Магьосническа кръв

ДВАДЕСЕТ

ИЗАБЕЛ УХАПА ДЛАНТА МУ И ГО РИТНА здраво с токчето си по пищяла. Бойл реагира, както се очакваше — едва забеляза. Само трепна леко.

— Тя пи твърде много — каза той на любопитните зрители, с неестествена крива усмивка на лицето. — Винаги става груба, когато излизаме. — Акцентът му, когато каза това, бе почти несъществуващ и говорът му беше местен. От него не се носеше и усещане за демонска магия. Бойл се държеше като човек тази вечер.

Хората около тях просто зяпаха, явно несигурни какво да мислят. Очевидно в клуба нямаше герои тази нощ.

Вместо да я изведе през вратата, както тя очакваше да направи, той я вдигна и я понесе назад, където откри друга врата, която водеше навън към уличката зад сградата.

Демонът я избута през вратата. Тя се препъна с лицето напред в тъмнината, подушвайки локва. Водата се разплиска, а паважът се впи в дланите й и одра коленете й. Зад тях голямото парче метал на вратата заглуши музиката от клуба. Без да губи време, тя хвърли поглед към изхода от уличката, търсейки път за бягство. Откривайки един, тя се метна нагоре като спринтьор. Беше рефлекс. Всяка молекула в тялото й крещеше да бяга.

Бойл я хвана веднага, обвивайки големите си ръце около талията й и захвърляйки я да се приземи още веднъж на ръце и колене в локвата. Позата приличаше на молене твърде много за вкуса й, но този път остана там, неподвижна и поемаща на големи глътки мръсния, влажен въздух в уличката. Цялото тяло я болеше от хвърлянето й върху паважа. Ръцете и коленете й бяха издрани до кръв.

— Значи това е всичко? — Тя не вдигна поглед, когато зададе въпроса. Взираше се в парче накиснат, смачкан вестник на земята пред нея. Гласът й звучеше спокоен и безизразен в собствените й уши — примирен, — но тя все още имаше едно асо в ръкава си. Залюля се назад на пети и постепенно премести ръце отзад на колана си, където бе затъкнат пистолета. — Времето свърши?

Демонът направи три крачки към нея и стовари масивния си, обут в ботуш крак на паважа пред нея.

— Главният магьосник, мога да усетя чувствата му към теб. Зад завода те споменах и пулсът му се ускори, пламнаха гняв и страх. Не му харесва дори, че знам за съществуването ти.

Тя поклати глава и вдигна поглед към него.

— Какво?

— Когато се бих с водача на магьосниците, онзи с татуирания ангел на гърба, видях, че има силни чувства към теб. — Той наклони глава на една страна. — И усещам, че те е грижа за него, въпреки че усещам сдържаност в теб. Очарован съм.

Това беше повече от странно. Какъв странен обрат бе претърпял животът й, че да обсъжда любовния си живот в задната уличка с демонския си екзекутор.

Изабел приседна на бедра в локвата, понасяйки усещането от студената вода, просмукваща се в дънките й, и сложи ръце високо на хълбоците си, близо до пистолета.

— Защо те е грижа?

Сините му очи се присвиха.

— Заинтересован съм от човешкото поведение, дори и от поведението на получовека, аемонът. Последвах ви тази нощ, за да те попитам защо си резервирана.

Умът й заопипва думите.

— Последвал си ни тази нощ, за да… Ти си преследвал нас.

Мамка му.

Демонът се усмихна и Изабел потрепери. Демонската усмивка не беше нещо топло и пухкаво. Заострени зъби се показаха от отдръпнатите му назад устни.

— Да не мислехте, че ме преследвате? Не, аемон. Магьосниците ти извадиха късмет онази нощ, но досега трябваше да си разбрала, че ви превъзхождам. Може да опитате да ме спрете, но няма да успеете. Сега отговори на въпроса ми.

— Значи не си дошъл тук тази вечер, за да ме сложиш в гърнето? Дошъл си, само за да ме попиташ това.

— Все още не съм готов да прибавя магията ти към сместа, от която се нуждая.

— Значи само си играеш с храната? — Въпросът, изречен с безгрижен тон, я накара да трепне. Макар че беше добре да го накара да продължи да говори. Трябваше й само пукнатина в концентрацията му, за да може да извади пистолета, да го насочи и да стреля. Обаче Изабел не беше съвсем сигурна как да получи тази пукнатина. Съмняваше се Бойл да се хване на класическото "Хей! Погледни насам!" Имаше и спринцовката си, затъкната безопасно в малък кобур в сутиена й.

Той се ухили.

— Забавна си. Ще е жалко да те убия.

— Аха. Добре, защо да не ти кажа? Държа се настрана от него, защото знам, че скоро ще дойдеш за мен. Да се отдам на емоциите си, в които е замесен той, би било жестоко и за двама ни. Той и аз страдаме от ужасяващ случай на неподходящ момент. Ето. Доволен ли си сега? Само кажи на бъдещата си храна едно нещо. Томас не е в менюто ти, нали?

