Магьосническа кръв

СЕДЕМНАДЕСЕТ

ТОМАС СИ ОБЛЕЧЕ СУХИ ДРЕХИ. СЕГА ТОЙ носеше чифт дънки, толкова широки, колкото да може да се движи с тях, кожени ботуши и тъмен пуловер. Прибран в ножница на гърба му имаше меч, а дълго черно палто го покриваше. Беше топло навън и той се почувства глупаво да го носи, но това беше единственият начин острието да остане скрито.

По-лошото, основано на опита, който Изабел имаше с демона в библиотеката, беше възможно остриетата изобщо да не проработят. Така или иначе, медта все още беше тяхното най-добро — и единствено — оръжие срещу Бойл.

Изабел слезе по стълбите. Тя носеше изтъркани дънки, черни ботуши, черен пуловер… и упорито стискаше зъби. Очевидно възнамеряваше да ги придружи.

Очевидно беше сбъркала.

Той знаеше, че ако демонът искаше, можеше да намери Изабел навсякъде и по всяко време. Стените на Сборището не бяха защита. Възможността да изненадат демона по някое време, докато през нощта проучват района, беше по-голяма, отколкото демонът да се завърне в Сборището.

Поне Томас така смяташе.

Той просто искаше — нуждаеше се — да направи всичко възможно, за да запази Изабел в безопасност и това беше най-добрия начин, който знаеше.

— Ти няма да дойдеш — каза той категорично, когато тя стигна края на стълбите. Мика и Адам все още не се бяха появили.

Изабел си отвори устата, за да отговори, но някой звънна на защитната врата на Сборището, прекъсвайки я. Дъглас, магьосникът, който се занимаваше с къщата, се показа през вратата, но Томас му помаха да се прибере и отиде до входното командно табло и натисна "Разговор".

На видео монитора, който показваше предната част на портала, се появи образа на Каталина. Тя беше седнала в черна кола със сгъваем покрив.

— Господин Монахан? Тук съм да видя Изабел.

Томас погледна към Изабел, която за две секунди се промени от инатлива гаднярка към уязвима.

Тя обви ръце около себе си.

— Ако става въпрос за бижута, не я пускай вътре.

— Не е за бижута — отговори веднага Каталина. — Става въпрос за мен и Изабел. — Тя сви устни. — Лично е.

Томас отново погледна към Изабел. Тя само кимна веднъж, бавно.

— Сигурна ли си? — попита Томас.

Тя отново кимна.

— Мътните да го вземат, да.

Томас натисна бутона за отваряне на портите на Сборището и гледаше Каталина да влиза. После направи няколко крачки към Изабел, задържайки несигурния й поглед, докато Адам влизаше през една от вратите, отвеждайки от предверието. Томас спря.

— Имам предчувствие за довечера — съобщи Адам, вървейки срещу тях, като нави ръкавите на тъмносинята си блуза. — Мисля, че тази вечер… — Той спря рязко. — Какво не е наред?

— Нищо — отговори Изабел, прекъсвайки погледа на Томас, за да погледне към Адам. — Всичко е наред. Томас не иска да дойда, и сега, удобно, не мога да отида.

Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите.

— Ако обичаш, може ли да кажеш на Каталина да дойде при мен горе? — Тя спря

и погледна Томас, лицето й помръкна. — И, моля те, бъди внимателен. Аз също имам предчувствие за довечера.

„РЕД РОК“ БЕШЕ БАР В ПОКРАЙНИНИТЕ НА Чикаго, притежаван от магьосница и покровителстван от същата. Също така бе едно от трите често посещавани от магьосници водоема, където Бойл беше виждан да се размотава. Томас имаше затруднения да си представи демона докато пие студена бира, но очевидно сега се наслаждаваше на някоя от време на време.

Или може би се наслаждаваше на магьосниците.

