Магьосническа кръв

ДЕВЕТ

— ИЗАБЕЛ?

Тя трепна, когато регистрира болката в гърдите си — дълго, бавно разкъсване, последвано от бавно туптене. Клепачите й изпърхаха и се отвориха и тя видя главата на Томас, която закриваше звездите. Игнорирайки болката, тя се фокусира върху важното.

— Томас, ти си добре.

— Както и Адам. Щитовете ни опазиха живи, но в безсъзнание. Всички бяхме извън играта за известно време.

— Бойл изчезна — прошепна тя. — Как е детето?

— Тя е добре, жената и не-магьосникът също, само леко натъртени и разстроени.

Движение от дясната й страна привлече погледа й.

— Здрасти, шампионе — каза Адам, куцукайки към тях. — Просто не можа да си останеш с ризата, нали?

Тя вдигна дясната си ръка. Дори и в безсъзнание не бе отпуснала мъртвешката си хватка върху дръжката на ножа. Острието беше окървавено и ръждясало на места, а плата на ризата, който бе използвала за да предпази ръката си, беше овъглен и прояден.

— Не мисля, че харесва медта — каза тя, широка усмивка се разпростря върху устните й, въпреки болката, която гореше като клада в центъра на гърдите й.

Щяха да накарат демона да си плати.

— МЕД — ПРОМЪРМОРИ МИКА, МРЪЩЕЙКИ СЕ, ДОКАТО ПРОКАРВАШЕ пръста си надолу по текст върху принтирана страница. — Мед… О, да, ето го. — Мънка си известно време, докато Томас се движеше нетърпеливо.

— Демоните се раняват сериозно с медни оръжия и имат проблем с лекуването на раните, причинени от тях — прочете Мика. — Медта още е известна с отслабването на общата магическа структура на зверовете и с алергичната реакция на физическата им структура. — Той вдигна поглед от текста с повдигнати вежди. — Ха.

— Ха? — изръмжа Томас. — Почти ни убиха. Тази информация можеше да бъде полезна, Мика.

Братовчед му разпери ръце, посочвайки страници и страници хартия, разпръснати по бюрото му.

— Действам възможно най-бързо, шефе. Изхвърчахте толкова бързо след Александър, че даже нямах възможност да изтегля всички документи. — Той прокара ръка през умореното си лице. Томас забеляза, че очите на Мика бяха кръвясали и имаше сенки от недоспиване.

— Значи никакви други материали, само мед?

Мика кимна.

— Очевидно. Ще продължа да търся още информация, но трябва да знаеш, че част от нея беше повредена. Има липсващи страници и…

— Кажи ми какво друго си открил.

Лицето му моментално светна.

— Тук има доста информация за техния свят. Имат върховно владичество над тяхната реалност, унищожили са всички останали раси. Също така са канибали.

— Чудничко.

— Изглежда има различни сортове демони, но информацията за това е неясна. Изглежда има четири генетични групи, всяка от които притежава уникални личностни черти. Културата им изглежда вкоренена по някакъв начин, от това как действат тези различни видове. Знаеше ли, че всъщност наричат себе си "дааеман"? Това е името на расата им. Наричат света си Юдай. — Направи пауза, за да си поеме въздух.

След момент Томас изстреля:

— Това трябва ли да има значение за мен?

Мика завъртя очи.

— Гърците са нарекли демоните даемони, но с различен правопис. Латинският правопис на д-а-е-м-о-н е много близък до правописа на д-а-а-е-м-а-н, както се наричат те. — Той произнесе думите различно. Мика произнесе "даемон" като "демон". "Дааеман" произнесе като "дей-ман".

— Гърците също така са ги класифицирали в доброжелателни и зли категории или раси. — Той се намръщи. — Може би дори видове, не съм сигурен. Доброжелателните са наречени "юдеймони", като името на техния свят.

— Доброжелателни демони? Гърците са го объркали.

Мика поклати глава.

— Не. Не са го объркали. Тяхната раса е като нашата, някои от нас правят ужасни неща, но това не прави всички хора лоши. Те са сложен вид.

Устните му се извиха.

— Моля те, извини несправедливия ми коментар.

Мика разпери ръце.

— Пропускаш голямата картина, Томас. Не виждаш ли? Това предполага, че демоните са комуникирали с хората много отдавна. И всъщност казва, че са го правили тук. — Той размаха сноп листи в юмрука си. — Казва, че щом веднъж има мост между световете, дааемоните могат да преминат. Че могат да дойдат за — той присви очи, зачетен в текста, — лов, веселба и да се влюбят.

