и я помилва с пръсти по лицето.

— Моя си, Изабел. Няма да те оставя да си тръгнеш или да избягаш. Няма да те оставя да ме отблъснеш. И няма да си тръгна тази нощ. За добро или за лошо.

Победена, сълзи опариха очите й, като се обърна и зарови лице в извивката на врата му и вдиша. Миришеше толкова хубаво, миришеше толкова много на Томас. Тя плъзна ръка в ризата му, за да открие топла кожа и твърд мускул.

— Тогава се съблечи, защото имам нужда да почувствам кожата ти върху моята. — Гласът й звучеше дрезгаво заради липсата на сън и емоциите.

Те го съблякоха заедно, докато тялото му не се отърка в нейното, кожа в кожа. Той целуна рамото и надолу по ръката й, обръщайки я по корем. Изабел легна по очи върху леглото, докато Томас прокарваше отново и отново върховете на пръстите си надолу по гръбнака й до основата на гърба, приспивайки я.

— Изабел — измърка Томас, със загрубял от съня и задоволен от секса глас, — защо Бойл ще убие Стефан като услуга към теб?

Очите й се отвориха рязко и тя застина, но поне можеше да му отговори честно.

— Не знам.

— Наистина?

Изабел се обърна по гръб и се сгуши в него. Взря се в лицето му и прокара пръсти по гърдите му.

— Наистина. Не разбирам демонския мозък. Намирам за удивително и че копнее за дома, че създание като него има такива чувства. — Тя поклати глава. — Нямам идея защо Бойл е решил, че трябва да убие Стефан заради мен.

— Това, което той каза точно преди да ме нокаутира в Грибин… прозвуча сякаш двамата имате връзка.

Тя повдигна глава и се ухили, макар че не беше с лекота.

— Ревнуваш ли, Томас?

— Едва ли. Боя се за теб, да.

Отне й момент, за да отговори, внимателно формулирайки отговора си.

— Както казах и преди. Мисля, че ме е набелязал заради сестра ми. Въобразил си го е, защото той. — трябваше да направи пауза и да намери подходящите думи преди да може да продължи — . той я е убил, така че с него сме свързани.

Томас милваше ръката й отново и отново, докато тя не въздъхна и мускулите й не се освободиха от напрежението.

— Това придава странен смисъл.

— Не мисля, че демоните са смислени. — Клепачите й се спуснаха.

— Заспивай, Изабел. Мога да кажа, че имаш нужда.

Тя въздъхна и се отпусна до него. Преди да се усети, изтощението я затисна.

ИЗАБЕЛ СЕ СЪБУДИ ОТ ДЪЛБОК СЪН. ПРИЛЕПВАЙКИ СЕ ПЛЪТНО към топлото тяло на Томас, тя се усмихна и отново затвори очи. Винаги би спала добре до него. За момент познаваше пълното щастие, а след това си спомни. Процеди се като токсично изтичане в ума й, отравяйки я.

Демонът идваше. Може би не днес, но скоро.

Обезпокоена, тя потърка очи и хвърли поглед към прозореца, от където се прокрадваха първите лъчи от бледо сивата утринна светлина. Бе спала най-много час или два. Какво я бе събудило?

Никакъв аромат на демонска магия не замърсяваше въздуха. Не се чуваше никакъв звук. Не беше твърде сгорещена или твърде изстинала. тогава го осъзна с абсолютна сигурност.

Ужас се сви в стомаха й като студено олово. Тя се измъкна изпод закрилническата ръка на Томас и се изплъзна от леглото. Тържествено намъкна бельо, чифт шорти от жарсе и тениска с дълъг ръкав, след това намести отново спринцовката и канията с ножа. Щом свърши това, Изабел отиде до прозореца в хола, сякаш притеглена там от сили извън нейния контрол.

Дори вероятно бе така.

Тя избута настрана завесите, които покриваха прозореца в хола, и там, на три лентовото платно на улицата, минаваща покрай сградата на апартамента, стоеше Бойл на своя Харли… гледайки нагоре към нея. Метал и хром, излъскани до блясък от любящите ръце на демона, блестяха на уличното осветление. Черна кожа покриваше Бойл от глава до пети, а сутрешният бриз развяваше русата му коса.