Адам влезе в бара след Томас и веднага се отправи да поръча голяма чаша „Абсолют“. Не можеше да го вини. Това беше последната спирка след дълга вечер на задънени улици. На Томас му беше писнало от задънени улици и от действане на сляпо. Ако имаше едно нещо в живота, което го подлудяваше, това беше невъзможността му да контролира ситуациите. Особено ситуации, които поставяха в риск хора, за които го бе грижа.

Татуировката на гърба му потрепна от големия запас магия, с която я бе налял. Томас искаше битка, искаше нещо, каквото и да е, с Бойл. Цялото му тяло потръпна от порива да се бие.

Той огледа помещението, спирайки погледа си поред върху всеки от посетителите в задименото, слабо осветено място. Имаше няколко магьосника, но тази вечер заведението беше пълно предимно с не-магьосници. Той отново не видя Бойл.

— Мамка му — промърмори изпод носа си.

Всяка нощ, в която не намираха демона, беше поредната, в която магьосник можеше да бъде убит.

Мика сложи ръка на рамото му.

— Да си вземем питие.

Той прокара ръка по измореното си лице.

— Звучи ми добре.

На бара Адам сваляше привлекателна брюнетка, чиито придружител Томас беше видял да изчезва в тоалетната преди няколко секунди. Тя беше земна магьосница със слаби способности, ако Томас преценяше правилно.

Томас се плъзна на стола до него — мечовете, които носеха, не бяха достатъчно дълги, за да пречат на сядането, — поръча си бърбън и се опита да игнорира ниския, похотлив смях на жената, която Адам беше зает да ласкае.

Томас извади мобилния от джоба си и се втренчи в него за момент, обмисляйки дали трябва да се обади на Изабел или не. Чудеше се как е минало с майка й. Инстинктивната му реакция, когато видя Каталина на монитора, беше да я заключи извън земите на Сборището, но колкото и защитнически настроен към Изабел да се чувстваше, не му влизаше в работата да се бърка в семейния й живот.

Той се втренчи още веднъж в телефона си и после го затвори. Беше 2 часа сутринта. Изабел вероятно беше в леглото сега. Джак беше инструктиран да стои в дневната, докато той се върне. Томас можеше само да си представя колко доволна би трябвало да се чувства Изабел да чуе тези заповеди.

Въпреки, че не му влизаше в работата да се бърка в семейния живот на Изабел, като глава на Сборището определено му влизаше в работата да се меси във въпроси, засягащи безопасността й. Изабел просто трябваше да свикне с това.

Ако я чукаше, това само увеличаваше заинтересоваността му.

Ако я обичаше, това го правеше задължително.

А той започваше да обича Изабел. Нейният хаос беше добро противопоставяне на неговия контрол. Той никога не осъзнаваше колко много се нуждаеше от сила като нея в живота си, докато тя не се появи в него.

Барманът сложи бърбана и питието на Мика пред тях. Томас надигна чашата си и отпи голяма глътка от второкачествения алкохол, наслаждавайки се на задоволяващото парене в гърлото му.

— Изглеждаш изморен, шефе — каза Мика.

— Не спя добре. Не мога да си почина от чудене кога ще ни се обадят отново заради касапница с магьосници.

Мика изсумтя.

— Бих си помислил, че не си спал по други причини. Причини с Изабел.

— Това също. — Томас сви рамо. — Това е просто нещо. Изабел ще продължи напред щом това свърши. — Независимо дали той го искаше или не.

— Мислиш ли?

Той завъртя кехлибарения алкохол в чашата си.

— Знам го. Всичко, което трябва да направиш, е да погледнеш в досиетата й. Тя е пътешественик. Не завързва приятелства.

Без значение колко много искаше тя да го направи, Томас предпочиташе истината. А тя беше, че Изабел беше повредена преди много време. Може би беше прекадено наранена за любовта, която той започваше да изпитва към нея.

Мика мълчеше за момент преди да отговори:

— Хората се променят.