Томас повдигна вежда.

demon — daemon — daaeman

— Веселба? Демонска веселба? Влюбват се? Чакай малко, веселят се и се влюбват в хора?

— Да, и точно тук става интересно. Очевидно, много отдавна демоните са се чифтосвали с хора и изглежда сякаш може би, само може би… потомците им са били магьосници.

Мълчание.

— Не е възможно — отговори Томас с контролиран глас. Цялото му тяло се бе напрегнало.

— Според тези доклади е много вероятно. Има легенди за двойка от сорта на Адам и Ева, първата човешка жена и демонски мъж, които са се влюбили и са рискували всичко, за да имат деца заедно.

Томас моментално си помисли за киселинната кръв, която течеше във вените на демона.

— Демоните и хората могат да се чифтосват?

— Всъщност не. Физически е невъзможно човешка жена да износи детето на демон. Приготвяли заклинание, за да се получи, заклинание, базирано на елементите.

Шок пропълзя през Томас като мистериозна линия. От толкова време не знаеха нищо за предците си, макар че философите на Сборището безкрайно обсъждаха различни теории. Колкото и на Томас да не му се искаше да го приеме, в това имаше известна правдоподобност.

— Тази първа двойка е имала четиризнаци — продължи Мика. — Всяко от тези деца наследило предразположение към един от елементите. Те са били първите магьосници — земя, въздух, вода и огън. Последвали други съюзи на демони и хора и допълнително потомство било родено чрез употребата на заклинанието на елементите. Това е генът, от който произлизаме.

Това придаваше известно изнервящо значение. Съюзите между магьосници и не-магьосници почти никога не създаваха дете. Причината никога не бе твърдо установена, тъй като биологически магьосниците изглеждаха напълно като хора.

Мика продължи.

— Дааеманът нарича магьосниците и вещерите "аемон", тяхната дума за нечистокръвни.

Томас се потресе, спомняйки си как ги бе нарекъл Бойл, точно преди да ги удари с гръмотевицата от магия.

— Значи нека да кажем, хипотетично, че магията на магьосниците е родена от демонската магия. Мислиш ли, че магията на магьосниците може да се окаже безсилна пред демонската магия заради това?

Мика седна обратно на кожения си стол, карайки го да изскърца, и сложи ръце зад главата си. Той обмисли въпроса за момент, преди да отговори.

— Магията на магьосниците е вероятно наполовина толкова силна, колкото тази на демоните. Плюс това по същество е различна, била е деформирана от заклинанието на елементите, което са използвали, за да позволят първите бременности.

— Та? — Мика можеше да говори с часове. Томас просто искаше "да" или "не".

Той направи пауза, изгубен в мислите си, след това сви рамене.

— Мисля, че досегашните аргументи не важат. Няма как да знаем защо магията ни е безсилна срещу тях.

— Значи се отговори на отколешния въпрос. В края на краищата магьосниците не са съвсем хора. Философите на Сборището ще се позабавляват с тази информация.

— Стъпили сме и в двата свята, но изглежда е възможно да сме сливане между човек и демон.

Томас подтисна потреперване и промени темата.

— Открил ли си други слабости, освен метала?

Той поклати глава.

— Ако бях, ти щеше да си първият, на когото щях да кажа.

— Знам.

Мика се наведе отново над разпилените листи.

— Как са Адам, Изабел и останалите?

Томас прокара ръка през косата си.

— Адам и Изабел отидоха да се видят с докторката, но общо взето са добре. Не-магьосникът, Саймън Александър, изпратихме у дома. Кати и майка й, Мелани, са тук в Сборището, под охрана. Точно сега това е всичко, което можем да направим за тях.

— Та каква беше връзката на Александър с демона?

— Демонът никога не е имал директен интерес към него. Бойл го е използвал като начин да се добере до момиченцето, Кати. Демонът се е свързал с Александър чрез магазина за мотоциклети, където работи Александър. Очевидно Бойл кара стар Харли. Така е разбрал за момиченцето. Не сме сигурни защо я иска. Също така не сме сигурни дали демонът нарочно е изпратил сведенията на Мира, но не виждам как това може да му е от полза. Засега изглежда, че го е уловила на чист късмет.

— Звучи сякаш Изабел е свършила фантастична работа там.

— Можеше всички да сме мъртви, ако не беше тя.

Мика се усмихна.

— Чувам възхищение в гласа ти.

Томас му се ухили в отговор.

— Също така смятам, че е дяволски секси.

— Знам, че смяташ така.

