Магьосническа кръв

ЕДНО

КАК ДА ЗАЛОВИМ ВЕЩЕР — ЗА НАЧИНАЕЩИ. ИЗАБЕЛ МОЖЕШЕ да преподава този предмет.

Клубната музика вибрираше през тялото на Изабел. Притворила очи, тя поклащаше бедра, танцувайки повече в такт с приливите и отливите на едва доловимите емоции, които я обкръжаваха, отколкото с ритъма. Опиянена от морето от еуфория и похот, тя позволи на изкусителната, първична плетеница да я накара да се почувства свободна за няколко благословени мига.

Капанът, който бе заложила за вещера, улови и нея самата.

Мъжки ръце обгърнаха кръста й. Стройно, мускулесто тяло се притисна изотзад в нейното. Тя познаваше този допир, тези ръце и лекия дървесен аромат на скъпия му одеколон. Беше вещерът, когото тя дебнеше. Онзи, който я мислеше за жена като всяка друга. Очите й се отвориха, мигът на спокойствие се стопи, заради присъствието му.

Всеки, който можеше да зърне лицето й, щеше да забележи отвращението преминало през лицето й, преди да извие устни в предизвикателна усмивка. Тя се облегна назад в прегръдката на Стефан Фошо. Той я поклащаше назад-напред, променяйки люлеенето на тялото й в такт с музиката. За щастие, Стефан не притежаваше емпатия. Не можеше да усети ненавистта й към допира му.

Някъде наблизо проблесна фотоапарат, после още един. Папараци. Медиите обожаваха Стефан — ултрабогатият плейбой. Всяка жена, с която той излизаше, бе обект на особен интерес. Изабел бе съумяла да се задържи в обятията му по-дълго от повечето. Тя бе мистериозната червенокоса, зеленоока жена, за която никой репортер не успяваше да намери достатъчно информация. Изабел бе платила доста пари, за да го постигне. Беше вложила също доста усилия, за да заинтригува Фошо за по-дълго време. С много планиране бе достигнала до тази нощ.

Разбира се, фотографите не знаеха, че тя е магьосница, а Стефан — вещер. Това бяха тайни, които бяха по-добре да останат скрити от немагическото население. Това бе единственото, за което и Сборището, и контролираният от вещери Дъскоф Кабал бяха на едно мнение. Непритежаващите магия бяха в пъти по-многобройни от тези с магически способности, а — в исторически план — показваха голяма кръвожадност спрямо тези, които сметнеха за различни.

Стефан движеше тялото си с нейното в съблазняващо подобие на секс, от което й се обръщаше стомахът. Скоро всичко това щеше да приключи. Това бе единственото положително нещо в необходимостта да търпи близостта му.

Изабел разтегна устни в усмивка и отново затвори очи. Замисли се за дълбоки, бурни потоци, преправящи си път през земята; за дълбините на океана, където водата лежи спокойна и тиха; за нежните водовъртежи и вълнички по ръба на езеро. Силата й се надигна в отговор на подтика на съзнанието й — съвсем лекичко. Отми част от напрежението й, притъпи остротата му.

Ръцете на Стефан се стегнаха около нея и той зарови лице във врата й. Просветнаха още фотоапарати. До утре щяха да са на първите страници на всеки таблоид. Вероятно щяха да я изкарат бременна и планираща сватбата им. Само Богинята знае каква ли глупост щяха да измислят.

А после щеше да гръмне другата история. Мрачната. Онази с много повече насилие.

Скоро, успокои се тя. Тази нощ. Защото тя не бе като останалите жени, а днес не бе обикновен ден. Беше настъпил часът, в който Стефан Фошо да плати за греховете си.

За момент чувството стегна гърлото й. Тя нямаше никакво време да жалее. През последните дни живееше на гняв, скръб и почти нищо друго.

Възползвай се от чувството. Не му позволявай то да те командва.

Мигновено, внезапният изблик на уязвимост затихна до студена решителност. Това бе умение, което тя бе научила преди много време и го бе усвоила добре. Имаше много опит в потискането на болката си, в трансформирането й в много по-ефективна сила. Чувствата й се бяха превърнали в добре наточено оръжие.

Той се наведе към нея, проговори в ухото й, достатъчно силно, за да може да го чуе над блъскащата музика:

— Време е да си ходим, ma cherie.

Наистина, време беше.

През нея премина нетърпение, оставяйки тръпка на сладост, която я затопли повече отколко умението на Стефан с огъня някога би могло. Стефан бе магьосник, владеещ огъня — един от най-силните, които бе срещала. Макар технически вече да не можеше да използва названието "магьосник". Той бе предал Сборището, нарушил кодекса му безброй много пъти. Сега беше изпаднал, мръсен вещер.

Нейните собствени способности бяха в сферата на водата. Това значеше, че със Стефан са пълни противоположности в магически смисъл. Това малко обърка плановете й. Обикновено огънят и водата естествено се отблъскваха, както огънят и въздухът изначало се привличаха. Заради това, на Изабел й се бе наложило да полага двойно повече усилия, за да оплете жертвата си, особено след като не можеше да прикрие способностите си от вещер като Стефан. Той надушваше като хрътка различните видове магия.

Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата към изхода. Фотографите се измъкнаха от купонясващите и ги последваха. Тя успяваше да ги зърне, пълзящи като раци, с крайчеца на периферното си зрение. Бодигардовете на Стефан ги обградиха, непозволявайки на никого да се доближи прекадено близо. Земните заклинания също спомагаха. Той бе поръчал да му изработят няколко, които да държат хората настрани.

Те се измъкнаха от клуба и тежките врати се затвориха зад тях, не успявайки напълно да изолират баса от музиката, който сякаш караше целия клуб да вибрира върху основите си. Ранният утринен хлад накара голите й ръце и крака да настръхнат. Тя спря за момент, за да вдъхне свежия, не съвсем чист градски въздух, игнорирайки изненаданите шушукания и възклицания откъм опашката от чакащи да влязат в клуба.