Приятелят на брюнетката се върна от тоалетната. Той също беше магьосник на земята с ограничена сила. Томас слушаше настъпващата кратка, запалена от ревност кавга между него, брюнетката и Адам, а после видя мъжа да дърпа жената от бара.

— Не и повечето хора — отговори Томас.

Адам се обърна към тях с доволен поглед. Той се ухили.

— Взех й номера.

— Точен пример. — Томас се втренчи в редицата бутилки пред тях и отпи отново.

Мика изсумтя.

— Не ти ли писна да разрушаваш връзки, Адам?

— Не мисля така за тях. Не мога да разруша връзка, която не е била предопределено да бъде разрушена така или иначе. — Адам забърса капка влага от чашата си. — Което, по мое мнение, представлява горе-долу всички.

Мика избута настрани чашата си.

— По дяволите, вие двамата дяволски ме депресирате тази вечер.

Томас погледна към него.

— Това е, защото е адски депресираща вечер.

— Ще пия за това. — Адам вдигна чашата си.

Томас извади няколко банкноти от портфейла си и ги хвърли на бара.

— Привършвайте, момчета. Искам да се връщам обратно в Сборището.

— Обратно при Изабел, имаш предвид — каза Адам, точно преди да пресуши чашата си.

— Да, обратно при Изабел.

Той и Мика изпиха питиетата си. Платиха си сметката и се отправиха навън към колата, паркирана на самотно място в почти празния паркинг. Над главите им, пълната луна осветяваше пътя им към паркинга. Чакъл скърцаше под обувките им.

Когато Томас отключи вратите с дистанционното, той чу тих стон, идващ някъде около сградата.

— Какво, по дяволите? — прошепна Адам.

Смръщвайки вежди, Томас прибра ключовете си в джоба и тръгна да заобикаля сградата, вървейки по трева и стъпвайки по боклук, докато следеше тихия звук. Адам и Мика стояха зад него.

Зад бара имаше паркинГза служители. Там бяха паркирани три коли и имаше контейнер близо до задния изход. Треви растяха през напуканата настилка. Храсти и малки дървета растяха по периферията.

Те спряха на ъгъла на сградата и чакаха, докато още един тих стон не отекна в нощния въздух. Идваше иззад контейнера.

Томас се обърна и показа на Адам и Мика да отидат от другата страна на контейнера. Тримата се приближиха. Томас не беше извадил меча си все още. Можеше да бъде всичко от проститутка или друга незаконна връзка, през грабеж, до…

— Демон — промърмори той.

Той можеше да го помирише — тази особена, суха миризма на пръст, която не беше съвсем от тази земя. Вероятно не беше от Земята, а от Юдай. Хващайки погледа на Адам, Томас се пресегна над главата си, хвана дръжката на меча си и бавно го извади.

Стонът прозвуча отново. Томас и Адам свиха зад ъглите на контейнера по едно и също време, предпазливо, с мечовете, готови да бъдат размахани. Брюнетката от бара лежеше сгърчена на земята в поза ембрион. Демонът не се виждаше, но миризмата му се носеше във въздуха. Мъжът, който беше с жената в бара, също липсваше.

Адам изтича към жената, коленичи и сложи меча си на земята до рамото й.

— Сюзън? Чуваш ли ме?

Жената изстена отново и сложи ръка на главата си.

Томас се сниши до земята от другата страна на жената. Кръв белязваше бузата й и беше опръскала ризата й. Томас предположи, че носът й може да е счупен.

— Сюзън, къде е приятелят ти? Къде е мъжът, с когото беше тук?

Тя се обърна по гръб, трепвайки.

— Джейк?

— Да, Джейк. Къде е той?

Тя изстена отново и Адам я придърпа в скута си.

— Имаше… мъж… едър мъж. Поне си мисля, че беше мъж. Не изглеждаше като човек, но не го усетих като магьосник. Удари ме и се сби с Джейк. — Тя преглътна трудно. — Джейк загуби. Мъжът го повлече.