СТЕФАН СЕДЕШЕ НА РЪБА НА ЛЕГЛОТО СИ, РУСАТА МУ ГЛАВА — косата му беше перфектна дори и пленен — наведена. Томас бе дошъл в Грибин незабавно след обезпокоителния си разговор с Мика. Стефан държеше отговорите и Томас мразеше това. Това прехвърляше силата в ръцете на Стефан.

Не бе почувствал нуждата да доведе Изабел със себе си този път, защото бе уточнила, че иска да присъства на всеки официален разговор на Сборището със Стефан. Това беше лично.

Томас спря да крачи точно пред Стефан.

Вещерът вдигна глава, самодоволна усмивка се разпростря върху устните му.

— Докоснах я, нали знаеш. Изабел. Остави ме да я почувствам преди да ме атакува. Гърдите й са красиви. Чувството срещу мъжките устни е приятно, гладко и меко. Целувал ли си ги все още?

Томас се взираше надолу към него, стиснал зъби, опитвайки се да не реагира на очевидната примамка.

Гласът му се промени от сладък като мед в язвителен.

- Виждам как я гледаш, тази магьосническа кучка. Беше ли coup de foudre? Беше ли любов от пръв поглед, Томас? Или искаш просто да я изчукаш? И в двата случая се надявам да помниш, че бях там пръв.

— Не си я чукал. — Плътна нишка ярост обточваше думите. Вещерът явно знаеше как да му въздейства.

Стефан се усмихна.

— От къде знаеш със сигурност?

Томас се обърна на токовете си и се отдалечи, опитвайки много сериозно да държи гнева си под контрол. И в най-добрите случаи това беше трудно за изпълнение около Стефан; сега беше почти невъзможно. Нямаше да си изпусне нервите отново пред Стефан. Това го правеше да изглежда слаб, неконтролиран.

Стефан се изсмя меко и се облегна на стената зад себе си.

Томас се обърна към вещера.

— Току-що говорих с Мика, който приключи с проучването на някои от документите, които ти ни осигури. Те посочват генетична и магическа връзка между демоните и магьосниците. Защо Дъскоф не са споделили тази информация със Сборището?

Стефан се наведе напред, отпускайки лакти на коленете си и разтвори широко ръце.

— Не сме приятелски организации, Томас. Тази naivete е дразнеща. Защо вещерите да споделят нещо с магьосниците? Каква полза може да има Дъскоф от това?

— Ние сме врагове, но все пак сме от един вид — отговори Томас през стиснати зъби. — За нещастие.

Стефан го дари с бавна усмивка.

— И това е, което те притеснява, нали? Споделянето на вида? Притесняваш се, че магьосниците може да са потомци на демоните. Загрижен си, че ти и Сборището ти се борите толкова силно да сте на страната на доброто, и все пак магията ви може да идва от жестоки и буйни чуждоземци. Идвало ли ти е на ум, Томас, че вещерите може да са по-верни на природата на родителите си, отколкото магьосниците? Безпокои ли те това, че всички магьосници имат тази предразположеност към хаос и осакатяване, заради гените ни?

Точно това му беше дошло на ум, макар че не искаше да го признае пред Стефан. Затова се върна към първоначалната причина, заради която се принуди да остане в една стая с него.

— Какво друго знаеш за това?

Стефан срещна погледа му.

— Знам, че е истина. Мога да го почувствам в самата си същност. Усещам го всеки път, когато отнемам живот, защото този акт ме изпълва с такова чувство на сила. Ние сме по-висши от не-магьосниците, Томас. Не го ли виждаш? Приеми това, което си, и осъзнай тази истина.

Той имаше див блясък в очите си и Томас се зачуди за момент дали затворничеството в Грибин ще лиши Стефан от здравия му разум. Разбира се, ясно беше, че здравият разум на Стефан е бил разклатен още преди да го заловят.

Стефан се приведе напред, гласът му беше пламенен.

— Магьосниците и вещерите може да властват над не-магьосниците, ако обединим силите си. Не си ли се замислял над силата, която притежаваме, Томас? Можем да превземем света. Никога ли не си се замислял за възможностите?

Томас го наблюдава дълго време, преди да отговори, с мрачно изражение и сключена челюст.

— Не, не мисля за това. Но мисля, че имаш комлекс за размера на пениса си.

Лицето на Стефан помръкна и той примига бавно. Изражението му, когато отмести поглед, можеше да се опише единствено като уязвимо.

— Контрол, Томас. Имам комплекс за контрола. Това е нещо, от което вещерът има по много. — Гласът му потрепери.