Тя изпъшка:

— Томас — и се обърна да побегне и бързо да се опита да го изкара от апартамента. Вместо това побягна, за да се сблъска с много широки гърди. Миризмата на кожа и демон се заби в носа й.

Бойл се вгледа в нея, неговите обикновено сини очи вече светеха в червено.

— Време е.

Онемяла, тя само поклати глава. Беше време? Как можеше да е време? Не можеше да е време! Томас все още бе в апартамента й.

Бойл се протегна към нея и тя отстъпи крачка назад. Той си дръпна ръката.

— Да не избираш майка ти да заеме твоето място? Ако е така, кажи ми го сега. Нямам много време да направя това жертвоприношение.

— Аз ще съм жертвоприношението. — Гласът й потрепери. — И няма да позволя никой да бъде сложен на мое място.

— Много добре. — Той отново протегна ръка. — Тогава трябва да си тръгваме.

Изабел бе принудена да напусне апартамента тихо, оставяйки Томас да спи в

другата стая. без да се намесва.

— Добре. — Тя отиде във фоайето, където под бара един до друГстояха белите й кецове. Нахлузи ги и се обърна към демона. — Готова съм.

Бойл не я изпари. Поведе я навън от апартамента и надолу по стълбите към Харлито си. Всяка стъпка, с която се отдалечаваше от Томас, караше гърлото й да се свива още малко. Когато най-сетне стигнаха до улицата, Изабел смяташе, че е чудо, че все още може да диша.

Демонът се покатери на мотора.

— Красив мотор, не мислиш ли?

Тя само се взираше в него. Сладките приказки не бяха нещо, с което можеше да се справи в момента.

— Ще ми липсва този мотор — продължи той. — Той е едно от малкото неща, които ще ми липсват от живота тук. Така че ще вземем мотора ми там, където отиваме, вместо по-директен транспорт. Това ще е последната ми възможност да покарам.

— Това ли е частта, където трябва да те съжалявам?

Той се взря в нея за момент, сините му очи заблестяха.

— Качвай се. — Той завъртя ключа.

Машината запали със заглушено мъркане, но тя не помръдна, за да му се подчини. Не можеше да спре погледа си да се отклони надолу по улицата. Сенките от лунната светлина играеха върху цимента на тротоара, изпъстрен от листата на дърветата. Задуха мек, топъл вятър, който накара клоните на високите, красиви кленове да потреперят и заскърцат. В далечината светлините на пресечката се промениха и премина само един самотен автомобил.

Бе обула обувките си за бягане.

— Зная къде е майка ти. — Гласът на демона бе тих и уверен. Знаеше какво си бе мислила в частта от секундата, когато бе погледнала надолу по улицата. Разбира се, че е знаел. — Мога да отида при нея с времевия прозорец, който владея.

Въздишайки, Изабел се покатери на мотора зад Бойл. Отказвайки да обгърне кръста му с ръце, за да се държи, тя сграбчи седалката.

— Отиваме в моя склад.

Гадене се надигна в гърлото й. Не носеше каска. Може би щяха да извадят късмет и да катастрофират, преди да пристигнат.

Всъщност това бе добра идея. Изабел знаеше, че сега има идеалния шанс да убие Бойл. Ако можеше да извади спринцовката от сутиена си, можеше да го инжектира с течната мед, докато той кара.

Перфектно.

Разбира се, ако проработеше, щяха да паднат. В този случай Изабел, с нейните кецове, шорти и тениска, щеше да е прецакана. Но Бойл щеше да е мъртъв. Това беше важното.

— Сложи ръце около кръста ми — нареди той.

— Моля? — Това щеше да направи трудно ваденето на спринцовката.

— Ръцете ти. Сложи ги около кръста ми и се дръж. Не ги махай. Не съм стигнал до тук, за да те изгубя сега.

На Изабел й отне момент да събере емоциите си и после бавно сложи ръце около кръста му. Мускулите на бодибилдър се раздвижиха под ръцете й. Торсът му беше като камък под черната кожа, която носеше, и Изабел се забори с рефлекса на непоносимост.

Моторът се наклони напред, заедно със стомаха й. Изабел затвори очи и отправи молитва към Богинята. В последния момент, тя погледна нагоре към тъмните прозорци на апартамента, където Томас все още спеше.

Томас.