— Той няма това, от което се нуждая. Само ти и още няколко го имате.

— Какви сме късметлии. Слушай, обещай да не убиваш Томас и ще дойда с теб по своя воля, когато се нуждаеш от мен.

Разбира се, това не означава, че няма да опитам и да те убия, преди ти да ме убиеш.

— Толкова ли го обичаш?

— Толкова ме е грижа за него.

— Съгласен съм. Нямам особени оплаквания от главния магьосник. Нямам причина да го убивам, ако не застане на пътя ми, където си намесена ти. Обаче ти така или иначе ще дойдеш с мен доброволно, защото алтернативата е майка ти.

Шок пропълзя през нея.

— Майка ми?

— Генетично, магията ти е много силна. Ти и майка ти имате еднакъв вид магия, еднакво ниво, еднаква консистенция. И двете сте точно това, от което се нуждая за тази конкретна съставка от това заклинание. Сестра ти имаше подобно ниво и консистенция, и беше перфектна за предишната част на заклинанието.

Гняв се изстреля през нея. Тялото й се разтресе от него.

— Не можеш да получиш цялото ми семейство, копеле такова! — извика тя.

Тя може и да имаше много проблеми с майка си, но, по дяволите, нямаше начин да позволи да стане жертва на това чудовище, както сестра й. Все пак Каталина й бе майка — нефункционална, егоистична, с всичките му кусури. Без значение какво Изабел бе казвала за нея преди, в този момент това й стана кристално ясно.

Изабел не можеше да чака да спори. Не можеше да чака нищо.

Изваждайки пистолета от задната част на колата си с едно плавно движение, тя се прицели и стреля в Бойл. Звукът премина болезнено през тъпанчетата на ушите й и отекна надолу по уличката. С неестествена бързина и рефлекси, демонът се изви настрани и куршумът се вряза в бедрото му, карайки го да вие от болка и гняв.

Толкова близо. Беше толкова близо. И, по дяволите, тя бе близо. Право в целта, всъщност, и той пак избегна куршума.

Бойл бе отгоре й за миг. Тежестта му я притисна към паважа, свивайки дробовете й, докато не се запъхтя. Голямата му ръка се сви около китката й и стисна, опитвайки се да я накара да пусне оръжието. Тя го стискаше, докато не изгуби чувствителността в китката си, в ръката си.

Борейки се доколкото може под масивното тяло на демона, тя риташе и дереше със свободната си ръка като дива котка. Бойл изсумтя и пое бруталното отношение, приковавайки я към земята с подобните си на стволове на дървета крака.

Капка от киселинната кръв на Бойл, от мястото където куршумът й го бе уцелил, падна върху крака й, прогаряйки дупка в дънките й и докосвайки кожата й. Нажежена до бяло болка премина през нея.

Изабел изпищя.

Бойл се отдръпна от изненада и тя успя да го изтласка и да насочи пистолета към него. Тя натисна спусъка, но демонът изблъска ръката й в последната секунда и куршумът се изстреля встрани, рикоширайки от близката стена.

— Имате нови оръжия — изсъска Бойл.

С една ръка прикова китката й, а другата се спусна върху гърлото й, когато я възседна. Трахеята й се затвори и очите й изхвръкнаха. Примитивният страх от това въздухът й да бъде спрян блокира мозъка й за момент и я накара да се замята толкова силно, колкото можеше… без полза.

Ръката й се премести на китката му, ноктите й се впиха. Спринцовката беше толкова близо, но не можеше да се пресегне надолу и да я измъкне, не можеше да свали ръка от китките на Бойл в отчаян и безполезен опит да ги улови.

Но защо не я убиваше?

Надалеч, в дъното на ума й, проблесна рационалност. Не можеше да я убие. Не сега. Все още не. Не и така.

От края на алеята дойде звук от трополящи крака и викове. Време беше. Вярно, че беше ранно утро, но двата изстрела и женски писъци трябваше да са вдигнали някого.

— Скоро ще дойда за теб — изръмжа тихо той. — Давам ти тази информация като подарък. Възползвай се от оставащото ти време и се приготви да умреш.

Фигура се извиси зад Бойл и удари демона в гърба. Бойл изгрухтя и се отдръпна от нея, изправяйки се и обръщайки се, за да изръмжи към нападателя си, все още скрит от погледа на Изабел. Извикаха мъже и изстрели иззвънтяха във въздуха.

Атаката на Бойл към магьосниците бе кратка. Претъркулвайки се настрана, тя видя демона да се мята назад под напора на пълните с мед патрони. Явно Бойл бе разбрал, че пистолетите, които носеха нападащите го магьосници, не са обикновени. Бойл отправи един последен поглед към нея, изражението му се напрегна, а после, вместо да изчезне през портал, той пое надолу по уличката.