За момент Томас почти си помисли, че разбира Стефан. Тази страховита секунда прогори дупка в душата му. Знаеше историята на Стефан, знаеше насилието, което е изтърпял в ръцете на биологичните си родители, знаеше, че е изтърпял още повече, когато е избягал от френската служба за закрила на детето и е оцелял на улицата. Знаеше, че е бил оформен като горещо стъкло в ръцете на занаятчия от осиновителя си, Уилям Крейн.

Контрол? Да, обзалагаше се, че Стефан има проблеми с контрола. Както и всеки друг, който е бил изцяло под чужда власт през целия си живот. Горчивина парна езика на Томас. Последното нещо, което искаше да има към Стефан, беше съпричастност.

— Казваш, че вещерът има контрол? — Томас присви очи. — Не и тук в Грибин.

Неспособен да го гледа повече, Томас се обърна на токовете си и се отправи към

изхода. Налудничавият смях на Стефан го последва навън през вратата и надолу по коридора.

Томас можеше все още да чуе ехото му в главата си, дори след като напусна Грибин — издавайки звук на облекчение — и намери убежище в библиотеката на Сборището.

Отпусна се в кожения стол пред бюрото си, подпирайки лактите си на облегалките и се взря през огромния прозорец в дъното на стаята, абстрахирайки се от звука на този смях. Гласът на Стефан, смехът му, съчувствието, което бе изпитал към него в килията, всичко това му повлия. Прииска му се чашка за шот и нещо твърдо и мокро, с което да я напълни.

— Томас? — Топла ръка докосна неговата. Той извъртя глава, за да види загриженото лице на Изабел. Не я бе чул да влиза в библиотеката — нещо, което никой друГмагьосник не би посмял да стори без разрешение, никой друГосвен Изабел.

Томас откри, че не възразява.

Беше сменила съсипаните си дрехи с дълга до глезена, селска пола и бяла блуза. Косата й висеше дълга и свободна през раменете. Изглеждаше красива, но тя винаги изглеждаше красива.

Той се изправи, устоявайки на импулса да я улови и да зарови лице в косата й. Искаше да я отведе в стаята си и да се потопи в мекотата, аромата и извивките й. Това щеше да прогони смеха на Стефан. Тялото, дъха и духа й щяха да прогонят всичко и да оставят само удоволствието. Щеше да му позволи. Томас знаеше, че е негова… но беше наранена в боя.

— Добре ли си?

Тя кимна и докосна ребрата си.

— Не беше лошо нараняване, само болезнено. Доктор Оливър ме оправи с помощта на няколко магьосника на огъня. Но на теб какво ти има? Казаха ми, че още не си ходил да те види лекар. — Тя хвърли поглед към разкъсаните му и мръсни дрехи. — Дори не си се преоблякъл.

— Добре съм. Просто работя.

Тя го принуди да се обърне към нея и отмести косата от лицето му.

— Не изглеждаш добре и усещам, че си уморен и разтревожен. Емоциите ти са. объркани. Защо не си ходил при докторката?

— Не съм ранен, Изабел.

— Тогава защо те усещам толкова пребит?

Той се усмихна.

— Не знаех, че ти пука.

Тя се ухили, спусна поглед по дължината на тялото му и му намигна бавно.

— Може би просто съм притеснена, че няма да се чувстваш като сваляч, като останем в апартамента.

Ах. Той проследи извивката на челюстта й с възглавничката на палеца си.

— Тогава казах каквото мислех. Искам те, Изабел, но може би това не е.

Тя се протегна между телата им и обхвана с ръка слабините му.

— Имам нужда да го изтрия, Томас. — Гласът й потрепна. — Да го изчистя. Можеш ли да го направиш за мен? Да накараш всичко да изчезне за малко? Демонът, спомените. Да ме накараш да се удавя в теб?

Уау. Предупредителни камбанки зазвъняха в главата му. Тя искаше това, което и той. Може би можеха да си помогнат взаимно. И все пак ставаше твърде бързо, случваше се твърде скоро, чувстваше го толкова безразсъдно.

Нуждата надделя над здравия разум точно за две секунди.

Не можеше да чака да почувства гладката й кожа срещу своята, да плъзне пениса си в хлъзгавата й вагина и да почувства как свършва около него. Томас искаше да чуе всички сладки звуци, които тя щеше да издаде, когато изпита оргазъм. Като човек, който не е ял или пил нищо от седмици, той я улови през талията и я целуна.

Без колебание. Без да казва нищо. Просто действа.