— В коя посока мъжът заведе Джейк?

Сюзън вдигна трепереща ръка. Тя посочи към обрасла линия с растителност, която обграждаше малка група дървета около паркинга за служители.

— Там. Той го завлече там.

Томас стана и взе меча си.

— Мика, окажи на жената медицинска помощ. Адам, ела с мен.

Томас и Адам поеха към мястото, което тя посочи, газейки внимателно през обраслата с трева площ. Храсти дърпаха дрехите му и пълзящи растения се опитваха да го спънат. Томас сега не улавяше миризмата на демона и не чуваше нищо — никакво боричкане. Бяха ли закъснели?

Те си проправиха път през сечището и се оказаха зад фабрика. Чуха нежното бръмчене на вентилационна система.

На близо можеха да видят стар модел "Харли", паркиран в друГпарцел, метал и хром проблясваха на лунната светлина. Виждайки го по едно и също време, той и Адам тръгнаха към него. Бойл беше дошъл да хване доста голям магьосник, но демонът не е имал нужда от физически средства да изведе Джейк от тук. Може да е дошъл с мотора си, но вероятно е планирал да мине през портал с уловената плячка. Мика намери абзац в текстовете, където се казваше, че е възможно Бойл да направи това.

Размазано петно от движение се зададе към тях, отляво на Томас. Двамата се завъртяха към него и нещо удари Адам по лицето. Каквото и да беше, движеше се прекалено бързо, за да може Томас да го проследи. Адам изсумтя и падна.

После нищо. Тишина, освен дрезгавото дишане на Адам и тихите проклятия, произнесени от мястото, където лежеше проснат на земята.

— Добре ли си? — каза Томас, правейки предпазлив кръГс меча в ръката си. Миризмата на демон сега изпълваше малкото сечище, в което стояха.

— Не, мътните да го вземат. Това е глупав въпрос — изръмжа Адам, но въпреки това се изправи на краката си.

Размазаното петно се зададе отново, този път право към Томас. Той замахна с меча си и удари въздуха. Тогава тежък юмрук удари главата му и беше негов ред да целуне земята.

На Томас му причерня за момент от силата на удара, но после бързо се изтласка на крака, знаейки, че нямат много време. Демонът сега просто си играеше с тях и нямаше да отнеме много време докато стане сериозен. Гадене премина през стомаха му докато се поклащаше нестабилно, болка пулсираше през главата и раменете му.

Да си играеш с демони изобщо не беше забавно.

Той и Адам размениха погледи и застанаха в готовност на лунната светлина, и двамата леко олюлявайки се. Кръв се процеди в окото на Томас, парейки.

Тишина.

Спокойствие.

Отдясно на Томас дойде още едно петно от движение. С цялата си воля, той се концентрира върху движението и пресметна размаха на меча си. Острието се заби в плът и Бойл изрева. Юмрукът на демона дойде отново, удряйки неочаквано Томас. Мечът излетя от хватката му и се приземи в близкия храст.

Когато Бойл вдигна отново ръката си, Томас улови магията си. Сила премина през гърдите му и надолу по ръката му. Той я насочи към земята под краката на Бойл, карайки я да тътне и да се тресе.

Бойл, изваден от равновесие, се препъна назад. Адам веднага пристъпи напред, замахвайки с меча си към демона, който в последния момент избегна удара. Острието изсвистя във въздуха на инч от гърлото на демона.

Томас се пресегна за изгубеното си оръжие. Когато ръката му хвана дръжката, той чу предупреждението на Адам: „Внимавай!“, претърколи се и видя Бойл, вдигнал голям клон, възнамерявайки да го промуши с края му като бонбон на лагерен огън. Краят на клона се заби в земята, където само преди секунда беше Томас.