Изабел лежеше на земята, поемайки големи глътки от лошия въздух, и наблюдаваше как Адам, Тео, Мика и Джак тичат покрай нея, преследвайки Бойл.

Томас коленичи до нея.

— Изабел, добре ли си? — Всичката кръв се бе отдръпнала от лицето му и изглеждаше изключително вбесен. Не на нея, предположи.

Тя се закашля и плъзна ръка в скута му.

— Мислех, че каза, че няма да ми дадеш пространство? — каза тя задъхано, с дрезгав глас. Беше шега, но той не я прие така. Вид на дълбока вина се спусна върху лицето му. Тя усети стягането й чрез емпатията си.

Стисна ръката му и остави усмивка да трепне върху устните й.

— Отивай, аз ще съм добре.

— Няма да те оставя.

Изабел с усилие се изправи до седнало положение и посочи надолу по уличката след останалите.

— Отивай! Отивай да им помогнеш, Томас. Ако искаш да ме предпазиш, не оставяй този кучи син да се измъкне.

Той се наведе, целуна я и промърмори:

— Обичам те. — След това изчезна.

Обичам те?

Тя стоя доста време, поразена от думите му, а ръката й покриваше болящото я гърло. Той не мислеше сериозно тези думи. Не можеше. Вероятно просто се бяха изплъзнали в превъзбудата, може би защото се бе страхувал, че Бойл би я убил. Тя потърка кожата си с пръсти, в опит да намали болката. Изабел вярваше, че Томас е загрижен за нея, можеше да усети, че е така. Знаеше, че иска да я предпази… но любов? Хайде де.

Въпреки че имаше прилив на чисти, топли емоции, които се излъчваха от него, когато го каза.

Изабел трябваше да признае, че част от нея наистина хареса идеята. Много.

— На какво, по дяволите, се усмихваш? Току-що демон ти срита задника.

Тя вдигна поглед, за да види Адам да стои близо до нея, превит на две и дишащ тежко, с длани опрени на бедрата му и озадачен израз на лицето му.

Усмихваше ли се? Изабел свали ръка от гърлото си, преглътна и трепна.

— Предполагам, че започвам да свиквам. — Погледът й се прикова в дъното на уличката, за да види другите да тичат. — Не го хванахте, нали?

Адам се изправи и се изсмя кратко и грубо.

— Не, по дяволите. Беше като призрак. В един момент е там, после пуф и го няма. Мисля, че ни накара да го гоним само за забавление. Копеле.

— Макар че си мисля, че го ранихме, преди да изчезне — каза Томас, куцайки към нея. Тази малка свада вероятно никак не бе помогнала на коляното му да оздравее, макар че, с помощта на доктор Оливър и някои от огнените магьосници, бързо се подобряваше.

Той й подаде ръка и й помогна да се изправи.

— Един от изстрелите ми го уцели в горната част на ръката. — Той направи пауза и се намръщи. — Мисля.

Джак обърса челото си с ръка и заговори, дишайки трудно.

— Видях го. Уцели го. Тогава изчезна. Преследвахме го няколко преки надолу по уличките. Избяга и залъкатуши, скри се зад разни неща. Никой от нас нямаше достатъчно видимост за изстрел, но Томас успя да го уцели веднъж.

Изабел се изтласка на крака, изучавайки щетите по дрехите си, и направи гримаса.

— Това поне е нещо. — Тя стисна устни. — Звучи сякаш само ни се надсмива, сякаш се наслаждава на преследването.

— Да — прекъсна я Тео. Беше се присъединил към тях преди миг, идвайки от посоката, в която бяха преследвали Бойл. — Не ни взима на сериозно. Това беше игра на криеница в демонски стил.

Само ако знаеха колко вярно бе това. Те бяха само игра за Бойл, нищо повече. И по-точно Изабел. В противен случай демонът нямаше да я следва наоколо, задавайки й глупави въпроси за любовния й живот.

— Какво стана? — Томас докосна дупката в дънките й, която кръвта на Бойл бе прогорила. Душенето я бе накарало да забрави за слабата, пулсираща болка в крака, но сега, когато бе спомената, започна да я боли.

— Кръвта на Бойл не е много забавна — каза тя, докосвайки с пръсти проядения материал около дупката.

Мика се наведе, за да огледа по-добре.

— Ау. Това ще остави белег.

— Ще подхожда на останалите, които ми остави.

Томас пое ръката й и й помогна да ходи. Мика, Адам и Джак ги последваха.

— Хайде. Искам те обратно в Сборището, да те види лекар.

Тя се опитваше да не се подпира много на него, заради коляното му, но той така или иначе я придърпа към тялото си и тя остана там, защото беше приятно. Топлината и аромата му успокоиха съсипаните й нерви. Изабел затвори очи и се разтопи до него.

Само за този момент можеше да се престори, че всичко е наред, защото много скоро тези моменти щяха да свършат.