Той използва възможността да замахне с меча към коленете на Бойл, но демонът успя да издърпа клона и блокира замаха му. Острието заседна в дървото като Ескалибур в камъка. Томас и Бойл издърпаха оръжията си едновременно, за да ги освободят. Дървото и острието се разделиха. Томас се претърколи, докато демона се обърна и бе атакуван от Адам.

Той се изтласка на крака и видя легнала по очи фигура в храстите. Джейк. Томас не можеше да каже дали все още беше жив или не.

Томас се обърна и изкрещя:

— Какво искаш от тях? — Ярост и раздразнение направиха думите да отекват грубо и кърваво в нощния въздух, изкарани от гърлото му със свирепа сила.

Точно тогава Адам заби меча в крака на демона. Бойл изкрещя от болка и удари Адам толкова силно, че той излетя назад, удари земята и лежеше неподвижно. Леден страх сви стомаха на Томас. Искаше да се добере до него, но в момента много ядосан демон блокираше пътя му.

Бойл се обърна, извади меча от крака си и го захвърли.

— Искам да си отида вкъщи!

Той направи няколко заплашителни стъпки към Томас. Кожата на демона сега имаше неестествен червеникав оттенък. Очите му избледняха до обсидианово и гримасата на демона разкри неестествени остри зъби.

Според Мика, тези телесни промени означаваха, че демонът е в убийствена ярост. Забавно.

— Просто искам да отида вкъщи, аемон — повтори Бойл.

— Значи използваш магьосниците, за да отвориш портал между Земята и Юдай? Това ли правиш?

— Развеселен съм от връзката, която имаш с водната магьосница, но твоето невежество ме дразни.

Томас заобиколи демона предпазливо, държеше мечът здраво в хватката си. Наистина не харесваше каквито и да е думи, идващи от устата на демон, които касаят Изабел.

— Щом съм толкова невеж, защо не ме образоваш?

— Твоето образование не е моя грижа, аемон. Само ме бавиш.

— Наистина? Бързаш ли? — Той спря за момент и после каза грубо: — Кажи ми как го правиш, Бойл.

— Почти е готово. Имам да направя още само два ключа и приключвам. Това не те засяга и нямам какво да кажа. Остави ме намира. Остави ме да си отида вкъщи.

— Много ме касае! Ти убиваш хората ми! — Гърлото на Томас се раздразни повече от викането и яростта, отколкото от боя, който беше отнесъл. Яростта от това, че не може да спре демона, изпълни всяка молекула от тялото му.

— Твоите хора, моите хора. Всички сме еднакви. Искам да си отида вкъщи. Спри да се опитваш да ми попречиш. Когато си отида, избиването ще спре.

— Наистина ли сме свързани, Бойл? — настоя той. — Магьосниците потомци ли са на демоните?

— Да. Ние сме род.

Томас се опита да промуши Бойл, горчива киселина дразнеше стомаха му и изгаряше гърлото му. Демонът пристъпи наляво, но Томас предвиди хода му и завъртя острието да го прегради. То го промуши дълбоко.

Раната пушеше и кожата се обели, точно както първия път, когато Изабел използва ножа си. Бойл изстена от болка и първите капки от киселинната му кръв започнаха да капят.

Томас имаше само момент да обмисли защо този удар от меденото острие причини реакцията, а другите не, вероятно защото острието се заби дълбоко. Крещейки в агония, Бойл замахна с тежкия клон като с бейзболна бухалка и удари Томас в гръдния кош.

Хоумрън.

Дъхът на Томас излезе от дробовете му, докато болка експлодира през тялото му. Краката му се отделиха от земята, приземявайки се на една страна, главата му силно се удари в земята. Зрението му се замъгли и въздухът му секна, в един момент виждаше демона, а в другия — не.

Томас мислеше за Изабел, нерационално — лицето й, усещането на дъха й върху гърлото му, аромата на кожата й. Боже и Богиньо, искаше Изабел сега.

Всичко, което имаше, беше тъмнина.